Джон Хантър
Саваните на Кения (6)

Клиенти — смели и други

По-голямата част от следващите двадесет години прекарах като професионален ловец и водач. Обикновено се екипирах в Найроби и тръгвах в най-различни посоки — от Белгийско Конго^[1] до Южна Етиопия. През тези години бях водач на принц и принцеса Шварценберг, на барон и баронеса Ротшилд, на много членове от по-дребната европейска аристокрация, на раджи и махараджи и голям брой американски милионери. Водил съм също и много спортисти със скромни възможности, които бяха спестявали години наред, за да могат да дойдат в Африка на лов за едър дивеч.

Както повечето професионални ловци, аз обикновено работех към някоя от големите фирми в Найроби, които организират и съоръжават сафари. Работил съм в няколко от тези фирми, но най-много при „Сафариланд Инкорпорейтид“, основана още в началото на века. Фирмата е организирала сафари за Редклиф Дъгмор, Мартин Джонсънови, Ага Хан, а през последните години за Метро Голдуин Майер при снимането на филма „Цар Соломоновите мини“. „Сафариланд“ имаше щатни професионални ловци и през двадесетте години — времето на икономически подем, щом някой от нас се завърнеше от едно сафари, веднага го изпращаха на друго.

Никога не знаех предварително какъв ще бъде следващият ми клиент: дали някой нервен човек, който просто искаше да излезе няколко километра от Найроби, за да може после да се хвали, че бил „на сафари из дивите африкански степи“, или истински спортист, който би рискувал живота си за хубав трофей. Правех всичко, за да задоволя моите клиенти, независимо дали искаха рекорден трофей или само лек тур в местност, в която има дивеч.

Казват, че професионалният ловец трябва да съчетава съвършените знания на индианския разузнавач, хладнокръвието на професионалния войник и способност да общува лесно с богатите и аристократите. Един от най-търсените ловци в „Сафариланд“ изказа тази мисъл малко по-различно:

— Хантър — каза ми той, — винаги помни, че ловът е само десет процента от твоята работа. Деветдесетте процента се заключават в умението да забавляваш клиентите.

Никога не съм бил светски човек, тъй че „Сафариланд“ се опитваха да ме пращат със спортисти, които се интересуваха преди всичко от ловни трофеи. През усиления сезон обаче такъв подбор не можеше да се прави. Тогава изучавах клиентите си и се опитвах да задоволявам прищевките им. Разбира се, до известни граници.

Между първите ми клиенти-аристократи бяха един френски граф и съпругата му. Те се нуждаеха от няколко африкански трофея за замъка си в Нормандия. Сред европейската аристокрация тогава беше модно да се хвалят, че са били на лов в Африка. Ние ловците се възползувахме от тази мания. С помощта на „Сафариланд“ организирах за двойката луксозно сафари. Погрижих се за големи, удобни палатки с отделения за гардеробни и баня. Дадох им на разположение осем чудесно обучени туземни момчета за лична прислуга. Взех припаси колкото за един малък хотел. Преди да тръгнем, графът даде да се разбере, че единственото, което го интересува, е достатъчното количество уиски. Взех повече бутилки, отколкото патрони, и добре направих. Без патрони щяхме да минем, но, опасявам се, че без уиски графът нямаше да оживее.

Няколко дни след като тръгнахме от Найроби, забелязах хубав черногрив лъв. Заведох моите клиенти при него. Графинята видя лъва, изпищя и пожела да се върне в Найроби. Графът вдигна пушката с треперещи ръце и попита несигурно:

— Представете си, че не го убия, какво ще направи той?

— Може би ще ни нападне, но аз ще го спра с моята пушка — отговорих на благородника. Графът поклати глава.

— Трябва ми една глътка — каза той и ние се върнахме в лагера.

Това беше целият му лов. Вечерта двойката ме покани на чашка.

— Измислих нещо умно — каза графът. — Вие сте ловец, нали? Добре, ходете на лов! Аз ще си стоя тук, а Вие ще ми носите хубави трофеи, които ще покажа на моите приятели.

Съгласих се, че идеята е прекрасна. Това щеше да спести време и тревоги. Снабдих ги с няколко хубави ловни трофея и графинята се снимаше с всеки от тях, облечена в ловджийски костюм и с пушка в ръка.

— Хантър, как изглеждам? — питаше винаги тя. Малко разбирах от такива неща, но винаги й казвах, че е наистина прекрасна и тя беше доволна от моите отговори. Графинята искаше съпругът й също да се снима с някои от убитите животни, но той много рядко беше в състояние да стои изправен на крака, докато камерата щракне. Така тя и аз прекарахме повечето време заедно, бродехме по степта и пиехме чай край брега на някой поток или под някоя голяма акация.

Една вечер, след като си бях легнал, графинята влезе в моята палатка. Беше облечена в дантелена парижка нощница, която я покриваше доста оскъдно. Носеше бирена чаша, пълна с уиски. Графинята седна на ръба на походното ми легло, предложи ми една глътка, после отпи и тя.

— Хантър, приятелю, много съм самотна — каза тя тъжно.

— Графиньо, къде е Вашият съпруг? — попитах аз. Графинята ме изгледа продължително.

— Хантър, вие англичаните винаги задавате странни въпроси.

