Павел Вежинов
Кутия за енфие (4)

4

От няколко години инспектор Димов изучаваше усилено френски език. Както се следва, учеше го с учителка. Дребничката, едва-едва поувехнала стара мома го прие в началото доста скептично. Тоя доста неугледен, мълчалив и тромав мъж не й приличаше на ония интелектуалци, които възприемат бързо и лесно. Твърдото му българско произношение я отчая съвсем. Такъв човек бе по-пригоден да цепи дърва, отколкото да говори френски. Впрочем, наистина бе така в началото. И не само в началото. Безкрайно трудно му бе да свива на кравай устенцата, да произнася отворени и затворени гласни, да смекчава съгласните. Но иначе си го биваше, имаше отлична памет, възприемаше бързо. Скоро учителката с учудване си призна, че надали е имала досега по-схватлив ученик.

След две години усилен труд инспектор Димов смени учителката. В министерството имаше висш курс по езикова подготовка на кадрите, той бе служебно задължен да го премине. Сега им предаваше доста възрастна жена, но изискана и благородна като стара френска графиня. Беше много доволна от своите ученици и от тяхното прилежно поведение. Но не беше никак доволна от присъствието им. Постоянно някой от тях изчезваше за дни или даже за седмици. «Служебно зает» — това беше обяснението, което получаваше от отговорната инстанция. Що се отнасяше до инспектор Димов, той я затрудняваше главно със своето произношение. Иначе не можеше да не признае, че е нейният най-добър ученик.

И в това хубаво лятно утро се занимаваше точно с него. Тоя уверен млад човек с кораво, решително лице, кой знае защо, изглеждаше пред нея винаги малко уплашен — точно като гимназиалните ученици. Той я развеселяваше, беше й симпатичен. Тя го предпочиташе пред другите, улавяше се, че го изпитва много по-често.

— Е, добре, другарю Димов — започна тя. — Вие сте, да кажем, на Триумфалната арка… Как най-лесно ще стигнете пеша до Българското посолство?

Димов се замисли. Тоя солиден човек никога не бързаше с отговорите си, каквито и да са те.

— Ами ще тръгна по «Шанз Елизе» — започна спокойно Димов. — Ще предпочета, разбира се, левия тротоар…

— Защо левия?

— Защото по него са едни от най-хубавите парижки кафенета — отвърна шеговито Димов. — А пред хубавите кафенета седят хубавите елегантни жени… Най-напред е «Жорж сенк», след това «Колизеумът». Човек може да спре за малко пред магазин «Бушера», ако иска да купи нещо хубаво за жена си. Така ще стигне до малкия площад «Рон Поан». Там ще трябва да почака доста, докато прекоси «Шанз Елизе», тъй като няма подлез.

— Извинете, господин Димов, но вие се шегувате с мене! — каза обидено учителката. — Вие сте били в Париж…

— Не, мадам.

— Но знаете поне колкото мене.

— Това е в задълженията на моята професия — все тъй шеговито отвърна Димов.

Точно в тоя момент вратата се отвори, на прага се появи Ралчев, неговият най-добър помощник. Ъгловатото му лице имаше същото полусконфузено, полууплашено изражение на ученик, който е влязъл в класната стая след големичко закъснение. Той поглеждаше ту шефа си, ту учителката, сякаш се чудеше какво да каже.

— Ясно! — измърмори недоволно учителката. — Ето още едно служебно задължение. Няма ли да ви оставят на спокойствие поне за уроците?

— Рискове на професията, мадам! — въздъхна Димов. — Моля ви да ме извините.

Но видът на Ралчев му бе подсказал много повече, отколкото учителката бе доловила. Навярно се беше случило нещо доста сериозно. Като излязоха в коридора, Ралчев веднага каза:

— Доста неприятна история, шефе… И то с чужденец.

— Дано не е американец — измърмори Димов.

— Не, французин… Намерен е убит в хотелската си стая на летището.

— Кой го е намерил?

— Чистачката към десет часа сутринта. Вратата е била заключена, ключът и досега го няма. Но тя е отворила със своя ключ… И здравата се е изплашила, още не може да дойде на себе си.

— Как се казва?

— Огюст Периа, четиридесет и осем годишен, от Париж… Два удара с остро оръжие, и двата в гърба.

Димов се понамръщи:

— Ами така започнаха всичките ни неприятни истории, с удар в гърба. Кога е пристигнал?

— Снощи в десет без десет със самолета от Истанбул. А тая сутрин е трябвало да замине с «Ер Франс» за Цюрих.

— Никой ли не го е потърсил?

— Потърсили са го. Но само по радиоуредбата на летището. Навярно не са знаели, че е останал да спи тук, в хотела… И след това са заминали.

— Това ли е всичко?

— За сега всичко… Там е Мишев, той ми се обади по телефона. И аз дойдох веднага при тебе.

— Наистина неприятно! — измърмори Димов. — На ти сега на тебе френски език!

Навън ги чакаше служебна кола.

— Летището! — каза Ралчев. — По-бързо.

«Всички бързат, когато е вече късно» — помисли шофьорът. Но той наистина добросъвестно бързаше. Скоро спряха пред летището. Там, разбира се, всичко изглеждаше съвсем нормално и делнично, самолети отлитаха и долитаха, хора се суетяха около входовете. На външната врата на хотела имаше пост — това бе всичко. Коридорът бе съвсем пуст и спокоен, не се виждаха никакви хора. Хотелът сякаш все още спеше, без да подозира какво се е случило. В стая двеста и осем ги чакаше Мишев. Лекарят бе привършил своя оглед, само дактилографът все още добросъвестно се трудеше. Трупът лежеше всред стаята проснат по гръб и леко разкрачен. Беше в панталон и горнище на пижама, закопчана само на средното копче. Безизразното лице на убития не подсказваше нищо. Навярно не е било съвсем лесно да се убие толкова едър и силен човек. Вероятно е бил изненадан. В стаята не се забелязваше никакъв безпорядък, освен отвореното куфарче за ръчен багаж, доста разбъркано. Едно от крилата на външния прозорец бе отворено, но и над него бе спуснато плътно поизбелялото перде.

Мишев побърза да му докладва малкото, което знаеше.

— Убит е, изглежда, тук, в коридорчето, близо до вратата на банята. С кама или нещо подобно… Много силни, бих казал, професионални удари… И двата са пронизали сърцето, смъртта е последвала моментално. След това е бил примъкнат до средата на стаята и обърнат по гръб. И при всички положения е бил ограбен — не намерихме в него никакви пари, никакви ценности. Както личи, взети са били дори часовникът и пръстените му… Изобщо не намерихме в него нищо освен самолетния билет и етикета, за багажа…

— А паспорта? — запита любопитно Димов.

— Дори паспорта…

— Това е наистина странно… Изобщо някакви следи някакви улики?

— Само едно копче, другарю Димов.

— Копче ли? — запита учудено Димов.

— Да, копче от митническа униформа… Малко, от ръкав.

Мишев извади от джобчето на сакото си нещо увито в книжка и го подаде. Димов го погледна косо, после го пъхна в джоба си.

— Дактилографът! — каза той кратко.

Възрастен, мършав като хрътка служител излезе малко напред.

— Нищо съмнително, другарю Димов. И никакви отпечатъци, навярно е работено с ръкавици.

— И никакви следи по пода?

— Никакви… Може би след това са били избърсани.

— Изобщо работил е като у дома си! — каза Ралчев.

— Вашето мнение, д-р Пеев?

— Убит е навярно между единайсет и един часа… Но ще ви дам точна експертиза след аутопсията.

— Интересно защо е бил примъкнат до средата на стаята? — запита Димов.

— Навярно за удобство — обади се Мишев. — По всичко личи, че е бил старателно обискиран.

— И ограбен, според вас. — Димов погледна към отвореното куфарче. — Да, хубави ризи с извезани инициали.

— Има ги и на пижамата.

— Някакви ключове?

— Никакви… Липсва дори ключът на стаята…

— Да, доста странно убийство! — измърмори Димов. — Някаква хипотеза, Мишев?… Някакво предположение?

Мишев видимо, се поколеба.

— Навярно Периа си е бил легнал! — каза той неохотно. — Тогава някой му е потропал. Или пък го е извикал.

— От какво съдиш?

— Панталонът е обут съвсем небрежно… И зле закопчан.

— Да, виждам — кимна Димов.

— И изобщо имам чувството, другарю Димов, че грабежът е бил извършен, колкото да се подведе следствието… А целта е била друга: може би паспортът, може би ключовете…

Димов не отвърна, продължаваше да оглежда стаята.

— Администраторът тука ли е?

— Той се е сменил в седем часа сутринта… Но го извикахме…

— Добре, да вървим при него… Ралчев, намери митничаря, който е преглеждал багажа на убития.

— И той е сменен от дежурство — обади се Мишев. — Чакаме го всеки момент.

— Ако копчето е негово — каза Димов, — надали ще го дочакаме.

— Не вярвам, другарю Димов… Според мене, то е подхвърлено нарочно… За да ни подведе.

