Джанел Тейлър
Заради теб (10)

Десета глава

След като се обади в полицията, което донякъде успокои Аманда, че не той е евентуалният убиец, Итън й нареди да се барикадира с бебето в детската стая и да не отваря на никого освен на детективите. Никога не беше виждал жена да действа по-бързо. Спусна се като стрела към вратата и я затръшна. Итън чу как залости дръжката със стол.

След това той обиколи цялата къща, огледа внимателно всяка стая, всеки килер и долап, всяко кътче. Когато Итън пристигна в Ню Йорк, адвокат Харис му връчи ключове и план на къщата, като му препоръча добре да я опознае. Така и направи. В момента в къщата със сигурност нямаше никого. Нападателят се беше измъкнал по същия път, по който беше влязъл — през прозореца на коридора откъм задния двор.

Преди Итън да се върне на горния етаж, пристигнаха двама полицаи. Записаха показанията, свалиха пръстови отпечатъци и прибраха възглавницата като веществено доказателство.

— Може да е всеки — каза единият полицай, прибирайки бележника си. — Даже аз четох по вестниците за вас, госпожице Седжуик. „Наследница на мултимилионер се премести да живее в неговата къща.“ Приятели, неприятели, непознати ще наострят уши. Ще видим какво ще открием.

— Едва ли съм наследница — каза Аманда.

Полицаят хвърли поглед на разкошния салон, на антиките и живописните платна, на рояла и поклати глава.

— Около вас ще се навъртат алчни психопати.

— Тази нощ всички много ме успокоихте — ядоса се тя и седна на кожения диван.

— Не искаме да ви подведем, госпожице Седжуик, и да се почувствате в безопасност — додаде полицаят, после той и колегата му си тръгнаха.

— Искаш ли кафе? — попита я Итън, изненадан сам от себе си. Не беше особено учтив човек. На всичкото отгоре се намираше в чужда къща. Но тя изглеждаше толкова изплашена и толкова съсипана.

Искаше му се да я види такава, каквато беше на снимката, която му дадоха. Самоуверена. Тайнствена. Интелигентна. С тази Аманда можеше да се разбере. Но ужасената, гневна жена срещу него беше съвсем друг случай.

Беше с излинял хавлиен халат, стегнат в талията с колан, под който се подаваше простата й бяла нощница. Изтощението й, както и тъничката й фигура го накараха да се почувства отговорен за нея. Тя въздъхна дълбоко и той не без усилие откъсна поглед от гърдите й, очертани под дрехите.

— Да седнем в кухнята и аз ще направя кафе — предложи той. Почувства се твърде странно в дневната; атмосферата беше много интимна и уютна.

Тя се съгласи и се надигна едва-едва, като загърна яката на халата. По-добре да беше загърнала полите му. Ставайки, те се разтвориха и се видя дълъг крак и малко от бедрото.

Тръгна след нея към кухнята, като се стараеше да гледа босите й крака вместо задничето й.

Тя придърпа един стол, отпусна се на него и закри лице с ръцете си.

— Като че ли не се случва с мен — промълви. — Не съм аз и не се случва с мен. Все едно гледам епизод от „Закон и ред“, но става въпрос за моя живот.

— Не съм гледал „Закон и ред“. Даже нямам телевизор.

Тя го погледна, но не каза нищо. Под сините й очи се бяха появили сенки. Часът беше три и половина през нощта.

Започна да отваря шкафовете, докато намери кафето, филтрите и чашите. Зареди кафе машината, после извади и кутия с бисквити.

Погледна я и видя, че беше бледа и апатична, а главата й леко се тресеше. Остави пред нея бисквитите.

— Може би имаш нужда от нещо сладко.

Тя се отпусна върху масата.

— Прилоша ли ти? — втурна се той към нея и коленичи.

Тя вдигна изплашено глава и скочи от стола.

— Извинявай, не исках да те стресна. Само проверявах да не си припаднала.

— Добре съм — каза тя и тежко въздъхна. — Добре съм. Ама че глупост! Даже никак не съм добре.

Той се изправи, отиде до кафе машината и напълни две чаши с димящо кафе. Подаде й едната.

— Пийни малко. Сметана и захар?

Тя кимна и той извади от хладилника млякото, намери и захарта и ги остави пред нея.

— Някой се опита да ме убие — промълви тя бавно, сякаш за да го проумее. — Някой се вмъкна в моя дом… в дома на баща ми… и се опита да ме удуши.

Завъртя недоумяващо глава и се накани да прибави още нещо, но се отказа и затвори очи. Отпи от кафето.

— Всяка врата, прозорец и вход бяха затворени и заключени — й каза Итън и се облегна на мивката.

— Онзи, който се опита да ме убие, е влязъл и ще влезе пак. — Взе чашата си, а ръката й трепереше. — Ти също имаш ключ! Кой знае още колко ключове е раздал баща ми! Няма начин да остана тук.

