Жорж Сименон
Мегре и доносникът (6)

ГЛАВА 6

КОГАТО МЕГРЕ СЕ ВЪРНА на „Кея“, вече минаваше три часът и първия човек, когото видя там, бе неизменният инспектор Луи, седнал на една от банките в коридора с черната си шапка на коленете.

Комисарят го покани в кабинета си и Луи пак седна на крайчеца на един стол.

— Мисля, че имах късмет, господин дивизионен.

Гласът му завучеше тихо, както говорят срамежливите хора. Рядко поглеждаше събеседника си право в лицето.

— Когато се разделих с Вас тази сутрин, започнах да обикалям баровете и кафенетата в горната част на Монмартр, около площад „Дю Тертр“… Зная, че ми е като фикс-идея… Стигнах до „Троа Тоно“, една кръчма с постоянни клиенти на улица „Габриел“… Стоях си до тезгяха, както обикновено, и си поръчах обичайната газирана вода „Виши“.

Мегре знаеше, че няма никакъв смисъл да го кара да го кара да говори по-бързо. Инспекторът разказваше, както винаги, бавно, с онова внимание към точността, което си му беше в характера.

— В един ъгъл на кръчмата под някаква реклама за часовници четирима души играеха белот… Всички бяха възрастни и сигурно дълги години вече играеха карти на същото това място, по същото време…

„Трепнах, като чух следните думи:

«Твой ред е, Старшина…»

Човекът, към когото се обръщаха, трябва да беше на около седемдесет-седемдесет и пет години, но още се държеше.

В продължение на десет минути три пъти се обръщаха към него по този начин — Старшина.

— Този в полицията ли работи? — попитах тихичко съдържателя.

— Работил е четирийсет години там… Нещо като полицейски от старата гвардия… Всички в квартала го познаваха, а с децата се държеше като баща…

— Отдавна ли е пенсиониран?

— От десет години най-малко и всеки ден идва тук да играе карти… Сега, след като синът му се ожени и живее в Мо, той живее сам… Дъщеря му работи в болницата «Биша» като медицинска сестра, а има и още един син, не знам с какво се занимава, но мисля, че не е нещо много добро…

— Тук наоколо ли живее?

— Недалеч оттук… На улица «Толозе»… Точно пред единствения дансинг на тази улица… Жена му почина преди пет години и той сам си готви и води домакинството… Тук наоколо има много такива старчета и старици, които живеят сами със скромната си пенсия…“

Мегре достатъчно добре познаваше Монмартр и знаеше, че това е нещо като малък град в самия Париж. Някои от жителите му никога не слизаха в града по-нататък от площад „Клиши“.

— Научихте ли точния му адрес?

— Излязох от кръчмата, за да не привличам вниманието. Той излезе след половин час и се отби при месаря да купи две пържоли…

„Вървях след него по улица «Толозе» на известно разстояние, защото сигурно е свикнал да познава кога го следят… Влезе в една триетажна сграда точно срещу «Там-Там», един дансинг за простолюдието. Обадих се в XVIII-и участък, за да поискам някой инспектор да дойде да ми помогне за час-два… Дойде един съвсем млад и застана на пост недалеч от къщата…“

Сега вече замълча. Беше разказал всичко по своя си начин.

— Чу ли, Жанвие?

Защото онзи беше влязъл заедно с комисаря в кабинета му.

— Отиваме ли там?

— Разбира се.

— Ще вземем ли още хора с нас?

— Няма нужда… Трябва да проведем операцията колкото се може по-незабелязано…

Качиха се в една от малките черни коли, паркирани в двора на Следствената полиция.

— Улица „Толозе“ не е ли еднопосочна?

— Да, разбира се, тъй като завършва със стъпала…

Отдалеч забеляза младия полицай, който стоеше на известно разстояние от къщата.

— Ще вляза сам — каза Мегре. — Няма смисъл да го плашим.

Обърна се към портиерката, показа полицейската си карта.

— Сержантът вкъщи ли си е?

— Г-н Колсон ли? Вярно, че всички продължават да му викат сержант… Прибра се преди около два часа… Много е вероятно сега да спи следобедния си сън.