— Ела с мене, Мишев… Да видим тоя администратор. Все пак той знае малко повече от другите. Поне го е видял жив…

В администрацията намериха двамата администратори. И освободиха за кратко време новодошлия. Берберов изглеждаше доста смутен и загрижен. За пръв път, откакто се помнеше, му се случваше убийство в хотел. В българските хотели никой никого не убиваше. В най-лошия случай се открадваше някоя вещ. Двамата криминалисти влязоха, Берберов ги покани да седнат. И веднага усети върху себе си тежкия проницателен поглед на инспектора. Това го смути още повече.

— Другарю Берберов — започна инспекторът, — вие вече знаете за убийството. И навярно сте поразмислили, докато дойдем… Сега разкажете ми всичко, което ви е направило впечатление.

— За убития ли? Аз казах, всичко. — Берберов въздъхна.

— Ами най-странното е, че дойдоха толкова пътници наведнаж… И то все французи.

— Колко души?

— Трима мъже и една жена. Вие разбирате, другарю инспектор, това не е хотел като другите… Е, случва се понякога да остане тук някой транзитен, но много рядко… И туй става, но, да речем, при лошо време, при някаква злополука, при объркване на разписанията, когато не знаем точно кога ще тръгне нов самолет. Понякога са ни изпращали и пътници от града, при криза за стаи. При редовните самолети пътниците обикновено отиват да спят в града… Ако не друго, поне да го видят за една вечер.

— Но «Ер Франс» тръгва наистина много рано.

— Вярно е — кимна Берберов. — Но досега никой пътник на «Ер Франс» не е спал в моя хотел. А сега изведнъж четирима. И една дипломатка между тях, мадам Де Вол. Просто не е по ранга й.

— Добре, да започнем отначало. Кой дойде пръв?

— Именно господин Периа, със самолета от Истанбул. Носеше само пътна чанта. Помоли ме да му попълня фиша.

— Това винаги ли го правите?

— Почти винаги… И тоя път за всички освен за мадам Де Вол, която си го попълни сама.

— Коя стая му дадохте?

— Двеста и осем… Тя е хубава, задна стая. И понеже не вярвах, че ще има други пътници, дадох му я просто от сърце.

— Кога си взе обратно паспорта?

— Още същата вечер… Струва ми се, половин час след това.

— След това?

— После дойде господин Капелани… Според мене, съвсем обикновен, приятен човек…

— Как изглеждаше?

Берберов му го описа доста подробно — по вид и по държане. И възпроизведе едва ли не целия разговор.

— Много ли беше пиян? — запита Димов. — Или просто тъй, пийнал?

— Май че си беше пиян… Залитна по едно време. Затуй му препоръчах да пийне розе. То е много приятно вино, другарю инспектор, но не е силно. След това към десет часа дойде нашият самолет от Бейрут. С него пристигнаха най-напред мадам Де Вол, след това последен — господин Кулон. Дадох им последователно на Капелани 212, на Де Вол 217 и на Кулон 218.

Берберов подробно му описа и последните двама гости. Особено мадам Де Вол и най-вече тоалета й.

— Кога си взеха обратно паспортите?

— След като се върнаха от ресторанта. Помня, че последен дойде господин Кулон, някъде около дванайсет часа… След това съм заспал…

— Винаги ли го правите?

— Няма никакъв смисъл да стоя буден, другарю инспектор… Това не е софийски хотел, при нас няма никакви изненади. След дванайсет нямаше друг пътнически самолет.

— И значи тъй, легнахте да поспите… Затворихте ли поне външната врата?

— Обикновено го правя, особено ако няма никакви пътници… Но тоя път май че забравих.

— Как тъй май?… Забравихте или не забравихте? — запита строго Димов.

— Което е право, забравих, другарю инспектор.

— И сте направили груба грешка! — отвърна сериозно Димов. — Или пък точно обратното.

Берберов примигна.

— Не ви разбирам — отвърна той смутено.

— Много добре ме разбирате… Ако бяхте заключили, щях да кажа, че вие сте убили Периа, за да го ограбите… Зер мислите, че тия французи ще почнат да се избиват помежду си?… И точно на софийското летище?

— Възможно е някой да е влязъл отвън, другарю инспектор.

— А тогава цялата и морална, и служебна вина е ваша… Ако бяхте заключили, сега всички пътници щяха да бъдат живи.

Берберов мълчеше съкрушен. Или поне така изглеждаше.

— Да ви е изправило впечатление нещо друго?

Но трябваше да минат няколко минути, докато Берберов отново събере мислите си. Той преглътна мъчително, после каза:

— Май че нищо.

— Помислете, помислете!… Макар да е съвсем дребно на пръв поглед.

— Това си мислех… Периа и Кулон не поискаха да ги събудим за самолета. Обикновено това рядко се случва. Дори да има човек будилник със себе си, все друго е, като зазвъни телефонът. Няма да спре, докато не те събуди.

— Вие ли звъните?

— Не, телефонистката, разбира се. Но взема от мене номерата.

Димов продължително се замисли.

— Мишев, вземете четирите фиша! — обърна се той към помощника си. — А вие елате с мене.

— Къде? — трепна уплашено Берберов.

— При трупа.

— Не може ли без това, другарю инспектор? — запита той умолително.

— Само без това не може… Трупът трябва да се идентифицира. Хайде, тръгвайте, иначе ще помисля, че ви е гузна съвестта.

Берберов уплашено скочи от мястото си. След малко влязоха в двеста и осма — всичко си беше така, както го бяха оставили.

— Вижте добре! — каза Димов строго. — Това ли е Периа?

Берберов имаше вид на човек, който се готви да се смъкне на пода. Или поне да се опре на стената.

— Това е! — отвърна той с мъка. — Аз много не зяпам в пътниците… Мога ли да му видя сакото?

Показаха му сакото, което извадиха от гардероба.

— Да, това е, сигурен съм! — тоя път съвсем уверено отвърна Берберов. — Тоя туид… веднага ми направи впечатление…

— Сега вървете да спите! — каза сухо Димов. — И заключете всички стаи и всички врати… Може би за в бъдеще това ще стане едничкото ви развлечение.

Берберов се понесе като на сън по пустия коридор. Малко след това в стаята влезе Ралчев.

— Митничарят е горе — каза той кратко.

— Знае ли за убийството?

— Знае.

— Мишев прекалено се е раздрънкал — каза недоволно Димов. — Няма как, да вървим!

След малко отново бяха в администрацията. Младият човек седеше на един от столовете и когато двамата влязоха, малко неловко се изправи на крака.

— Вие служил ли сте войник? — веднага запита Димов.

— Да, разбира се.

— Тогава седнете, тук не е казарма.

Младежът облекчено се отпусна на стола си. Лицето му се поразведри, нещо като усмивка се появи на устните му.

— Вие ли преглеждахте багажа на Периа? — запита Димов.

— Да, аз…

— Спомняте ли си какво носеше като ръчен багаж?

— Спомням си много добре! — отвърна младежът. — Само една пътна чанта куфарче… Със секретна ключалка. Помолих, разбира се, да я отвори.

— Да я отвори?… Или да я отключи?

— Да, тя наистина беше заключена. Извади доста голяма връзка с ключове и я отключи пред очите ми. Вътре имаше Обикновени неща — ризи, пижама, тоалетни прибори. И една кутия за енфие!

— За енфие? Как разбрахте, че е за енфие?

— Той ми каза.

— А какво представляваше?

— Стара кутия от много тъмно дърво. Може би беше лакирана, сега не съм сигурен. И с богата сребърна инкрустация. По средата имаше голям зеленикав камък, очевидно неблагороден.

— По какво съдите?

— Разбирам малко нещо от камъни — каза младият митничар. — И освен това за какво ще взима със себе си скъпа вещ? За да си има неприятности с митничарите? Много по-удобно ще бъде, ако я остави в транзитния багаж.

— Той не влиза ли в митницата?

— Не, само в магазията и оттам директно се товари на «Ер Франс».

— И все пак не е постъпил глупаво! — каза Димов. Пътнически багаж може да се загуби…, но не и ръчната чанта.

Младежът се позамисли.

— Да, и това е съображение — отвърна той. — Но кутията не ми се видя нещо особено. Периа каза, че я купил за двайсет долара.

— Това ли беше всичко?

— Не, имаше и митническа декларация с валута. Три хиляди долара в травел-чекове и 500 долара в наличност.

— След това да сте се виждали с някой от пътниците? В ресторанта или в хотела?

— Моля ви! — каза младежът. — Това е строго забранено.

— Случайно, искам да кажа.

— Не, тая нощ бяхме ужасно претрупани.

— Липсва ви едно копче на униформата! — каза внезапно Димов. — Ей това, на ръкава.

— Знам! — отвърна младежът, без да погледне. — Днес ще мина в магазина да купя няколко.

— Ако е само за едно, мога да ви услужа.

Той извади копчето, намерено в стаята на убития, и му го подаде. Младият човек малко учудено и стеснено го взе.

— Откъде го имате?

— Намерихме го в стаята на убития! — отвърна спокойно Димов.

В първия миг Ничев сякаш не обърна внимание на думите му. Но изведнъж трепна, явно смущение се изписа по лицето му.

— Много ви моля! — възкликна той стреснато. — Ако искате да кажете…

— Още нищо не съм казал.

— Но аз изобщо не съм излизал от митницата… През цялото време бях с моите колеги… Те веднага ще го докажат.

