Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendeurs et misères des courtisanes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Оноре дьо Балзак. Величие и падение на куртизанките

Френска, второ издание

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Маринович, Галина Кирова

 

Дадена за набор юли 1980.

Подписана за печат октомври 1980.

Излязла от печат ноември 1980.

Формат 84×108/32

Печатни коли 34,50. Изд. коли 28,98.

УИК 28,75 Цена 3,26 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Страшната клетва на Корантен

Като пристигна и лятната си къща, която се намираше на улица Вин в едно от най-затънтените и най-приветливите кътчета на градеца Паси, Корантен, който минаваше там за търговец, обзет от градинарска страст, намери шифрованото писъмце на приятеля си Пейрад. Вместо да си отпочине, той се качи във файтона, с който бе дошъл, и нареди да го отведат на улица Моано, където намери само Кат. От фламандката научи за изчезването на Лиди и остана поразен от липсата на предвидливост и у него, и у Пейрад.

Те още не ме познават — каза си той. — Тия хора са способни на всичко и трябва да разбера дали се канят да убият Пейрад, защото тогава няма вече да се показвам…“

Колкото по-безчестен е животът на човека, толкова повече държи той на него; всеки миг се превръща тогава в протест, в отмъщение. Корантен слезе на улицата и отиде у дома си, където се гримира като дребен болнав старец, с тесен зеленикав редингот и малка перука от троскот, после, движен от приятелските си чувства към Пейрад, се върна пеш. Искаше да даде нареждания на своите най-предани и най-способни хора. Както вървеше по улица Сент-Оноре, за да отиде на площад Вандом през улица Сен-Рок, той тръгна зад едно момиче по чехли, облечено като за през нощта. То бе с бяла нощница, а на главата — с нощно боне и от време на време изхълцваше и охкаше; Корантен го изпревари с няколко крачки и позна Лиди.

— Аз съм приятел на баща ви, господин Канкоел — каза й той с естествения си глас.

— Ох, ето най-после човек, в когото мога да имам доверие — каза тя.

— Не се издавайте, че ме познавате — продължи Корантеи, — защото ни преследват жестоки врагове и сме принудени да се гримираме. Но ми разкажете какво се е случило…

— О, господине — каза горкото момиче, — то е нещо, което може да се съобщи, но не се разказва. Аз съм опозорена, погубена и не мога да обясня как!…

— Откъде идвате?…

— Не зная, господине! Избягах така бързо и минах по толкова улици и завои, като мислех, че ме преследват… А срещнех ли някой почтен човек, питах го откъде да мина, за да изляза на булевардите, та да стигна до улица Ла Не! Най-после, след дълго вървене… Колко е часът?

— Единадесет и половина! — отговори Корантен.

— Избягах привечер, значи, вече вървя пет часа… — възкликна Лиди.

— Хайде, сега ще си починете, ще се върнете при вашата добра Кат…

— О, господине, за мене няма вече почивка! Само в гроба мога да си почина; ще отида да дочакам смъртта в някой манастир, ако само приемат, че съм достойна да постъпя там…

— Горкото момиче! Противихте ли се много?

— Да, господине. Ах, да знаете при какви отвратителни хора ме изпратиха…

— Навярно са ви приспали?…

— А? Така ли? — запита бедната Лиди. — Още мъничко и ще стигна до дома. Чувствувам, че нямам вече сили, а и мислите ми не са съвсем ясни… Преди малко ми се струваше, че съм в някаква градина…

Корантен взе Лиди на ръце, тя загуби съзнание и той я изнесе нагоре по стълбите.

— Кат! — извика той.

Кат излезе и извика радостно.

— Не бързайте да се радвате! — извика дълбокомислено Корантен. — Момичето е много болно.

Положиха Лиди в леглото й; на светлината на двете запалени от Кат свещи тя позна стаята си, но изпадна в делириум, започна да пее припеви от весели песнички, в които от време на време вмъкваше непристойни думи! По хубавото й лице имаше възлилави белези. Тя смесваше спомени от непорочния си живот с безчестието, което бе преживяла през последните десет дни. Кат плачеше. Корантен се разхождаше из стаята, като от време на време се спираше, за да погледне към Лиди.

