Джон Хантър
Саваните на Кения (11)

Лов на биволи

Когато Хилда и аз се завърнахме от Фумве, намерихме една бележка от капитан Ритчи от Отдела за опазване на дивеча в Кения. Веднага отидох при него. Отделът трябваше да реши една нова сериозна задача: в околността на Томсън Фолз, близо до едно селище на около 150 километра северно от Найроби, стадо биволи правело големи пакости. Животните унищожавали шамбите и дори убили няколко души туземци. Ритчи беше решил да се ликвидира това стадо.

Капитан Ритчи се интересуваше за състоянието на всички биволи в Кения изобщо, но сега беше принуден по необходимост да издаде заповед за избиването на тези животни. Те бяха станали цяла напаст за жителите от околността и капитанът, винаги готов да съдействува на земеделците, се стараеше да контролира и ограничава броя на биволите.

Много ловци смятат, че биволът е най-опасното африканско животно. Когато напада, той връхлита със страшна свирепост. Дори куршумът, от който бягат носорозите и слоновете, не го заставя да се отклони. Биволът обикновено продължава да напада, докато падне мъртъв или умъртви ловеца, който го е раздразнил.

Биволът е и много коварно животно. Често раненият бивол се връща по дирите си и чака, прикрит наблизо, за да нападне из засада. А понякога той напада без всякакво предизвикателство и затова преследването му наистина може да се смята за трудно и опасно.

Реших при това пътуване да взема тежка пушка — двуцевка Джефри 0,500^[1]. Аз съм убеден, че и най-тежкото оръжие, което е по силите на ловеца, не е достатъчно силно при лов на биволи. Като предвидих, че някои от ранените животни ще се опитат да избягат в гората и ще трябва да се гонят оттам, реших да взема и няколко кучета. Ако това се стори някому не съвсем честно, мога да му отговоря, че изпълнявах задача, възложена ми от отдела, и никак не се интересувах от лична слава.

Общинският обор в Найроби можеше да ми предложи само малък брой непородисти дворни кучета. Нямах избор, затова реших да взема всичките. По-късно успях да прибавя към тях няколко по-големи и по-будни кучета, които купих от заселници. При все това все още се нуждаех от „водач“, който да поведе останалите с кураж и решителност. Кучетата лесно тръгват след водача си и едно първокласно куче можеше да превърне група обикновени и необучени кучета в доста добра хайка. Не можах да намеря водач, затова се готвех да напусна Найроби с моята сбирщина.

Няколко дни преди да тръгна, при мен дойде един виден служител и ме помоли да го отърва от домашното му куче. Смяташе, че животното е лошо и злобно. Беше нападнало и ухапало няколко местни жители и беше убило доста домашни животни из околностите на Найроби. От описанието разбрах, че кучето е действително непоправимо, но в този момент всичко можеше да бъде от полза. Отидох да го взема.

Кучето ми хареса още от пръв поглед. Беше с едър кокал, светлокафяво, голямо колкото кучетата елзаска порода. Имаше силни челюсти и очевидно знаеше как да ги употребява. Изглежда, че беше обикновена кръстоска със силно изразени черти на бултериер. Реших да го наричам Баф, лесна за произнасяне дума. Кучето бързо свикна с името. Надявах се, че ще се разбираме добре. Стори ми се, че то е умно и смело животно, което обича приключенията, и че по природа съвсем не беше предназначено за глезено домашно животно. То не можеше да понася да бъде затворено в град, а аз самият познавах това чувство много добре. Не мисля, че бях този, който трябваше да го съди, че беше изгубвал самообладанието си и беше поухапвал някои хора.

Баф скоро се наложи за водач на моите кучета. Някои се опитаха да се подърлят с него, но скоро се научиха да бъдат предпазливи. Дори женските кучета показваха предпочитания, като прехвърлиха чувствата си към него, докато другите кучета обикаляха наоколо на безопасно разстояние. Въпреки своята свирепост Баф беше вярно куче. Той можеше да лежи в краката ми с часове, като от време на време повдигаше дълбок и тъжен поглед, изпълнен с копнеж, и се опитваше да чете мислите ми. Дори още преди да напуснем Найроби, аз се бях привързал към Баф повече, отколкото някога съм се привързвал към друго куче. Можех само да се надявам, че той ще се прояви в лова на биволи и ще се научи да избягва жестоките им рога и остри копита.

Като приближавахме Томсън Фоз, разбрах защо предишният господар на Баф толкова настойчиво искаше да се отърве от него. Бях извел привечер всички кучета да се поразтъпчат и по пътя минахме покрай стадо овце, карани от местен овчар. Баф не удържа пред гледката на стадото. Спусна се сред овцете, отдели един овен с тлъста опашка и само след няколко секунди овенът беше повален, а зъбите на Баф бяха забити дълбоко в гърлото му. Издърпах кучето, свалих ремъка си и му ударих такъв бой, който той запомни завинаги. Баф понесе наказанието си без скимтене, с което още повече ми хареса. Платих овена на овчаря и се върнах в лагера, а Баф весело подскачаше по петите ми през целия път.

