Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Сканировчик
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
ros-s (2012)

Издание:

Луиз Бегшоу. Страст

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

ISBN: 978-954-26-1008-3

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Настоящето

Мелиса Елмет никога не включваше в графика си упражнения преди десет. Беше ранобудна и мислеше най-добре веднага след закуска, когато градът още спи. Обичаше да взема кафето си — добро кафе, изпратено от приятели от Щатите, не евтино от супермаркета — да сяда с него до прозореца и да гледа как слънцето изгрява над класическата красота на „Пекуотър Куод“[1]. Беше една от най-приятните гледки в Оксфорд.

В девет студентите й все още се възстановяваха от махмурлук. Предпочиташе да са напълно будни и готови. Важно бе да се представят добре на изпитите. Добрите резултати бяха съществена част от работата й, а тя се нуждаеше от тази работа. Преподавателското място й осигуряваше всичко, не само скромната й заплата, а и жилището, което обитаваше.

Публикуваше статии, задължителен минимум за член на академичната общност, но никога нямаше достатъчно време за проучвания. Кариерата на Мелиса зависеше от оценките на студентите. Историята бе традиционна сила на колежа и ако не я поддържаше, щеше да загуби работата си. Не можеше да си позволи това. Извън Оксфорд не притежаваше нищо. Дните й винаги бяха изпълнени с тревоги. За пари, за доброто представяне, за липсата на жилище. И за връзката й. Особено последното.

Мелиса чаткаше по клавишите на лаптопа. Потъваха, което я дразнеше, но не можеше да си позволи нов компютър. Този бе на четири години, същински динозавър. Отвори календара си, а до него бележките за днешното упражнение. Първокурсниците й щяха да четат есетата си за Алфред Велики. Надяваше се младият Кевин Рос да прояви малко повече въображение при анализа тази седмица. Опасно изоставаше и дърпаше назад чудесна група студенти. Тя мразеше препирни. Но Кевин непрекъснато се заяждаше с нея и се мислеше за недосегаем. Ръководството го защитаваше, защото бе включен в университетския отбор по гребане. Мелиса не я бе грижа, той нямаше да развали реколтата й от отличници. Щеше да го „скъса“, да го отстрани от колежа за година, докато се стегне. Имаше толкова много будни хлапета, които даваха мило и драго за мястото на Кевин в този колеж. Щеше да го дисциплинира, ако се наложи, и да остави гребците да хленчат и недоволстват колкото искат.

Компютърът й запиука. Напомняне за среща. „Вечеря с Фрейзър, гласеше съобщението, в «Ийгъл енд Чайлд».“

Обзе я мъчително чувство на умора и отегчение. „Господи, това ли е животът ми?“, запита се тя.

Изправи се, застана срещу огледалото над великолепната си камина. Стаите й бяха разкошни, преподавателско жилище в средата на този красив колеж. На пазара за имоти такова жилище в центъра на Оксфорд би струвало цяло състояние. Само милионер би могъл да си го позволи. Някой като Уил Хайд.

Изведнъж се ядоса на себе си, че се бе сетила за него. Трябваше да порасне. Напоследък твърде често се налагаше съзнателно да си повтаря това. Уилям Хайд бе миналото й. Отдавна бе твърде далеч от нея, във всяко едно отношение. Мелиса бе престанала да си купува неделните вестници. Мразеше, когато негови снимки се появяваха на първа страница в разделите за бизнес. Или по-лошо, в списанията. Рубриките за стил го обожаваха. Но тя отдавна не ги четеше.

Впери поглед в огледалото.

Отражението й се взираше в нея. Кестеняви коси, някога наситенокафяви, сега загубили блясъка си. Приятно лице, на което все още личаха следи от някогашната й красота. Но очите й не искряха; бяха зачервени от недоспиване. Кожата й бе суха от тревоги и стрес. Мелиса не си правеше труда да слага много грим, а скромните й костюми с пола или панталон бяха просто практични. Все още имаше някоя и друга свястна рокля и перлената огърлица от баща си. Веднъж в месеца, когато Фрейзър я заведеше на вечеря, се налагаше да ги извади, да сложи обувки с висок ток и да се залови с досадната задача да се разкрасява.

