Джеймс Редфийлд
Селестинското пробуждане (2)

Нашето ново духовно съзнание се поражда за първи път по мое убеждение през 1950 година, когато във връхната точка на съвременния материализъм започват да се проявяват едни дълбочинни процеси в човешката психика. Озовали се в апогея на няколко века, в които се е разгръщал материализмът, ние сме спрели, за да се запитаме: „Ами сега накъде?“ Започва в широк мащаб да преобладава усещането, че човешкият живот не може да се свежда само дотук, че сигурно човечеството има повиеше предназначение от онова, което нашата култура е в състояние да изрази и преживее.

Първото, на което ни навежда това наше предусещане, е да се вгледаме с неотстъпна критичност в самите себе си — или по-точно в нашите институции и в начина на живот, който преобладава в заобикалящата ни култура. Както се вижда от редица свидетелства, емоционалният климат на времето е суров и класово ориентиран. Евреите, католиците и жените много трудно са били допускани до водещи постове. Чернокожите и други етнически малцинства са били напълно изключени от участие в управлението. А останалата част от благоденстващото общество страда от твърде материалистични-те си нагласи и преценки.

След като смисълът на живота е сведен до светската икономика, то статусът се оценява според това колко преуспяващ изглежда един човек и това създава постоянната надпревара да бъдеш постоянно на гребена на вълната. Повечето от нас биват просмукани от ужасна външна ориентация, преценявайки винаги себе си според онова, което останалите могат да си помислят за нас. И ето че започваме да копнеем за общество, което да освободи нашия потенциал.

ШЕЙСЕТТЕ ГОДИНИ

И така, ние започваме като начало да очакваме нещо повече от нашата култура, което довежда до множеството реформаторски движения, които характеризират шейсетте години. Веднага се появяват множество законови инициативи, предявяващи претенции за расово и полово равенство, опазване на околната среда, дори противопоставяне срещу унищожителната, необявена война във Виетнам. Сега вече можем да си дадем сметка, че в основата на вълненията през десетилетието на шейсетте години стои първото сбогуване в масов мащаб с преобладаващия секуларен мироглед1, първото „пропукване на космическото яйце“, както го нарича Джоузеф Чилтьн Пиърс. Западната култура и цялата човешка култура изобщо започва да преодолява своята материалистическа ориентация, за да потърси по-дълбоко философско осмисляне на живота.

Ние сме започнали в по-голяма степен от всякога да разбираме, че нашето съзнание и опит няма защо да се ограничава до тесния кръгозор на материалистичната епоха, че всеки би трябвало да проявява себе си и общува с останалите на по-високо ниво. На едно дълбинно ниво някак си сме разбирали, без да можем напълно да го обясним, че сме в състояние да излезем извън тесните ограничения и да станем по-творчески, жизнени и свободни като хора.

За съжаление първите ни действия в тази насока отразяват конфликтните нагласи на деня. Всички започват да предявяват претенции към другите и към различните институции, който ги провокират и изявяват желание за реформиране на обществените структури. Всъщност ние се вглеждаме в обществото, което ни заобикаля, и заявяваме на околните: „Трябва да се промените.“ И въпреки че тази активност довежда до определени законови реформи, крито са полезни, тя оставя незасегнати проблемите, касаещи личността, като например чувството за несигурност, страх и алчност, които винаги са били в ос-новата на всякакви предразсъдъци, неравенство и нана-сяне щети на околната среда.

СЕДЕМДЕСЕТТЕ ГОДИНИ

С навлизането в седемдесетте години на века този проблем започва по-ясно да се осъзнава. Както ще видим по-късно, влиянието на модерните представители на дълбинната психология, новият хуманитарен подход към терапията и все по-нарастващият обем на литературата за самостоятелна работа над себе си, която се продава, започват да оказват своето трайно влияние в културата2. Започваме да си даваме сметка, че сме изисквали от другите да се променят, без да осъзнаваме конфликтите в самите нас. Виждаме, че ако искаме да поетигнем онова нещо повече, към което се стремим, трябва да престанем да съсредоточаваме цялото си внимание към поведението на околните и да се вгледаме в самите себе си. За да променим света, трябва първо ние да се променим.

