Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (42)

Жена без кола

Няма положение, по-страшно от онова, в което се намираше госпожа дю Вал-Нобл, и думата без кола го изразява прекрасно. Безгрижието и разточителството пречат на тези жени да помислят за бъдещето. В техния по-особен свят (много по-весел и по-остроумен, отколкото смятат хората) единствени жените, които не притежават безспорната, почти ненакърнима и налагаща се красота, които са обичани кой знае защо, мислят за старостта и си подготвят някакво състояние, но колкото те са по-хубави, толкова са по-непредвидливи. „Ти, значи, се страхуваш да не погрознееш, та си подготвяш рента?…“ — така бе казала Флорин на Мариет и тези думи изясняват една от причините на разточителството им. Такива жени са като спекуланта-самоубиец или като разсипника, изчерпал напълно всичките си източници; те изпадат ужасно бързо от положение на дръзко охолство в дълбока сиромашия. Тогава се хвърлят в ръцете на търговката на тоалетни принадлежности и продават на нищожна цена чудните си скъпоценности, правят дългове най-вече за да продължават да живеят привидно в разкош, който да им даде възможност да намерят загубеното, тоест — каса, от която да измъкват пари. Приливите и отливите в съществуването им обясняват добре защо толкова скъпо излиза една любовна връзка, която всъщност почти винаги се урежда от трето лице, както Азѝ бе вкопчила (още една дума от техния речник!) Нюсенжан и Естер. Затова парижаните, които познават добре града си, знаят отлично какво да мислят, като видят на Шан-з-Елизе този движещ се и шумен пазар и някоя жена, която са виждали преди година или шест месеца прекрасно облечена в блестящ разкошен екипаж, да се вози във взета под наем кола. „Като попаднеш в «Сент-Пелажи», трябва да умееш да подскокнеш оттам право в Булонската гора“ — смееха се Флорин и Блонде на незначителния виконт дьо Портандюер. Някои по-опитни жени не стигат никога до такива крайности. Те си остават погребани в отвратителните, взети под наем мебелирани жилища, където изкупват разточителствата си с лишения, подобно на пътници, заблудили се в Сахара, но и те не си слагат наум да живеят по-пестеливо, решават да ходят на костюмирани балове, предприемат пътувания в провинцията, в хубаво време се появяват добре облечени по булевардите. Впрочем тези жени проявяват една към друга преданост, каквато се среща сред слоевете, изхвърлени от доброто общество. За щастливата жена не е кой знае какво да помогне; тя си казва: „Утре и аз ще бъда така.“ И все пак най-осезателна подкрепа дава търговката на тоалетни принадлежности. Стане ли една такава лихварка и заемодавец, тя разтърсва и претърсва всички старчески сърца, за да намери купувач на обувките и шапките си. Тъй като не можеше да предвиди провала на един от най-богатите и най-способни борсови агенти, госпожа дю Вал-Нобл се озова в съвсем объркано материално положение. С парите на Фалекс тя бе задоволявала прищевките си и бе разчитала на него за по-полезните неща и за бъдещето си. „Как можех да очаквам такова нещо от човек, който изглеждаше такъв добряк?