И изхвърча гневно от палатката. Следващите няколко дни тя се държа хладно с мен, но когато нашето пътуване завърши, и тя, и графът ме разцелуваха на сбогуване. Много мило семейство. Приятно ми бе да се запозная с тях.

Неведнъж съм наблюдавал как някои хора, когато дойдат сред девствената африканска природа, наистина губят ума си и забравят дори най-общоприетите норми. Изглежда, смятат, че са избягали от цивилизацията и всички задължения, свързани с нея. Жените се поддават на това необичайно състояние по-често от мъжете. Виждал съм грижливо възпитани дами да шокират с държанието си дори освободените от предразсъдъци туземци. Във всеки от нас има нещо примитивно. Мъжът може да задоволява инстинктите си, като убива. При определен тип жени това често се изразява в увлечение и обикновено професионалният ловец става обект на тяхната нежност. В гората ловецът е привлекателна фигура: енергичен, смел, колоритен. Дамите никога не се замислят как би изглеждал този герой в лондонските танцувални зали или в някой салон в Европа. Един от най-шумните скандали в Кения произлезе в резултат на неразумната привързаност на една дама към професионален ловец.

Трагедията се случи в края на миналия век. Замесеният ловец беше човек с международна известност и установена репутация при убиването на няколко лъва-човекоядци. Веднъж завел на сафари богат мъж с неговата привлекателна млада жена. Когато се върнаха в Найроби, съпругът не беше с тях. Ловецът обясни, че неговият клиент се самоубил с револвер в състояние на делириум. Ловецът обаче не можа да попречи на своите момчета да говорят и скоро се разпръсна мълва за престъпление. Властите изпратиха един полицейски инспектор да разследва случая. Той тръгнал по следите на сафарито и намерил гроба на съпруга. Изкопали тялото и се оказало, че човекът бил застрелян в тила с тежкокалибрена пушка. Междувременно ловецът и съпругата на убития бяха напуснали страната. Доколкото зная, никой не чу повече за тях. Мисля, че Ърнест Хемингуей написа своя прочут разказ „Краткият и щастлив живот на Франсиз Макоумбър“ по тази история.

След тази случка поведението на ловците се следеше много внимателно. При най-малкото подозрение за възможен скандал разрешителното на професионалния ловец се отнемаше и това го съсипваше за цял живот. Такъв внимателен контрол без съмнение е полезен, но понякога той поставя ловеца в много неловко положение.

Веднъж съпровождах германски барон с много хубава жена, която безумно ревнуваше. Баронът беше наел един запасен майор от германската армия да следва неотлъчно жена му. Тази мъжка компаньорка не си получаваше парите даром: през цялото пътуване той не изпусна баронесата от очи. Майорът беше надежден пазач, но имаше много тежка походка и стъпваше така шумно, че пропъждаше дивеча. Това дразнеше баронесата, защото тя беше запалена спортистка. Но когато заповядаше на майора да се отстрани, той отказваше да се махне и гледаше подозрително дамата и мен. Баронът не излизаше много от лагера, но с нас, разбира се, идваше майорът и ловът ни рядко беше сполучлив.

Един следобед споменах пред баронесата, че наблизо има дере, обитавано от няколко лъва. Същата вечер на масата тя разказа на мъжа си за мястото и добави:

— Хантър казва, че растителността там е толкова гъста, че е опасно да отидем трима.

Баронесата ме ритна под масата и аз поклатих глава:

— Да — казах, — съмнявам се дали трима могат да отидат.

Аз не умея да лъжа. Майорът ни изгледа и заяви, че ще дойде независимо от гъстата растителност.

На следната сутрин се отправихме към дерето. Лъв не вдигнахме, но видяхме хубав африкански глиган и баронесата поиска зъбите му. Майорът застана от едната страна на дерето, баронесата от другата, а аз влязох да вдигна животното. Едва направих няколко крачки, и чух вика на баронесата:

— Хантър, бързо!

Помислих, че баронесата е нападната от лъв, и затичах към нея, като същевременно свалих предпазителя на пушката. Проврях се през ниските храсти и намерих баронесата почти гола. За миг помислих, че е полудяла. После видях, че тя отчаяно се мъчеше да се отърве от нападналите я мравки. Тези мравки са нещо ужасно: дълги повече от сантиметър, с челюсти като щипци. Веднъж и аз патих от тях и си късах дрехите също като баронесата, за да ги махна. Никой не е в състояние да изтърпи ужасните им ухапвания.

Нужни бяха няколко минути, докато изскубна мравките от тялото на баронесата. След това трябваше да изстържа кожата с тъпата страна на ножа си, за да изчистя главите: веднъж захапали, мравките по-скоро се оставят да бъдат разкъсани, но не отпускат челюстите си. Едва дамата се облече, и майорът изскочи от храстите.

— Какво става тук? — изпищя той.

— Джон и аз половувахме малко заедно — отвърна баронесата предизвикателно.

Майорът ни изгледа, но нямаше какво да отговори. Изчаках да се отдалечат и седнах на земята. Цял треперех като след напрегната схватка с носорог: ами ако майорът беше дошъл няколко минути по-рано! Сигурно щеше да докладва на барона, щяха да ми отнемат разрешителното и щях да загубя работата си. При тези обстоятелства никой не би повярвал нито на дамата, нито на мен. Да, и такива опасности заплашват професионалните ловци по време на лов с клиенти!

