Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (94)

Стига!

„Понеделник, 13 май 1830

(Последният ми ден, десет часът сутринта)

Скъпи Люсиен, не ми остава и един час да живея. В единадесет часа ще бъда мъртва и ще умра, без да усетя болка. Платих петдесет хиляди франка за едно красиво малко черно манисто, в което има отрова; тя убива със светкавична бързина. Така че, сърненцето ми, ще можеш да си кажеш: «Моята малка Естер не се е мъчила…» Така е, ще се измъча само докато напиша тези няколко страници.

Това чудовище Нюсенжан, което ме купи така скъпо, макар да знаеше, че денят, в който ще му принадлежа, ще бъде последен за мене, си тръгна преди малко пиян като мечка. За пръв и последен път в живота си можах да сравня предишния си занаят на проститутка с живота на любеща жена и да поставя разцъфтяващата се до безкрайност нежност над ужаса от задължението, при което ти се ще да се унищожиш така, че да не остане място за целувка. Това отвращение ми бе необходимо, за да ми бъде сладка смъртта… Изкъпах се; бих искала да мога да извикам изповедника от манастира, където ме покръстиха, да му се изповядам, да пречистя душата си. Обаче доста много съм проституирала и това би било равнозначно на светотатство; освен това чувствувам, че плувам във водите на искрено разкаяние. Предавам се в ръцете на бога.

Но да оставим тези хленчения, искам до последния миг да си остана твоята Естер и да не те отегчавам с приказки за смъртта, за бъдещето и за добрия дядо господ, който няма да излезе толкова добър, ако и в другия живот ме измъчва, след като съм изпила толкова горчилки в този…

Пред мен е оня прекрасен твой портрет, който ти направи госпожа дьо Мирбел. Тази плочка от слонова кост ме тешеше, че не си при мен и сега, като ти пиша последните си мисли и ти описвам последните удари на сърцето си, я гледам с упоение. И портрета ще сложа в плика, защото не искам някой да го открадне или да го продаде. Само мисълта, че това, което е било моя радост, стои смесено с портрети на жени и офицери от времето на Империята или с китайски дрънкулки на витрината на някакъв търговец, ме кара да примирам. Разруши го, скъпи мой, тоя портрет, не го давай на никого… освен ако с него ще си върнеш сърцето на онази облечена в рокли дъска, на Клотилд дьо Гранлийо, която, като легнете да спите, ще ти направи синини, толкова са остри кокалите й… да, съгласна съм, така ще ти бъда пак полезна в нещичко, както и когато съм била жива. О, за да ти направя удоволствие или просто за да те разсмея, бих стояла пред разпалени въглища с ябълка в устата и бих ти я изпекла така!… Значи, смъртта ми все пак ще послужи за нещо… Ще тревожи семейството ти… О, аз не мога да разбера тази Клотилд! Да може да бъде твоя жена, да носи името ти, да не те напуска ни денем, ни нощем, да ти принадлежи… и да ти прави такива фасони! За такова нещо трябва да си от квартал Сен-Жермен и да нямаш и десет ливри месо по костите си…

Горкичкият ми Люсиен, скъпият ми несретен честолюбец, мисля си за твоето бъдеще! О, ти не един път ще съжаляваш за твоето бедно вярно куче, за онова добро момиче, което крадеше заради теб и би се оставило да го откарат и в наказателния съд, за да осигури щастието ти, чието единствено занимание бе да мисли как да те забавлява и да ти измисля нови развлечения; което те любеше с всяка частица на тялото си, бе твоята балерина, благославяше те с всеки свой поглед и цели шест години мисли изключително за теб; аз бях станала дотолкова твоя вещ, че просто се бях превърнала в дихание от твоята душа, тъй както светлината се излъчва от слънцето. Но тъй като нямах пари и честно име, уви, не мога да бъда твоя жена… Аз винаги съм се грижила за бъдещето ти, като съм ти давала всичко, което съм имала… Щом получиш това писмо, ела и вземи каквото намериш под възглавницата ми, защото нямам вяра в прислугата…

Аз искам и мъртва да бъда хубава, ще се изтегна в леглото и ще се наглася, да! После ще притисна манистото до небцето и няма да бъда обезобразена нито от гърчове, нито от някакво грозно положение на тялото.

Известно ми е, че госпожа дьо Серизи се е скарала с теб заради мене, но знаеш ли, котенцето ми, когато узнае, че съм умряла, ти ще я умилостивиш, тя ще ти прости и ако семейство Гранлийо продължава да ти отказва, ще те ожени на добро място.

Писенцето ми, не искам да жалиш много, като научиш за смъртта ми. Първо, трябва да ти кажа, че този час — единадесет, понеделник, 13 май — е просто краят на едно дълго боледуване, започнало в деня, когато в Сен-Жермен вие ме върнахте към стария ми занаят… Както тялото, така и душата на човека може да боледува. Само че душата не се оставя така глупаво да страда, тялото не поддържа така душата, както тя него, и тя има начин да се излекува чрез размисли, които довеждат до килограма дървени въглища, употребявани от шивачките. Онзи ден ти ми поднесе един цял живот, като ми каза, че ако Клотилд продължава да ти отказва, си щял да се ожениш за мене. Това и за двама ни би било голямо нещастие и, така да се каже, аз бих умряла още по-пълно. Защото и смъртта може да бъде или да не бъде горчива. Обществото никога не би ни приело.

