Луиз Бегшоу
Страст (21)

Деветнадесета глава

Мелиса свали четирикилограмовата гира със зачервено от напрежение лице. Бе плувнала в пот, косите й бяха сплъстени. „Достатъчно, достатъчно.“ Бавно започна серия странични напади и леки движения от кикбокс за разпускане, докато телесната й температура се нормализира. След изтощителна тренировка човек не биваше изведнъж да спира да се движи. Беше го научила от фитнес DVD-тата в апартамента.

Само след два дни вече усещаше тялото си по нов начин. Мелиса нямаше почти никакви други занимания. Беше си съставила сурова тренировъчна програма. Всеки ден прекарваше по час на бягащата пътечка, сутрин и вечер. Предобед вдигаше гири, а в ранния следобед използваше силови техники от Пилатес. При достатъчно дълги периоди на възстановяване можеше да тренира почти неограничено. Времето, прекарвано в тичане, бе блаженство. Бягащата пътечка бе сложена с лице към прозореца, през който се откриваше изглед към стоманено-стъклените великани на Манхатън и миниатюрните коли, пълзящи в подножието им. Докато уморените й крака и тяло следваха ритъма, сърцето й изтласкваше свежа кръв, всичките й тревоги и главоболия избледняваха и за известно време нямаше нищо друго, освен небето, града и нея.

Пулсът й се успокои, стана нормален. Мелиса се наведе, както бе показано на диска, и премина към дълга серия разтягания. Нямаше смисъл да бърза с която и да е част. Целта й бе да се стегне и да влезе във форма възможно най-скоро. Трябваше да избягва контузии.

Мускулите на прасците и бедрата й приятно се разтягаха. Сега бе спокойна, дишаше нормално. Насладата, която изпитваше след тренировка, започна да нахлува в тялото й, не опиянение, а просто силно чувство на удовлетвореност. Вкопчи се в него. То й помагаше да запази разсъдъка си, прогонваше тъгата, която таеше в себе си, откакто Уил бе излязъл от апартамента. Влизането във форма сега бе мисия, нещо, което можеше да постигне дори затворена в този апартамент. Връщаше й донякъде чувството за контрол. А през тези объркани, страховити дни контролът бе нещо, от което се нуждаеше.

Върна се в хола, отпусна се на дивана и включи огромния телевизор с дистанционното. Сапунени сериали, местни новини, комедийни скечове. Бързо ги прехвърли. Бейзболен мач. Докато стоеше в този капан, най-сетне бе започнала да разбира бейзбола. Отначало беше успокояващ шум, само за фон. После бе започнала да разучава правилата. Но точно сега не бе в настроение за бейзбол. Нещо леко. Нещо сладникаво. Нереалното бе добре дошло, когато бе затворена в луксозна мансарда, охранявана от бивши войници на „Мосад“ с пистолети, и се страхуваше за живота си. Мелиса превключи на канала за светски новини. И дъхът й секна.

Уил бе там, на екрана срещу нея. Пристигаше на някакво светско събитие, стъпвайки върху червен килим, с черен костюм и вратовръзка. Погледът й се плъзна към ръката му. Превръзката бе скрита под ризата му много дискретно. В новинарските емисии не бяха съобщили нищо за нея и Уил, нищо за инцидента на летището в Ротердам. По някакъв начин той се бе погрижил да не се разчуе.

Изглеждаше елегантен и красив. Мелиса си представи силните му мускули, скрити под колосаната бяла риза и смокинга. Предпочиташе да го вижда по прашна тениска, под която се открояват гръдните мускули и бицепсите му. Един поглед бе достатъчен, за да събуди в сърцето й неудържим копнеж. Пое си дълбоко дъх, за да разсее пронизващата болка.

Но стана още по-мъчително. До него стоеше невероятно красива жена. Мелиса остана с поглед, втренчен в нея, поразена. В сравнение с нея тази жена бе като кукла: крехка и стройна, висока не повече от метър и шестдесет и пет. Имаше лъскави, катраненочерни коси, прихванати отзад с бляскава диамантена шнола. Шикозна рокля, обшита със златни пайети, ласкаво докосваше кожата й със златист загар. Краката й почти не се виждаха под дългата до земята пола. Стискаше златиста чантичка с тънка верижка и лъчезарно се усмихваше с внимателно изрисуваните си алени устни. Спокойно можеше да съперничи на повечето супермодели в своите среди. Мелиса отмести влажните си коси от пламналото си лице. Невъзможно бе да си представи това момиче с гири в ръце. Навярно поддържаше форма с балет или по няколко дължини в басейн. Не би се потила и пъшкала като нея и едва ли би си приготвила спагети за обяд.

