Айрис Йохансен
Игра със смъртта (5)

Глава 5

5,40 часът

Приключи. Оставаха само очите. Посегна към мострите на очи върху работната си маса.

Кафявото бе най-разпространеният цвят на очи и при реконструиране тя почти винаги го използваше. Постави стъклените очи в гнездата и отстъпи назад.

Ти ли си, Джон Девън? Справих ли се достатъчно добре с работата, за да те прибера у дома?

— Искаш ли вече снимката? — попита Джо тихо.

Бегло бе долавяла, че той седи на дивана през цялата нощ и изчаква.

— Да.

Той се изправи и отвори големия плик върху масичката. Остави едната и й донесе другата.

— Тази ти трябва, струва ми се.

Тя се вгледа във фотографията, без да я докосва. Той грешеше. Тя не я искаше.

Поеми я. Отведи го вкъщи.

Посегна и взе снимката. Трябваше да сложи сини очи, даде си сметка тя. Всичко друго съвпадаше.

— Той е. Джон Девън.

— Да. — Взе снимката и я хвърли върху работната маса. — Ще се обадя на Спиро веднага след като те сложа да легнеш.

— Аз ще му се обадя.

— Млъкни. — Дръпна я за ръката и я повлече стаята и по коридора. — Аз ще свърша тази работа. Ти приключи със своята задача.

Да, беше приключила. Джон Девън бе намерен и това означаваше…

— Престани да мислиш — скастри я Джо и грубовато я бутна на леглото. — Знаех какво ще започне да те яде, щом свършиш. Но, по дяволите, сега трябва да си починеш.

Изчезна в банята и излезе с влажен пешкир. Седна до нея и започна да бърше глината от ръцете й.

— Добре е да взема душ.

— След като се наспиш.

Остави пешкира на тоалетката, накара я насила да легне и я зави.

— Опасявах се, че ще се окаже той — прошепна тя. — Много ми се искаше да се окаже Джон Девън, но същевременно се страхувах.

— Знам. — Загаси лампата в банята, седна до Ив и взе ръцете й в шепи. — Но не бе готова да се откажеш, нали?

— Не можех. Нямаше начин. И ти го знаеше.

Леко стисна ръцете й, това бе единственият му отговор.

— Щом това е Джон Девън, излиза, че онова чудовище вероятно казва истината. Вероятно не Фрейзър е убил Бони.

— Възможно е, но не е задължително. Само защото Дом е убил едно от децата, които според твърденията на Фрейзър са негово дело, още не значи, че Дом е убил всичките.

— Но сега шансовете Дом да е убил Бони са по-големи.

— Не знам, Ив — промълви Джо уморено. — Просто не знам.

— И е възможно още да държи костите й. Онова момиченце може да е малката ми Бони. Не му стига, че я е унищожил, ами сега я държи и като трофей.

— Държи костите й за примамка.

— Адски ми е гадно, като си представя, че това чудовище е при нея. Адски.

— Шшт… Не мисли за това.

— И как според теб мога да престана?

— По дяволите! Откъде да знам? Но го направи. — Замълча за миг. — Той иска именно това. Да те контролира. Подстави си каква наслада ще му донесе представата как лежиш тук и страдаш заради нещо, извършено от него. Заспи и по този начин ще измамиш кучия му син.

Джо беше прав: тя постъпваше точно според желанията на Дом.

— Извинявай. Не исках да рухна. Вероятно съм уморена.

— Никак не е чудно.

— Объркана съм. Трудно ми е да не… Исках да я прибера вкъщи, но не като…

— Ще се заловиш с тази работа, след като се наспиш.

— И ти не си спал.

— Откъде знаеш? Съмнявам се, че изобщо си подозирала за присъствието ми на планетата, докато работеше върху момченцето.

— Не е вярно.

— Нима?

— Винаги усещам присъствието ти. То е като… — Трудно й бе да обясни. — Все едно имаш стар дъб в градината си. Дори да не му обръщаш внимание, никога не забравяш истински, че е там.

— Май ме обидиха. Дърво? Дърво ли ме нарече?

Не. Ако й напомняше дърво, то бе, защото й осигуряваше подслон и закрила и проявяваше търпение.

— Много си умен. Как не се сетих, че няма да успея да те излъжа?

— И не съм толкова стар.

