Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Охлюв по склона (9)

Девета глава

Перец се събуди от неудобство, от мъка, от непоносим както му се стори в началото товар върху съзнанието, върху всички сетива. Неудобно му беше до болка и неволно изстена, преди да дойде на себе си.

Товарът върху съзнанието се оказа отчаяние и досада, защото камионът не пътуваше към Материка, той пак не пътуваше към Материка, той изобщо не пътуваше. Стоеше с изключен двигател, мъртъв и студен, с разтворени врати. Предното стъкло беше цялото в треперещи капки, които се събираха и се стичаха надолу в ледени струйки. Отвън небето се озаряваше от ослепителни припламвания на прожектори и фарове и нищо друго не се виждаше, освен тези припламвания, които шибат очите. Нищо не се чуваше и Перец дори си помисли, че е оглушал, а едва след това осъзна, че ушите му са буквално смазани от плътен многогласен рев на сирени. Той се замята по кабината, блъскаше се до болка в разните ръчки и педали, в проклетия куфар, опита се да изтрие стъклото, подаде се през едната врата, през другата, но не можа да разбере къде се намира, що за място е това и какво означава всичко… Война, помисли си той, боже мой, война! Прожекторите удряха очите му със злобна наслада и той не виждаше нищо, освен някаква огромна непозната сграда, в която ритмично светваха и угасваха едновременно всички прозорци на всички етажи. И още многобройни виолетови петна.

Изведнъж някакъв глас произнесе спокойно, като че ли в пълна тишина: „Внимание, внимание. Всички служители да си останат на местата според ситуация номер шестстотин седемдесет и пет дробна черта Пегас омикрон триста и две на директива осемстотин и тринайсет за тържествено посрещане на падишаха без специална свита, размер на обувките петдесет и пет. Повтарям. Внимание, внимание. Всички служители…“ Прожекторите спряха да се мятат и Перец най-после различи познатата арка с надпис „Добре дошли“ и главната улица на Управлението, и тъмните кооперации край нея, и някакви хора в нощно бельо и с керосинови фенери в ръце, застанали около кооперациите, а след това видя съвсем наблизо колона бягащи хора с черни развяващи се шлифери. Хората бягаха по цялата дължина на улицата, разтегнали нещо странно, светло и когато се вгледа, Перец разбра, че мъкнат нещо като рибарско серкме, или волейболна мрежа, и в същия миг задъхващ се глас запищя на ухото му: „Какъв е този камион! Защо си спрял тук!“ И като дойде на себе си, видя инженер с бяла картонена маска с надпис „Либидович“ върху челото, направен с автоматична писалка, и този инженер запристъпва направо отгоре му с калните си ботуши, ръгаше го с лакти по лицето, пуфтеше, вонеше на пот, стовари се на мястото на шофьора, опипа ключа, не го намери, закрещя истерично и изскочи от кабината на противоположната страна. На улицата запалиха всички лампи, стана светло като ден, а хората в нощно бельо продължаваха да стърчат с керосинови фенери пред вратите на къщите и всеки имаше в ръцете си сак за пеперуди, и в единен ритъм размахваха тези сакове, сякаш отпъждаха нещо от своите врати. По улицата отсреща минаха една подир друга четири мрачни черни коли, приличащи на автобуси без прозорци, на покривите им се въртяха решетести лопатки, а после иззад ъгъла след тях тръгна стар бронетранспортьор. Ръждивият му купол се въртеше с пронизително пищене, а тънките дула на картечниците се разхождаха нагоре и надолу. Бронетранспортьорът с мъка се провря покрай камиона, люкът отгоре се отвори, показа се човек с риза от американ и развяващи се по нея ширити, и сърдито изкрещя на Перец: „Какво бе, гълъбче? Трябва да мина, пък ти си спрял.“ Тогава Перец отпусна глава върху ръцете си и затвори очи.

Аз никога няма да си тръгна оттук — помисли си той. — Никому не съм нужен, аз съм напълно излишен, но те няма да ме пуснат оттук, дори ако започне воина или им организирам наводнение…

— Молим вашите документи — каза провлачен старчески глас и някой го потупа по рамото.

— Какво? — попита Перец.

— Документите, казах. Готови ли са?

Беше старче с мушамен плащ, с пушка, виснала напреко на гърдите му на изтъркан метален синджир.

— Какви документи? Какви хартии? Защо?

— А, господин Перец! — рече старчето. — Защо не изпълнявате инструкциите? Всичките документи трябва да ви бъдат в ръката, разтворени, като в музей…

Перец му подаде удостоверението си. Старчето, подпряло лакти на пушката, внимателно прегледа печатите, сравни снимката с лицето на Перец и каза:

— Нещо сте поотслабнали, хер Перец. Лицето ви се е смъкнало. Много работите… — и му върна удостоверението.

— Какво става? — попита Перец.

— Става каквото трябва — отвърна старчето, внезапно станало по-сурово. — Става според ситуация шестстотин седемдесет и пет дробна черта Пегас. Тоест оттегляне.

— Какво оттегляне? Откъде?

— Каквото е според ситуацията, такова и оттегляне — рече старчето и започна да се спуска по стъпалата. — Току-виж са хукнали, затуй си пазете ушите, по-добре стойте с отворена уста.

— Добре — отвърна Перец. — Благодаря.

— Ей ти, стар пръч, какво се моташ тъдява! — чу се отдолу злобният глас на шофьора Волдемар. — Ще ти дам аз едни документи! На̀, помириши! Чактиса ли? Хайде тогава изчезвай, щом чактиса…

Покрай тях със суетене и викове бутаха на ръце бетонобъркачка. Шофьорът Волдемар, рошав, озъбен, секачи в кабината. Като ругаеше с най-мръсни думи, той запали двигателя и тресна вратата. Камионът изрева и се понесе покрай хората в долно бельо, размахали сакове. „В гаража — помисли си Перец. — Карай, все едно! Но повече няма да се докосна до куфара. Не искам повече да го мъкна, да върви на майната си!“ Той злобно ритна куфара. Камионът рязко свърна от главната улица, вряза се в барикадата от празни каци и колички, разби я и продължи нататък. Известно време на бронята се кандилкаше разтрошена предница от каруца, после падна и изхрущя под колелата. Камионът вече се носеше по тесните странични улички. Волдемар, навъсен, с угаснал фас в устата, въртеше с двете си ръце огромното кормило, наклонявайки цялото си тяло. Не, не сме към гаража, помисли си Перец. И не към сервиза. И към Материка не. Улиците бяха тъмни и пусти. Само веднъж в снопа на фара пробягаха някакви картонени лица с надписи, размахани ръце, после всичко се стопи.