Няколко момчета от племето ндеробо, четвърт масаи и три четвърти бушмени, бяха придадени към лагера ми като следотърсачи. Ндеробо са племе, достойно за похвала, много добри ловци, макар че се занимаваха не само с лов, но малко и със земеделие. Едва от няколко часа бяхме пристигнали в селото, когато чух страшна суматоха пред моята палатка. Изтичах навън. Баф беше съборил една от местните жителки и бързаше да свали облеклото й. То се състоеше само от парче плат около слабините й, но той го беше разкъсал и беше забил зъби в меката част на крака й. Улових Баф за опашката и с всичка сила го издърпах от жената. Тя изтича към най-близката колиба, а по пълния й крак личаха червени и бели следи. Очаквах страшен протест от местните жители, но съпругът на жената се търкаляше по земята, като се смееше високо. Останалите туземци също се забавляваха, Някои от тях даже дойдоха и ме поздравиха, че имам такова великолепно куче. Те смятаха нападателността на Баф като добър признак за куче, което гони биволи.

Поприказвах с жителите от племето ндеробо за биволите и чух много истории за отмъстителността на тези животни. Ще предам само две от тях, за да имат читателите представа за настойчивостта, с която биволът преследва жертвата си.

Един туземец накуцваше и аз го попитах каква е причината за това. Човекът ми показа петата си. Беше откъсната, просто изядена под глезена. Каза ми, че това е направено от бивол. Първоначално не му повярвах, но когато ми разказа как е станало това, уверих се, че казва истината.

Вървял през гъсталака на път към шамбата си, когато чул пръхтене в храстите. Обърнал се и бързо побягнал. Силният шум от копита след него показал, че преследвачът е бивол. Човекът побягнал навреме, но биволът бързо го наближавал. Тропотът от копитата ставал все по-силен. В последния момент човекът отчаяно се хвърлил към някакво дърво и успял да се улови за един от клоните точно когато биволът се спуснал към него. Животното се завъртяло и застанало под дървото, като риело с копитата си и яростно пръхтяло. Човекът бил вдигнал краката си високо на клона, свити под себе си, но те започнали да изтръпват. Особено го заболял десният крак. Той го опънал само за миг. Веднага биволът се втурнал и отхапал петата му, като че ли била клонче от дървото. След това, вероятно задоволен от вкуса на кръв, той си тръгнал и оставил полуприпадналия човек, вкопчан в клона на дървото.

Мислех доста върху тази случка. Не виждах нищо невероятно в нея. Защо пък биволът да не използува зъбите си? Конете могат да хапят жестоко. Всъщност, ако жребецът е ядосан, той се бори колкото с копитата си, толкова и със зъбите си. По-късно имах възможност да се уверя, че биволът използува зъбите си, когато разкъсва жертвата си, и че те наистина са смъртоносно оръжие.

Раните, причинени от разярен бивол, често са страхотни. Един следобед в лагера дойде туземец, който ме помоли да го взема за следотърсач. Докато разговарях с него, забелязах големи белези на бедрата му. Попитах го от какво са. Искрен като дете, той свали плата от тялото си. С ужас видях, че човекът беше напълно кастриран. При моя учуден вик той каза, че се смята за много щастлив човек. Ако мунго^[2] не го бил запазил, щял сега да е мъртъв.

Предавам случката точно както той ми я разказа. Напуснал колибата си рано една сутрин, за да навести кошерите си. Кошерите на туземците са издълбани в дървета и се залагат на високи клони. Тези своеобразни кутии могат да станат гнезда на птици, скривалища на змии или убежища на рояк диви пчели. Ако се настанят пчели, местните жители вземат меда им. Захарта в джунглите е голяма рядкост и се цени високо.

Този човек вървял през високата трева и щял без малко да настъпи един легнал бивол. Биволът скочил изведнъж и мушнал единия си изкривен рог между краката на туземеца, след което го подхвърлил във въздуха. Ужасен, човекът паднал с разкрачени крака върху рога на разярения бивол. В уплахата си той уловил едното ухо на бивола с едната си ръка, а с другата се държал за врата му. Вбесен, биволът заревал и затичал в тежък галоп, възседнат от изплашения човек, който не смеел да се плъзне назад и се държал с всичките си сили. Така изминали около 50 метра. Обезумял от товара си, биволът се спуснал под трънливи храсти и съборил човека на земята.

Полузашеметен от падането, легнал на гръб, нещастникът видял как биволът се обърнал назад, спрял се за миг, навел глава и полетял към него. Когато рогата му се забили в корема на човека, нещастникът загубил съзнание.

