Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (10)

Мъка по миналото

По време на почивките Естер разпитваше грижливо другарките си за най-обикновени неща, които за нея бяха като първите откровения на живота за детето. Когато научи, че в деня на покръстването си и по време на първото причастие ще бъде облечена в бяло, с бяла сатенена лента на челото, бели панделки, бели обувки и бели ръкавици, че в плитките й също ще има бели кордели, тя се разрида сред учудените си другарки. Пълна противоположност на сцената с Йевфай на планината. Куртизанката се изплаши да не разберат причината на сълзите й, затова обясни дълбокото си вълнение с радостта, която изпитвала предварително от описанието на собствения й образ. Понеже животът, който напускаше, се различаваше от онзи, в който навлизаше, толкова, колкото дивачеството се отличава от цивилизацията, тя прояви прелестта, наивността и дълбочината на очарователната героиня от романа „Пуританите в Америка“. И нейното сърце се терзаеше, без тя да си дава сметка, от любов — странна любов, — от желание, по-силно у нея, която познаваше всичко, отколкото у девственица, която не знае нищо, макар че и у двете желанието има същата първопричина и същия завършек. През първите месеци новият отшелнически живот, удивлението от знанията, заниманията, изпълнението на религиозните обреди, усърдно прилаганото благочестиво решение, сладостта от породените привързаности и, най-сетне, пробудилите се умствени способности — всичко, дори и усилията да запомни толкова нови неща, потискаше спомените; колкото й предстоеше да учи, толкова трябваше да забрави. Съществуват няколко вида памет: на плътта и на съзнанието; така че залиняването е болест на физическата памет. Ето защо през третия месец устремът на тази девствена душа, размахала крила към рая, бе не толкова обуздан, колкото възпрепятствуван от някаква глуха вътрешна съпротива, чиято причина бе неизвестна и за самата Естер. Подобно на шотландските овци и тя искаше да пасе отделно, но не можеше да победи инстинктите, развили се у нея поради развратния живот. Дали не я зовяха калните парижки улици, от които се бе отказала? Дали оковите на прекъснатите грозни навици не я държаха все още в невидими вериги и не продължаваше ли тя да ги чувствува също както според лекарите старите войници продължавали да чувствуват болки в отрязаните крайници? До мозъка на костите й ли бяха проникнали пороците и злоупотребите с тях, та и светената вода не можеше да достигне до скрития вътре демон? Толкова ли бе необходимо на тази жена (на която бог навярно прощаваше, че смесва човешката любов с божествената) да види оня, в името на когото се извършваха тези ангелски усилия? Едното я бе довело до другото. Ставаше ли у нея някакво изместване на тежестта на жизнените сили и то ли я докарваше до тези страдания? Мрак и съмнение покриват пренебрегваните от науката положения под предлог, че въпросът бил твърде безнравствен и прекалено излагащ, сякаш лекарят, писателят, свещеникът или политическият мъж не стоят над всякакво подозрение. И все пак един лекар има смелостта да започне проучвания, останали недовършени поради намесата на смъртта. Възможно е черната меланхолия, от която Естер бе обладана и която помрачаваше щастливия й живот, да се отнасяше до гореизтъкнатите причини; неспособна да ги проумее, тя може би страдаше така, както страдат болни, незапознати нито с медицината, нито с хирургията. Странен случай. Обилната и здрава, заменила отвратителната и възбуждаща храна не можеше да задоволи Естер. Безупречният и редовен живот, в който се редуваха подбрани, неизморителни занимания и почивки, дошъл на мястото на едно разпуснато съществуване, чиито удоволствия и мъки бяха еднакво пагубни, съсипваше младата пансионерка. Напълно освежаващата почивка, тихите нощи, заменили смазващата умора и жестоките вълнения, предизвикваха у нея треска, чиито признаци се изплъзваха от вниманието на монахинята. С една дума, доброто, щастието и сигурността, които бяха заместили злото, нещастието и несигурността, се оказаха така гибелни за Естер, както предишните нейни злочестини биха били пагубни за младите й другарки. Корените лежаха в покварата, там те се бяха развили. Демонското в нея продължаваше да налага властта си независимо от върховните повели на една безусловна воля. Онова, което мразеше, й носеше живот, а което обичаше, я убиваше. Вярата й бе така пламенна, че благочестието й радваше душата. Тя обичаше да се моли. Бе отворила душата си за светлината на истинската религия, която приемаше леко, без съмнения. Свещеникът — неин ръководител — бе във възторг, но у нея плътта бе в непрекъснато противоречие с душата. За да задоволят някаква прищявка на мадам дьо Ментьонон, взели шарани от едно тинесто блато и ги сложили в мраморен басейн, в бистра вода; тя ги хранела с трохите от кралската трапеза. Шараните започнали да линеят. Може животните да са ни предани, човек никога не ще успее да ги зарази с проказата на ласкателството. Някакъв царедворец забелязал тази мълчалива опозиция във Версай. „И те са като мене — отвърнала непризнатата кралица, — съжаляват за мътилката на тинята.“ В тези думи се крие цялата история на Естер. Понякога горката девойка тичаше из чудната градина на манастира, ходеше унесена от дърво до дърво, втурваше се отчаяно из тъмните ъгълчета и търсеше нещо, но какво? Тя не знаеше, че вече се поддава на демона, кокетничеше с дърветата, нашепваше им безмълвни слова. Понякога вечер се промъкваше покрай стените като змиорка, без шал, с голи рамене. Често в параклиса по време на служба стоеше и гледаше втренчено разпятието; всички й се възхищаваха, а тя се задушаваше от сълзи, плачеше от ярост; вместо свещените образи, които желаеше да види, пред нея се възправяха разюздани, бесни и скотски ония пламтящи нощи, през които тя бе водила оргиите, така както Абнек дирижира в Консерваторията Бетховеновите симфонии, ония весели, сладострастни нощи, прекъсвани от нервни вълнения и от неудържими смехове. Външно тя бе пленителна като девственица, задържана в земното единствено от женския си образ, а вътре в нея се вълнуваше истинска властвуваща Месалина. Само тя знаеше тайната на тази борба на демона срещу ангела; когато игуменката я мъмреше, че се е сресала по-изкусно, отколкото разрешава правилникът, тя бързо променяше прическата си, прелестна в послушанието си, готова да отреже косите си, ако й го наложат. Мъката по миналото притежаваше някаква трогателна прелест у девойка, предпочитаща да умре, но не и да се върне в селенията на порока. Тя побледня, промени се, отслабна. За да я поразпита, игуменката намали броя на уроците и взе при себе си това интересно създание. Естер каза, че е безкрайно щастлива, харесва й обществото на другарките й, не се чувствува сериозно болна, но е останала без жизнени сили; за нищо не съжалява, но и желания няма.

