Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Охлюв по склона (8)

Осма глава

Лежаха сред храстите в самия край на гората и оглеждаха билото през листата. Хълмът беше полегат и гол, на върха му като шапка лежеше облак виолетова мъгла. Нагоре беше открито небе, духаше напорист вятър и гонеше сиви облаци, ръмеше дъжд. А виолетовата мъгла седеше неподвижно, като в безветрие. Беше хладно, дори студено, те бяха мокри до кости, побиваха ги тръпки, тракаха зъби, но вече не можеха да се махнат: на двайсетина крачки, щръкнали като статуи, стояха три мъртвака с широко разтворени черни устни и с празни погледи зяпаха върха на хълма. Дойдоха само преди пет минути. Нава ги подуши и се втурна да бяга, но Кандид запуши устата й с длан и я притисна към тревата. Малко се поуспокои, само трепереше, но вече не от страх, а от студ, и гледаше не към мъртваците, а към хълма.

На хълма и около него ставаше нещо странно, някакви грандиозни приливи и отливи. От гората с плътно басово жужене внезапно излитаха огромни ята мухи, устремяваха се към върха и потъваха в мъглата. Склоновете оживяваха от колони мравки и паяци, от храсталаците се измъкваха стотици плужеци-амеби, гигантски рояци пчели и оси, орляци многоцветни бръмбари уверено прелитаха под дъжда. Беше шумно — като при буря. Вълната се вдигаше към върха, просмукваше се във виолетовата мъгла, изчезваше в нея и тогава внезапно настъпваше тишина. Хълмът ставаше мъртъв и гол, но след някое време се вдигаше врява, отново всичко изригваше из мъглата и се устремяваше към леса. Само плужеците оставаха на върха, но вместо тях по склона се юрваха най-невероятни и неочаквани създания, неугледни ръкоядци щъкаха на чупливите си крачета и още някакви непознати, невиждани, пъстри, многооки, голи, блестящи — полузверове, полунасекоми… И пак ставаше тихо, и пак всичко се повтаряше отначало, и пак, и пак, в заплашителен напорист ритъм, с незатихваща енергия — струва ти се, че всичко винаги е било така и винаги така ще бъде, в същия ритъм и със същата енергия… По едно време от мъглата със страшен рев изскочи млад хипоцет, на няколко пъти пробягаха мъртваци и мигом се мушваха в гората, като оставяха подире си белезникави ивици застиваща пара. А неподвижната виолетова мъгла гълташе и изплюваше, гълташе и изплюваше неуморимо и методично като машина.

Хромавия разправяше, че Града бил на хълма. Може това да е Града, може това да наричат Град. Да, сигурно това е Града. Но какъв е неговия смисъл? Кому е необходим? И тази необикновена дейност… Очаквах нещо такова… Глупости, нищо такова не съм очаквал! Мислех само за стопаните му, а къде са те — стопаните? Кандид погледна мъртваците. Стърчаха в предишните си пози, все тъй зинали. Може би греша, помисли Кандид. Може те да са стопаните. Сигурно през цялото време греша. Съвсем се отучих да мисля. Ако ми хрумнат някои мисли, веднага се оказва, че съм напълно неспособен да ги свържа… Досега от мъглата не е излизал нито един плужек. Въпрос: а защо от мъглата не е излизал нито един плужек?… Не, не така. Трябва подред. Търся начало на разумна дейност… Грешка, пак грешка. Разумната дейност изобщо не ме интересува, Аз просто търся някого, който да ми помогне да се върна у дома. Да ми помогне да преодолея тези хиляди километри гора. Да ми каже поне накъде да вървя… Мъртваците трябва да имат стопани, аз търся тези стопани, аз търся първопричината на разумната дейност. Малко се ободри — този път излезе свързано. Да започнем отначало. Да премислим всичко — спокойно и без суетене. Сега не бива да се суетя, сега е време да премисля всичко спокойно и без суетене. Да започнем отначало. Мъртваците трябва да имат стопани, защото мъртваците не са хора и защото мъртваците не са животни. Следователно — мъртваците са направени. Ако бяха хора… А защо всъщност да не са хора? Той разтри чело. Вече реших този въпрос. Отдавна, още в село. Даже два пъти го решавах, кой знае защо, първия път забравих решението, а сега забравих доказателството…

Той разтърси глава и Нава тихичко му изшътка. Той притихна и известно време лежа неподвижно, заровил лице в мократа трева.