Изведнъж вече престава да бъде позорно да потърсиш помощта на психолог терапевт и става допустимо и дори модерно да отделяме съзнателно внимание на вътрешния си психически живот. Установяваме, че един преглед на живота в семейството, в което сме се родили и прекарали детството си, води, както е било добре известно на фройдистите, до определено прозрение или катарзис на личните ни безпокойства, защитни механизми и на това как тези комплекси са се формирали в детството ни3.

В хода на този процес можем да установим по какъв начин нашата активност е била потисната и са се формирали спънките и задръжките, които ни дърпат назад. Непосредствено разбираме, че насочването на вниманието вътре към нас самите, анализът на индивидуалното ни развитие е от полза и значение за нас. И все пак, в края на краищата, установяваме, че нещо все пак липсва. Откриваме, че години наред можем да анализираме вътрешния си психически живот, без да се освободим от все същите стари страхове и реакции и от онези психологически изблици, които се проявяват всеки път, когато се озовем в ситуации на голям стрес и несигурност.

Към края на седемдесетте години започваме да осъзнаваме, че предчувствията ни за нещо повече няма да могат да бъдат оправдани единствено от психотерапията. Онова, което сме предусещали, е едно ново самосъзнание й чувство за самите себе си и опитности от по-висок порядък, които да дойдат на мястото на старите навици и реакции, които са ни измъчвали дотогава. Онзи по-пълноценен живот, който сме долавяли интуитивно, не е съсредоточен изцяло около психологическото израстване. Новото съзнание извиква необходимостта от по-дълбока трансформация, която би могла да бъде единствено духовна.

ОСЕМДЕСЕТТЕ И ДЕВЕТДЕСЕТТЕ ГОДИНИ

Това прозрение довежда до три насоки на развитие през осемдесетте години. Първата е белязана от завръщане към традиционните религии. С обновена искра ла вътрешно посвещение мнозина измежду нас започват да препрочитат писанията и да се обръщат към свещените ритуали, които сме наследили, търсейки отговор на собствените си предчувствия и интуиции в по-задълбочено преразглеждане на конвенционалните духовни пътища.

Втората насока на развитие ни извежда към по-широко и персонално духовно търсачество, към което се насочваме, за да вникнем издълбоко в по-езотеричните духовни пътеки, които са се срещали на протежение на човешката история.

Третата насока е бягство от всякакъв идеализъм и духовност изобщо. Обезсърчени в надеждите си от прозренията на шейсетте и седемдесетте години, мнозина от нас проявяват стремеж да се хванат отново за дрямката на материализма на петдесетте години, когато като че ли икономическото развитие е напълно достатъчно само по себе си. Опитът ни да заместим по-висшия смисъл в живота, който интуитивно долавяме, с добър икономически стандарт ни води до вътрешен копнеж по бързо забогатяване. Ексцесиите, типични за десетилетието на осемдесетте години, се наблюдават в скандалните банкови афери и корупция на стоковия пазар.

Често съм наричал осемдесетте години завръщане към Дивия запад, при което трите основни тенденции — опитът за реставрация на материализма и възобновеният интерес към духовното, древно и ново — се сблъскват и конкурират. Както става ясно сега, когато се връщаме назад; всичко това са били опити да се намери онова нещо повече, което сме имали чувството, че е на косъм разстояние. Впускаме се в експерименти, предявяваме претенции, стремим се да привлечем колкото се може повече внимание, като по този начин съобразяваме всичко, каквото правим, с модните за времето си претенции и в края на краищата оставаме разочаровани.

И все пак, на мене ми се струва, че онова, което става през осемдесетте години, и особено първата вълна на масов интерес към различни духовни подходи, е особено значимо явление. Това е необходим етап, който ни оставя уморени от лицемерието и комерсиализацията и ни насочва към по-дълбоко ниво. В известен смисъл то е пречистване, което ни тласка към търсене на истинския смисъл и най-сетне ни дава възможност да се убедим, че онова, към което се стремим, е по-дълбока промяна в отношението ни и начина ни на живот.