— Дявол да ме вземе! — започна Волдемар. — Исках да тръгна направо за Материка, ама гледам — спите, хайде, мисля си да се отбия в гаража, да ударя един шах… Тъкмо бях намерил Ахил, шлосера, изтичахме за кефир, седнахме, наредихме… Аз му предлагам дамски гамбит, той го приема, всичко си е както му е ред… Аз — „е–4“, той — „це–6“… Викам му: хайде, моли за пощада! И точно тогава се започна… Да имате цигари, пан Перец?

Перец му даде цигара.

— Какво е това оттегляне? — попита той. — И къде отиваме ние?

— Най-обикновено оттегляне — отвърна Волдемар, разпалвайки цигарата. — Всяка година правим такова оттегляне. Избягала една от машинките. И заповед: всички да я ловят! И ей на — ловят.

Излязоха от селището. По пущинаците, озарени от луната, бродеха хора. Сякаш играеха на жмичка — ходят полуприклекнали, с широко разперени ръце. Очите им са завързани. Един със замах налетя на стълб и сигурно извика от болка, защото останалите се заковаха на място и започнаха да въртят глави.

— Тоя цирк е всяка година — продължаваше Волдемар. — И фотоелементи си имат, и акустика, и кибернетика, и на всяко кьоше поставиха по един готвач за пазач — и пак всяка година поне една машинка ще избяга. И ти казват: захвърляй всичко и върви да я търсиш! А на кой му е кеф да я търси? На кой му е кеф, питам, да има нещо общо с нея? Даже ако с крайчеца на окото си я видиш — и край! Или ще те блъснат при инженерите, или ще те въдворят в гората, на най-далечната база, да спиртосваш гъби, че да не можеш — опазил господ! — да разгласиш. И ето на̀ — лови народът, кой както може. Един очите си връзва, че да не вижда, друг друго… А по-умните просто духват и крещят с пълно гърло. От теб документ ще искат, на друг обиск ще направят, трети просто се качва на покрива и вие. Уж вършиш работа, пък риск никакъв…

— А ние какво, също ли ловим?

— Ами че как, ловим. Народът лови и ние като всички. Шест часа ще ловим по часовник. Има заповед: ако в течение на шест часа избягалият механизъм не бъде намерен, ще го взривят дистанционно. За да е всичко скрито-покрито. Иначе може да попадне във вражески ръце. Нали видя какъв хаос е в Управлението? О, това е още райска тишина, да видиш какво ще започне подир шест часа! Тъй де, никой не знае къде се е свряла машинката. Може да ти е в джоба. Пък има мощен заряд, за всеки случай… Тъй миналата година машинката се оказа в банята, пък банята пълна с народ — спасяват се. Банята, викат си, е влажно място, скрито… И аз бях там. Банята, мисля си… И право през прозореца ме хвърли, плавно, като върху вълна. Даже не успях да мигна, седя си в канавката, а над мен летят горящи греди…

Наоколо вече беше равнина, посърнала тревица, мъжделива лунна светлина, разбит белеещ се път. Отляво, където е Управлението, отново объркано се размятаха светлини.

— Само едно не разбирам — каза Перец. — Как ще я ловим, ами че ние даже не знаем като какво е… Малка ли е, голяма ли е, тъмна ли е, или светла…

— Скоро ще видите — обеща Волдемар. — Само след пет минути ще ви покажа. Как ловят умните хора. Дявол да го вземе, къде беше мястото… Загубих го. Сигурно съм взел вляво. Аха, вляво… Ей го складът за техниката, от него надясно…

Камионът свърна от пътя и се замята върху буците. Складът остана вляво — редици от огромни светли контейнери, като мъртъв град в равнината.

… Сигурно не е издържала. Те са я тръскали на вибростенд, те съсредоточено са я изтезавали, ровили са се в нейните вътрешности, обгаряли са тънките й нерви с поялник, задъхвала се е от миризмата на колофон, принуждавали са я да върши глупости, усъвършенствали са я, че да върши все повече глупави глупости, а вечерите са я затваряли — изтерзана, обезсилена — в горещия склад. Докато накрая решила да се махне, макар да разбрала всичко — и безсмислието на бягството, и своята обреченост. И си е отишла, понесла в себе си самоубийствения заряд, сега се крие на тъмно, меко пристъпва с коленчатите си крака и гледа, и се ослушва, и чака… Вече сигурно й е напълно ясно онова, което по-рано само е подозирала: че не съществува никаква свобода, все едно дали са отворени или затворени вратите пред теб, че всичко е глупост и хаос и съществува единствено самотата…

— А! — викна Волдемар доволно. — Ето го, миличкото. Ето го, скъпичкото…

Перец отвори очи, но видя пред себе си само обширно черно мочурище, даже не мочурище, а направо блато, и чу как ревна двигателя, после се надигна вълна от мръсотия и пльосна върху предното стъкло. Двигателят пак изрева и млъкна. Стана невероятно тихо.

— Ето как ще го направим ние — рече Волдемар. — Всичките шест колела буксуват. Като сапун в тас. Разбра ли? — Той бутна фаса в пепелника и отвори вратата. — Има още някой — съобщи той и изкрещя: — Ей, приятелче, как върви?

— Всичко е наред! — чу се отвън. — Хвана ли?

— Хванах хрема! — чу се отвън. — Унд пет попови лъжички.

Волдемар здравата хлопна вратата, запали лампичката в кабината, погледна Перец, смигна му, измъкна изпод седалката мандолина и наклонил глава към дясното си рамо, започна да подрънква по струните.

— Вие се настанете, настанете се — гостоприемно каза той. — Докато се съмне, докато докарат буксир…

— Благодаря — покорно отвърна Перец.

— Не ви ли преча? — вежливо попита Волдемар.

— Не, не — каза Перец, — моля ви се…

Волдемар отметна глава, премрежи очи и запя с печален глас:

Не виждам края на моята тъга.

Самотен скитам, морен и погубен.

Кажи — защо към мене охладня

и стъпка любовта ни грубо?

Тинята бавно се стичаше по предното стъкло, видя се лъщящото под луната блато и странното очертание на автомобил, щръкнал насред блатото. Перец изключи чистачките и след време с изумление откри, че в тресавището стои стара бронирана кола, затънала до люка.

