Пол Ливайн
Адвокат в леглото (5)

5.
Още един престъпник

„Законите на Соломон:

1. Гледай да не вбесяваш ченге, освен ако нямаш адски добра причина… или адски добър адвокат.“

Ченгетата закопчаха Стив и притиснаха лицето му към патрулката. Водата се стичаше по краката му право в маратонките „Рийбок“.

Боби беше най-важното, а Стив не можеше да се добере до него.

— Разбери бе, човек. Племенникът ми е някъде тук.

— Колко човека сте? — попита по-едрият от двамата.

— Аз не съм от тях! — Стив вдигна глава. Яка ръка го тръшна обратно надолу. Очите му се напълниха със сълзи, от носа му потече кръв. Парещата болка в рамото се усилваше. — Не чухте ли изстрелите? Трябва да намеря Боби.

— Млъквай!

Ченгето го цапардоса с фенера по темето. За разгрявка. Стив реши, че не иска да види като как е истинският удар.

— В училището за ченгета не са ли ви учили, че не е хубаво да се гърми?

— Не, други работи ни учеха — ченгето претърсваше подгизналото съдържание на портфейла му. Седемнайсет долара, миналогодишен билет от лотарията и разрешителното му от адвокатската колегия на Флорида.

— Ти си адвокат?

— Да. А на теб ще ти трябва адвокат.

Стив харесваше повечето ченгета, дори онези, които изопачаваха истината в показанията си и го принуждаваха да им изтръгне и майчиното мляко при кръстосания разпит. Те си имаха тяхната работа, той си имаше своята, която се състоеше в това да ги накара да изглеждат като идиоти или лъжци. Или и двете.

Тези двамата бяха млади. Единият латиноамериканец, другият чернокож. И на двамата ръкавите им щяха да се пръснат от издутите бицепси.

„Не изследват ли ченгетата за стероиди, както изследват бейзболистите?“

Това щеше да търси следващия път, когато ченге се е държало грубо с някой от предполагаемо невинните му клиенти. Стероидната мания.

— Племенникът ми не е добре със здравето. Така че бъди добър и…

— Млъквай — повтори латиноамериканецът.

Партньорът му разпитваше Дарт Вейдър до една нискостъблена палма. Стив не можеше да чуе въпросите, но няколко от отговорите включваха обиди от сорта на „гестаповци“ и „световна корпоративна конспирация“, като често се споменаваше и Абу Гариб и Гуантанамо.

Стив обясни как Гризби му се е обадил за Боби, как е дошъл с колата до Делфинариума, натъкнал се е на насилствено освобождаване на животни, подгонил е откачалката с неопрена, после е видял втори човек на джет, който успял да се измъкне в залива заедно с двата делфина.

— Още един престъпник — каза ченгето май заинтригувано. — Успя ли да го видиш?

Стив поклати глава, от косата му се стичаше вода.

— Беше прекалено тъмно и прекалено далече. Водеше делфините към открито море и го видях само в гръб.

Радиостанцията в патрулната изпращя и латиноамериканецът се навря вътре да се обади. Когато се измъкна, рече:

— Можем да предположим, че племенникът ти не е към четирийсетте и не тежи стотина килограма, нали?

— На дванайсет е и е като клечка.

— Хубаво. Значи не е мъртвецът.