Сандра Браун
В името на любовта (8)

Осма глава

— Какво?

Той се изправи толкова рязко, че почти удариха челата си.

— Господи, виж това! — Рийвс протегна ръце, за да улови снежинките, танцуващи около него.

— Какво ще правим? — разтревожено попита Джордан.

— Да правим? Какво имаш предвид?

— Рийвс, ние сме в планината, а това е снежна буря. Как ще слезем долу?

Той се усмихна и я прегърна.

— По същия начин, по който се изкачихме. Не изглежда чак толкова ужасно. Ако побързаме, ще се оправим. Толкова рано през сезона вали ли сняг?

Джордан гледаше как се сипе снегът и осъзна, че пътят им надолу ще бъде доста опасен.

— Във високите части на планините понякога вали. Долу, в долината, вероятно не е паднала и снежинка.

— Тогава скоро ще се измъкнем оттук. Хайде да се приготвяме.

Рийвс говореше съвсем спокойно и се опитваше да я убеди, че са извън опасност, но тя забеляза как скришом поглежда снега, явно опитвайки се да прецени колко силно вали. Вятърът духаше силно, а температурата сякаш падаше с всяка изминала минута. Земята беше побеляла.

Безмълвно и бързо събраха вещите си. Джордан сложи раницата на гърба си и преметна през рамо калъфа с фотоапарата. Рийвс я загърна с одеялото.

— В случай че ти стане много студено.

Повдигна брадичката й и й намигна. Опитваше се да я предпази от паниката, която я обземаше, но тя остана ужасно разтревожена. Измъкнаха се изпод защитата на клоните и бурята ги подхвана с пълна сила.

Остави Рийвс да води. Той вървеше напред, а тя го следваше колкото може по-близо, препъвайки се. През няколко метра той се обръщаше, за да види дали тя е зад него. Вятърът заглушаваше думите им, затова си разменяха само знаци.

Обикновено спускането от планината не беше трудно. Сега обаче пътеката се губеше в снега, земята беше замръзнала на места и ходенето беше опасно. Вятърът брулеше лицата им, насълзяваше очите и те не виждаха почти нищо.

Рийвс й махна да го последва под един бор, който им предложи временно прикритие.

— Мислиш ли, че се движим в правилна посока? — извика той.

Джордан изтръпна. През цялото време бе вървяла подире му, без да обръща внимание откъде минават. Беше съсредоточена единствено върху това да поставя единия си крак пред другия и да внимава да не се подхлъзне и да падне.

— Не знам, Рийвс. Може би е правилната посока, но…

Той видя страха в очите й, прегърна я и каза:

— Хей, не се тревожи. Ще намеря начин да се измъкнем оттук. Студено ли ти е?

— Не — излъга тя.

Не можеше да се оплаква, че замръзва, когато беше скрита под одеялото, а той беше само с тънко яке над пуловера, къси панталони и чорапи.

— Готова ли си? — попита я.

Тя кимна.

— Кажи ми, ако трябва да спрем пак.

Отново кимна и го последва в бурята.

Джордан не знаеше колко време се лутаха в заслепяващия ги сняг, борейки се с вятъра и с ледените късчета, които шибаха лицата им. Това не беше просто сняг. Беше истинска снежна виелица.

Тя се чувстваше изтощена. Дишаше учестено и с усилие, дробовете й горяха. Краката я боляха и трепереха, а мускулите й се бяха схванали от студа.

Беше сигурна, че всеки момент ще падне, но Рийвс я хвана за ръката и я издърпа към себе си. Отново беше зад него. Тъкмо щеше да помоли да намалят ход, когато забеляза, че той е сменил посоката. Движеха се встрани. Джордан вдигна глава и надзърна изпод одеялото. На сиво-белия фон се очертаваше тъмна сянка. Беше някаква колиба. Чувстваше краката си като от олово, но въпреки това ускори крачка. За минута се добраха дотам и се облегнаха на олющената стена на малката постройка. Поеха си въздух и почакаха, докато пулсът им се успокои.

Без да отмества гръб от стената, Рийвс обърна глава и погледна Джордан.

— Как си? — от усмивката му сякаш й стана по-топло.

Тя опря глава на рамото му и промърмори:

— Добре.

— Дай да видим дали ще успеем да влезем в… каквото и да е това.

— Барака за инструменти. Има ги по целия склон на планината — обясни тя. — Ако някой има пасбище във високите части на планината, използва тези колиби, за да държи оборудване и храна. Така не трябва непрекъснато да се изкачва и слиза.

