Луиз Бегшоу
Страст (28)

Двадесет и шеста глава

В осем на следващата сутрин Уил набра един номер.

— Боб Катс.

— Уил се обажда. Слушай и не говори.

— Добре.

— Има ли заповед за арестуването ми?

— Все още не.

— Добре. Предполагам, че телефоните ти се подслушват. Ако можеш, искай проверка всеки ден.

— Мамка му! Добре, Уил.

— Мисля, че една приятелка ще се обади в банката.

— Обади се тук преди десет минути.

Уил примигна.

— Обадила се е на теб? Тя не знае кой е адвокатът ми.

— Има статия за продажбата на „Проспект“ в „Джърнъл“ от тази сутрин. Прегледала го е за материали за теб. Позвъни в моята кантора.

„По дяволите, помисли си Уил, впечатлен. Наистина умееше да мисли в движение. Умно, умно момиче.“

— В Бостън е. Каза, че можеш да й се обадиш на автомат там. 857-555-7834.

Уил веднага затвори и набра номера.

— Ало? — отговори тя при първото позвъняване.

— Мелиса, аз съм.

— Уил — гласът й прозвуча почти като вик на въодушевление. — Уил.

— Скъпа, справила си се толкова добре. Слушай. Разговорите на Боб се подслушват. Скоро те ще тръгнат към този телефон. Бягай, Мелиса!

— Къде? — попита тя.

Не възрази. Уил й се възхити за това. Започна да мисли бързо.

— Каза, че винаги си искала да отидеш там, Миси. Помниш ли?

Беше се сетил за реплика, която бе подхвърлила в онзи ден в парка на колежа, когато й бе направил предложение. Не искаше да бъде жесток, но трябваше да намери нещо, което тя със сигурност ще си спомни. Само тя го знаеше и никой мощен приемник на света не можеше да улови мислите й.

— Помня — каза Мелиса след кратко мълчание. — Помня съвсем ясно.

— Ще дойда да те взема. Не съм в Масачузетс. Ще се забавя, но ще дойда. Помни.

— Ще бъда там, Уил. Може да се отдалеча, ако се наложи, но ще се върна.

— Бягай! — нареди той. — Веднага!

Тя затвори. Уил сложи каската на главата си, възседна мотоциклета и с пълна газ пое към магистралата.

 

 

Те идваха. Най-незначителна следа, и вече бяха по петите й. След едно обаждане до адвоката му. Мелиса не губи време за самосъжаление. Имаше велосипед, който бе откраднала от общежитието рано сутринта. Не се чувстваше виновна. Човек правеше каквото трябва.

В нея бушуваха противоречиви емоции. Страх — вече свикваше с това. Радост, че бе чула гласа на Уил. Загуба, защото той щеше да се ожени за друга. Вълнение, защото скоро щеше да бъде тук.

Но когато се метна на колелото, напрегна мускули и профуча по улицата по-бързо, отколкото би могла да тича; Мелиса мислеше главно за избавлението си.

Да, помнеше. В онзи горещ, слънчев ден, когато седеше на тревата между реката и прашната пътека към колежа, играеше си с една маргаритка, пиеше евтино вино от пластмасова чаша и Уил бе с нея, животът й се струваше съвършен. Помнеше, че още преди предложението му й се искаше да запечата този момент в съзнанието си завинаги, като филм за младостта и щастието. Той заговори за някакъв концерт, който бе гледал, изпълнение на студентски хор на „Юда Макавей“. Времето, прекарано в Оксфорд, бе дало на Уил достъп до култура и изтънченост, които тя бе приемала за даденост, но не и той, отраствайки в бедност, в сиропиталище. Имаше хъс за живот, от който Мелиса бе поразена. Отначало тя се прозяваше на класиката, но Уил бе запален по нея. Когато започна да я води по концерти, Мелиса заобича музиката. Щом той харесваше Хендел, и тя го харесваше.

— В Бостън има клуб на почитателите на Хендел и Хайдн — бе казала тя, нетърпелива да се похвали. — Един от най-старите в Америка. Свирят в Симфъни Хол. Трябва да отидем някой ден.

Уил се приближи към нея и последва дълга целувка.