… Защо не са животни — бях го доказал някога. Високата температура… Не, глупости… Той с ужас откри, че е забравил дори как изглеждат мъртваците. Помнеше само нажежените им тела и острата болка в дланите си. Обърна глава и погледна мъртваците. Да, сега не мога да мисля, сега ми е противопоказно да мисля, а точно сега трябваше да мисля по-напрегнато от всякога. „Време е да хапнем; това вече ми го разказа, Нава; вдругиден тръгваме“ — ето всичко, което е по силите ми. Но аз тръгнах! Аз съм тук! Ще вляза в Града. Каквото и да е това Града. Целият ми мозък е обрасъл с гора. Не разбирам нищо… Аха, спомних си. Тръгнах към Града, за да ми обяснят всичко: за Надвиването, за мъртваците, за Великото разрохване на Почвата, за езерата с удавници… Оказва се, че всичко отначало докрай е лъжа, пак са ме лъготили, на никого не трябва да вярвам… Очаквах, че в Града ще ми обяснят как да стигна до своите, нали старецът през цялото време говореше: В Града знаят всичко! Не може да не знаят за нашата биостанция, за Управлението. Даже Хромавия през цялото време дрънкаше за Дяволските ридове и за хвърчащите села… Но какво може да ми обясни виолетовата мъгла? Ще бъде страшно, ако виолетовата мъгла е стопанинът. А защо „ще бъде страшно“? Ами че то вече е страшно! Ами че това просто се натрапва, Мълчане: навсякъде тук стопанин е виолетовата мъгла, да не би да не помня? Пък и това изобщо не е мъгла… Ето какво било значи, ето защо хората са натирени като животни в храсталаците, в блатата, издавени в езерата: те са били прекалено слаби, не са разбирали нищичко, пък и да са разбирали — какво са могли да попречат… Когато още не бях прокуден, когато още си бях вкъщи, някой убедително доказваше, че контактът между хуманоиден и не-хуманоиден разум е невъзможен. Да, невъзможен е. Разбира се, че е невъзможен! Сега вече никой няма да ме упъти как да стигна до дома. И моят контакт с хората е невъзможен, мога да го докажа. Мога да видя и Дяволските ридове, казват, човек би могъл да ги види, ако се качи на подходящо дърво и ако сезонът е подходящ, стига първо да намери подходящо дърво. Нормално човешко дърво. Което не скача. И не те изхвърля. И не се опитва да ти избоде очите. Все едно — няма такова дърво, от което може да се види биостанцията… Биостанцията ли? Би-о-стан-ци-я. Забравих какво е това биостанция.

Гората отново забуча, зажужа, затрещя, запръхтя и отново към виолетовия купол се втурнаха пълчища мухи и мравки. Един рояк прелетя над главите им и се разсипа върху храстите, мъртви и слаби, неподвижни и едва пошавващи — онези, които роякът бе премачкал в полета си. Кандид усети неприятно парене по ръката и я погледна, Лакътят му, опрян в рохкавата земя, беше оплетен с нежни нишчици плесен. Кандид равнодушно ги разтри с длан. А Дяволските ридове са мираж, помисли той, няма нищо такова. Щом те говорят за Дяволските ридове, значи нищо, ама нищо такова няма, лъжат и сега вече не знам защо всъщност дойдох…

Отстрани се чу познато заплашително пръхтене. Кандид се обърна — едновременно иззад седем дървета тъпо гледаше към хълма огромен хипоцет. Единият от мъртваците се оживи, обърна се и направи няколко крачки насреща му, отново се чу пръхтене, запращяха дървета и хипоцетът се отдалечи сред шумолящите клони. Даже хипоцетите се страхуват от мъртваците, помисли Кандид. Кой ли не се страхува от тях. Къде да ги намеря тези, които не се страхуват?… Реват мухи… Глупаво, нелепо — мухи да реват. Осите… и те реват…

— Мама! — прошепна внезапно Нава. — Мама идва…

Стоеше на четири крака и гледаше през рамо. На лицето й бяха изписани изненада и недоверие. Кандид видя как от гората излязоха три жени и тръгнаха към подножието на хълма, без да обръщат никакво внимание на мъртваците.

— Мама! — вресна Нава с чужд глас, прескочи Кандид и хукна право към тях. Кандид също скочи и му се стори, че мъртваците са съвсем наблизо, даже усеща горещия дъх от телата им.

Трима, помисли той. Трима… И един стига. Погледна към мъртваците. Ето го и края, помисли. И защо се домъкнаха тук тези лелки? Мразя жените, белите все от тях идат.

Мъртваците затвориха очи, главите им бавно се извъртваха подир бягащата Нава. След това отведнъж пристъпиха напред, а Кандид надви себе си и изскочи насреща им.

— Назад! — закрещя той на жените, без да се обръща. — Махайте се! Мъртваци!

