Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (16)

Как един „рис“ срещна „плъхчето“ и какво стана след това

Така стояха нещата, когато през една хубава августовска нощ барон дьо Нюсенжан се връщаше в Париж от имението на някакъв банкер, чужденец, установил се във Франция, който го бе поканил на вечеря. Това имение се намираше на осем левги от Париж, в Бри. А тъй като се бе похвалил, че ще заведе господаря си и ще го върне с неговите коне, сега, когато нощта бе вече настъпила, кочияшът на барона си позволи да кара бавно. Ето в какво положение се намираха животните, прислугата и господарят им при влизането във Венсенската гора. Буквално напоен в кухнята на прочутия валутен самодържец, напълно пияният кочияш спеше, макар че държеше юздите, колкото за заблуда пред минувачите. Седналият отзад лакей хъркаше-като звънтящ пумпал от Германия (страна, където се изработват малки фигурки от дърворезба и големи пумпали). Баронът искаше да се отдаде на разсъждения, но щом минаха моста при Гурне, сладката дрямка на храносмилането затвори очите му. По отпуснатите юзди конете разбраха в какво състояние е кочияшът; те чуха непрекъснатия бас на лакея, който трябваше да стои буден отзад на колата, видяха, че са господари и се възползуваха от четвъртчасовата свобода, за да вървят, както им се ще. И те като умните роби даваха възможност на крадците да ограбят един от най-богатите капиталисти във Франция, най-изтъкнатия по ловкост от онези, които хората са нарекли доста сполучливо „рисове“. Най-после, почувствували се господари и подтиквани от любопитството, което всички са забелязали у домашните животни, те се спряха на една полянка пред други коне, на които навярно казаха на конския си език: „На кого принадлежите? Какво правите тук? Щастливи ли сте?“ Щом колата спря, задрямалият барон се събуди. Отначало му се стори, че не е напускал парка на колегата си; после остана изненадан от едно небесно видение, заварило го без обичайното му оръжие: сметката. Имаше толкова прекрасна лунна светлина, че човек би могъл всичко да чете, дори и вечерен вестник. Сред горското мълчание и в лъчистия злак баронът видя една жена, която при качването си във взетата под наем кола се взря в странната заспала каляска. Като видя този ангел, барон дьо Нюсенжан се почувствува сякаш озарен от вътрешна светлина. Забелязвайки, че й се възхищават, младата жена спусна воала си с изплашено движение. Някакъв лакей нададе дрезгав вик, чийто смисъл бе разбран отлично от кочияша, защото колата се понесе бързо като стрела. Старият банкер се развълнува ужасно: прииждащата от краката кръв вливаше огън в мозъка му, а мозъкът изпращаше пламъци в сърцето му; гърлото му се бе свило. Нещастникът се побоя да не му призлее, успя да се изправи на ирака и да извика:

— Карай парсо! Тяфол та фсеме тос саспал итиот! Сто франка, ако настикнеш таси кола!

Като чу „сто франка“, кочияшът се разбуди, а и лакеят, застанал отзад на каляската, сигурно ги бе чул в съня си. Баронът повтори нареждането си, кочияшът, подкара конете в най-бърз галоп и успя да настигне при заставата пред Трон една кола, почти като онази, в която Нюсенжан бе съзрял божествената непозната, но в нея се изтягаше главният търговски служител от някакъв богаташки магазин с една почтена жена от улица Вивиан. Тази грешка раздразни барона.

— Ако ас пях тофел Шорш (четете Жорж) фместо теп, жифотно такова, той щял та намери тас шена — каза той на кочияша, докато прислужникът разглеждаше колата.

— Е, господин барон, май че дяволът беше застанал на онази кола отзад, облечен като унгарски пехотинец, той ми е сменил колата.

— Нема никакъф тяфол — отвърна баронът.