— Ето ги и двамата щедри спонсори на градския благотворителен прием за борба със СПИН „Червена панделка“ — прочувствено заговори репортерката. Беше блондинка с ексцентрична прическа. — Милиардерът Уил Хайд, отдавна смятан за един от най-желаните ергени, и очарователната Оливия Уортън. Здравейте, чух, че днес сте съобщили страхотна новина, истина ли е?

Насочи микрофона напред. За миг на Мелиса й се стори, че видя гримаса на лицето на Уил, проблясък на негодувание, но може би просто така й се искаше. Оливия, поне, нямаше подобни задръжки. Приближи се към микрофона със сияйна усмивка и отмести поглед от репортерката към камерата. Сякаш гледаше през екрана право към Мелиса.

— Да — каза тя. Говореше задъхано, с висок глас, изтънчен акцент и момичешка предвзетост. — Благодаря за въпроса, Елиз, наистина имаме добра новина. Уил ми направи предложение и обявихме годежа — направи пауза, сякаш за по-силно въздействие. — Ще се оженим и страшно се вълнуваме.

— Уау! Това е страхотно! — пискливо възкликна репортерката. — А пръстенът? Може ли да го видим?

Оливия се засмя и леко поруменя, но Мелиса я видя уверено да подава ръка. На третия й пръст блестеше огромен диамант, масивен изсечен камък, и дори на изкуствената светлина на прожекторите зад репортерката личеше, че има цветен оттенък.

— О, господи! — извика репортерката. — Какво е това? Истински ли е?

— Жълт диамант — скромно отвърна Оливия. — От „Тифани“, разбира се! Вчера Уил поръча да гравират името ми, направиха го много бързо. Специално за мен.

— Колко карата е това нещо?

— Не съм сигурна… предполагам… близо дванадесет.

Мелиса изсумтя. Би се обзаложила, че момичето отлично знае теглото на камъка до три цифри след десетичната запетая, както и всичко, свързано с него.

— Невероятен е!

— Много е красив — съгласи се Оливия — и няма дори най-малка драскотина, което е чудесно. Стисна ръката на Уил. — Той е тооолкова мил с мен!

Уил се усмихна.

— Ще влезем ли, скъпа?

— Разбира се — Оливия нехайно махна с ръка на репортерката. — Извинете ме. Обичаме ви, приятели!

— И ние те обичаме. Оливия! Поздравления! Честито и на двама ви! Ето още една зашеметяваща влиятелна двойка — Доналд и Мелания Тръмп…

Уил и Оливия вече вървяха по червения килим, далеч от микрофоните. Вечерната рокля на Оливия бе с гол гръб и връзки на тила, а ръката на Уил докосваше талията й. Докато си говореха, пръстите му нежно се плъзгаха по кожата й.

Мелиса се почувства ужасно. Изключи телевизора.

Нямаше сълзи, защото нямаше смисъл. Стана и тръгна към банята. Уил се бе погрижил в огледалните шкафове за тоалетни принадлежности да има огромно разнообразие от козметика, включително и бои за коса във всички цветове. За кратко бяха обсъдили, че може би ще се наложи Мелиса да промени външността си. Вяло посегна към кутия кестенява боя. Щеше да боядиса косата си, нещо, което никога не бе правила. Бе готова да стори всичко, което би заблудило преследвачите. Край с мишия цвят. Отсега нататък щеше да бъде червенокоса. Всъщност не бе зле и да се подстриже. Грабна ножиците, преди да размисли, и намали дължината с доста сантиметри.

Важно бе да бъде напълно готова, защото Мелиса твърдо бе решила едно. Да се измъкне оттук и да замине далеч от Уил Хайд. Той щеше да я включи в програмата за защита на свидетели или каквото иска, но да бъде близо до него, да разговаря с него ден след ден, сега осъзна, че не би го понесла. Вече можеше спокойно да приеме фактите. Всъщност трябваше. Докато разклащаше пластмасовото шишенце и изстискваше боята със силен мирис върху главата си, открито призна пред себе си, че е нужно, за да превъзмогне мъката си по него и да продължи напред.

