Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (118)

Вътрешният двор „Консиержри“

В осем часа сутринта, когато влезе в килията, където беше Жак Колен, надзирателят на „пистолите“ го намери блед и спокоен, като човек, надвил себе си с огромно усилие на волята.

— Време е да слезете на двора — каза ключарят, — затворен сте вече три дни и ако искате да вземете чист въздух и да повървите, можете да дойдете!

Потънал в мислите си и забравил напълно себе си, Жак Колен, който се чувствуваше като празна дреха, като дрипа, не заподозря клопката, приготвена му от Биби-Люпен, нито значението, отдавано на появата му в двора. Тръгнал машинално, нещастникът измина коридора покрай килиите, направени в нишите на прекрасните сводове на двореца на френските крале, върху които се опира галерията на Сен-Луи, откъдето днес се минава, за да се отиде в различните допълнителни служби на касационния съд. Този коридор се съединява с коридора на „пистолите“ и — обстоятелство, достойно за отбелязване — килията, в която бе затворен Лувел, един от най-прочутите цареубийци, се намира в десния ъгъл, образуван от чупката на двата коридора. Под хубавия кабинет в кулата Бонбек има вита стълба, с която този мрачен коридор завършва и откъдето минават настанените в „пистоли“ или в обикновени килии затворници, за да отидат на двора.

Всички задържани в затвора, подсъдимите, които трябва да се явят пред наказателния съд, и онези, които вече са били викани пред него, с една дума, всички затворници в „Консиержри“ се разхождат в това тясно и покрито с плочки пространство по няколко часа на ден, най-вече рано сутрин през лятото. Този двор — своего рода преддверие към ешафода или към каторгата — е, от една страна, път към тях, а от друга, свързва затворите с обществото чрез тъмничаря, следователския кабинет или наказателния съд. Ето защо видът му вледенява, повече, отколкото ешафодът. Ешафодът може да се превърне в път към небето; затворнишкият двор обаче е сборище на всички земни безчестия и от него няма изход!

Той си остава един и същ, където и да се намира: в „Ла Форс“ или в Поаси, в затворите на Мьольон или в „Сент-Пелажи“. Всичко е еднакво, та чак до цвета на зидовете, до височината им или до квадратурата на двора. Ето защо романите от цикъла „Изследвания на нравите“ биха изменили на заглавието си, ако тук не бъде поместено най-точно описание на този парижки pademonium^[1].

Под четвъртия от масивните сводове, поддържащи заседателната зала на касационния съд, има един камък, за които разправят, че служел на Сен-Луи за раздаване на помощи; в наши дни той служи за маса за разпродажба на някои храни на затворниците. Така че щом дворът бъде отворен за тях, те всички се натрупват около този камък, покрит с ракия, ром и други затворнически лакомства.

Двата първи свода от онази страна на двора, коя го е обърната към великолепната галерия във византийски стил — единствен остатък от изяществото на двореца на Сен-Луи, — са превърнати в приемна, където стават срещите между затворниците и техните адвокати и където затворниците отиват през един неописуем вход, състоящ се от два прохода, очертани от огромни пречки в третия свод. Този двоен проход прилича на временно направените с бариера места за минаване при вратите на театрите, за задържане на тълпата при голям успех на представлението. Тази приемна, която се намира в края на огромната зала на днешния вход на „Консиержри“ и се осветява откъм двора, със своеобразни наклонени отвори-улеи, бе показана наскоро на бял свят чрез прозорци, направени откъм вратичката в затвора, така че адвокатите, разговарящи с клиентите си, могат да бъдат наблюдавани. Горното нововъведение се наложи поради прекалената съблазън, упражнявана от красиви жени пред защитниците им. Не може да се предвиди докъде ще стигне нравствеността… Подобни мерки са като онези готови анализи на съвестта, при които чистото въображение се покварява пред неподозираните гнусотии. В същата приемна стават и свижданията с близки и приятели, получили от полицията разрешение да посетят затворниците, чакащи присъда или вече осъдени.

Сега става ясно какво представлява този двор за затворниците от „Консиержри“; той е тяхната градина, градина без дървета, без земя и цветя, с една дума, затворническа градина! Приемната и камъкът на Сен-Луи, на който се раздават разредените храни и напитки, съставляват едничката възможна връзка с външния свят.

