Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (5)

Домашна обстановка, позната за едни и непозната за други

В три часа следобед портиерката, която бе видяла, че някакъв млад човек доведе в къщи в два часа през нощта разстроената Естер, се съветваше с работничката от горния етаж; преди да се качи в колата, за да отиде на разходка, тя сподели с нея безпокойството си, защото не бе чула Естер да се движи из стаята. Навярно спеше още, но и този сън изглеждаше подозрителен. Останала сама в жилището си, портиерката съжаляваше, че не може да отиде да разбере какво става на четвъртия етаж, където живееше госпожица Естер. Точно когато реши да повери на сина на тенекеджията портиерската стая — нещо като ниша, изградена в хлътнатината на една стена на междинния етаж, — един файтон спря пред вратата. От него излезе мъж, загърнат от глава до пети с наметало, желаещ явно да скрие облеклото или общественото си положение, и запита за госпожица Естер. Тогава портиерката се успокои напълно, тъй като мълчанието и тишината в стаята на Естер й се видяха напълно обясними. Когато посетителят се качваше по стълбата над портиерската стая, портиерката забеляза сребърните токи на обувките му и й се стори, че вижда черни ресни от колана на монашеско расо; тя слезе на улицата и разпита кочияша, който й кимна с глава — всичко беше съвсем ясно.

Духовникът почука, не получи отговор, долови слаби пъшкания и издъни вратата с един удар на рамото, и то със сила, продиктувана му навярно от чувството за милосърдие, която у всеки друг би изглеждала просто навик. Той се втурна във втората стая и видя нещастната Естер коленичила или по-точно свлякла се на земята със сключени ръце пред боядисана гипсова Богородица. Тя издъхваше. Догарящият мангал с дървени въглища разказваше как е преминала тази страшна утрин. Наметката и качулката на доминото лежаха на земята. Леглото не беше разтурено. Смъртно ранено в сърцето, нещастното създание очевидно бе подредило всичко след завръщането си от Операта. Фитилът на свещта, застинал в локвичката лой, събрала се в паничката на свещника, показваше колко много е била погълната Естер от предсмъртните си размисли. Напоената със сълзи кърпичка сочеше искреното отчаяние на тази Магдалена, заела класическата поза на невярваща куртизанка. Това безусловно разкаяние накара духовника да се усмихне. Неопитна в изкуството да се самоубие, Естер бе оставила вратата си отворена, без да прецени, че въздухът от двете стаи ще се нуждае от повече въглища, за да стане невъзможен за дишане; димът само я бе зашеметил; чистият въздух от стълбището й възвърна постепенно съзнанието за страданията й. Свещеникът остана прав, потънал в мрачни размисли, без да се трогне от божествената красота на девойката, следящ движенията й, сякаш пред него се намираше животно. Погледът му шареше с явно равнодушие от отпуснатото й тяло към безразлични за него предмети. Той разгледа мебелировката на тази стая, чийто червен, изтъркан и студен плочник бе зле прикрит от протрит и грозен килим. Старовремска кушетка от боядисано дърво, около която се спускаха завеси от жълто платно на червени рози; едно кресло и два стола, също от боядисано дърво, покрити със същото платно, от което бяха и пердетата на прозореца; тапети със сив фон, на цветя, почернели и измазнени от времето; работна маса от абаносово дърво; камина, отрупана с най-прости кухненски прибори, два наченати вързопа дърва, каменен корниз, по който имаше пръснати стъклени дрънкулки, размесени със скъпоценности; ножици; изцапано кълбо, чифт бели парфюмирани ръкавици, прелестна шапка, поставена върху каната за вода; кашмирен шал, с който бе запушен прозорецът, елегантна рокля, закачена на гвоздей, малко изтърбушено канапе без възглавници; грозни счупени налъми и прелестни обувки, високи обувки, на които би могла да завиди и царица; нащърбени чинии от обикновен порцелан, по които личаха остатъци от последното ядене, в тях — ножове и вилици от така нареченото „ново сребро“ — сребърните прибори на парижката беднота; кошче, пълно с картофи и с дрехи за избелване, върху които бе метнато чисто газено боне; разтворен и празен евтин скрин с огледало, по чиито полици се виждаха разписки от заложната къща — това бяха, общо взето, печалните и радостните, бедняшките и богаташките вещи, които удивляваха погледа. Дали тази странна гледка на белези от разкош по тия отломки, на домакинство, така съчетано с бохемския живот на момичето, повалено в смачканото си бельо като кон, умрял, както е впрегнат, под счупената стръка, спънал се в поводите си, подтикваше свещеника към размисли? Признаваше ли той, че това заблудено създание навярно е било безкористно, щом е съчетало такава сиромашия с любовта на младия и богат мъж? Обясняваше ли си безредието в обстановката с безредието в живота й? Състрадание ли изпитваше или ужас? Вълнуваше ли се от доброто си дело? Който го видеше, застанал със скръстени ръце, замислено чело, стиснати устни и строг поглед, би сметнал, че е обладан от мрачни и ненавистни чувства, от противоречиви размисли, от зловещи планове. Той бе безчувствен към красивата закръгленост на почти смазаната от тежестта на отпуснатото тяло гръд и към прелестните форми на тази строполила се Венера, очертаващи се през черното бельо, толкова силно се бе огънала агонизиращата; отпуснатата глава, която подчертаваше отзад бялата, нежна и гъвкава шия, красивите и пищни рамене не го вълнуваха; той не повдигна Естер и сякаш не чуваше сърцераздирателното дишане, бележещо възвръщането към живота; едва след едно страшно изхълцване и при ужасения поглед, който му хвърли тя, той благоволи да я вдигне и да я отнесе в леглото с лекота, която издаваше необикновена сила.

— Люсиен! — прошепна тя.

— Любовта се възвръща, жената идва на себе си — изрече духовникът с горчивина.

В този момент жертвата на парижката порочност забеляза облеклото на спасителя си и каза с усмивката на дете, успяло да получи желания предмет:

— Значи, няма да умра, без да съм се примирила с бога!

— Ще можете да изкупите греховете си — отвърна духовникът, като намокри челото й с вода и я накара да вдъхне етер от едно шишенце, което бе намерил в стаята.

— Чувствувам, че вместо да ме изостави, животът отново нахлува в мен — каза тя, като видя грижите му, и с непринудено движение изрази признателността си.

Тази именно прелестна пантомима, към която биха прибягнали грациите от гръцката митология, за да прелъстят някого, оправдаваше напълно прякора на странната девойка.

— По-добре ли се чувствувате? — запита духовникът, след като й даде да изпие чаша подсладена вода.

Този човек сякаш бе свикнал с подобни места, той познаваше всичко. Бе като у дома си. А привилегията да се чувствуват навсякъде у дома си е дадена само на кралете, на проститутките и на крадците.