Уил се бе върнал и още веднъж отчаяно, безнадеждно се бе влюбила в него. Но нямаше да има милост. Нямаше начин да поправи тийнейджърската си грешка. Може би някой ден той щеше да й прости, но любовта бе изчезнала. Времето и разстоянието, преживяванията, парите, всичко ги разделяше. Ако той узнаеше, че го обича, щеше да си въобрази, че е заради парите. Днешният Уил Хайд бе загубен за нея.

Тази мисъл бе успокояваща. Мелиса втри боята в скалпа си, покри косите си с шапка за баня, уви ги в кърпа и седна да изчака. Идеята да я вземе за златотърсачка бе неприемлива. Много по-добре беше да бъде открито враждебна. Гордостта я накара енергично да прокара ръка по лицето си и да изтрие сълзите. Щеше да промени цвета на косата си, да тренира упорито и да чака. И да поразмишлява какво ще прави, след като напусне Ню Йорк, къде ще се скрие. Далеч от хората, които искаха да я убият. Далеч от Уил.

 

 

Уил беше в кабинета си у дома. Нетърпеливо погледна пейджъра си.

Отново му звънеше Джак Сансън. Понякога този човек ставаше адски досаден. Явно имаха нужда от Уил в заседателната зала на борда. Защото Сансън и другите директори, на които плащаше милиони, не можеха да управляват сами обществена баня, още по-малко банка.

Отново хвърли поглед към дисплея и отново се зарови в бележките си. За всеки, освен него, бяха неразгадаеми драскулки, стар стенографски код с произволно разчитане. Нямаше друг начин да бъде изтръгнат, освен старомодните мъчения, а Уил не възнамеряваше да допусне да бъде подложен на тях.

Мелиса. Баща й. Дейвид Фел. Сенатор Елън Джоспин. Горката Мойра Дънууди, библиотекарката. Каква бе връзката? Защо бяха убити?

Кой го правеше?

Първо се съсредоточи върху втория въпрос. Струваше му се по-лесен. Уил имаше фотографска памет, нещо полезно и в банкирането, и в шпионажа. Запаметяваше всичко. Неведнъж бе превъртял и преповторил събитията от последните дни в съзнанието си като филм. Изстрелите в Лондон. Преследването. Силуетът с качулка сред тълпата. Мъжът в Ротердам, после и другите. Всяка случка му разкриваше нещо.

Започна с най-основното. Проблемът бе свързан с бащата на Мелиса. Тя не бе сторила нищо през живота си, с което да заслужи това, беше сигурен. Нямаше никаква връзка с Джоспин и Дънууди. Не, свързващото звено бе Ричард Елмет. С няколко телефонни обаждания Уил бе разбрал какво й е оставил — почти нищо, къща с много дългове и незначителна сума след облагане с данъци. Познатият му, който се бе свързал с адвоката, бе докладвал за около четиридесет и пет — петдесет хиляди британски паунда. Може би това беше много, относително погледнато. Напоследък Уил боравеше с такива цифри, че бе загубил представа колко пари са солидно състояние за обикновения човек от улицата. Но нямаше никакво подозрение, че може да има нещо общо с наследството. Не си струваше някой да си прави труда за петдесет хилядарки. А ако имаше материален обект, като микрофиш или откраднати планове за ядрен реактор — обичайните предмети, заради които шпионите се преследваха из цял свят — нямаше да има нужда от убийство; вместо това щяха да започнат чести обири и една нощ най-ценното от офиса да изчезне. Може би отвличане на близък, за да принудят някого да издаде местонахождението. Потръпна при тази мисъл. Той бе обучен да издържа на мъчения и накрая убедително да дава фалшива информация. Няколко пъти му се бе налагало да прилага уменията си на практика. Миси нямаше подобна защита. Не би понесъл мисълта да бъде измъчвана.

Нито нещо ценно, нито пари. Не бе наследила имот със скрито находище на нефт или диаманти, на чието разработване би могла да попречи. Оставаше само информация, опасна информация. Човек убиваше, когато не желае някаква информация да бъде разпространена. Връзваше се.

Уил размишляваше упорито. Умът му обработваше данните като компютър, анализираше ги.

Първо: информация. Нещо, което тя знаеше или мислеха, че знае. Някакво сведение, до което Мойра и Елън Джоспин също бяха имали достъп. Остави тази част от пъзела настрана за по-късно. Бяха нужни факти, за да бъде подредена.

