Айрис Йохансен
Игра със смъртта (18)

Глава 18

Следващата вечер

20,45 часът

Свещи. Навсякъде.

Свещници със свещи, чиито пламъчета танцуваха на вятъра. И фенер. И газени лампи.

Ив паркира колата в подножието на хълма и погледна към площадката, където е била палатката.

Това е, за да ме посрещнеш ли, Дом? Там горе ли си?

Набра номера на Спиро.

— Къде си?

— На около три километра от Джеймсън в отбивка на пътя. Не рискувахме да се приближим повече, за да не ни забележи. От върха на хълма се вижда на километри наоколо.

— Знам. Виждате ли свещите?

— Да. Помни: дай радиосигнала веднага щом се убедиш, че Дом е там, и ние ще пристигнем.

— Не предприемайте нищо, докато не се уверя, че Джейн е жива и в безопасност. Уговорката ми е той да ми се обади.

— Стой заключена в колата, докато не си напълно сигурна. Там поне си в безопасност. Имаш ли оръжие?

— Револвер.

— Куин ли ти го даде?

— Не. Казах ти, че не желая той да е в течение. Сара имаше един и ми го зае. В джоба на якето ми е.

— Куин много би ни помогнал.

— Не мога да рискувам Дом да го убие. Той и без това вече направи прекалено много за мен.

— Трябваше да се досетя, че желанието ти да защитаваш ще проговори. Не се колебай да използваш оръжието.

Затвори.

Тя седеше в колата, загледана в свещите на върха на хълма.

Пет минути. Седем минути.

Телефонът иззвъня.

— Радваш ли се на свещите ми? — попита Дом.

— Искам да говоря с Джейн.

— Съмняваш ли се в мен? Не помниш ли? Искам ти да умреш първа?

— Дай да говоря с Джейн.

— О, добре.

— Ив, не прави каквото той ти казва — изкрещя Джейн в слушалката. — Той е хлъзгав гадняр и аз…

Дом дръпна телефона.

— Това стига ли ти? Само толкова ще чуеш. Проявих страхотно търпение към Джейн, откакто се съвзе, но тя наистина започва да ме дразни.

— Достатъчно ми е.

— Тогава заповядай в гостната ми. Ще съм там след десет минути.

Тя натисна бутона за изключване и бързо набра Сара.

— На десет минути път оттук е.

— Това покрива доста голям терен.

— Открий го. Ако ме убие и избяга, не допускай да се насочи към Джейн.

— Ще направим всичко по силите ни.

Девет минути.

Стой в колата. Бъди в безопасност още известно време. Стой и наблюдавай потрепващите пламъчета на хълма.

 

 

Сара запаса колана с уредите и Монти се напрегна.

— Точно така, момчето ми. Време е да се хващаме за работа. — Даде на Монти да помирише тениската на Джейн. — Намери я.

Хукна по дирята след него в тръс. Вече се бе запознала с терена наоколо и се бе спряла на две вероятни места, определени с помощта на логиката.

Не би държал Джейн на открито. Значи или е в гората в подножието на планината на запад, или в обраслата с храсти падина на изток.

И двете отстояха от хълма на десет минути път пеша.

В коя посока да поеме?

Ще вземе решение, когато стигне по-близо. Господ да й помогне да избере правилната. Монти почти тичаше.

Дете…

 

 

Десет минути.

Ив отвори вратата и излезе от колата. Студеният въздух я прониза до кости. Беше безлунна нощ, студена като лед. Щеше да вали сняг.

Тръгна да изкачва хълма.

Свещи.

Пламъчета.

Там ли си, Дом?

Стигна върха.

Никой.

Само свещите, пламъчетата и играещите сенки по голата земя. Не бе така ярко осветено, както й се бе сторило отдолу. В далечния край на площадката имаше плътна сянка.

Навлезе по-навътре в кръга от светлина.

Наблюдава ли я, или въображението й си прави шеги?

Извърна се.

Никой.

Или има някой? Нещо в сенките…

Поколеба се и тръгна от светлината към сенчестите петна.

— Дом? Нали ме искаше тук? Ела и ме вземи.

Никакъв звук.