Не бих искал да създавам впечатление, че единственото задължение на професионалния ловец е да се пази от красиви жени. По-голямата част от работата му е съвсем прозаична: организиране и съоръжаване на сафари за дву- или тримесечно пътуване и лагеруване под открито небе. Едно голямо сафари е сложно мероприятие. Някои клиенти пътуват с цял малък град от палатки, снабдени с генератори за осветление. Всяка палатка има отделна баня, клозет и хладилник „Електролукс“. За да се поддържат колите и камионите в изправност, необходима е малка авторемонтна работилница. Менюто при всяко сервиране се състои от шест-седем блюда с по няколко ястия, достойни за най-добрите ресторанти в Париж или Лондон, както и най-хубави вина. С такива луксозни сафари обикновено отиват двама или дори трима професионални ловци: един отговаря за припасите и колите, другият забавлява клиентите, а третият се грижи за лова.

Естествено клиенти, които търсят само лукса на тези големи сафари, рядко се интересуват от лов. Спомням си един раджа, който отказа да слезе от колата си и да застреля носорог с рекорден рог: раджата се страхуваше да не намокри маншетите на панталоните си във високата трева. Той настояваше да доближи животното с колата си. Разбира се, носорогът се уплаши и избяга.

Скоро след като бях с раджата, имах честта да съпровождам командир Глен Кидсън, англичанин. Той искаше да отиде до северната гранична област на лов за орикс — голяма антилопа с прави рога. Взехме само най-необходимото снаряжение. В пустинната област край етиопската граница горещината беше толкова непоносима, че носорозите ровеха дупки в пясъка и през деня се криеха там. Етиопски търговци на роби и бандити непрестанно нападаха тези места. Нощем ги чувахме край лагера, но въпреки че знаеха за нашето присъствие, те не ни безпокояха. Местните жители изпитваха ужас от чужденци: бедните хора се разтреперваха от страх, когато ги заговорех. Много малко сафари бяха прониквали дотук и ясно защо. Водата бе по-ценна от злато. Туземците копаеха земята и считаха, че трудът им е добре възнаграден, ако след едночасова усилена работа намереха няколко глътки мръсна влага. Веднъж разбойници откраднаха от един лагер меховете ни с вода. Трябваше да пробиваме дупки в консервите със зелен фасул и да пием течността, докато стигнем следващия вир. Като награда за всичките ни мъчения командир Глен Кидстън успя да убие един орикс, световен рекорд за онова време, и един по-голям куду^[2] — рекорд на Кения.

Дотогава аз получавах 50 лири месечна заплата. След завръщането ми от това сафари заплатата ми постепенно се увеличи до 200 лири. Това беше най-високата за времето заплата на професионален ловец.

Винаги съм обичал да съпровождам спортисти, които искаха хубави трофеи. Бях с г-жа Дороти Макмартин, когато тя уби една рекордна антилопа — каама^[3]. Помогнах на майор Бруст да се сдобие с една газела Томсън с рога, дълги около 44 сантиметра. Аз самият имам една пъстра антилопа с рога само около 1,5 сантиметра под рекорда и главата на една газела суни от гората Ниера. Да, трябва да отбележа, че напоследък страстта за „лов на трофеи“ е стигнала до една според мен вече смешна точка. Да прекараш седмици или месеци с надежда, че ще намериш животно, чиито рога са може би с 0,7 или 1,3 сантиметра по-дълги от рекорда, само за да видиш името си в справочника на Роуланд Уорд „Рекордни трофеи на едър дивеч“, ми изглежда малко глупаво.

Рекордните екземпляри са обикновено ненормални животни и трофеят, вместо да е особено хубав, е неестествен, деформиран. Например рекордните рога от носорог често са тънки като прекалено дълги игли за плетене. Това според мен не е представителен трофей. Аз предпочитам действително хубав рог с нормална големина — дебел, силен, с естествена дължина. Такъв трофей дава по-добра представа за животното и силата на неговото оръжие. Уродливостта може да представлява интерес за зоолога, но аз не виждам мястото й-сред трофеите на един ловец.

Лудостта за световни рекорди у някои спортисти стига твърде далеч. Веднъж един ловец ми показа гигантска леопардова кожа — над 3,048 метра. Дори 2,44-метров леопард е нещо необикновено и когато видях тази чудовищна кожа, просто не можах да повярвам на очите си. След малко собственикът се отдалечи и аз имах възможност да разгледам кожата по-отблизо. В центъра на кожата хитро бе поставено едно 1,2-метрово парче от друг леопард. То прилягаше съвършено и беше зашито така сполучливо, че едва когато обърнах кожата наопаки и внимателно я разгледах, разбрах измамата.

Още в самото начало на моята кариера се убедих, че трябва да изучавам внимателно клиентите си, преди да тръгнем на лов из дивите степи. В първите месеци на работата ми като професионален ловец аз просто завеждах клиента до някой хубав екземпляр и очаквах сам да стори останалото. Скоро разбрах, че тази практика не е добра. Някои хора изпадаха в паника, други показваха излишна смелост. Мнозина стреляха по животното, без да гледат къде ще го улучат, и после аз трябваше да се разправям с ранения носорог или слон. Затова реших първо да разбера с какъв човек имам работа и после съответно да съставям плановете си.

Понякога е истински късмет да имаш страхлив клиент. Така веднъж съпровождах един швейцарски милионер. Той беше видял 68-килограмовите слонови бивници, които висят в гарата на Найроби, и те му бяха направили огромно впечатление.