Свестил се чак когато слънцето залязло. Цялото му тяло било безчувствено и вцепенено. Като напрегнал мисълта си, съзнал, че лежи близо до някаква река. С големи усилия се довлякъл до брега. Едната му ръка била счупена, но с другата успял да вземе малко вода и да я поднесе до устата си. Две седмици лежал на брега на реката. Поддържал живота си, като пиел по малко вода и ядял тревата, до която можел да достигне. Нищо не можел да направи с раните си, освен да ги полива с вода от време на време. Нощем чувал носорози да идват на водопой и на два пъти го стряскали пискливите гласове на женски слонове наблизо. Често чувал вой и кикотене на хиени, но те не посмели да се приближат. На повърхността на водата на няколко крачки от него безмълвно се появявали крокодили. Той нямал сили да се помръдне. След като го гледали няколко минути, крокодилите безшумно се скривали отново във водата.

Най-после други търсачи на мед намерили нещастника. Отдавна го смятали за умрял. Когато човек не се завърне след два-три дни от джунглите, близките му губят всякаква надежда да го видят и го смятат за мъртъв. Раните му били почти зараснали и той се чувствувал добре, без да се смята ужасното му осакатяване.

Запитах туземеца защо след такъв горчив опит желае да отиде на лов за биволи. Очите му светнаха и той каза: „Бвана^[3], аз ще позная този бивол по рогата веднага щом го видя. Като го намеря, ще го убия“.

Стадото биволи, което бях тръгнал да преследвам, живееше в огромната гора Марманет. Тя е много гъста и това прави лова труден и опасен. На открито аз не намирам бивола за много страшен, но в джунглите той наистина е опасен. Радвах се, че кучетата начело с Баф бяха с мен.

След пътуването ни от Найроби оставих кучетата да си отпочинат няколко дни. Рано една сутрин излязох на лов с тях и с момчетата, моите помощници. Имаше следи от биволи из цялата гора. Кучетата бързо тръгнаха по следите им. Кучетата, които имах в резервата Масаи, съвсем без желание вървяха по следите на лъвове — миризмата на лъв вероятно ги плашеше, — но, изглежда, че тези не се страхуваха от миризмата на бивол. Скоро чухме биволите да чупят клони из джунглата, а кучетата лаеха по петите им. Вървях колкото се може по-близо до кучетата, а местните следотърсачи ме следваха. Изведнъж се чу остро изквичаване. Видях над храстите как едно куче се преобърна във въздуха, подхвърлено от рогата на бивол. Не можах да видя къде падна. Не исках да губя напразно кучетата си. Опитах се да ги извикам при себе си, но в големия шум от лай и тропот сам не чувах гласа си.

Когато ги настигнахме, видях, че те бяха обградили пет бивола, които се бяха наредили в кръг, събрали опашките в средата и навели рога напред, за да се бранят от кучетата. Изведнъж Баф се спусна и сграбчи един бивол за носа. Биволът започна да блъска кучето към дънера на едно дърво. Баф не се остави да бъде смачкан така лесно и извъртя задната си част в последния момент. Един куршум от моята пушка тури край на борбата с бивола.

От този момент нататък Баф винаги прилагаше същата тактика. Щом кучетата заградяха някой бивол или биволица, Баф се спускаше и го захапваше за носа. При нападение от кучета биволите навеждат главите си почти до земята, за да използуват рогата си най-добре. Този техен навик даваше прекрасна възможност на смелия Баф да прилага любимата си тактика. Изглежда, че всички животни имат нежни носове. Спомням си как в Шотландия земеделците слагаха халки на носа на някой опасен бик и докато човек държи халката, бикът се чувствува сравнително безпомощен. Веднъж уловен от Баф здраво за носа, биволът рядко можеше да се откопчи от него. Широко разкрачен, Баф заемаше удобна стойка и биволът нямаше достатъчно опора да го подхвърли с рогата си нагоре.

Биволът, особено мъжкият, е грамадно животно, което тежи до 1000 кг. Той има големи мастиленочерни рога, които помитат всичко. Рогата са дебели в основата си колкото човешки крак, а в краищата са заострени като острието на кама. Когато биволът напада с наведена глава, той насочва черепа си, защитен от дебелата част на рогата. При това положение само изстрел в главата с пушка от голям калибър може да го повали. При лов на биволи предпочитам да стрелям в гърдите, врата, рамото или под окото. При нападение обаче нямам голям избор и стрелям, където мога.

Сегашните ми кучета се оказаха по-полезни при лова на биволи, отколкото предишните, които имах при лова на лъвове. Кучетата могат да се пазят по-добре от биволите, отколкото от лъвовете. Както предишните, така и тези кучета бяха повече смели, отколкото благоразумни. Вместо да бягат от атаките на вбесения бивол, те се опитваха да устояват позициите си. Биволът бързо нанася силни удари с рогата или с копитата си. Ако кучето не се пази добре и не успее да отскочи далеч от него, моментално бива убито.