С друг сега се радваш на живота,

а аз съм сам, морен и погубен…

Волдемар с все сила удари по струните, взе фалшив тон и се изкашля.

— Ей, приятелче! — чу се отвън. — Да ви се намира хапване?

— Какво? — кресна Волдемар.

— Имаме кефир.

— Не съм сам!

— Елате всички! За всички има! Запасихме се — знаем за къде сме тръгнали!

Шофьорът Волдемар се обърна към Перец.

— Ами какво пък — възторжено каза той. — Да идем. Ще пийнем кефир, можем да поиграем тенис, а?

— Аз не играя тенис — рече Перец.

Волдемар извика:

— Веднага идваме! Само да надуем лодката!

Той бързо като маймуна се метна в каросерията, дръннаха железа, нещо се счупи, подсвирваше си весело. После се чу плясък, шляпане на нозе на борда и гласът на Волдемар някъде отдолу: „Готово, господин Перец! Мятайте се, само вземете мандолината!“ Долу, върху блестящата повърхност на течната гадост лежеше надуваема лодка, в нея като гондолиер, широко разкрачил крака и с голяма сапьорска лопата в ръце, стоеше Волдемар и щастливо усмихнат гледаше нагоре към Перец.

… В ръждясалата бронирана кола от времето на Вердюн е горещо до повръщане, вони на изгоряло масло и бензин, над желязната командирска масичка с изписани мръсни думи мъждука лампа, под краката приплясва тиня, ходилата ти вкочанясват, изкорубеният тенекиен шкаф за боеприпаси е наблъскан с бутилки кефир, всички са в нощно бельо и настървено чешат космати гърди, всички са пияни и дзънка мандолина, и стрелецът от купола в американена риза, за когото няма място, изтръсква отгоре пепел и понякога пльосва долу по гръб, и всеки път казва: „Пардон, припознах се…“ и пак с готовност го качват обратно…

— А, не — каза Перец, — благодаря, Волдемар, ще остана тук. Трябва да поизпера, пък и гимнастика още не съм правил.

— Е — отвърна Волдемар с уважение, — това е друга работа. Тогава аз ще ида, а вие, като свършите прането, веднага викнете, ще дойдем да ви вземем… Само мандолината…

Той отплава с мандолината, а Перец остана и гледаше как онзи отначало се опитва да гребе с лопатата, но от това лодката само се върти на място, тогава започна да се отблъсква, като с прът, и работата тръгна. Луната го обливаше с мъртвешка светлина и той приличаше на последния човек, останал след последния Велик потоп, който плава между покривите на най-високите сгради, съвсем самотен, търсещ спасение от самотата си и още пълен с надежди. Доплава до бронираната кола, задумка с юмрук по бронята, отвътре се показаха, зацвилиха и го дръпнаха с главата надолу. Перец остана сам.

Беше самотен, като единствен пътник в нощен влак, закретал с трите си овехтели вагончета по отмиращо железопътно отклонение, във вагона всичко скърца и се клати, през напълно изпочупените прозорци духа и мирише на локомотивна сгурия, на пода подскачат фасове и изпомачкани книжки и на закачалката се полюшва забравена от някого сламена шапка, а когато влакът стигне последната гара, единственият пътник ще излезе на гнилата платформа и никой няма да го посрещне, със сигурност знае, че никой няма да го посрещне, и ще се помъкне към къщи, а в къщи ще си направи на котлончето омлет с две яйца и вмирисан позеленял колбас…

Бронираната кола изведнъж се разтресе, задрънча и се озари в трескави пламъци. Стотици разноцветни светещи нишки се протегнаха от нея към равнината и в сиянието на луната, в блясъка на припламванията се видя как от колата по гладката повърхност на блатото тръгнаха широки кръгове. На люка се показа някой в бяло и започна да се дере: „Милостиви височества! Дами и господа! Салют на нациите! С най-дълбок поклон, ваше сиятелство, имам чест, многоуважаема княгиня Дикобелла, ваш покорен слуга, техника по надзора, подпис не се чете…“ Бронираната кола отново затрещя, заблестя в светлини и утихна.

„Ох, ще ви насадя аз на вас неизкореними лози — помисли си Перец, — да потъне в джунгли проклетия ви род, в кръв да се удави, греди да го бият и в къщата ви отровни карелски брези да поникнат!“

… Гората се надига, тръгва по серпантината, катери се по отвесната скала, най-отпред са вълните виолетов облак, от тях изпълзяват милиарди зелени пипалца, отпущат се, свиват се, а на улиците са бликнали клоаки и къщите затъват в бездънни езера, и скачащи дървета преграждат бетонни писти, наблъскани със самолети, където хората стоят на разбъркани купчини, с бутилки кефир, със сиви папки с печати и с тежки сейфове, а земята под скалите се цепи и ги поглъща. Ще бъде толкова закономерно, толкова естествено, че никой няма да е изненадан, ще са само изплашени и ще приемат крушението си като възмездие, което отдавна в страха си са очаквали. А шофьорът Тузик тича като паяче между полюшващите се сгради и търси Рита, за да получи все пак накрая своето, но така и не успява…

От бронираната кола се извисиха три ракети, офицерски глас изрева: „Танковете вдясно, укритието вляво! Екипаж — в укритието!“ и веднага някой подхвана неясно: „Гаджетата вляво, леглата вдясно! Екипаж — по леглаа-та!“ И се чу ръмжене и топуркане, вече съвсем нечовешки, сякаш табун от пламенни жребци се блъска в желязната кутия в копнежа си да избяга на воля при кобилите. Перец отвори вратата и погледна навън. Под краката му се стелеше тресавище, дълбоко тресавище и огромните колела на камиона вече бяха потънали в гъстата кал до стъпалата, но брегът беше близо.

Перец се прехвърли в каросерията и дълго крачи по задния перваз, затопуркал грохотно по необятното стоманено корито в гъста лунна сянка, после се преметна през страничната преграда и по една от безбройните стълбички се спусна до самата вода. Известно време събираше смелост, виснал над ледената тиня, а след това, когато от бронираната кола отново затракаха като с картечница, затвори очи и скочи. Тинята започна да се сляга под краката му и се слягаше дълго-дълго, като че ли безкрайно, и когато почувства под себе си твърд, беше вече затънал до гърдите. Натискаше тинята с цялото си тяло, изтласкваше се с длани и отначало само пляскаше на едно място, но после свикна и тръгна и за своя изненада, доста бързо излезе на сухо.