— На кой етаж живее?

— На втория, вратата вляво…

Нямаше асансьор, разбира се. Къщата бе стара, както почти всички на тази улица, а по стълбището се стелеше гъста миризма на кухня.

Нямаше звънец на вратата и Мегре почука.

— Влезте… — чу се нисък глас.

Апартаментът беше малък, затрупан с мебели, които бяха служили на цялото семейство. В спалнята вляво имаше две легла, едното от които сигурно е било използвано последователно от всички деца в семейството.

Имаше по две или три бройки от всичко. Нямаше хладилник, а само решетъчен шкаф за провизии, закачен отвън на прозореца.

— Не е възможно!… Комисарят Мегре в моя дом!… Моля Ви, заповядайте… Има един човек тук, който ще бъде много доволен…

Той въведе комисаря в задушна стая, която служеше едновременно за трапезария и всекидневна. Един човек, висок не повече от метър и петдесет, който приличаше на някакво хлапе с набръчкано по някаква случайност лице, гледаше новодошлия с тревога.

— Арестувахте ли го? — попита най-напред.

— Още не, обаче Вие нищо не рискувате…

Сержант Колсон се намеси.

— Десет пъти му казах, че трябва да Ви се обади и да Ви каже къде се намира… Дойде тук целият треперещ… Направо е тероризиран от тези братя Мори… Нали така се казват?… Не бяха известни по мое време…

— Едва са навършили тридесетте…

— Вечер гледам телевизия, но не чета вестници… Жюстен си спомнил за мен… Познавах го още когато се шляеше тук из квартала и нямаше нищо освен чифт стари еспадрили на краката си…

— Какво ще правите с мен?

Бълхата беше напрегнат и не успяваше да се отпусне.

— Отиваме двамата заедно на „Ке де’з Орфевр“. Там в моя кабинет ще си поговорим на четири очи. Вероятно в резултат на този разговор двамата братя Мори ще бъдат арестувани…

— Как успяхте да ме намерите?

— Инспектор Луи успя да попадне по следите Ви…

— Онези другите също биха могли…

— Благодаря Ви за гостоприемството, което сте му оказали, Сержанте, и се надявам, че пържолите са били вкусни…

— Откъде знаете?…

— Пак от инспектор Луи… И приятен белот утре сутринта!…

Той се обърна към дребосъка, който още не беше се съвзел:

— Хайде, тръгвай…

Пенсионерът ги изпрати до вратата и ги гледаше оттам, докато слизаха по стълбището, с известна меланхолия.

— Качвай се в колата…

Бълхата се озова на задната седалка заедно с инспектор Луи.

— А пък аз си мислех, че съм се скрил много добре!… — въздъхна Жюстен по адрес на инспектора.

— Съвсем случайно попаднах по следите на сержанта…

Той седеше колкото се може по-далеч от прозореца на колата, страхувайки се да не го видят отвън.

Изкачиха се заедно по стълбите пред сградата на Следствената полиция, която Бълхата гледаше с някакво страхопочитание. Мегре се поколеба какво да предприеме по-нататък — дали да пусне и тримата в кабинета си или да разпита Жюстен Кротон на четири очи.

После реши все пак да направи второто.

— След малко ще се видим с Вас… — каза той на Луи и на Жанвие… — А ти влизай…

За малко да каже „малкия“, но се спря навреме.

— Сядай… Пушиш ли?

— Да.

— Имаш ли цигари?

— Само две са ми останали…

— Вземи този пакет…

Мегре имаше винаги по един-два пакета цигари в чекмеджето си за евентуалните посетители.

— Какво мислите,…

— Една минута.

Защото на бюрото му имаше някаква бележка. „От лабораторията Ви молят да се обадите.“ Поиска да го свържат с Моерс.

— Нещо ново ли има?