— Гениално! Бих разцелувал нашия фермер.

Тя се усмихна, въпреки че положението им не бе леко.

Рийвс бутна вратата и установи, че дори не е заключена.

— Доверчив човек — беше коментарът му, докато влизаше в колибата. — Хей, страхотна е, Джордан, ела!

Тя пристъпи през ниската врата и огледа внимателно стаята. Стените бяха груби, но здрави и сигурни. Имаше няколко сечива, подпрени в единия ъгъл, а в другия — разглобен плуг. Дървено ведро беше окачено на кука на едната стена. А отсреща, точно срещу вратата, имаше стара печка „Франклин“.

— Мисля, че са ни очаквали.

Рийвс се засмя, докато прекосяваше стаята, потърквайки доволно ръце, и коленичи, за да огледа печката.

— Има и дърва — ентусиазирано каза той.

Джордан се усмихна щастливо, защото беше на сигурно вътре в колибата, а не се луташе безпомощно навън в бурята. Свали одеялото от главата си и разпусна косата си. Простря го върху сечивата в ъгъла, като се надяваше скоро да изсъхне. Мирисът на мокър вълнен плат се смеси с тежката сладникава миризма вътре в стаята, но в този момент й се струваше, че се намира в рая.

Рийвс се изправи и избърса саждите, полепнали по ръцете му от печката. Няколко минути останаха така, загледани един в друг. Бяха преминали през мъчително изпитание и бяха оцелели. И тъй като трудностите сближават хората — дори и да са непознати — това заздрави тяхната връзка.

Тя направи несигурна крачка към него и се озова в прегръдката му. Рийвс я притисна към себе си, сякаш никога вече нямаше да я пусне. Зарови лице в косата й, прошепвайки неясни думи, но тя разбра чувството, което изразяваха. Джордан го прегърна през кръста и се притисна силно в него. По страните й се стичаха сълзи, но тя ги избърса в мекия му пуловер.

— Какво има? — попита той грижовно и повдигна брадичката й. — Сълзи? Нима не ти харесва идеята да бъдеш сама тук с мен? Хм? — усмихна се нежно.

— Бях уплашена, Рийвс.

— Не казах ли, че ще се погрижа за теб? Не ми ли повярва?

— Да, но аз…

— Всичко е наред — успокои я той и отметна косата й от бледото, угрижено лице. — Аз също бях малко уплашен, но бях сигурен, че нещо ще се случи и то стана. Така ти се отплатих за това, че ме спаси през онази гръмотевична буря.

Тя се притисна отново в него, като се наслаждаваше на силата му, която сякаш се преливаше у нея и я стопляше.

— Нямаше нужда — игриво пламъче просветна в сиво-сините й очи, когато го погледна. — Бих направила същото за всекиго.

Той я отблъсна леко от себе си, но продължаваше да я държи за ръцете.

— Нима искаш да те изритам по малкото дупе навън във виелицата? — попита я, като смръщи заплашително вежди.

— Ще го направиш ли? — отвърна тя, като го изгледа предизвикателно.

Рийвс се усмихна широко и я придърпа към себе си.

— Не, за Бога! Знаеш, че няма да го направя.

Страстни устни изгориха нейните. Ръцете му дръзко се плъзнаха по тялото й, докосваха я, желаеха я. Джордан остана без дъх, но устните му бяха безпощадни, не приемаха нищо друго, освен пълно подчинение. Когато най-накрая Рийвс се отдръпна, тя залитна към него.

— Предавам се! — въздъхна Джордан.

Той се засмя тихо:

— Сега сме квит. Просто помни, че следващия път, когато се окаже, че сме корабокрушенци на самотен остров, ти ще трябва да ме спасяваш — целуна я бързо. — А сега е по-добре да обиколим наоколо и да видим какво ще намерим. Ти донеси нещата отвън, а аз ще се опитам да запаля печката. Надявам се, че коминът не е запушен — размишляваше на глас, докато проверяваше кюнците.

Тя внесе раницата, кошницата и фотоапарата, които бяха оставили под тесния навес. Докато той се суетеше около печката, подреждаше дървата и се опитваше да запали клечките кибрит, които някой услужливо беше оставил на лавицата, тя внимателно разгледа сечивата. Зад тях откри две платнища. Бяха малко мухлясали и прашни, но щяха да й послужат да застеле пода. Джордан ги простря близо до огъня, който Рийвс най-накрая бе успял да запали.