Второ: кой? Бяха богати, нямаше спор. Лесно бе да се наеме някой откачалник с пистолет, доста ревниви съпрузи го правеха. За да наемат професионалист, който може да открие Мелиса, регистрирана под фалшиво име в хотел „Виктрикс“, и добър стрелец, бяха нужни пари. И не беше един самотен ловец. Поръчителите разполагаха със средства да изпратят оперативни агенти в Америка и Европа. Ключът бе Елън Джоспин. Ликвидирането на щатски сенатор беше невероятно трудно. Повечето професионални убийци не биха се захванали с подобна задача. Цялата мощ на ЦРУ и щатските тайни служби веднага би поела по петите им. Кой би искал подобна суматоха? Убийството на Джоспин говореше за някои неоспорими факти. Организацията, която и да бе, беше изключително богата и напълно безмилостна. Убиецът на Джоспин със сигурност не бе редови наемник, а опитен терорист, със световна репутация, правителствена мишена, дори на САЩ.

Това не даваше голям шанс на Мелиса Елмет, оксфордски академик.

От друга страна, стесняваше възможностите.

До днес нямаше напредък в разследването за Джоспин. Убиецът работеше невероятно чисто. Още нещо, което издаваше световна класа. Нямаше много такива убийци.

Имаше и още информация. Фактът, че някой ги бе причакал на летището в Ротердам. Не бе казал почти на никого, освен на близкия си приятел Чък Робъртсън от рейнджърите, с когото бе лежал в плен в йорданската пустиня. Не бе възможно да са получили сигнал оттам. Нямаше никой друг. Хотелът, разбира се, бе идеална възможност. Лицето му бе познато на много хора.

„Мисли, Уил, мисли. Проследи нещата отзад напред“, каза си той.

Тогава изтичане на информация от хотела, което означаваше, че имат средства да разпитат във всички хотели в района. Може би го бяха засекли в „Евростар“, когато за последен път бе използвал паспорта си. Отново подобно търсене на информация бе работа на…

… на държавните разузнавателни агенции.

Вълна от адреналин се разля из тялото на Уил. Пулсът му се ускори, по кожата му изби пот. Мелиса бе преследвана от държавна агенция. Доста неприятен извод. Спазаряването с тях рядко бе възможно. Почти нямаше смисъл да отстранява агентите им. Винаги имаше още и винаги още пари.

Като Терминатора, не преставаха да прииждат. Убиваш един от лошите, и веднага изпращат нови. Бяха безброй. А мишената имаше само един живот.

Внуши си, че трябва да бъде спокоен. Нямаше да допусне тя да умре. Още информация, трябваше му още информация. Отново превъртя преследването в съзнанието си, всеки миг…

Започна от първия куршум.

Силуетът, който бягаше по улиците. Скрит под качулка. Пъргав. Уил затвори очи, докато отново чу стъпките по лондонските улици.

Намери информацията в подсъзнанието си.

Преследвачът беше жена.

Уил едва не изскочи от кожата си. Господи, да. Женска. Силуетът и тихите, твърде тихи стъпки по настилката. Стъпките на бягащ мъж звучаха различно. Ядоса се на себе си, че не бе забелязал това по-рано. Вниманието му бе отвлечено от Мелиса, от емоциите. Глупава аматьорска грешка.

Не само негова, а и тяхна.

Едва ли в света имаше повече от пет жени топ килъри. Лесно щеше да я идентифицира. В телевизионните емисии бяха споменати няколко подробности за убиеца на Мойра Дънууди, просто намушкана с нож. Беше скрита под шапка и бе действала безшумно, но Уил би я разпознал само по фигурата. По-късно днес щеше да се обади до полицейското управление Плаза. Имаше страхотни връзки във всеки клон на правораздавателната система и всяка агенция — и във Великобритания, и в Щатите, до върха. Щеше да изгледа видеозаписа и да познае момичето. С още няколко запитвания щеше да достигне до списъка на настоящите й клиенти или близо до него.

За първи път в този ден Уил съзря лъч надежда. Ако познаваш врага, имаше начин да го сразиш.

Нямаше безкрайно много време. Щяха да се стегнат след Ротердам. Очевидно знаеха, че се е установил в Ню Йорк. Щяха да дойдат след Мелиса. Главният приоритет бе пределно ясен: да я изведе от онзи апартамент и да я настани на истински безопасно място. А после? Нямаше представа.