Няколко кучета бяха подхвърлени по различни случаи. Когато кучето полетяваше във въздуха, биволът следеше къде ще падне. Той веднага се отправяше към мястото, за да го хване, докато е зашеметено от падането. Другите кучета през това време незабавно се спущаха да помогнат на другаря си. Те хапеха бивола по задните крака, както бях виждал някога кучета да хапят кравите, за да ги накарат да се върнат назад. Ако те успяваха да спрат бивола поне за миг, аз успявах да го застрелям.

Често стадата биволи пасяха на открити места покрай блатата, където ги придружаваха бели чапли, които прехвръкваха около едрите сивокафяви животни като бели парчета хартия. Чаплите понякога кацаха по гърбовете на биволите, за да измъкнат кърлежите от тях. Ловецът може да открие биволите във високата трева по чаплите, които летят над тях. Интересна е гледката на стадо грамадни биволи, тържествено вдигнали абаносовите си рога и гордо пристъпващи из пасищата сред богатата зелена трева със снежнобелите птици, които стоят на гърбовете им или крачат редом с тях.

Даже когато срещнахме стадо биволи на открито, аз трудно успявах да се приближа до тях, за да стрелям. Тези животни имат отлични слух и зрение и е трудно човек да се приближи до тях. Трябваше само да подсвирна на кучетата. Те подгонваха бивола към гората, после отново го връщаха на открито, а аз стрелях по него почти като при упражнение по мишена.

На закрито място положението беше друго. Преследваният бивол е достатъчно умен да седи неподвижно в гъстия храсталак, докато човекът дойде съвсем близо до него, и чак тогава се спуска да напада. Дори стрелянето близо до бивола не го кара да се помръдне, докато не се увери, че ще успее да събори противника си. Тук кучетата са незаменими. Те надушват бивола и надават тревога. Ако не успеят да го подушат, те пак го откриват, понеже тичат пред ловеца. Не мога да не призная, че кучетата спасиха живота ми дванадесетина пъти през време на този лов.

Баф беше незаменим. Той представляваше съчетание на голям кураж с разумна предпазливост, което рядко се среща и у хората, и у кучетата. Беше достатъчно благоразумен да отбягва бързото нападение на бивола и същевременно абсолютно никак не се страхуваше от него. Само когато се създадеше някакво необикновено положение, храброто куче изпадаше в истинска опасност.

Веднъж кучетата подгониха един много голям бивол. За да не бъде ограден, биволът застана по средата на реката. Този трик често се среща при лов на животни, когато ги преследват кучета. Кучетата се наредиха по брега и силно лаеха, но не смееха да нагазят към бивола. Но не и Баф. Като дойде до брега, смелото куче направи голям скок във водата и успя да улови смаяния бивол за носа. За момент старият бивол остана изненадан от такава дързост, но бързо се опомни и започна да блъска кучето под водата. Баф щеше да се удави след няколко минути, ако не бях успял да прекратя неравната борба с куршум. Когато Баф изплува на брега, като кашляше и плюеше вода, аз видях колко здраво беше захапал твърдия хрущял на носа на бивола, защото върховете на предните му зъби се бяха счупили. Това дава известна представа за силата и непоколебимостта на Баф.

До този момент това беше седемнадесетият бивол, който убивах, и всичките бяха хващани за носа от Баф и задържани, докато стрелях в тях.

При последната схватка с биволи Баф не се отърва така леко. Кучетата бяха заградили едно стадо и го задържаха с лая си, като бързо се спускаха към животните и ги хапеха. Баф се спусна сред стадото и захапа една едра биволица за носа. Той я държеше здраво, но нейното избуяло биволче й се притече на помощ и заби късите си рога в корема на Баф. Кучето започна да пъшка, но продължаваше да държи животното за носа. Баф щеше да умре, ако моите момчета не бяха убили и биволицата, и биволчето.

След този злополучен лов оставих Баф в лагера, докато зараснат раните му. Бях вече убил повече от 200 бивола и задачата ми за ликвидиране на стадата вече беше почти привършена. Баф изпадна в униние от самотата и с тъжни очи гледаше другарите си, които тичаха след мен сутрин, когато излизахме на лов. Едно от момчетата отиваше всеки ден до най-близката ферма да купува мляко за кучетата и аз го помолих да вземе Баф да се поразтъпче. Мислех, че тези разходки ще го запазят в добра форма, докато съвсем оздравее, и ще внесат малко разнообразие в самотата му.