— Достатъчно за сега! — каза Димов. — Можете да си вървите.

Все още смутен и объркан, младежът стана от мястото си и се отправи към вратата. Но в последния момент сякаш не издържа и отново се обърна. Лицето му бе лекичко пребледняло.

— Моля ви да проверите… Държа на това. Както държа и на името си.

— И аз държа! — отвърна Димов. — И все пак помислете си… Къде сте загубили копчето? И кога? А ако ми донесете загубеното, ще ви бъда много признателен.

Младежът все още втренчено гледаше към него. Сериозно ли говореше? Шегуваше ли се? Или му поставяше някаква глупава клопка?

— Добре! — каза той най-сетне. — Имам нещо наум. И се запъти по коридора. Известно време Димов мълча замислено, Ралчев не се решаваше да го смути. И все пак накрая не можа да се стърпи.

— Това момче не се ли отърва много лесно? — запита той.

— Защо? — погледна го Димов. — Какви доказателства имаме?

— Ами в края на краищата това копче няма крила… Някой го е оставил там… Някой го е пренесъл.

— Копчета по света, колкото искаш — отвърна уклончиво шефът му.

— Да, но това е митничарско копче… И при това съвсем новичко. Също като копчетата на тоя младеж.

— Ново копче се намира по-лесно от старо копче.

Димов се усмихна — малко хитро и малко предизвикателно. Ралчев тоя път беше съвсем безпомощен да разбере какво всъщност означава тая усмивка.

— Единствен той е знаел, че Периа има в себе си някакви ценности. Освен това на мене всички копчета са по местата си, а неговите не са.

— И твоите не са. Я си погледни ръкава. Ралчев погледна сърдито ръкава си.

— Да, но моето съм загубил другаде… А не в стаята на убития…

— Никой не може да каже къде тоя младеж си е загубил копчето — отвърна Димов тоя път със съвсем сериозен глас. — Това копче може да бъде само някаква далечна улика. А ти смяташ, че е доказателство?

— Е, не може да се каже, че е обективно доказателство.

— Аз не обичам да деля доказателствата на обективни и субективни — каза с досада Димов. — Поне за себе си. Субективно ли е, че тоя младеж просто лъха на честност и искреност?

— Е да, но…

— Какво «но»?

— Трябва да проверим поне неговото алиби.

— С това ще се заемеш ти… И нареди на Мишев да изследва подробно стаите и на другите чужденци. А пък аз ще се отбия за малко в ресторанта.

— Да обядваш?…

— И това не е толкова лоша идея! — усмихна се Димов. — Макар че сигурно още не са готови с обеда.

След малко той влезе в ресторанта. Управителят току-що се бе върнал от града и за негово щастие сервитьорите бяха същите, които снощи бяха обслужвали чужденците. Той ги разпита подробно кой къде е седял, кой какво е поръчал, кой кога си е отишъл. Но особено внимание обърна кой колко е пил.

— Да почнем от Периа! — каза Димов. — Чужденецът, който си е останал в стаята… Кой го обслужи?

Беше най-възрастният от сервитьорите.

— Занесох му бутилка «Радебергер» — каза той. — И черен хайвер. След това повече не се обади.

— А какво правеше в стаята?

— Нищо, лежеше си… Дори не стана да ми отвори.

— И с какво плати?

Старият сервитьор изведнъж помръкна. Той се поколеба мъчително, после каза:

— С долари.

— Колко долара?

— Десет долара. Черният хайвер беше двоен, другарю инспектор.

— Така!… А ти се отчете на касата с левове, а доларите сложи в джоба си.

Сервитьорът мълчеше съкрушен.

— Понеже си призна веднага, все едно че не съм чул! — каза Димов намръщено.

— Чужденците много се дразнят, като им искаме левове, другарю инспектор — отвърна сервитьорът. — А на касата не приемат валута.

— Това ли беше всичко?

— Това… Повече не поръча.

Мадам Де Вол и нейният придружвач бяха пили само бутилка «Карлово». Кулон — само три уискита. Никой не е бил пиян, с изключение на Капелани може би… Наистина бутилка и половина розе не са кой знае какво, особено за един французин. Но той навярно е бил добре пийнал и преди това.

— Достатъчно за сега! — каза Димов. — А мога ли да получа една топла пача?

— Веднага, другарю Димов! — ухили се управителят и смигна на стария сервитьор.

Той като ястреб се спусна към кухнята.

С малко топла храна в стомаха умът винаги работи по-ясно. Сега Димов се разхождаше из кабинета си със спокойна, умерена стъпка. И се улавяше сам, че колкото минаваха годините, толкова мислите му ставаха по-предпазливи. И в същото време все по-дръзки. Предпазливи и дръзки — това, което философите наричаха единство на противоречията. А точно такава беше и самата истина. Той нахлуваше смело, с професионална опитност в най-непознатите територии, но работеше там предпазливо, оглеждаше всяка своя крачка, не се доверяваше ни на очите си, ни на опита си. Изненадите го бяха научили колко сложна и многостранна може да бъде всяка истина. Все по-рядко отиваше на риск, както между другото бе случаят с младия Ничев.

Престъплението с убития на летището чужденец явно го озадачаваше. Нещо му подсказваше, че цялата работа е изпипана много интелигентно, с дълбоко професионално умение. И все пак бяха допуснати елементарни грешки. С това копче например. И не само с копчето. Не означаваха ли тия пропуски липса на сериозна професия? Може би. А може би истината беше някъде по средата. Интелигентност без професия. Или професия без интелигентност. Да, истините винаги бяха по-сложни, отколкото изглеждаха на пръв поглед.

Усещаше, че с течение на годините става все по-тъжен. Причина за това бяха именно истините — сложните и противоречиви истини. През първите години престъпленията го интересуваха чисто служебно. Дълг, който трябва да се изпълни. Или пък като ловец — дивеч, който трябва да се удари. Тичаше като як копой с невероятна издръжливост и по най-незабележимата следа. После тичането започна лекичко да го уморява. Вече не тичаше с такава енергия. Просто избираше една теоретична точка и чакаше там. Както се казва на ловен език, чакаше на пусия. Глиганът или заекът — все едно! — обикновено се появяваха някъде там, около теоретичната точка. Тогава е много по-лесно да се прицелиш в дивеча, който смята, че си някъде далеч зад гърба му.

Но след това се случи тая история със Стефан Радев. И с неговото самопризнание. В неговия собствен съзнателен мир категориите започнаха бавно да се изменят. Сега вече престъпленията не го интересуваха само като факт, но и като социално явление. А тая почва се бе оказала най-хлъзгавата от всички, на които досега бе стъпвал. Случиха се още няколко много сериозни и жестоки престъпления. И убийците бяха все млади хора. Не просто деца на улицата и на нейните вечни миазми. А хора образовани, добре гледани и възпитани. И без никакви видими пороци, без никаква обременена наследственост. Дори на вид съвсем безукорни — като, тоя Ничев например… И все пак…

Не разбираше на каква почва виреят тия отровни цветя. И от какво семе израстват. Нямаше такива семена или поне у нас ги нямаше. Може би това, което учените наричат мутации?… Изведнъж цветето пониква не бяло, а червено или жълто. Не шест, а осем листенца на венчето. Или съвсем внезапно вместо лечебна — отровна настойка. Това бяха факти, върху които непрекъснато размишляваше. Може би не точно мутации, може би неочаквани съединения. Пък и тоя напрегнат свят — като някакъв огромен синхрофазотрон. Частиците летят с невероятна скорост, удрят се една в друга и се разпадат на нови частици. Учените просто им дават нови наименования — алфа, бета. След това ги проучват, мъчат се да свържат всичко в единна теория.

И той се мъчеше да свърже всичко в единна теория, но не успяваше. Фактите се трупаха един след друг все по-различни и сякаш всеки за себе си. Не успяваше да улови общото. Сънят му бе станал съвсем лек и неспокоен. Събуждаше се посред нощ, мислеше. Може би трябваше да чете повече. Добре, да чете, но работата беше там, че никой не пишеше по проблемите, които го интересуваха. Никой не искаше да бърка с чисти ръце в мръсна материя… Задният двор!… Боклуци!… Но нима от боклуците не избухваха най-опасните епидемии? Профилактиката — това е достатъчно. Не, не е достатъчно — мислеше той.

Нарочно се бе заключил в стаята си. Нарочно бе изолирал телефона. Чувствуваше се потиснат и неспокоен. Тоя Ничев — имаше ли право да го извади така бързо от тоя сравнително малък кръг? Навярно нямаше! А мутациите? А частиците? Как се гради теория? И все пак човек трябва да вярва в нещо. Иначе какво значение има какви мутации ще се появят? Щом това е закон на природата…

Някой почука на вратата му — Ралчев, разбира се. Само той знаеше как да почука. Димов се поколеба за миг, после отвори. Ралчев го гледаше доста гузно.

— Генералът те вика — каза той.

— Знае ли, че съм тук?

— Аз му казах.

— Умееш да се подмазваш на началството.

— А как, да го излъжа ли? — попита Ралчев учудено.

— Много добре знаеш, че не сме готови — отвърна Димов с досада.

— Той просто иска да го информираме.

— Хубава информация… Каква информация без достатъчно факти?

