Уилям Дийл
Машината на Шарки (1)

I

Северна Италия, 1944 година

Нямаше и час, откакто се бе стъмнило, когато Янгър и двамата сержанти приключиха с товаренето на снаряжението върху трите мулета. Бяха готови да поемат на север към Торболе за срещата си с Ла Волте. Очите на младия капитан святкаха възбудено, докато мъжете нанасяха по лицата си вакса за обувки. Бе като футболист миг преди първия сигнал, навит като пружина, пламнал от енергията, с която операцията го бе заредила. Адреналинът във вените му сякаш се чуваше как пулсира. Когато привършиха с магаретата, Янгър още веднъж извади картата, разгърна я върху сандъка с боеприпаси, окачен на едно от животните, и я освети отблизо с прожектора си. За пореден път наблегна на някои подробности от плана и всеки от събраните около него кимна. Местните селяни стояха настрана от групата и мълчаливо пушеха американски цигари.

Когато приключи, Янгър плесна с ръце, прокара няколко пъти пръсти през късо подстриганата си коса и нахлупи кепето си ниско над очите. После хвана Коригън за ръката и го отведе встрани от групата.

— Как е самочувствието, момчето ми? — запита Янгър.

— Без грешка — отвърна Коригън, но гласът му леко потрепери.

— Всичко, казваш, е наред, така ли?

— Да, сър, наистина.

— Стомахът ти май се е свил, а-ха да си върнеш вечерята отгоре ми, а?

Коригън се усмихна:

— Не ми стиска да го направя — каза той.

— Така те искам, момче. Виж сега, това тук е абсолютно фасулска работа, Коригън. Вършил съм я пет-шест пъти поне. Ти самият си тук от два дни вече, нали? Сам виждаш, няма и следа от гърмян шваба наоколо, нали? Не си мисли какво може да пропадне, мисли си колко гладко ще мине всичко.

— Да, разбира се — отговори Коригън. Няма ли да престанеш с тези речи за повдигане на духа, за Бога?

— Слушай, готов съм на облог. Басирам се, че от тая работа всички ще излезем с по една Сребърна звезда на гърдите. Работата е там, че аз го познавам този Ла Волте. Всеки шибан пейзанин, грабнал пушката тук в Северна Италия, играе по неговата свирка. Това място наоколо ще стане един втори фронт. Ще бият един здрав шут на швабите и ето ни от другата страна на По преди Коледа.

— Така е, дано стане — опита се да бъде в тон Коригън.

— Знаеш ли защо избрах теб за тази работа, Коригън? А? Защото Пуласки и Девлин ги мързеше да си мръднат задника по целия път от Анцио до тук. Така че, ако нещо сгафим, разчитам на теб и на хиените наоколо, ако изобщо ги има. Какви ги приказвам, вече два дни сме тук и нищо; даже разузнавателен самолет не е бръмнал отгоре. Дявол го взел, гледай ’къв пущинак е. Казвам ти, Господ си е изгубил галошите тук. Няма кой да ни се бърка.

Коригън започваше да се чувства малко по-уверен. Трябвало е да станеш треньор, помисли си той. Така можеш да накараш и цял отбор да се развихри, па ако ще всеки играч да е с по един счупен крак.

— По-добре ли се чувстваш?

— Всичко е наред, капитане. Повярвайте ми — кимна Коригън.

Янгър се засмя, хвърляйки бляскава, типично американска усмивка изпод начерненото си лице:

— Ама за какво съм седнал и аз да те помпя? След два дни сме в Неапол. Ще измъкна по една седмица гарнизон за всеки от нас в Капри и тогава Бъд Янгър ще черпи.

— Няма проблеми — каза Коригън.

Янгър го потупа по рамото:

— Дръж тих ефира, докато не стигнете на мястото. От нас няма да дойде нищо, освен ако не загазим. Когато се приготвите, обади се и ние ще ти отговорим. Няма да има и миля помежду ни, когато пуснат парашутите.

— Ясно.

Янгър се върна при Пуласки и Девлин и каза:

— Така, по седлата.

Насочиха се на север в тъмната нощ.

— Ще се видим след час-два — подвикна весело Янгър и тъмнината го погълна. В следващите две минути Коригън не се помръдна. Изведнъж се почувства самотен. Страхът започваше да го гъделичка. После се обърна към двамата селяни, махна с ръка и всички поеха към езерото. Фредо бе начело, а Сепи крепеше ариергарда — малък, стегнат отряд, в който всеки вървеше почти по петите на другия. След по-малко от час бяха на хълма, който се издигаше над Ди Гарда. Легнаха по корем на върха на стръмното възвишение и Коригън дочу въздишките на езерния вятър и усети хладния му полъх по бузите си. Някъде отдолу, може би на около сто метра под тях, водата се плискаше по бреговете на езерото.