По това време барон Нюсенжан казваше, че е на шестдесет години, че жените му са съвсем безразлични и с още по-голямо основание — неговата съпруга. Той се хвалеше, че никога не е познавал онази любов, за която се вършат лудории, смяташе за щастие, че е приключил с жените, за които твърдеше, че и най-миловидната не заслужава парите, които се харчат за нея дори и когато се отдава безкористно. Считаха го за толкова преситен от любов, че престанал вече да си купува срещу две банкноти по хиляда франка удоволствието да бъде мамен. От ложата си в Операта той оглеждаше с равнодушни очи спокойно балерините на сцената. Този капиталист не хвърляше закачливи погледи към опасния рой младеещи се стари жени и застарели девойки — елит на парижките удоволствия. Искрената или престорена любов, себелюбието, любовта към благоприличието и към суетата, любовта по влечение, почтената съпружеска или извратената любов — всичко това баронът го бе познал, бе го купувал, всичко освен истинската любов. Тя именно сега връхлетя върху него, както орелът се спуска върху избраната плячка — така бе връхлетяла върху Генц, съветника на негово превъзходителство принц Метерних. Известни са глупостите, извършени от този стар дипломат за Фани Елслер, чиито театрални репетиции го занимавали много повече, отколкото интересите на Европа. Жената, която преди малко бе разтърсила тази обкована с желязо каса, наречена Нюсенжан, му се бе сторила една от жените, които се раждат веднъж на поколение. Не се знае дали любовницата на Тициано, дали Мона Лиза на Леонардо да Винчи или Форнарина на Рафаело са били красиви колкото прекрасната Естер, у която и най-опитното око на най-наблюдателния парижанин не би открило и най-малкия белег, напомнящ куртизанката. Ето защо баронът бе смаян особено от изражението на благородство, което обичаната и заобиколена с разкош, изящество и любов Естер притежаваше в най-висока степен. Щастливата любов е като света вода за жените; тогава те всички стават горди като императрици. Цели осем нощи поред баронът ходи във Венсенската гора, после — в Булонската, в гората при Вил-д’Авре, при Мьодон и най-сетне във всички околности на Париж, но не можа да срещне Естер. Прекрасното й лице, за което той казваше, че е „сащо лице от Пиплията“, стоеше неизменно пред очите му. Изминаха петнадесет дни и той загуби и апетит. Отначало Делфин дьо Нюсенжан и дъщеря й Огюста, която баронесата бе започнала да извежда в обществото, не забелязаха извършилата се у барона промяна. Майката и дъщерята виждаха господин дьо Нюсенжан единствено на закуска и вечеря, и то ако вечеряха всички в къщи, което се случваше само в дните, когато Делфин имаше гости. Но като изминаха два месеца, баронът, обзет от треската на нетърпението и изпаднал в нещо като носталгия, а освен това и смаян от безсилието на милионите, отслабна и така дълбоко залиня, че Делфин започна тайно да се надява да остане вдовица. Тя лицемерно съжаляваше мъжа си и накара дъщеря си да се върне от пансиона. Умори го с въпроси, на които той отговори като засегнатите от тъга англичани, тоест с мълчание. Делфин дьо Нюсенжан даваше голяма вечеря всеки неделен ден. Тя бе избрала този ден за приемите си, след като бе установила, че във висшето общество никой не ходи на представления в неделя и че изобщо в този ден няма какво да се прави. Напливът на буржоа или търговци прави неделния ден в Париж така глупав, колкото е скучен в Лондон. Така че баронесата покани на вечеря прочутия доктор Деплен, за да може да се посъветва с него въпреки желанието на болния, защото Нюсенжан казваше, че се чувствува напълно здрав. Келер, Растиняк, дьо Марсе, дю Тине, всички приятели на семейството бяха внушили на баронесата, че човек като Нюсенжан не бива да умре внезапно; огромните му сделки изискваха да се вземат предварителни мерки, налагаше се на всяка цена да узнаят какво е състоянието му. Тези господа също бяха поканени, както и граф дьо Гандрьовил, тъст на Франсоа Келер, кавалерът д’Еспар, де Люпо, доктор Бианшон, ученик на Деплен, когото той ценеше най-много, Бодьонор и жена му, граф и графиня дьо Монкорне, Блонде, госпожица де Туш, Конти и Люсиен дьо Рюбампре, към когото Растиняк изпитваше от пет години най-дълбоки приятелски чувства. Но нека всичко си дойде по реда, както пишат по афишите.