 

 

Време е да вземе решение.

Сара спря да си поеме дъх.

Горичката или падината?

Монти вече бе взел решение. Препускаше към горичката. Спря, подуши и отново пое.

Беше уловил дирята на Джейн.

 

 

Нещото в сенките не беше фигура, даде си сметка Ив. Имаше нещо на земята… Приближи се.

Все още не различаваше какво стои пред нея.

Направи още няколко крачки.

Започваше да придобива неясни очертания.

Почти стигна до нещото.

Тяло ли е това?

Господи!

Джейн?

Изпищя.

Тялото на мъжа бе с разпънати крайници, привързани към четири колчета, а очите му бяха широко отворени. Чертите му бяха застинали в мълчалива агония.

Марк Грънард.

— Така разпънах и баща си.

Извърна се и видя Спиро зад себе си. Той й се усмихна.

— Малък подарък за добре дошла. Щеше да е момиченцето, но знаех, че няма да дойдеш, ако не се надяваш, че имаш шанс да я спасиш.

— Ти ли си Дом? — прошепна тя.

— Разбира се.

Човек, който се взира в чудовища.

Но самият той беше чудовището.

— Господи, каква глупачка се оказах. Няма никакъв капан. Никакви агенти на ФБР, готови да ме спасят в последния момент, не се навъртат наоколо.

— За жалост е така. — Пристъпи по-напред и почти се загуби в сенките. — Не си слагай ръцете в джобовете. Имам нож в ръката и мога да го забия в теб веднага, но не желая всичко да приключи толкова бързо. Играта беше превъзходна и искам да се насладя на победата.

— Все още не си спечелил.

— Това ме възхищава у теб. Никога не се предаваш. Но е редно да бъдеш по-великодушна. Проявявах находчивост при всяка крачка и заслужавам да спечеля.

— Наистина високият ти интелект е вън от съмнение. Безупречно насочи всички улики към Грънард. Дори характеристиката на серийния убиец бе направена така, че да ме наведе на мисълта за Грънард по-късно. Въобще не ми хрумна, че същевременно обрисуваш и себе си. Ти си свързан с полицията, също като Грънард, а дори и по-тясно, защото си специалист по профили от ФБР. Разполагаш с чудесни възможности да се придвижваш от място на място. Да си на терена, както се изразяваш. Могат да те търсят само по мобилния ти телефон и всъщност никой не знае къде си в даден момент. Така че спокойно можеш да твърдиш, че си в Таладега, когато в действителност си в Атланта.

— Наистина смятам мобилния телефон за едно от най-полезните изобретения. А и беше истинско предизвикателство да стана агент от ФБР. Проверки за произхода ми, които трябваше да са безупречни, психологически тестове, за да се докаже, че съм напълно нормален. Подготвях се почти две години, преди да кандидатствам. Уреждането на интервюта с хора от предполагаемото ми минало се оказа най-трудно. Нужни бяха подробности, подкупи и психологически тънкости, които биха те изпълнили с възхищение.

— Не се съмнявам.

— Но си струваше усилията. Кой бе в по-изгодно положение от мен да крие и променя уликите? Бдях къде и кога се стига до откриването на някой убит от мен, за да унищожа досието.

— Но в доклада от ПОН се споменаваше за убийството на Хардинг.

— Защото не успях да тласна диренето в друга посока. Доста неприятно.

— Но ти самият ме насочи натам, за да открия Деби Джордан.

— Фаталист съм. Видях, че всичко сякаш иска да се върне обратно към корените ми. Пожелах да дойдеш тук, за да ми помогнеш да започна отначало, да възродиш онова великолепно усещане за мощ. — Усмихна се. — Точно така се получи. Когато убих Грънард, се почувствах почти като в старите дни. Но той не може да те замести. Ти ще си нещо много по-специално.

— От самото начало ли възнамеряваше да убиеш Грънард?