Фактически аз съм убеден, че колективната интуиция на осемдесетте години може да се сведе до едно основно послание: независимо дали изследваме духовното съдържание на нашите традиционни религии или изучаваме опитностите, описвани от мистиците с по-езотерични пътища, съществува дълбока разлика между това да познаваш и обсъждаш духовния начин на възприемане на света и действителните опитности на едно такова възприемане от нас самите.

И така, в началото на деветдесетте години, ние се озоваваме в много интересно положение. Ако интуитивните предчувствия на шейсетте години се оказват верни и е възможно по-пълноценното преживяване на живота, то ясно се вижда, че трябва да преодолеем чисто разсъдъчното търсене и да се стремим към реалните опитности. В резултат хипи културата и модните увлечения отмират, ала търсенето на автентични преживявания — не. Ето защо ние вече сме по-реално отворени, за да споделим духовното преживяване на света.

ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНСКАТА РЕАЛНОСТ

В този контекст се появяват книги като „Селестинското пророчество“, „Десетото откровение“ и много други, които разкриват реален духовен начин на възприемане на действителността и те стават достояние на милиони хора по целия свят. Тези книги се докосват до масовия интерес тъкмо защото се опитват да дадат израз на духовните ни стремежи по един реалистичен начин, като говорят за опитности, които могат действително да бъдат постигнати.

През шейсетте години преобладаващият идеализъм на времето ме тласна към професия, при която работех с подрастващи, преживели сериозни емоционални катаклизми, и с техните семейства — първоначално като психотерапевт, а след това като администратор. Сега, когато се връщам назад, виждам дълбока връзка между този мой опит и създаването на „Селестинското пророчество“. В процеса на работата си с тези младежи, които бяха преживели в повечето случаи жестоки ранни травми, започнах да добивам по-широка представа за онова, което на тях им бе отредено да надмогнат. За да излекуват преживените травми, те трябваше да извървят определен път, който в известен смисъл не можеше да не включва трансценденталното.

Ужасът от ранното насилие поражда у децата неотменната потребност да вземат живота си в свои ръце. Те си изработват психологически механизми, понякога сурови и разрушителни, за да си създадат някакво чувство за смисъл в живота и да потиснат безпокойството и страха. Да се разбият тъкмо тези механизми, може да се окаже изключително трудно; но психотерапевтите постигат успехи, като ги подтикват към върхови преживявания посредством спорт, групова работа, медитация и други активности. Тези активности имат за цел да спомогнат за преживяване на висшето аз, което идва на мястото на старата самоличност и съпътстващата я система от реакции.

В известна степен всеки от нас е засегнат по един или друг начин от тази същата тревога, която изпитват децата, преживели насилие. В повечето случаи, слава Богу, тази тревога е в по-слаба степен и моделът ни на реагиране не е така краен, но процесът, етапът на растене е абсолютно един и същ. Когато осъзнах това, виждайки как то се разгръща в процеса на моята работа, аз си изясних онова, което се случва в цялата ни култура. Вече бяхме разбрали, че на обичайния живот му липсва нещо, което може да се постигне по пътя на преживяването на вътрешна трансформация, на истинска промяна в начина, по който гледаме на самите себе си и на живота, което поражда по-висше духовно самосъзнание у нас. Стремежът ми да опиша това психологическо пътешествие стана основата на „Селестинското пророчество“.

СЕЛЕСТИНСКОТО ПРОРОЧЕСТВО

На практика „Селестинското пророчество“ бе написано в периода от януари 1989 година до април 1991 и писането на книгата бе непрестанен процес на опити и грешки. Твърде удивително бе, че когато си спомнях ранните опитности и се опитвах да ги опиша, вкарвайки ги в структурата на приключенски роман, започнаха да се проявяват удивителни случайности и съвпадения, които идваха да подчертаят точно тези изводи, които правех. По най-мистичен начин се появяваха определи книги, срещах се точно с личности, каквито се опитвах да опиша в дадения момент. Понякога съвсем непознати хора ме заговаряха без видима причина и ми откриваха своите духовни опитности. След като почувствах, че трябва да покажа ръкописа си на някои хора, ставаше така, че техните реакции ме подтикваха да го преработя и разширя.