Учудена от отговорите на пансионерката си и като виждаше, че е обзета от изтощителна отпадналост, игуменката не знаеше какво да мисли. Когато състоянието на младата пансионерка се влоши, извикаха лекар, но той не познаваше предишния живот на Естер и не можеше и да го подозира; лекарят не намери никакво страдание, организмът беше здрав. Болната отговори така, че обърка всичките му предположения. Оставаше само един начин да се изяснят съмненията на доктора, а той бе свързан с нещо, което вдъхваше ужас на Естер: тя отказа упорито да се подложи на неговия преглед. При това опасно положение игуменката се обърна към абат Ерера. Испанецът дойде, видя отчаяното състояние на Естер и поговори малко насаме с лекаря. След този поверителен разговор докторът заяви на духовника, че единственото средство е едно пътуване в Италия. Но абатът отказа това пътуване да стане преди покръстването и първото причастие на Естер.

— Още колко време ще продължи? — запита лекарят.

— Месец — отвърна игуменката.

— Тя ще умре — възрази той.

— Да, но обсипана с божията благодат и спасена — каза абатът.

В Испания религията стои над въпросите на политиката, обществеността и живота; затова лекарят не възрази нищо повече на испанеца, но реши да се обърне към игуменката; обаче странният духовник го спря, хващайки го за ръката.

— Нито думичка, господине! — каза му той.

Макар и вярващ и монархически настроен, докторът хвърли към Естер поглед, изпълнен с нежно състрадание. Това момиче бе красиво като прекършена лилия.

— Да я оставим на божията милост тогава! — заключи той на излизане.