— След като обмислих ситуацията и всички възможности, си дадох сметка, че с неговата смърт ще постигна две неща: ще оставя погрешна диря и ще направя нашата игра по-наситена и интересна. Как да устоя? Той щеше да се превърне в Дом и да изчезне. — Поклати глава. — Но от друга страна включването му в играта може да ме принуди да се махна оттук и да се създам отначало. Реномето на Грънард е прекалено солидно. Хората ще започнат да се съмняват и да задават въпроси. — Сви рамене. — Както и да е, ще получа предупредителните сигнали навреме, а и вече си изградих нова самоличност в Монтана. Сигурно смяната ще ми повлияе добре. Под името Робърт Спиро всичко — убийствата, прикриването на следите — ми се удаваше прекалено лесно. Дали пък това не е част от проблема ми…

— Ще се махнеш и отново ще убиваш. — Гласът й трепереше. — Отново и отново.

— Естествено. Това правя аз.

— Колко си убил?

— Наистина не си спомням. През онези първи години бях като пиян от удоволствие. Излизах почти всяка вечер. По-късно всичко се замъгли. Повече от тридесет години… Хиляда ли? Не знам. Нищо чудно да са и повече.

— Господи!

— Не се притеснявай. Ти няма да си като другите. Обещавам да те запомня.

— Сега съм в ръцете ти. Пусни Джейн.

— Няма да стане. Нали разбираш. Знае как изглеждам; малката кучка ще се опита да намери начин да ме накисне. Тя е като теб.

— Но не беше прав, че е като Бони.

— Все пак измислих интересен сценарий, не намираш ли? Той те въвлече в случая. После костите и сладката малка Джейн.

— Чии бяха костите?

Той не отговори.

— Кажи ми! На Бони ли бяха?

— Мога да те оставя да отидеш в гроба, без да узнаеш.

— Така е.

— Но тогава няма да си дадеш сметка колко съм умен. Как прекрасно те подведох.

— Значи не са били костите на Бони.

Той поклати глава.

— Бяха на Дорийн Паркър.

— Тогава всичко от разказа ти за разговора с Фрейзър е лъжа.

— Не съвсем. Наистина говорих с него. Оказа се извънредно лесно, нали съм агент от ФБР. Той си приписваше някои от извършените от мен убийства. Побъбрихме си приятно и му казах да престане. Понеже прояви здравия разум да се възхищава безкрайно от мен, той се съгласи.

— Знаеше за сладоледа. От полицейските доклади ли измъкна информацията?

— Не. Нали ти казах, побъбрихме си приятно. Той ми разказа доста неща за Бони. Искаш ли да разбереш как го е направил?

Тя стисна юмруци и изчака вълните на болка да преминат.

— Не.

— Страхливка. — Загледа се в лицето й. — Но ти се ще да узнаеш къде я е заровил, нали? Винаги си искала да я намериш.

— Трябва да я прибера вкъщи.

— Прекалено късно е. Ще умреш, без да си я открила. Страшно те боли от това, нали? Твоята Бони ложи съвсем сама в Националния парк Чатахучи, а ти ще бъдеш заровена тук, на стотици километри от нея. Боли те, нали?

— Да.

— Усещам болката ти.

— И страшно се наслаждаваш, негоднико.

— Старая се да извлека колкото е възможно повече от момента. Всичко и без това ще приключи прекалено скоро. — Замълча. — Не ме попита какъв цвят свещ съм избрал за теб.

— Не ме интересува.

— Ще бъде черна. Цветът и на моите свещи бе черен и реших да го споделя с теб. Никога преди не съм го правил. Трябва да се чувстваш поласкана. Свещите лежат до главата на Грънард. Вдигни ги, Ив. И ги запали.

Тя не помръдна.

— Вдигни ги или ти обещавам, че ще направя нещата доста страшни за Джейн, преди да й връча нейната свещ.

Тя се поколеба, после пристъпи към Грънард. Колко ли е страдал? Изражението му…

— Вдигни ги и се върни при мен.

Той стоеше в сянката. Нямаше никакъв шанс, ако той остане на тъмно.

Вдигна черните свещи.

— Сега ела към мен.

Бавно тръгна към него.

Една крачка.

Две.

Три.

— Побързай. Нямам търпение да…

Тя хвърли свещите в лицето му.

— Ив!

Тя хукна да бяга.

Искаше да напусне осветения от свещи кръг на площадката.

— Спри да тичаш. Играта свърши, Ив.