— Но достатъчно. — Усмихна се, даде си сметка Ив. Само преди малко изпитваше болка, а сега вече се чувстваше по-добре. Джо винаги я караше да се чувства по-добре. — Вече съм наред. Не е нужно да стоиш при мен.

— Ще поостана. Вероятно си изпаднала в истерия, за да ме наричаш дъб. Единственият начин да се отървеш от мен е да заспиш.

Вече я налягаше дрямка. Нямаше нищо страшно в момента да остави нещата такива, каквито са. Джо е до нея и пропъжда мрака.

— Това ми напомня пътуването до остров Къмбърленд, след като екзекутираха Фрейзър. Помниш ли? По същия начин държеше ръцете ми и ме караше да говоря, говоря…

— А сега се опитвам да те накарам да млъкнеш.

За миг тя остана смълчана. После промълви:

— Той започва да ме плаши, Джо.

— Няма от какво да се страхуваш. Няма да допусна нищо да ти се случи.

— Не очаквах да се изплаша. Отначало само се ядосвах, но той е умен и желанието да ме убие не стои на първо място. Стреми се да ме принуди да се почувствам… Иска истински да ме нарани. Изпитва потребност да го стори.

— Така е.

Внезапно я осени мисъл.

— Мама?

— Охраняват я. Погрижих се да не успее да я докосне.

Изпита облекчение.

— Наистина ли?

— Стори ми се логичен ход. Не е зле за едно дърво, какво смяташ?

— Не е зле.

Щом майка й е в безопасност, основното оръжие на Дом е отнето. Няма да успее да нарани Ив чрез някого, когото тя обича.

Как ли пък не! Та той още държи Бони!

Но Бони е мъртва. На Ив й призляваше от мисълта, че той държи костите на Бони, но нямаше начин вече да нарани дъщеря й. Може да нарани единствено Ив, а тя ще крие от него колко е уязвена.

— Всичко е наред. Майка ти е в безопасност — увери я Джо. — Няма причина да се безпокоиш.

Но тя определено се безпокоеше. И нямаше начин Джо да не го долавя. Но не заради майка си. След като Джо твърди, че майка й е в безопасност, значи е така. Но Ив просто…

Да забрави за момента. Да заспи, а когато се събуди, ще измисли как да хване негодника и да прибере Бони вкъщи. Той не е непобедим. Допусна грешка, когато потърси контакт с Ив. Няма начин да я нарани истински. Няма причина да се чувства неспокойна.

 

 

Казваше се Джейн Макгиър и беше на десет години. Дом я забеляза преди няколко дни — обикаляше с колата по-бедните жилищни квартали в южната част на града. Първоначално го привлече червената й коса, а после излъчването на независимост и дързост. Ходеше по улиците сякаш предизвикваше света да й се изпречи на пътя. Съвсем не бе кротко пиленце.

Дали е достатъчно дръзка, за да допадне на Ив Дънкан? Нейната дъщеря бе съвършено различна. Но пък Бони Дънкан не бе израснала в четири различни приемни семейства на временни настойници като Джейн Макгиър. На Бони не й се бе налагало да се учи да живее по законите на улицата.

Тръгна бавно след хлапето. То очевидно отиваше някъде, имаше цел.

Изведнъж се шмугна в алея. Дали да я последва и да рискува тя да го види? Опасността не бе чак толкова голяма. Както обикновено, когато тръгваше да преследва, си бе дал труда да се дегизира.

Паркира колата и слезе. Момиченцето му се струваше подходящо. Трябваше да се увери, че не греши.

Кучи син. Скапанякът отново я следи.

Е, нека, помисли си Джейн троснато. Той е само поредният извратен старец. Такива като него се навъртаха около училището и подкарваха колите си бързо, ако Джейн се развикаше, за да привлече вниманието на учителката. Познаваше тази алея и можеше да тича по-бързо от него, ако се наложи да бяга. Вчера го забеляза, когато започна да я следи, и не свърна от улицата.

Но днес няма да постъпи така.

— Тук съм, Джейн.

Видя Майк, клекнал в големия картонен кашон до тухлената стена. Изглежда му беше студено. Снощи сигурно е спал в кашона. Обикновено постъпваше така, когато баща му се връщаше вкъщи. Лош късмет, че пустият му кучи син е избрал да се прибере през януари, когато е толкова студено.

