Луиз Бегшоу
Страст (14)

Дванадесета глава

Събуди я леко потупване по рамото; Уил я разтърсваше. От претъпкания влак слизаха пътници.

— Брюксел-Миди. Тук ще направим смяна.

— Значи все още сме живи.

— Не изглеждаш въодушевена — той леко докосна ръката й. — Всичко ще се оправи, Мелиса. Ще намерим начин. Хайде.

Тя слезе от вагона с него, доволна, че може да изпъне крака.

— Къде ще хванем друг влак за Брюж?

— Не отиваме в Брюж. Хайде.

Нямаше желание да спори. Той я поведе навътре в гарата и купи билети за метрото. След по-малко от двадесет минути излязоха от лъскавия терминал на „Евростар“ и се озоваха в стара, доста занемарена метростанция в центъра на Брюксел. Продължиха през нея към автобусен терминал. Уил се заприказва с продавача на билети на безупречен френски. Мелиса говореше френски доста добре, но бе твърде нервна дори да опита. Той показа паспортите им, размени няколко шеги с мъжа, който дори не си направи труда да ги провери. Извади от джоба си банкноти от двадесет евро за билетите, мърморейки за цената. Сякаш беше беден турист. Опашката ги повлече и се качиха в автобуса, който бързо се напълни. Уил погледна часовника си; скоро старото разтракано возило се вля в пълзящия трафик и потеглиха.

— Ротердам — тихо й каза той.

— В Брюж е по-хубаво — отбеляза Мелиса.

— Но билетите ни са до Брюж.

Тя потръпна.

— Какви са тези шпионски машинации?

— Основна, елементарна тактика за заблуда.

Изведнъж я обзе гняв. Бягаше, за да спаси живота си, с последния човек на планетата, когото би искала да види, а все още не й бе разкрил абсолютно нищо.

— Искам отговори — настоя тя. — Не съм дете, Уил.

— Намираме се в обществен транспорт — спокойно изтъкна той.

Автобусът бе пълен с бедни студенти, мърморещ пияница и няколко уморени родители с малки деца.

— Никой от тези хора не е Карлос Чакала.

Уил остана с поглед, вперен в нея, и долови решителност в зачервените й очи. Смела, винаги я бе смятал за смела, поне преди да се откаже от него.

— Добре — наведе се към нея, сниши глас. Топлият му дъх изнервящо докосваше шията й. Тя извърна глава и се загледа навън в сивите сгради на Брюксел, докато слушаше. — Кажи ми какво точно искаш да узнаеш.

— Кой се опитва да ме убие и защо?

— Не зная. Това трябва да разберем. Мога да проверя някои следи. Другите жертви са свързани по някакъв начин с баща ти. Изглежда, не е бил само академик. Загиват хора, които са се срещали с него — Уил говореше приглушено, сякаш шепнеше ласкави думи в ухото й. — Но тези връзки са загадка и мисля, че имат нещо общо с експертните му познания. Разкрил е на тези хора някаква тайна и сега са мъртви.

— Не е споделял с мен никакви тайни — Мелиса се опита да прикрие огорчението си. — Някак се отчуждихме. Накрая почти не си говорехме.

— Има и друго.

— Не бързам за никъде. Кажи ми какво още знаеш, Уил.

— Добре. Не искам да те плаша.

— Какво по-страшно от това? — усмивка. — Слушай, нямам време да треперя от страх. Кажи ми.

— Тези типове са сериозни професионални убийци. Внимателно са планирали другите три убийства; засякох модела, защото съм обучен да го търся. Провалът им с теб е бил шок. Имала си страхотен късмет, Мелиса, измъкнала си се на косъм, когато си напуснала болницата.

— И когато ти ме намери?

— Не съм казал това.

— Откъде знаеш толкова много, Уил? Какво си преживял?

Той застина до нея. Мелиса долови реакцията на тялото му, преди да заговори:

— Мога да ти задам същия въпрос. Ти беше моя съпруга.

— Майка ми…

— Аз бях твой съпруг — гласът му бе все така тих. — Семейството ти ме накара да се чувствам като отрепка. Нямаше да ни разделят, ако ти не се бе пречупила.

Мелиса наведе глава.

— Какво значение има за теб? Имаш пари, имаш си приятелка.

— Ти никога не ми се обади — Уил изправи гръб, замълча; когато отново се наведе към нея, тонът му беше различен, сякаш се бе овладял. Сега говореше с безразличие: — Права си, това е минало. Постъпих в армията, после в тайните служби. Когато ги напуснах, емигрирах в Америка и купих малка банка. Която превърнах в голяма банка.

— Таен агент. Като Джеймс Бонд?

— Не е толкова бляскаво. Умират хора, доста често.

— И никакви жени?

— Имаше доста жени. Не съм живял като монах.