Сигналът, че книгата е вече почти завършена, дойде, когато мнозина от тези хора започнаха да ме молят да им предоставя екземпляр, за да го дадат на приятели да четат. Първият ми опит да намеря издател се увенча с неуспех и аз за първи път ударих на камък. Всякакви съвпадения внезапно се прекратиха и аз започнах да се чувствам така, сякаш се давя. Тъкмо в този момент най-сетне започнах да прилагам онова, което смятам за една от най-важните истини на новото съзнание. Това бе отношение към Нещата, което познавах и бях практикувал и преди, но то не се бе интегрирало достатъчно стабилно в моето съзнание, за да се опра на него и в състояние на стрес.

Бях започнал да тълкувам пълната липса на възможност да публикувам като неудача, нещо негативно, и тъкмо това отношение бе спряло навързващите се случайности, които ме тласкаха до този момент напред. Щом осъзнах какво всъщност става, аз тутакси се опомних и започнах да правя нови преработки на книгата, за да подчертая тъкмо тази идея. А знаех, че и в живота си трябва да се отнеса към ставащото, както към всичко друго. Какъв смисъл се крие зад него? Какво иска да ми се каже по този начин?

Само подир няколко дни една приятелка ми спомена, че се е запознала с човек, който напоследък се е преместил по нашите места от Ню Йорк, където е работил в издателския бизнес дълги години. Аз веднага си представих как се срещам с този човек и тази Представа истински ме окрили. На другия ден вече се озовах при него и случайните съвпадения отново потекоха. Той планираше да се заеме със самиздатска дейност, както ми каза, и тъй като вече от уста на уста се носеше славата на моя ръкопис, смяташе, че такъв подход може да има успех.

Наскоро след това вече бяхме готови за публикуване и аз се запознах със Сали Мерил, която привнесе своята чувствителна женска гледна точка към ръкописа и съвсем навременно ми обърна специално внимание върху това колко важен е моментът на щедростта и даването на другите от първите три хиляди копия на книгата, която издадохме, разпратихме по пощата или лично хиляда и петстотин на малки книжарнички в Алабама, Флорида, Северна Каролина и Вирджиния. Препоръките, разпространявани от уста на уста, сториха всичко останало.

Само за шест месеца книгата имаше вече 100 000 печатни екземпляра и бе разпространена из всичките петдесет щата, а също така започна навлизането й и в други страни. Такова голямо количество екземпляри се разпространиха, и то за такъв кратък период от време, не поради някаква моя рекламна кампания, а защото хората четяха книгата и я препоръчваха и даваха на приятели.

ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО НА МЕЧТИТЕ

Разказах тази история, за да демонстрирам, че новото духовно съзнание се състои в това да се превърнат мечтите в реалност, което е било същността на човешките стремежи винаги и навсякъде. Вселената започва наистина да изглежда като сцена, на която се реализират най-съкровените ни стремежи. Той е динамична система, която се задвижва от постоянния поток от малки чудеса. Но съществува една особеност. Вселената е устроена така, че да откликва на нашето съзнание, и тя ни дава само онова, което сами сме вложили в нея според нивото на съзнанието си. Ето защо процесът на преоткриване кои сме и за какво сме дошли на този свят и приучването ни да следваме мистичните случайности, които ни водят, зависи до голяма степен от способността ни да бъдем с позитивна нагласа и да откриваме златната нишка във всичко, което се случва.

Ние преживяваме ново духовно самосъзнание, като преминаваме през редица откровения, които ни извеждат на все нови нива на разбиране. Всеки етап ни разкрива по-широка перспектива. Но също така ни изправя и пред своите предизвикателства. Не е достатъчно само да се докоснем до всяко ниво на разширено съзнание. Трябва да сме готови да живеем според него, да използваме в ежедневния си живот онази степен, до която сме достигнали със съзнанието си. Дори веднъж да проявим негативизъм, целият поток на развитие може да се блокира.

В следващите страници ние ще изследваме етапите на развитие на съзнанието чрез вътрешния си опит, но с цел да ги утвърдим и съхраним трайно в живота си, за да ги прилагаме пълноценно.