— Искам да ми намерите такъв слон — съобщи той при първата ни среща.

Казах на мъжа, че е закъснял с някакви 30 години, защото такива слонове вече почти не се срещаха. Тъй се случи обаче, че след няколко дни попаднахме на мъжкар с величествени бивници, най-малкото равни на онези в Найроби. Успяхме внимателно да се изравним с него. Клиентът ми стреля. Куршумът му отчупи крайчеца на десния бивник. Животното се обърна и побягна. Моят клиент помисли, че слонът го напада, и се хвърли в обратна посока. Когато най-сетне го настигнах, бедният човек беше парализиран от страх и не беше в състояние да продължи лова. Но въпреки това не преставаше да мърмори:

— Ах, тези бивници, трябва да имам тези бивници!

На края тръгнах сам подир животното и го повалих. Моят клиент беше така щастлив, че ми подари един разкошен автомобил! Шотландец като мен не може да не изпита удоволствие от такова сафари.

Някои клиенти пък бяха храбри до безразсъдство. Веднъж отидох на лов за лъвове с двама канадци. Една сутрин тръгнахме да навестим нашите примамки. Спряхме при едната стръв. Беше недокосната. Докато я разглеждахме, вятърът се промени и отнесе миризмата ни до една поляна, обрасла с висока трева, на няколко метра от нас. Внезапно в тревата се изправиха три лъва с огромни гъсти гриви. Те ядяха собствения си лов близо до нашата стръв.

Намирахме се между лъвовете и обраслия с гъсти храсти бряг на реката. Лъвовете се втурнаха покрай нас с намерение да се скрият в храстите. Преди да мога да направя някакво движение, двамата канадци изхвърчаха от колата и затичаха след лъвовете. Мъжете и лъвовете спринтираха по голата степ, която водеше към реката. Лъвовете размахваха опашки и под собствените си удари като че ли се подкарваха по-бързо. Неочаквано единият от лъвовете сви наляво, препускайки по равнината с гигантски скокове. Моментално двамата спортисти намалиха крачката, вдигнаха автоматичните си пушки и ги изпразниха в останалите два лъва, които се преметнаха през глава като застреляни зайци. За тези млади мъже ловът на лъвове беше като игра на футбол.

Прибързаните постъпки и подценяването на опасността от страна на клиентите са непрекъснат източник на тревоги за мен. Човек никога не знае какво може да направи едно диво животно. Професионалният ловец е научен да очаква от определен вид животни да се държат по даден начин. Девет пъти от десетте той е прав. Но винаги съществува десетото животно и то е опасното. Никой не може да каже предварително, че едно животно няма да извърши някакво действие, освен, разбира се, ако животното физически не е в състояние да го направи. Понякога животните проявяват неочаквано свирепост, друг път са забележително толерантни към хората. Прието е например да се смята, че носорогът е от най-злонравните африкански диви животни. Аз обаче съм виждал носорог съзнателно да отминава човек, който се намираше напълно в негова власт.

Съпровождах един раджа, който не правеше крачка без частния си секретар и лекар. Лекарят носеше със себе си цяла аптека. Повечето от лекарствата бяха възбуждащи средства, тъй като раджата се страхуваше да не изгуби мъжеството си вследствие на трудните условия за живот в Африка. В девствения лес докторът се превърна в специалист по всичко: той пъшкаше под тежестта на филмовите съоръжения, с които увековечаваше триумфите на раджата, и носеше в издутите си джобове лекарства, пакети, билки и хапчета.

При един лов на биволи раджата и аз вървяхме отпред, а лекарят и секретарят се влачеха зад нас. Попаднахме на стадо с чудесен мъжкар. Раджата стреля. Изстрелът подплаши стадото и то се втурна през трънливия храсталак. Раджата беше напълно сигурен, че е улучил бивола, а аз — точно толкова убеден, че не е, защото не бях чул познатия звук, с който куршумът прониква в мускула.

В желанието си да докажат, че техният патрон е прав, лекарят и секретарят тръгнаха да търсят кървави следи по земята. Както вървяха, насреща им изскочи носорог и затича към лекаря. Очевидно смутено от подплашените биволи, животното търсеше по-спокойно място. Ако докторът беше застанал мирно, нищо нямаше да се случи. Но вместо това той изпищя и затича към стреснатия секретар с надежда, че носорогът ще остави него и ще подгони другия човек. Секретарят разбра неговите намерения и хукна към най-близкото дърво. Той се прилепи към стъблото като афиш и изкрещя на подлуделия лекар:

— Махай се! Махай се!

Носорогът, спрял в първия момент, когато докторът изпищя и затича, сега тръгна след него, като пореше въздуха с рога си. Лекарят демонстрира превъзходен спринт, защото бягаше от сърце. И все пак носорогът го настигна лесно. Човекът и животното бяха на една линия, така че не можех да стрелям. Скоро обаче разбрах, че носорогът не напада сериозно. При неочаквана среща с човек животното не е така опасно, защото не е истински уплашено, както при нападение. Докторът тичаше през трънливите храсти и крещеше:

— Помощ!

