Пол Ливайн
Адвокат в леглото (9)

9.
Глупост първа степен

„Законите на Соломон:

2. Най-добрият начин да прилапаш някое дело е, като се преструваш, че не го искаш.“

Джералд Наш — иначе казано Дарт Вейдър или племенникът на Пинчър — се хилеше и се правеше на умник.

— Защо мислиш, че ти се обадих?

— Да видим — рече Стив. — В затвора си. Аз съм адвокат. Не знам. Защо?

— Значи не си изненадан?

— От десет години съм адвокат. Изненадвам се само когато клиентите ми казват истината.

Седяха в ярко осветената, но въпреки това потискаща зала за разпити в областния затвор на Маями-Дейд. Изтърканите стени бяха боядисани в граховозелено, а мебелировката — надрана дървена маса и столове с прави облегалки — приличаше на училищна класна стая. Миришеше на метал, смазка и пот. Тежки врати се блъскаха и от вътрешността на стария дранголник се чуваха звънци.

— Тогава защо искаш да ме представляваш? — предизвика го Наш.

На светло Наш имаше някаква прилика с Пинчър. Кожата му беше по-светла от тази на вуйчо му, но имаше същата заядлива челюст. Приличаха си и по характер. Също като областния прокурор Наш излъчваше самонадеяност и самодоволство.

— Кой казва, че искам да те представлявам? — възрази Стив. — Харесвам Уейд Гризби, а ти му прецака бизнеса.

— Държи се с делфините, все едно са му собственост.

— Те са негова собственост. Хванал ги е или ги е докарал, или ги е отгледал. Сега ги храни и дресира.

— Досущ като едновремешен робовладелец.

— Сакати деца плуват с делфини вместо терапия и Гризби не им иска пукната пара. Така, както го виждам аз, той помага на човечеството, а ти си непотребен боклук.

— Паркът му не е нищо друго, освен хлориран затвор.

— Глупости. Делфините ядат суши на корем. Получават медицински грижи. Обичат хората там.

— Нямаш никаква представа какво чувстват делфините.

— А ти имаш?

— Прокарвал ли си ръка някога по корема на делфин, да усетиш колко е мокър и хлъзгав? — Наш го каза с такова възторжено изражение, сякаш потупваше задника на Анджелина Джоли. — Страхотни животни са, анатомично съвършени. Могат да плуват с четирийсет километра в час и да се гмуркат на триста метра. Но знаеш ли кое им е най-хубавото?

— Че не са акули?

— Живеят мирно в хармонично общество.

— Чудя се дали рибата, с която се хранят, е на същото мнение.

— Знаеш ли, че бутилконосите делфини си имат собствен език?

— Да, моят племенник ми каза. Смята, че ги разбира. Също така смята, че трябва да те разстрелят. Ще побеснее, ако реша да те представлявам.

— Защо?

— Делфините, които освободи, са му приятели.

— Тогава трябва да се радва. Делфините, държани в плен, затлъстяват. Тъпчат се с боклуците, които им хвърлят глупавите туристи. Не ловуват. Не се гмуркат. Те имат нужда да са свободни.

— Знаеш ли какво си ти, Наш? Фанатик. Самопровъзгласил се спасител. И именно това те прави наистина опасен.

— Така ли си намираш делата, Соломон? Като обиждаш клиенти?

— Нямам нужда от тази работа, Наш.

Технически това беше вярно, помисли си Стив. Можеше да работи pro bono върху цял куп дела на Лекси и Рекси, двете празноглави близначки моделки, които прекарваха толкова време в съдебни спорове, колкото и в позиране. За безброен път Лекси беше глобена за паркиране на място за инвалиди въпреки предупрежденията на Стив, че булимията не се брои. Защитаваше също така и сестра й, която имаше навика да продава фалшиви бижута като истински по e-bay. Рекси твърдеше, че е невинна, защото евтините бижута били носени от полуизвестен модел от крайбрежието, нейна милост, и затова имали допълнителна стойност.

— Е, тогава защо си тук? — попита Наш. — Защо не си в съда заедно с всичките си клиенти?

Много добър въпрос. Стив се беше събудил към единайсет, беше навлякъл джинси и тениска с девиз: „Говори бавно. Не владея перфектно идиотски“. Заведе Боби на училище, след като реши, че половин ден обучение в шести клас е по-добре, отколкото никак. Сеси, неговата секретарка или помощничка, или офис царевна, или както там беше решила да се нарича тази седмица, се обади, за да каже, че един задържан на име Джералд Наш искал да го види.

Въпреки позите си Стив искаше делото „Държавата срещу Наш“. Не че харесваше Наш. Но това нямаше значение. Даже беше по-добре. Ако харесваш клиентите си, повече го преживяваш, когато ги откарват в затвора.

