Джеймс Редфийлд
Селестинското пробуждане (5)

Един от най-важните белези на появата на нов научен възглед за човечеството и вселената е работата на Томас Кун, който публикува през 1957 година книгата _„Структурата на научната революция“_1. Тази книга за пръв път ни обръща внимание върху тенденцията науката да проявява избирателност в начина, по който самите практикуващи учени избират своите подходи и обекти на изследване и оценяват изследванията на другите.

Кун убедително показва, че онова, което той самият нарича парадигматично мислене (Парадигмата е система от убеждения по отношение на реалността, които изглеждат самоочевидни и неизменни. Мислене в рамките на утвърдени парадигми или модели — б. пр.), често кара учените да изключват цели области от своите изследвания, включително й открития, които не съответстват на наложените научни теории и системи на мислене в даден момент.

Парадигматичното мислене кара хората (в случая учените) да защитават своите възгледи въпреки рационалните доказателства, които им противоречат. Тъкмо това става при сляпото придържане към Нютоновата парадигма. Тезата на Кун хвърля светлина и върху проблема за личния интерес в науката, като разкрива факта, че често учените изграждат своята научна кариера въз основа на определени свои открития, обикновено в университетите и частните институти, след което са готови да защитават същите тези теоретични позиции — приемайки ги за източник на личния си статус — срещу всички новодошли с различни идеи, дори ако тези идеи са обективно по-добри и съвършени.

Поради този проблем напредъкът в науката обикновено се извършва много бавно, налага се да се изчака едно поколение да се оттегли, за да може постиженията на следващото да си пробият път. Големият принос на Кун се състои в това, че той тласка науката към по-висока степен на самосъзнание и отваряне за новото сред младото поколение учени точно в момент, когато е на път да се извърши огромен скок към промяна на парадигмата.

Нютон си представя функционирането на света като чисто физически процеси от механично естество, без ментално или мистично въздействие от какъвто и да би-ло характер. Следвайки тази парадигма, всички останали науки и клонове на науката се заемат да опишат и назоват частите и основните процеси, които движат света.

В края на деветнайсети век обаче, във върховата фаза на развитие на тази механистична парадигма, основните постулати във физиката, които създадоха този вид наука, са поставени под въпрос. Изведнъж се оказва, че вселената не е мъртво и бездушно пространство, а огромна арена на динамична, мистериозна енергия — енергия, която е В основата на всичко и влиза във взаимодействия по начин, който не може да бъде определен освен като разумен.

НОВАТА ФИЗИКА

Този преход към убеждението/ че вселената е разумна, започва с откритията на Алберт Айнщайн, който в продължение на няколко десетилетия преобръща цялата физика с главата надолу. Както подробно разкрива Фритьоф Капра в „Дао във физиката“, Айнщайн излиза на сцената в момент, когато учените са в затруднение да разберат някои експериментални данни съобразно стария подход към науката. Например, поведението на светлината не се вписва в нютоновия механистичен поглед на света2.

Максуел и Фарадей през 1860 година показват, че светлината може да бъде описана най-добре като осци-лиращо електромагнитно поле, което изкривява пространството, движейки се във вселената под формата на вълни. Идеята за изкривяване на пространството съвсем очевидно е невъзможна в рамките на Нютоновата вселена, защото, за да се вписва в представите на тази вселена, една вълна се нуждае от среда, в която да се придвижва по механичен начин. За да решат този проблем, Максуел и Фарадей изграждат хипотезата за „етер“, който съществува във вселената и изпълнява тази функция3.

В поредица от блестящи прозрения, каквито оказват впоследствие, Айнщайн предлага теория, според която етерът не съществува и светлината всъщност се премества в пространството без никаква среда, като изкривява това пространство, Айнщайн твърди, че луната например не се върти в орбита около нашата планета поради това, че е привлечена от по-голямата й маса, която я придърпва около себе си, все едно че е топка, завързана и въртяна на пружина. Вместо да е така, земята изкривява окръжаващото я пространство така, че го окръгля, тъй че в действителност луната се движи по права линия по закона на инерцията, и все пак кръжи орбитално около нашата планета.