Носорогът галопираше след него и от време на време, като бодваше с рога си, подканяше своята жертва за нови усилия. Докторът постепенно изнемогна и на края едва влачеше краката си. Носорогът намали галопа в тръс, но продължи да върви след него. Зрелището беше толкова интересно, че аз съвсем забравих да стрелям и с голямо любопитство гледах гонитбата из храстите. Най-сетне този спорт омръзна на носорога и той си отиде. Докторът се върна при нас, потен и изтощен. Първите му думи бяха:

— Голяма тревога изживях!

Мисля, че най-неприятно за професионалния ловец е да съпровожда клиент, който се държи като белка в кокошарник, т.е. убива от любов към унищожението. Аз също съм убивал, но винаги с определена цел. Има хора, които се увличат в лова само заради удоволствието да гледат смърт. Чувал съм клиенти да казват:

— Хантър, разрешителното ми е за триста животни, а аз съм убил само двеста. Мислите ли, че за няколко дни ще мога да застрелям останалите?

Има клиенти, на които тази мания минава бързо. Водил съм няколко американци, които идваха с надежда за голям лов. След няколко дни те хвърляха пушките и посвещаваха останалото време на фотоапаратите.

Особено добре си спомням една случка, разказана ми от американеца Джек Холидей, който ме насърчи да напиша тази книга. Той и водачът му Рой Хоум били по дирите на хубав слон. За разлика от мнозина мои колеги ловци аз смятам, че големината на слоновата стъпка не е указание за големината на бивниците на животното. Често слонове, които оставят сравнително малки отпечатъци, имат по-хубави бивници, отколкото някой гигант. Но, общо взето, големите отпечатъци обикновено означават, че животното е старо и затова вероятно с големи зъби. И така следите показвали голям стар слон, който вероятно имал великолепни бивници. След дълго и трудно дирене Джек и Рой намерили слона край брега на един поток. Изглежда, той бил доловил шума: грамадните му уши били напълно разперени, за да се ослушва по-добре, а хоботът — вдигнат, за да души въздуха. Бивниците му били едни от най-хубавите, които Рой бил виждал през цялата си дълга практика. Изправен сред гората, благороден и безстрашен, с блестящи бели зъби на фона на тъмносивосиньото му тяло, слонът представлявал незабравима гледка. Джек бавно вдигнал пушката. Той е превъзходен стрелец и Рой стоял в очакване на изстрела. Вместо това Холидей свалил оръжието, поклатил глава и казал:

— Не мога, много е хубав! Те се обърнали и си тръгнали, а слонът останал да ги гледа със своите мъдри стари очи.

Много малко са ловците, които от сантименталност ще се откажат от трофей, след като цели седмици са се мъчили да се приближат до животното. И все пак аз съм свидетел на такива случаи. Един млад студент от Йелския университет гореше от желание да се сдобие с бонго, една от най-хубавите и най-редки антилопи. Почти единственият начин за лов на бонго е да се подгони животното с кучета. Моят клиент и аз предприехме дълго и трудно пътуване до едно туземно село навътре в гората. Казах на главатаря, че се нуждаем от кучета за лов на бонго. Той с готовност ми даде дузина селски кучета, раздърпани малки животни, но добри следотърсачи. Тръгнахме и след няколко несполуки най-сетне чухме лай на кучета и викове на туземци. Като си проправихме път през гъстия подлес, стигнахме до кучетата. Те бяха заградили хубаво бонго в един поток. Животното стоеше до колене във водата и размахваше единия си крак, сякаш предизвикваше мъчителите си да се приближат. То беше заобиколено от лаещата глутница, а от двата бряга крещяха туземци.

— Ето вашия трофей — кимнах на студента. Моят клиент вдигна пушката си и после я свали.

— Не мога да стрелям по това бедно животно. То няма никакъв шанс с тези кучета и хора около него. Не е спортсменско.

Върнахме се без нашия трофей за голямо негодувание на туземците, които толкова разчитаха на един хубав обяд с пържоли от бонго.

Много забавна разновидност на глупака е самозваният специалист по африкански дивеч. На една вечеря в Найроби, давана от една такава личност, се поведе дълъг разговор за диви животни. Някой подаде на домакина снимка на животни, между които имаше една мъжка хиена. Домакинът поклати — интелигентно глава:

— Ах, да, чудесен бик-хиена — увери той компанията. Тъй като хиената е от семейството на кучетата, то все едно, че каза „бик-фокстериер“, но аз реших, че е по-добре да си замълча.

Един друг мъж пък много се гордееше със своята стрелба. Той притежаваше най-хубавите оръжия и говореше авторитетно за началната скорост на куршума, калибри и амуниции. Случи се един ден край нас да профучи стадо африкански глигани и свине. Животните тичаха с пълна скорост. Опашките им бяха изправени във въздуха, което е присъщо за тях. Моят клиент вдигна автоматичната си пушка и откри огън по една от свинете. Наблюдавах с голям интерес как куршумите му летяха нагоре, настрани, във всички посоки освен в тази, накъдето бягаха свинете. Най-после пълнителят се свърши. „Колко хубаво е — мислех си, — че в девствените африкански лесове рядко се чува за жертви от халостни патрони“. Моят клиент се обърна към мен и тържествено каза:

— Хантър, надявам се, че нямаш нищо против моята сеч. Обичам да избивам тези свине, защото разпространяват болести.

Уверих го, че нямам нищо против. А на себе си пожелах никога да не бъда така близо до смъртта, както тези африкански глигани — до неговите куршуми.