Бръкна в джоба на якето и му подаде откраднатия сутринта от хладилника на Фей сандвич.

— Закуската. Малко е поизсъхнал, но не успях да намеря друго.

Видя го как лакомо гълта храната, после хвърли поглед през рамо.

Перверзникът се шмугна в сенките на контейнера за боклук. Подходящо място за него.

— Хайде, време е да вървим на училище — подкани тя Майк.

— Няма да дойда.

— Ще дойдеш, разбира се. Да не искаш да пораснеш глупав като баща си?

— Няма да дойда.

Тя извади най-силния си коз:

— Там е топло.

Майк премисли и се изправи.

— Може би само днес…

Тя очакваше такава реакция. Студът и празният стомах са врагове. Самата тя бе прекарала доста нощи по алеите, докато семейство Карбонис я приюти. Там бе домът й, преди да отиде при Фей и именно там научи, че ако прави достатъчно пакости, дори парите от общината за гледане на бездомно дете няма да съблазнят „родителите“ да я задържат. От общината винаги имаха готовност да предложат друго дете, ако с някое нещата не вървят.

При Фей беше къде-къде по-добре. Макар че бе постоянно уморена и кисела, Джейн не губеше надежда един ден да я хареса… ако остане достатъчно дълго.

Погледна отново назад към перверзника. Още се криеше зад контейнерите.

— Довечера е по-добре да спиш другаде. Има едно място близо до Юниън Мишън. Ще ти го покажа.

— Бива. На училище ли отиваш? — попита Майк. — Ще те поизпратя натам.

Очевидно беше самотен. Понеже е едва шестгодишен, още не се бе научил да не обръща внимание на празнотата.

— Разбира се. Защо не?

Тя му се усмихна.

 

 

Дом не бе сигурен, докато не я видя да се усмихва.

Усмивката бе топла и сладка. Още по-привлекателна заради необичайната бдителност на хлапето и очевидната жилавост. Ако не бе забелязал размекването, нямаше да е толкова сигурен. Но сега бе напълно убеден.

Малката, Джейн Макгиър беше идеална.

 

 

— Сигурно ли е, че момчето е Девън? — попита Спиро, щом Джо отвори вратата по-късно същия следобед.

— Доста му прилича. — Джо посочи статива. — Снимката е върху работната маса. Виж я.

— Точно това ще направя. — Прекоси стаята. — Къде е госпожа Дънкан?

— Още спи.

— Събуди я. Искам да поговоря с нея.

— Гледай си работата. Изтощена е. Говори с мен.

— Трябва да… — Подсвирна леко, когато сравни възстановката със снимката. — Господи, много я бива.

— Прав си.

Хвърли снимката обратно върху масата.

— Почти ми се ще да не е той. Осъзнаваш ли какво означава?

— Да. А и Ив го знае.

— Ще се наложи да я използвам, Куин.

— Никой не може да използва Ив.

— Освен ако тя не желае да бъде използвана — уточни Ив от прага. Тръгна към тях. Очевидно току-що бе станала от леглото. Косите й бяха разчорлени, дрехите — изпомачкани. — И фактът, че той е Джон Девън, не е от особено значение за вас, Спиро. И без това щяхте да се опитате да ме използвате.

Спиро погледна отново към черепа.

— Възможно е твърденията на онзи тип, че Фрейзър си е приписвал негови убийства, да са верни.

— Някои от неговите убийства — поправи го Джо. — Разполагаме само с двете момчета.

— Не са ли достатъчно? — Спиро се обърна към Ив. — Ще ми помогнете ли?

— Не. Възнамерявам да помогна на себе си. Заедно с Джо осигурете на мама безопасност и ще позволя да ме използвате за примамка.

— Няма да го допусна — намеси се Джо.

Тя не му обърна внимание, а попита Спиро:

— Той ме наблюдава, нали?

— Куин ли ви каза?

— Не. Дом знаеше за пътуването ни до Таладега. — Погледна към Джо. — И какво още?

— Някой е държал къщурката под око. Вчера накарах Спиро да изпрати екип да огледа храстите, сред които се е крил и наблюдавал.

— Благодаря за информацията.

— Е, сега вече знаеш. Пък и до неотдавна беше прекалено заета. — Усмихна се. — Не допускам да се появи, докато Чарли и другите хора на Спиро патрулират отвън, а аз съм вътре.

