Джон Хантър
Саваните на Кения (10)

Остров Фумве

След връщането ми от Джомву решихме с Хилда да прекараме втори меден месец. Оставихме децата — най-малкият ни син беше на шест години — в един пансион, където за тях щяха да се грижат добре. За щастие имахме прекрасна прислуга. Едно от предимствата на Африка е, че там слугите не са проблем. Нашите бяха местни жители от околните гори, обучени от Хилда. Не се доверявахме на туземците от града: постоянният контакт с богати туристи и влиянието на голям град като Найроби ги бяха направили капризни. На нашата прислуга вярвахме, както на себе си, и можехме спокойно да им оставим къщата.

Знаех едно идеално място за нашата ваканция. Преди известно време капитан Чарлз Питмън, инспектор по опазване на дивеча в Уганда, ми беше препоръчал островчето Фумве в езерото Виктория. На това малко място човек можел да събере прекрасна колекция от птици и малки бозайници. фумве рядко се посещаваше. Единствените му жители; племе от 11 туземци, бяха дошли случайно преди няколко години и като видели това прекрасно място, решили да се заселят. На острова се въди рядката антилопа ситутунга. Един музей се нуждаеше от няколко екземпляра.

Хилда бе достатъчно умна и знаеше, че без лов след седмица ще стана неспокоен и раздразнителен, както винаги, когато известно време не намирам повод да взема пушка в ръцете си. Малката колекция, която трябваше да правя, разрешаваше чудесно въпроса. Имах отново възможност да използувам моята стара пушка Пърдей, донесена от Шотландия и напълно пренебрегната напоследък. Ваденето на тази пушка от кутията за мен винаги означаваше начало на ваканции.

От Найроби тръгнахме на северозапад с кола, а от Ентебе взехме параход. Щяхме да живеем няколко седмици на почти необитаем остров, затова носехме всичко необходимо — от иглите до пушките. Параходите не спираха във Фумве, тъй че през това време щяхме да бъдем напълно откъснати от света.

Плувахме с „Пърси Андерсън“. Всеки две седмици той правеше курс до главните острови от групата Сесе, за да товари фъстъци и банани. По специално разпореждане от Уганда, след като направеше курса си, параходът щеше да спре и да ни остави на острова. След два месеца щеше да се върне и да ни вземе.

Параходчето обикаляше малките острови едно след друго. Спираше за няколко часа на всяко пристанище и вземаше товар. По-голямата част от товара се състоеше от разновидности папагали с червени опашки и сиви качулки. Казаха ми, че тези папагали били „най-добре говорещите“ на света и се продавали бързо на пазарите в Момбаса по пет лири парчето — много доходна търговия за туземците, които ги ловят с гузини, когато папагалите идват да гнездят по островите. Сигурен съм, че един от тези африкански „разговорници“ в щатите се продава за 600 долара. Говори се, че преди да ги продадат, туземците хранят птиците със смляно стъкло. Папагалите умират след няколко месеца и търсенето не намалява. Дали е вярно, не зная.

Пътуването с параход по езерото беше много приятно. Не познавах местността и тя ме очарова. Плувахме край големи лехи от смарагдовозелени папируси. Те стигаха до 6 метра височина и изглеждаха като гори. Обширните лехи се кръстосваха от водни пътища, които водеха навътре в блатата и бяха толкова тесни, че по тях можеше да се плува само с кану. Водни лилии покриваха водата, изпъстрени тук-там с красиви пурпурни цветове. Навсякъде около нас летяха птици. Стотици дяволици и ръждави змиешийки^[1] стояха по ниските дървета или бяха накацали върху храсти с разперени криле, за да се греят на топлото слънце. Ята от свещените ибиси газеха из плитчините. Пеликани размахваха бавно криле над гладката водна повърхност. Патици, водни кокошки и гмурци имаше навсякъде. Минавахме и покрай орли-рибари с бели глави и гърди. Те седяха по върховете на високите дървета и спокойно почиваха, докато гладът не ги подканваше да тръгнат на риболов.

Лъчите на залязващото слънце пръскаха най-фантастични багри, а в падащия мрак небето се сливаше със спокойно плискащата се вода на езерото. В такива минути човек особено силно чувствува голямото другарство и изведнъж открива, че отново е влюбен в съпругата си.

Късно една вечер капитанът пусна котва във Фумве. Вероломен риф от назъбени скали охраняваше пристанището. Капитанът започна да спори с един туземец от екипажа за правилния канал. Разтревожих се, защото нямах никакво желание последните 800 метра да плувам в богатото с крокодили езеро. Единственото осветление на кораба се състоеше от два фенера, но аз бързо извадих още два от нашия багаж и с помощта на обединената светлина успяхме да пуснем котва.

Малката туземна колония беше видяла светлината. Те запалиха голям огън на брега, за да ни упътят. Едно кану, пълно с учудени туземци, се приближи. Те недоумяваха какво търси този кораб на техния усамотен пристан. Когато чуха, че ние ще прекараме два месеца сред тях, още повече се изненадаха. Не можеха да си представят, че бял човек би отишъл някъде, без да търси трофеи или някаква печалба, и не можеха да повярват, че идваме само на почивка.