— Garda — прошепна Фредо, сочейки с пръст отсрещния край на хълма.

— Да, si — отвърна Коригън също шепнешком. Добре би било, помисли си той, ако поне един от тези мургави „талянци“ можеше да казва на английски и нещо друго, освен „цигари“ или „шоколад“. Но какво право имаше да се оплаква? Нали и неговият италиански се състоеше от „фиг-фиг“ за мадамите и една-две ругатни.

Съвсем по армейски. Трима души в тила на германците, без да могат дори да разговарят помежду си.

Коригън извади бинокъла и се вторачи в тъмнината. Тук-там малки диаманти отразена светлина проблясваха по повърхността на голямото езеро. Вълна от страх го заля и после се оттегли някъде в небитието. Той мушна ръка във вътрешния джоб на куртката си, извади картата, начертана върху оризова хартия, и я разтвори на земята под светлината на малкия като химикалка прожектор. Фредо се загледа в нея за момент и закима енергично с глава, откривайки с усмивка изпочупените си зъби, докато сочеше с пръст точката на североизточния бряг на Лаго ди Гарда. Бяха почти в центъра на района, който Янгър им бе определил.

— Уф — въздъхна облекчен Коригън.

— Buono? — попита Фредо. Коригън кимна:

— Si, много buono. А сега, ъъъ… факлите, ла плам, сигналните огньове…

— Ааа, si — отговори партизанинът и пак кимна, докато бъркаше в дебелата зелена торба, за да извади една шашка. Този Фредо вечно кимаше, независимо какво искаше да каже. Шашките за сигналните огньове бяха дълги по двайсетина сантиметра с по един малък шип в единия край и фитил — на другия. Фредо и спътникът му Сепи добре знаеха какво да правят. Бяха репетирали цял следобед, веднага след завръщането на капитан Янгър, който бе съобщил за контакта с Ла Волте. Фредо потупа Коригън по рамото и посочи с пръст китката му.

— Осем без десет — каза Коригън.

Фредо се почуди за малко и после пак се ухили.

— Den, den — каза той и закърши десет пръста в лицето на ефрейтора.

— Да, точно така, si, още десет минути. — Коригън посочи с пръст първо към пухестата торба, после надолу по хълма към езерото и Фредо и Сепи изчезнаха безшумно в тъмнината. Коригън напрегна слух и цели две минути не успя да долови никакъв звук. Биваше си ги тия двамата, спор нямаше, пристъпваха като котета по пясъка.

Той отвори покрития с брезент капак на радиостанцията, щракна лостовете за включване и заговори тихо в микрофона.

— Вампир първи, тук Вампир втори. Чуваш ли ме? Приемам.

Радиостанцията се събуди с пращене, твърде силно за нощната тишина, и Коригън бързо намали звука. Пот изби в тънка линия по челото му, размазвайки черната вакса по лицето му. Ръцете му бяха мокри. Трепереха.

— Вампир първи за Вампир втори. Чувам те високо и ясно. Приемам.

— Вампир първи, готови сме. Засега няма проблеми — каза Коригън.

— Прието, Вампир две, и ние потвърждаваме готовност за действие. Някакви признаци за живот?

— Никакви. Имаме още… — той погледна часовника си — седем минути.

— В синхрон сме, прието. Изключвам.

— Изключвам — завърши Коригън и свали слушалките с микрофона. Лежеше по корем, захапал несъзнателно палеца си, и се чудеше какво по дяволите търси там, когато изведнъж чу шум край себе си. Уплаха стегна като токов удар гърдите му и той стисна дръжката на револвера си. Включи и прожектора химикалка. Отсреща Фредо му се ухили в отговор. Коригън въздъхна с облекчение.

— Всичко готово? А? О кей?

— Si.

Изключи прожектора и остана да лежи със затворени очи, наострил слух. За какво по дяволите се притеснявам и аз, помисли си той. Операцията е сравнително проста, а и момчетата я вършат вече за кой ли път. Районът бе изолиран, никакви главни пътища не минаваха наблизо. Откъде можеха да се вземат германци наоколо? Коригън започна да се успокоява.

Първоначално дори не бе звук. Бе някак нисък и монотонен, като далечен тътен, после се усили, превръщайки се в дълбокия, насечен грохот на четирите двигателя, насочили се към тях от юг.

— Давай — прошепна той остро и Фредо и Сепи изчезнаха. Грохотът се усили и експлодира над главата му тъй ниско, че почти усети въздушната вълна от самолета Б–24, когато той мина над хълма.