Това означава, че ние не живеем във вселена, в която пространството се разширява навън във всички посоки до безкрайността. Вселената като цяло е заоблена в единната си материя по такъв начин, че ако се движим по съвършено права линия в една и съща посока достатъчно дълго и на достатъчно голямо разстояние, ще се върнем на същото място, откъдето сме тръгнали. По такъв начин пространството и вселената са безкрайни и въпреки това ограничени, затворени, като в капсула — откъдето пък следва въпросът: Какво се намира отвъд тази вселена? Може би други вселени? Други измерения?

Айнщайн отива още по-далеч, като установява, че обективното време също се свива под въздействието на по-масивни тела и на скоростта. Колкото по-голямо е гравитационното поле, в което бива поставен един часовник и с колкото по-голяма скорост се движи той самият, толкова по-забавен е ходът на времето в сравнение с друг часовник. В един напоследък много популярен мисловен експеримент Айнщайн илюстрира как часовник на космически кораб, който се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, ще се движи много по-бавно, отколкото часовник на земята. Екипажът на космическия кораб няма да забележи никаква разлика, но членовете му ще стареят много по-бавно, отколкото съответно хората на земята4.

Айнщайн също показва, че скоростта на светлината е постоянна, независимо от всякакви усилия да й се даде допълнителен тласък или да се намали скоростта й. Например, когато пътуваме в кола и изхвърлим една топка от нея напред, скоростта на топката е скоростта на колата плюс скоростта, с която топката е била оттласната. Не така е със светлината. Скоростта на видимата светлина, както и на всички останали електромагнитни явления, е 186 000 мили в секунда. Дори само това откритие, ако бъде разбрано напълно, разрушава ста-рата представа за една механистична вселена.

Със своята може би най-революционна идея Айнщайн доказва също, че масата на един физически обект и енергията, която съдържа той, са взаимозаменими според формулата Е = mc². По същество Айнщайн по-казва, че материята не е нищо друго освен форма на светлина.

Научните открития на Айнщайн са като отваряне кутията на Пандора. Парадигмата се измества от концепцията за една механистична вселена и поток от нови открития започва да доказва колко мистериозна е вселената.

Първите нови сведения се получават в областта на квантовата физика от такива пионери като Нилс Бор, Волфганг Паули и Вернер Хайзенберг. Още от древна Гърция физиката се опитва да открие основния градивен материал на природата, разбивайки материята на все по-малки частици. Идеята за атома бе доказана, но ко-гато физиците разделят атома на по-малките частици, каквито са протоните и електроните, те започват да осъзнават колко удивителни са мащабите му. Както казва Капра, ако си представим ядрото на един атом колко-то зрънце пясък, то за да представим точно мащаба на атома, електроните трябва да бъдат стотици Метри отдалечени от него.

Също толкова удивително е да се наблюдава поведението на тези частици. Също както светлината, те се държат едновременно като вълни и като обекти със своя собствена маса в зависимост от подхода на наблюдение, което ученият е избрал. Всъщност в началото на нашия век мнозина бележити представители на квантовата физика — сред които Хайзенберг — стигат до убеждението, че самият акт на наблюдение и намерението на учения оказва пряко въздействие върху поведението и съществуването на елементарните частици6.

Постепенно физиците започват да поставят под съмнение въпроса дали тези цялости поначало следва да бъдат определяни като частици. Те определено не наподобяват нищо, което в някакъв смисъл би могло да бъде определено като материално. Ако например бъдат разкъсани една от друга, отделените единици се оказват близначни частици с еднакъв вид и размер. Но най-удивителното от всичко е, че тези елементарни частици имат начин да бъдат във връзка помежду си отвъд пространството и времето, което е невъзможно от гледна точка на старата механистична парадигма. Експериментите показват, че ако една частица бъде разделена на две и едната от двете еднакви частици промени своето състояние или спин, то другата също автоматично започва да се върти със същата скорост независимо от разстоянието помежду им7.

Вследствие на това откритие физикът Джон Бел установява известния днес закон, познат като теорема на Бел, според който, веднъж свързани, атомните частици са свързани завинаги — едно напълно магическо явление от гледна точка на Нютоновата физика. Нещо повече, най-новите теории във физиката, суперструнната теория и теорията за хиперпространството, внасят допълнителна мистичност в тази картина. Те представят картината на вселена, която е многоизмерна, макар и невероятно малка, и редуцират както материята, така и енергията до чисти струнни трептения8.