Някои клиенти създават главоболия, но за сметка на това общуването с други е истинско удоволствие. Спомням си едно младо момиче, едва навършило двайсет години. Тя беше англичанка и се наричаше Феи. Най-голямото й удоволствие беше да отиде на сафари. Много сняг падна по Килиманджаро, откак съпровождах това момиче, но и сега я виждам пред очите си, облечена полукаубойски. Черната й коса падаше свободно на раменете й, леко привързана със синя панделка, краищата на която се затъкваха в шемизетата. Около стройната й талия беше препасан патронташ с катарама, изобразяваща глава на животно. Феи страстно обичаше природата и беше добър рибар, отличен стрелец и прекрасен ездач. Конете и кучетата й я обожаваха. Енергия и движение се излъчваха от нея както светлина от електрическа крушка. Феи не се плашеше, каквото и да се случеше.

За нашето пътуване наех магарета от туземците. Магаретата мразеха миризмата на европейците. Изгубихме часове и си скъсахме нервите, докато натоварим страхливите животни. Ядосан, най-сетне дадох знак за тръгване. Магаретата не искаха да помръднат. Феи разреши бързо проблема: от някакво тайно ъгълче в багажа си измъкна един австралийски камшик за добитък. Той имаше къса дебела дръжка и намотка, изплетена от кенгурова кожа. Оръжието изглеждаше абсурдно тежко в малката ръка на Феи и не можех да си представя, че тя умееше да си служи с него. Докато се усетя обаче, тя размаха триметровия камшик над гърбовете на магаретата и той изплющя като пушка за слонове. Магаретата се пръснаха като зърна на скъсана броеница, заскачаха и захвърляха къчове. Само миг и товарите бяха под коремите им. Преди момчетата да успеят да им сложат оглавниците, цялата ни екипировка се пръсна из степта. Четири часа труд хвръкнаха за десет секунди. Побеснял, аз се обърнах към Феи. Тя седеше на земята и пищеше от смях. Между изблиците на бурното си веселие тя успя да избъбри:

— Хантър, защо си толкова кисел?

Трябва да кажа, че чувството й за хумор никога не я напускаше.

От магаретата не излезе нищо, затова наех за припасите волска кола. Колата беше тежка, движеше се бавно и туземецът-колар викаше и размахваше непрекъснато камшик, направен от жирафова кожа. При всяко извикване тежките волове се напъваха с цялата си сила. Но пътуването с волска кола беше твърде бавно за жизнената Феи:

— Никога няма да стигнем с тая скорост — ми каза тя. — Вие и аз ще вървим напред с моята кола.

За местността, където отивахме, нямаше пътища и аз се съмнявах, че с колата ще стигнем много далеч. Феи ме уверяваше, че нейният стар „Щудебекер“ вървял навсякъде. Натъпкахме колата с най-необходимите лагерни съоръжения. Феи седна на кормилото, аз се покатерих върху багажа и потеглихме.

След няколко минути вече съжалявах, че не останах с волската кола. „Щудебекерът“ на Феи притежаваше качеството на съвременен джип, а Феи караше бързо независимо от терена. Препускахме през трънливи храсти и клоните ме шибаха от всички страни. Втурнахме се през потоци с такава бързина, че достигахме до другия бряг само за миг и нямахме време да затънем в калта. В степите Феи наистина пускаше колата на воля. Както хвърчахме с ужасна бързина колата полетя в една дупка от мравояд. Багажът изхвръкна и аз — с него, както си бях отгоре. Преди багажът да стигне до земята, Феи измъкна колата от дупката и наново летеше през степта, като оставяше след себе си следа от разлюляна трева и облак сухи листа. Аз се приземих чудесно, както си бях върху багажа и на предназначеното от природата място, стиснал все още лулата между зъбите си.

Феи изминала близо три километра, преди да открие отсъствието ми. И това станало само защото нещо друго паднало от колата. Тя се върна с най-голяма бързина и ме намери все още върху багажа с неизбежната лула. Закова колата с остро изскърцване на спирачките, изскочи и като застана с ръце на кръста, крясна сърдито:

— Хантър, каква игра ми играеш?

Феи беше прекрасен стрелец. Слоновете и лъвовете бяха любимият й лов. Тя предпочиташе пушка d/b 360^[4] N2, производство на Уйлиам Евънс, Лондон. Тъй като според мен това оръжие е твърде леко за слонове, аз я убедих да ходим на лов в по-открити места, където бихме могли да виждаме животните отдалеч. Добрият стрелец може да повали слон и с лека пушка, ако животното е на открито и ловецът се прицели внимателно в ушния канал. В гъста гора, където слонът може да нападне отблизо, работата е друга. Тук е необходима тежка пушка, която да спре животното с един изстрел в челото.

Феи притежаваше неограничена енергия. Тя можеше да ловува по цял ден и после да се забавлява цяла нощ. Аз не съм така надарен. Една вечер се върнахме капнали в лагера: от зори бяхме из гората. Хапнахме набързо и аз си легнах. Феи направи същото, но с нейния излишък от жизнени сили не можеше да заспи. Спяхме в една палатка, защото момчетата с бавната биволска кола и голямата част от багажа ни не бяха дошли още. Известно време Феи се мята в походното легло, после провеси крака и извика:

— Хантър, отегчавам се. Стани да си говорим!

Престорих се на заспал, защото бях уморен и нямах никакво желание цяла нощ да пия и приказвам с жизненото момиче. Феи ме повика отново. После я чух да мърмори:

— Ще го събудя!

