Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendeurs et misères des courtisanes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Оноре дьо Балзак. Величие и падение на куртизанките

Френска, второ издание

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Маринович, Галина Кирова

 

Дадена за набор юли 1980.

Подписана за печат октомври 1980.

Излязла от печат ноември 1980.

Формат 84×108/32

Печатни коли 34,50. Изд. коли 28,98.

УИК 28,75 Цена 3,26 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Музика, слушана понякога от старите мъже в театър „Де-з-Италиен“

— Сега на работа — викна той, загледан в Люсиен, пребледнял като смъртник след неприятния разговор.

Ако сред доста ограничения брой читатели, занимаващи се с философско-нравствената страна на една книга, се намери поне един, който да повярва в задоволството на барон дьо Нюсенжан, той би доказал колко трудно е да подчиниш сърцето на една лека жена на някакви си физиологични правила. Естер бе решила да накара нещастния милионер да заплати скъпо онова, което той наричаше свой тен на тършестфо. Ето защо дори и в началото на февруари 1830 година още не бяха отпразнували настаняването в малкия тфорец.

— Обаче — довери Естер на приятелката си, а те го съобщиха на барона по време на карнавала — откривам заведението и искам моят човек да плува в щастие като бъбрек в масло.

Тези думи станаха пословични в света на леките жени. Баронът започна непрекъснато да хленчи. Като женените хора и той ставаше смешен, оплакваше се пред най-близките си приятели и недоволството му си личеше. Естер обаче продължаваше да играе съвестно ролята си на мадам дьо Помпадур спрямо краля на спекулата. Бе дала вече една-две вечери само за да въведе и Люсиен в дома си. Лусто, Растиняк, дю Тийе, Биксиу, Натан, граф дьо Бранбур — цветът на това развратно общество — станаха нейни постоянни посетители. Освен това Естер прие като актриси в играната от нея пиеса Тюлиа, Флорантин, Фани-Бопре, Флорин, други две актриси и две балерини, а също и госпожа дю Вал-Нобл. Няма нищо по-тъжно от дом на куртизанка без солта на съперничеството, смяната на тоалетите, разнообразието на лицата. За шест седмици Естер бе станала най-остроумната, най-забавната, най-красивата и най-елегантната от всички женски парии, съставляващи категорията на поддържаните жени. Поставена на истинския си пиедестал, тя вкусваше от всички наслади на суетата, които привличат обикновените жени, обаче го правеше като човек, когото някаква съкровена мисъл поставя по-високо от другите. В сърцето си тя пазеше друг образ за себе си, който я караше да се черви и същевременно да се гордее, а часът на нейното самопредаване бе непрекъснато в съзнанието й, затова живееше сякаш раздвоена и сама се съжаляваше. Сарказмите й носеха отпечатъка на душевното й състояние, в което я поддържаше дълбокото презрение, което ангелът на любовта, затаил се в куртизанките, изпитва към безчестната и омразна роля, играна от плътта в присъствието на душата. Едновременно зрител и актьор, съдник и провинен, тя въплъщаваше прекрасната измислица в арабските приказки, където под нечистата външна обвивка, чийто прототип е даден в Библията (тази книга на книгите) под името Навуходоносор, почти винаги се намира някакво възвишено същество. След като си бе определила да живее до сутринта след изневярата, жертвата можеше наистина да си поиграе малко с палача. Освен това сведенията, получени от Естер за скритите и срамни средства, на които баронът дължеше огромното си богатство, й бяха отнели всякакви угризения, затова й хареса да играе ролята на Атея, богиня на отмъщението според Карлос. Ето защо тя се държеше ту очарователно, ту отвратително с този милионер, който живееше единствено чрез нея. Стигнеше ли баронът до определена степен на страдание, при която пожелаваше да напусне Естер, с една сцена на нежност тя си го възвръщаше.

Заминал привидно за Испания, Ерера бе отишъл до Тур. Той нареди колата му да продължи до Бордо, там да остане един прислужник, който да поеме ролята на господаря си и да го чака в някой хотел. След това се върна преоблечен като търговски пътник и скрито се настани при Естер, откъдето ръководеше грижливо машинациите си чрез Азѝ, Йороп и Пакар, като държеше под око всички, и най-вече Пейрад.

Около петнадесетина дни преди датата, определена за празненството, което трябваше да стане на другия ден след първия бал в Операта, куртизанката, станала опасна с остротите си, бе в театър „Де-з-Италиен“ в дъното на една ложа, която баронът й бе издействувал по необходимост в партера, за да скрие любовницата си и да не се показва публично с нея на няколко крачки от госпожа дьо Нюсенжан. Естер бе избрала ложата си така, че да може да наблюдава ложата на госпожа дьо Серизи, която Люсиен почти винаги придружаваше. За бедната куртизанка бе щастие да вижда седналия до госпожа дьо Серизи Люсиен всеки вторник, четвъртък и събота. Този ден тя го видя да влиза към девет и половина в ложата на графинята, загрижен, блед, едва ли не с разстроено лице. Тези белези на вътрешно униние бяха зрими само за Естер. Жената чете по лицето на любимия мъж, както морякът — в открито море. „Боже мой! Какво му е?… Какво се е случило? Да не би да трябва да говори с онзи демон, който е като ангел-Схранител за него и живее затворен в една таванска стая между стаите на Йороп и Азѝ?“ Обзета от мъчителни мисли, Естер едва чуваше музиката. Ето защо не е чудно, че не слушаше ни най-малко барона, който бе уловил в ръцете си ръката на своя анкел и говореше на своя жаргон на полски евреин, чието особено произношение е трудно не само за читателя, но и за онзи, който го слуша.

