Лорънс Дейвид Куше
Загадката на Бермудския триъгълник (7)

Декември 1872
„Мери Селест“

Никакво изброяване на морските загадки няма да бъде пълно, ако в него не е включен „Мери Селест“. Макар корабът да бил намерен да дрейфува без екипаж между Азорските острови и Португалия, той често се споменава във връзка с Бермудския триъгълник^[1]. Всички останки на кораба, независимо къде са намерени, се сравняват с него и най-голямата загадка от какъвто и да е вид, в коя да е област, обикновено се нарича „Мери Селест“. „Полет 19“ на петте самолета на Военноморските сили, изчезнали край бреговете на Флорида през 1945 г., често се нарича „«Мери Селест» на авиацията“.

Откакто бил намерен, толкова много легенди са били разпространявани през изтеклия век за прочутия изоставен кораб, че е почти невъзможно да се определи кое е факт и кое — плод на въображението. Предлагани са десетки решения на загадката, от най-прости до найчудновати, но никой не знае и никой никога няма да узнае, какво точно се е случило.

„Мери Селест“, дълга 31,40 метра двумачтова бригантина, с водоизместимост 282 тона, била намерена изоставена в морето от „Дей Грация“ на 4 декември 1972 г. Двата кораба били натоварени в Ню Йорк в началото на предишния месец; капитан Бригс с „Мери Селест“ отплавал за Генуа на 7 ноември, а капитан Мурхаус отплавал с „Дей Грация“ за Гибралтар на 15 ноември.^[2]

Когато след един месец капитан Мурхаус видял отдалеч другия кораб в морето, ветрилата му били вдигнати, той плавал по вятъра, но толкова нестабилно, че изпратили група моряци да видят какво става. Моряците открили, че корабът, на който плавали капитан Бригс, жена му, дъщеря му и екипаж от осем души, бил напълно безлюден. Единствената спасителна лодка липсвала и изглеждало да е била спусната, а не отмъкната от вълните.^[3]

Описанията за състоянието на кораба се различават значително, но в общи линии той бил в изправност и не бил повреден много от стихиите, макар няколко ветрила да били леко разкъсани. В някои версии на Легендата се разправя, че яденето било готово за поднасяне, в други, че още цвърчало върху печката, а в трети, че всички чинии били измити и прибрани. Някои разкази съдържат толкова подробности, че в тях се описва дори как масата била сложена и на нея имало полупразни чаши с кафе (още топло), имало чай, яйца, бекон, хляб и масло.

Говори се, че шишенце масло стояло изправено върху шевната машина — доказателство, че морето било спокойно; на стената работел часовник.

Личните вещи на капитана били на борда, а по леглото му имало играчки, сякаш някакво дете си е играло там. Товарът, състоящ се от хиляда и седемстотин варела алкохол, бил непокътнат, макар в трюма да имало около метър вода. Но документите на кораба с изключение на корабния дневник липсвали, също както и навигационните уреди.

Намерили висяща на стената (или под койката на капитана) една сабя с петна от кръв (или ръжда). В някои версии на Легендата се твърди, че имало петна от кръв (или вино) по дървените части и по ветрилата, докато в други въобще не се споменава за кръв, дори по сабята.

На борда имало запаси от храна и вода за шест месеца.

Последният запис в корабния дневник бил на 24 ноември; тогава корабът се намирал на 100 мили западно от Азорските острови. Когато единадесет дни по-къс-но го намерили, той плавал на 500 мили по на изток.

Екипажът на капитан Мурхаус откарал бригантината в Гибралтар, където след продължително и спорно разследване получил малка награда за спасяването. Съдът не могъл да установи какво се е случило с екипажа. Разправят се, преразказват се и се разкрасяват много версии за онова, което би могло да се е случило. Капитан Мурхаус и моряците му били обвинени, че са пирати, че са завзели кораба, за да получат обезщетение за спасяването му, и че са ликвидирали екипажа. Известно време се носели слухове, че в Ню Йорк Мурхаус наредил на някои от моряците си да плават на „Мери Селест“, че те превзели кораба, убили екипажа му, изхвърлили труповете през борда и след това дочакали Мурхаус с „Дей Грация“ да ги настигне.

