Луиз Бегшоу
Страст (12)

Десета глава

Градината на покрива бе любимата част на Уил от луксозната му мансарда. Притежаваше внушителна къща с шест спални на три етажа плюс това райско кътче високо в небето. Беше го проектирал един от най-прочутите дизайнери на хотели в света, находчиво използвайки вътрешните стени като прегради срещу вятър, планински цветя и фонтани. Обичаше усещането за открито небе, обичаше да диша въздуха, който на тази височина бе достатъчно свеж. Уличното движение долу пълзеше, стъклата на колите проблясваха като ситни диаманти. Тук цареше пълно спокойствие.

В средата на градината бе сложил, на колосална цена, голям басейн, ограден със стена от прозрачно стъкло. Уилям плуваше по петдесет дължини, сутрин и вечер. Беше чукал стотици жени там; понякога се носеше по повърхността на надуваем дюшек и гледаше звездите. Никой не можеше да го безпокои; никакви телефони, никакви журналисти от клюкарски вестници, никакви раболепни подмазвачи.

Оливия го чакаше вътре. Обичаше да плува пред него гола. Имаше красиво тяло, стройно, със стегнати гърди, силиконови, но той нямаше нищо против. Беше имал приятелки с по-пищни форми, но и Оливия си я биваше. Тя знаеше как да разпалва страстта му. Имаше приятен контраст между светската дама и сексапилната хубавица; беше недостижима за повечето мъже, но не и за него, разбира се. Други се бяха опитвали да приложат същия трик, но Оливия Уортън бе специална; забавна, мила и дипломиран лекар.

Звездите бяха ярки; беше безоблачна нощ. Той потръпна. Оливия бе зашеметяваща с тази рокля. Седеше на ръба на басейна му, босите й крака се поклащаха в топлата вода, и зад нея грееха всички светлини на бетонните кули на града. Бе оставила обувките си с висок ток върху плочките. Нехайният жест събуди неговото умиление.

Уил отвори стъклените врати и влезе. Оливия се усмихна. Беше невероятно красива, много от моделите, с които бе излизал, не можеха да й съперничат. Заобиколи басейна и отиде при нея. Водата бе осветена и сенките танцуваха наоколо. Харесваха му шарките, които образуваха по стените. Обстановката бе отпускаща, позната и вдъхваща сигурност, като това момиче, с което се познаваха от доста време и никога не го бе ядосвало.

— Здравей.

— Здравей — каза той. — Партито беше страхотно, нали?

Тя се засмя — плътен, заразителен смях.

— Не си ли падаш по тези неща?

— Обичам хубавите приеми, но сякаш се сливат в един. Толкова си приличат — засмя се Оливия. — Май сенатор Джоспин ти е хвърлила око, скъпи.

Пълна глупост. Толкова бе забавна. Да, точно сега бе моментът.

— Оливия — Уил се почувства малко глупаво; не го бе планирал преди тази вечер. — Нямам пръстен. Но ще ти купя страхотен, най-хубавия.

— Ще…?

Тя извърна глава към него и големите й сини очи заблестяха от радост и надежда. Събра ръцете си в шепа като дете.

— Ще се омъжиш ли за мен, скъпа?

Последва радостен вик.

— Да! Разбира се! Да!

Уил я целуна, обви ръце около нея, бавно плъзна презрамките на роклята по раменете й, потърквайки с палци гладката й кожа, и тялото й се притисна към неговото, изгарящо от страст.

 

 

Когато Уил се събуди в шест, Оливия все още спеше. Всичко бе наред, той не се нуждаеше от много почивка. Остави я в леглото и влезе в душ-кабината. Беше изсечена от монолитен блок черен базалт и гравирана отвътре със звездите и луната от злато. Проектирането на душ-кабини бе едно от нещата, в които американците бяха най-добри.