Построихме палатката под сянката на дърветата и организирахме домакинството си. Цяла седмица не правехме нищо и се наслаждавахме на бездействието. Сутрин ни будеха с пискане и подсвиркване хиляди червеноопашати папагали, които гнездяха на острова. Щом усетеха, че се размърдваме, момчетата влизаха безшумно в палатката с горещ чай. След къпането закусвахме. Сутрин се разхождахме из острова и наблюдавахме птиците и малките животни. Големите животни бяха малко. С изключение на антилопите стутунга, видяхме само стада хипопотами, които се плискаха край обраслите с тръстика брегове. Понякога виждахме групи от тези големи водни прасета да се пекат на слънце върху пясъчната ивица. Те рядко се отдалечаваха от водата — само в облачни дни и нощем, когато излизаха на брега да се хранят.

Хипопотамите са по-силни, отколкото се предполага. Голям мъжки хипопотам е опасен противник дори за носорог. Веднъж попаднах на едно място край брега на езерото, където се бяха срещнали хипопотам и носорог — животни в разцвета на силите си. И двата бяха мъртви. Очевидно хипопотамът беше излязъл на брега да пасе. Носорогът вероятно е слизал към езерото да пие вода. Никой не отстъпил. Последвала ужасна битка. Гърбът на носорога носеше следите от страшното захапване на хипопотама. Хипопотамът беше жестоко надупчен на няколко места от рога на противника си. Животните лежаха на няколко стъпки едно от друго и двете загинали в една абсолютно ненужна битка. Очевидно въпрос на чест.

Ята гъски-пигмеи живееха спокойно в тръстиките и не се плашеха от нас. Тези елегантни, подвижни птици винаги са били мои любимци. Видяхме също големи ята от зимно бърне^[2] и шпорокрили гъски. Често се срещаха ята от по няколко хиляди птици.

Водите на езерото около острова бяха пълни с крокодили. Главите им, очертани във водата, приличаха на безброй плуващи пънове, довлечени от течението. Имаше най-различни големини — от чудовища до бебета, но не по-големи от тропически гущер — и цветове — от чернокафяви до жълтозелени. Мисля, че крокодилът е единственото диво животно, което не прави никаква разлика между човека и обикновените си жертви. Убивал съм крокодили за кожите и съм намирал в тях украшения на туземци редом с копита от диви свине, рога от антилопи и цяла колекция малки камъни. Нямам представа защо тези влечуги ядат камъни — може би за смилане на храната, както щраусовите птици, които поглъщат дребни камъчета.

През целия ни престой на острова само два пъти оставих Хилда сама — когато отидох за два екземпляра от антилопата ситутунга. Някога тези животни изобилствували по езерния бряг, но туземците почти ги изтребили. Те ловят антилопите с мрежи, които опъват в тръстиките. Някои от тези деликатни животни успели да преплуват до Фумве и тук се бяха размножили и научили да пасат само на открити поляни извън обсега на хвърлено копие.

Една сутрин отидох на лов. Придружаваше ме туземец, който носеше оръжието ми. Гората беше толкова гъста, че оставяхме белези по кората на дърветата, за да можем да намерим пътя си на връщане. Открихме няколко поляни със следи от антилопи. Беше още обед, а животните излизаха на паша по-късно. Почакахме до пет часа и опитахме отново.

И наистина на поляната имаше един мъжкар. Той беше на петдесет метра от нас. Прекалено уверен в умението си да се промъквам незабелязано до дивеч, аз опитах да се приближа. Излязох до мястото, където се хранеше животното, но него го нямаше. Докато се чудех, той изскочи от тревата до мен и избяга към гората. Стрелях и не улучих. Глупав пропуск. Опитахме отново. На съседната поляна ни провървя повече. Зърнахме млад мъжкар, който пасеше. Само гърбът и белезникавите върхове на рогата му се подаваха над тревата. Седнах на земята и изсвирих. Козелът се изправи — чудесна мишена. Той беше първият ни трофей.

Раменете на козела бяха на 1 метър от земята. Козината на животното беше дълга и копринена, тъмнокафява на цвят. Особено ме заинтересуваха копитата му. Преди няколко поколения ситутунга обитавали блатисти места и копитата им били особено удължени — над 15 сантиметра. Тези дълги копита позволявали на животните да тичат из блатистата почва, без да затъват, също като снегоходките, които крепят човека в мек сняг. На острова копитата вече не бяха нужни на ситутунга и след няколко поколения те не бяха много по-дълги от тези на обикновената антилопа. След още няколко поколения удълженото копито без съмнение ще изчезне напълно. Интересен пример за приспособимостта на животните към средата.

Убих само два екземпляра. Не исках ненужно да смущавам тези малки интересни животни в тяхното убежище на острова.

Събрах над двеста птици. Капитан Питмън много се интересуваше от тази сбирка. Сред тях имаше големи колибри — най-хубавата птица от този вид. Прибавих също няколко вида от птицата воден дърдавец, които не бях виждал дотогава. Уверен бях, че капитан Питмън ще е доволен.

Единственият инцидент през нашия мирен престой на острова беше ужасната гръмотевична буря, която избухна една нощ. Дърветата около палатката се огъваха застрашително, клони с трясък се чупеха и падаха — един огромен клон мина на косъм от нас и се заби като копие в земята. Продължителни светкавици осветяваха водата на кипящото езеро. Папагалите, пропъдени от убежищата си, крещяха пронизително. Щети не понесохме, но беше страшна нощ.

Когато отпуската свърши, „Пърси Андерсън“ дойде да ни вземе. Туземците съжаляваха, че си отиваме. Ние също. Няма по-съвършено място за почивка от Фумве. За разлика от много части на Африка там почти няма насекоми. Не видяхме и страшната цеце. На тръгване си обещахме, че ще дойдем пак. Уви! Не се върнахме. И може би по-добре. Вероятно едно ново пътуване би ни разочаровало, защото с годините в нашето съзнание Фумве се превърна в идеал.