— Ако сме пестеливи, дървата ще ни стигнат засега. Ще отида да видя дали навън няма още. Ако не се лъжа, тази барака е служила и преди за същите цели. А с ведрото сигурно са носели вода. Хващам се на бас, че наблизо има ручей. Ще се опитам да го открия.

— Не! — извика Джордан напрегнато. — Рийвс, моля те, не излизай.

— Ще се оправя. Ще гледам да не изпускам колибата от очи. Трябва да намеря вода, преди да се е стъмнило.

— Колко е часът? — попита тя. Навън вече бе сумрачно.

— Минава седем. Как съм могъл да спя толкова дълго? — запита се той.

— Беше се отпуснал.

Рийвс смръщи вежди и я погледна дяволито.

— Е, да, някои части от тялото ми се бяха отпуснали, докато други…

— Рийвс! — смъмри го тя нежно.

Той откачи ведрото от куката, смеейки се.

— Ще се върна скоро. А ти стой тук и ме чакай.

— Бъди внимателен.

Рийвс я помилва по бузата.

— Обещавам. Целуни ме за довиждане.

Джордан се надигна на пръсти и го целуна.

Без да продума повече, той излезе навън във виелицата и затвори вратата зад себе си. Джордан остана сама. Обиколи неспокойно стаята, като се ослушваше за стъпките му. Отиде до печката, взе една цепеница от купчината, но се сети, че трябва да ги пестят, и я остави обратно.

Провери одеялото. Беше още влажно, затова го премести по-близо до огъня. Беше нервна, а това правеше въпроса, който си задаваше отпреди час, само по-натрапчив. „Защо трябваше да пия толкова вино на обяд?“

— Няма да мисля за това — каза си на глас.

Но колкото и да се опитваше да не мисли, чувстваше се все по-неудобно. Най-накрая реши, че има едно-единствено разрешение. Трябваше да излезе навън.

На вратата почти се разколеба, като чу фученето на вятъра. И за да не се откаже, бързо я отвори, излезе и после я затръшна зад себе си. Борейки се с вятъра, заобиколи бараката. Отстрани имаше лек наклон и дърветата бяха изсечени. Реши, че е твърде открито, затова отиде отзад, където имаше малък навес, под който бяха складирани дървата за огрев и по-тежките земеделски инструменти. Прескочи оградата и се скри между две купчини дърва.

Когато свърши, закопча дънките си и въздъхна облекчено. Бързо изтича обратно.

Бе се навела, за да се предпази от брулещия вятър, и не видя Рийвс, който почти се сблъска с нея. Рязко вдигна глава. Той я гледаше диво, устните му бяха стиснати тревожно. Сграбчи я силно. Препъвайки се, те се върнаха по собствените си стъпки и влязоха в бараката, затваряйки бързо вратата. Той все още я държеше здраво.

— Господи, Джордан, никога повече не прави така — гласът му трепереше. — Изплаши ме до смърт.

Рийвс се отпусна върху платнището и си пое дълбоко дъх.

Джордан не беше сигурна какво точно е направила, но смотолеви:

— Аз… съжалявам… Не съм…

— Върнах се, а теб те нямаше. Реших, че си тръгнала да ме търсиш. Направо полудях.

Той се протегна, хвана ръката й, дръпна я да седне до него и я прегърна силно.

— Къде беше?

— Трябваше да отида до тоалетна.

Той се засмя, вече успокоен.

— Въобще не се сетих.

Тя се облегна на него.

— Донесе ли вода?

— Да — той посочи пълното ведро, което беше оставил до печката. — Но като имам предвид тревогата, която ми причини, няма да пиеш вода.

— Тиранин!

— Точно така. Аз съм ревнив деспот.

Целуна я жадно.

— Това е моят замък. Не забравяй.

— По-добре се дръж мило с мен. Знам къде има още дърва — високомерно каза Джордан.

Той я щипна по носа.

— Аз също. Намерих ги, когато излизах.

— Оо! — тя се нацупи, преструвайки се на разочарована. — Тогава ви моля, Ваше превъзходителство, да ми кажете какво да направя, за да запазя вашето благоразположение — така комично пърхаше с мигли, че Рийвс трябваше да прехапе устни, за да не избухне в смях.

Той се изтегна на платнището, като се подпря на лакти.

— Не знам. Но ще си помисля, докато ми сервирате вечерята.

— Да, Ваше величество — тя се поклони, но когато вдигна глава, му се изплези.