При една от тези разходки един африкански глиган пресякъл пътя им. Баф не можал да понесе такова неуважение. Въпреки виковете на момчето той се спуснал след глигана. Не след дълго глиганът се вмъкнал в някаква дупка със задните си крака навътре, така че зъбите му да са насочени към входа на дупката. Баф се канел да се вмъкне след него, но глиганът неочаквано изскочил навън и връхлетял върху кучето. Сигурен съм, че ако Баф не беше счупил върховете на зъбите си, щеше да задържи глигана. Сега обаче зъбите му се плъзнали по гладката изпотена кожа на животното. Изведнъж глиганът се извъртял и бързо връхлетял върху Баф, забил зъби в гърдите му и разпрал гръдния му кош. Храброто куче починало моментално. Момчето убило глигана, но нещастието беше станало. Когато се върнах от лова, намерих тялото на моя верен Баф, убит по време, когато мислех, че нищо лошо не може да му се случи.

Никога не съм имал куче като Баф — нито преди, нито след него. Останалото време на лова ми беше помрачено от загубата на това прекрасно куче. Надявах се, че някои от кученцата на Баф ще станат като него, но нито едно не можеше да се сравни с баща си. Човек много силно се привързва към кучето-другар. Едва след неговата смърт разбираш колко много е значело то за теб. Понякога си мисля дали удоволствието да имаш куче заслужава да се изживее, когато знаеш, каква голяма скръб ще ти причини неговата смърт.

Ловът на биволи е бил винаги любимият ми лов, понеже силата и свирепостта на животните ме привличаха. Ходил съм на лов за биволи не само в Кения, но и в Уганда и Конго. Съвсем не искам да омаловажавам тези грамадни животни, но все пак мисля, че опасностите при лова на биволи са малко преувеличени. Слушал съм много разкази за опасността от „паническото бягство“ на биволи. Според тези разкази стадо биволи винаги се спускат след човека и го стъпкват най-жестоко, докато го умъртвят. Макар че съм убил над 350 бивола, никога не съм ги виждал да нападат групово, освен когато са в някакво дефиле и не могат да се разпръснат нашироко. Дори и тогава обаче животните по-скоро се опитват да избягат, отколкото да предприемат истинско нападение. Наблюдавал съм, че нападението винаги се извършва от отделно животно, обикновено от някой бивол, откъснал се от стадото. В такива случаи биволът е много нападателен, но в стадото той се държи като бивол от стадо домашни животни.

Няколко години след този лов бях изпратен за втори път в областта на Томсън Фолз да се разправям с биволи, които унищожаваха посевите на хората.

Само ден-два след като бях пристигнал на мястото, един местен жител на име Абейя дойде в лагера и поиска да го взема за следотърсач. Той беше от племето туркана — много примитивни хора, известни с това, че всички носят на ръката си гривна, направена от извит, остър като бръснач нож. Те са много ловки при употребата на тази гривна и само с едно извиване на китката си могат да прережат гърлото на човек. Когато за пръв път видях Абейя, той беше почти съвсем гол. Косата му беше намазана с говежди изпражнения и гледана отзад, главата му приличаше на печен симид. Той беше прекарал голяма част от живота си в затвора за бракониерство. Беше ходил на лов с лък и отровни стрели. Имаше вид на дивак, но ми се видя приятен човек и безспорно страстен ловец. Той искаше да дойде с мен, защото силно желаеше да притежава пушка. Това само по себе си беше похвално желание и аз знаех, че местните жители често смятат пушката за фетиш, а не за полезно оръжие. Съгласих се да го взема с моите момчета, но настоявах най-напред основно да разбере механизма на пушката, преди да тръгне на лов за големи животни.

Опитността му като бракониер го беше направила отличен следотърсач. Бързо научи как да си служи с пушката и не беше лош стрелец. Но каквото и да му говорех, не можах да го убедя, че пушката не му гарантира безопасност. И понеже беше един от най-добрите ми помощници, изпратих го заедно с двама от моите следотърсачи на лов за биволи.

Няколко дни по-късно момчетата се върнаха и казаха, че Абейя отказал да ходи на лов с тях. „Ние, от племето туркана, винаги ходим на лов сами“ — гордо им заявил той. Това беше явно нарушение на моето нареждане, защото смятам, че никой не може да ходи на лов в джунглите сам. Трябва да бъдат двама — единият да следи дирите, а другият да осигурява безопасността на първия и да пази да не би животното да ги нападне. Реших хубаво да му се скарам, когато се завърне.