Един след друг сигналните огньове оживяха с гръм, докато Фредо и Сепи притичаха покрай шашките, строени в две редици от по двайсет метра между Коригън и езерото. Коригън метна каишката на радиостанцията през рамо и хукна надолу по хълма към тях. Самолетът зави рязко и се насочи обратно към него, обгърнат от воя на двигателите си, работещи на пълни обороти. Едва тогава Коригън осъзна, че вятърът съвсем не идваше откъм езерото. Духаше откъм гърба му и пушилката от сигналните огньове се носеше на талази над езерото.

— По дяволите! — изкрещя той. Самолетът бе почти над тях и огласяше цялото езеро с рева на двигателите си. Коригън дочу смътно неравномерната пукотевица на машините, падна на колене, отвори радиостанцията и подивял от възбуда, включи захранването.

— Вампир две, тук Вампир едно, директно за Ангел. Много е високо, много е високо, трябва да се сниши, вятърът…

Твърде късно. Бомбардировачът ехтеше над главата му. Секунда по-късно той чу мекия плясък, с който първият парашут се отвори, после още един, още един…

Едва тогава Коригън започна с болезнен ужас да осъзнава, че дочутата от него пукотевица не идваше от самолетните двигатели. Това бе стрелба. Стрелба откъм позициите на Вампир едно на километър от тях, от другата страна на езерото.

Огънят на залповете прорязваше черното небе, насечен смях на германска картечница екна рязко от там, после далечен предсмъртен писък, после кух гръм от взривена граната. Фредо и Сепи, озарени от злия, червен поглед на сигналните огньове, се извърнаха рязко и хукнаха обратно към шашките, за да хвърлят пясък отгоре им.

Първият парашут полюшваше тежкия товар под себе си като сива призрачна птица, докато не падна с плясък в езерото. Сандъкът потъна моментално.

— Вампир едно, Вампир едно, какво става тук, по дяволите? — изкрещя Коригън в микрофона.

— Бандити. Нападнаха ни банди…

Взрив прекъсна връзката. Огнен език плъзна нагоре по черното небе и изчезна. После картечница затрака на не повече от двайсет метра от тях и хукналият Фредо подскочи покосен във въздуха. Гърбът му се изви, от разкъсаното му сако хвръкнаха парчета плат. Падна по очи, прострял ръце напред, завъртя се по гръб и замря, както бе усукал крака. Сепи се обърна и хукна надолу към Фредо.

— Не! — изкрещя Коригън. Твърде късно. Картечницата отново затрака. Куршуми пробождаха пясъка около Сепи и след миг откъснаха краката му. Той изпищя и падна, полази по земята, изправи се на колене и бе хвърлен обратно назад, за момент подхвърлен като парцалена кукла във въздуха, преди да се струпа в безжизнена купчина на земята, докато пясъкът около него вреше в смъртоносни гейзери.

Някои от сигналните огньове продължаваха да горят зад Коригън, но той не можеше да губи повече време. Нагоре по брега нови взривове разтърсиха нощта, още пламъци зализаха нощното небе. Картечен откос разби радиостанцията на парчета. Коригън се обърна и хукна приведен към безопасността на тъмнината. Свали малкия автомат и даде няколко откоса зад себе си, докато бягаше. Вече почти бе стигнал до върха на хълма, на ръба на трептящата червена орбита на сигналните огньове, когато усети как нещо проби ризата му и огън подпали вътрешностите му.

Олюля се, но не падна, достигна малкия синор и се преметна зад него, докато ново ято куршуми задъвка земята на сантиметри зад него. Болката заля цялото му тяло, сряза дробовете му, преля от гърдите му.

— ААААААХ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещя той и пропълзя обратно до върха на синора, положи автомата на земята и опря приклада до бузата си. Под него сенки на човешки фигури плъзнаха към незагасените огньове. Коригън притисна спусъка. Оръжието гръмна в ушите му, разтресе го цял, размеси болките в тялото му, но той не спираше да стреля и да крещи. Една от фигурите се завъртя и падна, после още една. Трета се обърна рязко и се затича към тъмнината. Коригън насочи автомата към нея и видя как мъжът, покосен от рояка куршуми, литна за миг над земята в танца на смъртта. Той не спираше да стреля, разкъсваше с метал трите трупа, докато цевта на автомата му се нагорещи така, че повече не можеше да я държи. Изправи се с мъка на крака, извади от джоба на куртката оризовата хартия и я натъпка в устата си, почувства как картата се топи в слюнката му и хукна.

