Луиз Бегшоу
Страст (8)

Шеста глава

Уил намери уведомителното писмо за анулирането на брака в пощенската си кутия в колежа. Веднага се върна в квартирата и събра багажа си. Написа писма на един от преподавателите си и старшия инспектор и ги изпрати по университетската поща. Бяха кратки, с по няколко думи на признателност. Уил Хайд се отказваше от мястото си в Оксфорд като студент във втори курс.

Не изчака отговор. Преподавателите бяха добри хора: знаеше точно какво ще си помислят, колко ще им бъде мъчно, че проваля живота си заради едно тийнейджърско увлечение, което бързо ще отмине. Но Уил знаеше най-добре. Животът му бе излязъл от мрака на самотно детство и в него бе разцъфтяла истинска любов. А сега Мелиса го бе предала, беше го поставила на второ място, беше му отнела всичко. Не можеше да остане в един град с нея. Не искаше да бъде дори в същата държава.

Тръгна право към Алдършот и постъпи в армията. Набиращият сержант не зададе твърде много въпроси. Хайд имаше отлични физически данни, каквито рядко се срещаха напоследък: здрави гръдни мускули, развити бицепси, силни бедра. Не се изненада, когато узна, че хлапакът е бил нападател в отбор по ръгби. Беше напуснал Оксфорд, добре, но бе влязъл там с три отлични оценки и изпитваше влечение към математиката и точните науки.

— Ще те запиша в школа за офицери.

Уил искаше да умре, да изчезне. Не искаше отговорност.

— Предпочитам да бъда редник, сержант.

По-възрастният мъж вдигна поглед.

— Не ме интересува какво предпочиташ. Постъпваш в школа за офицери. Подпиши тук.

Животът в Сапдхърст^[1] беше адски суров. Идеален за Уил Хайд. Получаваше редовна заплата и полагаше толкова физически усилия, че в края на деня се чувстваше смазан. Забравяше за разбитото си сърце, докато ръцете и краката му крещяха от болка. Уил се отличаваше във всички дисциплини. Беше най-интелигентният кадет в курса; другите млади мъже с неговите интелектуални способности не ставаха войници, а учеха в колежи. Уил бе пристигнал физически силен, но излезе още по-силен. Ставаше преди другите кадети и отиваше в тренировъчната зала. Състави си диета, богата на протеини. Фигурата му стана по-издължена и широкоплещеста. Два пъти се наложи да получи нова униформа.

Непоколебимата му упоритост скоро бе забелязана. Беше сигурен кандидат за Меча на честта^[2]. Но никога нямаше да стигне толкова далеч.

Беше втората година от обучението му. Уил бе на двадесет и две години. Стоеше облегнат с гръб на едно дърво след тичане, със зачервено лице, задъхан, когато те дойдоха при него. Двама мъже с черни костюми, не с военни униформи.

— Уилям Хайд?

— Да, сър.

Уилям се отнасяше към всички цивилни с изключително уважение, но се ядоса. Беше по екип за джогинг с тъмни петна от пот. Имаше нужда от няколко мига да си отдъхне от изтощителния петнадесеткилометров крос.

— Дошли сме да поговорим с вас.

Погледна часовника си.

— Съжалявам, но след двадесет минути съм на лекция, а трябва да взема душ и да се преоблека.

— Освободен сте от лекцията, кадет Хайд.

Уилям бавно се изправи. Инстинктивно разбра, че тези мъже не се шегуват. Кой можеше да проникне зад стените на Сандхърст, цивилен, и да настоява да говори с него? Нито беше престъпник, нито имаше богати чичовци, които неочаквано биха могли да му оставят голямо наследство.

— МИ-5? — попита той.

Двамата се спогледаха. На лицето на по-слабия за миг се появи усмивка.

— МИ-6.

— Искаме да станеш наш агент — каза другият, макар и да бе излишно.

Уил се усмихна, за първи път от шест месеца, искрено.

— Защо не казахте по-рано? — попита той.

Обучиха го удивително бързо. Беше роден за шпионин, ненадминат по способностите си да разшифрова, да се слива с тълпата, да анализира. Командирите искаха да го видят в акция час по-скоро. Изпратиха го в Джордън, за да издири агент на Абу Юсеф, известен саудитски терорист, извършващ банкови измами, трудна мишена. Беше се внедрил дълбоко в системата и доброто общество. Други агенти се бяха опитвали да го открият и бяха постигнали скромен успех.