Минутите, прекарани на двора, са единствените, по време на които затвореният е на въздух и заедно с други хора; другаде затворниците се събират в работилниците, но в „Консиержри“ можеш да имаш занятие само ако си в „пистола“. Тук въпросът за наказателния съд занимава всички умове, понеже се чакат следствието и присъдата. Дворът следователно представлява отвратително зрелище; човек не може да си го представи, трябва да го види или да го е видял.

Преди всичко, събралите се на площ от четиридесет на тридесет метра стотина подследствени или подсъдими не представляват най-добрата част от обществото. Всички тези клетници, които в по-голямата си част принадлежат към най-низшите класи, са зле облечени; лицата им са отвратителни, страшни; защото престъпникът, дошъл от по-висшите обществени сфери, е доста рядко изключение. Злоупотребите, фалшификациите или фалитът поради измама — единствените престъпления, които могат да доведат тук хора от доброто общество — се радват на привилегията на „пистолата“ и в такъв случай обвиняемият не напуска почти никога килията си.

Това място за разходка е обградено от хубави, здрави, възчерни зидове, от колонада, с изградени в нея килии, с укрепление откъм кея и от зарешетените „пистоли“ откъм север; то се пази от зорки тъмничари, заети да надзирават стадото пропаднали и недоверчиви един към друг престъпници и навява тъга още с разположението си; но то ви ужасява, ако попаднете под обстрела на всички тези пълни с омраза, любопитство и отчаяние погледи, ако се изправите пред тези опозорени същества. Никаква радост! Всичко е мрачно — и стените, и съвестите. Всичко крие опасност за тези клетници; те не смеят да се доверят едни на други, освен ако са свързани със зловеща като каторгата дружба, която се поражда само там. Полицейският дух, който витае над тях, отравя атмосферата и покварява всичко, дори и ръкостискането между двама затворени, които са близки. Престъпникът, срещнал тук най-добрия си приятел, не знае дали той не се е разкаял, дали, за да запази живота си, не е направил признания. Липсата на сигурност, страхът от някое ухо разваля и без това привидната свобода на двора. На затворнически жаргон ухото е доносчик, комуто уж тежи някаква неприятна история и чието пословично умение се състои в това да бъде взет за приятел. Думата приятел означава на таен език „прочут крадец“, съвършен крадец, който отдавна е скъсал с обществото и иска да бъде крадец за цял живот, но да остане въпреки всичко верен на законите на висшето разбойническо съсловие.

Престъпността и лудостта имат нещо общо. Все едно е дали гледаш затворниците в двора на „Консиержри“, или лудите в градината на някоя лудница. И едните, и другите се разхождат, като се избягват взаимно и си хвърлят ако не друго, поне странни, жестоки погледи, според мислите, които ги вълнуват в момента и които никога не са нито весели, нито сериозни, защото те или се познават, или се боят едни от други. Изчакването на присъдата, угризенията на съвестта, безпокойството придават на разхождащите се в затворническия двор неспокойното и блуждаещо изражение на лудите. Само съвършените престъпници притежават увереност, наподобяваща спокойствието на почтения живот, откровеността на чистата съвест.

Тъй като човек от средните класи тук е изключение, а срамът задържа в килиите онези, които излежават някакво престъпление, обичайните посетители на двора са обикновено облечени като хора от работническата класа. Преобладават престилките, късите рубашки и кадифените куртки. Грубите или нечисти облекла, хармониращи с простите или зловещи лица и с грубиянското държане, което все пак е малко смекчено от тъжните мисли, обхванали затворниците, всичко, дори и тишината, допринася, за да бъде поразен от ужас или от отвращение редкият посетител, получил чрез връзките си рядката привилегия да проучи „Консиержри“.

Както видът на някой кабинет по анатомия, където гнусните болести са представени чрез восъчни фигури, прави попадналия в него младеж целомъдрен и му вдъхва свети и възвишени чувства, така и видът на „Консиержри“ и на двора, населен с посетители, обречени на каторга, на ешафод или на някакво опозоряващо наказание, вдъхват страх от човешкото правосъдие у хора, които може би не се боят от небесното, чийто глас говори така високо в нашата съвест; и те излизат оттам почтени за дълго време.