Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (7)

Шеста глава

Не играеше ролята на добрия самарянин, увери сам себе си Холт. След като си изясни ситуацията, реши да направи това, което смяташе за най-добро. Някой трябваше да я пази, докато Ливингстън беше на свобода. А най-добрият начин да я пази, беше да бъде близо до нея.

Паркира непосредствено зад пикапа на Сузана. Можеше да я види през витрината на магазина за цветя. Беше заета с клиенти. Дали да не се поразходи, докато се освободи?

Беше минавал и друг път покрай „Айлъндс Гардънс“, но никога не бе спирал. Просто досега не бе имал причини. Имаше много цветя в саксии и вази. Макар да не знаеше имената им, харесваше аромата им. Може би защото така миришеше самата Сузана.

Тя явно знаеше много добре какво прави. По стените на магазина бяха окачени картини с изрисувани на тях цветя и инструкции за поддържането им. Край стената бяха подредени чувалчета с тор.

Холт разглеждаше една саксия с цъфнали кученца, когато чу зад себе си шумолене. Автоматично посегна към мястото, където някога стоеше пистолета му. Сетне се сети, че не носи оръжие. Повече не беше полицай и никой нямаше да разпори с нож гърба му.

Обърна глава и едва не се сблъска с момчето, което надничаше иззад божурите. Алекс се ухили и приближи.

— Хванах те! — извика той. — Аз съм пигмей и те убих с моята отровна стрела.

— Само че аз съм имунизиран срещу отровата на пигмеите. Ако беше друга отрова, например на племето Убаянги, сега щях да съм мъртъв. Къде е сестра ти?

— В оранжерията. Мама ни даде да садим семена и разни други боклуци, но на мен ми е скучно. Тук ми е по-добре — рече хлапето, като знаеше колко бързо възрастните започват да дават съвети и да раздават правосъдие. — Мама е съгласна, стига да не ходя на улицата и да не счупя нещо.

— Много ли клиенти ти паднаха днес на мушката?

— Слаба работа. Защото е понеделник. Така каза мама. В понеделник винаги има малко хора. Тя затова и ни взе, да й помагаме, защото Керълайн има свободен ден.

— Обичаш ли да идваш тук?

Холт, без да знае как, се озова сред лехите с цветя, държейки за ръка Алекс.

— Да, приятно е. Садим разни неща. Като това, виж!

Момчето му показа красиво растение сред камъчетата.

— Това е пиния, сам съм я посадил. Сетне я поливах и торих и виж колко е красива сега. Понякога помагам на клиентите да отнесат покупките си до колите и те ми дават петаци.

— Звучи много привлекателно.

— А на обяд мама затваря и отиваме да ядем пица и да играем на видеоигрите. Идваме всеки понеделник. Обаче…

Детето спря и зарови с крак в чакъла.

— Обаче какво?

— Другия понеделник няма да дойдем, защото отиваме във ваканция.

Холт погледна наведената му главичка и се зачуди какво да каже.

— Аха, но майка ти остава тук, нали. Тя има много работа.

— Е, Керълайн може да я замести. Или пък някой друг и да дойде. Но тя не иска.

— Не мога да си представя, че няма да дойде с вас, ако има възможност.

— Така мисля и аз — Алекс ритна едно камъче и понеже Холт не му се скара, ритна още едно. — Ще ходим на гости на някаква си Марта, с баща ми и новата му жена. Мама казва, че ще бъде интересно. Ще ходим на плаж и ще ядем сладолед.

— Звучи чудесно!

— Ама аз не искам да ходя. Искам да отидем с мама в Дисниленд — гласчето му се скъса. Аха-аха да се разплаче.

Холт въздъхна дълбоко и сложи ръка на рамото му.

— Знам колко е досадно да правиш нещо, което не ти се иска. А сигурно ще трябва да се грижиш и за Джени.

Алекс сви рамене и въздъхна като възрастен.