— Ще отидем. Страшно искам да отида в Америка.

— Аз също — бе казала тя със сияещи очи.

Сега се засмя. Да отиде в Америка — мечтаеше за това откакто се помнеше, още като дете, преди да познава Уил. Никога не й бе хрумвало, че ще бъде такова пътуване.

Сърцето й препускаше, докато караше. Не само от усилието. Мелиса помнеше онази целувка. Помнеше всяка от целувките му. Помнеше онзи ден. Явно той също.

Можеше да има предвид само тази реплика, подхвърлена нехайно. Тя пазеше в сърцето си всеки миг от деня, в който й бе предложил. Уил Хайд също.

През всичките години в армията, в живота си на таен агент и при главозамайващото си издигане, след всички модели и светски дами, списания и лимузини.

Той все още помнеше.

Опита се да не храни измамни надежди. Какво би могло да я нарани повече? Но беше много трудно. Щом Уил бе запомнил това… значи бе държал на нея повече, отколкото би могла да си представи. Дали… възможно ли бе… да я обича?

Продължи да върти педалите. Нямаше смисъл да тръгва към Симфъни Хол още сега. Той не бе в Масачузетс. Щеше да се забави няколко часа. Трябваше да отиде някъде другаде, на затънтено място, където никой не би я потърсил. Беше в центъра на града, на Парк Стрийт. Имаше кокетна малка църква с бяла камбанария. Мелиса слезе от колелото, подпря го на парапета. Нямаше заключалка, щеше да е изчезнало, когато се върне. Това не бе проблем. Напълно възможно бе полицията да търси откраднат велосипед. Реши да продължи пеша, да се отбива в църкви, заведения и магазини, бавно напредвайки към Масачузетс Авеню. Щеше да бъде търпелива. Беше слънчев ден и можеше да се нахрани добре и за малко пари. Можеше да седи на чаша кафе с часове и щеше да бъде успокояващо да коленичи с вярващите и да се помоли. Имаше много неща, за които да отправя молитви.

Когато Уил пристигне, щеше да бъде готова.

 

 

До центъра на Бостън би трябвало да се стига за повече от четири часа. Той стигна за по-малко от три. Профуча обратно през Манхатън, прекоси Кънектикът, набирайки скорост и маневрирайки сред потока от превозни средства. Господи, страхотно бе да имаш мотоциклет. Проникваше на места, където кола не можеше. Даваше съвършена анонимност и свободата да избягваш задръствания.

Скоростта все му се струваше недостатъчна.

Беше страхотно возило, слушаше го. Спря само веднъж за бензин. Хапна набързо сандвич, пийна вода, ползва тоалетна и след по-малко от пет минути отново бе на път. Не искаше да спира дори за толкова кратко, но бе важно да поддържа силите си и нивото на кръвната си захар.

Мелиса чакаше, те бяха по петите й. Гневът на Оливия, проблемите в банката, нюйоркската полиция, всичко остана на заден план. Не губеше време в анализи. Бе твърде зает да мисли за друго. Стратегия. Всяко летище щеше да бъде под наблюдение. Но нямаше друг начин. Не можеше да се измъкне с военен полет за втори път.

 

 

Мелиса изскочи от кафенето, където бе успяла да прекара половин час на чаша ментов чай, и отново погледна към отсрещната страна на улицата…

Сърцето й спря. Забеляза мъж, който крачеше нехайно и оглеждаше сградата на Симфъни Хол като турист, който се чуди дали да я снима или не. Беше с черно кожено яке. Беше Уил. Позна го отдалеч: телосложението, осанката. Всичко в него се бе запечатало в паметта й.

Бореше се със себе си. Импулсът да заплаче, да се втурне към него бе неудържим. Овладя го. Те наблюдаваха.

Мелиса пресече улицата. Сърцето й биеше по-силно, отколкото когато бе чула изстрелите от апартамента си. „Колко си жалка, каза си тя, да въздишаш като малка глупачка по мъж, когото не можеш да имаш, когато животът ти е в опасност.“

Нямаше значение. Тялото й я предаваше. Още щом го зърна, коленете й омекнаха от възбуда. Тръгна с уверена походка, за да прикрие това. Не биваше да събужда съжаление у него. Поне гордостта й даваше сили.