Ако се хванеше с делото, щеше да се наложи да обяснява доста неща на Боби. Щеше да му каже, че вината не е нито бяла, нито черна. Че съдебната система е пълна с нюанси на сиво. Джералд Наш беше по-скоро объркан, отколкото опасен. Трябваше ли да го затворят за цял живот въз основа на най-глупавото нещо, което е правил някога? Стив вярваше във възможностите на хората да се променят. Добре де, не и на серийните убийци. Но ако отървеше затвора, Джералд Наш можеше и да промени живота си. Може би щеше да работи за спасяването на животните и щеше да се откаже да върши престъпления.

Тук идваше проблемът с убийството по време на извършване на углавно престъпление, древен остатък от английското обичайно право. Много ясно, че Наш беше виновен за загубата на Мисти и Спънки, но не беше гръмнал съучастника си.

— Та защо искаш точно мен? — попита Стив, за да обърне разговора.

— Не спирам да мисля за дивата каскада, която спретна. Преследва ме. Гмурна се в канала. Имаш принципи и си корав. Именно такъв човек искам да имам на моя страна — Наш замълча за миг. Някъде из недрата на затвора се чу пронизителен звук. — Твой ред е, Соломон. Досега само плюеш срещу мен и каузата ми. Ти какво търсиш тук?

— Реших, че човек, способен да вбеси Рей Пинчър, не може да е само лош.

Наш се разсмя.

— Вуйчо Рей всъщност мрази баща ми. Клифорд Наш — каза го така, сякаш Стив трябваше да знае името. — Татко е преподавател в университета във Флорида. Геополитика. Световната корпоративна конспирация. Как военнопромишленият комплекс е завладял страната и хора като вуйчо Рей са просто банални слуги на злото, Адолф Айхмановци на нашето време.

— Семейните срещи сигурно са голям купон.

— Знаеш ли какво го мъчи най-много вуйчо Рей? Старецът ми е бял. Не стига, че е дърт левичар и хипи, което пуши трева, ами е и бял. Но ето кое е най-странното. Татко мисли като чернокож. Той се движеше с Хюи Нютон и Елдридж Кливър^[1]. Когато бях малък, една година на обяда за Деня на благодарността старецът ми каза, че е по-черен от вуйчо Рей. Боже, само какъв скандал избухна заради това. Рей го нарече „розов псевдоинтелектуалец“, а баща ми „черен прислужник“. Започнаха да се бутат и удрят и накрая пуйката се озова на пода. С това роднинството приключи.

Наш замълча за миг. Вероятно си спомняше как вуйчо му и баща му са си разменяли обиди. След това започна да разказва на Стив какво се било случило снощи. Другият съучастник с джет — който се беше измъкнал заедно с делфините — била приятелката му.

„О! Жена.“

Стив не беше обърнал внимание. В тъмното, на стотина метра, в черния неопрен, нямаше как да разбере. Оказа се, че се казва Пешън^[2] Конърси. Стив се изгаври с Наш за името й, каза нещо от сорта дали не го е взела от някоя сапунка или от роман за Джеймс Бонд. Все едно да се казваш Пуси^[3] Галор или Мери Гуднайт^[4].

— Къде е тя сега?

Наш вдигна рамене.

— Опитах се да й звънна на мобилния оттук. Изключен е.

Много бързо, реши Стив. Или госпожица Пешън Конърси беше решила, че Наш ще й се обади от затвора, където обажданията се следят, или пък искаше да прекъсне всички връзки с него. Умно и в двата случая.

— Какво можеш да ми кажеш за нея? — попита Стив.

— Магистър по морска биология от университета „Розенстил“ в Маями. Миналото лято, докато всички останали били на стаж в Националната океанска и метеорологична служба, се цанила за екипаж на един кораб за лов на риба тон. Използвала скрита камера, за да заснеме нелегалния улов на делфини. По сто наведнъж били потапяни във водата и удавяни. Ако екипажът я бил спипал, никой не знае какво са щели да я направят. Как мога да не се влюбя в такава жена?

— Преди миналото лято беше ли ти вече приятелка?

Наш поклати глава.

— Свали ме, когато се върна в Маями. Чула с какво се занимавам. Искаше да се присъедини към ДОЖ.

— Значи двамата сте се разгорещили и сте се загрижили за спасяването на делфините в морето и на хамстерите в лабораториите и сте решили да предприемете нещо, след като сте се скъсали от чукане.

— Дай да не ставаме вулгарни! Не беше така. Пешън е по-радикална дори и от мен.

— Ами убитият? Ченгетата открили взетата от него кола под наем на паркинга на марината. Идентифицирали са го като Чарлс Сандърс, шофьорската му книжка е от Колорадо.

— Срещнахме се преди два месеца в един бар в Исламорада. Сандърс ме откри чрез общи приятели от Движението за освобождение на животните.

— Явно се запознаваш с доста хора по този начин.

— Сандърс си беше написал домашното. Знаеше, че се опитвам да потопя онзи китоловен кораб. И как бях унищожил ловните платформи в Глейдс и бях хвърлил бомби с боя в магазин за кожи в Ню Йорк.

— Ти си едноличен отряд за унищожение.

Наш явно го прие като комплимент.

— Имам поддръжници в братството.

Братство от кретени анархисти, помисли си Стив.