Както можеше да се очаква, тази нова картина на вселената, която физиците създават, започва да оказва своето влияние и върху останалите научни дисциплини, по-специално върху биологията. Като част от старата парадигма, биологията свежда живота до механични химически реакции. А Дарвиновата механистическа теория на еволюцията позволява на биологията да обясни съществуването на целия широк спектър от живи организми на планетата, включително и човешките същества, посредством произволни процеси в природата без никакво отношение към духовното.

Че животът на планетата е еволюирал по някакъв начин от прости към по-усложнени форми, това е безспорно — останките от вкаменелости са недвусмислено свидетелство. Но новата картина на една мистична вселена поставя под въпрос чисто секуларната формулировка на Дарвин за функционирането на закона на еволюцията.

Според концепцията на Дарвин мутациите стават произволно в поколенията на всички видове, създавайки у тях леко видоизменение и нови белези. Ако тези белези докажат своята по-голяма функционалност, тези видове оцеляват в по-голяма степен и по този начин новата характеристика се затвърждава като всеобща характеристика на вида. Според Дарвин например някои от предшествениците на днешния жираф са развили дълга шия и понеже това се е оказало полезно (за достигане на по-богати източници на храна), поколенията на този вид са оцелели в по-голяма степен, тъй че този вид утвърждава като своя характеристика дългата шия.

В секуларната, лишена от мистичност, вселена еволюцията не би могла да бъде мислена по никакъв друг начин. Но сега тези идеи могат да се видят като твърде проблематични. Едно от затрудненията, които се отбелязват, е, че според съвременни данни един подобен произволен процес на опити и грешки е много бавен и би обхванал значително по-голям педиод от време, за да се стигне до тези жизнени форми, които имаме сега, отколкото е времето на развитие на живот на земята. Друг проблем е това, че данните от вкаменелостите не посочват липсващите звена при прехода от един вид към друг, които биха потвърдили една постепенност на прехода9.

Наистина многоклетъчните организми следват в появата си едноклетъчните, както влечугите и млекопитаещите се появяват едва след развитието на риби и амфибии. Но този процес сякаш е скокообразен, от един напълно развит вид към следващия, като новият вид се явява по едно и също време в много различни части на света. Мистериозните аспекти на вселената, разкрити от новата физика, дават възможност да се предполага, че еволюцията се разгръща по-целенасочено, отколкото е предполагал Дарвин.

Освен биологията, новата физика оказва своето въздействие и върху много други дисциплини — особено върху психологията и социологията — защото коренно променя представите ни за вселената, която ни заобикаля и в която протича нашият живот. Вече не можем да си въобразяваме, че живеем в свят, изграден от твърди, материални частици. Ако сме с пробудено съзнание, вече знаем, че всичко, което ни заобикаля, представлява мистериозни трептения на енергийни системи, че всичко е светлина… включително ние самите.

УНИВЕРСАЛНАТА ЧИ-ЕНЕРГИЯ И ЧОВЕШКОТО ЕНЕРГИЙНО ПОЛЕ

Съществуват преки паралели между възгледите на новата физика и представите за реалността, които предлага източната философия на индуизма, будизма и даоизма. Новата физика представя света на материята и формите като квантово енергийно поле, което обхваща всичко. Зад видимостта на всичко в този свят не съществуват градивни частици в природата; съществува само взаимосвързана мрежа от енергийни взаимоотношения. Основните религиозни философии на Изтока по същество поддържат същия възглед, без да са стигнали до него в резултат на обективен експеримент, а по пътя на дълговековно и внимателно вътрешно наблюдение. Източната мисъл твърди, че светът, който се явява пред очите ни, е по своята същност неразделно цяло, което се състои от една жизнена или духовна сила — защото като такъв бива преживяван.

Всяка от тези религии има свой собствен метод за постигане по-силна връзка с вселенската енергия. Ала всички те поддържат становището, че човешките същества, макар и тясно свързани с тази фина енергия, наречена прана или чи (или км), обикновено са откъснати от по-върховните й нива. Множество дисциплини на тези източни религии — медитация и бойни изкуства например — имат за цел да пробудят тази връзка и в резултат са документирани поразителни резултати. Някои източни йоги демонстрират невероятни прояви на сила, контрол над телата си и способност да издържат на небивал студ или горещина10.