Не искаше да я оставя сама.

Неговият живот бе тук. Банката му, компанията му. Годеницата му. Малко му бе доскучало да слуша чуруликането на Оливия за пръстена и годежа. Но това бе важен момент в живота на една жена. Изтърпя го, както и непрестанното звънене на вратата цяла сутрин. Завистливите й приятелки се надпреварваха да изпращат цветя. Това бе победното шествие на Ливи. Той просто се опитваше да го приеме с добри чувства.

А тя се стараеше да го зарадва. Бе настояла да се любят, след като се приберат от благотворителния прием. Беше втората вечер, откакто се бе прибрал, а Оливия просто изгаряше от желание да я прекарат навън. През цялото време се чувстваше неловко, докато опитваше хайвер и апетитни хапки с пушена сьомга, сос от манго и джинджифилов чийзкейк, вкусна храна. Не преставаше да мисли за Мелиса, затворена в онзи апартамент, сама и изплашена. Там беше в безопасност. Но това не му носеше голяма утеха.

Оливия го бе принудила да си вземе чаша кларет, да се отпусне поне малко. Важно бе онези, които го наблюдаваха — беше убеден, че е под наблюдение — да видят, че е продължил нормалния си живот, и да не знаят дали е изоставил Мелиса, какво е станало с нея. Не искаха разкрития, знаеше това. Можеха да породят въпроси. Той бе в безопасност в своя свят, един от най-изявените членове на манхатънското общество. Вероятно се страхуваха, че е дал запечатан плик с ранни заключения на някой журналист, готови за публикуване в случай на смърт. Фактът, че Мелиса бе последната мишена, говореше, че са се сетили за нея в последния момент. На книга, тя бе най-лесната жертва. Може би не бяха сигурни дали знае нещо. Имаше предостатъчно причини да не направят опит да го очистят на публично място, в Манхатън. Твърде очевидно. Твърде много въпроси.

Затова потанцува с Оливия, наслаждавайки се на грацията й и безупречните й светски маниери. Блестеше до него, не само с диамантите. Не беше я докосвал от дни. Бе толкова нетърпелива, че не можеше да й устои. Напрежението да бъде на крачка от смъртта, Мелиса… е, може би и заради нея чувстваше нужда от разпускане. Когато го завлече у дома, Оливия дръпна папийонката му, развърза я и почти го повали на стълбите. Уил промърмори нещо за ръката си, но тя го събори по гръб и майсторски го възседна, преди дори да се съблече. Беше добра и той се нуждаеше от опитните й ласки. Остави се в ръцете й, сля се с нея с по-голяма страст, отколкото бе изпитвал от месеци. Трябваше да прогони чувството за вина, трябваше да я има. Тя бе неговата жена сега, щяха да се оженят. Нямаше нищо лошо в това да правят секс. Бе благодарна, леко замаяна, отпусната и гореща. Беше хубаво.

Погледна телефона си. Имаше надеждна защита. Не можа да намери оправдание да не й се обади.

Набра номера, стана. После беше време да тръгва към офиса. Банката имаше проблеми. Кой ли нямаше? Просто трябваше да следят какво се задава на хоризонта, но очевидно дори нещо толкова просто не бе по силите на високоплатените му заместници.

— Да?

Леко се сепна. Все още бе някак странно да чуе гласа й. Естествено, каза си той. Не бяха разговаряли от години, преди всичко това да започне.

— Уил е.

— Така се и надявах. Каза, че никой друг няма номера.

Той се усмихна.

— Трябва да отида в офиса. Проблеми в работата. Но се сетих за някои неща. Скоро ще успея да ти осигуря безопасност.

Миг мълчание.

— Видях те по телевизията с Оливия. Уил, приеми искрените ми поздравления.

Усмивката му изчезна. Проклетият телевизионен екип на онова проклето парти. Всички превъзнасяха пръстена, в чието избиране не бе имал никакво участие, само го бе платил.

Не бе искал Мелиса да види тази сцена. Не знаеше точно защо. Може би защото бе смущаващо. Да, разбира се. Смущение. Това беше.

— Благодаря — отвърна той. Стори му се ужасно неуместно, но нямаше какво друго да каже.

— Какво си намислил? Колко време ще бъде нужно?