— Тридесет камшика — осъдително я посочи с пръст.

Джордан коленичи примамливо близо до него.

— О, великодушни господарю, умолявам ви да имате милост — наведе се над него.

— Много добре. Тридесет камшика или тридесет целувки.

Джордан преценяващо примижа, изгледа го косо и сбърчи чело.

— Тридесет камшика — дръзко отговори. Моментално беше повалена по гръб и затисната от тялото му.

— Промених решението си — никаква милост — изръмжа той, преди да я целуне.

Това, което започна като игра, скоро стана сериозно. Тя обви ръце около врата му. Погълна ги море от страст и дълго време не успяха да изплуват.

Рийвс целуваше леко лицето й.

— Джордан?

— Хм?

— Умирам от глад.

— Колко романтично.

— Трябва да си поддържам силите — заоправдава се той.

— За да можеш да се спуснеш от планината.

Очите му проблеснаха закачливо.

— О, какво ли щях да правя без теб! И тъй като сигурно скоро ще ме зашлевиш, бих искал да ти кажа, че спускането от планината е само едно от нещата, които възнамерявам да върша.

Джордан се изчерви до корените на косата си. Бързо скочи на крака.

— Ще приготвя вечерята. Поне ще можем да се нахраним до насита.

Одеялото бе почти сухо, но Джордан реши да не го разстила. Можеха да вечерят и на платнището. Рийвс съблече пуловера си. Беше си махнал якето още когато се върна отвън.

— Ще извиниш грубите ми обноски, но смятам да го съблека. Доста се уморих, докато донеса водата.

Опита се да гледа на другаде, а не към него, но не успя. Наблюдаваше го как мокри носна кърпичка с вода от ведрото и мие лицето, врата и гърдите си. Това й напомни как се бършеше с кърпата онази нощ, когато го приюти.

Нима беше само преди четири дни? Четири дни! А вече бяха толкова близки. Тя познаваше израженията на лицето му, гласа му, жестовете — всичко й бе толкова познато, сякаш бяха заедно от години.

Но те не бяха заедно от години, а само от няколко дни. От часове. Мисълта я разтърси. Тя го обичаше, но той можеше всеки момент да си отиде от живота й също така неочаквано, както се бе появил. Още при следващото важно събитие щеше да се запъти натам, за да го заснеме. А тя щеше да остане сама, живеейки само с горчиво-сладките спомени.

Лицето й сигурно изразяваше чувствата, които я вълнуваха, защото когато се обърна, Рийвс се доближи и попита:

— Джордан? Нещо не е наред ли?

Смутена, че я бяха разкрили, тя започна да заеква:

— Н-не. Аз… аз… Ти се изми, а аз вероятно изглеждам ужасно.

Тя прекрачи платнището и взе раницата, обръщайки се с гръб към него.

— Ще ми дадеш ли минутка?

— Не е необходимо да бързаш. Аз ще сипя виното.

— Ще ми позволиш отново да пия вино? — попита тя през рамо, докато събличаше пуловера.

— Да, но умерено — отвърна й той с престорена строгост.

Джордан извади огледалцето си, благодарна, че го беше взела заедно с другите неща. Страните й бяха достатъчно свежи и не се нуждаеха от руж. Бяха порозовели от вятъра и студа. За да не се напукат, намаза ги с малко хидратантен лосион. Очите й блестяха, като отразяваха огъня, така че не се наложи да ги гримира. Бързо намаза устните си с гланц и енергично среса косата си.

За щастие беше взела и малко шишенце „Норел“. Напръска шията и гърдите си. Огледа се критично и реши, че не изглежда зле за човек, загубил се в планината. Колебливо разкопча първите три копчета на блузата си. Вече не изглеждаше толкова строга. Когато се обърна, Рийвс подсвирна. Тя се засмя:

— Благодаря. Знам, че не заслужавам такъв щедър комплимент, но все пак го оценявам.

— Изглеждаш страхотно — каза топло той, а очите му подсказваха, че говори истината.

Хранеха се бавно и когато утолиха глада си, Рийвс предложи:

— Може да оставим кошницата до вратата, така ще запазим месото и сиренето.

— Как мислиш, колко ще продължи бурята? — попита Джордан.

Той вдигна рамене:

— Не знам. Но като се има предвид, че е първата за сезона, сигурно няма да е за дълго. Ще обсъдим положението на сутринта.