„Добре е да потърся хора — помисли си той. — Като начало просто хора — чисти, избръснати, внимателни, гостоприемни. Не ми трябват полети на мисълта, не ми трябват блестящи таланти. Не ми трябват изумителни цели, нито отвращение от себе си. Само да плеснат с ръце щом ме видят, да изтичат да напълнят ваната, да намерят чисто бельо, да сложат чайника и никой да не пита за документи, да не иска автобиографии в три екземпляра с приложение дванадесет дублирани отпечатъка от пръстите, и никой да не отива до телефона и да съобщава с полушепот където трябва, че се е появил някакъв непознат, целият в кал, нарича себе си Перец, но едва ли е Перец, защото Перец го убиха на Материка, вече има заповед за това и утре ще бъде закачена… Не трябва да са принципни привърженици или принципни противници на каквото и да е. Не трябва да са принципни противници на пиянството, само те самите да не са пияници. Не трябва да са принципни привърженици на майчицата правда, само да не лъжат и да не говорят гадости нито пред очите, нито зад гърба. И да не искат от човека пълно съответствие с някакъв си там идеал, а да го приемат и разбират такъв, какъвто си е… Боже мой — помисли си Перец, — нима наистина искам толкова много?“

Той излезе на пътя и дълго се влачи към светлините на Управлението. Там неуморимо припламваха прожектори, мятаха се светлини, извисяваше се разноцветен дим. Перец крачеше, в обувките му шляпаше вода, изсъхналите дрехи се бяха вкоравили и шумоляха като картонени, понякога от панталона му се отчупваше коричка кал и падаше на пътя, и всеки път му се струваше, че е изтървал портфейла с документи и панически опипваше джобовете си, а когато стигна до склада с техниката, изведнъж го опари отвратителната мисъл, че документите са се намокрили, всички печати и подписи са размазани, станали са нечетливи и непоправимо подозрителни. Той спря, с ледени пръсти разтвори портфейла и измъкна всички удостоверения, всички пропуски, всички свидетелства, всички справки и започна да ги преглежда под лунната светлина. Оказа се, че няма нищо страшно, че водата е изпотила само някаква дълга справка върху гербова хартия, удостоверяваща, че предявителят на настоящия документ е минал курс по ваксиниране и се допуска да работи на електронноизчислителна машина. Тогава отново постави документите вътре, акуратно подреди паричните знаци и щеше да продължи, но веднага си представи как излиза на главната улица и хората с картонени маски и накриво залепени бради го хващат за ръцете, връзват му очите, дават му да души нещо и му заповядват: „Търси! Търси!“, питат: „Запомнихте ли миризмата, сътрудник Перец?“ и го насъскват: „Шерше, глупачето ми, шерше!“ Като си представи това, той спря, свърна от пътя и изтича привит към склада за техника, гмурна се в сенките на огромните светли сандъци, заплете крака в нещо меко и се строполи върху купчина парцали и кълчища.

Сухо и топло място. Грапавите стени на сандъците са топли на пипане, това отначало го зарадва, а после го изненада. В сандъците беше тихо, но той си спомни историята с машините, които сами излизат от контейнерите, и осъзна, че вътре си тече някакъв собствен живот, и не се изплаши, даже обратно — почувства се в безопасност. Седна по-удобно, смъкна влажните си обувки, свали мокрите чорапи и обтри краката си с кълчища. Беше толкова топло, толкова уютно, че си помисли: „Странно, нима съм сам? Нима никой не се е сетил, че е много по-добре да поседи тук, отколкото да пълзи по пущинаците със завързани очи, или да стърчи в смърдящото блато?“ — Облегна гръб към топлия шперплат и подпря крака в топлия шперплат отсреща, и усети, че му се прищя да мърка. Над главата му имаше тесен процеп, видя ивица от белезникавото от лунна светлина небе и няколко слаби звездички по него. Отнякъде се чуваше глъч, трясък, рев на двигатели, но това никак не го засягаше.

„Хубаво е да остана тук завинаги — помисли си той. — Да не ида на Материка, да остана тук за вечни времена. Като си помислиш — машини! Всички сме машини. Само че ние сме развалени машини или лошо настроени.“

… Има такова мнение, господа, че човекът никога няма да се разбере с машината. И да не спорим, граждани. Директорът смята същото. Пък и Клавдий-Октавиан Домарошчинер поддържа това мнение. Защото какво е машината? Неодухотворен механизъм, лишен от цялото богатство на чувствата и в никакъв случай не можещ да бъде по-умен от човека. И още — небелтъчна структура, и още — животът не може да се свежда само до физични и химични процеси, а значи — и разумът… Тогава на трибуната се качва интелектуален лирик с тройна брадичка и папийонка, дръпва безжалостно колосания нагръдник и плачевно провъзгласява: „Не мога… Аз не искам това… Розово бебенце, разиграло се с дрънкалки… плачеща върба, наведена над вира… ученичка с бяла престилчица… Те четат стихове, те плачат, плачат!… Над прекрасните редове на поета… Аз не искам електронното желязо да помрачи тези очи… тези устни… тези крехки млади гърди… Не, машината няма да стане по-умна от човека! Защото аз… защото ние… Ние не искаме това! И това няма да стане никога! Никога!!!“ Подадоха му чаша вода, а на четиристотин километра над неговите снежни къдрици беззвучно, мъртво, зорко прелетя нетърпимо блестящ автоматичен спътник-изтребител, снабден с ядрен взривател…

„Аз също не го искам — помисли си Перец, — но човек не трябва да е чак толкова нетърпим глупак. Можеш, разбира се, да обявиш кампания за премахване на зимата, да правиш магии, като си се накльопал с мухоморка, да чукаш по карото, да правиш заклинания, но все пак по-добре е да шиеш шуби и да купуваш валенки… Впрочем този белокос настойник на крехките гърди ще повика, ще покрещи от трибуната, а после у любовницата си ще извади масльонката от чекмедженцето на шевната машина, ще се промъкне до някоя електронна грамада и ще започне да смазва зъбчатките й, с надежда ще зяпа циферблатите, и ще се подхилква почтително, когато го жегва токът. Господи, спаси ни от беловласите глупаци! И не забравяй също, Господи, да ни спасиш и от умните глупаци с картонени маски…“

— Аз мисля, че са сънища — промълви някъде отгоре добродушен бас. — Аз по себе си знам, понякога от сънищата остават твърде неприятни последици. Може даже да настъпи парализа. Не можеш да мърдаш, не можеш да работиш. После минава. Трябва да поработиш. Защо да не поработиш? И всички последици ще се разтворят в това удоволствие.

