Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendeurs et misères des courtisanes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Оноре дьо Балзак. Величие и падение на куртизанките

Френска, второ издание

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Маринович, Галина Кирова

 

Дадена за набор юли 1980.

Подписана за печат октомври 1980.

Излязла от печат ноември 1980.

Формат 84×108/32

Печатни коли 34,50. Изд. коли 28,98.

УИК 28,75 Цена 3,26 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Скучна глава, защото в нея се говори за четири години щастие

Държането на Люсиен след завръщането му в Париж носеше отпечатъка на толкова голяма дипломатичност, че трябваше да възбуди и възбуди завистта на всичките му предишни приятели, на които той си отмъсти само като ги караше да побесняват от успехите му, от безупречното му облекло и от начина му да държи хората на разстояние. Толкова общителният и излиятелен поет бе станал студен и сдържан. Дьо Марсе — човекът, когото парижката младеж бе приела за свой идеал — не влагаше в думите или в делата си повече мярка от Люсиен. А колкото, до ума му, той още на времето като журналист го, бе доказал. Дьо Марсе, на когото мнозина с удоволствие противопоставяха Люсиен, като показваха предпочитанията си към поета, прояви дребнавост и започна да се дразни. На почит сред хората, държащи властта, Люсиен до такава степен изостави всякаква мисъл за литературна слава, че остана безчувствен към успеха на романа си (повторно издаден под истинското му заглавие: „Стрелецът на Шарл IX“), както и към шума, вдигнат от сбирката сонети, озаглавена „Маргаритки“ и разпродадена от Дориа за една седмица.

— Този успех е посмъртен — отговори той засмяно на госпожица де Туш, която му поднесе поздравленията си.

Страшният испанец поддържаше с желязна ръка жертвата си по път, в чийто край умеещият да изчаква политически мъж, бива посрещнат с фанфари и с придобивките на победата. Люсиен бе наел ергенската квартира на Бодьонор, на кея Малаке, за да бъде по-близо до улица Тетбу, а менторът му се бе настанил в три стаи на четвъртия етаж в същата къща. Люсиен имаше вече само един кон за езда и за впрягане, прислужник и коняр. Всеки път, когато не се хранеше в града, отиваше на вечеря при Естер. Карлос Ерера наблюдаваше така зорко прислугата от дома на кея Малаке, че Люсиен не изхарчваше и десет хиляди франка годишно. Десет хиляди франка бяха достатъчни и за Естер благодарение на непрекъснатата и необяснима преданост на Йороп и Азѝ. Между другото Люсиен вземаше най-големи предпазни мерки на отиване и на връщане от улица Тетбу. Там той отиваше само с файтон, със спуснати пердета и винаги нареждаше колата да влезе вътре в двора. И понеже страстта му към Естер и съществуването на домакинството на улица Тетбу останаха напълно неизвестни за света, те не попречиха на нито едно негово начинание или познанства; той не изпусна никога нито дума по този деликатен въпрос. В това отношение грешките му с Корали, по време на първия му престой в Париж, го бяха поучили. Животът му придоби редовността на порядъчния човек, зад която могат да се потулят много тайни неща; в обществото оставаше всяка вечер до един часа сутринта; в къщи го намираха от десет до един следобед; след това отиваше в Булонската гора и ходеше на гости до пет часа. Рядко го виждаха пеша, така можеше да избегне бившите си познати. Поздравеше ли го някой журналист или някой от някогашните му другари, той отговаряше с кимване на глава достатъчно учтиво, така че да не обиди никого, но в поздрава му прозираше дълбоко презрение, убийствено за близките отношения при французите. Така той бързо се отърва от хора, които не му беше приятно да е познавал. Някаква стара омраза му пречеше да отиде у госпожа д’Еспар, която много пъти го бе канила на гости; когато я срещнеше у херцогиня дьо Мофриньоз, госпожица де Туш, графиня дьо Монкорне или другаде, държането му бе приятно учтиво. Тази ненавист, равностойна на ненавистта на госпожа д’Еспар, караше Люсиен да действува предпазливо; видяхме как, като си позволи да си отмъсти, той я разпали още повече, а това му докара сериозен упрек от страна на Карлос Ерера.