Ралчев премигна. Може би беше прав шефът му, че не умее да се съпротивява на началството. И сега не му се искаше.

— Мисля, че направихме всичко! — каза той неохотно. — Няма само как да върнем чужденците.

— А експертизата?

— Още не е готова.

Тоя Ничев, тоя Ничев!… Сега трябва да се огъва и да мънка пред генерала заради него.

— Повикай ми доктор Пеев.

Ралчев отиде при телефона и включи контакта. Доктор Пеев работеше в друго здание, връзка понякога се получаваше доста трудно. Все пак той поръча да го потърсят.

— Нещо ново за Ничев?

— Нищо особено, шефе… Произхожда от съвсем бедно семейство.

— Такъв хубавец?… С такава кожа? — запита Димов учудено. — Ралчев, обърна ли внимание каква хубава кожа?

Кой знае защо тая нежна, почти женска кожа най-много го безпокоеше. Ралчев изсумтя недоволно. Може би защото сам не притежаваше никакви подобни достойнства.

— Кожата си е кожа, шефе, а пък фактите са си факти! — измърмори той. — Баща му е бил най-обикновен училищен прислужник. Даже не е имал средства да изучи сина си като хората.

— Какви езици знае?

— Доста добре френски, отчасти английски… Освен задължителните курсове сам се е образовал. Прекалено интелигентно момче за един обикновен митничар… И, казват, с амбиции.

— Зависи какви амбиции — измърмори Димов. — Има и хубави амбиции.

— Има — отвърна Ралчев не съвсем убеден. — Има всякакви.

В това време продължително зазвъня телефонът. Димов отиде и взе слушалката.

— Ти ли си, Пеев? Нещо ново?

— Почти привършвам — отвърна лекарят. — Сега мога да кажа с много голяма сигурност. Убийството е извършено около 12 часа.

— Ударите?

— С много особено тънко оръжие… И доста дълго, почти като щик… Това не е обикновена кама, другарю Димов. Камите обикновено са по-къси. И двата удара са минали през сърцето… Според мене, това може да го извърши само много опитен, бих казал, професионален убиец. Човек с много силна и изключително точна ръка.

— Да, разбирам… Нещо друго?

— Малко храна и остатъци от алкохол в стомаха му. Но в никакъв случай не е бил пиян.

— Добре, Пеев, благодаря. Димов затвори слушалката.

— А сега можем да вървим! — каза той. — С малко по-чиста съвест.

Взеха една служебна кола до главната дирекция. Не стана нужда да чакат — генералът ги прие веднага. Беше едър мъж с буйна коса и тежки ръце на бъчвар. Така се и казваше — Бъчваров, — съвсем заслужено си бе получил името. Не изглеждаше никак сърдит за малкото закъснение, само неохотно измърмори:

— Доста неприятен случай!… И то с французи!… Нищо, шефе, разказвай — добави той шеговито.

Димов бавно и точно изложи фактите — беше съвсем сигурен, че не е изпуснал нищо съществено. Но през цялото време се въздържаше от коментари. Когато най-сетне Димов свърши, генералът го погледна изпитателно с живите си очи. И веднага каза това, което Димов очакваше:

— Добре де, ама ти съвсем ли изключваш от комбинацията младия митничар?

— Да, искрено казано, изключвам го. Макар да няма много сериозно алиби. Никой от неговите колеги не може да гарантира, че през цялото време е бил с тях.

— Ами тогава?

— Другарю генерал, той е секретар на комсомолската организация… Ако почнат и…

— Добре, това разбрах… И никакъв друг довод?

— На мене тоя ми е достатъчен, разбира се, плюс личното впечатление. Но има и нещо друго. Ничев не скри от нас, че чужденецът е носил със себе си пари и ценности. Макар че за това нямаме ни документ, ни свидетел. Ако той беше убиецът, щеше да скрие поне за валутата. Митническото удостоверение, което е останало у Периа, е било откраднато. Няма смисъл, от една страна, да краде удостоверението, а, от друга — да признава какво то е съдържало.

Генералът се замисли.

— Да, прав си — кимна той. — Това е логично. И, според тебе, как е попаднало това копче в стаята на убития?

— Най-вероятно е било подхвърлено… От убиеца или от някой негов съучастник… С цел да ни подведе.

— Все пак неприятно съвпадение…

— Точно съвпадение, другарю генерал… Убиецът случайно го е намерил, като е минавал през митническия контрол. И веднага му е хрумнало да го използува като улика.

— Не ти ли се вижда малко примитивно?

— Да, наистина — съгласи се неохотно Димов. — И все пак естествено за чужденец, който слабо познава страната ни… Някои все още ни смятат за ориент, където всичко може да мине.

— Ясно — усмихна се генералът. — Навярно смяташ, че някой от чужденците е убил Периа?

— Точно така! Или Кулон, или Капелани. Но по-вероятно Кулон… На него повече му подхожда тоя точен и силен удар… Капелани, както ви казах, е бил доста пиян.

— Ако не се е преструвал!

— И това е възможно. На Запад има препарати, които чувствително намаляват влиянието на алкохола.

— Някакви улики?

Навярно Димов отдавна бе чакал тоя въпрос, защото лицето му леко просветля.

— Има една, и то доста хубавка — отвърна той. — В стаята на Кулон намерихме чаша с лек разтвор от «Алка Зелцер».

— Какво е то?

— Против киселини… И изобщо против напиване. «Алка Зелцер» намерихме и в чашата на Капелани. Но не е в това работата. Върху чашата на Кулон имаше отпечатъци от пръстите на Периа.

— Ха! — възкликна изненадан генералът. — Това е наистина нещо… И все пак друго щеше да бъде, ако ги бяхте намерили в стаята на Периа.

— Очевидно двамата са се познавали. А между хора, които се познават, винаги може да стане нещо.

Тоя път генералът здравата се замисли.

— Но какъв смисъл има да го убие точно в София? И то на летището? Защо не в Париж? Там работата би могла да мине по-незабелязано… И да не се свързва с името му.

— И аз върху тоя проблем си троша главата, другарю генерал… Може би убиецът не е имал друг изход… А може би е смятал, че убийството ще мине за сметка на българите. Дива балканска страна, какво ли не може да се случи в нея… Сигурно така е мислил. И убийството, разбира се, ще бъде някак потушено, за да не се компрометира страната. А и френската полиция очевидно не може да се намеси в нашите работи дори ако се усъмни.

— Да, разбирам — кимна генералът. — Убийство на ничия земя, наистина оригинално. Сега нито ние можем да проведем сериозно следствие, нито французите. А копчето е било добре дошло…

Ралчев, който до тоя момент слушаше мълчаливо, внезапно се намеси:

— Другарю генерал, може ли да кажа нещо?

— Моля…

— Ако убийството е извършил някой от двамата чужденци, то той го е направил предумишлено.

— Това е по-вероятно — кимна Димов.

— А, според мене, това е сигурно — продължи Ралчев. — Защо убиецът ще вземе копчето, което случайно е попаднало пред очите му? Очевидно той е знаел за какво може да му послужи.

— Разбира се, че си прав — отвърна Димов оживено. — Това се налага от само себе си.

Генералът мълчеше.

— Може и тъй да е — каза той най-сетне. — А може и да не е. Представете си например, че някой е проникнал в хотела отвън. Убил е, ограбил е и е изчезнал.

— Да си кажа правичката, другарю генерал, мъчно мога да си го представя — обади се Димов. — Откъде един външен човек може да знае, че в стая двеста и осем е отседнал богат чужденец?

— От администратора например…

— Почти невероятно! — каза Димов. — Никой разумен, човек не спи в един чужд хотел в непозната страна, без да се заключи. Нима Периа ще отвори посред нощ на непознат човек? И ще го пусне в стаята си?

— Защо непознат? Ами ако е бил администраторът? Идва, почуква: моля, господин Периа, вземете си паспорта.

Сега пък другите двама мълчаха.

— Помислете още, поработете! — продължи генералът. — Разбирам много добре, че не ви се иска убиецът да е българин… И ще бъде крайно неприятно, ако е българин… Но представете си, че е тъй… Нима ще оставим един вулгарен убиец да шета из страната ни? Убийството утре може да се повтори.

— А французите?

— Кои французи?

— Посолството например… Те веднага ще поискат някакво обяснение.

— На тях ще им дадем това, с което сега разполагаме. Искам да кажа, официалните документи: протокол, експертизи, снимки… Може пък и те да ни подскажат нещо.

След малко двамата си отидоха. Докато се возеха със служебната кола, Димов не проговори нито дума. Но лицето му не бе толкова замислено, колкото потиснато и недоволно. Едва когато слязоха той неохотно измърмори:

— Не може да бъде администраторът… Убиецът е бил в стаята. Периа е тръгнал към вратата и тогава е получил двата удара отзад. Мъчно мога да си представя, че Периа е допуснал в стаята си някакъв непознат администратор просто тъй, на моабет… Освен ако са се познавали преди това.

— Не е изключено! — каза Ралчев. — Берберов е стар хотелски плъх. Тия хора имат всякакви връзки, особено с чужденци.

— Добре, утре ще поговорим… А сега ми се иска да отида някъде за половин ден. Ей тъй, на въздух.

— Ами да отидем при Паргов.