Нямаше представа колко време бяга, знаеше само, че всяка стъпка бе по-трудна от предишната и с всяка крачка болката го срязваше още по-дълбоко. Усещаше, че започва да повръща, плюеше на бегом, но не спря. Спомени го върнаха обратно в момчешките му дни на скаут и около него екна пак равномерното скандиране от кросовете на отряда им: „Бягай вън, мръсен въздух, влизай вътре нов и чист“, и този рефрен го крепеше.

Тъмнината го погълна. Спъна се, олюля се, падна, усети как остри камъни захапаха коленете му, но не им обърна внимание. „Бягай вън, мръсен въздух, влизай вътре, нов и чист“, изправи се на крака и пак хукна. „Бягай вън, мръсен въздух, влизай вътре, нов и чист“, вече тичаше през черна дупка със затворени очи, когато се удари фронтално в някаква стена, усети как челото му се пръска като домат и той отскочи назад, сядайки неволно на земята. Тогава го обзе някаква лудост. Извади автоматичния си пистолет от кобура и заслепен от ярост започна да стреля и стреля по стената, после без никаква причина започна да се кикоти. Седнал на земята, прострелян в хълбока, с разбито чело и с подскачащ в ръката пистолет, изгубен насред непозната страна и сам, абсолютно сам, на косъм от озъбената челюст на смъртта, Коригън се тресеше от смях, докато смехът му се превърна в плач. За пореден път той се изправи на крака, заопипва стената, люшна се към ъгъла й и след завоя почувства ръждив метал под пръстите си. Вдигна резето и влезе вътре, затвори вратата и се облегна на нея.

Тишина. Благословена. Потърси прожекторчето си, но то бе изчезнало. Пръстите му се натъкнаха на хладния метал на неговата запалка „Зипо“. Извади я, щракна кремъка и вдигна пламъка над главата си. Намираше се в някаква барака, напълно изоставена, ако не се брояха паяците, усърдно изтъкали тънките си мрежи по ъглите. Той отиде до отсрещната стена и седна на земята, облегнат на стената с лице към вратата.

Болката в хълбока му го обливаше на приливи и отливи. Чу се как стене, извади от барабана на пистолета си един патрон и го захапа между зъбите си.

Ти си луд, Коригън, и тъп като шаран, да седиш тук в тъмното, клъвнал на патрон.

Но патронът помогна и накрая, както бе облегнат на стената в отчаяни опити да преодолее болката от огъня в тялото си, той изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, бе целият окъпан в пот, патронът — все още между зъбите му. Погледна часовника си. Десет и пет. Два часа.

Тогава чу и гласовете. Ниски и предпазливи. Бяха най-малко двама души и говореха бързо. Опита се да различи някоя дума. Лъч на прожектор се процеди през цепнатините на бараката. Вече бяха по-близо, до вратата. Чу как резето се вдига от ръждясалата кука.

Коригън изпъна гръб. Вдигна пистолета с две ръце, прицели се във вратата и зачака, стиснал патрона между зъбите си, докато мигаше под солената пот, която се стичаше по очите му. Лъчът на прожектора падна върху лицето му. Стисна спусъка и пистолетът щракна сухо. Празен.

Коригън отпусна рамене. Свали пистолета, изплю патрона и вдигна поглед към тавана. После затвори очи за момент: бе готов.

Лъчът на прожектора слезе надолу и освети пистолета.

— Americano — каза единият глас.

— Si — бе отговорът.

— La ferita e molto sanguinosa. E gravemente leso.

— Uhmm.

— E morto?

— Noo.

— Buono.

Buono? Това значеше „добре“. За какво говореха? Нещо за кръв, смърт. Плетеница от думи, които не можеше да разгадае.

Единият от тях се бе доближил съвсем близо и се наведе над него. Тогава и проговори:

— Имаш късмет, amico. Че пистолетът бе празен. Не бих искал да те убивам.

Коригън отвори очи.

Италианецът свали лъча на прожектора и в отразената светлина Коригън видя двамата мъже. Този, който го бе заговорил, бе висок и здрав, с прошарена коса и челюст като от гранит. Другият бе по-млад и по-нисък, но с рамене като на професионален футболист.

— Казвам се Франческо. Capisce? Франческо.

Коригън успя да изстиска бледа усмивка от устните си.

— Здравей, Франческо — промълви той с глас, дрезгав от болка и изтощение.

— Това е Доминик. Той не capisce английски.

— No capisce — каза Доминик и се усмихна неловко.

— Няма нищо. И аз, но капиш италиански.

— E ufficiale?

— Пита, дали си офицер — каза Франческо.

— По дяволите, нищо и никакъв ефрейтор съм.