— Не си станал още толкова силен, че да си отмъщаваш на когото и да било — му каза тогава испанецът. — Когато човек е на път при палещо слънце, не се спира, за да си откъсне дори най-хубавото цвете…

Пред Люсиен се откриваше голямо бъдеще, а той притежаваше и доста силно чувство за превъзходство, така че младежите, заслепени или раздразнени от завръщането му в Париж и от необяснимото му богатство, можеха на драго сърце да му изиграят някоя лоша шега. Знаейки, че има много врагове, Люсиен си даваше сметка за некрасивите намерения на приятелите си. Затова и абатът предупреждаваше основателно духовния си син за човешкото предателство и му сочеше опасностите от тъй съдбоносното за младежта неблагоразумие. Люсиен бе длъжен да разказва и разказваше всяка вечер на абата и най-малките случки през деня. Благодарение на съветите на този ментор той осуетяваше и най-ловкото любопитство — любопитството на висшето общество. Предпазван от английската му сериозност, силен поради преградите, издигани от дипломатическата му въздържаност, той не позволяваше и не даваше възможност на никого да надникне в работите му. В края на краищата младото му и хубаво лице бе станало в обществото безстрастно като лице на принцеса по време на тържество. Към средата на 1829 година се говореше за женитбата му с най-голямата дъщеря на херцогиня дьо Гранлийо, която тогава имаше само четири дъщери за женене. Никой не се съмняваше, че по този повод с кралско благоволение титлата маркиз ще бъде върната на Люсиен. Тази женитба щеше да реши политическата съдба на Люсиен, който навярно щеше да бъде назначен пълномощен министър в някой германски кралски двор. Особено от три години насам животът на Люсиен бе станал безупречно благоразумен; затова дьо Марсе се бе изразил за него по следния странен начин: „Това момче сигурно има зад гърба си някой много силен!“ Така Люсиен бе станал почти важна личност. Впрочем любовта му към Естер му бе помогнала много да играе ролята си на сериозен човек. Такава връзка предпазва честолюбивите мъже от много глупости; като не държат на нито една жена, те не се оставят да попаднат в плен на плътското въздействие над нравствеността. Колкото до щастието, на което се радваше, то бе осъществената мечта на гладния поет, останал без стотинка в една таванска стаичка. Макар че му напомняше Корали — артистката, с която Люсиен бе живял една година, — Естер, идеал на влюбената куртизанка, напълно я засенчваше. Всички любещи и предани жени обичат усамотението и потайността, нещо като живота на бисера на морското дъно; у повечето обаче тези неща са чаровна прищявка, тема за разговор, доказателство за любов, което те мечтаят да дадат, но не дават; а Естер, която продължаваше да се чувствува като след първото любовно блаженство и живееше все още като при първия палещ поглед на Люсиен, не прояви за четири години и най-малкото любопитство. Всичките й мисли бяха насочени към това да не премине границите на програмата, посочена от съдбовната ръка на испанеца. Нещо повече! И сред най-опияняващите наслади тя не се възползува от безпределната власт, с която неутолимото желание на любовника кичи любимата жена, за да разпита Люсиен за Ерера, който впрочем продължаваше да й вдъхва страх: тя не смееше и да мисли за него. Изкусните благодеяния на този неразгадаем човек, на когото Естер несъмнено дължеше и пансионерската си грациозност, и държането си на порядъчна жена, и възраждането си, се струваха на бедната девойка първи стъпки към ада. „Ще плащам всичко това един ден“ — казваше си тя с ужас. Докато траеха хубавите нощи, тя излизаше редовно в наета кола. Закарваха я бързо — навярно по нареждане на абата — в една от прелестните горички, около Париж — в Булон, Венсан, Роменвил или във Вил-д’Авре, много