Беше се отбил в рокерски магазин в покрайнините на Бостън и бе купил каска и кожено яке за нея, достатъчно дълго, за да се завие с него, ако се наложи да спят на открито.

Мотоциклетът бе зад ъгъла. Отвори багажника и й подаде каската и якето. Тя ги сложи, без да каже дума. Уил се качи на седалката, направи й място отзад.

— Возила ли си се на мотор?

— Не — каза тя. Срамежливо му се усмихна. — Но искам да опитам.

В Оксфорд Мелиса бе тихо, ученолюбиво момиче, което се боеше от собствената си сянка. Явно това бе заради ужасните й родители. Когато Уил я придума да се разходят с лодка по реката или да се изкачат на старата църковна кула на Карфакс, се забавляваше, но без насърчение никога не би се отпуснала.

Сега това се бе променило.

— Кажи ми какво да правя — каза Мелиса.

Беше възхитен от промяната в нея. Да, наистина се учеше бързо. Бе боядисала косата си, вече не бе сивкава и без блясък, а в наситен червен цвят с кестеняви оттенъци и златисторуси кичури. А прическата, която сама си бе направила, беше адски секси. Нови пластове, свободни от излишна тежест, се поклащаха покрай изпъкналите й скули. Бледата й английска кожа имаше златист тен. Бе използвала неща, намерени в апартамента. Тялото й, след секунди забеляза той, бе тренирано. Беше по-стройна, с по-добре оформени талия и ръце.

Беше я оставил само преди няколко дни. А изглеждаше различна жена. Далеч по-привлекателна.

— Качи се зад мен.

Обърна се към нея, провери каишката на каската й. Господи, наистина изглеждаше страхотно. Не само заради косата и тена. Очите й блестяха, кожата й сияеше. Излъчваше жизненост, която събуди у него порив да я сграбчи в прегръдката си и да впие устни в нейните до болка.

Отлично познаваше това чувство. Беше парадоксът на преследването. Когато е обезумял от страх, под огромно напрежение, човек изпитваше радост от всяка крачка, която изминава, без да бъде пронизан от куршум — дълбока, опияняваща радост. И най-досадните ежедневни дейности носеха невъобразима наслада. Да изпие чаша кафе, дори да измие лицето си. Животът бе скъпоценен. Научаваше се да цени всяка секунда от него. Сега бяха заедно и положението бе напечено, много напечено. Но имаше някакво извратено удоволствие в използването на инстинкта за самосъхранение. Ако трябваше да бъде честен със себе си, това му харесваше много повече, отколкото да седи в офиса си и да анализира някаква компания от „Форчън 500“ за някого от клиентите си.

Мелиса срещна погледа му. Очевидно се бореше със себе си. Не издържаше дълго да го гледа в очите. Наведе глава и се изчерви. Желаеше го, цялото й тяло го издаваше.

Слава богу, че трябваше да бягат. Уил не знаеше докога би могъл да се владее.

— Сложи ръцете си около кръста ми, дръж се здраво. Притисни се към мен — направи го. Той усети мекотата й, допира на крехкото й тяло до мускулестия си гръб. Стисна зъби, за да потисне желанието, което би могла да събуди. — Добре, сега се наведи напред с мен, никога не се дърпай. Просто следвай моите движения. И се дръж за мен.

— Добре. Да тръгваме — каза тя. Гласът й прозвуча приглушено през каската. — Кажи ми къде отиваме, в случай че стане нещо.

Имаше право да попита. И той не се поколеба да й каже истината. Заслужаваше я.

— На международно летище „Лоугън“.

Уил бе запалил и потеглил. Сега бе по-опасно. Те бяха в Бостън и навярно вече я търсеха навсякъде, на гари и трамвайни спирки, в списъци на хотелски резервации. Щяха да бъдат и на „Лоугън“. И скоро щяха да получат инструкции да търсят мъж и жена, действащи заедно. Мелиса се вкопчи в него, докато излизаха от града. Уил се опита да се съсредоточи върху пътя.