Хвърли поглед през рамо. Той тичаше след нея.

Бързо.

Приближаваше я.

Бързо.

Излезе от тъмнината.

Сред светлината.

Един-единствен изстрел прониза нощта.

Спиро трепна, препъна се и падна на колене.

Ножът се плъзна от ръката му.

Погледна невярващо гърдите си и видя появилата се кръв.

— Ив?

Тя се извърна с лице към него.

— Сега вече играта приключи, копеле такова.

Той докосна гърдите си, после отдръпна ръка. Беше изцапана с кръв.

— Кой?…

— Джо.

— Не може да бъде. Претърсих наоколо… преди да запаля свещите. Нямаше къде да се скрие…

— Бил е снайперист при „тюлените“. Веднъж ми каза, че може да улучи цел от хиляда метра. До онова дърво долу няма и петстотин. Бях сигурна, че ще те уцели, ако те види, Спиро.

Очите му се отвориха широко.

— Знаела си…

Строполи се на земята.

Пристъпи напред и коленичи до него.

— Къде е Джейн?

— Върви по дяволите.

— Ще умреш, Спиро. Какво значение има дали ще ми кажеш?

— Има… значение. Ти… откъде научи?

— Ти си се обадил анонимно, за да ме хвърлят в затвора, нали? Е, прекарах там четиридесет и осем часа. През първите двадесет и четири бях напълно безпомощна. Адски щеше да ти е приятно да ме видиш тогава. И именно в онзи момент си дадох сметка, че те оставям да победиш. Затова прекарах втората нощ в размисъл. Реших да потърся начин как да намеря Грънард. Опитах се да се дистанцирам, както правя, когато работя по някои от черепите, и да се съсредоточа единствено върху фактите и събитията. Започнах от нещо, което ме притесняваше от момента, когато го узнах, но забравих за него, щом видях снимката. Чарли сподели колко бил е възбуден Сънг: говорел за подмяна, за спектри и се обаждал по телефона, преди да заяви, че настоява да се срещне с мен. Едната възможност бе да се е обадил на Грънард, но ако го е разпознал като убиеца, защо ще му звъни. Значи е звънял на друг. Помолих Логан да чуе телефонните разговори и да открие на кого се обадил Сънг. Оказа се „Мултиплекс“ — една от компаниите на Западния бряг, която използва дигитална техника. Сънг е искал да се увери, че заключенията му за снимката са верни. Било е посред нощ, но в големите компании екипи обикновено работят денонощно. Ти си изпратил снимката на „Мултиплекс“, за да монтират образа на Грънард, та аз да го „открия“. Именно затова не ни даде снимката веднага.

— Оказа се добра идея.

— Но не си отчел колко умен беше Сънг. Компании като „Мултиплекс“ си създават собствен софтуер и вариантите на промените при светлинните спектри са почти като пръстови отпечатъци. Сънг е разпознал подмяната и е разбрал, че снимката е била обработвана. Дори от „Мултиплекс“ да не са потвърдили охотно, че това е тяхно дело, не е имало причина да не потвърдят общите технически характеристики на софтуера. Чарли обади ли ти се от лабораторията, след като звънна на мен?

— Естествено. Добре го бях обучил.

— А след това го уби. Какво щеше да направиш, ако Джо не се бе спуснал долу и не бе измъкнал снимката? Щеше ли да се появи другата снимка, за която твърдеше, че си изпратил в Куантико?

Не й отговори. Трудно му бе да диша.

— Но всичко това бяха само догадки, а аз трябваше да ги потвърдя. От „Мултиплекс“ не искаха да говорят с мен. Вероятно си ги предупредил да си мълчат във връзка с поставената им задача, а всички се вслушват в разпорежданията на ФБР. Затова взех снимката и малко я пообработих. Не разполагам с оборудването, нито притежавам опита на Сънг, затова по дигитален начин слях лицата на двамата ти братя. — Усмихна се криво. — И какво се появи за моя изненада? Появи се твоят образ.

— Лъжеш. Ние… въобще не си приличахме.