— Ден-два — излъга Уил. Нямаше представа нито за колко време, нито как ще осигури безопасността й. Знаеше само, че трябва да го направи.

— Уил, наистина съм ти благодарна за всичко, което правиш за мен — очевидно бе отрепетирана реч. — Но не мога да остана тук. Това не е живот. Трябва да продължа напред.

— Мелиса, професионалист съм в тези неща.

— Не мога да остана близо до теб — решително отсече тя. Гласът й затрепери, сякаш едва сдържаше напиращи сълзи.

„Господи, помисли си Уил, дали е заради Оливия? Дали я е заболяло? Дали все още ме обича?“

Не, това бе ледената кралица, арогантната Мелиса Елмет, която му бе обърнала гръб и бе позволила на баща си да го изрита от дома им. „Може би съжалява за пръстена с диамант, гневно си каза той, не за мен. Дори не направи опит да ме открие.“

— Мисля, че си мишена на държавна тайна служба или служби. Това означава много агенти и много средства. Първо, означава, че всяка гара и терминал са завардени, както и всяка метростанция и автобусна спирка в Манхатън.

Мелиса затаи дъх изплашена. Беше строг. Най-добре бе да приеме, че заплахата е сериозна, и да престане да мърмори. Достатъчно трудно му бе да се опитва да спаси живота й и без нейните капризи.

— Ти си обикновена аматьорка и ако се откажеш от моята закрила и се опиташ да напуснеш този град, ще бъдеш мъртва след по-малко от час. Разбираш ли ме, Мелиса?

— Тъй вярно — отвърна тя.

— По дяволите!

— Слушай — последва тих звук от търкане, навярно плъзна ръка под очите си. — Ти имаш свой живот, Уил, страхотен живот. И аз искам да имам свой. Трябва да се върнеш към плановете за сватбата си и банката, а аз „да си вдигна гълъбите“, както се казва. Добре, може да ме убият. Но просто трябва да поема този риск. Не мога да остана твоя гостенка, Уил. Не искам да бъда близо до… — гласът й секна. — Искам да кажа, трябва да се устроя някъде сама — смело продължи тя. — Ти ми показа много неща. Ще се оправя, повярвай ми.

Телефонът му отново завибрира.

— Ще намина довечера. Какво ще кажеш? Може да поговорим тогава.

— Добре, но… — Уил чуваше стъпките на Оливия, която бе свила покрай ъгъла и идваше към личния му офис. — Трябва да затварям. Чао.

Затвори. Посегна към сакото си.

— О, към банката ли тръгваш, скъпи? — Оливия застана на прага, с ултракъса лилава пола на воали и убийствено висок ток. — Защото се обади Джак Сансън и ме попита дали…

Уил застина.

— Джак Сансън ти е звънял по телефона?

Тя се изчерви и стана малко неспокойна.

— О, обади се на моя. Мисля, че първо е опитал да се свърже с теб и не е успял.

— Така ли? — хладно каза Уил. — Не знаех, че си назначена на работа в „Проспект“, скъпа.

Оливия нервно пристъпи от крак на крак.

— О, не се ядосвай. Просто…

— Не искам Джак или който и да било от персонала да те безпокои у дома — беше бесен. — Ще се видим довечера. Няма да се прибера навреме за вечеря.

— Няма нищо, скъпи — смутено отвърна Оливия.

Уил излезе, без да погледне назад.

 

 

Заседателната зала на борда на директорите на банка „Вирджиниън Проспект“ се намираше на шестдесет и третия етаж на Делойт Тауър, в центъра на Манхатън. Имаше дълги тесни прозорци като на средновековен замък, достатъчно светлина, но не и изглед, който да разсейва. Уил Хайд предпочиташе висшите служители на банката му да са съсредоточени върху бизнеса. Подът бе застлан с мек виненочервен мокет, а върху него — огромна, безценна пътека „Бокара“. Имаше дълга махагонова маса и тъмна дъбова ламперия на стените, внос от Франция. На екрана на едната стена постоянно вървеше актуална информация от сайтовете за бизнес новини. До него бе бюрото с компютърни терминали и лаптопи. В заседателната маса дискретно бяха монтирани видеоконферентни екрани, готови да изскочат и да се задействат с едно натискане на бутон.

Когато Уил влезе в залата, хората, които управляваха компанията му, вече се бяха събрали. Сансън се бе настанил от дясната му страна, с подмазваческа усмивка.