пъти с Люсиен, а понякога сама с Йороп. Там тя се разхождаше без страх, защото, когато не беше с Люсиен, я придружаваше едър слуга, облечен като най-елегантните лакеи, въоръжен с истински нож и чието лице, както и сухата мускулатура издаваха страхотен атлет. Този втори неин пазач носеше според английската мода бастун, наричан дълга пръчка, известна на батонистите[1], с която те могат да се разправят с доста нападатели. По поръка на абата Естер не бе разменила никога и дума с този лакей. Когато госпожата пожелаеше да се прибере, Йороп извикваше; лакеят изсвирваше на кочияша, който пък се намираше винаги на подходящо разстояние. Когато Люсиен се разхождаше с Естер, Йороп и лакеят вървяха на стотина крачки зад тях, като двама от онези сатанински пажове, за които се разказва в „Хиляда и една нощ“, изпратени от някакъв магьосник на покровителствуваните от него хора. Парижаните и особено парижанките не познават очарованието на разходките в гората през хубавите нощи. Тишината, лунната светлина, самотата притежават успокояващото въздействие на банята. Обикновено Естер излизаше в десет часа, разхождаше се от полунощ до един часа и се прибираше в два часа и половина. В нейния дом денят никога не настъпваше преди единадесет часа. Тогава тя се изкъпваше и започваше онова грижливо обличане, неизвестно за повечето жени в Париж, тъй като изисква много време, с което се занимават само куртизанките, жените с леко поведение и знатните дами — до една господарки на времето си. Тя биваше готова чак при пристигането на Люсиен, пред чийто поглед се показваше като току-що разцъфнало цвете. Едничката й грижа бе щастието на нейния поет; принадлежеше му като негова вещ, с други думи — даваше му пълна свобода. Никога не хвърли поглед отвъд царството, озарявано от нейните лъчи; това абатът й го бе особено много подчертал, защото в плановете на този далновиден политик бе залегнало Люсиен да има успех сред жените. Щастието не се поддава на описание и разказвачите от всички страни така добре са го разбрали, че всички любовни приключения завършват с изречението: „Били щастливи!“ Ето защо ние можем да говорим само за проявите на това наистина вълшебно щастие в сърцето на Париж. То бе щастие в най-красивия му образ, поема, симфония, продължила четири години! Всички жени ще кажат: „Това е вече много!“ Но нито Естер, нито Люсиен казаха: „Много е!“ С една дума, изразът: „Били щастливи“ се отнасяше за тях много повече, отколкото за героите от вълшебните приказки, защото те нямаха деца. Така че Люсиен можеше да кокетира в обществото, да се ръководи от прищевките си на поет и — нека употребим точната дума — от изискванията на общественото си положение. По времето, когато си пробиваше бавно път, той участвува тайно в делата на няколко политически мъже и с това им направи услуга, като прояви голяма дискретност. Прекарваше дълги часове в обществото на госпожа дьо Серизи, с която, по думите на литературните кръгове, бил в най-добри отношения. Госпожа дьо Саризи бе отнела Люсиен от херцогиня дьо Мофриньоз; тя, както разказваха хората, не държала вече на него — израз, с който жените си отмъщават за щастието, на което им завиждат. Люсиен бе приютен, образно казано, в скута на най-висшето общество, тъй като бе в най-близки отношения с няколко жени, приятелки на парижкия архиепископ. Скромен и сдържан, той изчакваше търпеливо. Затова забележката на дьо Марсе, който тогава се бе оженил и караше жена си да води живот като живота на Естер, съдържаше доста много наблюдения. По-нататък обаче в нашия разказ ще бъдат изяснени достатъчно и подмолните опасности в положението на Люсиен.

Бележки

[1] Фехтовчик, който вместо с шпага се е отбранявал с бастун. Спорт, разпространен през миналия век във Франция. — Б.пр.