Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (25)

Дядо Канкоел

Като излезе от дома на барона, Контансон тръгна спокойно по улица Сен-Лазар към улица Сент-Оноре и оттам — към кафене „Давид“; той погледна през прозореца и видя вътре един старец, известен под името дядо Канкоед.

Кафене „Давид“, което се намира на ъгъла на улиците Ла Моне и Сент-Оноре, се радваше през първите тридесет години на нашия век на известност, стигаща чак до квартал Бурбоне. Там се събираха бивши или настоящи търговци като Камюзо, Льоба, Пийро, Попино, както и някои собственици, например дребничкият дядо Молиньо. От време на време се мяркаше и старият дядо Гийом, дошъл от улица Коломбие. Говореха за политика, но само помежду си, предпазливо, защото мнението за кафене „Давид“ бе, че там се събират либерали. Разказваха си кварталните клюки, до такава степен хората изпитват нужда да се подиграват едни на други!… Това кафене — както и всички кафенета — имаше един своеобразен посетител в лицето на дядо Канкоел, който ходеше в него още от 1811 година и изглеждаше дотолкова в тон с почтените хора, които се събираха там, че никой не се стесняваше да говори за политика в негово присъствие. Понякога човечецът, чиято простота даваше повод за много закачки от страна на постоянните посетители, изчезваше за месец-два, но тези отсъствия, отдавани редовно на различните му недъзи или на възрастта му (защото още през 1811 година той изглеждаше на повече от шестдесет години), не изненадваха никога никого.

— Какво става с дядо Канкоел?… — запитваха жената, която стоеше на тезгяха.

— Май че някой ден ще научим за смъртта му в колоната за дребни вести — отговаряше тя.

С произношението си дядо Канкоел издаваше произхода си, тъй като казваше естатуя, еспециална и туркин вместо турчин. Наричаше се по името на едно малко имение, „Ле Канкоел“ (дума, която в някои провинции означава „бръмбар“), в департамента Воклюз, откъдето бе дошъл. Бяха започнали да казват просто Канкоел, вместо де Канкоел, от което човечецът не се сърдеше, тъй като смяташе, че аристокрацията е умряла още през 1789 година; впрочем самото имение не му принадлежеше, понеже бе втори син в семейството на по-малкия брат. В днешно време облеклото на дядо Канкоел би изглеждало странно; но между 1811 и 1820 година то не учудваше никого. Старецът носеше обувки с железни токи, копринени чорапи на бели и сини райета, панталон от дебела тафта с кръгла тока на колана, в тон с обувките. Бяла жилетка с бродерия, стар зеленикавокафяв сукнен фрак с метални копчета и риза с плисирано жабо допълваха облеклото му. В средата на жабото блестеше златен медальон, под чието стъкло се виждаше малко светилище от коси — едно от очарователните прояви на чувства, които успокояват хората, както плашилото прогонва врабците. Повечето хора, също както животните, се плашат и успокояват от малко нещо. Панталоните на дядо Канкоел се държаха с една катарама, която според модата от миналото столетие се закопчаваше високо. От колана висяха две успоредни железни верижки, направени от множество халкички и завършващи със сноп украшения. Бялата му връзка се закопчаваше отзад с малка златна тока̀. И най-сетне една републиканска триъгълна шапка, каквато носеше и господин Три, председателят на съда, продължаваше да краси и през 1816 година снежнобялата му и напудрена коса. От известно време дядо Канкоел бе заменил тази толкова скъпа за него шапка (старецът счете, че е длъжен да направи тази жертва пред новото време) с отвратителното днешно бомбе, срещу което никои не смее да възрази. Малка опашка коси, стегнати с панделка, описваше на гърба на фрака кръгообразна черта, където мръсотията се прикриваше от тънък пласт пудра. Ако спрете вниманието си само на отличителната черта на лицето му — червения и покрит с пъпчици нос, същинска гъба, — бихте предположили, че този почтен старец по природа е хапльо и има лек характер, че е глупавичък и добряк, но бихте се излъгали като всички в кафене „Давид“, където никой никога не бе се вгледал в прозорливото чело, в язвителната уста и в студените очи на този старец, роб на пороците и невъзмутим като Вителий, с императорски корем, появяващ се, така да се каже, като че ли след възкръсване. През 1816 година един млад търговски пътник, наречен Годисар, постоянен посетител на кафене „Давид“, се запи от единадесет часа до полунощ с някакъв бивш Наполеонов офицер. Той има неблагоразумието да говори за важен, на път вече да избухне заговор срещу Бурбоните. В кафенето нямаше други хора освен дядо Канкоел, който изглеждаше заспал, двамата задрямали келнери и жената на тезгяха. През следващите двадесет и четири часа Годисар бе арестуван, заговорът — разкрит. Двама мъже загинаха на ешафода. Нито Годисар, нито който и да било друг заподозряха някога дядо Канкоел да е издал тайната. Изгониха келнерите, следиха се взаимно цяла година и изказваха опасенията си от полицията заедно с дядо Канкоел, който заявяваше, че щял да напусне кафенето, толкова се страхувал от нея.