И в следващия миг една раница с патрони се стовари до главата ми, а Феи крещеше:

— Не бъди нелюбезен! Стани да ме забавляваш!

Победен, аз станах.

Боя се, че като нощен компаньон бях по-незадоволителен, отколкото като ловец. Затова на следващото сафари Феи доведе със себе си един хубав млад мъж, с когото се беше запознала в Найроби. Не можех да си представя какво намираше момиче като Феи в този младеж: той беше много слаб стрелец. Но от това, което тя ми разказа, разбрах, че имал други качества, които не се хвърлят на очи от пръв поглед. Както и да е, това разрешение задоволяваше напълно Феи: през деня тя ходеше на лов с мен, а вечерите прекарваше с нейния кавалер. За нещастие Феи беше импулсивно момиче и настояваше приятелят й да споделя нейната страст към лова. Младежът не искаше да си служи с тежкокалибрена пушка, защото ритането нараняваше рамото му. Той взе от Феи една 275^[5], а тя тръгна с нейната 360-калибрена пушка. Бяхме излезли на лов за лъвове — тези леки пушки можеха да служат за това. Но за всеки случай, ако срещнехме слон или носорог, аз взех моята 475^[6].

Вървяхме в индийска нишка по диря, която водеше към висока трева. Внезапно пред нас видяхме самотен бивол-мъжкар. Той пасеше. Африканският бивол е страшно животно. Той напада с наведена глава и единственото място за стрелба е дебелото му чело, предпазено от широкото костно натрупване в основата на рогата му. Само тежкокалибрена пушка може да спре неговото нападение.

Исках да се върнем и да оставим бивола да си пасе. Обаче Феи имаше друго наум: тя беше решила, когато нейният любим се върне в Найроби, да може да се похвали, че е убил бивол.

— Удари го в рамото, мили — прошепна тя. — Ако не падне, аз ще го поваля.

Младият мъж нервно вдигна пушката си и стреля. Куршумът удари високо. Биволът ни нападна моментално със страшна бързина. Виждахме как по тясната пътека към нас летяха широките му рога. С възхитително хладнокръвие Феи вдигна пушката си и пусна два куршума в челото на животното. Все едно, че бе плюла. Феи видя, че биволът продължава да тича, пусна пушката и се хвърли в обятията на любимия.

Вкопчани в прегръдка, двамата стояха на тясната пътека и от тези идиоти аз не можех да стрелям. Биволът наближаваше. Виждах ясно бялата пяна върху черните му гърди и върховете на големите му рога. Ако животното със своите 1000 килограма ни удареше, щеше да ни простре на земята и да ни натъпче в нея. Когато рогата бяха само на няколко метра, успях да бутна цевта на пушката си между двамата влюбени и стрелях. Биволът се строполи, като опръска с пяна и кръв панталоните на Феи. Ударът от падането беше толкова силен, че сигурно и Феи, и нейният приятел бяха помислили, че биволът ги удря. След няколко секунди Феи отвори очи и видя бивола мъртъв до краката си.

— Мили, Хантър го уби! — извика тя щастливо. — Но ти не трябва да се тревожиш, че не можа да го улучиш. Веднага тръгваме да ти намерим друг!

— Много благодаря — каза младият мъж и обърса потта от челото си с трепереща ръка. — Искам да зная само едно — за колко време бих могъл да се върна в Найроби.

Бедната, весела, малка Феи! Когато естествените емоции престанаха да я задоволяват, тя прибягна до наркотици. Нямам представа какво е станало с нея. Без съмнение тя беше момиче със свободни нрави, но прекрасен стрелец и добър другар. Не можете да очаквате, че ще намерите всички добродетели в една жена!

Нежеланието на много спортисти да си служат с тежкокалибрени оръжия е причина за голяма част от нещастните случаи. Това мое убеждение е и любима тема, върху която съм водил много спорове. Гарантирам ви, че ако ударите слон, носорог или бивол на определено място, вие ще го убиете и с лекокалибрен патрон. Но когато спирате нападение, куршумът ви трябва да има достатъчно ударна сила, за да повали животното. Много ловци са убити от „мъртъв“ бивол или носорог, улучен, но не на уязвимо място. Силата на удара не била достатъчна да го умъртви и животното успявало да се хвърли върху човека с фатални последици.

За нещастие малцина спортисти издържат неприятното ритане на тежката пушка. При упражнения след няколко изстрела спортистът започва инстинктивно да се мръщи от болка при натискане на спусъка. Това, разбира се, се отразява зле на точността на стрелбата и той предпочита по-лекото оръжие. Спортистът забравя обаче, че във вълнението при истинския лов той няма да чувствува ритането.

Изборът на оръжието е свързан и с друг проблем: всеки спортист предпочита да си служи със собствено оръжие. Малцина обаче притежават тежки пушки, необходими при лова на едър дивеч в Африка. Ако любителят вземе пушка под наем, после той не би могъл да я покаже на приятелите си като „пушката, с която убих онзи голям бивол“. Мнозина също са чели описания на някогашни ловци, които често употребявали много леко оръжие. Но в онези дни дивечът бил толкова кротък, че човек можел да се прицелва спокойно и старите ловци не рискували да влизат в гъста гора заради някакъв трофей.