— Тя плаща заради баща си! — каза той. — Няма ли бог? О, колко съм бил прав, като не съм създал семейство… Едно дете! Честна дума, това е, както казал не знам кой философ, залог срещу нещастието!…

— О — каза горкото дете, като седна в леглото си с разпуснати коси, — Кат, би трябвало да лежа на пясъка в дъното на Сена, а не да стоя тук…

— Кат, вместо да плачете и само да я гледате, от което тя няма да оздравее, би трябвало да потърсите лекар, най-напред доктора от общината, а после Бианшон и Деплен… Трябва да спасим това невинно създание…

Корантен написа адресите на двамата прочути лекари. В този миг по стълбите нагоре изтича човек, комуто стъпалата явно бяха познати, вратата се отвори. Пейрад, потънал в пот, с лице, покрито с лилави петна, с почти кръвясали очи и пъхтящ като делфин стигна с един скок от входната врата до спалнята на Лиди и викна:

— Къде е дъщеря ми?…

Той долови тъжното движение на Корантен и с поглед го проследи. Лиди можеше да се сравни само с цвете, отглеждано с любов от естественика, но откъснато и стъпкано от подкованите обуща на някой селяк. Пренесете този образ в областта на бащинските чувства и ще разберете какъв удар получи Пейрад, чиито очи се напълниха с едри сълзи.

— Някой плаче, това е баща ми — каза девойката.

Лиди можа все пак да познае баща си; тя стана и падна на колене пред стареца точно когато той сядаше в едно кресло.

— Прости ми, татко!… — каза тя с глас, който прониза сърцето на Пейрад и в същия миг усети нещо като боздуганов удар да се стоварва по главата му.

— Умирам… ах, проклетниците!… — бяха последните му думи.

Корантен се спусна да помогне на приятеля си, но пое само последния му дъх.

„Отровен!…“ — каза си той. После като чу шум от кола, извика.

— А, ето лекаря.

Контансон влезе без грим на мулат, но застана като че ли превърнат в бронзова статуя, щом чу Лиди да казва:

— Значи, ти не ми прощаваш, татко?… Не съм виновна аз! (Тя не забелязваше, че баща й е мъртъв.) О, колко страшно ме гледа!… — каза нещастната безумна девойка.

— Да затворим очите му — каза Контансон и постави мъртвия Пейрад на леглото.

— Глупост вършим — забеляза Корантен, — да го отнесем в неговите стаи; дъщеря му почти се е побъркала и като разбере, че не е жив, съвсем ще полудее, ще помисли, че тя го е убила.

Виждайки, че отнасят баща й, Лиди загледа като безумна.

— Ето го моя единствен приятел!… — каза Корантен развълнувано, като поставиха Пейрад на леглото в стаята му. — През целия си живот той бе имал само една алчна мисъл! И тя бе за дъщеря му!… Нека това ти бъде за урок, Контансон. Всяка работа може да бъде почтена. Пейрад сбърка, че се намеси в работата на частни лица, нашата задача е да се занимаваме с обществени дела. Но каквото и да стане, кълна се, че ще отмъстя за моя беден Пейрад! — добави той с такъв глас, поглед и движение, че Контансон потръпна от ужас. — Аз ще открия причините за смъртта ти, както и хората, които опозориха дъщеря ти!… В името на себелюбието ми и на малкото дни, които ми остават и които ще вложа в това отмъщение, всички тези хора ще свършат живота си, и то в най-цветущо здраве, в четири часа сутринта на площад Грев, обръснати до кожа.

— И аз ще ви помогна — заяви разчувствуван Контансон.

Наистина няма нищо по-вълнуващо от силното чувство у сдържания, хладнокръвен и планомерен човек, у когото цели двадесет години никой не е забелязал и най-малката проява на чувствителност. Това е като пръчка нажежено желязо, стопяваща всичко, което срещне по пътя си. Затова нещо вътре в Контансон се преобърна.

— Бедният дядо Канкоел — добави той, загледан в Корантен, — той често ме е гощавал… И знаете ли… само порочните хора умеят да вършат такива неща — неведнъж ми е давал по десет франка за игра на карти.

След това надгробно слово двамата отмъстители на Пейрад отидоха отсреща при Лиди, защото чуха Кат и общинския лекар да разговарят на стълбището.

— Върви при полицейския комисар — нареди Корантен, — прокурорът няма да намери тук основания да започне преследване; ние обаче ще направим доклад до полицейската префектура, може да ни свърши работа.