“ — каза тя на Мариет. В почти всички обществени класи добрякът е човек, който има пари, дава тук-таме от тях назаем, но не си ги иска обратно, държи се винаги по правилата на известна деликатност, вън от просташкия, задължителен за всички и общоприет морал. Някои хора, за които казват, че са честни и добродетелни, са разорили благодетелите си, както Нюсенжан, а други — излезли от изправителната полиция, са изобретателни в почтеността си към една жена. Напълно почтената личност Алсест — мечта на Молиер — се среща извънредно рядко; има я обаче навсякъде, дори и в Париж. Добрякът е плод на известна мекота в характера, която не доказва нищо. Един такъв човек е копринено гладък като котка, като пантоф, изработен точно по крака. И така, според смисъла на думата „добряк“ Фалекс трябваше да предупреди любовницата си за разорението си и да й остави с какво да живее. Галантният мошеник д’Етурни бе добряк. Той лъжеше при игра на карти, но бе заделил тридесет хиляди франка за любовницата си. „Все едно, каквото и да казвате, Жорж бе добряк, държеше се добре и заслужаваше по-добра участ!“ — отговаряха жените по време на карнавалните вечери на онези, които хвърляха обвинения срещу него. Проститутките не дават пет пари за законите, но обожават изисканото държане; те умеят да се продават като Естер в името на някакъв красив, скрит идеал, в който вярват. След като успя да спаси с голяма мъка от корабокрушението няколко скъпоценности, госпожа дю Вал-Нобл попадна под тежкото бреме на обвинението, че тя „е разорила Фалекс“. Тя наближаваше вече тридесет години и макар че бе в разцвета на хубостта си, все пак можеше да мине вече за стара, още повече, че при такива кризи срещу жената се изправят всички нейни съперници. Наистина Мариет, Флорин и Тюлиа приемаха приятелката си на вечеря и й даваха по малко пари, но тъй като не знаеха на колко възлизат дълговете й, не смееха да проникнат по-надълбоко в тази бездна. Шест години съставляват доста дългичко отклонение в колебанията на парижкото море между Ла Торпий и госпожа дю Вал-Нобл, за да може жената без кола да се обърне към жената, която се разхожда с кола; Вал-Нобл обаче знаеше Естер като много великодушна, ето защо не можеше да не си мисли понякога — както казваше тя, — че е „нейна наследница“; затова поиска да я срещне уж случайно. За да предизвика такава случайност, госпожа дю Вал-Нобл, облечена като жена от доброто общество, се разхождаше всеки ден по Шан-з-Елизе под ръка с Теодор Гайар, който по-късно се ожени за бившата си любовница, а сега, в бедата й, се държеше много добре с нея, даваше й ложи и й осигуряваше покани за всички забави. Тя се надяваше, че когато времето е хубаво, Естер също ще се разходи и тогава ще се срещнат. Кочияш на Естер бе Пакар, защото за пет дни домът на улица Сен-Жорж бе организиран така според разпоредбите на Карлос от Азѝ, Йороп и Пакар, че се бе превърнал в непревземаема крепост. От своя страна Пейрад, тласкан от дълбоката си ненавист, от желанието да си отмъсти и най-вече от мисълта да омъжи скъпата си Лиди, реши, щом Контансон му каза, че любовницата на господин дьо Нюсенжан може да се види по Шан-з-Елизе, също да се разхожда там. Пейрад се предрешваше така добре като англичанин, говореше френски с толкова сполучливо английско произношение, знаеше така хубаво английски и познаваше така пълно работите в тази страна, където парижката полиция го бе изпращала три пъти през 1779 и 1786 година, че изигра ролята си на англичанин в Лондон и сред посланиците, без да събуди подозрения. Той имаше много общи черти с прочутия измамник Мюсон и умееше така изкусно да се преобразява, че дори Контансон не го позна един ден. Придружен от дегизирания като мулат Контансон, Пейрад следеше Естер и хората й с поглед, който изглеждаше невнимателен, но забелязваше всичко. Така че в деня, когато Естер срещна госпожа дю Вал-Нобл, и той се намери съвсем естествено в страничната алея, където се разхождат, когато е сухо и топло, хората, дошли с екипаж. Пейрад, следван от мулата в ливрея, тръгна съвсем спокойно и като истински богаташ, който мисли само за себе си, подир двете жени, но така, че да улови няколко думи от разговора им.