Контансон влезе в кафенето, поръча си чашка ракия, но не погледна към погълнатия с четене на вестници дядо Канкоел; когато изпи ракията си, той извади дадената от барона златна монета и с трикратно отривисто почукване по масата извика келнера. Той и жената от тезгяха огледаха златната монета с внимание, много обидно за Контансон; недоверието им обаче бе обяснимо, като се има предвид впечатлението, което правеше на всички външният му вид. „Откъде е дошло това злато, от кражба или от убийство?“ — така помислиха неколцина свободомислещи и проницателни умове, които разглеждаха над очилата си Контансон, като в същото време се преструваха, че четат вестника си. Контансон, който виждаше всичко, но не се учудваше никога от нищо, избърса презрително устните си с едно шалче с три само кръпки, получи си рестото, пусна всички едри монети в малкото джобче, чийто някога бял хастар бе станал черен като панталона му, и не остави нищичко на келнера.

— Ама че обесник! — рече дядо Канкоел на съседа си, господин Пийро.

— Ами! — отговори за всички господин Камюзо, който единствен не бе проявил ни най-малко учудване. — Това е Контансон, дясната ръка на Лушар, таен агент в търговията. Сигурно ще пипнат някого в квартала…

Четвърт час по-късно дядо Канкоел стана, взе си чадъра и си тръгна най-спокойно.