Мъртваците бяха грамадни, плещести, новички, без нито една драскотинка, без нито едно белегче. Техните невероятно дълги ръце докосваха тревата. Без да ги изпуща от очи, Кандид се спря на пътя им. Мъртваците гледаха някъде над него и приближаваха бавно и уверено, а той се отдръпваше, отстъпваше, отлагаше неизбежното начало и неизбежния край, повдигаше му се, ала не смееше да спре. Зад гърба му Нава закрещя: „Мамо! Това съм аз! Мамо!“ Глупави жени, защо не бягат? Да не са се вдървили от страх? Спри се, молеше той себе си, спри се! Колко можеш да отстъпваш? Но не можеше да се спре. Нава е там, помисли си. И онези три глупачки… Дебели сънливи равнодушни глупачки… И Нава… Че какво ме интересуват те, помисли. Хромавия отдавна да беше офейкал с куция си крак, а за Пестника да не говорим… Но аз трябва да се спра. Несправедливо е, но аз съм длъжен да се спра! Хайде, спри!… А не можеше и се презираше, и се гордееше, и се мразеше за това, и продължаваше да отстъпва.

Спряха мъртваците. Рязко, като по команда. Онзи, който крачеше най-отпред, замря с вдигнат крак, а след това бавно и сякаш нерешително го отпусна на тревата. Устните им отново виснаха вяло и главите им се обърнаха към върха на хълма. Кандид, все още отстъпвайки, се огледа. Нава, размахала крака, висеше на врата на една от жените, а онази май се усмихваше и я потупваше по гърба. Другите две стояха встрани спокойно и ги гледаха. Не мъртваците гледаха, не хълма, даже не Кандид — непознатия брадясал мъж, може би крадец. Мъртваците стърчаха неподвижни като примитивни древни изваяния, краката им сякаш се бяха сраснали със земята, сякаш в цялата гора не беше останала нито една жена, която да хванат и да замъкнат там, където им е заповядано; изпод краката им — като дим от жертвена клада — се вдигаха облачета пара.

Тогава Кандид се обърна и тръгна към жените. Не, не тръгна, а се потътри, невярващ в нищо, невярващ нито на очите, нито на ушите, нито на мислите си. Под черепа му блъскаше кълбо болка и цялото му тяло стенеше от предсмъртното напрежение.

— Бягайте — каза той отдалеч. — Бягайте, докато не е късно, защо стоите! — Осъзнаваше, че дрънка безсмислици, но това беше инерцията на дълга, затова продължаваше несъзнателно да мърмори: — Мъртваците са тук, бягайте, аз ще ги задържа…

Не му обърнаха внимание. Не че не го чуваха или не го виждаха — младичката, още дете, сигурно само две години по-голяма от Нава, още съвсем тънкокрака, го гледаше и се усмихваше приветливо; той просто нищо не значеше за тях, като бездомен пес — от онези, дето тичат навсякъде без цел и могат с часове да се навъртат около хората, очаквайки дявол знае какво.

— Защо не бягате? — тихо рече Кандид, Вече не чакаше отговор и те не му отговориха.

— Ай-ай — говореше бременната, смееше се и поклащаше глава. — Да не повярваш! На теб вярва ли ти се? — попита тя момичето. — И на мен. Мила моя — рече тя на Навината майка, — и какво? Оня сигурно здравата пъхтеше? Или само се връткаше и се обливаше в пот?

— Не е вярно — отвърна момичето. — Бил е прекрасен, нали? Свеж като зората, в благоухания…

— Като лилия — поде бременната. — От миризмата му ти се зави свят, а от лапите му тръпки те побиха… Поне успя ли да кажеш „ах“?

Момичето прихна. Майката на Нава се усмихваше с неохота. Бяха набити, здрави, невероятно чисти, сякаш измити — и наистина бяха измити: късите им коси бяха мокри и жълтите, прекалено широки дрехи прилепваха за мокрите им тела. Майката на Нава беше по-ниска и по-възрастна от другите. Нава я прегърна през кръста и опря лице до гърдите й.

— Не ги разбирате тези работи — каза майката на Нава с престорено пренебрежение. — И откъде ще знаете за тях? Вие, необразованите…

— Нищо де — прекъсна я бременната. — Откъде да знаем. Затова и питаме… Кажи, моля те, а какъв беше коренът на любовта?

— Горчив ли беше? — обади се момичето и отново прихна.

— Точно така — каза бременната. — Плодът е доста сладък, макар и лошо измит…

— Нищо, ще го измием — отвърна майката на Нава. — Дали изчистиха Паяшкия басейн? Или ще трябва да я носим в долината?

— Коренът е бил горчив — каза бременната на момичето. — Неприятно й е да си спомня. Чудна работа, а разправят — незабравимо било! Слушай, мила, а ти сънуваш ли го понякога?

— Не е остроумно — отговори майката на Нава. — Повдига ми се даже…

— Че ние не се правим на остроумни! — изненада се бременната. — Просто ни е интересно.

— Толкова увлекателно разказваш — каза момичето. — Разкажи още нещо.

Кандид слушаше жадно и се опитваше да намери някакъв скрит смисъл в този разговор, но не разбираше нищо. Разбираше само, че онези двете се подиграват с майката на Нава, че Навината майка е оскърбена и иска да го скрие или да прехвърли разговора на друга тема, но не успява. А Нава е вдигнала глава и внимателно следи говорещите.