Настойчивостта на спортистите да употребяват леко оръжие е създала един недостоен обичай у някои професионални ловци. В момента, в който клиентът стреля, ловецът стреля със своето тежко оръжие. Ловецът не се интересува дали клиентът му е улучил или просто е стрелял във въздуха. Животното е повалено и славата е на клиента. За такава „услуга“ мъже като братята Макмартин, командира Глен Кидстън, майор Брус или някои други, които съм съпровождал, биха ме изпратили обратно в Найроби. И все пак разбирам поведението на съвременните ловци. Законът на девствения лес повелява да не се оставя ранено животно да умре. Така че ако клиентът нарани някое опасно животно, ловецът трябва да го търси. Клиентът не може да отиде, защото опасността е твърде голяма, а и ловецът сам по-добре ще свърши работата.

Спомням си, веднъж бях на лов с европейски принц и принцеса, близо до Касигау в областта Вой, Кения. Срещу нас се зададе бивол. Легнахме, за да се приближи животното повече. То дотича на около 50 метра. Принцесата използуваше малка пушка и беше решила да убие бивола без чужда помощ. Тя стреля и го удари в гърдите. С тежка или дори среднокалибрена пушка изстрелът би бил смъртоносен. Но сега раненото животно можа да се обърне и да се скрие в гъстия шубрак.

Разгледахме следата. По нея имаше малки капки кръв. Част от работата на ловеца е да може да разпознава различните видове кръв: кръвта от белите дробове е светлочервена и обикновено означава дълъг лов; кръвта от бъбреците е много тъмна и означава, че животното е смъртно ранено; кръвта от тялото или крайниците е средно червена и обикновено означава повърхностна рана. Тази следа беше от последния тип. И тъй, имахме ранено животно, готово да се бие до смърт, и вятър, който щеше да го прогони до прикритие по негов избор — изобщо неприятна перспектива.

Принцесата настояваше да преследва животното с нейната детска пушка. Когато възразих, благородната й кръв закипя и тя ме сряза. Мъчно е да се разправяш с хора, които не са свикнали да ги ядосват. Все пак, аз отказах да й позволя да извърши самоубийство. Принцът, разумен човек, най-сетне се намеси и ми каза да отида да довърша животното.

Взех със себе си моя следотърсач от племето уолингюлу. Според мен хората от това племе са най-добрите следотърсачи в Кения и аз напълно се доверявах на човека. Почвата беше песъчлива и ние се движехме безшумно. Беше много тихо и аз знаех какво означава това: вероятно биволът ни чакаше неподвижен в засада. Бях нащрек.

На едно място имаше голяма локва кръв: биволът беше постоял няколко минути. Вероятно беше чул принцесата да ми крещи и спрял да се ослуша. Когато спорът беше прекратен и ние започнахме преследването, той продължил.

До нас достигна острата миризма на бивола. Спряхме. Животното трябва да беше само на няколко метра. Следотърсачът стоеше с разширени ноздри като пойнтер, който се опитва да определи мястото на ято яребици. Той посочи в храстите. Не виждах нищо. Мислех, че животното е все пак на известно разстояние от нас и дадох знак на човека да хвърли нещо по негова посока. Той взе камък и го метна право в храстите пред нас. Чух как камъкът издрънча в рогата на бивола. Животното стоеше пред нас с целия си ръст, но черната му кожа се сливаше така съвършено със сянката, че аз не го бях видял.

Биволът се хвърли върху нас. Нямах време да се целя. Вдигнах моята 500-калибрена пушка и стрелях. Куршумът мина под лявото око на животното и го умъртви мигновено. Ако бях с по-лека пушка, преди да умре, то щеше да убие и двама ни.

Най-забележителната задача, която ми е поставяна от клиент, бе пълзенето в дупка след ранен африкански глиган. Съпровождах граф Карнарвон. Той рани един голям глиган. Животното се скри в една дупка. Когато африкански глиган влезе в дупка, той се обръща така, че бивниците му са по посока на евентуалния преследвач. Графът много искаше животното, а аз не можех да измисля как да му го доставя. Нямахме инструменти за копаене и не можехме да го прогоним с пушек.

Помолих моите разузнавачи да се спуснат в дупката. Те ми обясниха, че са мохамедани и вярата им забранява да се докосват до свиня, иначе с удоволствие биха го направили. Нищо не ми оставаше, освен да се заема с неприятната задача сам. Свалих куртката си и след като поръчах на момчетата да ме изтеглят, щом започна да ритам, пропълзях надолу в бърлогата.

Дупката беше много тясна, а вонящият дъх на свинята ме задушаваше. Аз запушвах входа и вътре беше тъмно като в рог. Гърчех се като червей и опипвах напред с дясната си ръка. Когато докоснах зурлата на глигана, сграбчих зъба му. Той се опита да промуши ръката ми, като я притисне срещу стената на бърлогата, но аз натисках надолу и ритах като луд. Бях близо до припадък от липсата на въздух и тежката миризма на свинята. Момчетата ме изтеглиха заедно с вонящото животно.

Изправих се, като бършех лицето си. Графът каза:

— Великолепно, Хантър! Всъщност глиганът не ми трябва за трофей. Искам кожата му за седло. Дано не сте я повредили!

Надявам се, че графът е изпитвал достатъчно удоволствие от седлото си, за да си заслужава мъченията, които изживях, докато измъкнах този глиган от бърлогата му.