Но винаги се чувстваше малко глуповато, докато се издокарваше за Фрейзър, сякаш бе гостенка в живота на друга жена за нощта. Флиртуването не бе силата й. Беше типична академичка, в старомодния смисъл. Също като баща си. Страхотен апартамент, добра храна на разкошна маса, сребърни прибори и петифури с кафе; а после отново умуване как да скъта достатъчно за депозит за собствено жилище. Би се задоволила дори с мансарда. Защото самата Мелиса нямаше нищо. Когато обикаляше по магазините, бе свикнала да проверява цените на всичко. Дрехите й бяха от главната улица, купени при разпродажби. Не си позволяваше почивки в чужбина. Спестяванията й нарастваха, разбира се, но безкрайно бавно.

„Това е цената, която плащам“, помисли си тя. Стотици други учени биха убили човек за това преподавателско място.

Вярно. Но дали бе достатъчно?

Академичният живот имаше своите предимства. Дълги ваканции, тази разкошна обстановка, интелектуалните предизвикателства и красотата на Оксфорд.

Мелиса въздъхна и се отдръпна от огледалото. Горчивото й разочарование от живота, който водеше, днес бе по-мъчително от обикновено. Не очакваше с нетърпение вечерята с Фрейзър.

Фрейзър Макинтош. Беше неин годеник от шест месеца. Мелиса вяло повдигна лявата си ръка, погледна малкия диамант, който блестеше на средния й пръст. Той бе негово олицетворение: солиден, семпъл. Фрейзър бе с осем години по-възрастен от нея, професор по теоретична физика. Физик като баща й. Какво ли би казал доктор Фройд за това? Не можеше да се нарече красавец, но не бе и твърде грозен; беше висок, с руса, вечно сплъстена коса, а думите се сипеха от устата му бързо, сякаш едва смогваха да предадат гениалните му мисли. Наистина имаше забележителен ум, който я впечатляваше. Проявяваше и солидна доза предвидливост. Бе успял да купи жилището си от своя колеж, „Уорчестър“, точно преди скока на цените и имаше прекрасна малка градина край Изис[2]. Освен това с гордост я бе осведомил, че има страхотна пенсионна схема и получава прилични годишни дивиденти от акции. Цялото му състояние възлизаше на сто хиляди, без да се брои цената на къщата. Добавеха ли нейната скромна заплата към неговата по-солидна, биха могли да живеят доста сносно заедно.

Мелиса си мислеше, че може да сключи тази сделка. Е, добре, Фрейзър не пробуждаше трепет у нея, но тя го харесваше. Той я уважаваше, не настояваше да се пренесе при него, преди да е готова. Бе казал, че може да запази своята фамилия, след като се оженят. Да, искаше деца.

Беше я изненадал с пръстена една лятна вечер, докато се разхождаха в здрача из ботаническите градини. Обстановката беше романтична и в най-подходящия момент, до един стар бряст, Фрейзър тромаво коленичи и извади бижуто. Било принадлежало на баба му.

Мелиса моментално бе взела решението. Да, искаше деца, искаше стабилността на семейството. С Фрейзър си прекарваха приятно заедно. Вярно, страстта — онази, която бе изживяла с Уил — сега я нямаше. Но страстта бе нещо преходно като красотата. Бракът с Фрейзър щеше да я избави от финансовите тревоги, да й гарантира уютен дом и семейство. А любовта можеше да се появи по-късно.

Оттогава носеше пръстена му.

Но преди седмица нещо се бе променило. Преди седмица Фрейзър на шега бе предложил дата за сватбата 22 ноември, в „Сейнт Мерис“. Близки приятели и роднини. Скромно тържество, двадесет и петима гости.