— Така е. Тя също не иска да ходим. Направо се страхува. Нали е само на пет години.

— С теб няма от какво да се страхува. Знаеш ли какво, аз ще се грижа за майка ви, докато ви няма.

— Супер! — детето явно се почувства по-добре и изтри носа си с опакото на ръкава си. — Може ли да видя раната на крака ти?

— Разбира се — Холт му показа белега на левия си крак.

— Уха! — Алекс го докосна с пръст. — Щом си бил полицай, значи ще се грижиш добре за мама.

— Ще се постарая.

Сузана не бе съвсем сигурна какви чувства я обзеха, когато ги зърна двамата. Бяха клекнали, главите им бяха допрени и заговорничеха като стари приятели. Усети как я облива топла вълна, когато Холт разроши косата на сина й.

— Хей, вие двамата! Каква пакост сте намислили?

Те вдигнаха глави, после си размениха заговорнически погледи и се изправиха.

— Мъжки работи — рече Холт и стисна ръката на Алекс.

— Даа! Мъжки работи — потвърди и момчето.

— Виждам. Но се налага да ви прекъсна. Ако искаш да ядеш пица, ще трябва да си измиеш ръцете.

— Той може ли да дойде с нас?

— Името му е господин Брадфорд — каза Сузана.

— Името му е Холт — намигна на Алекс Холт и получи в отговор усмивка.

— Е, може ли?

— Ще видим.

— Все така казва — обясни момчето и тръгна да търси сестра си.

— Виж го ти, критикар — въздъхна Сузана и се обърна към Холт. — Какво мога да направя за теб?

Беше с пусната коса, но носеше малка синя шапка, която я правеше да изглежда на шестнадесет години. Той се почувства като хлапак, който си определя първата среща.

— Все още ли си търсиш помощник?

— Да, но без успех — тя започна да почиства изсъхналите листа на бегониите. — Всички гимназисти са във ваканция.

— Аз мога да се хвана за четири часа дневно.

— Какво?

— Е, може и за пет — поправи се бързо той. — Имам да правя някои неща в къщи, но ще намеря време.

— Искаш да работиш при мен?

— Само в саденето и разсаждането на растенията. Не мога да продавам цветя.

— Ти не говориш сериозно!

— Напротив. Но наистина не мога да продавам цветя, не ми е удобно. Това е женска работа.

— Не, имах пред вид да работиш въобще. Сигурно си имаш собствен бизнес, пък и не мога да ти плащам много.

Очите му станаха много тъмни.

— Не искам пари.

— А, не! Така няма да стане.

— Добре, да направим сделка. Аз ще върша тежката работа вместо теб, а ти ще се погрижиш за двора и градината ми.

Сузана се усмихна.

— Искаш да се заема с двора ти?

Защо жените винаги усложняват нещата, помисли си той и тикна ръце в джобовете си.

— Не искам нищо специално. Само да засадиш няколко храста. Е, сключваме ли споразумението?

Сузана звънко се разсмя.

— Утре смятах да започна градината на Андерсънови. Ела в шест.

— Сутринта? — намръщи се Холт.

— Сутринта, я. А сега, какво ще кажеш за една пица?

Той хвана ръката й.

— Ако ти черпиш.

 

 

Мили Боже! Тази жена работеше като слон. Не, като два слона, поправи се Холт и избърса потта от челото си. По гърба му се стичаха струйки. Лопатата не излизаше от ръцете му. Тук, на скалите би трябвало да бъде по-хладно. Но градината, която облагородяваха, по-точно бе да се каже, с която се бореха, бе само камънак.

През трите дни, откакто работеше с нея Холт се опитваше да я отмени в тежката работа. Тя обаче просто не му обръщаше внимание и правеше каквото си знае. Когато се връщаше в къщи, той бе толкова изморен, че не можеше да направи абсолютно нищо. Болеше го всяко мускулче. Направо й се чудеше как издържа на това темпо.