Абейя обаче не се завърна. Имах работа на друго място в страната и отсъствувах пет дни. Когато се завърнах, съпругата на Абейя ме чакаше. Той се беше оженил наскоро за нея. Облеклото й се състоеше от пластове мръсно бели маниста. Каза, че Абейя не се бил завърнал и че се страхува от най-страшното. Веднага организирах хората си да претърсим огромната гора Марманет, за да намерим изчезналия. Сред обраслите с гори склонове има равни и открити места. Близо до едно голямо дърво на такова плато намерихме това, което беше останало от Абейя. Хиени и лешояди бяха яли от тялото му, но ние го познахме по черепа. Всички признаци показваха, че Абейя беше убит от някой местен жител. Няколко от ребрата му бяха счупени като че от удар с тояга. Имаше дълбока полегата рана върху две кости, която приличаше на рана от копие. Пушката и патроните му бяха взети. Никое животно нямаше да задигне амунициите на ловеца. Докладвах обстоятелствата на инспектор Джей от местната полиция.

По това време в района имаше група хора извън закона, които бяха нападали и ограбвали няколко местни селища. Пушката и патроните в техните ръце щяха да усложнят положението. Инспекторът дойде да разгледа тялото на убития. Абейя беше изкопал дупка пред дървото, където е чакал да мине биволът. Но белези от борба и следи от бивол нямаше. Почти сигурно беше, че Абейя е бил коварно убит.

Все пак, за да бъде абсолютно сигурен, че няма друго обяснение за смъртта на Абейя, инспектор Джей реши да претърсим джунглите в разстояние на километри. От Томсън Фолз пристигнаха местни полицаи и ние, моите следотърсачи и аз, се присъединихме към тях. Рано една сутрин всички се събрахме на поляната под дървото, където бяхме намерили трупа на Абейя. Разделихме се на малки групи и започнахме внимателно да претърсваме гъсталака.

Едва бяха изминали около два часа, когато един от местните жители ми съобщи, че намерил тялото на грамаден бивол. Отидох с него на мястото на находката. Земята около трупа на бивола беше изцяло покрита с мравки, които настървено късаха тялото му.

При откриването на бивола човекът беше разстроил редиците им и насекомите бяха страшно възбудени. Те бяха готови да нападат всеки, който се приближи на пет метра до плячката им.

Накарах момчетата да отрежат дълъг клон и да обърнат тялото на бивола. След като го обърнах, забелязах кръгла дупка в едно от ребрата му. Спуснах се сред хапещите мравки, откъснах реброто и бързо избягах назад. Исках да проверя дали патрон с калибър 8 мм влиза в дупката. Такъв беше калибърът на пушките на моите следотърсачи. Патронът прилегна идеално. Знаех, че раненият бивол неизменно бяга и се крие в гъсталака, а след това се обръща с лице към преследвача. Затова накарах момчетата да претърсят гората в посоката, към която беше насочена главата на бивола. На около стотина метра те намериха дънер, покрит със съсирена кръв. Разгледах кръвта. Разбрах, че тук именно биволът беше уловил и промушил Абейя. На няколко крачки от дънера намерих пушката на Абейя, паднала във високата трева. Един патрон беше влязъл в спусъка, но не беше изстрелян. Една-единствена празна гилза лежеше наблизо.

След това прегледах стъпка по стъпка земята между дънера със съсирена кръв и дървото, до което бяхме намерили трупа на Абейя. По пътя намерих останалите патрони на ловеца, разпилени на интервали из тревата. Намерих също изсъхнали петна от кръв, смесени с водниста течност, която изтича от животните при рани в стомаха.

От данните, които събрах в гората, възпроизведох следната картина: Абейя стоял в изкопаната дупка до голямото дърво и оттам стрелял в минаващия бивол и го наранил в стомаха. Раненото животно избягало в гората и оставило кървави следи. Абейя тръгнал след него. Раненият бивол го нападнал от засада в момента, когато той гледал кървавите дири. Абейя стрелял, но не успял да спре бивола. Преди да може да зареди пушката си отново, биволът връхлетял върху него. Той блъснал Абейя върху дънера и строшил ребрата му, след което паднал на земята и умрял. Смъртно ранен, Абейя успял да допълзи до дупката под дървото. Там издъхнал. По пътя останалите патрони постепенно изпадали от джобовете му.

Оставаше да се обясни още ударът с копие в ребрата на Абейя. По естеството на раната виждах, че не беше направена от рогата на бивола. Разгледах дънера повторно. Видях един издаден чепат клон с остър край, който беше покрит със съсирена кръв. Биволът беше натиснал Абейя върху дънера и острия клон го беше пронизал като къса сабя.

Когато видях трупа на Абейя за пръв път, бях сигурен, че е убит от някои местни жители. За щастие благодарение на разумното предложение на инспектор Джей случаят беше внимателно изследван и мистерията разгадана. И до днес мисля, че това е най-удивителното съчетание от обстоятелства, което съм срещал в джунглите.

Не искам да подценявам бивола като противник, но ми се струва, че смъртните случаи, причинени от него, се дължат главно на две неща — или ловецът много внимателно следи дирите на раненото животно, та забравя да гледа напред да не го изненада биволът, или е взел лекокалибрена пушка, която няма сила да спре нападащия бивол.