— Приказваш, като че ли и ти си родена в езеро — каза Навината майка на бременната, този път с нескрито раздразнение.

— О, не — отвърна бременната. — Но аз не успях да получа толкова добро образование и дъщеря ми — тя се потупа по корема — ще се роди в езеро. Това е цялата разлика.

— Какво си се лепнала за мама, дебелано дърта! — неочаквано я прекъсна Нава. — Първо се виж на какво приличаш, пък после се заяждай! Че ще взема да кажа на мъжа ми, така ще ти стопли с пръчка дебелия задник, та ще видиш едно заяждане…

И трите жени се разкискаха.

— Мълчане! — писна Нава. — Защо се смеят?

Все още смеейки се, жените огледаха Кандид. Майката на Нава — с изненада, бременната — равнодушно, а момичето някак неопределено, може би с интерес.

— Кой пък е този Мълчан? — попита майката на Нава.

— Моят мъж — отговори Нава. — Вижте какъв е хубав и добър. Той ме спаси от крадци…

— Какъв ти мъж! — каза бременната с неприязън. — Слушай, момиче, не измисляй!

— Ти не измисляй — отвърна Нава. — Какво се бъркаш? Теб какво те засяга! Да не е твой мъж! Аз с теб, ако искаш много да знаеш, изобщо не говоря. С мама говоря. Намесва се като стареца, без да пита, без разрешение…

— Ти какво — рече бременната на Кандид, — да не би наистина да си мъж?

Нава се сви. Майката й я обхвана здраво и я притисна. Тя гледаше Кандид с отвращение и ужас. Само момичето продължаваше да се усмихва и усмивката му беше толкова приятна и ласкава, че Кандид се обърна към него.

— Ама не, разбира се — каза той. — Каква жена ми е тя. Дъщеря ми е… — Искаше да разкаже, че Нава го е излекувала, че я обича много и се радва, дето всичко свърши толкова добре и щастливо, макар нищо да не разбира…

Но момичето изведнъж прихна, закикоти се, размаха ръце:

— Така си и мислех — рече през смях. — Този не й е мъж… ей го нейния мъж! — И посочи майката на Нава. — Този да е… неин… мъж! Ох, не мога!

На лицето на бременната се появи весело изумление и тя започна с демонстративна съсредоточеност да оглежда Кандид от главата до петите.

— Ай-ай… — започна тя със същия тон, но майката на Нава нервно я прекъсна:

— Стига! Омръзна ми! Махай се оттук — каза тя на Кандид. — Върви си, какво чакаш! Върви в гората…

— Кой би помислил — тихо пропя бременната, — че коренът на любовта може да е толкова горчив… толкова мръсен… и космат. — След това улови погледа на Навината майка и махна с ръка: — Край! Не се сърди, мила моя. Шегата си е шега. Ние просто сме доволни, че намери дъщеря си. Това е невероятна сполука.

— Ще работим ли, или не? — попита майката на Нава. — Или ще се занимаваме с дрънканици?

— Тръгваме, не се сърди — рече момичето. — Ей-сега започваме извеждането.

Тя кимна, усмихна се на Кандид и леко побягна нагоре по склона. Кандид погледна как бяга — тренирано, професионално, не по женски. Тя дотича до върха и без да се спре, се гмурна във виолетовата мъгла.

— Паяшкият басейн още не е почистен — каза бременната угрижено. — Тези вечни неуредици със строителите… Какво ще правим?

— Нищо — каза майката на Нава. — Ще се разходя до долината.

— Ясно, но е глупаво — да се бъхтим, да влачим един почти възрастен човек чак до долината, като си имаме свой басейн.

Тя рязко вдигна рамене и се намръщи.

— Да беше седнала — предложи майката на Нава, потърси с очи мъртваците, протегна ръка към тях и щракна с пръсти.

Мигом единият от мъртваците се впусна, затътрузил от бързане крака по тревата, падна на колене и внезапно някак странно се разтвори, огъна се и се сплеска. Кандид запремига: мъртвака го нямаше, имаше удобно наглед, уютно кресло. Бременната изпъшка доволно, отпусна се в меката седалка и отметна глава на облегалката.

— Да побързаме — измърмори тя и доволно изпъна крака. — По-бързичко…

Майката на Нава приклекна до дъщеря си и я погледна в очите:

— Пораснала си — каза. — И си подивяла. Радваш ли се?

— Иска ли питане — отвърна Нава неуверено. — Нали си мама… Аз всяка нощ те сънувах… А това е Мълчан, мамо — и Нава се разбъбри.