Някои източни системи утвърждават, че енергията, която циркулира в човешките същества, може всъщност, да бъде наблюдавана като поле от светлина или аура, която ги обгръща. Тази енергия често може да се види като цветна светлина, излъчваща се от всеки човек, и преобладаващият нюанс и форма на тази светлина отразява вътрешната същност и характер на съответната личност.

През петдесетте години, когато картината на новата физика започва да получава по-голяма популярност в средствата за масова информация, изведнъж тези езотерични твърдения на Изтока, основани на стриктно вътрешно съзерцание, започват да се ползват с по-сериозен интерес от страна на психолозите и социолозите на Запад. Изтокът е създал мисловна система, според която потенциалът на човека е далеч по-отворен и широкообхватен, и когато тези концепции получават по-голяма известност, старата парадигма започва да се разпада и в останалите научни дисциплини. Новата физика дава нова представа за обкръжаващата ни вселена, а ето че сходно движение се явява и в хуманитаристиката и е на път да ни даде нова представа за нас самите.

ДВИЖЕНИЕ НА ЧОВЕШКИЯ ПОТЕНЦИАЛ

В средата на двайсети век преобладаващият център на внимание в психологията на Запада е изследването на човешкото съзнание във връзка с поведението ни в обкръжаващия ни свят — с други думи, изследването на поведението. Следвайки механистичната парадигма, психолозите търсят някакъв ключов принцип или формула, към които да се сведе човешкото поведение в света, което по-рано бе довело до възникването на бихевиоризма от типа стимул/реакция.

Единственият съществен подход в изучаването на човешката психология, който е по-различен, се осъществява в психиатрията, следвайки модела на медицинската патология, въведен за първи път от Зигмунд Фройд. Мислител от края на деветнайсети век, Фройд прониква-дълбоко в структурата на човешкото съзнание, основавайки своите теории върху редукционистки и биологически концепции, приемливи за механистическата парадигма.

Фройд е първият, който постулира, че травмите от детството често водят до страхови неврози и невротични реакции, които остават често неосъзнати. Той стига до извода, че поведението на човечеството е мотивирано просто от инстинкта да се увеличи удоволствието и да се избегне болката.

В края на петдесетте години обаче мистерията, разкрита от новата физика, все по-нарастващото въздействие на източните философии и двете движения на екзистенциализма и феноменологията в западната философия вдъхновяват трето теоретично направление в психологията. Тази нова ориентация е ръководена от Ейбрахам Маслов, който заедно с мнозина други мислители и писатели привежда доводи в полза на по-широкообхватно изследване на човешкото съзнание11.

Отхвърляйки бихевиоризма като твърде абстрактен и фройдистките теории като твърде обсебени от идеята за сублимация на сексуалните желания, тези учени си поставят за цел да изследват съзнанието с акцент върху самата възприемателна способност. В това те са дълбоко повлияни от Изтока, където съзнанието се изучава извътре, според това как всеки човек сам чувства своето собствено съзнание. Живеейки своя живот, ние възприемаме външния свят посредством своите сетива, разбираме онова, което ни се случва, въз основа на паметта и очакванията си и използваме мисловната си и интуитивна способност, за да действаме. Този нов психологически подход е наречен хуманистика и стремително се разраства през шейсетте и седемдесетте години на двайсти век.

Хуманистите не отричат, че ние често не осъзнаващ ме какво точно мотивира нашето поведение. Те са съгласни, Че човешките същества са склонни да огранича-ват собствения си опит, като често повтарят сценарии и модели на реагиране, предназначени към това да снижат безпокойството и тревогата. Но хуманистите насочват своето внимание и към това да разкрепостят своите възгледи и преодолеят сценариите си, като се издигнат над тях и се открехнат за по-висши човешки опитности, които са им достъпни.

Тази нова перспектива довежда до преоткриване научния принос на Карл Густав Юнг, шведски психоаналитик, който скъсва с Фройд през 1912 година, за да развие своя собствена теория, включваща и принципа на синхронността. Според Юнг ние не гледаме на света с единствения подтик да избегнем болката и увеличим колкото се може повече хедонистичните удоволствия, както приема Фройд, макар и на най-нисшите нива това да изглежда именно така. Нашият най-силен порив според твърденията на Юнг е към психологическа цялостност и себеразгръщане на вътрешния потенциал, който е заложен в нас.