Вече споменах, че не одобрявам лекокалибреното оръжие срещу огромни и опасни животни. Страхувам се, че читателят може би ще ме помисли за фанатик в това отношение. Мога само да кажа, че най-дълбоката лична загуба, която изживях в Африка, се дължеше именно на това, че един любител-ловец не желаеше да ползува тежка пушка срещу опасен звяр. Двама души загинаха поради това, че ловецът се боеше от ритането на тежка пушка.

Този човек беше принц от царско потекло. Повече няма да говоря за личността му. Бях негов водач и с нас беше моят скъп другар Киракангано. От деня, в който Киракангано и аз се срещнахме за пръв път в резервата Масаи, много често го виках да ми помага в ловните експедиции. С нас беше и един местен жител, който беше оръженосец на принца. Оръженосецът беше много самонадеян и се смяташе за голям специалист по лова в джунглите. В действителност знаеше малко за него.

Бяхме завършили много успешно голям лов на лъвове и се канехме да напуснем мястото, когато принцът забеляза няколко бивола да пасат край гората. Нищо не можеше да го разубеди — беше решил да вземе едно от тези животни за трофей. Принцът носеше 0,416-калибрена пушка, добра за лов на лъвове. За биволи можеше да се употреби само ако човек успее да улучи животното в някой важен орган. Следвани от Киракангано и оръженосеца, принцът и аз тръгнахме дебнешком към стадото. Приближихме се на около 75 метра и оставихме малък храсталак между нас и стадото. Принцът се прицели внимателно в един едър бивол. Животното падна, но след изстрела друг бивол, още по-едър от първия, префуча край нас. Принцът стреля втори път и от шума на куршума разбрах, че вторият бивол е ударен в корема. Раненият бивол се скри в храсталака и изчезна от очите ни. Приготвих се да тръгна по дирите му заедно с Киракангано и да го доубия. Принцът настояваше и той да дойде с нас. Казваше, че ако не убиел сам животното, нямало да го вземе за трофей. За нещастие аз се съгласих с него и четиримата тръгнахме из гъсталака.

Едва бяхме изминали петнадесетина метра, когато Киракангано ми посочи бивола, скрит в един гъст храсталак. Опитах се да го покажа на принца, но той не можеше да го види. Докато шепнехме и жестикулирахме, биволът разбра, че сме го видели. Той се обърна и побягна още по-навътре в гората. Животното знаеше, че сме по следите му, и беше нащрек. Ние тръгнахме отново след него. Киракангано следеше дирите. Вървях до него с насочена напред пушка. Принцът вървеше след нас, следван от оръженосеца, който носеше една резервна пушка. Аз имах 0,500-калибрена пушка модел Джефри, а Киракангано, както обикновено, носеше само копието си. Гората ставаше все по-гъста и не можех да видя нищо от висящите над нас клони. На няколко пъти долавяхме острата миризма, напомняща миризмата на мандра, когато биволът се спираше да ни дочака, скрит в храстите. Всеки път аз лягах на земята, за да видя краката му долу под гъстите листа, но той винаги ме виждаше и побягваше отново, като издаваше дрезгаво хриптене на ядосано победено животно.

Този вид лов започна да действува на нервите на принца. Макар че отначало той искаше сам да доубие животното, сега изведнъж извика: „Имам странно предчувствие, че ще се случи нещо. Изведете ме оттук.“ Къде беше това странно предчувствие на принца, преди да стреля с 0,416-калибрената пушка в корема на бивола? Нямаше какво да се прави, трябваше да го изведа извън гората. Оставих Киракангано и оръженосеца на принца на това място и ги замолих да не навлизат по-навътре в гъсталака, докато не се върна. Отдясно се процеждаше светлина и аз разбрах, че скоро ще изведа височайшата особа на открито. Като изведох принца на една поляна, оставих го там и се върнах, за да продължим преследването на бивола. Бях едва на половин път до двамата мъже, когато чух изстрел. За момент всичко утихна. След това чух бивола да реве. Знаех какво означаваха тези бързи, остри, диви звуци. Това са звуците, които биволът издава, когато убива жертвата си. Биволът убиваше моите хора. Втурнах се като луд през гъсталака от лиани и шубраци. Лианите се оплетоха около мен като ласо. Чух тъпия звук от рогата на бивола, който блъскаше единия човек в земята. Обезумях от мъка, скубех лианите от корен и си пробивах път из храстите с груба сила. Когато пресякох и последния храсталак, видях страшна гледка. Биволът стоеше на колене пред окървавено-то тяло на Киракангано и продължаваше да го мушка с рогата си. Животното беше толкова увлечено в разкъсване тялото на човека, че не ме забеляза, докато не дойдох на 5 метра от него. Тогава скочи на крака. Стрелях в рамото му, когато ставаше. Силата на тежкия куршум го събори върху Киракангано. Биволът падна мъртъв на колене, а задните му крака се разкрачиха встрани. Киракангано лежеше на диагонал до предните крака на бивола и цялата тежест на огромното тяло падаше върху него.