— Не бъди така убеден. Очевидно е отегчен, иначе нямаше да поеме толкова много рискове.

Усмивката му изчезна.

— За толкова нестабилен ли го смяташ?

— По някаква причина е напълно отчаян, според мен. Но не ми се вярва засега да направи опит да ме убие. Не и преди да получи онова, което желае.

— А когато се опита, ние ще сме насреща — обади се Спиро.

— Нима? — попита тя уморено. — Защо ще напада, ако осъзнава риска да го хванат? Ако е толкова умен, колкото мислите, ще намери начин да стигне до мен, като ви избегне. Екипът ви откри ли някакви улики вчера.

— Все още изследваме… — Спиро поклати глава. — Не. Нищо — призна.

Тя сви рамене.

— Ето за това ви говоря.

— Какво предлагате?

— Ние да вървим след него, а не да изчакваме той да тръгне след мен.

— Много по-безопасно е за вас…

На вратата се почука. Чарли се усмихваше извинително.

— Съжалявам за безпокойството, но дали вече не се обадиха по телефона? Мина повече време, отколкото очаквах.

— Никой не се е обаждал — отвърна Джо.

— Защо не питаш мен? — обади се Спиро суховато. — Не ти ли хрумна, че като по-висшестоящ ще потърсят мен?

Чарли го изгледа напрегнато.

— И обадиха ли се?

— Снощи. Ще ми изпратят целия доклад по факса в Таладега. Изненадаха се, че не съм уведомен за искането ти да влязат направо във връзка с теб.

Чарли сви устни.

— Извинявам се. Май проявих самоинициатива.

— Е, енергичността е за предпочитане пред апатията.

— Открили ли са сходни случаи? — попита Джо.

— Евентуално два. Преди три месеца са открити два скелета в Сан Лус, предградие на Финикс. Без зъби. С остатъци от восък по дясната ръка.

— На деца ли са? — попита Ив.

Спиро поклати глава.

— На възрастни. Мъж и жена.

— Аризона — промълви Джо. — Това е доста далеч.

— Кой твърди, че Дом е местно момче? — попита Спиро.

— Навъртал се е тук преди десет години — напомни Ив. — И сега е тук.

— Обществото ни е доста подвижно, а е известно, че организираните серийни убийци пътуват повече от обикновените хора. — Спиро се обърна към вратата. — При всяко положение ще изпратя човек във Финикс да провери местния полицейски архив за допълнителни сведения. Сигурно ще се наложи да съставим екип, който да действа на територията на няколко щата.

— Може ли аз да отида? — обади се Чарли.

— Не, не може — сряза го Спиро. — Оставаш тук и ще пазиш госпожа Дънкан. Няма да изпускаш къщурката от очи; кажи и на патрулиращите да са нащрек.

— Ив — обади се тя суховато. — Официалните обръщения звучат доста глупаво при създалите се обстоятелства.

— Ив — повтори Спиро и се усмихна. — Май си права, по-добре да си говорим на ти. Вероятно всички добре ще се опознаем, преди да приключи тази история. Довиждане засега. Ще ти съобщя, ако открия нещо. — На прага спря. — Стой вътре, Ив. Явно имам по-голямо доверие в моите хора и в твоя приятел Куин, отколкото ти.

Веднага щом вратата се затвори след Спиро, Чарли се ухили.

— Най-добре е да изляза. Спиро очевидно не беше във възторг от проявената от мен самоинициатива. Трябва да се сниша и строго да спазвам дисциплината, за да изкупя греха си.

Тя му се усмихна в отговор и се насочи към банята, за да вземе душ.

Финикс, Аризона. Два трупа.

Единадесет в Таладега. Два във Финикс. Колко още бе убил Дом? Как е възможно някой да избие толкова много хора и да остане човек?

Но човек ли е той? Колко зло е успял да причини, преди душата му да се изкриви и…

Побиха я студени тръпки и тя се разтрепери. Престани. Няма значение в какво чудовище се е превърнал Дом. Важното е да го заловят и да му попречат да убива повече.

Горещата вода обля тялото й.

Ала не успя да прогони настанилия се в душата й хлад.

 

 

— За бога, престани да крачиш напред-назад, Джо — възнегодува Ив. — Вече минава полунощ. Защо не отидеш да си легнеш?

— Ти си легни. Нещо съм напрегнат.