— Да. Добре са се потрудили в лабораторията. Онзи специалист по текстила ходил при най-известния търговец на килими в Париж. Първите му впечатления се потвърдили… Копринените влакънца са от старинен китайски килим… Сигурно от XVI-и или XVII-и век… Освен в музеите сигурно има най-много още три-четири подобни във Франция…

„Търговецът не знае кой е собственикът му… Ще се осведоми… Има още нещо, по-важно… Открили са съвсем незначителни следи от кръв върху мокета, там където се е намирал килимът… Тази кръв е силно разредена с вода… Сигурно много пъти са търкали петното с четка от троскот, тъй като са открили и частичка троскот…“

— Възможно ли е да се определи от коя група е кръвта?

— Вече са го направили. Групата е „АВ“.

— За нещастие, никой не се е сетил да анализира кръвта на г-н Морис, преди да е станало късно… Освен ако съдебният лекар…

— Да, той може би се е сетил… Получихте ли доклада му?

— Там не се споменава за това…

Бълхата гледаше комисаря така, като че ли още не можеше да повярва на това, което ставаше с него. Защо не можеше да се отпусне? От кого все още се страхуваше?

Мегре отиде да отвори вратата.

— Жанвие, опитай се да се свържеш възможно най-бързо със съдебния лекар… Попитай го от мое име дали се е сетил да направи анализ на кръвта на Марсия… Ако не го е направил, да ти каже какво са направили с дрехите му…

Около двадесетина инспектора пишеха докладите си на машина, а сред тях Луи седеше много изправен на един стол с шапката си на колене.

Като се върна в кабинета, комисарят се обърна към Бълхата:

— Да видим сега… Колко е часът?… Четири… Все още има вероятност да намерим приятелката ти вкъщи…

Наистина, той чу гласа на Бланш Пигу в слушалката.

— Ти ли си, Жюстен?…

— Не… Тук е комисарят Мегре…

— Имате ли някакви новини?

— Той е в кабинета ми…

— Сам ли дойде?…

— Не… Трябваше да отидем да го доведем…

— Къде беше?

— В Монмартр, както и предполагах…

— Арестувахте ли…

— Братята Мори ли?… Не… Всяко нещо по реда си… Давам Ви да говорите с Жюстен…

Той му направи знак да вземе телефонната слушалка.

— Ало… Ти ли си?

Беше много непохватен, развълнуван.

— Още не знам… Тук съм само от четвърт час и още не са ме питали нищо… Да, добре се чувствам… Не… Не знам кога ще се прибера… Довиждане…

— Няма дълго да го чакате — каза Мегре, вземайки деривата. — Във всеки случай, сега можете да бъдете спокойна…

След като затвори телефона, запали бавно лулата си, като наблюдаваше внимателно Жюстен Кротон. Не можеше да си обясни продължаващата му нервност.

— Винаги ли трепериш така?

— Не.

— Сега, като си в моя кабинет, от какво се страхуваш? От мен ли?

— Защото се притеснявам от Вас… Всичко, свързано с полицията, ме притеснява…

— Но в крайна сметка все пак си отишъл да потърсиш убежище при бивш сержант от полицията…

— За мен сержант Колсон не е истински полицай… Запознах се с него, когато нямах още шестнайсет години и тъкмо благодарение на него никога не са ме обвинявали в скитничество.

— Ами аз?…

— Вие сте толкова важна личност…

— Откъде си научил, че Лин Марсия е любовница на Манюел?…

— Всички в заведенията от квартала го знаеха…

— И г-н Марсия нищо не е научил в продължение на три години?

— Така изглежда…

— Не си ли сигурен?

— Винаги най-засегнатият не знае нищо, нали така? Г-н Марсия беше богат човек, влиятелен. Мисля, че никой не би посмял да му каже в очите: „Жена Ви Ви изневерява с един от приятелите Ви…“

— Приятели ли бяха Марсия и братята Мори?

— Да, от няколко години…

— Откъде знаеш?

— Братята Мори посещаваха редовно „Сардината“ и г-н Морис сядаше на тяхната маса. Понякога оставаха там и след затварянето на ресторанта…

— Ходеха ли на улица „Балю“?

— Много пъти съм ги виждал да влизат там…

— Когато Марсия си беше вкъщи?

— Да.

— Откъде знаеш всичко това?