— Ах, не мога да работя — възрази капризен тънък глас. — Всичко ми е писнало. Винаги едно и също: желязо, пластмаса, бетон, хора. Наситих им се ей до тук. За мен вече няма никакво удоволствие. Светът е толкова прекрасен и пъстър, а аз седя на едно място и умирам от скука.

— Ами да беше си сменила мястото — обади се отдалеч някакво свадливо старче.

— Лесно е да се каже — смени си мястото. Аз и сега не съм си на мястото и какво — пак ми е тъжно. А колко трудно беше докато дойда!

— Добре де — каза разсъдливо басът. — Какво искаш? Че това даже е някак си непостижимо! Какво можеш да искаш, щом не искаш да работиш?

— Ох, как не ме разбирате! Искам да живея пълноценен живот! Искам да видя нови места, да получа нови впечатления, а тук все е едно и също…

— Остави — ревна метален глас. — Празни приказки! Едно и също — няма нищо по-прекрасно! Постоянен прицел. Ясно ли е? Повто-о-ри!

— Ех пък вие с вашите команди…

Няма съмнение, говорят машините, Перец не ги виждаше и не можеше да си ги представи, но се дивеше, сякаш се е скрил под тезгяха на магазин за играчки и слуша как разговарят играчките, познати от детските години, само че огромни и затова страшни. Този истеричен тънък глас е, разбира се, на някоя петметрова кукла Жана. Тя има пъстра рокля от тюл, дебело розово неподвижно лице с прикачени очи, шишкави, нелепо разтворени ръце и крака със залепени пръсти. А басово говори мечето, исполински Мечо Пух, едва побиращ се в контейнера, незлоблив, рошав, целият в стърготини, кафяв, със стъклени копчета за очи. И останалите са играчки, но Перец още не разбираше кои.

— Мисля, че все пак трябва да поработиш — изръмжа Мечо Пух. — Ти, миличка, не забравяй, че тук има същества, на които не им е провървяло колкото на теб. Градинарят например. Той много иска да работи. Но на̀ — седи тук, умува ден и нощ, защото още няма разработен план за действие. Ала никой не го е чувал да се оплаква. Еднообразната работа е също работа. Еднообразното удоволствие е също удоволствие. И не е повод да говориш за смъртта и тям подобни.

— Ах, вас човек не може да ви разбере — рече куклата Жана. — Ту сънищата са причина, ту не знам какво. А аз имам предчувствия. Място не мога да си намеря. Знам, че ще има страхотен взрив, цялата ще се разпадна на дребни пръски и ще се изпаря. Знам го, виждала съм го…

— Остави! — гракна металният глас. — Не понасям! Кво разбирате вие от взривове! Вие можете единствено да бягате към хоризонта с определена скорост и под определен ъгъл. И тогаз онзи, който трябва, ще ви настигне на всякакво разстояние и ще има истински взрив, а не някаква си интелигентска пара. Но нима онзи, който трябва, съм аз? Никой не може да каже, пък и да може да каже, няма да успее. Аз знам какво говоря. Ясно ли е? Повто-о-ри!

Много тъпа самоувереност. Сигурно е огромен танк с пружина. Със същата тъпа самоувереност той премина с гумените си вериги през наредените обувки.

— Не знам какво имате предвид — рече куклата Жана. — Но ако аз дойдох тук при вас, при единствените близки за мен същества, това още не значи, че ще се затичам заради нечие удоволствие към хоризонта под определен ъгъл. И изобщо моля да обърнете внимание, че не разговарям с вас… Ако пък става дума за работа, аз не съм болна, аз съм нормално същество и на мен са ми необходими удоволствия, както на всички вас. Но то не е работа, въпросното фалшиво удоволствие. Аз чакам моето, истинското, а него го няма и няма. И не знам къде е причината, а когато започна да мисля, измислям единствено глупости… — и тя изхлипа.

— Е… — изръмжа Мечо Пух. — Общо взето, да… Разбира се… Обаче… Хм…

— Правилно! — отбеляза някакво ново гласче, звънко и весело. — Момичето е право. Истинска работа няма.

— Истинска работа, истинска работа! — ядосано изскърца старчето. — Наоколо има цели съкровища от истинска работа. Елдорадо! Рудниците на цар Соломон! Ей ги, ходят около мен със своите болни вътрешности, със своите саркоми, със своите възхитителни фистули, със своите апетитни аденоиди и апендикси, накрая — с простия, но толкова увлекателен кариес! Дайте да си говорим откровено. Те ни пречат, те не ни дават да работим. Аз не знам къде е причината, може би отделят някаква особена миризма, или излъчват неизвестно поле, но когато са редом с мен, ме прихваща шизофренията. Раздвоявам се. Едната ми половина жадува наслаждения, напъва се да захване и направи необходимото, сладостното, въжделеното, а другата изпада в прострация и набива своите вечни въпроси: а струва ли си, а защо, морално ли е?… Ето вие, за вас говоря, вие какво, работите ли?

— Аз ли! — каза Мечо Пух. — Естествено… Че как иначе?… Изненадан съм да го чуя точно от вас, не очаквах… Аз завършвам проектирането на вертолет и после… Аз ви разказах, че създадох превъзходен буксир, изпитах такава наслада… Според мен вие нямате основание да се съмнявате дали работя…

— Ама аз не се съмнявам, не се съмнявам — изскърца старчето. (Гнусно такова, дрипаво старче, нито маг, нито астролог, в черно плюшено наметало със златисти пайети.) — Само че ми кажете къде е този буксир?

— И представа нямам… Откъде да знам? Не ме засяга. Сега ме интересува вертолетът.

— Точно за това става дума! — каза Астролога. — Не го засягало! Вие от всичко сте доволни. На вас никой не ви пречи. Даже ви помагат! Ами вие направо се родихте с този буксир! Умряхте от кеф и хората веднага ви го взеха, че да не се отвличате от дреболии, а да се наслаждавате истински. Пък вие попитайте него, помагат ли му хората, или не.