— Няма какво да ми се зъбиш.

— Напротив. Това е едно от малкото позволени ми неща. Защото иначе не ми е разрешено… — Спря изблика си. — Извинявай. Изглежда ме обзема клаустрофобия, като седя тук и очаквам нещо да се случи.

И тя се чувстваше по същия начин, но не възнамеряваше да прости великодушно на Джо за изтърваните нерви.

— След като не искаш да си легнеш, защо не свършиш нещо полезно? Занеси чаша кафе на Чарли.

— Добре, отивам.

Тя си пое дълбоко въздух, когато няколко минути по-късно входната врата се затвори зад гърба му. Никога не бе виждала Джо така избухлив. От онзи следобед беше…

Телефонът й иззвъня.

— Събудих ли те? — попита Дом.

Сърцето й заби учестено.

— Не спях.

— О, сигурно си поспала, след като приключи работата с малкия Джони Девън. Той се оказа, нали?

— Заявих, че няма да ти кажа нищо.

— Каква упоритост. Следователно съм отгатнал правилно. Не се и съмнявах, че ще се справиш чудесно. Очевидно много се гордееш с работата си.

— Защо ми се обаждаш?

— Важно е да поддържам връзка с теб, за да се опознаем по-добре. Не ти ли каза същото и агент Спиро? Измъкни негодника от бърлогата. Открий каквото можеш, за да помогнеш на специалистите по профили от ФБР. Така ли беше?

— Нещо подобно.

— Ще ти сътруднича. Но и ти ще трябва да ми дадеш нещо, Ив. Искам твоя психологически портрет, Ив.

— Ти вече знаеш доста неща за мен.

— Не ми е достатъчно. Кажи например вярваш ли в прераждането?

— Какво?

— Прераждането. Милиони вярват в прераждането. Колко утеха носи такава мисъл. — Изхили се. — Стига да не се появиш отново като хлебарка.

— За какво говориш?

— Но не ми се вярва Господ да допусне твоята Бони да се прероди в хлебарка, нали?

— Млъкни.

— Заболя те, а? Почти го усетих. Хубавата малка Бони…

Наистина я заболя. Налудничавата представа й подейства разтърсващо. Глупаво е да допуска да я наранява. И е още по-глупаво да му даде да разбере, че я е наранил.

— Не ме заболя. Защо да ме заболи? Не вярвам в прераждането.

— Все пак помисли по въпроса. Както вече казах: понякога носи голяма утеха. Аз лично доста мисля за него напоследък. Запозната ли си с Библията?

— Донякъде.

— Не е любимата ми книга, но в нея има някои уникални идеи. Една ми е особено забавна. Битие 2:22.

— Не знам какво гласи.

— Ще ти кажа. Но първо излез пред, входната врата и вземи подаръка ми.

— Подарък?

— В лявата част на верандата е. Не успях да приближа до входната врата и да го оставя, защото онзи агент от ФБР бди зорко наоколо.

Тя навлажни устни с език.

— Какъв е подаръкът?

— Иди и го вземи, Ив. Ще те изчакам.

— Би било много глупаво от моя страна да изляза навън, след като ти ме съветваш. Откъде да знам, че не ме причакваш?

— Знаеш, че не е така. Още не съм готов да те нараня. — Замълча. — Но не обещавам, че няма да нараня Куин, ако го повикаш. Това е наша малка тайна. Иди вземи подаръка.

Тя тръгна към вратата.

— Послуша ли ме?

— Да.

— Добре. Слушай сега: твърдят, че душите на жертвите на насилие са неспокойни и се завръщат на земята по-бързо от другите. Значи Бони се е преродила веднага.

— Негодник.

— Убих я преди десет години, нали? Следователно търсим десетгодишно дете. Независимо дали момиче или момче. — Изхили се. — Нали се отказахме от хлебарките? При входната врата ли си вече?

— Да.

— Погледни през прозореца и ще видиш якия си пазач, седнал в колата си до езерото. Там беше, когато оставих пакета ти преди няколко часа.

Тя погледна през прозореца. Чарли не беше в колата. Стоеше отвън и говореше с Джо.

— На верандата ли си сега?

— Не.

— Страхуваш ли се от мен, Ив? Не искаш ли да узнаеш какво има в пакета?