— Понеже обикалям насам-натам… Слушам внимателно всичко… Слушам какво си говорят хората… Никой не се пази от мен…

— Ти често ли ходеше в „Сардината“?

— Да, в бара… Фреди ми е нещо като приятел…

— Не вярвам да е все още така…

— Вечерта в деня на убийството бях на улица „Фонтен“, когато г-н Морис излезе много забързан по съвсем необичайно за него време.

— В колко часа?

— Малко след полунощ… Не се качи в колата си, а тръгна бързо към градината „Ла Брюйер“…

— Ти знаеше ли, че в този момент жена му е в апартамента на Манюел?

— Да.

— Откъде знаеше, че точно тази вечер е там?

— Защото я проследих…

— С една дума, имаш навик да следиш хората и да наблюдаваш какво правят, така ли?

— Винаги съм мечтал да стана полицай… Попречи ми ръстът… Може би и липсата на образование…

— Добре… Значи така, ти следиш г-н Морис… Той влиза в къщата на Манюел… Прозорците светеха ли?…

— Да…

— Лин от колко време вече беше там?

— От около час.

— Ти не влезе ли в сградата?

— Не.

— Досещаше ли се какво ще се случи?

— Да… Само че не знаех кой от двамата ще бъде убит…

— Чу ли изстрела?

— Не… И другите наематели също или пък са помислили, че е от ауспуха на някоя кола…

— Продължавай…

— След около четвърт час г-жа Марсия излезе от къщата и се прибра у дома си, като бързаше много…

— Проследи ли я?

— Не. Реших да остана там…

— И какво стана по-нататък?

— Една кола пристигна с голяма скорост и за малко щяха да ме спипат. Беше другият Мори, Жо… Брат му сигурно му се беше обадил по телефона да дойде спешно…

Мегре слушаше разказа му с нарастващ интерес. Дотук не бе забелязал нищо погрешно, но все пак усещаше някакво смътно безпокойство.

— А после?

— Двамата мъже излязоха, като носеха навит на руло килим, в който имаше нещо тежко.

— Тялото на Марсия?

— Почти сигурно. Натовариха пакета в колата и потеглиха към площад „Константен Пекьор“. Аз нямах кола и не можех да ги проследя.

— Какво направи тогава?

— Останах там да чакам.

— Дълго време ли отсъстваха?

— Около половин час.

— Върнаха ли килима?

— Не, повече не го видях. И двамата се качиха в апартамента и Жо излезе оттам чак след един час…

Всичко беше логично. Най-напред двамата бяха отнесли тялото в най-тъмната част на булевард „Жюно“. Колкото до килима, вероятно го бяха хвърлили в Сена.

Връщайки се вкъщи, до градината „Ла Брюйер“, бяха изтрили старателно всички следи от случилото се.

— Ти какво направи след това?

— Изчаках до сутринта, преди да се обадя на инспектор Луи.

— Защо на него, а не в полицейското управление, например, или в Следствената полиция?

— Защото се притеснявам… И наистина беше притеснен.

— Не му се обаждаше за пръв път, нали?

— Не, от много отдавна му предавам сведения по този начин… Познавам го само външно… Посещаваме горе-долу едни и същи места… Той винаги е сам…

— А ти защо изчезна?

— Защото предположих, че братята Мори ще се сетят за мен…

Мегре смръщи вежди. Това бе най-неубедителната част от цялото му показание.

— Каква може да бъде причината да се сетят за теб? Имаше ли някаква връзка с тях?

— Не… Обаче са ме виждали по баровете… Знаят, че се мотая из целия Монмартр и че съм добре осведомен…

— Не! — отсече изведнъж Мегре.

Бълхата го погледна смаяно, а след това вече със страх.

— Какво искате да кажете?

— Би трябвало да има много по-сериозна причина, за да решат да те очистят…

— Кълна Ви се…

— Никога ли не си говорил с тях?

— Никога… Можете да ги питате…

Той лъжеше и Мегре го чувстваше, без да има някакво доказателство.

— Добре, ще ги арестуваме. Ела засега в съседната канцелария.

