Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (47)

Какво може да се изстрада на прага на една врата

В девет часа Люсиен бе излязъл като всяка вечер с колата си, за да отиде у семейство Гранлийо. Тъй като, подобно на всички млади хора, бе оставил коня за езда и другия — който впрягаше в кабриолета — за сутрешните си излизания, за вечерните посещения през зимата бе взел от най-добрия търговец на каляски прекрасно затворено купе и великолепни коне. От един месец той преуспяваше във всичко: бе вечерял три пъти в дома на Гранлийо и херцогът се бе държал чудесно с него; продадените за триста хиляди франка акции в предприятието с омнибусите му бяха помогнали да изплати още една трета от парите за имението; Клотилд дьо Гранлийо, която си правеше чудни тоалети, слагаше по десет бурканчета помада на лицето си, когато той отиваше у тях и открито проявяваше чувствата си към него. Някои високопоставени личности говореха за женитбата на Люсиен и госпожица дьо Гранлийо като за нещо вероятно. Херцог дьо Шолийо, бивш посланик в Испания и министър за известно време на външните работи, бе обещал на херцогиня дьо Гранлийо да поиска за Люсиен от краля маркизка титла. И така, тази вечер, след като вечеря у госпожа дьо Серизи, Люсиен бе отишъл от улица Шосе д’Антен в квартал Сен-Жермен за ежедневното си посещение. Пристига, кочияшът му извиква да отворят вратата, тя се отваря и той спира пред външната стълба. Слизайки от колата, Люсиен вижда още четири екипажа в двора. Като забелязва господин дьо Рюбампре, единият от стоящите там лакеи — който отваря и затваря вратата към преддверието — излиза на външното стълбище и застава пред вратата, като войник на пост.

— Негово сиятелство не е в къщи! — казва той.

— Госпожа херцогинята приема — забелязва Люсиен.

— Госпожа херцогинята е излязла — отговаря лакеят.

— А госпожица Клотилд…

— Не смятам, че госпожица Клотилд може да приема господина в отсъствие на госпожа херцогинята…

— Но вътре има гости — възразява поразеният от гръм Люсиен.

— Не зная — отговаря лакеят, като гледа да се покаже и глупав, и почтителен.

Няма нищо по-страшно от етикецията за хора, които я приемат като най-силен обществен закон. Люсиен отгатна без мъка смисъла на тази жестока за него сцена: херцогът и херцогинята не желаеха да го приемат; той усети как се вледенява гръбначният му мозък и ситни капки пот избиха по челото му. Разговорът бе станал пред неговия собствен лакей, който продължаваше да държи вратичката на колата и не знаеше да я затвори ли; Люсиен му направи знак, че ще тръгват, обаче качвайки се отново, чу шум от слизащи по стълбите хора и лакеят извика едно след друго: „Прислугата на господин херцог дьо Шолийо! Прислугата на госпожа ерцхерцогиня дьо Гранлийо!“ Люсиен каза на лакея си само:

— Бързо в театър „Де-з-Италиен!“…

Но въпреки бързината нещастното конте не можа да избегне срещата с херцог дьо Шолийо и със сина му, херцог дьо Реторе, с които трябваше да размени само поклони, защото те не му казаха и думичка. Често един голям провал в двореца или падането на някой опасен кралски приближен се извършва на прага на някой кабинет с две думи, казани от един разсилен с окаменяло лице. „Как да съобщя още сега тази беда на моя съветник?“ — каза си Люсиен на път към театъра. Какво ли е станало?… Той се губеше в догадки.

А ето какво се бе случило.

Същата сутрин в единадесет часа, влизайки в салончето, където се хранеха заедно, херцог дьо Гранвил целуна Клотилд, а после й каза: „До второ разпореждане, моето момиче, няма да се занимаваш с господин дьо Рюбампре.“ После улови херцогинята за ръка, отведе я до една ниша при прозореца й и каза тихо няколко думи, от които бедната Клотилд измени цвета на лицето си. Госпожица дьо Гранлийо гледаше как майка й слуша херцога и видя, че по лицето й се изписва дълбока изненада.

— Жан — каза херцогът на един от прислужниците, — вземете и занесете тази бележчица на господин херцог дьо Шолийо, замолете го да ви отговори с „да“ или „не“. Каня го да дойде днес у дома на вечеря — обясни той на жена си.

Закуската бе извънредно тъжна. Херцогинята изглеждаше замислена, херцогът като че ли се сърдеше на себе си и Клотилд едва можа да сдържи сълзите си.