Как би могла да откаже? „Все още не? По-добре да изчакаме?“ Тя нямаше семейство. Сър Ричард бе загинал преди година при злополука във Венеция, оставяйки й главно дългове. Майка й бе покойница от десет години. Имаше една леля, в Отава, и братовчед в Лондон, който не й се обаждаше. Венчавката и тържеството щяха да бъдат само заради Фрейзър. Мелиса не се чувстваше готова, но нима човек някога бе готов за подобна стъпка? Бе прехвърлила тридесетте и животът на университетски преподавател в бедност и самота я тласкаше към отчаяние. Съгласи се.

Фрейзър се зае с организацията. Организира церемонията, нае доставчици, резервира Мастърс Гардън[3] за тържеството. Университетските фотографи можеха да заснемат събитието. Бъдещата й свекърва щеше да долети от Южна Франция. Мелиса трябваше да се погрижи само за булчинската рокля и шаферките.

Оставаше само месец, а тя не бе помолила никоя от приятелките си да й стане шаферка. Бе поръчала тоалет — семпла шифонова рокля с три четвърти ръкави и деколте лодка. Елегантна, не особено впечатляваща. При мисълта за цветята я заболяваше глава и бе поръчала скромни кремави рози с тъмни листа. Фрейзър едва ли щеше да критикува избора й на букет.

Но не преставаше да мисли за Уил Хайд. Някой ден през тази седмица трябваше да се срещне с викария, насаме. Краткият им брак бе официално анулиран, а Мелиса така и не се бе наканила да подпише документите в църквата. Фрейзър не знаеше, че е била омъжена, а и не искаше да разбере.

Опита се да превъзмогне нежеланието си да се погрижи за тази формалност. Беше последната нишка, която я свързваше с Уил от толкова дълго време. „Не бъди глупава, казваше си Мелиса, сърдита на себе си. Не си разговаряла с него, откакто си тръгна. Повече няма да видиш този мъж.“

Добре, хубаво. Но дали искаше отново да види Фрейзър? Наистина ли искаше да го види пред олтара и всяка сутрин след това, до края на живота им?

Телефонът, едва закрепен върху купчина книги, звънна и Мелиса подскочи. Малко хора й се обаждаха. Оксфорд бе малък град и повечето й познати просто наминаваха. Голям недостатък на жилището в колежа бе това, че всички знаеха къде е.

— Ало?

— Добро утро, скъпа.

— Фрейзър. Как вървят нещата?

— Всичко е наред. Татко изпрати имейл от Гренада, пита дали може да доведе втората си съпруга.

— Това е между теб и майка ти.

— Ако кажа „не“, няма да дойде.

„Тогава защо питаш мен?“, помисли си тя с раздразнение.

— Ти решаваш — повтори Мелиса.

— Готова ли си за срещата ни?

— Разбира се — закачливият му тон я накара да стисне зъби. Погледна пръстена на ръката си, стисна слушалката и внезапно реши. — Фрейзър, може ли да се срещнем по-рано?

— Добре. В шест и половина?

— Ще те чакам.

Мелиса затвори и внимателно свали пръстена на баба му. Сложи го върху книгата „Животът на Алфред“ от Асър. През нея премина огромна вълна на облекчение. Цяла сутрин бе размишлявала върху нещастието си и щом бе чула гласа на Фрейзър, нещата бяха кристализирали. Беше много привързана към Фрейзър, много благодарна. Просто не го обичаше.

Нищо чудно, че често се сещаше за Уил. Един провален брак бе достатъчен за което и да е момиче. По-добре бе да си остане бедна и сама.

Нямаше да се омъжи за Фрейзър Макинтош.

Сега трябваше само да му го съобщи.

Бележки

[1] Част от колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд. — Б.пр.

[2] Ръкав на река Темза, минаващ през Оксфорд. — Б.пр.

[3] Градината на колежа „Крайст Чърч“. — Б.пр.