* * *

— Стой си тук спокойно и ме чакай… Може би някой от инспекторите ще ти даде някакъв вестник…

— Не обичам да чета…

— Добре… Не се тревожи…

Мегре направи знак на Жанвие да го последва в кабинета му.

— Свърза ли се със Седебномедицнския институт?

— Успях да се свържа със самия д-р Бурде… Дрехите и бельото са останали при тях… Кръвта е от група „АВ“…

— Също като онази, която откриха по килима…

— Изглежда обаче, че тук това е най-често срещаната кръвна група…

— Качвам се до съдия-изпълнителя и сигурно след това ще имам нужда от теб и от Люка… Както и от Лапоент…

Мегре се озова отново в дългия коридор на съдия-изпълнителите, където почти всички банки бяха заети от хора, чакащи реда си, за да ги повикат. Някои от тях, които седяха между двамина полицаи, бяха с белезници. Другите бяха или подследствени, или свидетели и погледите им не бяха чак толкова втренчени.

Мегре почука на вратата на съдията Бутей, влезе и го завари да диктува на секретаря си.

— Извинете ме…

— Седнете. Както винаги, само канцеларщина… Използвахте ли моите заповеди?

— Само заповедите за обиск… Един старинен персийски килим е изчезнал от спалнята на по-големия брат Мори… Върху мокета под него имаше няколко петънца, които се оказаха от кръв… От кръвна група „АВ“… А пък по дрехите на Марсия, които бяха изследвани от доктор Бурде, има кръв от същата група на мястото на раната…

— Сигурно си давате сметка, че това не е доказателство…

— Това е следа… Друга следа е фактът, че още от вечерта на погребението Мори е отишъл да спи на улица „Балю“ и че в известени смисъл те двамата са поели собствеността върху „Сардината“…

— Открихте ли онзи човек, който прилича на джудже?… Какъв беше прякорът му?…

— Бълхата… Той е долу, добре охраняван… Потвърждава, че малко след полунощ е видял как г-н Морис влиза в къщата до градината „Ла Брюйер“, където живее по-големият брат Мори… Четвърт час по-късно Лин Марсия излязла оттам и тръгнала бързо към дома си… Накрая по-младият брат Мори пристигнал с кола, като че ли повикан за помощ по телефона…

„Половин час по-късно двамата братя слезли отново, носейки някакъв тежък вързоп и го качили в колата…

Бълхата не успял да ги проследи до булевард «Жюно», защото нямал кола, но той е категоричен… Тялото било увито в разноцветен килим…“

— Смятате да ги арестувате, така ли?

— Днес следобед… Но бих искал да получа още една заповед за арест, този път на името на г-жа Лин Марсия…

— Смятате, че тя?…

— Сигурно е съучастничка… Подозирам, че е подала оръжието на любовника си… Дори се питам дали тъкмо тя не е стреляла…

Съдията се обърна към секретаря си.

— Чухте ли… Напишете заповедта за арест… Струва ми се, че ще бъдат доста твърдоглави…

— И аз очаквам това. Би било рисковано да ги изправим пред съдебните заседатели без солидни доказателства, защото ще наемат не само най-добрите адвокати в Париж, но и всички лъжесвидетели, които са им необходими…

Малко по-късно Мегре се прибра в кабинета си и направи нещо необичайно за него — извади автоматичния си пистолет от едно чекмедже и го пъхна в джоба си.

После повика Люка, Жанвие и Лапоент.

— Влизайте, момчета… Този път залагаме всичко на карта… Жанвие, ти идваш с мен… Иди да вземеш пистолета си, защото с тези хора трябва да вземем всички предпазни мерки…

„Вие двамата също… — каза той на Люка и на Лапоент… — Ще отидете на улица «Дю Кер»… Много е вероятно да намерите там по-младия Мори… Ако ли пък не, опитайте у дома му, в хотел «Де’з Ил»на булевард «Трюден»…

Ако и там го няма, потърсете го в «Сардината»… Ето ви заповедта за арестуването му… Вземете и белезници… Жанвие, и ти също…“

Те се разделиха в двора и двете коли се отправиха към местоназначението си.

— Къде отиваме?