Кандид се огледа, стиснал челюсти. Не е халюцинация, както се надяваше отначало. Нещо съвсем обикновено, съвсем естествено, просто още непознато, но малко ли са непознатите неща в гората? Трябва само да свикне, както свикна със звънтенето в главата, с ядливата пръст, с мъртваците и с всичко останало. Стопаните, помисли си той. Това са стопаните. Не се страхуват от нищо. Те командват мъртваците, значи са стопаните. Значи те изпращат мъртваците на лов за жени. Значи те… Той погледна мокрите коси на жените… Значи… И Навината майка, която мъртваците отмъкнаха…

— Къде се къпете? — попита той. — Защо? Кои сте вие? Какво искате?

— Какво? — рече бременната. — Чуй, мила моя, той пита нещо.

Майката рече на Нава:

— Млъкни за минутка, нищо не чувам от теб… Какво каза? — попита тя бременната.

— Този пръч — отвърна бременната. — Иска нещо.

Навината майка погледна Кандид.

— Че какво може да иска? — попита тя. — Освен да яде. Те винаги искат да ядат и ядат ужасно много, никак не ми е ясно защо им е толкова ядене, и без това нищо не правят.

— Пръч — отвърна бременната. — Горкичкият пръч иска тревичка. Бе-е-е! А знаеш ли — обърна се тя към майката на Нава, — този е от Белите ридове. Такива между впрочем все по-често се срещат. Как ли се спускат оттам?

— По-трудно е да се разбере как се качват. Виждала съм как се спускат — падат. Някои се изпотрепват, други остават живи…

— Мамо — каза Нава, — защо го гледаш с лошо око? Ами че това е Мълчан. Кажи му някаква благост, инак ще се обиди. Чудно как не се е обидил досега, на негово място аз отдавна щях да се обидя…

Хълмът отново забуча, черни рояци насекоми скриха небето. Кандид не чуваше нищо, различаваше само как мърдат устните на Навината майка, която втълпяваше нещо на Нава, как мърдат устните на бременната, която му говореше, и изражението на лицето й беше такова, сякаш наистина говореше с домашния си козел, вмъкнал се в градината. След това бученето стихна.

— Само че доста мръсничък — говореше бременната. — И как не те е срам, а? — Тя се обърна и загледа хълма.

От виолетовата мъгла на четири крака изпълзяваха мъртваци. Движеха се неуверено, непохватно, заболи очи в земята. Между тях вървеше момичето, навеждаше се, докосваше ги и ги подбутваше, а те един подир друг се изправяха и — в началото с препъване, а след това по-уверено — поемаха към гората. Стопаните са, помисли Кандид. Стопаните. Не вярвам. А какво да правя? Погледна Нава. Нава спеше. Майка й седеше на тревата, а тя, хванала я за ръцете, спеше, свита на кравайче.

— Колко са слабички всички — обади се бременната. — Време е да ги изчистим. Виж ги как се препъват… С такива няма да завършим Надвиването.

Навината майка й отговори и двете подхванаха разговор, който Кандид не разбираше. Схващаше само отделни думи, като в бръщолевенето на Слушача, затова просто стоеше и гладеше как момичето се спуска от хълма, помъкнало за лапата неугледен ръкояд. Защо стърча тук, помисли той, трябваха ми за нещо, нали са стопаните… Не можа да си спомни.

— Стърча и толкоз — ядосано рече той на глас. — Не ме пъдят вече, затова стърча. Като мъртвак.

Бременната му хвърли разсеян поглед и се извърна.

Дойде момичето и каза нещо, сочейки ръкояда, двете жени започнаха внимателно да оглеждат чудовището, бременната дори се надигна от креслото. Огромният ръкояд, ужасът за селските деца, пищеше жалостиво, опитваше се да се отскубне и безпомощно отваряше и затваряше роговите си челюсти. Майката на Нава го хвана за долната челюст и със силно уверено движение я обърна наопаки. Ръкоядът изхлипа и замря, очите му се забулиха с пергаментова ципа. Бременната говореше: … очевидно не достига… запомни, момиче, слаби челюсти… очите не се отварят изцяло… сигурно не може да понася и затова е ненужен, дори може би вреден, като всяка друга грешка… трябва да се изчисти, да се смени мястото, а тук всичко да се почисти… „… хълма, сухо и прашно… — говореше момичето. — … гората спира… такова нещо още не съм виждала… а вие съвсем иначе го представяхте…“ „… ами ти опитай сама… — говореше Навината майка. — … че то веднага се вижда… опитай, опитай…“

Момичето отмъкна ръкояда встрани, отстъпи крачка и се вгледа в него, сякаш се целеше. Лицето й стана сериозно, дори някак напрегнато. Ръкоядът се полюляваше на тромавите си лапички, унило мърдаше челюст и виеше немощно. „Виждаш ли“ — рече бременната. Момичето приближи съвсем до ръкояда и клекна, опряло длани на коленете си. Ръкоядът се разтресе и рухна, разперил лапи, сякаш отгоре му метнаха двупудова тежест. Жената се засмя. Навината майка каза:

— Стига де, защо не ни вярваш?

