Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (22)

Арион

Лесбос, прекрасният дъхав остров в Егейско море, имал между своите чада поети, които с песните си са затрогвали света. В зелените хълмове на Митилен се е родил Питак, един от седемте велики мъдреци на Гърция. В дивите скали на Ерес е живяла и обичала поезията Сафо. На Метимна обаче принадлежи славата на Арион.

Сега вече името му не ни казва нищо. Може би само събужда някакъв смътен спомен, че и той е бил поет като толкова други, за които слушаме, че са живели, и не сме ги познавали. И все пак било е време, когато от всички краища на земята са тръгвали хора, за да чуят песните му, и както ги слушали, забравяли болки и скърби, и очаровани сядали в нозете му, гледайки го в лицето, и вече не ги било грижа за нищо друго в света.

И тъй, Арион се родил и отраснал в Лесбос.

Там за първи път почнал да пее, там осъзнал голямата си сила, с която можел да се налага над всички други хора.

Когато възмъжал и поискал да разпери крила, родната му земя се оказала тясна и малка; той почувствал нужда да я остави, да пътува, да види нови страни. Напуснал той Лесбос и последвал съдбата си.

Където и да се спирал в пътуванията си, където и да вземел в ръце лирата си, където и да пеел песните си, хората оставяли работите си, събирали се около него и му се кланяли като на бог. Навсякъде намирал гостоприемство, всички го обиквали, казват дори, че свирепите вълци от планините го следвали вярно, укротени от неговото изкуство.

Един човек обаче го обикнал и се възхищавал от него повече от всички други — Периандър, архонтът на Коринт, един от седемте гръцки мъдреци, който през целия си живот бил верен негов приятел.

Станало така, че Арион чувствал като свой дом двореца на царя. И когато певецът се връщал от своите обиколки, винаги отсядал там и оставал при приятеля си до мига, когато го обхващало желанието да пътува. Тогава тръгвал с лира в ръка и с огъня на вдъхновението в своите очи.

Един ден научил, че в Сицилия ще станат големи музикални състезания.

Тръгнал веднага и пристигнал на острова няколко дни преди състезанието. От всички части на Гърция се били събрали там прочути и неизвестни поети и музиканти, млади и стари, едни с лира, други със свирка, всички майстори в своето изкуство. Арион обаче ги победил.

С песента сет той очаровал всички, които го слушали, дори и най-упоритите си съперници.

Той им пял за пролет и любов, за геройство и възторг, накарал ги да преживеят всичките блянове, цялата му сърдечна тъга, хвърлил ги на колене пред себе си, прехласнати от възвишената му душа.

Дали му златния венец на победата и го обсипали с богатства, а когато пожелал да си тръгне, му приготвили собствен кораб и със сълзи на очи му пожелали щастлива съдба, слава и радост.

Трогнат стоял той на задната част на кораба и гледал как златожълтата земя изчезва зад хоризонта. И когато не се виждало вече нищо, освен морето, което блестяло на слънцето, той въздъхнал и се върнал да се изкачи на носа на кораба.

Видял обаче пред себе си събрани всичките моряци, които, кръстосали ръце, го гледали с жестоки, пълни с ненавист очи.

Арион се спрял.

— Какво искате? — попитал той.

— Много неща искаме! — извикал един от тях. — И най-вече искаме да те хвърлим в морето.

— Какво съм ви сторил? — попитал пак Арион. — Ако търсите пари, ето в краката ви са даровете, които вашите съотечественици ми дадоха. Там има украшения, накити, злато и богатства, те са ваши, за какво ми са на мен? Но ако ми вземете живота, каква полза ще имате от това?

— А каква полза ще имаме, ако ти простим живота! — извикал свирепо друг. — Жив, ти можеш да ни издадеш на първото пристанище, където хвърлим котва, и да ни пратиш на бесилката. Мъртъв обаче в морските дълбини, какво зло можеш да ни сториш?

— Разбира се! — извикали другите. — Ако го изядат рибите, ако го удавят вълните, ако го погребат водораслите, никой никога не ще научи за това! Скочи сам, за да не те хвърлим ние със собствените си ръце във водата.

Арион ги гледал, изправени срещу него, как викат и заплашват, съюзени от завистта си, понеже чувствали, че той стои по-горе от тях, и го обхванало отвращение.

— Не ме докосвайте! — извикал той. — Аз сам ще умра, но първо ще изпея последната си песен!

Обърнал им гръб, качил се на най-високото стъпало и там застанал прав със златния венец на глава, с лирата в ръка, красив като олимпийски бог.

Пред него се простирало спокойно и безкрайно морето с вечната си хубост.

Тогава той забравил човешката низост, огорчението напуснало душата му…, той знаел само едно, че ще умре, че ще изчезне, че за последен път вижда природата, че за последен път нейната красота ще събуди песента в душата му.

И затова последната му песен била по-съвършена от всичко, което бил пял дотогава. Сам с природата, която е обичал и възпявал, той изпял за сетен път своя копнеж, своята радост неизказана, мъката си, че си отива и няма никога вече да я види.

Той пеел и гласът му бил ту тих и гальовен, ту мощен, пълен с любов, докато въздухът се превърнал в мелодия, от всички страни ехтяла песента му, мачтите на кораба се разлюляли, морето се развълнувало. Тогава с един голям скок Арион се хвърлил към смъртта с отворени очи, с песен на уста. И вълните се слели над него.

Но песента още звучала във въздуха. Сякаш я били подели безброй гласове и продължавали да оплакват неговата смърт… А изплашените моряци се нахвърлили върху греблата и бързо избягали от това омагьосано място.

Арион обаче не се удавил.

За миг той видял дълбоката синя вода около себе си, видял как над главата му си пробягват зелени мехури, като че бързат да излязат на въздух, и една мисъл му минала през ума: ах, да би могъл и той да види още веднъж слънцето, небето…

С всичката си сила той ритнал във водата и изведнъж почувствал едно тяло, което го тласкало и го подигало към пяната. Той се огледал замаян. Морето било пълно с делфини и сам той седял на черния и лъскав гръб на един от тях, по-голям от останалите. Другите били развълнувани от неговата песен и сега го отнасяли колкото се може по-скоро към приятеля му, коринтския цар.

Великият музикант живял още много години. И когато дошъл часът на смъртта, за да не угасне завинаги споменът за него, боговете го поставили, заедно с лирата му, между звездите на небето, където блестят и до днес.