В това пътешествие ни идват на помощ вече утьпкани в мозъка пътеки, които той нарича архетипи. Когато израстваме психически, добиваме способността да реализираме, тоест да активизираме тези архетипи, и по този начин да вървим към все по-пълното си себеосъществяване. Първият стадий на растежа е стадият на диференциация, по време на който ние се самоосъзнаваме в културната среда, в която сме родени и започваме процеса на индивидуация. Това означава да намерим своето собствено място в света, който познаваме от, детинство, процес, който включва да получим образование, да потърсим икономическа стабилност и начин да се издържаме.

Този процес усилва волята и егото ни и комплексът от автоматични реакции, който сме усвоили, бива изместен от логиката на оценка на света, който ни заобикаля. Така ние изграждаме своята индивидуалност като единствена порода си личност, чиито възгледи са също единствени по рода си. Този етап е поначало нарцистичен (егоистичен) и често самовлюбен (еготичен), но активизира в пълна степен така наречения от Юнг архетип на културния герой. На този етап ние сме готови да открием нещо важно, което имаме да осъществим в културата; чувстваме се горди и решени да го направим.

Продължавайки да израстваме, ние напредваме отвъд фазата на героичното и активизираме онова, което Юнг нарича архетип на Аза, етап от развитието ни, когато надрастваме онези представи за себе си, които са основани на културната среда. Обръщаме се навътре, към себе си и постигаме такова ниво на съзнание, при което интуицията започва да съпътства логиката и целите ни започват да съответстват на вътрешните ни представи и копнежи за онова, което в действителност бихме искали да извършим.

Тази фаза той описва като себеактуализация и тук говори за по-висшето възприятие на синхронността. Макар и да се наблюдава на всеки етап, именно при тази фаза ние най-добре успяваме да се възползваме от възможността си да схващаме значимите съвпадения. На този етап събитията в нашия живот започват да съответстват на готовността ни за растеж и развитие и синхронността започва да се проявява по-често12.

Подтикната от Юнг, пълната картина на това как хората се спъват и задържат своето развитие при този процес постепенно започва да се оформя. Следвайки линията на откритията от Фройд и Ото Ранк до Нормън О. Браун и Ърнст Бекер, можем да видим какво всъщност става. Хората си създават определени модели на живот и поведение (сценарии), към които се придържат неотклонно като начин да изтласкват безпокойството от съзнанието си. Те могат да обхващат всичко от произволни фетиши и невротични привички до по-нормалните, утвърдени религиозни схващания и философски убеждения. Общото между всички тези сценарии е тяхната неподатлива природа и съпротива срещу всякакъв рационален дебат и дискусия.

Хуманистите по-нататък откриват, че човешкото общество се характеризира с ирационални борби за власт, чието единствено предназначение е да съхранят тези сценарии. Вълна от мислители, сред които Грегъри Бейтсън и Р. Д. Ланг започва да очертава този процес13.

Ключово откритие се оказва ефектът на двойната връзка, при който човек отхвърля всяка идея, предложена от останалите, за да има той доминираща позиция във взаимоотношенията. Както показва Ланг, когато този навик бъде проявявай от родителите спрямо техните деца, са възможни трагични последици. Когато всяка възможна постъпка на детето бива критикувана, детето се самозатваря, готово всеки миг да се самоотбранява й развива склонност към прекалено остри ответни реакции. Когато тези деца на свой ред станат възрастни, тяхната самоотбрана и потребност да държат под контрол всяка ситуация ги подтиква несъзнателно към това самите те да използват техниките на двойната връзка, особено по отношение на собствените си деца и така това положение бива утвърдено в продължение на поколения наред.

Тези психолози, изследващи междуличностните отношения, откриват, че този модел на общуване е направо епидемия за обществото, създавайки култура, при която всеки в опита си да се защити се опитва да владее и доминира всички останали. При тези условия себеосъществяването и творчеството се оказват ограничени, защото повечето хора прекарват времето си в борба да доминират над останалите и да им налагат своите сценарии, вместо да се открехнат за по-големите възможности, които предлага опитът и взаимоотношенията между хората.