Камериерът бе сложил дрехите му за деня още от предишната вечер. Уил се обръсна и облече за по-малко от пет минути. Мразеше да губи време, особено когато имаше важни сделки за сключване. Тази сутрин влезе в кухнята, където домашната помощница бе сервирала закуска: каничка ямайско кафе „Блу Маунтин“, геврек и пушена сьомга. Нахрани се бързо, наслаждавайки се на аромата на кафето, който изпълваше стаята. Нямаше много време днес, както всеки друг ден. Пред него бяха сложени „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, както и „Таймс“ и „Телеграф“ от Лондон, пристигнали с първия сутрешен полет. Двадесетте минути по време на закуска му бяха достатъчни, за да ги прегледа и да прочете по-подробно това, което го интересува. Безинтересни заглавия; леко свиване на цената на петрола, наводнения в Котсуолдс, синът на президента арестуван за шофиране в нетрезво състояние.

Уил остави вестниците и разгърна „Джърнъл“. Все още си струваше да се чете, дори в дните на интернет. Извади телефона си и провери уговорките си за деня. С японските банкери от „Номура“ в дванадесет; с няколко души от „Кей Кей Ар“ в десет; с ръководството на компания, набелязана за присъединяване, в осем и половина…

Във всяка минута от деня имаше ангажимент. Нахвърли бележка: по-кратка среща с брокерите следобед. Трябваше му половин час, за да отскочи до „Тифани“ и да купи пръстен за Оливия. Американците обичаха големи диаманти; британците използваха камъни с различен цвят. Щеше да избере идеалния: цветен диамант. Реши, че съвършен златист диамант — бляскав, с овална форма, четири-пет карата, фино шлифован, ще бъде най-подходящ. Може би нямаше да имат такъв в наличност, но за него щяха да намерят. Златен камък за неговото златно момиче.

Погледът му се спря на заглавие в английския „Телеграф“, който лежеше нехайно хвърлен, отворен на една от вътрешните страници.

„Оксфордски академик — жертва на убийство“

Оксфордски академик? Много необичайно. Англичаните дори не позволяваха носене на оръжие. Повдигна вестника, прегледа статията и застина.

„Годеницата на Фрейзър Макинтош — университетският преподавател Мелиса Елмет, присъствала при убийството, е напуснала местната болница в понеделник, без да съобщи. Източници от полицията казват, че госпожица Елмет остава важен свидетел, и я умоляват да се яви за разпит.“

Шофьорът му, който чакаше в гаража, и срещата в седем с хората от „Беър Стърнс“ изведнъж останаха на заден план.

Мелиса Елмет бе станала свидетел на убийство. Беше избягала от болницата.

Жертвата бе годеникът й.

Той сложи вестника върху гранитния плот. Студените думи, отпечатани с черно мастило, не означаваха нищо за Уил.

Решително взе „Ню Йорк Таймс“, за да види дали се споменава за случая. Показалецът му бързо се плъзна по страниците — нито дума за мистериозното убийство в Англия.

Но нещо на трета страница привлече вниманието му. Главната библиотекарка на Нюйоркската обществена библиотека бе убита. Грабеж, казваха. Завлечена в подземен гараж от някакъв хулиган, намушкана няколко пъти, чантата й била открадната…

Мойра Дънууди. Познаваше това име. А тя бе познавала…

Уил Хайд почувства ужасно свиване в стомаха.

„Грабеж… друг път“, помисли си той. Но кой ли бе Фрейзър Макинтош? Прострелян със снайпер? Снайпер. В Оксфорд, в това малко сънливо градче. Връзки, помисли си Уил, съвпадения. Не вярваше в тях.

„Престани. Страдаш от параноя, каза си той. Стари навици. От години си извън играта. Случайното насилие е факт от живота.“

Включи телевизора на „Блумбърг“ за актуалните новини от Япония. Банката имаше доста инвестиции в азиатско-тихоокеанския регион.

В долната част на екрана, под спокойните графики на цените на акциите, вървяха съобщения. Торнадо край Далас, стрелба в църква в Уайоминг.

