Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (9)

Портрет, който Тициано би желал да нарисува

В началото на март тази година пансионерките в един манастир, прочут с благородническото си и религиозно възпитание, забелязаха в понеделник сутринта, че прелестната им група се е увеличила с една новодошла, чиято красота се наложи по безспорен начин не само сред другарките й, но и в отделните съвършенства, които можеха да се открият у всяка от тях поотделно. Във Франция е извънредно рядко, да не кажем невъзможно, да се срещнат описаните в персийските стихове и както казват, гравирани в сарая тридесет прочути съвършенства, необходими на жената, за да бъде истинска красавица. Но дори всички те да не се намират заедно, все пак се срещат отделни прелестни подробности. Що се отнася до внушителната съвкупност, която скулптурното изкуство цели да предаде и която е изваяло в някои редки композиции, като статуята на Диана и на Калипига, тя е привилегия на Гърция и Мала Азия. Естер водеше потеклото си именно от тази люлка на човешкия род, родина на красотата: майка й бе еврейка. Макар и често смесени с други народи, евреите имат сред многочислените си племена залежи на красота, в която се е запазил прекрасният азиатски тип. Когато не са отблъскващо грозни, те притежават прекрасната характерност на арменското лице. Естер можеше да спечели наградата в сарая, у нея и тридесетте красоти се бяха съчетали хармонично. Вместо да се отрази на съвършенството на формите, на свежестта на обвивката, странният й живот й бе придал някаква неуловима женственост: гладката и твърда тъкан на зеления плод бе изчезнала, но топлите тонове на зрелостта не бяха още настъпили, цъфтежът продължаваше. Още няколко дни, прекарани в разпуснатост, и тя щеше да напълнее. Това изобилие от здраве, това животинско съвършенство у същество, у което сладострастието е заместило мисленето, трябва да е нещо забележително в очите на физиолозите. Вследствие на редки обстоятелства, да не кажем съвсем редки у младите момичета, неимоверно изящните й ръце бяха меки, с прозрачна белота като у жена, родила второто си дете. Тя имаше краката и прочутите коси на херцогиня дьо Бери, които ничия фризьорска ръка не е можела да задържи, толкова са били гъсти и така дълги, че разпуснати до земята, са се навивали на масури. Естер беше със среден ръст, което позволява да превърнеш една жена в играчка, да я вдигаш, оставяш и носиш без умора. Кожата й, изящна като китайска хартия, с топъл кехлибарен цвят, нюансиран от кръвоносните съдове, бе бляскава, без да е суха, мека, без да е влажна. Крехка привидно, но извънредно жизнена, Естер привличаше веднага вниманието с една особеност, запечатана в най-добрите картини на Рафаело, тъй като Рафаело е художникът, който най-много е изучавал и най-добре е предал еврейската красота. Тази прелестна особеност се получаваше от дълбочината на очната дъга, в която окото се движеше сякаш неограничено и чиято извивка напомняше с точността си извивката на свод. А когато младостта положи чистите си и неуловими отсенки по един толкова красив свод с изписаните над него тънки вежди и прокрадналата се светлина остави в браздата под него светлорозова следа, там се разкриват съкровища от нежност и за най-взискателния любовник и красоти, които могат да хвърлят в отчаяние живописеца. Светлите гънки, в които сянката получава златисти оттенъци, жилавата и еластична като най-тънка мембрана тъкан са дело на върховните усилия на природата. Когато е спокойно, окото наподобява чудодейно яйце в гнездо от копринени нишки. Но щом страстите оставят въгленни сенки по тия тъй волни очертания, а скръбта набръчка мрежицата от жилчици, този образ навява страшна мъка.