Уил се включи в издирването и успя да идентифицира човека за осем седмици. Веднага бе повишен. През следващото десетилетие постоянно му възлагаха задачи. Това бе добре дошло за него. Беше млад, необвързан. Живееше на път, за работата, в хотели и жилища на агенти, понякога в по-малки щабове. Ядеше каквото му донесат. Спеше с местни жени, служителки от консулства, понякога шпионки като нето. Тези момичета бяха добри любовници. Сред толкова много смърт понякога човек изпитваше нужда да докаже, че все още е жив.

Заплащането бе разумно, значително по-добро от това на кадетите в армията. Имаше премии за добра работа, премии за риск, подкупи, за които началникът му свиваше рамене и казваше, че може да задържи. А Уил Хайд нямаше разходи. Не притежаваше имот, нямаше корени. Когато изпълни една задача, веднага искаше нова.

Парите в сигурната му банкова сметка в Лихтенщайн започнаха да растат.

Уил имаше отличен усет за бизнес, който в своята сфера на работа непрекъснато усъвършенстваше. Хората, които издирваше, бяха експерти не само с пистолетите. Крадяха, мамеха, занимаваха се с трафик; трупаха мръсни пари и търгуваха с информация. Докато ги следеше, Уил започна да схваща модела.

Една нощ, от малката си стая в мотел в центъра на Кайро, Уил Хайд се обади на „Фарел енд Жиронд“, най-сигурната брокерска фирма за частни клиенти в Европа. Казаха му, че минималният им депозит е петдесет хиляди паунда. Уил внесе седемдесет и даде указания за купуване на акции на три компании. „Кордекс“, „Брут Джи Ем Би“ и „Майкрософт“, малка технологична компания от Сиатъл.

Акциите на „Майкрософт“ изведнъж се покачиха с малка сума. На „Кордекс“ скочиха с десет процента през следващата седмица. „Брут Джи Ем Би“ загуби пари.

— Можем да спрем загубите, да се оттеглим от позиции — предложи брокерът му.

— Задръж ги — отговори Уил.

Последваха нови загуби през следващия месец. Уил отказа да се оттегли от позициите си. Нямаше голямо значение, защото акциите на другите две компании поскъпваха с главозамайваща бързина. Вече бе постигнал четиридесет процента печалба.

— Господин Хайд, наистина мисля…

— Не мисли, просто продавай. Или както в този случай, не продавай.

— Много добре — гневно отвърна брокерът, мислейки си, че младокът се държи доста арогантно за играч, постигнал успех с две залагания. — Задържаме.

Два месеца по-късно „Брут Джи Ем Би“ бе погълната от мароканска транспортна компания. Акциите на Уилям Хайд му донесоха четворна печалба.

Следващия път, когато му се обади, брокерът не зададе въпроси. Две години Уилям Хайд даваше различни инструкции. Няколко пъти загуби, но повечето акции се покачиха с осемдесет процента и печалбата варираше от скромна до главозамайваща.

След шест месеца брокерът вече се питаше дали Хайд не прави грешките нарочно, за да прикрива неща, които знае като вътрешен човек.

След година тихомълком започна да копира сделките на Хайд със свой брокер в друга фирма. Оказа се най-сполучливият ход в живота му.

Уилям Хайд оцеля и достигна до върха в жестоката игра, която бе избрал. Всичките му пари отиваха за инвестиции. Следеше движенията на стоковите борси в който и край на света да се намираше, ако бе нужно, правеше справка в предишния брой на „Уолстрийт Джърнъл“. Когато прехвърли четиристотин хиляди, един от обръчите на унижение, които стягаха сърцето му от толкова години, най-сетне се пропука.

Четиристотин хиляди беше магическо число за Уил. Толкова притежаваше сър Ричард, както бе разбрал от Мелиса.

При първия си милион Уил Хайд напълно се отпусна. Бе направил присъдата на Елмет, че е безполезен, на пух и прах. Една вечер му хрумна да потърси Мелиса, но се отказа от идеята. Имаше мисия за довършване в Тел Авив; нямаше място за жени. Особено за тази жена. Мелиса го бе предала. Не виждаше причина да рискува сърцето му да бъде разбито за втори път. Вече нямаше болка, раната му бе зараснала. Не искаше да я отваря наново.

