17.
Навиците на делфините
„Законите на Соломон:
5. Слушай какво ти говорят шофьори на автобуси, разсилни и дванайсетгодишни момчета. Понякога те знаят много повече от теб.“
— Страхотно хвърляне беше — каза Стив.
— Счупих онова огледало за обратно виждане на паркинга — отвърна Боби.
— Силно и истинско, точно по линията на кетчъра. Малко височко може би…
— Просто се опитваш да ме разведриш.
— Ментовият сладолед с шоколадови парченца разведрява, хлапе. Аз ти казвам истината. Имаш това, което наричат дълга ръка.
Вуйчо и племенник седяха на една маса пред сладкарница „Уип енд Дийп“ на „Сънсет Драйв“. Боби почти не беше докоснал сладоледа си. Стив вече беше омел една фунийка фъстъчен. И много ясно, че искаше да повдигне духа на момчето. Но наистина говореше сериозно. Скоростта на мятането беше удивителна. Хилавото хлапе имаше гумена ръка.
— Трябва да си питчър.
— Треньорът никога няма да ми даде.
— Ще поработя с теб, ще те науча на няколко хвърляния. После ще покажем на Крейндлър какво можеш.
— Кога ще имаш време? С този глупав процес.
Още един повод за тъга. На Боби ужасно му липсваха Спънки и Мисти. И още беше ядосан, че Стив ще защитава Джералд Наш.
— Всеки има право на защита, хлапе, дори и ненормалници като Наш.
— Не го съдят заради убежденията му. Не го съдят дори, че освободи делфините. Обвинен е в убийство на човек.
„Говори като истински прокурор“, помисли Стив.
— Повече те е грижа за онази птича курешка, отколкото за Мисти и Спънки — изпуши Боби.
— Не е вярно. Но не мога да направя нищо за приятелите ти.
— Можеше да наемеш лодка и да ги потърсиш.
— Вече говорихме за това, Боби. Къде да ги търсим? Океанът е огромен.
Боби знаеше, че вуйчо му е прав, но беше прекалено разстроен, за да остави нещата така.
— Клиентът ти говори пълни глупости, да знаеш.
— Какво искаш да кажеш?
— Не искам да говоря за това.
— Хайде, хлапе. Защо Джералд Наш да говори глупости?
— Позовавам се на петата поправка[1].
Стив много отдавна беше научил, че всеки адвокат, особено такъв, който практикува сам, се нуждае от помощ. Вземете например Съдебната банда. Повечето адвокати се отнасяха пренебрежително към пенсионерите, които висяха в Съдебната палата и се местеха от зала в зала, търсейки си безплатно забавление. По дяволите, повечето адвокати дори не забелязваха старците.
През първата си година като адвокат Стив се сприятели с Марвин Менделсон Умника, Тереса Тораньо и Кадилак Джонсън. Всичките над седемдесет и всичките присъствали на стотици процеси. Заедно бяха страхотни в преценяването на хора, хващаха ги веднага кога лъжат. Може би подобни инстинкти се развиваха с възрастта. Каквато и да беше причината, Стив разчиташе на Бандата при избора на съдебни заседатели. Не можеше да си позволи скъпо струващ — нито дори евтин — консултант за целта. Обаче можеше да купи на Умника сандвич с двойна порция руска салата, стандартната такса за процесуален съвет.
Боби добави още нещо към отбора на Стив. Хлапето знаеше всичко. Добре де, това беше изхвърляне. Но благодарение на ехолалията и фотографската си памет той запомняше буквално всичко, което някога бе чул или видял. Това беше дарба, една от чудатостите на аномалиите на централната му нервна система. Докато Стив не можеше да каже какво е ял за закуска, Боби можеше да запомни всеки регистрационен номер, който беше видял по пътя от Маями до Дисни уърлд.
— Защо го криеш от мен? — попита Стив.
— No habla Ingles[2].
— Боби, аз съм твоят вуйчо Стив. Ние сме приятели, нали?
— Абсолютно.
— Е…?
Уменията на хлапето не се ограничаваха само до запаметяването. Ако нещо го заинтригуваше — бейзбол, супермодели, делфини, — той можеше да прояви и абстрактно мислене. Можеше да покаже по математически път, че вътрешните обиколки, статистически погледнато, са най-незначителните в бейзбола. Беше измислил анализ на телесните мазнини, който разкриваше — само по снимки — кои супермодели са си увеличили гърдите хирургически. И превеждаше цъканията и свирканията на делфините с десетина думи и фрази — начинанието му беше прекъснато от престъпния Джералд Наш.
— Защо Наш да говори глупости? — настоя Стив.
Боби изсмука пяната от сладоледа в чашата си.
— Наш ти каза, че убитият бил наел лодка с кран, който да вдигне Спънки и Мисти и да ги пусне в цистерна.
— Да. Щели да ги закарат до проливите и да ги пуснат там.
Боби направи физиономия, която казваше: глупости.
— Защо ще си правят толкова труд?
— Защото ако оставели делфините в Залива, те можели да се върнат през канала в Делфинариума.
— А защо не го направиха? Вратата беше широко отворена.
— Не знам. Ти ми кажи, хлапе.
— Щяха да се върнат единствено ако някой ги беше дресирал.
— Добре, може би двамата ти приятели просто са си седели в плитчините до вратата и са чакали Гризби да дойде да ги прибере.
— Няма начин. Водата там е отвратителна, пълна е с бензин и боклуци от Грендън Марина. Спънки щеше да поведе Мисти навътре. Щяха да огладнеят и да излязат в открито море. Щяха да са свободни, така както казва, че е искал клиентът ти.
— Може Наш да не го е знаел.
— Значи не си е бил написал домашното.
— Добре, хлапе. Изплюй камъчето. Какво искаш да кажеш?
— Виктория ще се ядоса, ако ти кажа.
— Какво? Заговорничиш с врага?
Боби — смучещ сладоледа, който сега представляваше зелена река с трупи от плаващ шоколад — измърмори:
— Надявам се Виктория да ти нашиба яко задника.
— Благодаря. Двамата с баща ми сте най-големите ми поддръжници.
Момчето гребна с лъжицата малко разтопен сладолед и се въздържа от коментар.
— Да сключим сделка, хлапе. Споделяй с мен това, което казваш на Виктория. Нищо повече. Без специално отношение.
— Не е кой знае какво — отвърна Боби.
— Добре. Казвай каквото знаеш.
Боби повдигна рамене.
— Клиентът ти не е искал да види Спънки и Мисти свободни. Щом е чакала лодка да ги прибере, значи са искали да ги задържат.