— Е, мила, елате ми на гости — казваше Естер на госпожа дю Вал-Нобл. Нюсенжан е длъжен да не оставя без стотинка любовницата на своя агент…

— Още повече, че, както разправят, той го бил разорил — добави Теодор Гайар, — бихме могли да го пошанташираме…

— Той ще вечеря утре у дома, ела и ти, миличка — каза Естер. После пошепна на ухото й: — Правя с него каквото си искам и не е получил и тонинко.

И тя допря един от облечените в ръкавици пръсти до прекрасните си зъби и направи известното на всички решително движение, означаващо: „Нищо!“

— Хванала си го здраво…

— Мила моя, засега само дълговете ми е платил…

— Ама че си сметкаджийка! — възкликна Сюзан дю Вал-Нобл.

— О — продължи Естер, — дълговете ми биха накарали и министъра на финансите да се стъписа. Сега в най-скоро време искам тридесет хиляди франка ренга!… О, той е прекрасен човек, не мога да се оплача… Здрав е. След седмица ще чествуваме настаняването ми в новото жилище и ти ще дойдеш… Сутринта трябва да ми даде договора за къщата на улица Сен-Жорж. Според добрия тон не можеш да живееш в такава къща, ако нямаш тридесет хиляди франка рента, така, в случай на беда. Аз видях какво е бедност и не искам вече да я изпитам. Има някои неща, от които на човека веднага му прелива.

— Ти, дето казваше: „Аз самата съм цяло състояние!“, колко си се променила! — възкликна Сюзан.

— От швейцарския въздух е, човек става пестелив… Я слушай, направи като мене, миличка. Хвани си един швейцарец и той може да ти стане съпруг!… Защото те още не знаят какви жени сме ние… Във всички случаи ще се върнеш влюбена в законно вписаните ренти, а това е почтена и нежна любов! Довиждане.

И Естер се качи в хубавата си кола, в която бяха впрегнати най-прекрасните в цял Париж пъстро-сиви коне.

— Жената, която се качи в колата, ми харесва, но предпочитам другата, дето се разхожда; ще тръгнеш подире й и ще разбереш коя е — нареди на английски Пейрад на Контансон.

— Чуй какво каза този англичанин — и Теодор Гайар повтори на госпожа дю Вал-Нобл думите на Пейрад.

Преди да заговори на английски, Пейрад бе изпуснал две думи, които предизвикаха трепване по лицето на журналиста, и той се бе уверил, че Гайар знае този език. Тогава госпожа дю Вал-Нобл тръгна бавно към къщи — едно мебелирано и порядъчно жилище на улица Луи-льо-Гран, — като все се озърташе да види дали мулатът върви подире й. Сградата принадлежеше на някоя си госпожа Жерар, на която госпожа дю Вал-Нобл бе направила услуга по времето на своето благоденствие, а сега тя й се отплащаше с тази съвсем прилична квартира. Женицата — почтена, добродетелна и дори благочестива буржоазка — гледаше на куртизанката като на жена от по-висш обществен слой; беше я виждала по-рано сред непрекъснат разкош и сега я считаше за загубила трона си кралица; тя й поверяваше дъщерите си и — нещо много по-естествено, отколкото би могло да се предполага — водейки ги на театър, куртизанката се грижеше за тях като майка; двете госпожици Жерар я обичаха. Добрата и почтена хазайка приличаше на онези възвишени личности — духовници, които виждат в лицето на поставените извън закона жени същества, достойни за спасение и любов. Госпожа дю Вал-Нобл уважаваше нейната почтеност и често, като разговаряха вечерно време и й се оплакваше от нещастията си, й завиждаше. „Вие сте още хубава, можете да завършите добре живота си“ — казваше госпожа Жерар. Впрочем падането на госпожа дю Вал-Нобл бе само относително. Гардеробът на тази толкова разточителна и така елегантна жена бе все още много богат, а това й позволяваше при случай да се покаже в целия си блясък, както стана на представлението на „Ришар д’Арленгтон“ в театъра при Порт-Сен-Мартен. А госпожа Жерар плащаше с удоволствие файтоните, от които жената, останала без кола, имаше нужда, за да отиде някъде на вечеря или на театър и да се прибере в къщи.

— Скъпа госпожа Жерар — каза тя на почтената майка, — мисля, че животът ми ще се промени…

— Още по-добре, госпожо, само че бъдете умна, мислете за бъдещето… Не правете вече дългове. Толкова ми е трудно да връщам лицата, които ви търсят!…

— Е, не се тревожете за тези песове, те всички са спечелили огромни суми от мене. Я вземете тези билети за вариететния театър за дъщерите си, много хубава ложа на втори балкон. Ако някой ме потърси тази вечер, преди да съм се върнала, нека се качи. Бившата ми камериерка Адел ще бъде горе, ще ви я пратя.

Госпожа дю Вал-Нобл нямаше нито майка, нито леля, затова трябваше да прибегне до услугите на камериерката си (и тя без кола!), която да изиграе ролята на втора Сент-Естев пред непознатия, чието завоевание щеше да й позволи да си възвърне общественото положение. Тя отиде на вечеря с Теодор Гайар, а той същия ден бе канен на едно „събиране“, тоест на гуляя, даван от Натан по повод изгубения от него облог, разгулна вечер, за която на поканените се казва: „Ще има и жени.“