Той не можеше да работи повече от четири-пет часа, защото си имаше и своя работа. А тя правеше това всеки ден по осем, дори по десет часа. Досещаше се, че сега се хвърля така ожесточено в работата, за да забрави и да не мисли, че децата заминават на другия ден.

Заби отново мотиката в каменистата почва. Беше твърда и ръцете го боляха. Сузана му хвърли съчувствен поглед.

— Защо не си починеш? Остави на мен, аз ще довърша.

— Взела ли си поне динамит?

Тя се усмихна.

— Не. Донеси нещо за пиене от хладилната чанта. Почти сме готови да садим.

— Добре.

Холт не искаше да признае, че работата го изморяваше.

На ръцете му бяха излезли пришки, мускулите му тежаха, сякаш бе играл десет рунда срещу шампиона по бокс тежка категория. И беше загубил, разбира се.

Като избърса шията и лицето си, той отиде до хладилната чанта, която бяха оставили в сянката на едно дърво. Докато отваряше кутията с бира, чу ударите на кирката в каменистата земя. Нямаше смисъл да й казва, че е луда, помисли си, докато отпиваше студената течност. Това нямаше да помогне.

— Ти не си в ред, Сузана. Тази работа е за тежкоатлети и яки мъжаги. Или докери.

— Виж какво, работата си е моя. Аз си я върша и не се оплаквам.

— Абсолютно луда! — продължи той, докато я наблюдаваше как се бори с камънака. — И какво мислиш, че ще се хване по тези камънаци?

— Седни, за да не паднеш — тя спря, за да избърше потта, която се стичаше по челото й. — Виждаш ли онези лилии там? Посадих ги преди две години.

Холт погледна към прекрасните цветове с искрено възхищение. Трябваше да признае, че бяха много красиви и променяха обстановката и мястото, но струваше ли си целия този робски труд?

— Шайдърови ми дадоха първата истинска поръчка — Сузана изрови камъните и ги пренесе в количката. Изправи се, разкърши рамене и се заслуша в жуженето на пчелите. — Направиха го от симпатия, като приятели на семейството. Пък и бедната Сузана се нуждаеше от съчувствие и помощ — дишането й се поуспокои, докато разбиваше пръстта, но пред очите й продължаваха да играят червени петна. — И бяха силно изненадани от резултата. Благодарна съм им, затова работя тук от време на време.

— Добре де. Би ли спряла за минутка?

— Почти свърших.

— Ти няма да спреш, докато не обърнеш всичко. Кой, дявол да го вземе, ще види няколкото изсъхнали цветчета тук?

— Шайдърови ще ги видят. И техните гости — тя тръсна глава да прогони мъглата, която се стелеше пред очите й. — Фотографът от списание „Нова английска градина“ ще ги види.

„По дяволите, тези пчели много силно жужат!“ помисли си Сузана. В главата й бучеше.

— И освен това няма да изсъхнат. Ще сложа малко карамфили, малко камбанки, а също жълтички и лавандула за аромат — притисна ръка към главата си, сетне я прокара през очите си. — През септември ще засадя и няколко луковици. Ириси и горски съсънки. Малко туберози и…

Заля я гореща вълна, която се надигна и я погълна. Холт видя, че изтърва лопата. Скочи и успя да я хване, преди да се строполи на земята.

Понесе я към сянката на дървото и я положи на тревата, докато ругаеше. Тялото й бе горещ восък, който сякаш се изля върху тревата.

— Браво, бе! — той бръкна в хладилната чанта, извади студена вода и напръска лицето й. — Ти беше дотук, ясно ли е? Ако те видя още веднъж да вземеш тази лопата, ще те убия.

— Добре съм, нищо ми няма — гласът й бе слаб, но въпреки това в него се чувстваше раздразнение. — Слънцето ми дойде малко повечко — водата беше чудесна, макар ръцете му да бяха грапави. Тя взе кутията бира, която той бе захвърлил, и отпи малко.