— Тази сутрин очакваме лек спад в цената на суровия петрол, тъй като…

— Извинявай за прекъсването, Дейв, но имам гореща новина — заговори главната водеща сутрешния блок, след като й подадоха лист хартия. — Току-що получихме съобщение, че сенатор Елън Джоспин от Ню Йорк е намерена мъртва в дома си на Пенсилвания Авеню във Вашингтон и че вероятно става дума за убийство. Тялото на сенатор Джоспин е било открито до това на шофьора й и агент от тайните служби в подземния гараж на сградата, където се намира апартаментът й. Засега причината за смъртта й не се съобщава, но…

Уил Хайд се вцепени, сякаш бе халосан. Превключи на новинарския канал. Позна луксозната кооперация на Джоспин, недалеч от Белия дом. Няколко пъти се бе срещал с нея там, когато оглавяваше Департамента по енергетика. Беше я запомнил, защото…

Остави чашата си на гранитния плот и позвъни на шофьора.

— Джак, готов ли си?

— Да, сър, господин Хайд.

— Слизам. Тръгваме към офиса.

Имаше и други места, от които можеше да направи това, но офисът му бе най-безопасното. Уил редовно разпореждаше претърсване за подслушвателни устройства и телекомуникациите бяха абсолютно сигурни.

— Разбрано.

В лимузината си Уил се облегна назад на сребристосивата кожена седалка и извади телефона си. Беше рано, но Роб сигурно вече бе станал, ако бе верен на старите си навици. Уил внимателно бе установил контакт с няколко души от предишните си среди. Не много, но ключови играчи. Роб Уилсън бе специалист по комуникации. Имаше достъп до базата данни на повечето телекомуникационни компании и познаваше други, които можеха да проникнат там, където той не може.

— Да?

— Роб, обажда се Уил Хайд. Искам един номер.

— Ще ти струва скъпо. За кога?

Уил погледна движението.

— След десет минути. Можеш ли да го изпратиш на телефона ми?

— Мога почти всичко, но при такъв срок говорим за петдесетачка.

— Намери го по-бързо и ще получиш стотачка.

Той се засмя.

— Обичам да се пазаря с богати копелета. Добре, защо не? Парите са си твои. Кого търсим?

— Мелиса Елмет, британка, жителка на Оксфорд, наскоро изчезнала.

Не бе казвал на никого за Мелиса. Името не говореше нищо на Уилсън.

— Ще ти се обадя — каза информаторът му и затвори.

Уил се запита колко време ще отнеме. Когато мобилният му телефон звънна след по-малко от две минути, не се изненада. Номерът на Мелиса не беше регистриран. Роб винаги би се разтичал веднага заради клиент, който предлага сто хиляди долара за няколко секунди работа. Усмихна се и преведе парите по телефона. Никога не водеше разговори при подобни плащания. Колкото по-малко следи, толкова по-добре.

Покрай затъмнените му стъкла пълзяха и криволичеха лимузини и жълти таксита, превозващи банкери и търговци до работните им места. Финансовата зона бе задръстена. Той често купуваше и продаваше акции от котата си по това време. Уил Хайд бе напълно мобилен. Но тази сутрин беше разсеян. Японската сделка, присъединяването, всичко бе избледняло в съзнанието му. Светът се бе свил до краткия номер, който светеше на дисплея на телефона му.

Може би грешеше. Мислеше като шпионин, като войник, какъвто бе много отдавна. Мелиса Елмет беше никоя. Може би нямаше връзка. Може би тя бе в пълна безопасност. Не бе разговарял с нея от деня, в който го бе изоставила, и нямаше желание за това сега. Снощи се бе сгодил за зашеметяваща красавица. Беше богат човек, живееше в друг свят. Мелиса все още преподаваше в Оксфорд. Това, че е имала връзка с друг мъж, не безпокоеше Уил Хайд. И двамата бяха продължили напред. Ако й се обади, щеше да събуди неща, които бе по-добре да останат погребани.

Поразмишлява осем минути, докато лимузината спря на личното му паркомясто пред офисите на банката. Сътрудниците и асистентите му вече седяха навън.