В продължение на няколко десетилетия тези открития биват широко популяризирани, особено в Съедине ните щати. Книгата на доктор Ерик Берн „Игрите, които разиграват хората“ прави преглед на най-разпространените сценарии за манипулация и ги разкрива в пълни подробности. Книгата на Томас Харис „Аз съм добре/Ти си добре“ използва анализ на протоколи от разисквания на дадени теми, за да разкрие истинската природа на човешкия разговор и да покаже начин да постигнем по-зрял подход във взаимоотношенията помежду си14, културата започва да си проправя път ново съзнание за едни по-качествени взаимоотношения, като се приема че всеки от нас може да преодолее старите си навици на общуване.

С разцвета на идеята, че можем да постигнем опитности и преживявания от по-високо ниво, мистерията на собственото ни съществуване се превръща в обект в широки дискусии сред хуманистите. На този етап става преосмисляне на Дарвиновата формула на еволюцията, която е поставена под съмнение от учени като Пиер дьо Шарден и Шри Ауробиндо, които поддържат схващане-то, че еволюцията не е произволна, а целенасочена и се движи в съвсем определена посока. Тези учени твърдят, че развитието на живите организми от най-ранните им форми към по-усложнени животински и растителни видове има своята цел, че човешките същества не са слу-чайност на природата и че обществената еволюция, включително и нашият път към по-висши сфери на духовно преживяване е заложен като цел на еволюционното развитие15.

Един измежду съвременните теоретици, чието разбиране за еволюцията на живота подкрепя такава теза, е Рупърд Щелдрейк. Според теорията за живота на Рупърт Шелдрейк всички биологични форми се създават и поддържат посредством морфогенни полета. Тези полета не са локализирани в природата и създават невидима структура, а молекулите, клетките и органите са следствие и те се диференцират и специализират, за да създадат определена форма на живот. Нещо повече, това поле с времето еволюира, тъй като всяко поколение от даден вид не само получава структурата си от полето в основата му, но и променя и въздейства за усъвършенстването на това поле вследствие на промените, които търпи от околната си среда.

Например рибата, за да вирее в специфичната си биологична среда, може да се наложи да развие нови хриле, за да плува по-добре. Според системата на Шелдрейк волята на рибата ще въведе промяна в морфогенното поле на вида, в резултат на което потомството й ще развие точно такива хриле. Тази теория прави предположението, че е напълно възможно скоковете в развитието, за които свидетелстват вкаменелостите, също да са възникнали по този начин — като представителите на даден биологичен вид създават морфогенно поле, което поражда не просто допълнителни характеристики, но преход към напълно нова жизнена форма. Например, определен вид риби може вече да е достигнал пълното си развитие в границите, които му дава водната среда и да създаде потомство, което е всъщност нов вид: амфибии-те, които могат да изпълзяват на сушата.

Според Шелдрейк това прогресивно развитие може да покаже също така как е еволюирал човекът. На протежение на цялата история ние, хората, сме разгръщали обвивката на нашето познание, стремейки се да еволюираме към все по-пълно разбиране на света, в който живеем и към осъществяване на вътрешния си потенциал от възможности. Може да се мисли, че на всеки етап от развитието нивото на човешките способности и съзнание се определя от общото морфогенетично поле. Когато отделни индивиди развиват определени способности — да бягат по-бързо, да долавят мислите на останалите, да получават интуитивни прозрения — морфогенетичното поле се развива не само за тях самите, но и за цялото човечество. Ето защо често става така, че в един и същ исторически момент се постига дадено изобретение или откритие от различни хора, които нямат никаква връзка помежду си.

И тук идват на мястото си откритията на модерната физика и най-новите изследвания от учените на въздействието на молитвата и мисловната воля. Ние сме в непосредствена връзка с вселената и помежду си и въздействието, което оказваме върху света, е такова, за каквото не сме и сънували.