— Най-напред у Манюел…

Портиерката им каза, че може би го няма, но че чистачката сигурно е там. Те се качиха. Чистачката беше ужасяващо слаба и чудно как изобщо стоеше на крака. Имаше шестдесетина години и сигурно беше болна. Лицето й имаше хаплив, агресивен израз.

— Какво желаете?

— Търсим г-н Манюел Мори.

— Няма го.

— В колко часа излезе?

— Нямам представа.

— Не е спал в собоственото си легло, нали?

— Това не ви засяга.

— Ние сме от полицията.

— От полицията или от другаде, не е ваша работа в кое легло спи някой.

— Забелязахте ли, че килимът, който се намираше в спалнята, е изчезнал?

— Какво от това?… Ами ако го е изгорил с цигара и го е пратил на поправка, това си е негова работа…

— Господарят Ви добре ли се отнася с Вас?

— Колкото една затворническа стена…

Всъщност, тези двамата явно бяха създадени да се разбират помежду си.

— Е какво, тук ли ще останете? Аз продължавам да чистя с прахосмукачката, защото нямам време за губене.

Няколко минути по-късно двамата спряха пред дома на покойния Марсия.

— Г-жа Марсия горе ли е? — попита Мегре портиерката.

— Мисля, че не е излизала… Въпреки че винаги може да се мине през градинската врата, която не се заключва…

— И денем, и нощем?

— Да.

— Така че не знаете кой влиза и кой излиза?

— Малцина от наемателите използват тази врата…

— Струва ми се, че г-жа Марсия не е прекарала сама тази нощ?

— И на мен така ми се струва…

— Да сте видяла някакъв мъж да излиза оттук от сутринта насам?

— Не… Доста е вероятно да е още горе… Според камериерката може да се очаква да стане един от наемателите…

— Кому беше предана камериерката…

— По-скоро на г-н Морис…

— Благодаря Ви…

Мегре и Жанвие се качиха на първия етаж. Мегре позвъни и изминаха няколко минути, преди някой да се отзове.

— Г-жа Марсия, ако обичате…

— Не зная дали ще може да Ви приеме… Влезте все пак…

Тя ги въведе в големия салон, който бе придобил обичайния си вид.

— Ще трябва пак да дойдем със специалисти по старинни мебели — промърмори Мегре, докато чакаха.

Вместо Лин на рамката на вратата се изправи Манюел Мори.

— Пак ли Вие!

— Пожелах да видя Лин Марсия…

— Тя няма никакво желание да Ви приеме, а пък аз няма да Ви позволя да я безпокоите…

— Въпреки това ще ви обезпокоя и двамата. В името на закона Ви арестувам…

— А, да!… Прословутата заповед за арест…

— Този път има и друга, на името на Лин Марсия, по баща Полен…

— Посмял сте да…

— Посмял съм и Ви съветвам да не създавате никакви пречки… Може скъпо да Ви струва…

Манюел понечи да пъхне ръка в джоба си, където се разпознаваха очертанията на револвер. Мегре каза тихо:

— Долу ръцете, малкия…

Любовникът на Лин беше бледен.

— По-добре е да го държиш на мушката, Жанвие…

Потърси някакъв звънец в помещението и го откри близо до величествената камина. Натисна го. След няколко секунди камериерката се появи безмълвно на прага на салона.

— Идете да повикате г-жа Марсия… Кажете й да вземе със себе си дрехи, бельо и тоалетни принадлежности за известно време…

Тя пристигна след няколко секунди, с празни ръце.

— Какво означава…

Млъкна, като видя Жанвие с пистолет в ръка.

— Ето една заповед, която се отнася до Вас… Трябва да арестувам и двама ви…

— Но аз нямам нищо общо!…

— Най-малкото сте присъствала на убийството и сте се опитала да прикриете извършителя… Това се нарича съучастничество…

— Ако всеки път, когато една жена има любовник, тя рискува да…

— Не всички любовници превръщат съпруга в мишена… Идете да си вземете някои лични вещи… Момент… Дайте ми оръжието си, Манюел…

Онзи се поколеба. Лицето му придоби суров израз и Мегре, който очакваше всичко от него, го загледа втренчено право в очите.