— Не се страхувам от теб. — Отвори вратата. Беше само по стара тениска и студеният вятър обгърна голите й крака. — Сега вече съм на верандата. Къде е проклетият пакет?

— Ще го видиш.

Наистина го видя; малка кафява картонена кутия в самия ляв край на верандата.

— Куин би ти казал, че е глупаво да го приближаваш. Не е изключено да се окаже бомба или да съм поставил я газ, я отрова в кутията. Но ти знаеш, че не искам да пострадаш или да загинеш.

Знаеше го. Приближи се към кутията.

— А защо да не желая точно това? Ами ако в момента те причаквам в сянката на верандата? Виждаш ли някакви подозрителни сенки, Ив?

— Не. Къде си?

— Но на верандата е толкова тъмно, че няма никакви сенки, нали?

Тя спря пред кутията.

— Ив?

Джо се бе извърнал, докато говореше с Чарли, и я видя.

— А може би съм в колата си на километри далеч. Кое би приела за истина?

Тя приклекна до кутията.

— Ив!

Отвори я.

Нещо твърдо и бяло проблесна вътре. Гласът на Дом прошепна нежно в ухото й:

— „И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.“ Битие 2:22.

— Какво правиш, по дяволите?

Джо бе до нея и се опитваше да я отдръпне от кутията.

Тя го отблъсна.

— Остави ме на мира.

— Господ и аз имаме много общо. Ако вярваш в прераждането, тогава, като съм убил твоята Бони, аз, подобно на Господ, съм създал чисто ново човешко същество. Макар да не я създадох точно от реброто на Бони, надявам се да оцениш символиката. — Замълча. — Между другото, името й е Джейн.

Затвори.

Телефонът се плъзна от ръката й. Тя се вторачи в кутията.

— Не я докосвай — нареди Джо.

— Ще се обадя на Спиро да изпрати екип, за да я проверят — пое инициативата Чарли и хукна надолу по стълбите към колата.

— Дом ли беше? — попита Джо.

Тя кимна.

— Каза ли ти какво е това?

Тя отново кимна. Толкова дребно…

Посегна и го докосна с пръст. Гладко…

По страните й започнаха да се стичат сълзи.

— Ив.

— От Бони е. Реброто е на Бони.

— По дяволите! — Джо я взе на ръце и я отнесе вътре. — Кучи син. Мръсник.

— Бони…

— Шшт… — Седна на дивана и я залюля. — По дяволите, защо не ми се обади?

— Реброто е на Бони…

— Защо да не е от животно? Защо да не те лъже?

Тя поклати глава.

— Бони…

— Чуй ме. Иска да те нарани.

И успя. Господи, как успя. Цялото й тяло се раздираше от болка. Снощи си повтаряше, че той не разполага с истинско оръжие срещу нея, че е в състояние да контролира… По дяволите, не можеше да спре да плаче.

И не можеше да престане да мисли за онази малка част от тялото на Бони в кутията.

— Иди го донеси.

— Кое?

— Там е… студено.

— Ив — прошепна Джо нежно, — това е улика. Не бива да…

— Допускаш ли, че някога ще остави улика? Иди го донеси.

— Дори да е на Бони, тя не би усетила никаква…

— Държа се неразумно, знам, но не искам да е там, отвън, на студеното… Боли ме. Внеси я вътре.

Джо изруга тихо и стана. След миг се върна с кутията.

— Няма да гледаш какво има вътре. — Прекоси стаята и пъхна кутията в чекмедже на работната маса. — И това заминава в лабораторията за анализи.

— Добре.

— Престани да плачеш, по дяволите.

Тя кимна.

— О, Господи. — Падна на колене пред нея и я взе в прегръдките си. — Убиваш ме. Моля те, престани да плачеш.

— Извинявай. Наистина се опитвам да спра. От шока е. Не очаквах… — Преглътна. — Той постигна реакцията, която искаше от мен, нали?

— Какво ти каза?

Тя поклати глава.

— Не сега. Дай ми минутка.

Прегърна я още по-силно.

— Ще ти дам толкова време, колкото ти е нужно. Десет години, ако се налага. Защо не? По дяволите, вече ти посветих толкова.

За какво говори? Тя не разполага с десет години. Възможно е въобще да не разполага с никакво време. Зарови лице в рамото му; опитваше се да преодолее ужаса от видяното в кутията, но съзнаваше, че й предстои още по-голям ужас.