ОТКЛИКВАЩАТА ВСЕЛЕНА

През последните няколко десетилетия изследователите в областта на психологията започват сериозно да изследват въздействието на нашите съзнателни намерения върху физическата вселена. Едни от първите открития в тази насока възникват в областта на самозахранващото се поле. Чрез стотици изследвания е доказано, че можем да въздействаме върху много от телесните си функции, за които се е смятало по-рано, че напълно се контролират от автоматично реагиращата нервна система, включително пулса, кръвното налягане, имунната система и мозъчните вълни. Почти всеки процес, който можем да проследим, показва известно повлияване от съзнателната ни воля16.

Изследванията напоследък показват, че нашата свързаност и въздействие далеч надхвърлят регистрираното досега. Нашите намерения могат да оказват въздействие върху телата на другите хора, върху техните съзнания и върху хода на събитията в света. Новата, физика показва, че сме свързани по начин, който надхвърля границите на пространството и времето. Теоремата на Бел може да се приложи към нашите мисли също както към действието на елементарните частици.

Никой толкова много не е допринесъл за популяризирането на това ново схващане от д-р Лари Доси, който е написал поредица от книги, които се занимават със силата на въздействие на нашите съзнателни намерения и молитви. Като прави преглед на минали и настоящи изследвания от Ф. У., Х. Майърс до Лоурънс Льошан, от Дж. Б. Райн до Принстьнската лаборатория за изследване на аномалните явления, Доси представя провокатив-ни доказателства, че ние можем да въздействаме отвъд и въпреки пространството и понякога времето върху света17.

В едно изследване, цитирано в книгата му „Възстановяване на душата“, Доси описва група хора, които се събират, за да изпробват способността си да получават информация от големи разстояния. Когато лица, които участват в експеримента, са помолени да разпознаят нещо, произволно нарисувано върху картичка от друго лице, което се намира на стотици километри разстояние, те не само успяват да познаят нарисуваното в степен, която надвишава възможностите за случайно попадение, но често получават информацията, преди самата картинка да бъде действително нарисувана.

При други изследвания, предназначени да изпробват по-нататък тази способност, лицата под наблюдение успяват да познаят група числа, зададени по произволен начин от числова машина още преди тяхното задаване. Резултатите от това и подобни изследвания са от изключително значение, защото те са свидетелство за способности, каквито мнозина измежду нас нееднократно са изпитвали. Ние не само че имаме телепатична връзка помежду си, но и способността да предузнаваме дадени събития; способни сме да доловим представи и предчувствия за предстоящи събития, особено ако ще окажат въздействие на собствения ни живот и развитие18.

Но нашите способности са далеч по-големи. Ние не само че можем да приемаме информация, но можем също така да въздействаме с мисълта си върху света. Доси цитира по-специално едно изследване, проведено от д-р Рандолф Бирд в болницата в Сан Франциско. В изследването, което провежда, група доброволци отправят молитви за здравето на определени пациенти, които са сърдечно болни. Под наблюдение е поставена още една група сърдечноболни, за които не биват отправяни молитви19. Доси докладва, че групата, за която биват отправяни молитви, е склонна към пет пъти по-снижена потребност от антибиотици и три пъти по-занижен риск от заболяване на дихателните пътища, отколкото контролната група. Нещо повече, никой от групата, за която са се молели, не се е нуждаел от изкуствено дишане, докато дванайсет от членовете на контролната група са се нуждаели.

Други изследвания, цитирани от Доси, показват, че силата на молитвата и мислено отправеното желание въздейства по същия начин върху растенията (увеличавайки броя на семената, които покълват); върху бактериите (увеличавайки степента на растежа); и върху неодушевени предмети (въздействайки върху произволната траектория на движение на стирофомови топки при падане)20.

Група изследвания показват нещо от особен интерес. Въпреки че сме в състояние да окажем въздействие и в двата случая, тогава, когато позитивната ни мисъл не е конкретизирана (тоест молим се да се случи най-доброто), нещата се развиват по-добре, отколкото ако бъдем конкретни в пожеланията си (молим се за специфичен резултат). Това ни насочва на мисълта, че ние сме свързани с останалата вселена по принцип или закон, който държи егото ни под контрол.

Изследванията, които Доси цитира, показват, че когато имаме лично усещане и чувство за свързаност с божественото или с нашето висше аз, тогава молитвата ни има по-силно въздействие. В допълнение експериментите потвърждават, че мисловното въздействие има кумулативен ефект. С други думи, лицата, за които са се молили по-дълго, приемат повече благодат от онези, за които е имало по-малко молитви.