Уби четиринадесетата си мишена, терорист от бригадите на Мъчениците на Ал Акса, месец по-късно в тясна уличка в Тунис, бързо фотографира тялото и открадна колата му. Придвижи се с нея до туристическата част, купи си нов западен костюм, резервира пътуване до Мароко с малък ферибот. От Фес хвана самолет за Лондон. Щом кацна на „Хийтроу“, Уил Хайд позвъни на един-единствен номер.

— Обажда се Евънс.

— Здравей — поздрави невъзмутимо телефонистка. — Кажи на Джейсън, че идвам.

Това противоречеше на процедурата. Трябваше да бъде в хотел в Париж и да чака подробности за следващата си задача.

— Някакви проблеми с трафика? — любезно попита тя. Това бе кодовият въпрос дали агентът говори под натиск.

— Да, беше ужасен — отговори той. Означаваше, че никой не го принуждава.

— Добре, ще предам.

Затвори.

Спокойният тон при разговора бе цяло чудо, помисли си той, отлично знаейки какъв смут е причинил в главния щаб. Щяха да се разтичат, да се развикат, да се свържат с хотела и с началника на службата. Но Уил бе дотук. Всичко свърши.

Час и четиридесет минути по-късно влезе в неугледната сива сграда на брега на Темза, в която се помещаваше една от най-мощните тайни служби в света, и се подписа на рецепцията. Пропускът му все още бе валиден. Качи се с вътрешния асансьор до деветнадесетия етаж и влезе във фоайето на египетско-мароканския отдел.

— Уилям Хайд. При сър Раф.

Сър Рафаел Корт скоро щеше да празнува шестдесетия си рожден ден и нямаше намерение да се пенсионира. Бе стигнал до висшите ешелони в свят, за който никой не говореше, и една от най-големите му радости бе откриването на нови таланти. Уилям Хайд се бе отличил още в ранните си дни в Сандхърст. Раф се бе запознал накратко с биографията на момчето и бе сигурен, че от него ще излезе изключителен агент. И очакванията му се бяха оправдали напълно. Уил беше добре познат в щаба като най-изявения ученик на Раф.

— Разбира се. Седнете, ако обичате.

Администраторката бе по-възрастна жена, която не се поддаваше на чара на младите агенти. Уил предпочиташе да е така. Седна на невзрачното канапе с кафява кожена тапицерия и взе брой на „Таймс“.

— Господин Хайд?

Той прелистваше спортните страници. „Арсенал“ срещу „Портсмут“. Толкова далеч от смъртта и разрушенията в мизерните гета на Средния изток, Лондон вече му се струваше почти нереален.

— Да?

— Директорът ще ви приеме веднага.

— Много добре. Благодаря.

Нямаше смисъл да се бави. Старателно сгъна вестника и влезе в офиса.

Сър Рафаел седеше на бюрото си и преглеждаше докладите от деня. Не използваше компютър; смяташе, че хакерите представляват твърде голям риск. Беше човек на възраст с младежки дух и откакто заемаше длъжността, винаги бе провеждал радикална политика. Но обстановката в офиса му бе традиционна за убежище на джентълмен — мебели от тъмно дърво, зелен плат и виненочервена кожа.

Уилям затвори вратата след себе си. Офисът бе напълно шумоизолиран, със стъкла на прозорците, обработени срещу шпионска техника с голям обсег, и по два пъти на ден се претърсваше за подслушвателна техника.

— Преживяваш някаква криза, а?

Уилям сви рамене и уверено срещна проницателния поглед на шефа си.

— Не лична, сър. Но съм тук, за да подам оставката си.

— Можеш да вземеш отпуск. Човек се уморява.

„Разбира се, помисли си Уил. Уморява се.“ Тази британска деликатност. Спомни си за писъците на терориста, който бе умрял като страхливец и побойник, какъвто всъщност беше.

— Не, сър. Стига ми толкова.

— Имаме отлични психолози — каза сър Раф. — Няма нищо срамно. И по-добри агенти от теб са се обръщали към тях след тежка акция. Умът се нуждае от лечение, когато е ранен, също както тялото.

Уил поклати глава.

— Не съм травмиран. Просто искам да напусна.

— И какво ще правиш? Искаш работа на бюро? — шефът замислено наклони глава встрани. — Жалко, че губим отличен агент, но имаш първокласен ум. Мога да те сложа в отдела за анализи. Може би там ще ни бъдеш още по-полезен.

Уилям леко се усмихна.

— Възнамерявам да използвам ума си за себе си, сър Раф. Напускам службите. Военната ми издръжка беше покрита преди шест месеца. Дългът е платен.