— Каза, че…

Не бе в състояние да продължи. Поне не сега.

Името й е Джейн.

 

 

— Какви са тези глупости? — изсумтя Джо. — Какво прераждане?

— Говореше ли като човек, който си вярва? — обърна се Спиро към Ив.

— Не истински.

— Значи те е манипулирал.

— Искаше да му повярвам. — Усмихна се горчиво. — Така е доста по-забавно за него.

— Знае, че си прекалено интелигентна, за да приемеш сериозно подобни глупости — обади се Джо.

— Но знае също колко държа на децата. — Стисна отпуснатите си в скута ръце. — И костите не се оказват достатъчни за него. Ами ако вече е избрал следващата си жертва? Ако успее да ме направи съучастник в убийството? Причина за осъществяването му?

— Умно — промърмори Спиро.

— Добре е, че го приемаш така спокойно — отбеляза Ив сухо. — Аз не намирам от какво толкова да се възхищавам у този негодник.

— Не му се възхищавам, а оценявам способностите му. Пък и всичко, което казваш, са само догадки.

— Дал си е доста труд, за да ми подхвърли кутията!

— И това ти причини голяма болка. А на него изглежда му носи удовлетворение.

Тя поклати глава.

— Това е само началото. Нанесе удар с Бони. Вторият бе заплахата за друго момиченце. И се опита да обвърже двете деца в съзнанието ми.

— Успя ли? — попита я Спиро.

— Не, разбира се.

Спиро присви очи и я изгледа изпитателно.

— Дори съвсем мъничко?

Тя сведе очи.

— Няма да му позволя да направи това с мен.

— Надявам се.

— Трябва да я намерим. Трябва да намерим това малко момиче.

— А ако тя изобщо не съществува? — намеси се Джо.

— Съществува.

— Ако съществува, може вече да я е убил.

Тя поклати глава. Не й се вярваше.

— Според мен, не е.

— Незабавно ще изпратя съдържанието на кутията за анализ и ще се обадя — заяви Спиро делово. Обърна се към Джо. — Искам да разбера как Дом е успял да стигне толкова близо до къщата.

— Защо смяташ, че не си задавам същия въпрос милион пъти? Не биваше да се случи, но стана. Нужни са повече пазачи около Ив.

— Езерото се вие като змия. Никой не е в състояние да попречи на някого да вземе кану, да стигне до някое заливче и да проникне до къщата. За да се наблюдава цялата брегова ивица, са нужни агенти, които да образуват трикилометрова верига.

— Поне докарай тук един камион оборудване, та да проследим обажданията му до Ив.

— Не знам каква ще е ползата — промърмори Спиро, — но съм съгласен…

— Не — възрази рязко Ив.

Двамата я изгледаха.

— Разбере ли за опитите ни да проследим телефонните му обаждания, няма да звъни повече. Трябва да говоря с него.

Джо изруга тихо.

— Знаеш, че трябва, Джо.

— По дяволите, той наистина те е оплел в мрежите си.

— А какво ще стане, ако не се обади? — попита Спиро.

— Ще се обади. И то скоро. — Вирна брадичка. — Иска да науча кое е момиченцето.

— Ти знаеш коя е. Нали ти е казал името и възрастта й.

— Подхвърли го, колкото да ме раздразни. Стига ми, за да се тревожа, но е недостатъчно, за да я открия. А ние трябва да я открием.

— Тогава отговорността да накараш Дом да ти съобщи повече е твоя — отбеляза Спиро.

Отговорността е нейна. Дом искаше точно това — тя да е отговорна за живота на детето. Да се опита да спаси момиченце, което дори не познава.

Името й е Джейн.

И е само на десет години. Прекалено малка, за да знае как да се бори срещу чудовището, което я преследва. Едно малко момиче. Толкова безпомощно…

 

 

Юмрукът на Джейн се заби в носа на Чанг и рукна кръв.

— Върни ми я.

Чанг изпищя и се хвана за носа.

— Фей, Джейни ме удари. Нищо не й направих, а тя ме удари.

— Джейн, престани — провикна се Фей от кухнята. — А ти, Чанг, стига си хленчил.

— Върни я.

— Крадла. Мошеничка. — Чанг отстъпи. — Ще на Фей и тя ще те натика в затвора.