— Слънцето й било виновно! А работата не ти ли е малко множко? Затова пък храната и сънят ти са по-малко, за компенсация. Ти си едно упорито магаре, Сузана, и аз се изморих да ти го повтарям.

— Много благодаря — тя сложи ръце под главата си и се изтегна под дървото. Може би се нуждаеше от малко почивка. Но не и от лекции с нравоучителен тон. — Трябваше да си почина. Знам много добре, но исках да свърша. Имах си нещо на ум.

— Не ме интересува какво си имала на ум!

Бяла е като платно! Искам да я взема в ръцете си и да я държа, докато се съвземе, докато цветът се върне на бузите й. Да я галя по косата, докато се изправи на крака.

Но беше толкова ядосан, че желанието му премина в гняв.

— Ще те заведа вкъщи. И ще те сложа в леглото.

Тя остави бирата.

— Мисля, че забравяш, кой е шефът.

— След като ти припадна, аз.

— Не съм припаднала — продължи упорито да настоява Сузана. — Просто бях малко замаяна. И никой не може да ме командва. Нито сега, нито когато и да е. Престани да поливаш вода върху лицето ми! Ще ме удавиш!

Охо, бързо се съвзе, помисли си той.

— Ти си упорита, твърдоглава, а в момента и глупава!

— Съгласна съм. Ако свърши с навикването, смятам да обядвам — знаеше, че трябва да хапне нещо. Не й пукаше дали ще я нарича упорита и твърдоглава. Но глупава! Как ли пък не! Но щеше да бъде вярно, ако прескочеше яденето, помисли си Сузана и извади от хладилната чанта сандвича си.

— Може да не съм свършил! — продължи да мърмори Холт.

— Тогава продължавай, а аз ще ям. Или пък спри и хапни нещо — отвърна спокойно тя, докато развиваше сандвича.

Холт се чудеше дали да не я грабне и занесе в пикапа. Идеята му допадаше, но ползата щеше да бъде съвсем краткотрайна. Можеше да я върже и заключи в стаята, но не можеше да я спре да работи.

Е, нали поне ядеше, успокои се той. И постепенно възвръщаше цвета на лицето си. Може би имаше и други начини да постигне своето. Докато размишляваше също си взе сандвич.

— Мисля си за изумрудите.

Смяната на темата я учуди и стресна.

— Така ли? — погледна го тя.

— Прочетох разговора, който сте провели с госпожа Тобиас, камериерката. Прослушах и магнетофонния запис.

— И какво мислиш?

— Че тази жена не страда от склероза и има добра памет. Че е била силно впечатлена от Бианка. Според нея твоята прабаба е била нещастна в брака, но е била предана на децата си и влюбена в дядо ми. Тя и Фъргюс вече са имали няколко спречквания, когато е станала кавгата за кучето. Това сигурно е преляло чашата. Тя е решила да го напусне, но не го е направила веднага. Защо?

— Може би, макар да е била взела своето решение — продължи да разсъждава на глас Сузана, — е имала ангажименти. Угризения. Или е искала да довърши нещо. Може би е трябвало да обмисли още веднъж, заради децата. Къде да ги заведе, дали ще може да им осигури бъдеще. Макар че бракът й е бил разбит, нали е трябвало да им обясни по някакъв начин защо си отиват. Защо си тръгват без татко.

— И когато Фъргюс след скандала е тръгнал за Бостън, тя е започнала да крои план. Сигурно е отишла при дядо ми, защото е трябвало да остави някъде кучето.

— Глупости, отишла е защото го е обичала! Да, наистина, сигурно е отишла при него. Той също е обичал Бианка и вероятно е искал да замине с нея и децата.