— На мен ли? — изригна танкът. — Лайнарска работа! Остави! Когато някой излезе на полигона и реши да се поразмотава, да продължи удоволствието, да си поиграе, да вземе на мушка азимутната или, да речем, вертикалната вилка, ония вдигат шум и дандания, надават вик, от който ти става противно и всеки се разстройва. Но нима съм казал, че въпросният всеки съм аз? Не! Вие това от мен не чакайте! Ясно ли е? Повто-о-ри!

— И аз, и аз също! — затрещя куклата Жана. — Колко пъти съм си мислила: защо съществуват те? Всичко в света си има смисъл, нали така? А те според мен нямат. Сигурно не съществуват, сигурно са просто халюцинация. Когато се опиташ да ги анализираш, да вземеш проба от долната им част, от горната, от средната, задължително се натъкваш на стена, или се разминаваш, или внезапно заспиваш…

— Те несъмнено съществуват, глупава истеричко! — измърмори Астролога. — Те си имат и горна част, и долна, и средна, и всички тези части са пълни с болести. Аз не познавам нищо по-възхитително, никое друго същество не носи в себе си толкова обекти за наслада, както хората. Какво разбирате под смисъл на тяхното съществуване?

— Я стига сте усложнявали! — каза звънкото весело гласче. — Те са просто красиви. Истинско удоволствие е да ги съзерцаваш. Е, не винаги, разбира се, но представете си градина. Колкото и да е прекрасна тази градина, без хората тя няма да бъде съвършена, няма да е цялостна. Хората от какъвто и да е вид трябва да я съживяват. Нека да са малките хора с голи крайници, които никога не крачат, само бягат и хвърлят камъни… или средните хора, които късат цветята… все едно. Нека дори да са косматите хора, дето тичат на четири крака. Без тях градината не е градина.

— Става ти мъчно като слушаш такава глупост — заяви танкът. — Тъпо! Градините влошават видимостта, а що се отнася до хората, те винаги пречат на нещо и за тях нищо хубаво не може да се каже. Във всеки случай си струва да дадеш един хубав залп в съоръжението, в което кой знае защо се намират хора, и тогава ти минава всякакъв мерак за работа, доспива ти се, и всеки, който го е направил, заспива. Естествено, не го казвам за себе си, но ако някой го беше казал за мен, нима щяхте да възразите?

— Напоследък често говорите за хората — отбеляза Мечо Пух. — За каквото и да започнем разговор, вие непременно го обръщате за хората.

— А защо пък не? — веднага се заяде Астролога. — Вас какво ви засяга! Вие сте опортюнист! Щом ни се говори, ще говорим. Без да искаме разрешение от вас.

— Моля, моля — тъжно отвърна Мечо Пух. — Просто по-рано говорехме главно за живите същества, за наслаждението, за помислите, а сега забелязвам, че хората заемат все повече място в нашите разговори, а значи — и в нашите мисли.

Настъпи мълчание. Като се стараеше да се движи безшумно, Перец смени позата си — легна настрана и притисна колене до корема си. Мечо Пух не е прав. Нека говорят за хората, колкото може повече да говорят за хората. Те явно доста лошо познават хората и е интересно какво ще кажат. Истината идва от устите на децата. Когато хората говорят за себе си, или се надяват, или се каят. Омръзва…

— Всички вие сте крайно глупави в съжденията си — рече Астролога. — Например градинарят. Надявам се, вие разбирате, че съм достатъчно обективен, за да съпреживявам удоволствието на моите другари. Вие обичате да садите дървета и да планирате паркове. Прекрасно! Съпреживявам. Но кажете, за бога, какво общо имат тук хората? Какво общо имат хората, които вдигат крак до дървото, или ония, които правят същото по друг начин? Долавям някакво нездраво естество. Това е все едно като оперираш сливици и да искаш — за пълнота на удоволствието — оперираният да бъде омотан в шарен парцал…

— Вие просто сте безчувствен по природа — отбеляза Градинаря, но Астролога не го слушаше.

— Или пък вие — продължи той, — вие постоянно размахвате своите бомби и ракети, вие изчислявате предварения и лудувате с целеуловители. Не ви ли е все едно дали има хора в съоръженията, или не? Би трябвало повече да мислите за своите другари, за мен например. Да зашиваш рани! — произнесе той мечтателно. — О, не можете да си представите какво е това — да зашиваш добре разпорен корем…

— Пак за хората, пак за хората — съкрушено рече Мечо Пух. — Седма вечер говорим само за хората. Не разбирам защо, ала явно между вас и хората се е зародила някаква засега неопределена, но съвсем здрава връзка. Природата на тази връзка ми е напълно неразбираема, ако не броим вас, докторе, за когото хората са необходим източник на удоволствия… Изобщо ми изглежда нелепо и според мен е време…

— Остави! — изръмжа Танка. — Още не е време.

— Какво? — попита Мечо Пух объркано.

— Още не е време, казвам! — повтори Танка. — Някои, разбира се, са неспособни да осъзнаят време ли е, или не, някои — аз няма да ги назовавам поименно — даже не осъзнават, че такова време трябва да дойде, но все пак нещичко знаят абсолютно точно: неизбежно ще дойде време, когато да се стреля по хората в съоръженията ще е не само възможно, но даже и необходимо! А който не стреля, той е враг! Престъпник! Да се унищожи! Ясно ли е? Повто-о-ри!

— Подозирах нещо подобно — с неочаквано благ глас произнесе Астролога. — Разкъсани рани… Газова гангрена… Радиоактивни обгаряния трета степен…

— Всички те са призраци — въздъхна куклата Жана. — Каква тъга! Каква печал!

— Тъй като явно няма да спрете разговора за хората — каза Мечо Пух, — тогава хайде да се опитаме да изясним природата на тази връзка. Нека да разсъждаваме логично…

— Едно от двете — рече нов глас, отмерен и скучен. — Ако споменатата връзка съществува, тогава доминантата сме или ние, или те.

— Глупаво е — рече Астролога. — Какво значи „или“? Разбира се, че ние.

— А какво е това доминанта? — попита куклата Жана с печален глас.

— Доминанта в дадения контекст означава преобладаващ елемент — обясни скучният глас. — Що се отнася до самата постановка на въпроса, тя никак не е глупава, а единствено вярна, ако възнамеряваме да разсъждаваме логично.

Настъпи пауза. Явно всички чакаха продължението. Най-накрая Мечо Пух не издържа и попита: „Е?“

— Аз не изясних за себе си, дали възнамерявате да разсъждавате логично? — рече скучният глас.