— Заложени са много пари — напомни й той.

Тя се извърна гневно и го погледна в очите.

— От гроба ли ще им се радвам?

Реши да приеме въпроса като риторичен.

— Как да съм сигурна, че не се опита ти да ме убиеш? — попита го тя.

— Вече ти казах как.

Тя го погледна свирепо.

— А пък аз ти казах, че този факт не ме успокоява.

И все пак, след като беше жива, очевидно му повярва.

— След като ме подозираш, защо не каза на полицаите? Защо остана съвсем сама с мен?

Тя избухна в плач и го изненада. Загледа се в нея.

— Съсипана съм — избърса гневно сълзите си тя. — Съвсем се обърках.

— Нямам никакви причини да те наранявам. Нает съм за трийсет дни, за да следя дали спазваш изискванията на баща си. Нищо повече.

Аманда мачкаше покривката на масата.

— Е, дано да имате и друга работа, защото аз няма да остана тук. Няма да рискувам живота на сина си за къща, която няма никаква стойност за мен.

Той я загледа внимателно. Къщата нямала никаква стойност за нея! Бащината й къща! Домът на покойния й баща!

Какво ли не би дал Итън, за да познава баща си! Неговата майка била ужасно млада и въпросният му баща офейкал, щом чул новината. С майка си повече никога не видяха този тип.

— Кракът ми до вчера не беше стъпвал в тази къща — продължи тя. — Ето колко близки бяхме с баща ми.

— Охо! — учуди се той и отпи от кафето. — Не зная подробности. Нищо не зная за теб и за връзката ти с твоя баща.

Тя вдигна вежда.

— Тогава защо ти? Защо е наел теб да ме шпионираш?

Итън сви рамене.

— Нямам представа.

— Нима! И как те убеди?

— Не ме е убеждавал — обясни той. — Срещнах се с него само веднъж преди три години. Разговаряхме пет-десет минути най-много. Това е всичко.

Тя го загледа втренчено.

— Срещнал си го веднъж. Само един път ли? И си говорил с него не повече от пет-десет минути!

Итън кимна.

— И преди това не си ли го познавал?

— Не.

— И въпреки всичко ти е поверил задачата да следиш всяко движение на дъщеря му цял месец!

— Не е ли очевидно? — отвърна Итън и си взе бисквитка. Беше много вкусна.

— Защо?

— Както вече ти казах, дължах му услуга и той си я поиска.

Тя изглеждаше вбесена.

— Каква услуга? Защо избягваш отговора?

— Защото няма значение. На него бях задължен и на него бях казал, че ако му потрябва каквото и да е, аз съм насреща. Три години не бях чувал нищо за него.

— До смъртта му ли? — попита тя.

Итън кимна.

— Получих писмо от него и от неговия адвокат, доставено от куриер. — Завъртя глава и забоде поглед в тавана, истински шедьовър на дърводелското изкуство. — Още не мога да свикна с мисълта, че е покойник. Изглеждаше толкова жизнерадостен. Силен. Имаше толкова живот у него.

— И само след една среща ли разбра всичко това? — попита тя. — За пет-десет минути ли?

Той кимна.

Тя чакаше да чуе подробности и когато той не продума повече, каза:

— Какво се случи през тези пет-десет минути? Какъв беше поводът за срещата?

— Не беше среща, каквато си я представяш — отвърна той. — И стига вече. Въпросите са неуместни и няма да говоря на тази тема. — Изправи се. — Още кафе?

Взря се в него, после кимна.

— Ако съм разбрала правилно, дължал си му услуга и той те е повикал. Да следиш всяко мое движение един месец.

— Не всяко движение — поправи я и напълни чашите с кафе. — Само тези, които засягат изискванията в завещанието.

— Значи в спалнята и банята няма камери — присви очи тя.

— Не — потвърди Итън. — От мен се иска да следя дали спазваш часовете на дивана и дали ходиш в бялата стая, както и още седем други правила.

— Какъв е смисълът на тези правила? — попита Аманда. — Защо не ми е разрешено да влизам в бялата стая? Какво му е специалното на прозореца до кактуса?

Той сви рамене.

— Нямам никаква представа.

— Предполагам, че е имал своите основания — продължи тя, клатейки недоумяващо глава. — И какво да правя аз, по дяволите? Седя тук и обсъждам неговите тъпи правила, след като нямам намерение да прекарам още една нощ в тази къща.

— Аманда, ако нарушиш правилата, рискуваш бъдещето си — припомни й той отново. — Рискуваш бъдещето на Томи.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Успях да се справя с всеки проблем, който ми се стовари, а сега не разбирам какво се случва.

— Случва се това, че ще наследиш разкошна къща, която струва милиони — отбеляза той.

Тя се държеше, сякаш не е чула забележката му.