— Никакви обаждания, Джанет — извика той.

— Добре, сър.

Секретарката му бе красива брюнетка, омъжена, с две деца в прогимназия. Заглеждаше го, но той търпеше това, защото никога не би предприела стъпка. Джанет желаеше Уил Хайд, но далеч по-силно желаеше деветдесетте си хиляди годишен доход и щедрата пенсионна схема.

Уил затвори вратата. Офисът му бе огромен, но функционален: с ламперия на стените и относително малки прозорци. Гледката би го разсейвала, а и не би искал да бъде наблюдаван от всеки, който има мощен телескоп. Погледна часовника си. В Англия бе дванадесет на обяд. После извади телефона с лека въздишка. Не бе правил подобно нещо от десетилетие.

— Стационар „Радклиф“.

— Свържете ме със спешното отделение, ако обичате. Стаята на сестрите.

— Кой се обажда?

— Сержант Брукс, полицейски участък Темз Вали. Искам да обсъдим подробности около изписването на Мелиса Елмет.

— Почакайте, сержант.

Последва пауза. Изведнъж развитият му усет се върна, сякаш не бе преставал да бъде таен агент. Уил говореше с авторитет, с характерния оксфордширски акцент. Знаеше, че сигурността в английските болници е слаба.

— Сали Маунт е на телефона.

— Сержант Джеймс Брукс, Темз Вали. Извинявайте, че ви безпокоя отново, но получих нареждане да проверя нещо в показанията.

Въздишка.

— Добре, но сме заети…

— Госпожица Елмет е напуснала болницата.

— Казахме ви, че не е изписана. Просто си е тръгнала.

— И все още не се е обадила?

— Не очакваме да я видим отново. Беше тук само защото трябваше да остане под наблюдение. Не пожела терапия, така че ако има проблеми, сигурно ще се обърне към личния си лекар.

Уил зададе най-важния си въпрос:

— Добре, почти свърших. Колко хора са поискали свиждане с нея?

— Само племенникът й, испанец — Уил чу смях и закриване на слушалката. Сали изсъска на колежките си да се държат сериозно. — Карлос.

— Бил е чаровник, а?

— О, да — тя се отпусна, решила, че няма нищо лошо да се пошегува. — Момичетата се надяват да дойде отново.

— Този Карлос е дошъл, след като тя си е тръгнала.

— Донесе й цветя.

— Благодаря, сестра, много ни помогнахте — Уил затвори и натисна друг бутон на телефона си. — Джанет, отмени всичките ми срещи.

— Но, сър, първата е след десет минути. Чакат ви във фоайето.

Мамка му. Уил мразеше да бъде груб.

— Добре. Кажи на Джак Сансън да ги приеме. Предай му, че съм казал само да поговори с тях, да не предлага нищо, и отмени всички други ангажименти. Лични въпроси за уреждане. Ще се уговорим за друг път. Днес няма да бъда в офиса.

Джак беше заместник-председател на управителния съвет, напълно способен да забаламоса няколко дребни бизнесмени от Средния запад. Беше по-възрастен от Уил, привлечен от „Уаковия“^[1], и много амбициозен. Уил го бе назначил на тази длъжност, защото бе способен. Ламтенето за власт от по-ниските етажи не го безпокоеше.

— Веднага, господин Хайд.

Джанет Наваро никога не спореше с него. Малцина се осмеляваха.

Уил взе телефона си и се отправи към втория асансьор, който водеше до фоайето. Щеше да се обади на Мелиса и искаше да го направи навън. Идеята да разговарят му се струваше много странна, дори смущаваща, но вече нямаше съмнения.

Реши да повърви до „Тифани“. Да се съсредоточи върху избирането на най-великолепния пръстен за Оливия, който съпругата му щеше да носи с гордост. Тази мисъл щеше да го избави от чувството за вина, поне донякъде. Не беше логично да се чувства виновен, а Уил мразеше да не може да владее емоциите си.