— Да, да, възнамеряваме — зашумоляха машините.

— В такъв случай, ако приемем съществуването на връзката като аксиома, или те са за вас, или вие сте за тях. Ако те са за вас и ви пречат да действате в съответствие със законите на собствената ви природа, те трябва да бъдат премахнати, както се премахва всяка пречка. Ако пък вие сте за тях, но не ви удовлетворява това състояние на нещата, те също трябва да бъдат премахнати, както се премахва всяка причина за неудовлетворителното състояние на нещата. Това е всичко, което бих могъл да кажа по същество.

Никой не промълви повече нито дума, в контейнерите се чу скърцане, суетене, прещракване, като че ли огромните играчки се приготвяха да спят, уморени от разговора; долавяше се увисналата във въздуха неловкост, като в компания на хора, които дълго са чесали езици, без да спестяват заради сочната приказка ни майка, ни баща, и изведнъж почувстват, че са отишли в дрънкането си доста далеч. „Влажността май че се покачва“ — измънка в полушепот Астролога… „Отдавна го забелязах — пророни куклата Жана. — Толкова е приятно: нови цифри…“ „На мен пък ми прекъсва захранването — изръмжа Мечо Пух. — Градинарю, да имате резервен акумулатор двайсет и два волта?“ — „Нищо нямам“ — отвърна Градинаря. После се чу пращене, като че ли се трошаха дъските, механично свистене, и Перец видя в тясната ивица отгоре нещо блестящо, мърдащо, стори му се, че някой наднича към него от сянката на сандъците, обля го студена пот, стана, измъкна се на пръсти под лунната светлина и хукна като бесен. Бягаше с всичка сила и все му се струваше, че го следят десетки странни, нелепи очи и виждат колко е дребен, жалък, безпомощен на откритата за всички ветрове равнина, и се смеят, че сянката му е по-голяма от него самия, че от страх е забравил да си надене обувките и сега го дострашава да се върне за тях.

Той пресече моста над сухия ров и видя крайните сгради на Управлението, усети, че се задъхва, че босите нозе го болят нетърпимо и вече се готвеше да спре, когато долови зад гърба си тропот на крака. И отново замаян от страх хукна със сетни сили, без да чувства под себе си земята, без да усеща тялото си, преглъщайки лепкавата разтеглива слюнка, без нищо повече да осъзнава. Луната летеше с него над равнината, тропотът приближаваше и той си помисли: край, до тук беше, тропотът го настигна, беше нещо огромно, бяло, жежко като разгорещен кон, който се появи редом до него, скри луната, втурна се напред и започна бавно да се отдалечава, размятал в неистов темп дългите си крака, и Перец осъзна, че това е човек с футболна фланелка с номер 14, с бели спортни чорапки на тъмни райета и му стана още по-страшно. Тропотът зад гърба му не секваше, долавяха се болезнени стонове и болезнени викове. „Бягат — помисли си той истерично. — Всички бягат! Започна се! Бягат, но е късно, късно, късно!“

Той едва различи отстрани кооперациите от главната улица, някакви застинали лица, но се стараеше да не изостава от дългокракия с номер 14, защото не знаеше накъде трябва да бяга и къде е спасението, а може би вече раздават оръжие и аз не знам къде, и пак ще се окажа настрана, но сега не искам, не мога да остана настрана, защото онези там, в сандъците, може по своему също да са прави, но и те са мои врагове…

Той влетя в тълпата и тълпата се отдръпна пред него, и тогава пред очите му се мярна квадратно знамение с шахматна мрежа, чуха се одобрителни възгласи, някакъв познат затича редом и повтаряше: „Не спирайте, не спирайте…“ Тогава той спря, веднага го обградиха и метнаха на раменете му атлазен халат. Тътнещ глас обяви от високоговорителя: „Втори финишира Перец от отдел Научна охрана с време седем минути дванайсет секунди и три десети… Внимание, наближава третият!“

Познатият, който се оказа Проконсула, говореше: „Вие просто сте герой, Перец, не очаквах. Като ви обявиха на старта, се разхилих, а сега виждам, че трябва да ви включим в основния отбор. Вървете да почивате, а утре в дванайсет моля на стадиона. Трябва да се преодолее щурмовата писта. Аз ще ви наредя в шлосерските работилници… Не спорете, аз ще се разбера с Ким.“ Перец се огледа. Наоколо имаше много познати лица и непознати с картонени маски. Наблизо мятаха във въздуха дългокракия, който пристигна пръв. Той полетя до самата луна, изпънат като дирек и стиснал до гърдите си голяма метална купа. Напреки на улицата висеше огромен плакат с надпис „финал“, а под плаката, загледан в хронометъра, стоеше Клавдий-Октавиан Домарошчинер в официално черно сако и с лента „Гл. съдия“ на ръкава. „А ако бягахте в спортна униформа — бърбореше Проконсула, — можеше да сметнем времето за официално.“ Перец го отстрани с лакът и с разтреперани крака се промъкна през тълпата.

— Защо да се потиш от страх в къщи — говореха в тълпата. — По-добре да спортуваш.

— Току-що казах същото на Домарошчинер. Но работата не е в страха, лъжете се. Трябваше да се урегулира тичането на групите за търсене. Тъй и тъй тичат, поне да тичат с полза…

— А по чия идея? На Домарошчинер? Неговото не се губи. Талант!

— Не трябва да се бяга по долни гащи. Едно е да изпълняваш дълга си по долни гащи, това е почтено. Но да се състезаваш по гащи, това според мен е типичен пропуск в организацията. Ще пиша по този въпрос.

Перец излезе от тълпата и олюлявайки се, пое по улицата. Гадеше му се, гърдите го боляха и си представи как онези от сандъците, протегнали метални шии, с недоумение гледат пътя, тълпата по долни гащи и със завързани очи, и си блъскат главата да разберат каква е връзката между тях и заниманията на тази тълпа, и разбира се, не могат да го разберат, и онова, което досега е било причина за търпението им, вече е на път да се изпари…

В дома на Ким е тъмно, плаче бебе.

Вратата на хотела е обкована с дъски и прозорците също са тъмни, а вътре някой ходи с потаен фенер и Перец забеляза на един прозорец от втория етаж някакви бледи лица, които нерешително гледат навън.

На вратата на библиотеката стърчи безкрайно дълго оръдие с дебел дулен ограничител, а на другата страна на улицата догаря барака и се мяркат озарени от аления пламък хора с картонени маски и минотърсачи в ръце.