Момичето не отговори. Стоеше наведена над ръкояда и гледаше как той със сетни сили и съсредоточено прибира лапи в опит да се вдигне. Лицето й се изостри, рязко вдигна ръкояда, постави го на лапите му и се надвеси, сякаш искаше да го прегърне. Между дланите й през туловището на животното се стрелна струйка виолетова мъгла. Животното писна, сгърчи се, изви се, размаха лапи — искаше да избяга, да се изплъзне, да се спаси, мяташе се, а момичето вървеше подир него, хвърляше се отгоре му, докато ръкоядът падна, сплел неестествено лапи, и започна да се свива на кълбо. Жените мълчаха. Ръкоядът се превърна в пъстро кълбо, от което сълзяха лиги. Момичето се дръпна от него и рече:

— Каква мръсотия…

— Трябва да се чисти, да се чисти — отвърна бременната, надигайки се. — Започвай, няма защо да отлагаш. Разбра ли всичко?

Момичето кимна.

— Тогава ние тръгваме, а ти започни веднага.

Момичето се обърна и пое към виолетовата мъгла на хълма. Мимоходом се спря до пъстрото кълбо, сграбчи едва мърдащата лапа и продължи нататък, помъкнала кълбото подире си.

— Великолепна посестримка — рече бременната. — Браво.

— Ще управлява — допълни Навината майка и също се надигна. — Има характер. Е, да тръгваме…

Кандид едва ги чуваше, не можеше да отмести поглед от черната локва, останала след повалянето на ръкояда. Тя даже не го докосна, даже с пръст не го пипна. Просто стоеше над него и правеше каквото си искаше… Толкова мила, толкова нежна, ласкава… Даже с пръст не го пипна… И с това ли трябва да свикна? Да, помисли той. Трябва. Видя как Навината майка и бременната внимателно вдигат Нава, как я хващат за ръцете и я водят към гората, надолу към езерото. Без да му обръщат внимание. Без да му кажат нито дума. Отново погледна локвичката. Почувства се дребен, жалък и безпомощен, но все пак се реши и тръгна подир тях, настигна ги, плувнал в пот от страх, но ги последва. Някаква горещина обля гърба му. Огледа се и отскочи встрани: по петите му крачеше огромен мъртвак — масивен, жежък, безшумен, ням. Виж ти, помисли Кандид, значи просто робот, слуга. Браво на мен, помисли, сам го разбрах. Забравих как го разбрах, но това не е важно, важното е, че го разбрах, че съобразих. Съпоставих и съобразих — сам… Имам мозък, нали? — каза той на себе си, загледан в гърбовете на жените. — За вас е нищо работа… Но и аз мога едно-друго.

Жената разказваше за някакъв, които се захванал с непосилна работа и станал за смях. Забавляваха се, смееха се. Вървяха из гората и се смееха. Сякаш отиваха по селските улици на седянка. А наоколо беше гората, под краката им нямаше даже пътека, а гъста светла трева, в такава трева винаги има дребни незабележими цветенца — хвърлят спори, които влизат под кожата и покълват в тялото. А те се кикотят и бъбрят, клюкарстват, Нава е между тях и спи, но те са направили така, че да върви уверено, без да се препъва… Бременната се озърна, видя Кандид и разсеяно попита:

— Още ли си тук? Иди в гората, в гората! Защо вървиш подире ни?

Да, помисли Кандид. Защо? Какво общо имам с тях? Имаше нещо, нещо трябваше да разбера… Не, друго беше. Нава! — изведнъж си спомни той. Разбра, че е изгубил Нава. И нищо не може да се направи. Нава отива с майка си, всичко е наред, отива при стопаните. А аз? Аз оставам. А защо все пак вървя подире им? Изпращам Нава? Ами че тя спи, те я приспаха. Стана му тъжно. Сбогом, Нава, помисли си той.

Стигнаха кръстопътя, жените завиха вляво, към езерото. Към езерото с удавниците. И те са си удавници… Пак за всичко са лъготили, всичко са объркали… Минаха покрай мястото, където Кандид чакаше Нава и ядеше пръст. Отдавна беше, помисли Кандид, почти толкова отдавна, колкото и биостанцията. Би-о-стан-ци-я… Едва тътрузеше крака; ако по петите му не вървеше мъртвакът, сигурно вече щеше да е изостанал. Жените спряха и го погледнаха, Наоколо имаше тръстики, земята под ходилата беше топла и мочурлива. Нава стоеше със затворени очи, леко олюлявайки се, а жените го гледаха замислено. Тогава си спомни:

— Как да ида до биостанцията? — попита той.

На лицата им се изписа изумление и той съобрази че говори на родния си език. Даже сам се изненада — не помнеше кога за последен път е говорил на този език.

— Как да стигна до Белите ридове? — попита той.

Бременната отвърна през смях:

— Виж ти какво искал този пръч… — Не говореше на него, говореше на Навината майка. — Интересно, нищо не разбират. Нито един от тях нищо не разбира. Представяш ли си как се домъкват до Белите ридове и изведнъж попадат в полето на битките!