Произходът на Естер личеше във формата на очите, чиито разрез и клепачи бяха като у туркините; тъмносивият им цвят получаваше на светлината синкавия оттенък на черно гарваново крило. Само безкрайната нежност на погледа й можеше да смекчи блясъка им. Единствено племената, дошли от пустинята, притежават такава неотразима за всички сила на погледа, докато жената има такава власт над някоя отделна личност. Няма съмнение, че очите на тези племена запазват нещо от безкрая, който са съзерцавали. Дали предвидливата природа е снабдила ретината им с някакъв отразяващ слой, който им дава възможност да задържат пясъчния мираж, потоците светлина и нажежения лазур на етера? Или подобно на останалите живи същества хората приемат нещо от средата, в която се развиват, като запазват придобитото през вековете? Може би в този въпрос е и разрешението на големия проблем за човешките раси. Инстинктите са живи последици, чиято причина лежи в някаква изживяна необходимост. Животинските разновидности са плод на упражняването на тези инстинкти. За да се убедим в тази така дълго търсена истина, ще бъде достатъчно да приложим към етнографските групи наблюденията, завършени наскоро над стада от английски и испански овци, които пасат едно до друго в равнинните пасища, където тревата е буйна, но се разделят в планините, където тревата е по-рядка. Извадете тези два вида овци от страната им и ги пренесете в Швейцария или във Франция: планинската овца ще пасе отделно, макар и в ниско разположена и обилна с трева ливада; полските овци ще пасат една до друга, дори да се намират на някоя планина. Няколкото поколения внасят незначителни промени в придобитите и предавани инстинкти. И след сто години планинският дух може да се прояви в някое непокорно агне, тъй както след хиляда и осемстотин години изгнание Изтокът продължаваше да блести в очите и лицето на Естер. Погледът й не таеше мъчително упоение, а излъчваше сладостна топлина, не удивляваше, а разнежваше, и най-твърдата воля се стопяваше под пламъка му. Естер бе побеждавала омразата, тя бе изненадвала парижките развратници с този именно поглед и нежността на пленителната кожа бе получила грозното прозвище, станало преди малко причина тя да потърси смъртта. Всичко у нея бе като у самодивите — обитателки на горещите пясъци. Челото й бе волево, с горди очертания. Арабският й нос бе изящен, тънък, със закръглени, красиво очертани и леко повдигнати в краищата ноздри. Червените й свежи устни бяха като роза, още неповехнала от безчестието, тъй като оргиите не бяха оставили по тях никакви следи. Изваяна сякаш от влюбен скулптор, брадичката й бе с млечнобели очертания. Само едно нещо, което тя не бе могла да поправи, издаваше падналата твърде ниско куртизанка: изпочупените й нокти, на които бе нужно време, за да възстановят изящната си форма, дотолкова бяха обезобразени от грубата домашна работа.

Отначало младите пансионерки завидяха на тази чудна красота, но после започнаха да й се възхищават. Не измина и една седмица, и те се привързаха към простодушната Естер, защото се заинтересуваха от скритите злочестини на едно осемнадесетгодишно момиче, неумеещо нито да чете, нито да пише, за което всяко знание, всякаква просвета бе нещо ново; покръстването на тази еврейка в католическата вяра щеше да допринесе за прославянето на архиепископа на манастира, където то щеше да се извърши. Скоро Естер възприе добрите обноски, нежния глас, стойката и държането на тези тъй изискани момичета, с една дума, стана отново такава, каквато бе някога. Промяната бе така пълна, че при първото си посещение Ерера, когото като че ли нищо на света не можеше да изненада, остана учуден, а игуменката го поздрави заради възпитаничката му. Никога във възпитателската си практика тези жени не бяха виждали по-обичлив характер, по-християнска кротост, по-искрена скромност, нито пък такъв силен стремеж към знание. Когато едно момиче е преживяло страданията, стоварили се върху нещастната пансионерка, и когато то очаква награда като онази, която испанецът бе обещал на Естер, много трудно е то да не извърши чудеса, подобни на чудесата от първите години на християнската църква, възобновени по-късно от йезуитите в Парагвай.

— Тя служи за пример — каза игуменката, като я целуна по челото.

Тази напълно католическа преценка изчерпва всичко.