Перец пое към парка, но в тъмния ъгъл към него се приближи жена, хвана го за ръкава и без да каже дума го поведе нанякъде. Перец не се възпротиви, беше му все едно. Тя е цялата в черно, с мека топла ръка, а бялото й лице блести в мрака. „Алевтина — помисли си Перец. — Значи дочака часа си — мислеше си той с нескрито безсрамие. — Какво пък толкова? Нали ме чакаше. Не знам защо и заради какво склоних, но тя чакаше точно мен…“

Влязоха вкъщи, Алевтина запали светлината и рече:

— Отдавна те чакам.

— Знам — каза той.

— А защо продължи нататък?

„И наистина — защо? Сигурно защото ми е било все едно.“

— Беше ми все едно — каза той.

— Добре де, няма значение — отвърна тя. — Седни, сега ще приготвя всичко.

Той приседна на ръба на стола, сложи ръце на коленете си и погледна как тя смъква черния шал и го окачва на гвоздея — бяла, сочна, топла. После потъна в къщата, засъска газов бойлер, плисна вода. Той усети силна болка в нозете си, вдигна крак и огледа ходилото. Възглавничките на пръстите бяха целите в кръв, кръвта се беше смесила с праха и спекла в черни корички. Представи си как отпуска крака в топлата вода и как в началото го боли, но после му минава и идва успокоението. „Днес ще спя във ваната — помисли си той. — А тя да идва и да долива топла вода.“

— Ела — извика го Алевтина.

Той едва-едва се надигна, стори му се, че болезнено изскърцаха всичките му кости и куцайки, тръгна по червеникавия килим към вратата на коридора, а в коридора — по черно-белия килим към ъгъла, където вратата на банята зееше и деловито свистеше синьото пламъче на газовия бойлер, и блестяха фаянсовите плочки, а Алевтина, наведена над ваната, сипваше във водата някакъв прах. Докато той се събличаше, разкъртвайки от себе си вкоравеното от калта бельо, тя разклати водата и се вдигна пелена от пяна, белоснежна пяна много над ръба на ваната и той се потопи в тази пяна, затвори очи от наслада и от болка в нозете, а Алевтина седна на ръба, усмихваше се ласкаво, гледаше го — толкова добра, толкова приветлива и без изобщо да говори за документи…

Тя изми главата му, а той пляскаше и пуфтеше, и мислеше какви уверени и сръчни ръце има, съвсем като на мама, и готви сигурно вкусно като мама, после тя го попита: „Да ти изтрия ли гърба?“ Той бръкна в ухото си, за да изтече водата и сапуна, и отговори: „Да, разбира се, има си хас…“ Тя затърка гърба му с мека гъба и отвори душа.

— Почакай — каза той. — Искам още да полежа така. Сега ще оставя тази вода да изтече, ще напълня пак и ще полежа, а ти стой тук. Моля те.

Тя затвори душа, излезе за малко и се върна с табуретка.

— Кеф — каза той. — Знаеш ли, никога не ми е било толкова хубаво.

— Виждаш ли — усмихна се тя. — Пък ти все не искаше.

— Откъде да знам.

— А защо трябва да знаеш предварително? Можеше просто да опиташ, Какво губиш — женен ли си?

— Не знам — отвърна той. — Струва ми се, че вече не съм.

— Така си и мислих. Сигурно си я обичал много. Каква беше тя?

— Каква беше… Не се страхуваше от нищо. И беше добра. Скитахме заедно в гората.

— В коя гора?

— Как „коя“? Гората е една.

— Нашата ли?

— Тя не е ваша. Тя е сама за себе си. Впрочем може наистина да е наша, но е трудно да си го представиш.

— Никога не съм била в гората — призна Алевтина. — Казват, че е страшно.

— Неразбираемото е винаги страшно. Добре ще бъде, ако се научим да не се страхуваме от неразбираемото. Тогава всичко ще е по-просто.

— Пък според мен не трябва да се съчинява — каза тя. — Ако по-малко се съчинява, тогава на света няма да има нищо неразбираемо. Пък ти, Перчик, през цялото време съчиняваш.

— А гората? — напомни той.

— Какво гората… Не съм била, но ако попадна, сигурно няма да се шашна. Където е гора, има пътеки, където са пътеките, има хора, а с хората винаги можеш да се разбереш.

— Ами ако не са хора?

— Ако не са хора, значи нямаш работа там. Трябва да си близо до хората, с тях няма да пропаднеш.

— Не — каза Перец. — Не е толкова просто. Аз пък между хората пропадам. Нищо не разбирам от човеци.

— Господи, че какво толкова има за разбиране!

— Не ги разбирам. Впрочем затова и мечтаех да попадна в гората. Но сега виждам, че и в гората не е по-лесно.

Тя поклати глава.

— Какво дете си още… Как не разбираш, че на света няма нищо друго, освен любов, ядене и гордост. Разбира се, всичко е омотано на кълбо, но което и крайче да подръпнеш, сто на сто ще стигнеш или до любовта, или до властта, или до яденето…

— Не — рече Перец. — Не искам така.

— Миличък — каза тя тихо. — А кой те пита искаш ли, или не искаш… Аз да не би да те питам: а ти, Перчик, какво се луташ, какво още ти трябва?

— Струва ми се, че сега вече нищо не ми трябва — каза Перец. — Да се махна веднъж по-далеч и ще стана архивар… или реставратор. Това са всичките ми желания.

Тя отново поклати глава:

— Едва ли. При теб винаги се получава някак сложно. А ти трябва нещо по-простичко.

Той не захвана да спори и тя се изправи.

— Ето ти кърпа. Тук съм сложила бельо. Измъквай се, ще пием чай. Ще пийнеш чай с малиново сладко и ще си легнеш.

Перец вече беше пуснал водата и прав във ваната се бършеше с голямата мъхеста кърпа, когато стъклата дръннаха и се чу глух далечен взрив. Тогава той си спомни за склада с техника, за глупавата истеричка кукла Жана и изкрещя:

— Какво е това? Къде е?

— Взривиха машинката — отвърна Алевтина. — Не се бой.

— Къде? Къде я взривиха? В склада ли?

Известно време Алевтина мълча, сигурно гледаше през прозореца.

— Не — каза накрая. — Защо пък в склада? В парка… Ей там, дими… И всички бягат ли, бягат…