Негласно решиха да не говорят за завръщането си. Тази колиба им предоставяше уюта си и те можеха да останат сами, далеч от останалия свят. Щяха да говорят за това, когато му дойдеше времето. Засега бяха благодарни на бурята, че правеше престоя им тук необходимост.

Не споменаха за Хелмут, при все че и двамата осъзнаваха, че той сигурно е обезумял от тревога за тях. Какво ли щеше да си помисли за това, че са прекарали нощта заедно? Нямаше значение. Всъщност нищо друго нямаше значение, освен че са сами.

— Виж! Още шоколад! — възкликна Джордан щастливо и го извади от кошницата.

Рийвс го измъкна от ръцете й.

— Нека този път и аз да го опитам. Ти изяде всичко на обяд.

— Не е вярно, взе си две парченца — опроверга го тя.

— Нима ги броиш? — подразни я той и вдигна шоколада, така че да не може да го стигне.

Най-накрая се споразумяха и си го поделиха. Тя му подаваше парченце след парченце, а когато пръстите й станаха лепкави от шоколада, той ги облиза.

Джордан го наблюдаваше как нежно смуче връхчетата на пръстите й. Езикът му ги облизваше бавно. Някакво гъделичкане премина през гърлото й и се сля с тръпката, обхванала тялото й.

— Никога не съм знаела, че да ядеш шоколад е толкова еротично преживяване — прошепна тя.

— А аз никога не съм виждал жена, която да е толкова сексапилна, без дори да се опитва да изглежда така.

Усмихнаха се.

— По-добре да приберем храната — измърмори тя, допряла устни до неговите.

Той прошепна: „Добре“ — и стана, за да й помогне. Когато прибра всичко и сложи кошницата до вратата, Джордан се върна, носейки термоса с кафе и коняка.

— Не знам дали кафето е още топло, но ще разберем — развинти капачката на термоса и от него се понесе ароматът на прясно кафе. — Топло е!

Сипа на двамата, като добави във всяка чаша по малко коняк, а Рийвс опъна изсъхналото одеяло върху платнището. Събуха обувките и чорапите си и протегнаха босите си крака към печката, която весело бумтеше.

Джордан отпиваше бавно от кафето, а конякът приятно я затопляше.

— Май се понапивам — меко изрече тя и се облегна на Рийвс. Беше седнала между краката му, опряла гръб на гърдите му.

— Добре. Мисля да се възползвам от това.

Тя го тупна по коляното, а той извика.

— Какво има? — разтревожено го попита. После забеляза ожулената, зачервена кожа на коляното му. — О, Рийвс. Надявам се, че коленете ти не са премръзнали.

— Не, просто са се напукали.

— Чакай, имам нещо, което ще ти помогне.

Тя изпълзя по одеялото към раницата си и взе пластмасовото шишенце с лосиона, който бе използвала, за да намаже лицето си.

— Ще пари ли? — подозрително попита той.

— Като огън.

— Не, благодаря — отвърна й и отмести краката си.

Тя се засмя и се протегна, за да го хване.

— Ах, ти, страхливецо. Само се шегувах. Това ще успокои болката.

Внимателно нанесе лосиона върху зачервената кожа. После тихо се закикоти.

— Какво толкова смешно има? — попита раздразнено той.

— Никога не бях мазала с лосион космати крака.

Рийвс понечи да си придаде вид на обиден, но не успя, затова и двамата избухнаха в смях. След като го намаза, Джордан остави лосиона встрани и пак се изтегнаха, загледани в пламъците, наслаждавайки се на тишината. Внезапно Рийвс каза:

— В такъв момент ми трябва само една цигара. Всъщност не ми липсва самата цигара, а усещането за отпускане — въздъхна тежко. — Предполагам, че ще се наложи да намеря нещо друго, с което да запълня ръцете си.

Още преди да довърши, премина към действие. Плъзна ръка под тялото й и я обгърна, докосвайки гърдите й. Тя се сгуши в него.

— И тъй като повдигна темата, това е ръката, която беше порязал, нали?

Отмести я и видя червените белези върху трите му пръста. Целуна ги един по един.

— Джордан, направи ми услуга — промърмори той, заровил лице в косата й.

— Каква — законна или незаконна?

— По-късно ще уточним. Молбата ми е съвсем простичка.

— Каква?

— Ще свалиш ли това? — той взе лявата й ръка и посочи големия диамантен пръстен.

Обясненията бяха излишни. Тя знаеше колко много го наскърбява символът на обвързаността й с Хелмут. Изхлузи пръстена и го прибра в едно джобче на раницата.

