Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (126)

Шарло

Директорът на „Консиержри“ отиде веднага при главния прокурор, където завари първия заместник главен прокурор на разговор с господин дьо Гранвил със заповедта за екзекуция в ръка. Господин дьо Гранвил бе съсипан от умора и от скръб, тъй като бе прекарал цялата нощ в дома на Серизи, защото лекарите не смееха още да твърдят, че графинята ще запази разсъдъка си, но все пак се чувствуваше задължен поради важността на тази екзекуция да отдели няколко часа на прокурорските си задължения. Като поговори малко с директора, господин дьо Гранвил взе заповедта от ръцете на първия си заместник и я подаде на Голт.

— Екзекуцията да се изпълни освен при особени обстоятелства по ваша преценка — каза той; — разчитам на благоразумието ви. Издигането на ешафода може да се забави до десет часа и половина, така че ви остава още един час. При такива случаи часовете са равностойни на векове, а в един век могат да се случат много събития! Не позволявайте да вярват в отлагане на наказанието! Ако трябва, да се пристъпи и към смъртния тоалет и ако не се направи никакво разкритие, предайте заповедта на Санеон в девет и половина. Нека чака!

Когато напускаше кабинета на главния прокурор, директорът на затвора срещна под свода на коридора, водещ към галерията, господин Камюзо, който отиваше нататък. Той се поразговори малко със следователя и след като го осведоми какво е станало в „Консиержри“ с Жак Колен, слезе надолу, за да уреди срещата на Тромп-ла-Мор с Мадлен; само че той позволи на мнимия свещеник да разговаря с осъдения на смърт едва когато великолепно предрешеният като жандарм Биби-Люпен смени доносчика, натоварен да наблюдава младия корсиканец.

Не можем да си представим дълбокото учудване на тримата каторжници, когато видяха, че някакъв надзирател дойде да вземе Жак Колен, за да го отведе в килията на осъдения на смърт. Като подскочиха едновременно, те и тримата се доближиха до стола, на който бе седнал Жак Колен.

— Нали е за днес, господин Жюлиен? — запита Филдьо-Соа надзирателя.

— Да, Шарло вече е там — отговори с пълно равнодушие надзирателят.

Това е прозвището, дадено от народа и затворниците на изпълнителя на смъртните присъди в Париж. Прякорът води началото си от революцията през 1789 година.

Името направи силно впечатление. Всички затворници се спогледаха.

— Свършено е! — каза надзирателят. — Заповедта за екзекутирането е стигнала вече до господин Голт и преди малко прочетоха присъдата.

— Значи, хубавият Мадлен е получил вече всичките си причастия?… — продължи Ла Пурай. — Поел е последната глътка въздух.

— Горкият Теодор… — възкликна Льо Бифон — добър човек е. Жалко е на неговата възраст да се изкихаш в триците…

Надзирателят тръгна към вратичката, като смяташе, че Жак Колен върви след него; испанецът обаче вървеше бавно и като изостана с десет крачки, направи се, че му става зле и понечи да се хване за Ла Пурай.

— Той е убиец! — каза Наполитас на свещеника, сочейки Ла Пурай и предлагайки му ръката си.

— Не, за мен той е нещастен човек!… — отвърна Тромп-ла-Мор със самообладанието и умилението на архиепископа от Канбре.

И той се отдели от Наполитас, който още при пръв поглед му се бе видял много подозрителен.

— Той се намира на първото стъпало на обителта „Утеши се щеш не щеш“, но аз съм игуменът на тази обител! Сега ще ви покажа как ще преметна главния прокурор. Искам да спася тази глава от лапите му.

— Заради панталоните му! — каза Фил-дьо-Соа усмихнато.

— Искам да дам тази душа на небето! — отвърна с усмивка Жак Колен, виждайки, че го заобикалят и други затворници.

И той последва надзирателя през вратичката.

— Дошъл е да спаси Мадлен — каза Фил-дьо-Соа, — правилно сме отгатнали. Какъв тарикат!…

— Но как?… Хусарите на гилотината са вече там, той навярно няма и да го види — продължи Льо Бифон.

— Хлебарят (дяволът) е с него! — викна Ла Пурай. — Та той ли ще открадне парите!… Той твърде много обича другарите си! Твърде много се нуждае от нас! Искаха да го предадем, но ние не сме предатели. Ако освободи своя Мадлен, ще му кажа тайната си!

Впечатлението от последните думи бе, че тримата каторжници станаха още по-предани на своя бог; в този миг и прочутия шеф се съсредоточи цялата им надежда.

Въпреки опасността за Мадлен Жак Колен продължи да играе ролята си. Той, който познаваше „Консиержри“ тъй добре, както и трите каторги, така естествено бъркаше посоката, че докато стигнат до канцеларията, надзирателят бе принуден да му казва непрекъснато: „Оттук!“ или; „Оттам!“ Там Жак Колен видя от пръв поглед още един облегнат до камината едър и дебел човек, червеното му и продълговато лице не бе без известна изисканост; той веднага позна Сансон.

— Господинът е навярно свещеникът — каза Жак Колен и тръгна към него с най-добродушно изражение.

Тази грешка бе така страшна, че присъствуващите изтръпнаха.

— Не, господине — каза Сансон, — моите задължения са други.

Сансон, баща на последния палач с това име — защото той наскоро бе уволнен, — бе син на онзи, който бе екзекутирал Луи XVI.

След четиристотин години упражняване на тази служба наследникът на толкова палачи се бе опитал да отхвърли наследственото бреме. Семейство Сансон, палачи в Руан цели два века, преди да бъдат удостоени със званието „пръв кралски палач“, бяха изпълнявали от баща на син съдебните присъди още от XIII век. Малко родове могат да посочат пример за служба или за благородническо удостояване, предавани от баща на син цели шест века. Точно когато младежът, станал кавалерийски капитан, се бе видял на прага на хубава кариера във войската, баща му поиска той да му помага при екзекуцията на краля. После, когато през 1793 година имаше два постоянни ешафода — един при една от градските врати, друг — на площад Грев, — той направи сина си свой помощник. Сега този около шестдесетгодишен, вдъхващ у всички ужас държавен служител правеше впечатление с прекрасното си държане, с кротките си и улегнали обноски и с голямото си презрение към Биби-Люпен и неговите сътрудници — доставчици на жертви за гилотината. Единственият белег, издаващ у този човек кръвта на старите средновековни мъчители, бяха широките му и страшно дебели ръце. Доста образован, държащ много на битността си на гражданин и избирател, страстен любител, както разправяха, на градинарството, този едър и дебел мъж, с разширено от лисината чело, който говореше тихо и имаше спокойно и мълчаливо държане, приличаше много повече на английски аристократ, отколкото на изпълнител на смъртни присъди. Така че един испански каноник можеше да направи неволно грешката, която Жак Колен бе направил нарочно.

— Тоя не е каторжник — каза началникът на надзирателите на директора.

„И аз започвам да мисля така“ — рече си господин Голт, кимайки с глава към подчинения си.