Друга версия гласи, че екипажът бил намерен да пие от натоварения алкохол. Уйлям А. Ричърд, по онова време министър на финансите на САЩ, написал открито писмо, публикувано на първа страница в броя от 25 март 1873 г. на в. „Ню Йорк Таймс“:

„Обстоятелствата по случая пораждат тежки подозрения, че капитанът на кораба, съпругата и детето му, а вероятно и първият помощник са били убити от екипажа в причинена от пиянство ярост. Екипажът явно е успял да се добере до алкохола, с които корабът отчасти бил натоварен.

Смята се, че корабът бил напуснат от екипажа между 25-ия ден на ноември и петия ден на декември и че моряците или са загинали в морето, или са избягали с някой кораб на път за пристанище в Северна или Южна Америка, или в Уест Индия.“

Има и по-проста теория: че корабът попаднал в буря и когато изглеждало, че всеки миг ще потъне, екипажът го напуснал, а след това моряците изчезнали със спасителната лодка.

Голямо значение се отдавало на предния люк, който бил намерен отворен и една от теориите е, че алкохолните пари са го разбили. От трюма заизлизали пари, приличащи на дим, и капитан Бригс сметнал, че корабът гори или всеки миг ще избухне. Моряците се качили в спасителната лодка, като я завързали за кораба, но въжето някак си се отвързало и позволило на „Мери Селест“ да се отдалечи от спасителната лодка и нещастните й пътници.

Авторите на романи са използвали добре произшествието, като се започне с един млад неизвестен автор на име Артър Конан Дойл, който написал на времето анонимна статия в януарския брой за 1884 г. на „Корнхил Магъзийн“, озаглавена „Показанията на Дж. Хабакук Джефсън“. На разказа на Дойл, появил се единадесет години след произшествието, лесно повярвали, защото голяма част от него била много близо до истината или била извлечена от действителни показания. Той нарекъл своя измислен кораб „Мари Селест“^[4] и голям брой по-късни автори назовават истинския кораб с това име. Много от онова, което сега се разправя за „Мери Селест“, в същност е взето от „Мари Селест“ на Конан Дойл.

От времето на Дойл насам предлаганите решения стават още по-изобретателни. Поднася се версията, че отравяне с храна предизвикало халюцинации у екипажа и моряците наскачали в морето, за да избягат от някакви ужасяващи видения; също — че готвачът отровил всички, хвърлил телата през борда и после сам скочил след тях.

Като решение се предлага и мошеничество, чиято цел била да се отнеме корабът от собствениците му. „Дей Грация“ бил свалил екипажа на „Мери Селест“ в някое затънтено място и след това пристигнал в пристанището с историята за изоставения кораб. Ако получел парите за спасяване, наградата би могла да се раздели меж-ду членовете и на двата екипажа.

Говорело се, че собственикът на кораба уредил с екипажа да убият Бригс и семейството му и да потопят кораба, за да вземе той осигуровката, но моряците по ня-какъв начин объркали работата и загинали. В плана може да се е предвиждало моряците да напуснат кораба, когато се насочи към скалите край Азорските острови.

Неочакван вятър може да го е отклонил в безопасна посока и да му е позволил да продължи да плава, докато моряците са се издавили или си били премазани о скалите.

Подхвърля се и предположението, че воден смерч, морският братовчед на торнадо, е отговорен за изоставянето на кораба. Друга теория гласи, че някакво подводно явление накарало екипажа да изпадне в паника и да изостави кораба. Твърди се също, че близо до Азорските острови корабът заседнал върху остров-призрак — пясъчен нанос, който се появява и изчезва, като непрекъснато променя местоположението си. Моряците сметнали положението си за безнадеждно, качили се в лодката и изчезнали в морето. След това пясъчният нанос отново се изместил и освободил кораба.

Много години след събитието един мъж, който твърдял, че е единственият оцелял член на екипажа, заявил, че капитанът предизвикал първия помощник да се надплуват около кораба и двамата били разкъсани от акула. Докато моряците гледали ужасени, огромна вълна ударила кораба и всички изпадали през борда.

Корабът се изправил и продължил да плава сам, докато членовете на екипажа с изключение на разказвача се удавили.

Петдесет години след произшествието някои моряци продължавали да правят „признания“, като твърдели, че били членове на екипажа. Нито едно от твърденията не било доказано и днес съдбата на пътувалите с „Мери Селест“ е също толкова загадъчна, колкото и в деня, когато корабът бил намерен изоставен в океана.