И което е най-важното, Доси цитира изследвания, които показват, че предварителните ни мнения и възгледи оказват своето въздействие върху света, подобно по-съзнателните ни намерения или молитви. Прочутият експеримент в Оукското училище е много характерен в това отношение. Казва се на учителите, че определена група ученици, изпробвани с тестуване, по всяка вероятност ще имат най-голям успех в училище през годината. В действителност учителите получават списък на ученици, подбрани напълно произволно. В края на годината тези ученици наистина показват забележително повишение не само на своя успех (което би могло да се обясни и с това, че учителите са им обърнали допълнително внимание), но и на общите тестове за интелигентност, които тестуват вътрешните качества21. С други думи, мнението на учителите по отношение на учениците повишава действителния им потенциал да учат.

За съжаление този закон действа и в негативна посока. В най-новата си книга „Внимавай за какво се молиш, защото може и да го получиш“ Доси изтъква изследвания, които посочват, че нашите несъзнавани възгледи и намерения могат да нанесат вреда на другите хора. Важен пример е, когато се молим човек да промени поведението и мнението си или да престане да прави нещо, без внимателно да сме проверили дали в случая не е прав. Тези мисли се предават и внасят чувство на съмнение у другия човек. Същото се получава и когато имаме негативни мисли относно начина, по който изглежда или се държи даден човек. Често това са мнения, който не бихме изразили направо пред него, но тъй като всички сме свързани, тези мисли се забиват като стрели, за да повлияят върху самочувствието на другия човек и неговото отношение към самия себе си, а възможно е да въздействат и върху фактическото му поведение22.

Това означава, разбира се, че ние можем да въз-действаме отрицателно върху нашето реално положение с несъзнаваните си помисли. Когато оценяваме отрица-телно личните си способности, външния си вид или изг-ледите си за бъдеще, тези мисли въздействат най-реално върху нашето самочувствие и онова, което действително ни се случва.

ДА ЖИВЕЕШ В НОВАТА РЕАЛНОСТ

Ето как новата наука предлага по-широкообхватна картина на действителността и нас самите в нея. Сега, когато останем до късно навън в градината или се разхождаме през парка, възхищавайки се от пейзажа през светъл, слънчев ден, пред нас се разкрива нов свят. Вече не можем да разглеждаме вселената, в която живеем, така, сякаш тя се разгръща във всички посоки безгранично, та чак до безкрайността. Вече знаем, че вселената е физически безкрайна, но закривена по такъв начин, който я прави ограничена и крайна. Ние живеем, затворени в мехур от време-пространство и, както физикът на хиперпространството, ние интуитивно долавяме другите измерения. А когато проникнем във всички формообразувания на вселената, вече не можем да гледаме на тях като на твърда материя, налага се да признаем, че те са по своята същност енергия. Всичко във вселената, включително и ние самите, не е друго, а енергийни полета светлина и всички неща си взаимодействат и оказват влияние едно върху друго.

Всъщност повечето описания на тази нова реалност вече са потвърдени от собствения ни опит. Всички например имаме такива моменти, когато усещаме, че другите са доловили какво си мислим, или когато знаем какво другият чувства или е на път да каже. Има също моменти, когато знаем, че нещо ще стане или е възможно да стане и тези предчувствия често се съпътстват от знаци, които ни подсказват къде да отидем или какво да направим, за да бъдем на точното място в необходимия момент. Но най-важното е, че вече знаем от какво изключително значение е нашето отношение и мисъл спрямо околните. Както ще видим по-нататьк, когато мислим позитивно и издигаме своето собствено ниво на енергия и това на другите, започват да се развиват невероятни събития.

За нас истинското предизвикателство е да приложим познанието за всичко това в ежедневната си практика, да го направим съставна част от живота си всеки ден. Ние живеем в разумна, откликваща, енергийно-динамична вселена, в която очакванията и-възгледите, и мненията на другите хора се излъчват към нас и ни оказват своето въздействие.

Следващата крачка, следователно, в нашия път към постигане на ново духовно съзнание е да разгледаме човешкия свят на енергия, очаквания и драми такъв, какъвто той наистина е, и да се научим да влизаме в по-ефективни отношения с този свят.