Опитах се да отместя отпуснатия потен бивол от тялото на моя приятел, който береше душа. Едва можах да помръдна бивола. Легнах по гръб, опрях крака в бивола и започнах да го блъскам, но не постигнах нищо, а само обелих кожата на рамената си. Нямаше полза. След това наведох с две ръце една млада фиданка, обхванах с крака врата на бивола и се помъчих да преместя трупа към дървото. Даже захапах клоните на фиданката със зъбите си, за да си помогна. И все още не можех да преместя тежкия труп от тялото на Киракангано. Човекът беше в съзнание и виждах колко много страда. Той обаче не се оплакваше, дори не стенеше.

Започнах да викам принца да дойде и да ми помогне. Стори ми се, че измина безкрайно дълго време, преди той предпазливо да влезе в джунглата. Хванахме заедно бивола за опашката и успяхме да го отместим от тялото на Киракангано. Храбрият човек беше жестоко намушен и смазан от рогата и предните крака на бивола. Два от пръстите му бяха счупени, когато се опитвал да улови животното за муцуната.

Веднага му направих инжекция с морфин, за да облекча болките му. След няколко минути той се посъвзе. Първият му въпрос беше: „Мъртъв ли е оръженосецът? Ако не е, дайте да го убия, докато още имам сила!“

Оръженосецът е бил истинската причина за трагедията. Киракангано обясни, че след като съм ги оставил, оръженосецът започнал да се промъква навътре в гъсталака въпреки моята забрана и протестите на Киракангано. Попаднал на бивола, който лежал на земята, и стрелял в него. Биволът изревал, скочил на крака и нападнал. Ужасеният оръженосец побягнал към Киракангано. Явно било, че се надявал биволът да подгони Киракангано. Когато оръженосецът доближил Киракангано, биволът го настигнал и така силно го блъснал в гърба, че той полетял върху Киракангано. Ударил го в краката и го съборил на земята. Моят приятел дори нямал възможност да употреби копието си, защото биволът веднага налетял върху него.

Отидох да потърся оръженосеца. Шест метра надясно от Киракангано намерих тялото му. Лежеше на гръб и езикът му висеше от устата. Повдигнах отпуснатото тяло. Вратът беше счупен на две места от силния удар на бивола. Изглежда, че биволът го беше блъснал с предната част на черепа си и с двата си рога едновременно. Човекът беше още жив. Той простена „маджи“, което на неговия език означава „вода“. Взех манерката си и се опитах да налея вода в устата му. Водата потече от двете страни на лицето му. Докато го държах, усетих как дишането му спря. Неговите дни на ловец, завършиха.

Като казах на Киракангано, че оръженосецът е мъртъв, слаб трепет на усмивка пробягна по лицето му. По-късно намерих копието му, забодено в рамото на бивола. Мислех, че Киракангано го беше хвърлил, целейки се в него, но той ми каза, че биволът сам се набол, като се навел да го мушка.

Върнах се до лагера и накарах носачите да докарат колата до началото на гората. С тяхна помощ пренесохме Киракангано и мъртвия оръженосец в колата. Най-близкият лекар беше на около сто километра далеч от нас, а пътят дотам беше страшно труден и неравен. Принцът шофираше, а аз седях до Киракангано. Заваля дъжд. Това направи пътя плъзгав и още по-труден. На около половината път колата затъна в дълбок ров. Принцът се опитваше да я изкара нагоре по калния бряг, но колата се плъзгаше назад. Спомням си само, че непрекъснато се блъсках в мъртвото тяло на оръженосеца, докато се мъчех да държа Киракангано на ръце да не се друса много. При всяко разтърсване сърцето ми се свиваше от болка за него. Най-сетне излязохме от рова и продължихме. Умиращият ми приятел ми посочи един африкански глиган с необикновено красиви зъби, който мина край колата. Макар че вече умираше, той все още беше ловец по сърце. Разказваше ми за жена си, децата си, домашните животни и тихо отбелязваше, че вече никога няма да ги види. Стараех се да го ободря и му казвах, че ще оздравее и че отново ще ходим на лов заедно. Киракангано само се усмихваше. Знаеше, че умира.

Същата нощ моят приятел издъхна. Той беше смел човек, опитен ловец, истински африканец. Единствената ми утеха беше само това, че Киракангано почина от смърт, за която много местни жители мечтаят — убит от диво животно през време на лов. Радвам се също, че копието му, макар и случайно забодено в рамото на бивола, беше обляно от кръв. Мисля, че Киракангано беше щастлив, че умира с окървавено копие.