Франческо се обърна към Доминик.

— No. Sottuficiale.

Доминик сви рамене. После вдигна в ръка един автомат.

— Abbiamo udito colpi e trovato una mitragliatrice.

— Чухме стрелбата и намерихме тази пушка на хълма.

— Изглежда е моята — каза Коригън. — Какви сте вие?

— Селяни.

— Не сте ли партизани?

— Non siamo guerriglieri, ma siamo simpatizzanti — отговори Доминик.

— Той каза, че не сме партизани, но симпатизираме на американците.

— Grazie.

И двамата кимнаха.

— Познавате ли Ла Волте?

Франческо изглеждаше озадачен.

— La volte? Лисицата. Какво е това?

— Остави — каза Коригън. — Твърде уморен съм за такъв дълъг разказ.

— I tri altri sono morti.

— Si — съгласи се Франческо и обръщайки се към Коригън, каза: — Другите трима американци са мъртви. Съжалявам.

— О, Господи.

— Моля се за себе си. За тях е вече късно. Как се казваш?

— Коригън. Джони.

— Buono, Джани — каза Франческо и извади дълъг нож от калъфа, прикрепен за вътрешната страна на ботуша му. Усмивката на Коригън мигом се изпари и той стегна мускули, изтръпнал в очакване. — Спокойно — каза Франческо, — само ще срежа ризата. Има много кръв.

Коригън легна по гръб и чу как острието разкъса памучната му риза. Усети Франческо да докосва с пръст хълбока му и на мястото избухна взрив от болки. Реши да си мисли за нещо друго: как майор Халфърд го привиква, дава му една доза кураж и го похвалва, че Бъд Янгър вече го смята за подготвен да участва в следващата операция. „Всъщност, става въпрос за нещо доста просто — бе казал Халфърд. — Пристигаш, осъществяваш свръзката, изчакваш спускането и изчезваш.“ Дума да няма, майоре, нищо работа. Все едно да паднеш в капан за мечки. А Янгър, с всичкия си акъл, да си въобразява, че болтовете щели да му дадат Сребърна звезда. Сега щеше да се наложи да се примири и с Пурпурно сърце вместо това. Посмъртно.

И къде бе този прочут Ла Волте, когато започна цялата дандания?

— Хей, Джани — проговори Франческо. — Ти пак имаш късмет. Куршумът е влязъл от едната страна и е излязъл от другата. — Италианецът свирна леко през зъби. — Да не повярва човек, а? Кръвта е много, но можеше и да е по-зле.

Той бръкна в малкия комплект за първа помощ на пояса си и извади от там малка цилиндрична кутийка и бинт.

— Имаш ли… как му казвате, плат за нос?

— Носна кърпа — запита Коригън.

— Si, si.

— В задния джоб, отляво.

Франческо извади кърпата. Разкъса я на две парчета и ги сгъна. После поръси сива прах от кутийката и на предната и задната рана.

— Пеницилин — обясни той. Двамата с Доминик превързаха мястото.

— Ние сме от град Малкесине. На около три километра оттук. Можеш ли да вървиш?

— Три километра и ирландска джига съм готов да танцувам, стига да се махна оттук — каза Коригън.

Двамата италианци му помогнаха да се изправи на крака. Болката отново набъбна в тялото му, но той стисна зъби и се опита да не мисли за нея.

— Корав мъж си май ти, amico, а? — усмихна се Франческо.

— Да, да. Най-коравият от всички. Какво да се прави — изохка Коригън. Ще ти кажа какъв съм аз, помисли си той, аз съм един прост, тъп, скапан идиот, нает за осемдесет и два долара седмично плюс бойни, ефрейтор от Клиърфийлд, Пенсилвания; а някога карах камион за пивоварната на зет ми и кой дявол ме накара да ставам войник? — това е все едно да обуеш френски пудел в кубинки, но, все пак, не съм толкова прост, че да ме метнете с вашите приказки, че сте били селяни както сте с ножовете в ботушите си и пеницилин на кръста, но сега няма да споря с никого, така че да не се правим на детективи, а да си размърдаме задниците и да изчезваме оттук, а после, ако е дал Господ някога пак да вдигнем крака на масата и да опитаме малко спагети и вино, може би тогава някой ще ми каже какво стана тук и защо всички отидоха по дяволите така лесно.

Но болките на Коригън бяха твърде остри и той бе твърде уморен, за да мисли повече за това. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че капитан Бъд Янгър и сержант Джо Пуласки, както и другият волнонаемен, Девлин, бяха мъртви, а операцията на майор Халфърд се бе провалила. И в момента четири милиона долара лежаха на дъното на езерото Гарда.