В деня, когато стана този консулт, Естер бе заведена от покровителя си в „Роше-дьо-Канкал“, тъй като желанието да я спаси му бе подсказало най-чудновати приумици; той опита две крайности: отлични вечери, които можеха да напомнят на нещастната девойка някогашните й оргии, и посещения в Операта, за да й покаже някои светски зрелища. Необходим бе неговият съкрушителен авторитет, за да се уговори тази млада светица за подобни светотатства. Ерера се преоблече изцяло като военен, и то така, че Естер едва го позна; той се погрижи тя да бъде с воал и я настани в ложа, където можеше да се скрие от всякакви погледи. Тази полумярка, която не криеше опасност за така искрено спечелената невинност, скоро се оказа изчерпана. Пансионерката започна да изпитва отвращение към вечерите на своя покровител и религиозна отврата към театъра и отново изпадна в униние. „Тя чезне от любов по Люсиен“ — каза си Ерера и пожела да стигне до дълбините на тази душа, да разбере какво може да се поиска от нея. Дойде моментът, когато нещастното момиче бе поддържано само от нравствените си сили, а тялото бе на път да се откаже от борбата. Духовникът пресметна настъпването му със страхотна проницателност, проявявана от някогашните средновековни палачи в умението им да провеждат разпити. Той намери повереницата си в градината, седнала на една пейка, под асма, галена от априлското слънце, на което тя се грееше като премръзнала; другарките й разглеждаха с любопитство бледността й, напомняща повехнала трева, очите й, подобни на очите на умираща газела, тъжната й поза. Естер стана, за да посрещне испанеца с движение, което показваше колко малко живот бе останал у нея или по-точно колко слабо бе желанието й да живее. Тази нещастна несретница, тази ранена дива лястовица събуди за втори път жалост у Карлос Ерера. Мрачният божи служител, когото господ навярно използуваше само за да се изпълняват наказанията му, посрещна болната с усмивка, изразяваща в еднаква степен горчивина и кротост, неумолимост и милосърдие. Привикнала към съзерцание и самовглъбяване, откакто бе започнал почти монахинският й живот, Естер изпита за втори път чувство на недоверие към покровителя си; но както и по-рано думите му веднага я успокоиха.

— Е, дъще моя — каза той, — защо не споменавате никога нищо за Люсиен?

— Аз ви обещах, заклех ви се да не споменавам това име — отвърна тя, обзета от конвулсивен трепет.

— Но не сте престанали да мислите за него?

— Това е единственият ми грях, господине. Непрекъснато мисля за него и дори когато се появихте, си повтарях името му.

— Раздялата, значи, ви убива?

Вместо отговор Естер склони глава, като болен, усетил полъха на гроба.

— А ако го видите?… — запита той.

— То би означавало да живея — отвърна тя.

— С душата си ли само мислите за него?

— О, господине, при любовта не може да се правят разграничения.

— Дъщеря на народ, прокълнат от бога! Направих всичко, за да те спася, но вече те предавам на предопределената ти орис: ще го видиш!

— Но защо хулите щастието ми? Не мога ли да любя Люсиен и да поддържам добродетелния живот, който ми е мил, така както обичам и него? Не съм ли готова да умра в името на добродетелта, както бих била готова да умра и за Люсиен? Да умра заради тези две безкрайни привързаности, заради добродетелта, която ме прави достойна за него, и заради него, защото ме хвърли в обятията на добродетелта? Да, готова съм да умра, без да съм го видяла отново, и да живея, ако го видя. Бог ще ме съди.

Цветът на лицето й се бе възвърнал, бледността й бе добила златист оттенък. И този път Естер получи опрощение.

— На следния ден, след като ви измият във водите на кръщелния купел, ще видите Люсиен и ако смятате, че живеейки за него, можете да живеете добродетелно, няма вече да се разделите.

Духовникът трябваше да прихване Естер, чиито колене се подгъваха. Нещастната девойка щеше да падне, сякаш земята се изплъзваше изпод краката й; абатът я положи на една пейка и тя, след като възстанови способността си да говори, му каза:

— А защо не днес?

— Нима желаете да лишите архиепископа от гордостта, че ви е направил християнка и че ви е покръстил? Много близо сте до Люсиен, не се отдалечавайте от бога.

— Да, не мислех вече за нищо друго!

— Вие не сте създадена за никаква религия — каза духовникът с дълбока ирония.

— Бог е добър — отвърна тя, — той чете в сърцето ми.

Победен от прелестната наивност в гласа, погледа и държането на Естер, Ерера я целуна за първи път по челото.

— Добре са те нарекли волнодумците: ти можеш да съблазниш и бог-отец. Още няколко дена, няма как, а после и двамата ще бъдете свободни.

— И двамата! — повтори тя радостно и възторжено.

Наблюдавана отдалеч, тази сцена порази пансионерките и монахините; като сравниха сегашната Естер с предишната, те помислиха, че присъствуват на някакво вълшебно преображение. Съвсем променена, девойката бе пълна с живот. Тя се показа в истинската си обичлива природа, мила, кокетлива, закачлива, весела; с една дума, бе възкръснала!