— Господине — обърна се след това Корантен към общинския лекар, — в тази стая ще видите един мъртвец; не вярвам смъртта му да е естествена, направете аутопсия в присъствието на полицейския комисар, който по моя молба също ще дойде. Гледайте да откриете следите от отровата; впрочем след няколко минути ще ви асистират доктор Деплен и доктор Бианшон, които повиках, за да прегледат дъщерята на моя най-добър приятел, а нейното състояние е по-тежко от това на баща й, макар той да е мъртъв!…

— Нямам нужда от тези господа, за да върша занаята си — отговори общинският лекар.

„Аха!“ — помисли си Корантен. И продължи:

— Да не се караме, господине. С две думи, ето моето становище: хората, които току-що убиха бащата, са опозорили дъщерята.

Най-после призори, надвита от умората, Лиди заспа. Тя спеше, когато пристигнаха прочутият хирург и младият лекар Бианшон. В това време лекарят, дошъл да установи смъртта, бе отворил трупа и се мъчеше да открие причината.

— Докато чакаме болната да се събуди — каза Корантен на двамата прочути специалисти, — бихте ли желали да помогнете на един ваш колега за установяването на нещо, което сигурно ще бъде интересно и за вас, а вашето мнение в протокола няма да е излишно.

— Роднината ви е починал от мозъчен удар — каза общинският лекар, — има доказателства за силно мозъчно възпаление…

— Прегледайте го, господа — каза Корантен, — и помислете няма ли отрова със същото действие.

— Стомахът му беше пълен с храна — заяви лекарят — и аз не виждам никакви следи от отрова, освен да я изследваме със специална апаратура.

— Щом белезите на мозъчното възпаление са явни, тук има достатъчно причини за смърт, като се вземе пред вид възрастта му… — заяви Деплен, сочейки огромното количество погълната храна.

— Тук ли е ял? — запита Бианшон.

— Не — отговори Корантен, — той дойде много бързо откъм булеварда и намери дъщеря си изнасилена…

— Ето истинската отрова, ако е обичал дъщеря си — каза Бианшон.

— Каква отрова би могла да произведе такъв ефект? — запита Корантен, като продължаваше да следи мисълта си.

— Само една — каза Деплен, след като внимателно прегледа всичко. — Отрова от остров Ява, получавана от неизучени още храсти, от вида на Strychnos, които служат за намазване с отрова на едни много опасни оръжия, малайските Kris… Така поне разправят…

Пристигна полицейският комисар; Корантен сподели с него подозренията си и го замоли да напише доклад, като му каза в коя къща е вечерял Пейрад и с кои хора; после го осведоми за заговора срещу живота на Пейрад и за причината, довела Лиди до това състояние. Накрая Корантен отиде в жилището на нещастното момиче, където Деплен и Бианшон бяха отишли да прегледат болната; той ги срещна обаче на вратата.

— Е, господа? — запита Корантен.

— Настанете момичето в някоя психиатрична болница, ако разумът й не се върне при раждане — ако, разбира се, е бременна, — ще си остане тиха луда. Няма по-добро средство за оздравянето й от майчиното чувство, ако изобщо то се пробуди…

Корантен даде по четиридесет златни франка на всеки от лекарите, после се обърна към полицейския инспектор, който го дърпаше за ръкава.

— Общинският лекар твърди, че смъртта е естествена — каза той — и аз не мога да направя доклад, още повече, че става въпрос за дядо Канкоел, а той се месеше в много работи и не можем да знаем кого бихме засегнали… Често такива хора умират по нареждане

— Името ми е Корантен — пошепна Корантен на ухото на полицейския комисар.

Той направи едно неволно движение на изненада.

— Така че направете докладна записка — продължи Корантен, — по-късно тя ще ни бъде много полезна, изпратете я само като поверително сведение. Престъплението е недоказуемо и знам, че следствието ще бъде спряно още в самото начало… Един ден обаче ще предам виновните на съда, ще ги наблюдавам и ще ги хвана на местопрестъплението.

Полицейският комисар поздрави и излезе.

— Господине — каза Кат, — госпожицата само пее и танцува. Какво да правя?…

— Случило ли се е нещо?…

— Разбра, че баща й се е поминал…

— Отведете я с един файтон направо в Шарантон, ще напиша една бележка на генералния директор на полицията да я настанят добре. Дъщерята в Шарантон, бащата в общата гробна могила — продължи Корантен. — Контансон, върви да поръчаш катафалката на бедните… А сега да си премерим силите, дон Карлос Ерера…

— Карлос ли? — каза Контансон. — Той е в Испания…

— Той е в Париж — отвърна рязко Корантен. — У него има испанска находчивост, останала от времето на Филип II, но аз пък имам капани за всички, дори и за крале.