— Върни я! — Удари го в корема и сграбчи ябълката, която падна от ръката му. Почти прекоси стаята, когато Фей извика:

— Спри на място, Джейн.

Въздъхна и спря. Лош късмет. Само още няколко секунди и щеше да изхвърчи през входната врата.

— Открадна ябълка от хладилника. През последните два дни краде разни неща оттам. — Чанг се усмихна злорадо. — Ще кажеш ли да я арестуват, Фей?

— Какви неща? — попита Фей.

— Храна. Видях я как вчера напъха сандвич в чантата си.

— Истина ли е, Джейн?

Момичето не отговори.

— И ме удари.

— Млъкни, Чанг. За бога, по-висок си от нея поне с пет сантиметра.

— Нали каза, че не бива да се бия? — тросна се той намусено.

— Също така ти казах, че не бива да хленчиш, а ти не преставаш. — Фей бръкна в джоба си и извади книжна салфетка. — Хайде, избърши се. Ще закъснееш за училище.

Чанг избърса носа си.

— Вчера Джейн закъсня.

— Джейн никога не закъснява за училище.

— Вчера закъ… — Срещна предупредителния поглед на Джейн и заотстъпва към вратата. — Питай я.

След тези думи той изхвърча от къщата. Фей кръстоса ръце пред гърдите си.

— Е, питам те.

— Закъснях.

— Защо?

— Трябваше да свърша нещо.

— Какво?

Джейн не отговори.

— Крадеш ли храна?

— Не много.

— Знаеш колко ми е трудно да покривам разходите, за да изхранвам и трима ви.

— Утре няма да ям.

— Ти и без това не ядеш достатъчно. Чанг и Раул са вечно гладни. Което ме връща на въпроса: защо крадеш храна, след като почти през цялото време не успявам да те накарам да изядеш вечерята си?

Джейн мълчеше.

— Когато бях в четвърти клас, един побойник ме принуждаваше да му отстъпвам обяда си всеки ден. Бих разбрала, ако…

— Никой не ме изнудва.

Фей леко се усмихна.

— А дори и да се опита, щеше да го фраснеш здравата.

Джейн кимна.

— Ако е възникнал проблем, не е зле да поговориш с мен.

— Нямам проблем.

— Не би ми казала, дори да имаш. Защо ли въобще се опитвам да разговарям с теб? — Фей уморено отметна кичур коса от челото си. — Хайде, върви. Ще закъснееш.

Джейн се поколеба. Отсега нататък щеше да й бъде по-трудно да набавя храна. Дали пък да не се довери на Фей?

— Разрешаваш ли да задържа ябълката?

— Ако ми кажеш защо.

— Някой има нужда от нея.

— Кой?

— В момента не бива да се прибира вкъщи. Баща му е там.

— Кой е той?

— Да го доведа ли тук?

— Дете? Джейн, знаеш, че нямам възможност да прибера повече деца. Но ако го тормозят вкъщи, по-добре да се обадим в Социални грижи за децата; оттам ще се застъпят за него пред родителите му.

Трябваше да се досети, че Фей няма да разбере.

— Те няма да помогнат. Ще ги посетят и ще напишат рапорт. Това само ще направи нещата по-лоши за него.

— За кого става дума? Кажи ми.

Джейн се отправи към вратата.

— Джейн, искам да ти помогна. Довери ми се. Ще загазиш.

— Ще се оправя. Хайде, не искам пак да закъснея за училище.

— Не това имах предвид. — Фей я гледаше безпомощно. — Искам да съм ти приятелка. Защо не успявам да проникна в душата ти? Защо държиш всичко така стаено в себе си?

— Разрешаваш ли да задържа ябълката?

— Не би трябвало да ти позволявам… Добре де, вземи я. И не удряй повече Чанг.

— Добре.

Джейн отвори вратата и изтича по стълбите. Неприятно й беше, защото стана причина Фей да се почувства нещастна. За миг си представи как Фей я разбира и й помага, а трябваше да се досети, че няма да стане така. Не можеш да разчиташ на никого да ти помогне. С всичко трябва да се справяш сам.

Фей поне не я принуди да върне ябълката, както биха постъпили някои възрастни. Но от хладилника на Фей вече не можеше да набавя храна за Майк. Ще се наложи да я търси другаде.

По челцето й се появиха бръчки, докато обмисляше как ще го постигне.