Ездер — каза той, пусна ръката й и я отблъсна леко раздразнен, — фие не ме злушате!

— Бароне, вие ломотите любовните думи като френския…

Тартюф!

— Тук аз не съм в моя будоар, а на театър. Ако не бяхте една от касите, изработени от Юре или Фише, преобразена в човек по силата на някакво хрумване на природата, нямаше да вдигате толкова шум в ложата на жена, която обича музиката. Вярно е, че не ви слушам! Вие шумолите по роклята ми като бръмбар в хартия и ме карате да се смея от жалост. Казвате ми: „Фие сте красифа, ште фи исям…“ Стар себелюбец! Чакате да ви отговоря: „Тази вечер не сте ми толкова противен, да се върнем в къщи.“ Да, но по начина, по който въздишате (защото може да не ви слушам, но ви усещам), виждам, че сте преяли и че започвате да храносмилате. Научете от мене, драги мой (достатъчно скъпо ви струвам, така че срещу парите ви мога да ви давам от време на време по някой съвет), че когато човек има като вас затруднено храносмилане, не му е позволено да казва по което и да било време на любовницата си „Фие сте красифа…“ Един стар войник умрял от това в обятията на религията, разказваше Блонде… Сега е десет часът, вие и вашият наивен глупак, граф дьо Бранбур, сте свършили вечерята у дю Тийе в девет, стомахът ви трябва да смели милиони и трюфели, затова минете у дома утре в десет.

Колко сте шестока!… — възкликна баронът, признавайки все пак дълбоката истина на горните медицински съображения.

— Жестока ли?… — рече Естер, все така загледана в Люсиен. — Не сте ли се съветвали с доктор Бианшон, с Деплен, със стария Одри… Знаете ли на кого ми приличате, откакто пред вас е изгряла зората на щастието ви?

На коко?

— На някакво човече, загънато във фланели, което се разхожда час по час от креслото си до прозореца, за да види дали термометърът е стигнал температурата, препоръчана му от неговия лекар…

Злушайте, фие сте етна неплакотарница! — възкликна баронът, отчаян, че чува музиката, достигаща доста често до ушите на влюбените старци в театър „Де-з-Италиен“.

— Неблагодарница! — повтори Естер. — А какво сте ми дали вие досега?… Много отегчение. Я слушайте, татенце, мога ли аз да се гордея с вас? Вие се гордеете с мене, много добре ми стоят вашите нашивки и ливреята. Платихте ми дълговете!… Добре. Но вие сте отмъкнали доста милиончета… (Хайде, хайде, не се цупете, нали се разбрахме с вас…), за да не се скъпите за тях. Там е най-голямата ви заслуга… Проститутка и крадец: няма по-добро съчетание. Направили сте великолепна клетка за един папагал, който ви се харесва… Вървете да питате някой бразилски ара благодарен ли е на оня, който го е сложил в златна клетка… Не ме гледайте така, приличате ми на китайски бог… Показвате вашия пъстър папагал на цял Париж. Питате: „Има ли друг човек в Париж, който да притежава такъв папагал?… Как само говори! Как добре се прицелва с остроумието си!… Влиза дю Тийе и той му казва: «Добър ден, мошенико…»“ Вие сте щастливец като холандеца — притежател на уникален сорт лалета, като бивш богаташ, пенсиониран в Азия от англичаните, на когото един търговски пътник продал първата швейцарска табакера с механично тройно отваряне. Искате да получите и сърцето ми! Добре, ще ви дам възможност да го спечелите.

Кашете! Кашете!… Ас ште направя фсишко са фас… Бриятно ми е та се потикрафате с мен!…

— Станете млад, станете хубав, станете като Люсиен льо Рюбампре, ето го там, при жена ви, и ще получите гратис всичко, което не ще можете да купите с вашите милиони!…

Отифам си, саштото фие сте наистина отфратителна тази фечер… — каза „рисът“ и лицето му посърна.

— Лека нощ тогава! — отвърна Естер. — Кажете на Жорж да сложи високо възглавницата ви, а краката ви да бъдат съвсем на ниско, тази вечер лицето ви е като пред мозъчен удар… Не можете да кажете, драги мой, че не се интересувам за здравето ви.

Баронът се бе изправил и държеше дръжката на вратата.

— Тук, Нюсенжан!… — изкомандува Естер, повиквайки го с надменно изражение.

Баронът се наведе над нея с кучешко покорство.

— Искате ли да бъда мила с вас, да ви дам тази вечер у дома чаша подсладена вода и да ви погункам, дебело чудовище такова?…

Фие чупите сърцето ми…

— Не се казва чупя, а разкъсфам сърцето!… — присмя се тя на езика на барона. — Значи, доведете ми Люсиен да го поканя на нашето Балтазаровско пиршество, за да съм сигурна, че ще дойде. Ако успееш, дебеланко, така хубаво ще ти кажа, че те обичам, че ще ми повярваш…

Фие сте макьозница — каза баронът и целуна през ръкавицата ръката на Естер. — Бих се съкласил та слушам цал час опити, но та имам накрай и етна милуфка…

— Хайде, че ако не ме послушаш… — заплаши тя барона с пръст като дете.

Баронът кимна с глава като птичка, хваната в примка и молеща ловеца да я пусне.

— „Божичко! Но какво му е на Люсиен? — запита се тя, като остана сама, без да може да удържи рукналите сълзи. — Никога не е бил толкова тъжен!“

А ето какво се бе случило същата вечер с Люсиен.