Най-сетне ръката му подаде оръжието.

— Стой при него, Жанвие… Не обичам да оставям една жена сама… Не съм сигурен, че пак ще я намеря на същото място…

— Трябва да се преоблека…

— Няма да сте първата жена, която виждам да се преоблича… Как бяхте облечена, когато танцувахте в „Табарен“?…

Обстановката беше напрегната и все още се чувстваше някаква заплаха. Мегре последва Лин в дъното на хола и тя влезе в една стая, обзаведена в перленосиво и жълто в стил „Луи Шестнадесети“. Леглото не беше оправено. Върху малка масичка имаше бутилка уиски и две полупразни чаши.

Смяташе, че е способна на всичко, дори да грабне бутилката и да я счупи в главата му…

Сипа й голяма порция алкохол и отмести бутилката извън обсега й.

— Вие не искате ли?

— Не. Пригответе се…

— Колко време смятате, че ще отсъстваме? Или може би е по-добре да кажа, ще отсъствам?

— Зависи.

— От кого?

— От Вас и от съдия-изпълнителя…

— Какво Ви накара изведнъж да решите да ни арестувате, като вчера изобщо не ставаше въпрос за това?…

— Да допуснем, че от вчера насам сме направили важни разкрития…

— Сигурно не сте намерили оръжието, с което е бил убит съпруга ми…

— Много добре знаете, че това оръжие е в Сена, както и напоеният с кръв килим…

— В кой затвор ще ни отведете?

— Най-напред в затвора за временно задържани, в подземието на Съдебната палата…

— Там не се ли задържат проститутките?

— Да, понякога…

— И Вие смеете…

Мегре посочи леглото.

— Не оставихте това легло поне малко да изстине…

— Вие сте ужасен човек…

— Засега да. Побързайте…

Тя го направи нарочно, с едно движение, като че ли го предизвикваше. Съблече се гола.

— Искам да си взема душ… Сигурно няма такива неща там, където отиваме…

Имаше красиво и гъвкаво тяло на танцьорка, обаче комисарят не се развесели дори от тази гледка.

— Давам Ви пет минути…

И застана на вратата на банята, която имаше и друг изход.

Беше й необходим около четвърт час, за да се приготви. Облече същия черен костюм, както предишната вечер, същата бяла шапка, беше напъхала малко бельо в едно куфарче, както и някои тоалетни принадлежности.

— Идвам с Вас, тъй като нямам друг изход. Надявам се обаче, че това ще Ви струва скъпо…

Върнаха се при двамата мъже в салона. От изненадания поглед на Манюел личеше, че се чуди защо любовницата му ги е накарала да чакат толкова дълго. Знаеше ли и той, че е способна на всичко?

— Белезниците, Жанвие…

— Ще ми сложите белезници? — попита Манюел, който бе смъртно пребледнял и понечи да вдигне юмрук.

Беше много по-силен от Жанвие, но твърдият поглед на Мегре го накара да свали юмрука си и белезниците изщракаха.

— Надявам се, че няма да сложите и на нея?

— Само ако се наложи…

Камериерката дойде с някаква странна усмивка да им отвори входната врата.

— Вървете…

Нареди на Мори да седне отзад в колата и също се намести там, докато младата жена зае предната седалка до Жанвие. Нито един от двамата не се опита да избяга, което, впрочем, нямаше да им се удаде.

— А брат ми?

— Сигурно вече е в Следствената полиция. Освен ако не са успели да го хванат…

— Изпратихте ли ваши хора на улица „Дю Кер“?

— Да.

— Той трябва да е там… Брат ми няма нищо общо с всичко това… Дори не съм го виждал през онази нощ…

— Лъжете…

— Ще трябва да докажете обратното…

Колата влезе в двора и четиримата се изкачиха по стълбището.

— В моя кабинет, Жанвие…

Прозорецът стоеше отворен. Сега вече бурята като че ли бе наближила и в квартал „Монпарнас“ сигурно вече валеше.