— Добре, продължаваме нататък. Какво прави Бианка след това? Връща се в замъка и започва да си събира багажа. Приготвя децата. Но вместо да се срещне с дядо ми й да избягат заедно, скача от прозореца на кулата. Защо?

— Била е объркана — Сузана гледаше слънцето през полупритворените си клепачи. — Трябвало е да направи много важна крачка. Да прекъсне брака си, да лиши децата си от баща им. Да наруши клетвата си. Това е много трудно. Била е уплашена. Може би е мислела, че греши. Че тя е виновната и когато мъжът й се върне, как ще го погледне в очите!

Холт я погали по косата.

— Ти това ли чувстваше?

— Сега говорим за Бианка — отклони отговора Сузана. — И не виждам какво общо имат вероятните причини за самоубийството й със смарагдите.

Холт махна с ръка.

— Първо трябва да разберем защо ги е скрила и чак след това да гадаем къде.

Тя се протегна като котка.

— Фъргюс й подарил огърлицата, когато се е родил синът му. Не първото дете — Колин. Той не смятал момичетата за нищо. Те не влизали в сметката — отпи още една глътка от бирата, която й се видя по-горчива от горчилката в душата й. — Бианка е трябвало да ги заслужи. Да бъде наградена, като на състезание, затова, че е произвела наследник. Но все пак са били нейни, защото синът е бил неин.

Клепачите й тежаха, затова остана да лежи със затворени очи.

— Бакс ми даде диаманти, когато родих Алекс. Никак не се чувствах виновна, когато ги продадох, за да започна бизнеса си. Бяха мои. Може би и тя се е чувствала по същия начин. Изумрудите са щели да й помогнат да започне нов живот, заедно с децата.

— Защо ги е скрила?

— За да е сигурна, че Фъргюс няма да ги намери, ако се опита да я спре. Така е знаела, че има нещо нейно.

— Ти скри ли своите диаманти?

— Да. Сложих ги в чантата с памперсите на Джени. Това бе последното място, където Бакстър щеше да бръкне — с лека усмивка, Сузана погали тревата. — Звучи много мелодраматично, нали?

Но Холт не се усмихваше. Беше много сериозен. Дори намръщен.

— На мен ми звучи умно. Бианка е прекарвала голяма част от времето си в кулата, нали?

— Да, само че ние преровихме там всеки сантиметър.

— Ще погледнем още веднъж, а също и в спалнята й.

— Това никак няма да се хареса на Лайла — Сузана пак затвори очи. Сандвичът и сянката я приспиваха. — Сега стаята е нейна. Освен това там също е проверено.

— Аз не съм.

— Е, да — тя реши, че ще полежи още малко. Тревата бе така хладна, приятна и мека. — Ако намерим дневника й, ще знаем отговорите на всичко. Манди прегледа всеки лист в библиотеката, но без резултат.

Той продължи да я гали по косата.

— Ще проверим още веднъж.

— Манди едва ли е пропуснала нещо. Тя е много стриктна и педантична — сънливо промърмори Сузана.

— Предпочитам да разровя още веднъж всичко, отколкото да разчитам на сеанси.

Тя се разсмя, но смехът й приличаше повече на въздишка.

— Само да те чуе леля Коко! — в гласа й се прокрадна умора. — Първо ще трябва да насадим карамфилите.

— Добре — той започна да масажира раменете й.

— Ще ги засадя покрай скалата. Няма да изсъхнат — прошепна едва чуто и заспа.

— Каза ми вече.

Холт я остави да спи и отиде да довърши работата.

Тревата гъделичкаше носа й. Беше се обърнала по корем и бе спала като заклана. Отвори очи и го видя да седи с кръстосани крака под дървото, подпрял гръб на дънера му. Наблюдаваше я с присвити очи и пушеше цигара.

— Май че съм задремала.

— Няма страшно.

— Извинявай — Сузана се подпря на лакът. — Говорихме за изумрудите.

Той хвърли цигарата.