— Баща ти има право, мое дете, трябва да му се подчиниш — каза разчувствувано майката на дъщеря си. — Не мога да ти кажа като него: „Не мисли за Люсиен!“ Не, разбирам мъката ти. (Клотилд целуна ръка на майка си.) Само ще ти кажа, ангелчето ми: изчакай, без да правиш каквото и да било, страдай мълчаливо, понеже го обичаш, и вярвай в загрижеността на родителите си! Възвишените жени, детето ми, са такива, защото умеят винаги, при всички обстоятелства да изпълнят дълга си с благородство.

— Но за какво става дума? — запита Клотилд, пребледняла като лилия.

— За неща, които са твърде сериозни, за да говорим за тях с теб, сърчице мое — отговори херцогинята, — защото, ако са измислени, мисълта ти ще се опетни без нужда; а ако са верни, няма защо да ги знаеш.

В шест часа херцог дьо Шолийо дойде в кабинета на чакащия го там херцог дьо Гранлийо.

— Виж какво, Анри (двамата херцози си говореха на „ти“ и се наричаха по име — тънкост, измислена за разграничаване в степените на близост и за унижаване на себелюбивите). Виж какво, Анри, в такова затруднение съм, че мога да се посъветвам само с някой стар приятел, който добре познава деловите отношения, а ти си врял и кипял в тях. Както ти е известно, дъщеря ми Клотилд обича младия Рюбампре, когото почти ме насилиха да й обещая за съпруг. Винаги съм бил против тази женитба; но и госпожа дьо Гранлийо не можа да се справи с любовта на Клотилд. Когато този момък купи земята и я изплати до три четвърти, възраженията от моя страна паднаха. Но ето че снощи получих анонимно писмо (ти знаеш как трябва да се гледа на подобни неща), в което ме уверяват, че състоянието на това момче идвало от нечист източник, че той лъжел, като разправя, че сестра му дала средствата, необходими за тази покупка. В името на щастието на моята дъщеря и на уважението към семейството ми казват да направя справки, като ми посочват и начините, чрез които бих могъл да ги получа. Дръж, чети по-напред.

— Споделям мнението ти за анонимните писма, драги Фердинан — отговори херцог дьо Шолийо, след като прочете писмото, — но независимо от презрението човек трябва и да ги използува. С тези писма работите стоят както с шпионите. Затвори вратата на дома си за този момък и да се осведомим за него… Слушай! Мога да ти помогна. Твой адвокат е Дервил, той е човек, в когото можем да имаме пълно доверие; много семейства са му поверили тайните си, ще поеме и тази. Той е честен, човек с тежест, почтен; освен това е с тънък усет, хитър; такъв е обаче само в работата, затова трябва да прибегнеш до услугите му само за да получиш сведение, на което да можеш да се позовеш. При нас във външните работи има един човек, препоръчан от Главната полиция в кралството, изключителен при разкриване на държавните тайни — често го използуваме. Предупреди Дервил, че за тази работа ще има помощник. Нашият шпионин е един господин, който ще се представи пред него с кръста на „Почетния легион“, ще прилича на дипломат. Той ще бъде ловецът, а Дервил просто ще присъствува при лова. Адвокатът ти ще ти каже дали планината е родила мишка, или ти трябва да скъсаш с младия Рюбампре. До една седмица ще знаеш какво трябва да направиш.

— Младият човек не е станал още толкова знатен, че да се обиди, като не ме намери в къщи цяла седмица — отговори херцог дьо Гранлийо.

— Особено ако му дадеш дъщеря си — допълни бившият министър. — Ако анонимното писмо излезе вярно, какво от това? Ще накараш Клотилд да замине със снаха ми Мадлен, която иска да отиде в Италия…

— Ти ме спасяваш! Не зная още дали да ти благодаря…

— Да изчакаме края.

— А как е името на онзи господин? Трябва да го кажа на Дервил… Изпрати ми го утре в четири часа, и Дервил ще бъде при мене, ще ги свържа двамата.

— Истинското му име мисля, че е Корантен (едва ли си го чувал), но той ще дойде при тебе с името, което носи в министерството. Нарекъл се е господин дьо Сенне-знам-какво-си… О! Сент-Ив! Сент-Валер, каквото ще да е, можеш да му се довериш, Луи XVIII му се доверяваше за всичко.

След този разговор домоуправителят получи нареждане да не пуска господин дьо Рюбампре, което и стана.