— На хотел не мога да отида, защото на практика нямам пукнат долар. Родителите ми са покойници, а сестрите ми, които почти не познавам, не са в Ню Йорк. И на приятелки не мога да разчитам… не и с бебе. Трябва да измисля нещо.

Итън пое дълбоко дъх.

— Аз ще ти кажа какво ще измислим — произнесе той като скоропоговорка, тъй като се страхуваше, че ще се откаже от идеята, а точно това всъщност му се искаше. — Ще бъда твой телохранител през нощта. При това положение няма да ти се налага да взимаш решение под влияние на стреса.

Тя го погледна изумено.

— Ще бъдеш мой телохранител! Та аз даже не те познавам. Не зная нищо за теб. Нима смяташ, че ще разреша на съвършено непознат човек да остава в къщата с мен и моето дете през нощта? Благодаря, но отказвам.

„Какво си въобразяваш, че аз го искам ли? — помисли си той, но се почувства сякаш крещи. — Въобразяваш си, че умирам от желание да стоя тук, а аз бих се измел на секундата, да не говорим за часовете до утрото.“ В такъв случай защо предлагаше да й помогне?

„Защото баща й ми спаси живота. Длъжник съм му. И ако съм научил нещо през изминалите три години, то е, че трябва да държа на думата си.“

Седна и изрече колкото е възможно по-меко:

— Разбери, баща ти ми помогна веднъж и сега аз ще му върна жеста, като помогна на теб. Толкова по въпроса.

Тя се загледа в тавана.

— Не искаш да ми кажеш какво те свързва с баща ми и аз не зная какво да мисля. Тръгвам. Взимам си детето и все ще намеря къде да преспим, без да се страхувам. Мога да отида при приятелка поне за тази нощ.

— Твоя работа — отвърна той. — Щом искаш да ме улесниш, нямам нищо против.

— Да те улесня ли? Защо?

— Живея на стотици километри далеч и имам само едно желание — да бъда в дома си. Мразя този град. Но обещах на Уилям, че ще направя всичко за него, ако има нужда от моята помощ. Този момент дойде и ето ме тук. Така че ако желанието ти е да приключиш с тази игра, давай!

Очите й пламнаха гневно.

— Как не те е срам! Става въпрос за моя живот, а не за игра.

— Чудесно, тръгвай. А утре вечер къде ще отидеш? А вдругиден?

— Не зная — отговори тя и скри лице в ръцете си. — Ще го измисля. Винаги успявам.

— Аз вече го измислих. Отиваш в спалнята си на секундата и гледаш да се наспиш колкото можеш по-добре при тези обстоятелства.

Тя го загледа смръщено и на него му беше ясно, че го преценява.

— Ще ми покажеш ли писмото от баща ми? — попита тя.

Той кимна и бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке, като че ли оцеляло от Втората световна война, и извади пощенския плик.

Остави пред нея писмо и две снимки. Аманда взе снимките.

— Страшно неприятно ми е… всичко.

— Представям си.

Аманда прочете краткото писмо и погледна към Итън.

— Само толкова ли? — попита тя.

— Само толкова.

Раменете й се отпуснаха.

— Не обяснява защо завещава „голямата част от своето имущество на дъщерите си“ — дъщери, които не го интересуваха.

Итън поклати глава.

— Също така не обяснява защо иска от теб да бъдеш мой пазач.

— Не обяснява.

— Не го разбирам — каза тя. — Всъщност нищо не разбирам.

— Може би няма да проумеем намеренията му, но пък от нас зависи да се опитаме да открием кой нахлу в къщата тази нощ. — Тъкмо се приготви да извади бележника си и забеляза, че ръцете й треперят. — Това ще бъде първото нещо, което ще направим сутринта. Точно в момента на теб ти е необходима почивка.

— Съмнявам се, че ще мога да затворя очи дори за миг.

— Ще бъда до теб, в бялата стая — успокои я той. — Ако пожелаеш.

Тя се вгледа в него много внимателно.

— Моят баща те е избрал по някаква причина, за да следиш дали спазвам изискванията му. Ще приема, че след като ми е баща, няма да застраши живота ми.

— Но ти наистина не познаваш изобщо баща си, нали? — попита Итън.

Тя поклати глава.

— Не, не го познавам. — Въздъхна дълбоко. — Искам да пренеса креватчето на Томи в моята спалня. Ако не е разрешено, веднага се отказвам от всичко.

— Никъде в правилата не е написано, че не можеш да преместиш креватчето в твоята спалня — уточни Итън.

— Много добре.

— Да ти помогна ли да го преместиш? — попита той.

„Моля те, кажи не!“ Тя кимна.

„Мамка му.“ Аманда се чудеше защо баща й не беше обезопасил къщата с алармена система. Тогава присъствието на Итън и неговата работа като пазач щяха да бъдат безпредметни, но по някакви свои съображения баща й желаеше той да бъде постоянно около нея.