— Говорихме достатъчно за тях — с едно движение обгърна раменете й и я привлече към себе си. Преди да се е разсънила напълно, Сузана осъзна, че е в прегръдките му и че той я целува.

Беше я наблюдавал докато спи. И желанието му се разгоря и превърна кръвта му в кипяща лава. Изглеждаше невероятно красива. Спящата принцеса, спящата красавица. Кожата й бе нежна като крем. Беше подпряла бузата си с ръка.

Той искаше да чувства тези сочни устни до своите, силното, гъвкаво тяло под своето. Искаше да чува бързите удари на сърцето й и накъсаното й дишане.

Объркана и неразсънена, Сузана почувства как кръвта й кипна и се сгорещи. Тялото й, отпуснато от съня, се стегна. Виждаше само лицето му, тъмните, опасни очи. И твърдите, жадни устни. Сетне всичко се размаза и замъгли.

Тя го остави да вземе това, от което явно се нуждаеше така стръвно. Притисна се към него и отговори на желанията му. Когато главата й отново се замая, тя се отпусна в ръцете му. Тази нова слабост не бе като предишната. Сузана не искаше да се бори с нея. И не се плашеше. Напротив, искаше я.

Холт зарови лице в шията й, там, където бясно пулсираше пулса й. Никой никога досега не беше го карал да се чувства така. Разтреперан, полудял от страст и желание. Всяка нова целувка разпалваше нов копнеж. Хиляди усещания, силни и чувствени, го пронизваха като ножове. Трябваше да я отстрани от себе си, преди да се е разпаднал, преди да е загубил всякакъв контрол. В същото време искаше да я положи върху тревата, да легне върху нея и да целува всеки сантиметър от кожата й докато задоволи жаждата си.

Ръцете й го обгръщаха, галеха косата и врата му, което го разтреперваше.

— Но какво правим? — прошепна тя. Устните й докоснаха лицето му.

— Мисля, че и двамата знаем отговора.

Сузана затвори очи. Да, за него беше толкова просто. Остана така за миг, заслушана в жуженето на пчелите.

— Трябва ми време.

Той сложи ръце на раменете й и я отстрани от себе си, за да я погледне в очите.

— Може да не мога да ти го дам. Вече не сме деца. А аз се изморих да чакам. И да си представям какво ще бъде.

Тя въздъхна. Значи объркването не беше само нейно.

— Ако искаш повече от това, което мога да ти дам, значи и двамата сме сбъркали. Искам те — тя отново въздъхва, когато почувства как пръстите му стиснаха раменете й. — Но не мога да си позволя още една грешка.

Очите му потъмняха.

— Искаш обещания ли?

— Не — бързо отвърна Сузана. — Не искам обещания. Но трябва да спазя обещанието, което съм дала на себе си. Ако дойда при теб, трябва да съм сигурна, че не е защото искам, а защото мога да живея с теб — тя вдигна ръка и я сложи на лицето му. — Единственото, което мога да ти обещая, е, че ако станем любовници, няма да съжалявам.

Не можеше да спори с нея. Не и когато го гледаше така.

— Когато станем любовници — поправи я той.

— Когато — съгласи се с кимване Сузана. Краката й трепереха. Но се чувстваше по-силна. „Когато станем любовници“ повтори си наум. Да, трябваше да се съгласи, че е само въпрос на време. — Но сега да свършим работата, която сме започнали.

— Вече е свършена — Холт стана, вдигна я за ръце и тя се изправи.

Всичко беше засадено, градината бе изравнена и наторена. Там, където преди беше камениста земя, сега цъфтяха цветя, зеленееше трева.

— Но как? — попита учудено Сузана.

— Докато спа. А ти спа цели три часа.

— Три часа? — тя го погледна удивено. — Трябваше да ме събудиш.

— Е, не го направих — отвърна кротко Холт. — Сега ще бягам, защото много закъснях.