— Не ти ли казах, че са изтровили раците в реката? — отвърна Димов ядосано. — Просто до шушка. Ако пък това не са престъпници…

Никога Ралчев не го бе чувал да произнася думата «престъпници» с такава ярост и омерзение. Решиха да отидат до Боровец — да спят там в някоя от вилите на министерството и да се върнат. Това беше един от малките навици на инспектора — да се отлъчва от София, когато е затруднен. Но реката с раците — неговото любимо място за почивка и размисъл — беше отишла по дяволите. Вече никога нямаше да има раци в тая стара като древността река. А някой ден навярно щяха да изчезнат от всички реки. За да останат като жестоки отмъстители само в жалките тела на тия, които ги бяха изтребили.

Никак не се излъгаха, че отидоха в Боровец. Вилата беше спокойна и уединена и най-главното — съвсем безлюдна. След градския шум сега ушите просто го боляха от тишината. Лежаха дълго в рядката сянка, мълчаха до премаляване. И все им се струваше, че някъде шуми река, че някъде пърхат птици. Всъщност нямаше нищо — гората беше глуха и малко тъжна, като всяка стара борова гора. Единствено няколко катерички се премятаха безшумно из клоните или се катереха към върховете на боровете, огрени от слънцето.

Привечер се разходиха из гората, набраха гъби. Бяха хубави, едри гъби с кафеникави шапчици, овлажнели от росата. Понеже нямаха кошница, просто ги пъхаха в джобовете си или ги носеха в ръце.

— Всъщност какви са тия гъби? — досети се най-сетне Димов.

— Масловки — отвърна малко неуверено Ралчев.

— Имат ли отровни двойници?

— Струва ми се, че нямат.

— Как така струва ти се! Изобщо брал ли си друг път?

— Аз да съм брал? — погледна учудено Ралчев. — Просто съм виждал.

След дълги размишления най-сетне хвърлиха гъбите. Нямаше смисъл да поощряват престъпността в България. И нощта беше много тиха и хладна, спаха така дълбоко, че сутринта се събудиха зашеметени.

— Като че ли съм пиян! — оплака се Димов. — Мозъкът ми просто се е сплескал от толкова кислород.

Но като се върнаха в града, изведнъж се почувствуваха много ободрени. Сега вече можеха да седнат и да помислят. Но колкото и да мислеха, не стигаха до нищо съществено. Въпросителните не само че не се намаляваха, но и непрекъснато се увеличаваха. Ако убиецът е някой от чужденците, защо убийството е извършено именно в София? Защо не в Истанбул например, откъдето убитият е дошъл? Как е било пренесено през митницата оръжието, с което е било извършено убийството? Защо тримата чужденци не са попълнили сами фишовете си? Защо двама от тях не са поискали да ги събудят? Съвсем случайно ли са се събрали четиримата чужденци? Или пък е имало уговорка между някои от тях? Защо Перца не е отишъл като другите в ресторанта? Защо от убития са ограбени не само ценностите, но и всички други документи, включително и паспорта? Какво може да е търсил Периа в стаята на Кулон и действително ли е бил там? Дали и това не е фалшива следа като подхвърленото копче? Защо Капелани не е реагирал, когато сутринта Периа е бил потърсен в самолета? Изобщо знаел ли е, че са били спътници в един самолет и че са спали в един хотел? В крайна сметка какви може да бъдат мотивите на престъплението — просто грабеж ли, което им се струваше повече от съмнително. Или пък някаква тъмна мафиотска афера?

— Тая кутия за енфие ми се вижда много съмнителна! — каза Ралчев. — Да не би в нея да се крие загадката?

Димов вдигна рамене.

— Не вярвам да е представлявала някаква особена ценност… В това отношение вярвам на младия Ничев.

— А ако ни е подвел?

— За какво му е нужно да ни подвежда! — намръщи се Димов. — Когато можеше изобщо да скрие от нас, че в багажа му е имало кутия.

— А ако кутията е била просто контейнер?

— Всичко е възможно!… Но няма как да разберем. Птичката е долетяла и е отлетяла.

Все пак решиха да изпълнят добросъвестно указанията на генерала. И започнаха от Берберов. Пътечки имаше много, но не водеха до нищо съмнително. Наистина куп малки човешки слабости, но всички изглеждаха доста невинни. Посещаваше само скъпи заведения, но много рядко. Играеше карти, но само с приятели, и то на нищожни сумички. Не странеше от женски компании, но според възможностите на възрастта си. Не пилееше пари, нямаше съмнителни връзки.

Дори пиенето му беше съвсем френско — доста умерено, с вкус. По всичко личеше, че е добре обезпечен материално, защото редовно отказваше всякаква спомагателна преводаческа работа. Всички референции за него бяха много добри, включително и политическите.

— Повикай го на още един разговор! — каза най-сетне Димов. — Но много внимателно и любезно.

Берберов пристигна незабавно — гладко избръснат, с колосана яка. Държеше се съвсем свободно.

— Другарю Берберов, мина доста време от тоя трагичен случай… И все пак ще си припомните ли към колко часа Периа си взе обратно паспорта?

— Сега не мога да си спомня точно часа — призна си администраторът. — Но скоро, след като ми го остави.

— А Кулон?

— Нали ви казах… Около полунощ.

— Искам да ви запитам откровено… Какво си мислите вие? Кой може да е извършил това убийство?

Берберов го гледаше с известно подчинение.

— Какво да ви кажа?… Много ми е неприятно да си мисля за тая работа… Но, изглежда, че някой от тия почтени господа, французите… Да ви кажа, тоя Кулон приличаше повече на атлет. — Помълча малко, после добави неохотно: — Имам чувството, че аз му изядох главата.

— На кого?

— Случайно се изпуснах пред Кулон, че и Периа е в хотела.

Това наистина беше нещо. Берберов точно възпроизведе разговора. Димов се замисли.

— Да, благодаря ви. Ничев идва ли понякога при вас?

— Кой Ничев?

— Този… Младият митничар…

— Не, аз не съм комсомолец — усмихна се непринудено администраторът.

С това разговорът приключи. Сега знаеха почти сигурно, че срещата между Кулон и Периа е станала след полунощ, т.е. около времето на самото убийство. Що се отнася до Ничев, отзивите за него бяха толкова добри, че те скоро прекратиха анкетата. Оставаше да съберат някои сведения за чужденците. Оказа се, че Кулон никога не е идвал в България. Но Капелани бе идвал два пъти по търговски сделки като представител на една голяма френска фирма за пишещи и сметачни машини. И двата пъти бе отсядал в хотел «България». Три пъти бе идвала мадам Де Вол, винаги с дипломатически паспорт. И винаги бе отсядала в най-луксозния столичен хотел — «София».

Това бе всичко. И фактически то бе нищо. Димов продължаваше да посещава своите уроци по френски език. И сега беше по-усърден и по-ревностен от всеки друг път. Просто бе сигурен в себе си, че делото на Периа не е приключено. Може би за пръв път френският език щеше да му потрябва за делова работа. Никога не се бе излагал, не биваше да се излага и сега, та макар и с носовките и отворените и затворените гласни. Бяха предали документите във Френското посолство официално, чрез министерството. Димов беше сигурен в себе си, че френската страна ще поиска и някои допълнителни обяснения.

Веднъж учителката го запита с доста откровено женско любопитство:

— Кажете ми, господин Димов, чели ли сте нещо от Жорж Сименон?

— Почти всичко, госпожо…

— Интересно ми е помага ли ви с нещо Мегре във вашата трудна професия?

— Откровено казано, по-скоро ме забавлява. В моята професия ми помага главно господин Стендал — отвърна Димов шеговито.

— Вие се шегувате, разбира се.

— Съвсем не! — тоя път сериозно отвърна Димов. — За всеки криминалист е крайно трудно да работи, ако не познава дълбоко човешките страсти.

На другия ден генералът го повика спешно. Изглеждаше в добро настроение, на устните му бе кацнала шеговита усмивка.

— Готви се да приемеш гости! — каза той. — Утре в София пристига някой си господин Дюран, инспектор от френската криминална полиция. И то във връзка с делото «Периа».

— Кога точно?

— В десет, със самолет на «Балкан». Държа да го посрещнеш лично на летището.

— Добре, другарю генерал.

— И държа гостът да остане доволен от нашето посрещане. Това е първото посещение на френски криминалист в България, тъй като ние, както ти е известно, не членуваме в Интерпол. Помисли от сега къде ще го заведете. Особено на обед и на вечеря. Заведението трябва да бъде представително… И освен това да готвят вкусно. Димов мълчеше, не отговаряше.

— Разбра ли какво ти казах?

— Много добре ви разбрах, другарю генерал… Но няма такова заведение, хем да е представително, хем пък да готвят вкусно.

— Добре де, ако решиш да ме поканиш на имен ден, къде ще ме заведеш? — каза любопитно генералът.

— В «Шумако», разбира се… Има отлична шкембе-чорба. И чудесни шарденчета.

— Не, не върви за французин… Добре, обядвайте в «Панорама». Но, разбира се, ще предупредиш бай Иван да ви приготви някой хубав специалитет… Тия дяволи могат, когато искат… А вечеряйте в «Щастливеца», да речем. Те нямат планина край Париж, това ще му направи впечатление.