От два месеца мисля за много неща! Една нещастна девойка, каквато бях аз, преди да отида в манастира, живее в калта. Мъжете я харесват и като се разсипват от внимание, я карат да слугува на прищевките им, отиват да я вземат с кола, като влезе, стават прави; не плюят в лицето й, защото красотата й я предпазва от такова оскърбление; морално обаче те вършат нещо по-лошо. Но стига само тази проститутка да наследи пет-шест милиона и ще бъде ухажвана от принцове, като мине с колата си, ще я поздравяват почтително и тя ще може да избира измежду най-старите семейни гербове на Франция и Навара. Това общество, което би ни нарекло безумци, ако ни види двамата красиви и щастливи заедно, не е престанало да поздравява мадам дьо Стал въпреки романите й, защото тя е имала двеста хиляди лири рента. Обществото се прекланя пред парите или пред известността, но не желае да се преклони пред щастието, нито пред добродетелта, защото аз щях да върша добро… О, колко сълзи щях да пресуша!… Сигурно толкова, колкото и аз самата съм проляла! Да, щях да живея само за теб и за добри дела.

Ето, такива размисли правят смъртта желана. Затова, котенцето ми, недей да жалиш, казвай си често: имаше две добри момичета, и двете хубави, които ме обожаваха и умряха заради мене; издигни в сърцето си паметник за Корали и за Естер и си гледай живота! Спомняш ли си, когато ми показа старата изгърбена вече любовница на някакъв поет от преди революцията, със зелена наметка и със сива омазнена дрешка, цялата на тъмни лекета, която, макар че се бе подпряла на една стена в Тюйлери, не успяваше да се стопли на слънцето. Тя бе постъпила като фигурантка в Тюйлери и се тревожеше за някакъв ужасен мопс, най-грозния от всички мопсове на света. Знаеш я, тя е имала лакей, екипажи, разкошно жилище. Тогава ти казах: «По-добре човек да умре на тридесет години!» Да, през този ден ти видя, че съм замислена и извърши сума лудории, за да ме разсееш. И между две твои целувки аз ти казах: «Красивите жени излизат от представлението преди края!…» Аз не пожелах да видя последната пиеса, това е всичко…

Сигурно намираш, че съм прекалено бъбрива, но това са последните ми одумки. Пиша ти, както ти говорех, а искам онова, което ти кажа, да бъде весело. Винаги са ме ужасявали шивачки, които се оплакват; нали знаеш, че един път вече можех наистина да умра, когато се върнах от оня бал в Операта, където ми казаха, че съм била проститутка!

О, не, писенцето ми, не давай никога този портрет, ако знаеш само с какви вълни от любов потъвам в очите ти, с какво упоение те гледам, като спра да пиша… Ти би помислил, като поемеш любовта, която се постарах да вложа в слоновата кост, че там е душата на твоята любима сърничка.

Една мъртва, която проси милостиня, не е ли смешно?… Хайде, човек трябва да умее да се държи прилично в гроба.

Ти не знаеш колко геройска би изглеждала моята смърт на глупците, ако разберат, че тази нощ Нюсенжан ми предложи два милиона, ако го залюбя, както съм любила теб. Той ще се почувствува здравата ограбен, като научи, че съм удържала думата си, тъй като той е причина за смъртта ми. Аз опитах всичко, за да мога още да дишам въздуха, който дишаш ти. Казах на този тлъст хайдук: «Желаете ли да ви обичам, както вие искате, задължавам се дори да не видя никога вече Люсиен?…» — «Какво трябва да направя?…» запита той. «Дайте ми два милиона за него!»… О, да беше видял само изражението му! Бих се смяла, ако всичко не беше толкова трагично за мене. «Спестете си отказа! — казах му аз. — Виждам, че държите повече на двата милиона, отколкото на мене. Жената винаги е доволна да знае колко струва» — добавих и му обърнах гръб.

Този стар коцкар ще разбере след няколко часа, че не съм се шегувала.

Кой ще ти оправя вместо мен пътечката в косите? Ах, не искам вече да мисля за нищо, свързано с живота, остават ми пет минути, а тях ще ги дам на бога! Не ревнувай, ангел мой, аз и на него ще говоря за теб, ще му искам ти да си щастлив с цената на моята смърт и на изкуплението ми в другия свят. Не ми се ще много да отида в ада, бих искала да видя дали ангелите в рая приличат на теб…

Сбогом, писенцето ми, сбогом! Благославям те с цялата си мъка.

Единадесет часът бие. Помолих се за последен път и сега лягам, за да умра. Още веднъж сбогом! Бих искала топлината от ръката ми да остави тук нещо от душата ми, като последна моя целувка, и искам още един път да те нарека мое мило котенце, макар че ти си причина за смъртта на твоята