Сандърс си приписал заслугите за някои собствени мисии, продължи Наш. Запалването на токсикологична лаборатория на Западния бряг, в която използвали кучета за фармацевтични изследвания. Това било голяма работа за ДОЖ. Но преди да се появи, Наш и съмишлениците му, изобщо не били чували за него. Миришел на ченге или на информатор на ФБР. След което обаче Сандърс доказал, че го бива. Проникнали в лабораторията за изследвания на примати в Маратон, освободили маймуните и ги пуснали в Глейдс. Е, някои били премазани от колите по Оувърсис Хайуей.

— Пешън по-добре ли познаваше Сандърс от теб?

Наш поклати глава.

— Запознахме се по едно и също време.

— Тоест тя ти е казала така.

— Накъде биеш? Мислиш, че Пешън е познавала Сандърс и ме е излъгала ли?

— Откъде да знам? Тя е твоя приятелка.

— Далеч си от истината, Соломон. Пешън ме обича.

— И по какъв начин го показва? Като изчезва?

Наш не отговори, така че Стив продължи:

— С какво се занимаваше Сандърс, когато не спасяваше света?

— Със застраховки.

— Майтапиш се.

— Имаше пропуск. Главен оценител на някаква застрахователна компания.

— И ти му повярва?

— Не ме е интересувало особено. Но си прав. Не приличаше на застраховател. Як тип, над метър и осемдесет. Стотина килограма. Целият мускули. Страхотен плувец, може да е бил състезател на млади години.

— Как решихте тримата да ударите Делфинариума?

— Идеята не беше моя. Аз си бях запланувал една верига от магазини за домашни животни. Мислех да разбия витрините и да взема животните. Но Сандърс каза: „Дай нещо по-голямо“.

— И Пешън се съгласи с него?

— Да, съгласи се. И тя иска да остави диря.

Стив заслуша за удара върху Делфинариума. Сандърс бил огледал мястото. Един-единствен пазач. Старец. Седял в бараката цяла нощ и гледал сериали на черно-белия телевизор. Невъоръжен, ако не се броят спреят и мобилният телефон. Планът им бил много внимателно изработен. Сандърс трябвало да се промъкне по суша и да върже пазача. Наш никога не бил водил ръкопашен бой и затова бил доволен, че някой друг ще свърши тая работа. Сандърс бил въоръжен с голям военен пистолет четирийсет и пети калибър, но той бил само за сплашване. Но когато влязъл, нямало старец със спрей. Там бил Гризби. С пушка.

— Не разбирам защо го е застрелял — рече Наш. — Вече бяхме извели делфините от канала. Пешън беше в залива. И аз почти се бях измъкнал, когато ти ми скочи. Искам да кажа, че всичко беше приключило.

— Гризби твърди, че държал Сандърс на мушка и чакали полицията да дойде, но Сандърс изведнъж посегнал към пистолета си.

— Няма смисъл — отвърна Наш.

— Нито пък това, че Гризби го е прострелял два пъти. Същото като да бомбардираш Нагасаки, след като си ударил Хирошима.

Парченцата от мозайката не си пасваха. Ключът към разгадаването на случая беше да се открие какво всъщност е станало между Гризби и Сандърс точно преди стрелбата. Но Наш нямаше как да е видял нещо от канала. Нито пък Боби от дигата. Засега беше думата на Гризби срещу тази на убития.

— Нещо друго, Джералд? Има ли нещо друго, което трябва да знам?

Наш се огледа притеснено, сякаш някой можеше да ги подслушва.

— Има едно нещо, което не ти казах. Не бяхме само тримата. Имахме и лодка, една голяма „Бъртрам“ с цистерна солена вода. Закотвена на половин миля от портата. С двама мъже на борда. Трябваше да качат делфините с мрежи.

Стив не разбираше.

— Защо просто да не ги оставите да си плуват на свобода в залива?

— Защото можеха да се върнат в Делфинариума.

Което значи, че на делфините им е харесвало там, помисли Стив. Спънки и Мисти вероятно са си мислели, че са настанени в петзвезден хотел, и изведнъж се появяват тези ненормалници, които искат да ги принудят да се трудят за прехраната си.

— Кои, по дяволите, са онези двамата? И къде са сега?

Наш повдигна рамене.

— Сандърс ги нае. Така и не разбрах как се казват.

Наш довърши покъртителната си история. Когато полицейските коли се понесли с надути сирени от Вирджиния Кий към парка, двамата мъже се паникьосали и изчезнали с бъртрама. Делфините отплавали бог знае къде. Пешън явно се била отправила към Грандън Парк Марина, където зарязала джета. И оттогава никаква вест от нея.

Стив се замисли.

Пешън изчезва.

Сандърс е мъртъв.

Двама безименни мъже с яхта се развяват някъде на свобода.

А Джералд Наш остава сам и има опасност да прекара живота си в затвора.

Не знаеше дали клиентът му е виновен за убийство, но със сигурност можеше да бъде арестуван по обвинение за проява на глупост първа степен.