На другия ден четвърт час преди пристигането на самолета двамата с Ралчев чакаха на летището. Приличаха повече на сватбари, отколкото на посрещачи — нови тъмни костюми, елегантни вратовръзки. Липсваше им само сватбеното венче на бутониерата. Няма как — заповедта си е заповед, трябва да се изпълни. А тя беше съвсем ясна — представително и официално. Самолетът леко се приземи, автобусчето замина да го посрещне, като бляскаше на слънцето с никелираните си части. След малко пътниците започнала да се измъкват от търбуха му, явно доволни, че и тоя път са отървали кожите. Радиоуредбата предупреди господин Дюран, че го чакат.

«Да не е станала някаква грешка?» — помислиха си едновременно и двамата посрещачи. Към тях приближаваше с неуверени стъпки някакъв особен чичо. Преди всичко приличаше съвсем, ама съвсем на българин. И то на бюфетчик от някоя провинциална гара. Изглеждаше тромав, мъхнат, червендалест и коремест. Носеше неогладен спортен костюм и под него — едро изплетен червен пуловер. За маскировка може би, щом като е минал в комунистическа страна. Единственото нещо, което напомняше за лято, беше леката му панамена шапка, малко тясна, но може би наистина панамена. Едва когато наближи съвсем те видяха простодушно и малко озадачено лице.

— Господин Дюран? — попита предпазливо Димов.

— Да, същият…

— Господин Дюран, позволете ми да ви приветствувам с «добре дошли». И от името на нашия директор да ви пожелая приятно прекарване.

Дюран го зяпаше не по-малко учудено.

— Вие полицаи ли сте?

— Не съвсем — отвърна вежливо Димов. — При нас се нарича «милиция».

— Все едно е, дяволите да ви вземат… Аз пък помислих, че е, станала някаква грешка.

Не беше много удобно да му признаят, че и те бяха помислили същото. След малко и тримата се разположиха удобно в новия луксозен мерцедес на генерала — Ралчев отпред, двамата с Дюран отзад. Дюран продължаваше да ги гледа с откровено любопитство.

— И двамата приличате на гасконци — каза той най-сетне. Дано не е чак пък толкова вярно.

Докато пътуваха, Дюран нито веднъж не погледна навън — все едно че се мотаеше някъде из парижките квартали. Това дребно незачитане на града малко обиди Димов. И му вдъхна, разбира се, леко, но справедливо чувство на съмнение. В края на краищата един истински полицай трябва добре да се огледа дори да е на полюса. Дали пък не е някой от тия полицейски тъпаци, които често се срещат в книгите на Сименон?

— Бързате ли, господин Дюран? — попита Димов все така вежливо.

— Къде да бързам? — погледна го учудено французинът.

— Изобщо бързате ли? С престоя си в София, искам да кажа.

— Аз никога не бързам — отвърна едва ли не обидено Дюран. — Къде да бързам? За гроба ли?

Беше предвидено гостът да отседне в «София». Тоя път изглежда, че хотелът наистина му направи впечатление. Той го огледа внимателно, след това направо запита:

— Вярвате ли, че това е за джоба ми?

— Бъдете спокоен, господин Дюран, вие сте наш гост. На министерството, искам да кажа.

Докато го записваха в рецепцията, Ралчев се обади на генерала, че гостът им е пристигнал.

— Как изглежда? — запита генералът.

— Нищо, порядъчен — отвърна предпазливо Ралчев. — Но навярно предпочита виното пред водата. Носът му отива към теменужено.

— Това е добре — отвърна шеговито генералът. — С такъв човек по-лесно ще се разберете.

Но за тяхно учудване Дюран не прояви особен интерес към алкохола. Наистина много хареса малката мастичка, която му бяха поръчали. И все пак се задоволи само с две чаши вино. Но затова пък отлично приготвената кавърма явно го впечатли. И той започна подробно да разпитва за рецептата. Доста смътните обяснения на Ралчев, изглежда, не го задоволиха, защото измърмори:

— И все пак има някакъв секрет в тая работа. Наистина имаше, и то не само един. Извикаха главния готвач и той с удоволствие ги сподели, щом разбра, че има работа с французин. Дюран добросъвестно записа всичко в малко, доста износено тефтерче.

— Това е вече друга работа — каза Дюран доволно. — Какво бихте пийнали от мене, господине?

Вечерта, както генералът бе поръчал, заведоха Дюран в «Щастливеца». За пръв път, откакто бе дошъл в София, изненадан и очарован, той се зазяпа в нещо, и то в един нощен пейзаж. Но гледката наистина беше хубава — безкраен мрак и безкрайно море от светлини.

— Имам чувството, че съм в Акапулко — обади се най-сетне Дюран.

— Ходили ли сте в Акапулко? — запита Димов.

— Не съм, разбира се… Но какво пречи да имам такова чувство?

Дебелакът наистина не беше много далеч от френския хумор.

Тоя път пийнаха повечко. Дюран много хареса и виното, и коняка. Само кафето като че ли го поразочарова. И донякъде сиренето, но в тоя случай не беше никак прав. И отново се опита да запише една рецепта — на качамака. Но тоя път рецепта нямаше.

— Всичко зависи от вкуса на царевичното брашно — каза готвачът. — И от търпеливото приготовление.

На края на вечерята Дюран прояви съвсем неочаквана любознателност.

— Какво значи «Щастливеца»? — запита той. Димов му обясни, че това е псевдонимът на известен български писател. И какви са били неговите вкусове.

— Наистина е бил щастливец! — съгласи се охотно Дюран. — Ако живеех в София, щях да идвам тук поне през вечер.

Като истински французин през време на вечерята Дюран нито веднъж не спомена за мисията, с която бе дошъл. И се държеше така, като че ли изобщо бе дошъл тук на малка почивка. След като го изпратиха до хотела, Ралчев побърза да каже:

— Имам чувството, че ще си замине, без да ни каже нито дума.

— Не се надявай! — усмихна се Димов. — Това е полицай, а не турист.

На другата сутрин точно в девет часа Ралчев въведе Дюран в кабинета на Димов. Настаниха го удобно пред една малка масичка, Дюран извади от чантата си тънко синьо досие.

— Ралчев, три кафета! — каза тихо Димов. — Но гледай да не се изложим.

— Бъди спокоен, шефе, ще го приготвя сам.

— Точно от това се страхувам — измърмори Димов. — Какво кафе предпочитате, господин Дюран? Турско? Еспресо?

— Голямо! — отвърна Дюран.

— Една кана кафе! — каза шеговито Димов. Ралчев веднага излезе, макар да не му се искаше. Много добре разбираше, че разговорът ще почне без него. Димов поднесе на госта си кутия превъзходни хавански пури и Дюран с уважение взе една. В неговото собствено бюро никога никой не бе поднасял пури.

— Господин Димов, искам най-напред да ви запозная с главните действуващи лица — каза той.

— Да, прав сте — кимна Димов. — За мене те са просто като имена в театрална програма.

— Да почнем от Периа — продължи Дюран. — Доста загадъчна личност, от подземния свят, както казваме ние. Преди десет години бе осъден за съучастничество в голяма кражба на диаманти. Той получи три години затвор, но диамантите не се откриха. Това се случва доста често, господин Димов, при всички видове престъпления. Особено при най-големите. Виновниците лежат известно време, според присъдите, но дяловете им грижливо се пазят. Навярно нещо подобно е станало и с Периа. Той си излежа цялата присъда и излезе от затвора. Оттогава водеше напълно порядъчен живот, от правна гледна точка, искам да кажа. Живееше в луксозен апартамент, без да пести, но и без да работи… Не можахме да го уличим в нищо, макар да ни бе ясно, че не може да живее за сметка на някой анонимен благодетел…

— Беше ли под наблюдение?

— Да, разбира се… Но не много стриктно, доколкото ни позволяват нашите скромни възможности. Вие можете да си представите, господин Димов, каква армия от полицаи ще ни е нужна, ако трябва да наблюдаваме непрекъснато целия подземен свят… Всъщност ние само ги контролираме.

— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — А пътуваше ли често в чужбина?

— Много рядко… Като всеки истински парижанин изобщо не излизаше от Париж. Неговият истински въздух бе на нощните заведения… Но последния път той не е заминал директно за Истанбул. До Швейцария е отишъл с лека кола. В Цюрих никъде не е регистриран, навярно е отишъл направо на летището… Преди няколко дена намерихме на паркинга колата му.

— Как си обяснявате това?

— Много просто, искал е да се изплъзне от нашето наблюдение. Ако беше взел самолета от Париж, ние щяхме да знаем. И, естествено, щяхме да уведомим Интерпол. А той, изглежда, не е имал интерес от това. От справката узнахме, че е прекарал в Истанбул два дена, като е отседнал в хотел «Хилтън»… Какво е правил там, не знаем… Тая пура е наистина чудесна, господин Димов.

— Между другото, Периа пушил ли е?

— Разбира се. Може ли такъв човек да не пуши? Но да продължим… Втората личност е господин Пиер Кулон. Много богат човек, много изискан притежател на три големи антикварни магазина в Париж. Движи се в най-доброто общество, няма никакви слабости, освен към скъпи картини и старинни вещи… Третият е господин Антоан Капелани… С две думи, обикновен чревоугодник и бонвиван в най-буржоазния смисъл на тая дума.