Прииска й се да се пошегува, да направи неловкия момент по-весел; беше разтърсена от гнева му и отчаяно съжали, че не е била една от онези жени. Но беше непоклатим и не се осмели да го погледне в очите.

— Какво ще правиш?

— Ще те защитя — каза той.

Тръпки на страст пробягнаха по кожата й. Не им обърна внимание.

— И как ще го направиш?

— Ще те отведа в Ню Йорк. Шегата настрана, ще те настаня в охранявано жилище. Имам солидна мрежа от връзки. Ще открием кой плаща на тези наемници да те издирят и защо. После ще сложа край. Ти не знаеш нищо; ще демонстрираме това публично и ясно и ще им дадем да разберат, че няма лесно да те очистят, а и не е необходимо — сложи ръка на рамото й. — Няма да те лъжа, Мелиса, може да не е достатъчно. Понякога играчите убиват свидетел, защото провалът показва слабост, така че няма да се откажат скоро.

Тя потръпна.

— Не искам да умра, Уил.

— Ако разбера, че се разиграва някаква вендета, отново мога да помогна. Ще бъде мъчително, но ще се погрижа за безопасността ти.

Мелиса извърна глава към него. Автобусът излизаше от Брюксел през грозните предградия към магистралата.

— И сега е доста мъчително — каза тя. — Не можем ли да съобщим на полицията? — Уил се усмихна подигравателно. — Какво толкова смешно има? — попита тя, изненадана от раздразнението му.

— Съжалявам. Полицията… Добре. Слушай, тези хора са професионални убийци. Аматьори не биха очистили щатски сенатор и бодигардовете й от тайните служби. Полицията не е могла да ги спре, а и да подадеш сигнал в полицията е като да обявиш нещо на първа страница на „Ню Йорк Таймс“.

— Твърдиш, че има корупция?

— Не е нужно да са корумпирани. Полицейската информация се съхранява на много места, в компютри, които са лесни за проникване. Ако си шпионин с връзки, без проблем можеш да се внедриш в някой от полицейските щабове по света. Дори не са нужни кой знае какви връзки, достатъчен е един наивен приятел в силите на реда. Ако случаят е криминален, обръщаш се към полицията. Ако те преследват наемни убийци към друг вид професионалист.

— Значи щатските тайни служби?

— Убит е сенатор. Вече са тръгнали по следите. Но досега не са се добрали до нищо.

— Откъде знаеш?

Уил само я погледна. Мелиса се почувства глупаво. Опита се да потисне внезапно пробудилото се желание. Беше толкова добър в това. Убедена бе, че е бил ценен кадър на МИ-6.

Трябваше да мисли как ще осигури безопасността й, а не колко е мъжествен. „Опомни се момиче“, каза си тя.

— Добре тогава. Никаква полиция. Какво можеш да направиш, Уил? Как ще ми помогнеш, ако се окаже вендета?

Той се замисли за секунда.

— Ще платя на професионалисти да инсценират смъртта ти и ще те включа във федералната програма за защита на свидетели. Нова самоличност, нов живот. Може би пластични операции. Много са добри, пазят хора от мафията години наред.

Тя ококори очи.

— Защита на свидетели? Нов живот на банкова чиновничка в малък град, нещо такова?

— В краен случай — Уил плъзна поглед по лицето й. — Това означава пълно скъсване с предишния живот. Никакви приятели, никакви връзки, дори с роднини.

— Нямам роднини.

Приятелите от университета нямаше да й липсват. Единствено… е, Фрейзър бе мъртъв. А Уил беше тук, с нея.

— И двамата с теб никога вече няма да се видим.

— Всъщност и без това не очаквах да те видя отново.

Хладно й се усмихна.

— Тогава няма да бъде болка за умиране. Мога да се погрижа да започнеш прилична работа някъде, с прилична заплата. Около сто хиляди на година, в щатски долари. При повече в малкия град биха тръгнали слухове.

— Благодаря — промълви тя.

— Може да не се наложи. Първо да стигнем до Ню Йорк.

Автобусът бе излязъл на главния път и тя видя табели за Ротердам на три езика; магистралата беше права и монотонна, а пейзажът наоколо — равен и зелен. Започна да й липсва красивото й жилище в Пекуотър, чашата шери.

— Какво ще каже годеницата ти, когато се появиш с мен?

Той се усмихна.

— „Приятно ми е“, предполагам. Разумна жена е. Няма да има нищо против.

„Разбира се“, помисли си Мелиса.

— Ще се радвам да се запозная с нея — излъга тя. — Отново благодаря, че ми помагаш.

— Няма проблем. Ще стигнем в Ротердам преди два, ще хапнем и после можеш да си купиш някакви дрехи.

Уил замълча и Мелиса опря глава на облегалката, отново затвори очи. Но този път не беше толкова лесно да заспи.