Джанел Тейлър
Заради теб (11)

Единадесета глава

Аманда отвори вратата на детската стая и влезе заедно с Итън. В същия миг по челото му изби студена пот, зави му се свят и се подпря на масичката за преобличане.

„Стегни се, човече — каза си той. — Поеми дъх. Не се оглеждай. Не мисли. Избутай креватчето и се разкарай от тази стая.“

Но краката му бяха като вкопани в пода и той почувства внезапна парализа. В приглушената светлина се виждаха бледосините стени, името на Томи, изписано с големи букви, старинната нощна лампа във формата на детска въртележка, трите дървени влакчета на перваза в прозоречната ниша.

И креватчето. Не приличаше никак на онова в някогашния му дом. Катрин беше избрала бяло, люлеещо се. Дори си спомняше мъничките чаршафи — бледожълти с фигурки на животни — въпреки че само веднъж надникна в стаята, когато Катрин му я показа след обзавеждането.

Щом разбра, че е бременна, в същия ден започна да подготвя стаята на бебето. Постоянно купуваше книги за бъдещи майки, в които се обясняваше всеки етап от развитието на плода и какво става в тялото й седмица по седмица.

— Вече има колене! — съобщи тя сияеща, когато веднъж беше наминала през кантората му.

Итън едва-едва бе откъснал поглед от компютъра си. Как съжаляваше, че не е бил по-внимателен и как му се искаше да е бил различен човек.

— Спи много дълбоко — прошепна Аманда. — Няма да се събуди.

Итън беше готов да каже: „Катрин, той още не е роден“, но се сепна и осъзна къде се намира.

Затвори очи и прогони образите.

И тогава чу нежната мелодия на Приспивна песен от Брамс, която се носеше от въртящата се играчка, окачена над креватчето.

В деня, преди Катрин да умре, беше донесъл вкъщи диск със същата приспивна песен. Тя се трогна, този обикновен жест я зарадва неимоверно. Прие благодарността й, без да й споменава, че неговата секретарка му го беше дала случайно.

Музиката беше прекрасна. След нейната смърт я слушаше отново и отново, и отново.

— Итън! Добре ли си? Ръцете ти треперят.

Той погледна към ръцете си, към безименния пръст без халка и се вкопчи в креватчето на Томи Седжуик.

„Няма нищо страшно — насърчаваше сам себе си. — Можеш, едно време нямаше невъзможни неща за теб. Можеш.“

С усилие на волята си представи Мейн, хижата, как цепи дърва. Представи си и Ники Мороу, който очакваше с нетърпение завръщането му. Щом образите от миналото се изгубиха, започна внимателно да бута креватчето през стаята.

* * *

След това искаше само да си тръгне. Аманда го помоли да провери прозорците и вратите и той обиколи всичките по няколко пъти.

Спря се в салона и се загледа в портрета на Уилям с неговите дъщери.

— Ще направя всичко по силите си, за да защитя Аманда и Томи — прошепна той към образа на Уилям Седжуик, абсолютно копие на живия Уилям. После застана до френския прозорец и се загледа в нощното небе. Сградите закриваха луната, както и повечето звезди. Виждаше очертанията на дърветата в Сентрал Парк.

Катрин беше убита в Сентрал Парк.

За това тъжно време и за трагичното събитие не искаше да мисли сега.

Стисна очи и се отдръпна от прозореца. Хвърли още един поглед към портрета на семейство Седжуик и се запъти към кухнята, за да разтреби, но Аманда го беше изпреварила. Чашите бяха измити, кафе машината блестеше. Кутията с бисквитите беше прибрана в шкафа. Погледна високото столче със седалка на бели и сини карета и с бяла табличка.

Някой им беше подарил съвсем същото, веднага щом Катрин съобщи за бременността си. Или пък всички бебешки столчета бяха едни и същи. Итън не знаеше. Не беше обръщал внимание.

Въздъхна и загаси лампите. После тръгна към спалнята. Аманда го чакаше на стълбищната площадка.

— Навсякъде е здраво заключено — увери я той.

Тя кимна и го погледна право в очите.

— Тогава ще си лягам.

— Ще се видим на сутринта — каза той с ръка върху дръжката на вратата за бялата стая, но не влезе веднага. — Аманда.

Тя се извърна.

— Да!

— Тази нощ си в безопасност. Синът ти също е в безопасност. Гарантирам ти.

Загледа се в него, а сините й очи не бяха толкова подозрителни.

— Благодаря — прошепна и изчезна в своята спалня. Затвори вратата и заключи.

Итън влезе в бялата стая — забранена територия за нея. „Защо“ — недоумяваше той. Спалня като спалня, доста прилична на неговата в Мейн. Все пак беше господарската спалня и бе по-просторна, с отделна баня, която, също много странно, беше пълна с мъжки и дамски тоалетни принадлежности.

Грамадното легло с бели чаршафи и бяла завивка се натрапваше веднага. От двата края на таблата му имаше нощни лампи. Обикновена тоалетна масичка, също бяла, с огледало допълваше подредбата. Пред леглото имаше бяло килимче. Картини нямаше.

Всичко беше бяло, но не беше бялото на непорочността или красотата и със сигурност не беше булчинско. Беше аскетично. Непретенциозно.

Приближи се до прозорците и хвърли поглед навън. Гледаха към редицата кафявочервени къщи, а зад тях се очертаваха силуетите на стърчащите голи клони на дърветата в Сентрал Парк.

„Какво, по дяволите, става тук? — зачуди се той, като притисна уморените си очи. — За какъв дявол ме накара да се върна тук, Седжуик? Какви са тези безумни правила? И защо мен помоли? Аз ли точно трябваше…“

Аха! Просветна му изведнъж. Уилям Седжуик не само изтръгна насила Итън от неговото усамотение, но и буквално го принуди да заживее до мястото на престъплението, и за разкош бяха прибавени жена и дете.

Жена с нейното бебе.

„Добър психолог си, Уилям, но няма да се получи. Няма да се влюбя в Аманда, нито ще се захласна по нейното бебе. Не го направих за собствената си жена и за моето неродено дете.“

Мисълта го отрезви. Итън хвърли един последен поглед с бинокъл през прозореца. Две двойки отиваха към парка, мяркаха се редки минувачи. Спря кола. Запищя аларма на автомобил. Но никой не се мотаеше пред входа, нито забеляза дебнеща иззад дърветата сянка.

Отдръпна се от прозореца и напълно изтощен се просна на леглото.

Дори Седжуик да се опитва да „спасява живота му“ отново с този измислен сценарий, как ще се отнесе Аманда в тази ситуация? Итън беше огорчен отшелник, който живееше в хижа с една стая в най-затънтения край на Мейн, където днес температурата е минус петнадесет градуса.

Какво е дало основание на Уилям Седжуик да предположи, че двамата с Аманда могат да се сближат?

О, да! Уилям Седжуик не беше идиот. Завещал е на дъщеря си собственост за милиони долари. Предвидил е, че алчността и безскрупулността ще изпълзят от бърлогата си, точно както отбеляза полицаят.

„Ще направя всичко възможно, за да защитя дъщеря ти, Уилям, и толкова“ — каза си той и загледан в нощното небе, заспа.