— Какво значи за вас «буржоазен»? — попита той. — Не прозвуча като комплимент.

— Защо? Исках да кажа просто обикновен, неинтересен, средно богат човек. Неспособен за изненади. Ако има да крие нещо, то е своята слабост към малки момичета. С мъка е потушил един неприятен скандал в това отношение. Но иначе почтен баща, уважаван гражданин, търговски директор на известна фирма за пишещи и сметачни машини.

В това време влезе Ралчев. Младо момиче в много къс минижуп изискано сервира кафето. Когато си излезе, Дюран се обади усмихнато:

— Виждам, че вашата революция е отишла доста напред. В моята служба не позволявам рокли над коленете.

И Димов се засмя.

— Момичето е професионална сервитьорка — каза той. — Моят помощник малко се е престарал в желанието си да ви направи добро впечатление.

— С кафето положително е успял… Така… Стигнахме до мадам Де Вол… Висш служител на Ке д'Орсе. Много красива жена с безукорно поведение. Понастоящем пръв съветник в нашето посолство в Бейрут. Участвувала е активно във френската съпротива, ако това ви интересува.

— От чия страна?

— От движението на Де Гол. На четиридесет и две години стана носителка на Почетния легион… Това е всичко… Имате ли някакви допълнителни въпроси?

— Бяхте доста изчерпателен — отвърна шеговито Димов. — Но в същото време почувствувах и подтекста на вашите обяснения.

— А именно?

— Всеки един от тия хора може да бъде всичко, но не и убиец… Прав ли съм, господин Дюран?

— Еее… Тогава ще задам така въпроса: изключвате ли възможността Периа да е убит от местен човек?

— Да, изключвам тая възможност — отвърна твърдо Димов.

— Доказателства?

— В документа, който ви изпратихме, лично аз съм изложил три страници мотиви.

— Да, това наистина са мотиви — кимна любезно Дюран. — А ако има някакви доказателства, те не са във ваша полза. Това копче например?

— Господин Дюран, ние не търсим ползата, а истината… Ако търсехме ползата, изобщо нямаше да ви съобщим за това копче. Нима не разбирате, че става дума за много плоска диверсия?

— Значи, вие изобщо изключвате от играта младия митничар?

— Напълно! Той не може да бъде убиецът.

— Защо?

— Преди всичко той е секретар на комсомолската организация.

Дюран просто зяпна своя колега — полуучудено, с полунедоумение.

— Господин Димов, най-меко казано, това обяснение е неудовлетворително. Какво като е секретар?

— Ако беше свещеник, бихте ли казали: какво като е свещеник?

— Е! — Дюран, леко затруднен, вдигна рамене. — Все пак това е малко по-друга работа.

— Ама никак. И даже напротив. Но няма как да го разберете. Вие не познавате тая категория хора. А пък аз добре ги познавам.

— Добре, господин Димов, не съм дошъл да споря с вас! — каза любезно Дюран. — А да изясним истината. Вие бяхте откровен с нас, не скрихте нищо. Това ме предразполага да ви отвърна със същото… Ето един странен факт: След като получихме вашето изложение, ние, естествено, посетихме господин Кулон. Под най-благовиден предлог, разбира се. Попитахме го дали познава Периа. И изобщо дали го е виждал някога някъде по някакъв повод. Включително и на летището… Той категорично отказа.

— Предполагам, че не сте му казали за отпечатъците на пръстите?

— Не, разбира се… Но сега какво излиза? Или господин Кулон ни е излъгал, или вие тук нещо сте сбъркали. Това е всъщност най-важната причина за моето идване.

— Но как можем да сбъркаме? Чашата наистина беше намерена в стаята на Кулон… И ние сравнихме отпечатъците, които току-що бяхме взели от убития Периа. Както знаете, в това отношение грешка не може да има.

— Добре… Ще ви кажа откровено какво ме озадачава. Вие съобщихте, че сте намерили отпечатъци от дясната ръка на Периа. А той е бил левак… Всички бармани твърдят, че той винаги е поемал чашите с лявата си ръка.

Димов не отговори веднага.

— Разбирам вашата мисъл — каза той. — Вие искате да кажете, че отпечатъците са сложени върху чашата, след като Периа е бил убит… И след това чашата е била преместена в стаята на Кулон.

— Да, съществува у мене такова подозрение — призна Дюран. — Извинете, но мога ли да видя самата чаша?

— Да, разбира се… Както и отпечатъците на Периа. Предполагам, че и вие ги носите?

— Да, у мене са…

— А най-добре е да отидем на самото място… В хотела, искам да кажа… Така вие ще си съставите по-пълно впечатление и за обстановката, и за всички факти.

— Ще ви бъда много признателен — каза искрено Дюран.

Димов нареди на Ралчев да занесе веднага чашата в хотела. И да подреди всички вещи точно така, както са ги намерили, според документалната снимка.

— Погрижи се и Ничев да бъде там… Ще бъде полезно, ако ги срещнем.

— А Берберов?

— Няма да бъде излишно.

Дюран отново погледна всички снимки на местопроизшествието. Наистина той бе получил основните заедно с досието, но сега Димов му даде възможност да се запознае и с най-малките детайли. След това му показа и всички вещи, които бяха останали от убития. Както очакваше, Дюран не можа да направи във връзка с тях никаква нова забележка или някакво ново откритие.

— А сега да се върнем в хотела! — каза Димов.

Там ги посрещна любезен и учтив, както винаги, Берберов. Дюран отново го попита за реда, по който пътниците бяха дошли. И дали са дали вид, че се познават помежду си.

— Господин Кулон познаваше Периа! — отвърна администраторът. — Поне по име…

И той му разказа за последния си разговор с Кулон.

— Не виждам в това нищо странно — каза Дюран. — Аферата с диамантите беше доста шумна… А освен това, когато Периа излезе от затвора, всички вестници отбелязаха тоя факт. И доста живо го коментираха.

— И все пак Кулон е знаел, че Периа е в хотела… А когато сте го разпитвали, той е премълчал тоя факт.

— Може би просто го е забравил… Както и вие… Във вашето изложение не споменахте нищо по тоя въпрос.

— Аз го научих едва преди няколко дена — отвърна Димов. — Така ли беше, другарю Берберов?

— Точно така.

Берберов ги заведе в стаята, където беше извършено убийството. Но там, разбира се, нямаше вече нищо интересно за гледане.

— Коридорчето е доста тясно — измърмори замислено Дюран. — И изобщо защо Периа е тръгнал към вратата?

— Може би се е опитал да побегне… Или пък просто се е отправил към тоалета.

— И точно тогава вашият митничар му е забил ножа в гърба.

— По-добре е да изоставите тая мисъл — каза Димов. — Какво може да търси един митничар в стаята на някакъв чужденец? И защо Периа ще го пусне?

— Много просто защо? Митничарят му е направил някаква услуга. И е дошъл при Периа да получи хонорара си.

— Каква например?

— Всякаква. Открил е, да кажем, някакви опиати. И е бил така любезен да ги пропусне. Това си заслужава един добър бакшиш, господин Димов. Но митничарят може да е сметнал, че заслужава много повече.

— Добре, господин Дюран. Ще ви покажа и митничаря, пък след това ще говорим.

Те отидоха в стаята, където бе отседнал Кулон. Там вече ги чакаше Ралчев. Всички предмети на нощната масичка бяха наредени точно така, както ги бяха намерили на снимката. Дюран дълго и внимателно изследва чашата, сравни всички отпечатъци.

— Да — измърмори той най-сетне. — Макар и да не съм специалист, отпечатъците са несъмнени.

Той въздъхна и седна на едно от креслата. Димов остана прав.

— Но в същото време нищо не опровергава моето съмнение — каза Дюран. — Чашата би могла да бъде донесена в тая стая и допълнително. Дори сутринта, когато Кулон си е бил вече заминал.

— И защо, според вас?

— Много просто, да подведе следствието.

— Не ми се вижда много логично — отвърна Димов. — Най-напред убиецът подхвърля копчето, за да подведе следствието, че Периа е убит от митничаря… След това пък пренася чашата с отпечатъците на убития, за да го подведе, че е убит от Кулон.

— Още не съм се съгласил, че копчето е подхвърлено — каза строго Дюран. — И все още остава открит въпросът, защо Периа е държал чашата в дясната си ръка.

— Ами защото в момента лявата му ръка е била заета с нещо друго. Пура, да кажем… Или пък с кутията за енфие.

Дюран недоволно поклати глава:

— Всичко това са предположения.

— Да, разбира се… Както и вашите мнения.

— Ами тогава да видим митничаря! — отвърна Дюран с нескрита ирония. — Да видим тоя ваш млад социалистически ангел.

Димов се понамръщи.

— При всички случаи заслужава повече доверие от вашия изискан милионер — каза той сухо.

— Господин Димов, вие грешите — Дюран леко се усмихна. — Аз нямам никаква слабост към милионери. Самият аз като всички държавни служители съм доста беден човек… Но да вървим…

Срещата с младия Ничев стана в стаята на администратора. През целия разговор младежът се държа много спокойно и приветливо, с подкупваща искреност. Умното му открито лице, честните му очи повече от всякакви други факти говореха, че това не може да бъде убиец. Дюран започна разговора с добре пресметната небрежност.