— Седнете и двамата… Жанвие, иди да видиш дали Люка и Лапоент са се върнали…

Инспекторът се върна на секундата.

— Той е в съседната стая под сигурна охрана.

— Доведи го тук…

Жо беше също така вбесен, както и по-големият му брат.

— Ще подам оплакване…

— Точно така. Ще кажете това на съдия-изпълнителя.

— Колко време смятате да ни държите тук?

— Ще зависи от съдебните заседатели. Единият от вас двамата рискува да получи двадесет години или повече… А пък Вие ще получите поне няколко години сигурно…

— Нищо не съм направил…

— Зная, че не сте стрелял, но зная също така, че когато брат Ви се е обадил по телефона посред нощ, сте му помогнал да свали тялото на Марсия в колата Ви и да го остави на булевард „Жюно“…

— Не е вярно…

— Жанвие, въведи оня човек, който чака…

— Ако става дума за него…

— Тъкмо за него става дума… Влезте, Жюстен… Седнете…

Жанвие остана прав, като че ли за да ги държи под наблюдение, докато Лапоент, седнал на другия край на бюрото, правеше стенографски запис на разпита.

— На това ли му викате свидетел? — изръмжа Манюел, още по-злобен отпреди. — Можеш да го купиш за сто франка и да го накараш да каже каквото си поискаш…

Мегре се направи, че нищо не е чул, и се обърна към Лин.

— Госпожо, бихте ли ми казала дали през нощта срещу вторник сте се намирала в един апартамент до градината „Ла Брюйер“, наеман от тук присъстващия Манюел Мори?

— Това не Ви засяга.

— От това Ваше поведение трябва ли да си направя извода, че сте решила да не отговаряте на никакви въпроси?

— Ще зависи от въпросите…

Любовникът й я гледаше със свъсени вежди.

— Признавате ли все пак, че сте любовница на този човек?

— Любовница съм на когото си искам и доколкото ми е известно, няма член в Наказателния кодекс, който да ми забранява това.

— Къде спахте през последната нощ?

— В дома си.

— С кого?

Същият отговор.

— Знаехте ли, че любовникът Ви има заредено оръжие в нощното си шкафче или върху него?

Никакъв отговор.

— Позволявам си да наблегна на този въпрос, във Ваш собствен интерес, тъй като е много важен. За Вас по-специално.

„Когато съпругът Ви е позвънил на вратата, Вие сте лежала гола под чаршафа. Манюел наметнал някакъв халат, за да отиде да отвори, обаче не взел пистолета със себе си…

А пък съпругът Ви държал оръжие в ръка… Тръгнал веднага към спалнята и отметнал чаршафа… Как се е държал с Вас, нямам представа… След това се обърнал към Манюел, който се доближил до леглото и след миг вече бил с пистолет в ръка… Стрелял е пръв… Това е първата версия… При възстановяването на обстоятелствата, което скоро ще бъде направено, ще проверим дали тази версия е правдоподобна…

Съществува и друга хипотеза, също така правдоподобна… Знаела сте къде се намира оръжието… Съпругът Ви всеки момент е щял да стреля срещу любовника Ви и Вие сте стреляла първа… Какво ще кажете за това?“

— Ще кажа, че това е чиста глупост. Най-напред, би трябвало да съм била там. След това…

Без да я слуша, Мегре се обърна към Манюел.

— А Вие какво ще кажете за това?

Лицето на по-големия брат Мори бе мрачно и най-сетне той поклати глава.

— Нищо няма да кажа.

— Не протестирате ли срещу тази версия?

— Повтарям, че не казвам нищо по въпроса.

— Значи, така ме изоставяш?… Добре, миличък, скоро ще видиш какво ще стане…

— Забележи, че нищо не съм казал.

— Можеше все пак да отречеш, нали?

— Може би ще говоря по-късно, пред съдия-изпълнителя и в присъствието на адвоката си…

— А дотогава всичко ще падне върху мен… Слушайте, господин комисар…

Тя пристъпи разярена към бюрото на Мегре и започна да говори, като ръкомахаше бурно. Вече не бе елегантната Лин Марсия, а просто една развихрила се женска.