Уил седна на председателското място. Всички впериха погледи в него в очакване.

— През последните няколко дни бях зает с лична работа. Какво има?

— Банката преживява тежка криза на ликвидност.

Уил едва се сдържа да не завърти очи в израз на отегчение. При днешния бизнес климат това бе като да му съобщят, че секретарките са започнали да клюкарстват или че трафикът в центъра на града е твърде натоварен.

— И какво стана, когато се обърнахте към Федералното правителство за спешно финансиране?

Всички се спогледаха.

— Не сме го направили.

— Защо?

— Не искахме да се разчуе — Сансън отново говореше от името на всички. — Лошо е за престижа на банката.

Уил се намръщи.

— Това е нелепо. В момента има глобална криза на ликвидност. Ипотечният ни регистър е отличен, почти нямаме клиенти, които да не са водещи компании. Кандидатстването за временна субсидия от правителството е нормална част от бизнеса в тези времена.

Отново видя костюмарите тревожно да се споглеждат над масата.

— За да може „Вирджиниън Проспект“ да пусне акции на пазара — каза Джак, — трябва да изясним въпроса с правата.

Аха. Това било. Най-сетне изплю камъчето. Искали да пуснат акции на пазара.

— Знаете какво мисля по въпроса — Уил се овладя, преди да удари с юмрук по масата. — Аз държа деветдесет процента от акциите. Никой от вас не може да ме принуди да направя каквото и да било с компанията си.

— Ние също сме акционери — изтъкна Майкъл Уотсън, пълничкият старши вицепрезидент от отдел „Мониторинг и оценка“, алчно копеле.

— Джак притежава десет процента, аз — останалите деветдесет. Всеки може да направи сметката.

Беше сериозно ядосан. По дяволите, помисли си той, проклети да са онези типове, които преследваха Мелиса точно сега. Преди месец би повикал охраната да изхвърли тези некадърници от банката и да се обади на агенцията за подбор на персонал, чийто номер бе на бързо избиране. Но може би щеше да се наложи да отведе момичето на друго място.

Нуждаеше се от директорите си, точно сега, за да ръководят компанията. Защото той нямаше време.

Бизнес. Изведнъж осъзна колко е уморен от това. Уморен до смърт. Какъв смисъл имаше да седи тук, в луксозната заседателна зала, и да бъде бавачка на шепа мързеливци, които бяха с десет години по-възрастни от него? Всички негодуваха срещу успеха му. При най-малкия проблем изпадаха в паника.

— Джак — обърна се той към Сансън. — Мислиш ли, че сега е моментът да обявим акции за продажба?

— Някои фирми процъфтяват дори при криза — увери го Сансън. — „Проспект“ е уникална компания. Имаш страхотен ипотечен регистър, както казваш. Стабилни кредитори. Добър отдел за мониторинг и оценка. Банката е непоклатима, когато други губят позиции. Можем да изплуваме.

— Уил — обади се Йоги Бърнстейн от отдела за частни клиенти. Уил уважаваше Йоги. Не се изказваше често и когато заговори, Уил го слушаше. — Проблемът не е в парите. Имаме достатъчно, за да поддържаме добра ликвидност. Така ще вдъхнем доверие на клиентите. Изплашени са. Фалират банки. Семействата с ипотечни кредити също са в паника. Ако изплуваме, можем да бъдем една от банките с най-добър капитал в града. Можем да привлечем толкова много нови фирми. Ще успокоиш много хора.

Уил остана мълчалив. Йоги бе изтъкнал единствения аргумент, който можеше да го убеди. От самото начало бе настоявал за контрол до закупуването на пълния пакет акции.

Посърналите лица около масата, всичките подпухнали от твърде много часове, прекарани в офиса, алчно се взираха в него.

Уил надникна навън през тесните прозорци. Загледа се в профила на небостъргача отсреща.

Какво, по дяволите, той беше на тридесет и девет години.

Изведнъж осъзна, че през последните няколко дни, докато бягаше с Мелиса Елмет и спасяваха живота си, се бе чувствал по-жив, отколкото от пет години насам. Не искаше да се превърне в един от тези хора. Не искаше да прекара остатъка от живота си на снобски приеми с куверт хиляда долара.

— Ще запазя четиридесет процента от акциите — каза Уил. — Майната му. Продавайте.

След тези думи стана и излезе от залата.