— Живи си изгниват — рече майката на Нава замислено. — Вървят и изгниват, както вървят, без дори да забележат, че не вървят, а тъпчат на едно място. Ама нека вървят, това е само от полза за Разрохването. Да изгние е полезно. Да се разтвори: — също. А може да е защитен? Защитен ли си? — попита тя Кандид.

— Не разбирам — отговори Кандид шепнешком.

— Мила моя, какво го питаш, откъде накъде ще е защитен!

— На този свят всичко е възможно. Чувала съм и такива работи — отговори майката на Нава.

— Празни приказки — рече бременната. После пак внимателно огледа Кандид. — А знаеш ли — продължи тя, — от него може да има по-голяма полза тук. Помниш ли какво каза вчера Възпитателката?

— Аха — кимна Навината майка. — Като че ли… Нека… Нека остане…

— Да, да, остани — обади се внезапно Нава. Вече не спеше и също подозираше, че става нещо нередно. — Ти остани, Мълчане, никъде не ходи, защо сега да си тръгваш? Нали искаше в Града, а онуй езеро е Града, нали, мамо? Или на мама се сърдиш? Ами ти не се сърди, добричка ми е тя, само днес, кой знае защо, е ядосана… Сигурно от жегата…

Майка й я хвана за ръката. Кандид видя как около главата на майката бързо се сгъсти познатото виолетово облаче, за миг очите й станаха стъклени и потънаха, след това рече:

— Да тръгваме, Нава, чакат ни.

— А Мълчан?

— Той ще остане тук. Той няма работа в Града.

— Ама аз искам да е с мен! Как не разбираш, мамо, мъж ми е, за мъж ми го дадоха и той отдавна си ми е мъж…

Двете жени се намръщиха.

— Да тръгваме — продължи Навината майка. — Още нищо не разбираш… Никому не е нужен той, той е излишен, те всички са излишни, защото са грешка… Тръгвай де! Добре, после ще се върнеш при него… ако искаш.

Нава се опъваше, сигурно чувстваше същото, което и Кандид — че се разделят завинаги. Майка й я теглеше за ръката към тръстиките, а тя се извръщаше тревожно и крещеше:

— Не си отивай, Мълчане! Скоро ще си дойда, хич не мисли да тръгнеш без мен, няма да бъде хубаво, нечестно ще бъде! Нека да не си ми мъж, щом това, кои знае защо, не им харесва, ама аз пак съм ти жена, аз те отчувах, а сега ти ме чакай! Чуваш ли, чакай!

Той гледаше подир нея, вяло махаше с ръка, кимаше, съгласяваше се, опитваше се да се усмихне. Сбогом, Нава, мислеше си той. Сбогом. Те се скриха от погледа му, останаха да стърчат само тръстиките, но гласът на Нава още ехтеше, после се чу плясък на вода и всичко утихна. Той преглътна буцата, заседнала на гърлото му, и попита бременната:

— Какво ще правите с нея?

Тя все още го разглеждаше внимателно.

— Какво ще правим с нея ли? — замислено рече бременната. — Не е твоя работа, пръч такъв, какво ще правим с нея. Сто на сто обаче тя вече няма да има нужда от мъж. И от баща също… Ами с теб какво ще правим? От Белите ридове си, не можем да те пуснем просто така…

— А какво ви трябва? — попита Кандид.

— Какво ни трябва… Мъже във всеки случай не ни трябват. — Тя улови погледа на Кандид и се изхили презрително. — Не ни трябват, не ни трябват, успокой се! Опитай се поне веднъж в живота си да не бъдеш пръч. Опитай се да видиш света без пръчове… — Тя говореше, без да мисли, по-точно, мислейки за нещо друго. — За какво още те бива? Кажи ми, жалък пръч такъв, какво умееш?

Нещо се криеше в думите й, в нейния тон, в нейното пренебрежение и в равнодушната й властност, нещо съществено, нещо отвратително и страшно, но беше трудно да се разбере и Кандид, кой знае защо, си спомни черните квадратни врати, Карл и двете жени — също такива равнодушни и властни.

— Чуваш ли ме? — попита бременната. — Какво умееш?

— Нищо не умея — вяло отговори Кандид.

— Може би умееш да управляваш?

— Някога можех — рече Кандид. Я върви по дяволите, помисли си той, какво си се лепнала за мен! Аз те питам как да ида до Белите ридове, а ти си се лепнала за мен… Изведнъж разбра, че се страхува от нея, иначе отдавна би си отишъл. Тя беше тук стопанинът, а той — жалък мърляв глупав пръч.

— Някога си умеел — повтори тя. — Заповядай на това дърво да легне.

Кандид погледна дървото — огромно дебело дърво с пищна корона и мъхнат ствол. Повдигна рамене.