Не се ли налага да обясним какъв страшен и потаен човек се криеше под дрехите на дядо Канкоел, също както абат Ерера прикриваше Вотрен? Истинското име на този южняк, роден в Канкоел — единственото имение на иначе доста почтеното семейство, — бе Пейрад. Той наистина произхождаше от по-малкия клон на рода Ла Пейрад, старо, но обедняло семейство в графството, което продължаваше да притежава земята на имението Ла Пейрад. Бе седмото дете и седемнадесетгодишен бе дошъл в Париж през 1772 година пеш, с две екю по шест ливри в джоба, подтикван от буйния си темперамент и от грубото желание да преуспее, което привлича толкова жители на Южна Франция в столицата, след като разберат, че бащиният дом никога не ще им даде възможност да задоволят страстите си. Ясно ще стане как е преминала младостта на Пейрад, като кажем, че през 1782 година той бе довереникът, героят на главното полицейско наместничество, където бе особено уважаван от двамата последни главни наместници, господата Льоноар и д’Албер. Революцията не притежаваше полиция, тя нямаше нужда от нея. Тогава доста много се разпространи доносничеството, нарекоха го гражданска доблест. По време на Директорията (чието управление бе малко по-законно от управлението на Комитета за обществено спасение) се наложи да се възстанови някаква полиция и Първият консул довърши това дело със създаваното на Префектурата на полицията и Министерството на полицията. Пейрад, който бе човек на традициите, изгради кадровия щат заедно с някой си Корантен, много по-влиятелен от Пейрад, макар и по-млад, който прояви дарованията си в подземията на полицията. През 1808 година огромните заслуги на Пейрад бяха възнаградени с назначаването му на отговорен пост главен полицейски комисар в Анверс. Според замисъла на Наполеон тамошната Полицейска префектура се равняваше на Министерството на полицията, чиято задача бе да извършва надзор над Холандия. След похода през 1809 година Пейрад бе арестуван в Анверс по заповед, излязла от кабинета на императора, доведен между двама стражари с пощенска кола в Париж и хвърлен в затвора „Ла Форс“. Два месеца по-късно той излезе оттам по поръчителство на приятеля му Корантен, след три разпита по шест часа всеки при префекта на полицията. На какво дължеше Пейрад изпадането си в немилост, дали на изумителната дейност, с която бе подпомогнал Фуше при защитата на френските брегове, нападнати, както казваха по онова време, вследствие на Валхернската експедиция, при която херцог д’Отрант изплаши с военните си способности императора? По времето на Фуше това бе само предположение; днес обаче то е сигурно, тъй като всички знаят какво бе станало на свикания тогава от Камбасерес Министерски съвет. Поразени като от гръм от новината за опита за нападение от страна на Англия, която си връщаше на Наполеон за Булонската експедиция, и изненадани от отсъствието на владетеля, окопал се тогава на остров Лобау, където Европа го считаше за загинал, министрите се чудеха какво решение да вземат. Общо бе мнението да се изпрати куриер при императора; единствен Фуше се осмели да очертае плана за отбрана, който впрочем той приложи на дело. „Действувайте, както намирате за добре — му бе казал Камбасерес, — аз държа да запазя главата си и изпращам рапорт до императора.“ Известно е какъв безсмислен предлог съчини императорът след завръщането си, за да хвърли в немилост пред целия Министерски съвет своя министър и да го накаже, че е спасил Франция без него. От този ден той прибави към враждебността на принц Талейран и омразата на херцог д’Отрант — двамата единствени големи политически мъже, родени от революцията, които може би щяха да спасят Наполеон през 1813 година. За да отстранят Пейрад, изтъкнаха един просташки предлог — злоупотребата, — като казаха, че той бил подпомагал пропатандата и поделял някои печалби с висши търговски служители. Подобно отношение бе тежко за човек, получил заради големите си заслуги маршалския жезъл на Главното комисарство. Остарял в делова работа, този човек притежаваше тайните на всички правителства от 1775 година, когато бе постъпил в Главното полицейско наместничество. Императорът, който се смяташе достатъчно силен, за да създава кадри за своите цели, не взе под никакво внимание препоръките, направени му по-късно в полза на човек, считан за един от най-сигурните, най-похватните и най-остроумни, но неизвестни таланти, натоварени да бдят за сигурността на държавата. Той реши, че може да замени Пейрад с Контансон; Контансон обаче бе вече привлечен от Корантен да работи за него. Пейрад бе още по-жестоко засегнат и поради обстоятелството, че бе развратник и чревоугодник; що се отнася до женската част, се намираше в положението на сладкар, който би хапнал с удоволствие сладкиши. Порочните му нрави бяха станали негова втора природа; не можеше вече да се откаже от хубаво ядене, от игра на карти, изобщо от живот не разкошен, но на широка нога, на какъвто се отдават всички хора с големи способности, чувствуващи потребност от прекомерни развлечения. Освен това дотогава бе живял охолно, без някога да му бяха искали да се отчита, тъй като ядеше направо от държавната трапеза, защото не държаха сметка нито за него, нито за приятеля му Корантен. Остроумен и циничен, той обичаше работата си; беше философ. Впрочем, на което и стъпало да се намира полицейският механизъм, доносчикът не може — също както и каторжникът — да се залови с почтена или свободна професия. Подобно на осъдените или на духовниците, щом един път бъдат белязани или зарегистрирани, полицейските шпиони придобиват нещо неизличимо в характера си. Има същества, на които обществото налага гибелна участ. За своя беда Пейрад се бе привързал към едно хубаво момиченце, едно дете, за което беше сигурен, че е негово, родено от някаква прочута актриса, на която бе услужил, а тя му остана признателна цели три месеца. Той доведе детето си от Анверс, но остана без средства в Париж, с хиляда и двеста франка годишна помощ, отпусната от Префектурата на бившия ученик на Льоноар. За двеста и петдесет франка се настани в малък петстаен апартамент на четвъртия етаж на улица Моано.