— Не биваше…

— Вече е направено. Край — почувства раздразнение. — Искаш ли да разваля всичко, за да го направиш сама?

— Не. Не се обиждай — тя го наблюдаваше. Разбра, че не е ядосан, а само объркан и затова е нервен и раздразнителен. Беше садил цели три часа. Нещо, което преди смяташе за ненужни усилия.

Сега стоеше пред нея и изглеждаше страхотно мъжествен и хубав. Слънцето светеше в косата му, в краката му се разстилаше очарователен алпинеум, а сръчните му ръце бяха пъхнати в джобовете. Сякаш не знаеше къде да ги дене. Целият му вид казваше „Само да си посмяла да ми благодариш. Ще те ухапя“.

Чак когато тръгнаха по каменистия хълм, Сузана осъзна това, което не искаше да признае, докато лежеше в прегръдките му. Тя си внушаваше, че чувства само страст и необходимост. А всъщност го обичаше. Не заради горещите, разпалващи кръвта й целувки, нито заради нежните и жадни ласки на ръцете му. Заради самия него. Заради мъжа, който се криеше зад всичко това. Мъжът, който грижливо бе погалил сина й по главата. Мъжът, който търпеливо отговаряше на безкрайните досадни въпроси на дъщеря й. Мъжът, който бе оставил петната от боя на пода, за спомен от дядо си.

Този, който бе садил цветя, докато тя бе спала.

Тъй като продължаваше да го гледа, Холт се почувства неловко.

— Слушай, ако смяташ отново да припадаш, ще те оставя да лежиш на земята. Нямам време да си играя на медицинска сестра.

По лицето й мина усмивка и това го смути.

Обичаше го и заради това. Че се зъбеше и се правеше на лош, за да прикрие смущението си. Трябваше й време, за да премисли, разбира се. Време да се настрои. Но засега, в този миг, единственото, което можеше да направи, бе да се остави на порива си. На чувството, което я изпълваше, и да се наслаждава.

— Свършил си страхотна работа.

Той погледна цветята, но не каза нищо. По-скоро щеше да си отхапе езика, вместо да признае, че и на него му харесва.

— Ще прибера инструментите в колата. Трябва да тръгвам.

— Ще оставя Брайсови за понеделник. Утре трябва да си остана у дома.

— Добре. Тогава довиждане.

Когато Холт се изгуби от погледа й, Сузана клекна и погали току-що засадените цветя.

В къщичката до брега, мъжът, който се наричаше Маршал, тъкмо бе завършил с тършуването. Бе открил няколко неща, които не представляваха кой знае какъв интерес. Бившето ченге обичаше да чете и не обичаше да готви. Имаше много книги в спалнята и само няколко тенджери в кухнята. Държеше медалите си в една кутия на дъното на чекмеджето и зареден револвер, 32 калибър, в нощното шкафче.

След като прерови бюрото му, Маршал откри, че внукът на Кристиан бе стигнал до няколко умни разследвания. С удивление откри, че Холт има нюх на ченге. А също така, че опитът го е научил да си прави подробни записки за всичко, което знаеше за изумрудите на Калхунови.

Настроението му се подобри, когато прочете записките от разговора с бившата камериерка, която Максуел Куотърман бе открил. Това беше истинска находка. Куотърман трябваше да работи за него. Или трябваше да е мъртъв. Идеше му да руши, да чупи, да къса, за да излее яда си.

Но се насили да остане спокоен. Не искаше да се издава. Все още не. Може да не беше открил кой знае какво, но поне знаеше толкова, колкото и Калхунови.

Много внимателно остави книжата на мястото им и затвори чекмеджето. В този момент кучето в градината започна да лае. Мразеше кучета. Презрително изруга и разтри белега на крака си, където го бе ухапало малкото помиярче на Калхунови. Щяха да си платят за това. Щяха да си платят за всичко.

Той знаеше как. С изумрудите.