— Добре — рече тя. — Тогава го убий. И това ли не можеш? Можеш ли изобщо да правиш живото мъртво?

— Да убивам?

— Не непременно да убиваш. И ръкоядът може да убива. Да направиш живото мъртво. Да принудиш живото да стане мъртво. Можеш ли?

— Не разбирам — отговори Кандид.

— Не разбираш… Ами какво правите на тези Бели ридове, щом дори това не разбираш? А да правиш мъртвото живо — и това ли не умееш?

— Не.

— А какво умееш? Какво си правил на Белите ридове, преди да паднеш? Просто си плюскал и си мърсил жените, а?

— Изучавах гората — каза Кандид.

Тя го погледна строго:

— Не се опитвай да ме лъжеш. Сам човек не може да изучава гората, това е все едно да изучаваш слънцето. Ако не искаш да кажеш истината, поне си признай.

— Наистина изучавах гората — отвърна Кандид. — Изучавах… — Обърка се. — Изучавах най-дребните същества в гората. Тези, които не се виждат с око.

— Пак лъжеш — търпеливо рече жената. — Не може да се изучава онова, което е невидимо за окото.

— Може — настоя Кандид. — Трябват само… — Пак се обърка. Микроскоп… Лещи… Уреди… Как да го обясня? Не може да се преведе. — Ако вземеш капка вода — продължи той, — ако имаш необходимите неща, можеш да видиш в нея хиляди дребни животинки…

— Не са необходими никакви неща — каза жената. — Виждам, че вие на Белите ридове съвсем сте го ударили през просото с вашите мъртви неща. Вие се израждате. Отдавна съм забелязала, че сте загубили способността да виждате онова, което в гората всеки вижда, даже мръсните мъже… Чакай, за какво говориш, за дребните или за най-дребните? Може би говориш за строителите?

— Може — отговори Кандид. — Не те разбирам. Аз говоря за дребните животинки, които правят болестите, но могат и да лекуват, които помагат да си приготвиш храна, които са много-много и които са навсякъде… Търсех как са направени при вас, в гората, какви биват и какво могат…

— А на Белите ридове сякаш са други! — саркастично го прекъсна жената. — Впрочем ясно, разбрах с какво се занимаваш. Над строителите, естествено, нямаш никаква власт. Всеки селски глупак може повече от теб… И къде да те дяна? Сам довтаса…

— Ще си тръгна — рече Кандид уморено. — Ще си тръгна, сбогом.

— Почакай… Стой, ти казвам! — викна тя и Кандид усети нажежените щипки, стиснали го за лакътя. Дръпна се, но беше безсмислено. Жената мислеше на глас: — В края на краищата той дойде сам. Има и такива случаи. Ако го пусна, ще се върне на село и ще бъде абсолютно безполезен… Безсмислено е да ги ловим, но като идват сами… Знаеш ли какво ще направя с теб? — каза тя. — Ще те дам на Възпитателките за нощна работа. В края на краищата има и сполучливи случаи… Да, на Възпитателките! — Тя махна с ръка и бавно, с нехайна походка тръгна към тръстиките.

Тогава Кандид почувства, че го обръщат към пътеката. Лактите му изтръпнаха, сякаш се овъглиха. Той се дръпна с все сила, но щипките се свиха по-здраво. Не разбираше какво го очаква, къде ще го отведат и какви са тези Възпитателки, каква е тази нощна работа, но си спомни най-страшното от своите собствени впечатления: призракът на Карл посред плачещата тълпа и сгърчения в пъстър възел ръкояд. Той се извъртя и ритна мъртвака, блъсна го заднешком, слепешката, отчаяно, защото знаеше, че втори път това средство няма да мине. Кракът му потъна в нещо меко и горещо, мъртвакът изхриптя и поотпусна щипките си. Кандид падна по лице в тревата, скочи, обърна се и закрещя — мъртвакът отново крачеше към него, широко разтворил своите невероятно дълги ръце. Нямаше нищо под ръка — нито горило, нито квасец, нито тояга, нито камък. Мочурливата топла земя жвакаше под ходилата му. След това си спомни, бръкна в пазвата си и, когато мъртвакът се наведе над него, го удари със скалпела някъде между очите, замижа и като натисна с цялото си тяло, прокара острието от горе до долу, чак до земята, после падна.

Лежеше, притиснал буза до тревата, и следеше мъртвака, а мъртвакът беше прав, клатушкаше се бавно и се разтваряше като куфар по цялата дължина на оранжевото си туловище, а след това отстъпи и рухна възнак, опръскал всичко наоколо с гъста бяла течност, потръпна няколко пъти и замря. Кандид стана и хукна — по пътечката, по-далеч оттук! Смътно си спомняше, че искаше да чака някого, че искаше да узнае нещо, че нещо се готвеше да направи. Но сега всичко това беше несъществено. Важното беше да се махне далеч, макар да разбираше, че никъде не може да иде. Нито той, нито много, много, много други.