Без да продума, се върна в прегръдките му. Той я обърна към себе си. Леко обхвана лицето й и я придърпа, за да я целуне. Милувката бе толкова нежна, че всички бариери, които беше изградила в съзнанието си, се срутиха. Каквото и да носеше бъдещето, тази вечер принадлежеше само на нея и на Рийвс. Да иска една нощ от целия си живот не беше много. Каквато и да бе цената, Джордан бе готова да я плати.

Щеше да понесе последствията, щеше да си плати за щастието, но по-нататък. Не сега, когато езикът му изучаваше устата й. Не сега, когато ръцете му я галеха с такава страст, че главата й се замая.

— Джордан — прошепна нежно Рийвс и леко я отблъсна от себе си, — искам да те видя цялата — пръстите му решително и сръчно се справиха с копчетата. Борейки се с нарастващото болезнено желание, той внимателно смъкна ризата от раменете й.

Погледът му се спря на гърдите й. Полупрозрачният дантелен сутиен беше мечта за всеки воайор. Той не скриваше, а подчертаваше всичко. Лъскавата материя правеше кожата й да блести. Розовите й зърна напираха подканящо изпод стегнатата дантела, предизвиквайки го да ги целуне.

Той беше готов да направи всичко за нея. Промуши палци под сатенените презрамки и плавно ги плъзна по раменете, по ръцете й, като се наслаждаваше на изваяните й гърди, които постепенно разкриваха своята прелест.

Най-накрая търпението му беше възнаградено — те се откриха пред него. Рийвс разкопча сутиена и го захвърли настрани.

Джордан не помръдваше, само наблюдаваше лицето му и нежното му страстно изражение. Изпълни я опияняващо и победоносно чувство, че може да предизвика такива емоции у него. Ако я беше помолил, щеше да разкъса сутиена. Но и двамата знаеха, че така е далеч по-добре.

Така както познавачът се гордее с качествата на виното, като изучава цвета, опиянява се от аромата му и го разклаща в чашата, преди да отпие първата глътка, така и Рийвс откриваше прелестите й.

Очите му се плъзгаха по тялото й, наслаждаваха се на гладката кожа, на нежния цвят на зърната, на прекрасните извивки, които подчертаваха нейната женственост. Ръцете му последваха погледа му. — Толкова си красива — неочаквано изрече той. Тъмната му коса погъделичка кожата й, когато наклони глава, за да целуне гърдите й бавно и леко. Имаха цяла нощ.

Без да продумат, се изправиха. Рийвс се освободи набързо от дрехите си, а тя срамежливо изхлузи дънките, като все пак остави дантелените бикини.

Легнаха в едната половина на одеялото и се завиха с другата. Рийвс я придърпа към себе си. Нетърпеливо тя обгърна лицето му и го притегли. Зацелуваха се жадно. Главата й се замая от страстта, която се излъчваше от него, и тя се вкопчи в раменете му, за да не пропадне в удивителната бездна, която я съблазняваше и мамеше.

— Желая те, Джордан — думите му едва се чуха, защото обсипваше с целувки гърдите й. Напъпилите й от желание зърна го зовяха. Езикът и устните му я изпълваха с наслада.

— Не спирай — прошепна тя, когато Рийвс отмести устни от тръпнещите й гърди, но молбата й остана нечута.

Той зацелува корема й.

— Рийвс… — изстена тя. Тялото й се изпълни със сладка тръпка от настойчивите му ласки.

Той свали бикините и ги захвърли настрани. Докато я целуваше, плъзна ръка между бедрата й и я замилва там, където тя копнееше да усети неговата страст.

Започна нежно да я докосва, но скоро пръстите му станаха настоятелни.

— Страхотно… чувствам се страхотно, Джордан, погледни ме, моля те… Искам да ме гледаш, докато те докосвам. Прекрасно.

Тя откликваше на всяка негова дума и се приближаваше към кулминацията, която неговите устни и ръце й обещаваха.

— Кажи, че ме желаеш — прошепна той.

— Да… — глухо отвърна тя.

— Кажи го, Джордан. Кажи ми го!

Покри я с тялото си и тя усети силата на желанието му.

— Желая те, Рийвс — потръпна от признанието. — Моля те!

Той проникна в нея, зарови глава в уханните й коси и зашепна нежно:

— Не се движи. Усещай ме, както съм в теб… не знаеш колко е хубаво.

— Покажи ми…

И той го направи!