Маршал излезе доволен, сякаш вече бяха в ръцете му.

 

 

Не писах нищо през зимата.

Не напуснах острова. Не можех. Тя беше в мислите ми. През цялата зима беше с мен. През пролетта също. И ето че дойде лятото.

Не мога да опиша какво почувствах, когато я видях да тича към мен. Мога да го нарисувам, но не мога да го опиша с думи. Често идвах на скалите, чаках я и се надявах. Казвах си, че ще бъде достатъчно само да я видя, само да поговоря отново с нея. Исках само да прекоси поляната, да мине по пътеката с дивите рози и да седне на скалите до мен.

И тогава изведнъж я видях да тича и да вика името ми. Очите й бяха щастливи. Беше в ръцете ми, устните й бяха до моите. Тогава разбрах, че беше страдала като мен. Тя ме обичаше, така както и аз нея.

Знаехме, че е лудост. Може би трябваше да бъда по-силен. Може би трябваше да я убедя да си върви и да ме остави. Но нещо в нея се бе променило. Тя вече не се примиряваше с това, което й даваше бракът. Децата, които така обичаше, повече не запълваха ужасната празнина между нея и съпруга й, който искаше единствено и само преданост и подчинение.

Не можех да й позволя да ми се отдаде, да направи стъпката, която щеше да й донесе срам, вина, болка или съжаление.

И така ние се срещахме, ден след ден на скалите. Но само говорехме и се смеехме. И се преструвахме, че лятото никога няма да свърши. Понякога тя водеше децата и ми се струваше, че сме едно семейство. Беше безразсъдно, безумно. Но си мислехме, че нищо не може да ни се случи, докато седяхме между небето и морето, а кулите на Замъка бяха далеч зад гърба ни.

Бяхме щастливи с това, което имахме. Никога в живота си не съм преживявал по-щастливи дни. Любов като тази нямаше начало или край. Тя не беше грешна или праведна. През ярките летни месеци Бианка не беше жената на другия. Беше моя.

Ето, след толкова много години отново седя тук и гледам водата. И виждам лицето й, чувам съвсем ясно гласа й. Всичко се връща при мен.

Тя се усмихва.

— Някога мечтаех да се влюбя.

Извадих фибите от косите й и зарових пръсти в тях. Една толкова дребна милувка.

— Все още ли мечтаеш?

— Не, вече не — тя се наведе и докосна устните ми. Повече никога няма да мечтая. Ще желая.

Взех ръката й и я целунах. Загледахме орела, който се рееше в небето.

— Тази нощ ще има бал. Искам да си с мен, за да танцуваме валс.

Аз станах прав, привлякох я към себе си и започнахме да танцуваме сред дивите рози.

— Кажи ми какво ще облечеш. Така ще мога да си представя, че съм с теб.

Тя вдигна очи към мен със смях.

— Ще облека копринена рокля с цвят на слонова кост с голямо деколте, което открива раменете ми и дълга до земята пола. И ще си сложа изумрудите. Моите изумруди.

— Една жена не бива да е тъжна, когато говори за скъпоценности.

— О! — тя отново се усмихна. — Тези са много специални. Получих ги, когато родих Итън. И ги нося винаги, за да ми напомнят.

— Какво?

— Че каквото и да се случи, след мен ще остане нещо — децата са моите истински скъпоценности — облак затули слънцето и тя сложи глава на рамото ми. — Притисни ме силно, Кристиан.

Никой от двама ни не спомена, че лятото е към края си.

Но и двамата знаехме и мислехме за това. Обзеха ме гняв и мъка, когато си помислих, че отново ще я загубя.

— Бих ти подарил изумруди, и диаманти, и сапфири — притиснах устни към нейните. — Всички скъпоценности на света, ако можех, Бианка.

— Не — тя сложи ръце на лицето ми и аз видях в очите й сълзи. — Не ги искам. Дай ми само любов.