— Господин Ничев, разбирате ли нещо от скъпоценни камъни? — запита той.

— Имам представа — отвърна младежът. — Минали сме курс по тая материя.

— Много добре! — кимна Дюран и извади от джоба си малък скъпоценен камък. — Какво е това, според вас?

— Сапфир — отвърна младежът.

— Изкуствен или естествен. Младежът го разгледа внимателно.

— Изкуствен.

— От какво съдите?

— Главно от това, че го извадихте от малкото си джобче. Надали бихте държали там натурален сапфир.

— Това ли е единственото ви съображение?

— Не камъкът ми се видя прекалено чист и прозрачен. Такива са обикновено камъните, добити по изкуствен начин.

— Прав сте! — кимна Дюран. — Камъкът е наистина изкуствен. А спомняте ли си добре кутията за енфие?

— Много добре си я спомням.

— Тя е имала в самия център голям зелен камък… Така ли?

— Точно така.

— Вие твърдите, че е бил изкуствен?

— Видя ми се просто стъклен. Беше доста непрозрачен и мътен.

— Давате ли си сметка, че може би е бил просто патиниран от времето?

— Нямах възможност да го разгледам много добре — отвърна младежът. — Пък и не допусках, че някой може да държи толкова голям изумруд в обикновена пътна чанта. Най-малкото би го носил като вас в джобчето си.

— Да приемем, че имате право — каза Дюран. — Имам още един въпрос: не смятате ли, че кутията би могла да има двойно дъно?

— Не! — отвърна убедено младежът. — Ние имаме набито око за такива работи.

— Добре, добре… Тия копчета, господин Ничев, служебно ли ви ги дават? Или могат да се купят отнякъде?

— Продават ги само в един магазин.

— Свободно? На всеки?

— Ами разбира се! — отвърна непринудено митничарят. — Ако колекционирате копчета, господин Дюран, мога да ви откъсна едно.

— Лесно ли се късат?

— Ами опитайте.

Дюран се поколеба за миг, но успя да издържи на изкушението.

— Закъснял съм за тоя експеримент! — измърмори той.

— Едно ще ви кажа, господине! — отвърна сериозно Ничев. — Митничарят е половин криминалист. Както разбрах, Периа е бил убит с изненада, откъм гърба. При това положение той не е имал никаква възможност да къса копчета.

Дюран леко трепна, погледна втренчено младежа.

— Да, има логика — отвърна той. — Освен ако схватката не е станала, преди това. И Периа е бил ударен в гърба при опита си да побегне.

— Неубедителна хипотеза — каза спокойно младежът. — Кой нормален човек би се нахвърлил фронтална срещу такъв атлет? Та макар и с оръжие. Когато е толкова по-просто да го дочака да се обърне.

— Да, да, имате право — измърмори Дюран. — Това е, нямам други въпроси.

Не оставаше нищо друго, освен да заведат Дюран в хотела му. Когато се качиха в колата, Димов запита:

— Как ви се видя?

— Положително симпатичен. Но и много интелигентен… А това е винаги опасно.

— Господин Дюран, вие говорите против себе си! — каза шеговито Димов.

— Не ви ли направи впечатление, че неговите отговори по въпроса, как е станало убийството, бяха много добре обмислени?

— Но това е естествено. Върху него лежеше много тежко подозрение. И той е мислил по тия проблеми. И как да докаже своята истинска невинност. Както видяхте, аргументите му са много убедителни. По тях надали би могло много сериозно да се спори.

Оставиха Дюран в хотел «София». Бяха решили да не го ангажират с повече срещи и внимание. Самолетът му заминаваше на другата сутрин — нека се поразходи сам из града, да прекара, както си иска, своето последно свободно време. В крайна сметка тяхното прекалено внимание можеше да се сметне и като някакъв вид опекунство.

На другата сутрин двамата с Ралчев изпратиха Дюран на летището. Инспекторът от френската криминална полиция беше в много добро настроение, бърбореше и се шегуваше повече от всякога.

— Снощи си поръчах в ресторанта кавърма — каза той. — Ама съвсем не беше същата. Може би криминалните инспектори у вас имат някакви привилегии?

— Не, вие имате привилегии… Трябваше само да си кажете името. Купихте ли си нещо, господин Дюран?

— Две кутии пури… И някаква много красива покривка за малка масичка. Жена ми много ще се зарадва.

— Използувам случая да й предам моите почитания.

— Господин Димов, навярно ще ви се случи да дойдете в Париж. И много ще се радвам, ако ми се обадите.

Двамата инспектори любезно си размениха визитните картички. Лицето на Дюран стана сериозно.

— Съжалявам все пак, чене постигнахме никакъв напредък в нашата работа. Връщам се в Париж с празни ръце… И без един категоричен отговор.

— Всички отговори са в Париж, господин Дюран — отвърна Димов. — И напразно ги търсите тук.

— Може би сте прав… И все пак, ако научите нещо, имате и двата ми телефона.

— Моля, пътниците за Париж да заемат местата си! — обяви радиоуредбата.

Те се ръкуваха сърдечно и Дюран с неочаквана пъргавина понесе тежкото си туловище към изхода.

Изминаха още няколко дена.

Димов ясно си даваше сметка, че не са постигнали никакъв напредък. Или почти никакъв. Дюран навярно беше прав за себе си. Изглеждаше съвсем невероятно такива хора — като тримата чужди пътници — да извършат убийство. И то убийство за грабеж. Това трябваше да се изключи. Причината вероятно е била много по-дълбока и много по-драматична. Такава тъмна личност като Периа наистина можеше да постави някои хора в положение на жестока самоотбрана. И да ги принуди, за да се спасят, на крайни мерки.

Димов отново внимателно проучи всички материали. Идваха му далечни странни предположения, правеше някои още по-странни съпоставки. Но всичко си оставаше все още размисъл. Нямаше никаква практическа възможност да направи проверки. Или да възпроизведе някой оригинален експеримент. В крайна сметка като че ли най-разумно беше да не си затормозява повече съзнанието с тая отминала афера. И на местна почва го чакаха няколко дребни, но трудни дела.

Няколко дена след това генералът отново го извика. Тоя път изглеждаше в лошо настроение, очите му някак особено святкаха.

— Да, Димов, цялата работа взе съвсем неприятен обрат — каза той. — Днес ме извика министърът… И трябва да ти кажа, никак не скри своето недоволство.

Димов въздъхна. Досега само веднъж му се беше случвало да получи служебен укор.

— Вие виждате, другарю генерал, че ръцете ни са вързани.

— Да, виждам… Но в крайна сметка… Генералът отвори една папка и извади от нея куп вестници.

— Това са френски вестници — поясни той. — От убийството на Периа са направили първокласна сензация.

Не бихме се интересували, ако не се засягаха по най-недостоен начин името и престижът на страната ни. Десните вестници са изпълнени с най-отвратителни намеци. За липсата на сигурност, за бандитизъм, за рисковете, които всеки цивилизован човек носи на дивите Балкани. А ето този доста авторитетен вестник твърди, че никога българските затвори не са били пълни с толкова криминални престъпници…

— Копчето! — измърмори сърдито Димов. — Те нямат никакви други доказателства.

— Не става въпрос за копчето — прекъсна го генералът. — Дюран е излязъл съвсем коректен. Дори не им е съобщил за него. Пък и вестниците съвсем малко са се интересували от фактите. Ето например «Пари жур» твърди, че убийството е извършено в луксозния хотел «София», който се намира точно срещу Министерския съвет, денонощно охраняван от въоръжени патрули.

— От «Пари жур» всичко може да се очаква — измърмори Димов. — Аз го преглеждам понякога.

— Това е положението — измърмори генералът. — Трябва да ти кажа, че Дюран е съвсем прав. Ние нямаме нито едно сериозно доказателство, че убийството е организирано и извършено от чужденци.

— За съжаление, всички доказателства са в Париж, другарю генерал.

— И какво искаш, да те пратя в Париж? — Защо не, ако толкова се налага… Но сега за сега мога да се задоволя и с Истанбул.

— Имаш ли нещо пред вид?

— Имам няколко неща пред вид. Генералът се позамисли.

— Добре, няма да те разпитвам сега… Скъпо ли ще излезе?

— Ами хубавите неща са винаги малко скъпички — отвърна шеговито Димов. — Ще се наложи да отседнем в «Хилтън».

— Двама ли искате да отидете?

— Да, с Ралчев… По обем работата е множко, другарю генерал. Мъчно ще я свърши един човек.

— И все пак какво ще търсите там?

— Кутия за енфие.

— Малко скъпа ще ни излезе тая кутия.

— Самата кутия нищо… Не повече от двайсетина долара.

— Добре, вървете! — каза генералът. — Не знам дали ще намерите кутията, но донесете малко пушен паламуд. Там е сигурно на безценица.

Преди да си тръгне, Димов прибра цялата сбирка от вестници. Може би там щеше да открие нещо. Между хилядите лъжи дори в един жълт вестник може да се намери някоя малка полезна истина.

И не се излъга. Портретите на главните действуващи лица доста солидно се закръглиха в очите му. Далечните предположения започнаха да се затвърдяват.