Началникът на службата примигна, доловил решителността в тона на младия мъж.

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш…

— Да открия банка — каза Уилям. — Да натрупам състояние.

Сър Раф побутна стола си назад, истински смаян.

— Да откриеш банка? Да трупаш пари?

— Не е незаконно.

— Мисля, че не разбираш. Ти си един от най-добрите тайни агенти, които съм намирал през последните десет години, Уил. Набелязан си за повишение. Очакваме да изиграеш важна роля за защитата на тази страна от терористи.

— Други могат да се заемат с това.

— Значи кралицата и родината не означават нищо за теб?

Уил Хайд отново сви рамене и когато се вгледа в очите на протежето си, сър Раф разбра, че в него няма и следа от чувствата, които си е въобразявал, че изпитва. Изключителната му гениалност и физическата му издръжливост произтичаха от нещо, но то явно не бе чувство за дълг.

— Запазете патриотизма за себе си, сър. Той не означава нищо за мен. Вършех работата, за която ми се плащаше. Няколко злодеи са мъртви. Време е да помисля за себе си.

Навън, на улицата, Уил Хайд се протегна в слънчевия ден. Бе предал пропуска си и подписал документите. Вече беше свободен човек. Нямаше друга собственост, освен дрехите на гърба си. Дори мобилният телефон и кредитната карта му бяха отнети.

Но имаше пари, доста пари. Уил хитро ги бе вкарал в мрежа от трансакции и знаеше точно какво да прави с тях. Регистрира се в „Клариджис“ и проспа по-голямата част от деня. После хапна пържола, средно опечена, с хрупкави пържени картофи и хубава салата и изпи половин бутилка „Шато Марго“. Погълна всичко с голяма наслада. Нямаше да разваля удоволствието си от вкусната храна и допира на идеално изгладените чаршафи. Отбелязваше края на един етап от живота си. Ако изобщо се сети за Мелиса в онази нощ, беше само за момент. Вече бе готов да продължи напред. Буквално.

Не беше трудно да заспи и през нощта. Почти година не се бе спрял на едно място и тялото му бе свикнало бързо да се възстановява.

Нави часовника си за пет и половина, събуди се и слезе във фитнес залата. Малко хора бяха будни по това време: двама градски хлапаци хвърлиха завистливи погледи към закаленото му тяло, но той ги прие с насмешка. Нямаше намерение да губи добрата си физическа форма на таен агент. Други мъже, напуснали службите, често се отпускаха и се предаваха на алкохолизъм и депресия. Не и той. Работата бе прелюдия, пречистване на душата от горчилката. Скъсване с Мелиса Елмет и това, което бе означавала за него.

Яростта бе отшумяла и бе готов за следващата глава. Беше получил закалка в тежки изпитания и увереността му бе огромна. Уил взе душ и се преоблече в нов костюм. Напусна хотела почти без да погледне сметката и хвана метрото до „Хийтроу“, защото бе по-бързо. След обиколка на гишетата се сдоби с билет за бизнес класа до Нюарк с „Делта“. Уил Хайд никога не правеше предварителни резервации. Това даваше твърде много възможности на враговете му.

Девет часа по-късно беше в имиграционната служба на САЩ. След съня по време на полета се чувстваше свеж и бодър. Скочи в първото жълто такси и се спазари за цената до Ричмънд, Вирджиния, където без предизвестие посети господин Луи Феранто, една от многото мишени на човека, когото бе убил в Тунис. Господин Феранто беше единственият собственик на губещата банка „Ес енд Ел“, малка семейна компания с два клона във Вирджиния и един в Делауеър. За свое съжаление се бе опитал да влезе в голямата игра, като бе приел няколко арабски клиенти, желаещи пълна поверителност. Но банката беше в затруднение и парите им бяха застрашени. Много хора искаха смъртта на Луи Феранто.

Уил Хайд знаеше това. Представи се за частен инвеститор с отлични източници, което не бе далеч от истината. Убеди го, че знае за проблемите на банката и смята, че може да я спаси с няколко нестандартни хода. Предложи по четиринадесет цента за долар от капитала и Феранто прие с благодарност. Само така можеше да запази кожата си.

През юни същата година, с нова легитимна виза на инвеститор, Уилям Хайд вече живееше в Съединените щати и управляваше собствена банка. А Мелиса Елмет, както бе чул, беше в родния си град, завършваше аспирантура и едва свързваше двата края.