— Така е и точно това се оказа от полза. Много по-вероятно бе да получа ясно изразено лице по този начин. Това нямаше да стане, ако братята ти си приличаха. Често използвам образи на по-възрастни хора от семейството при състаряването на детските портрети. Докато работех в Националния център за изчезнали деца, си играех да наслагвам лицата на членовете от едно семейство и да видя какво ще се получи. Дори когато хората не си приличаха, странно как приликите изскачаха, когато лицата се комбинираха. Лицето, което съставих, не приличаше напълно на теб, но все пак бе достатъчно близко, а след като го състарих, то още повече ти заприлича. Това ме накара да си припомня всичко случило се.

— Не съм допускал грешки… Не съм…

— Не. Изпълняваше плана си почти съвършено. Но вярно е, че постоянно бе или до мен, или наблизо.

— Същото важи и за Грънард.

— Да. И се озадачих от онзи разговор с Дом, когато ти бе в същото помещение с мен в къщурката на Джо. Едва по-късно си дадох сметка, че всъщност не представляваше истински разговор. Дом направи кратко изказване и затвори. Предварително направен запис, настроен да се включи в определен момент. Много ефектно. — Поклати глава. — Толкова много неща си дойдоха на мястото, след като приех, че ти си Дом. Всички случаи, когато ни даваше погрешни указания или лъжеше, мен и Джо. Но защо да те подозираме? Ти беше Спиро от ФБР.

— Явно много се гордееш от себе си. — Лицето му бе изкривено от злоба. — Но не си победила. Няма да умра. Чувствам се все по-силен и по-силен. Ще остана жив и ще ме обявят за невменяем.

— Няма да останеш жив.

Вдигна поглед и видя застаналия до нея Джо, взрян в Спиро.

— Ако има и най-малък шанс да останеш жив, ще те прострелям с още един куршум, преди полицията да пристигне — процеди през зъби Джо. — Вече щеше да си мъртъв, ако се бях целил в главата. Но стоеше прекалено близо до Ив, за да рискувам.

— По-близо съм до нея, отколкото си ти. По-близо от когото и да било. Тя ще те забрави. Но мен никога. — Отмести поглед към Ив. — Момиченцето ще умре. Добре я скрих, а тук става адски студено нощем. Без палто е и е вързана. Няма да я откриете навреме.

Ив почувства как я обзема ужас.

— Лъжеш. В момента Сара и Монти я издирват. Те ще я открият.

— Ами ако съм оставил фалшива диря? Знаех, че разполагаш със Сара и Монти. Трябва вече да си разбрала, че никога не приемам нещата на доверие. А, ето че те изплаших. Не си чак толкова…

 

 

— Имаш ли нещо против да слезеш от хълма и да изчакаш в колата? — обърна се Джо към Ив. — Време е да кажем сбогом на този негодник.

— Тя няма да ти позволи. Прекалено мекушава е. — Спиро се понадигна. — Момиченцето ще умре, но аз ще живея вечно. Ще живея… — Нова струя кръв потече от гърдите му. — Спри кървенето, Ив. Нали няма да допуснеш да умра?

— Върви по дяволите. — Изправи се и застана до Джо. — Да звъннем на местната полиция, а после на Сара, за да разберем дали е намерила Джейн.

— Ей сега ще те последвам — увери я Джо.

— Не. — Тя погледна към Спиро. — Не желая да стане бързо. Остави негодника да умре бавно от загуба на кръв.

Извърна се и се отдалечи.

— Ив!

Тя продължаваше да се взира право напред, без да обръща внимание на виковете на Спиро, изпълнени с неверие и ужас.

 

 

— Не сме я намерили, Ив — въздъхна Сара.

— Температурата пада.

— Знам. Мръсникът вероятно е оставил фалшива диря; дори — няколко.

— Иска тя да умре.

— Монти поема в друга посока. Трябва да вървя.

След тези думи затвори.

Ив се обърна към Джо.

— Кара ги да се въртят в кръг. — Потрепери, когато внезапен порив на вятъра я прониза през якето. — Вероятно е около нулата. Ако я е вързал, Джейн дори не може да се движи, за да се сгрее.

 

 

Поредната фалшива диря.

Колко такива е оставил кучият му син, запита се Сара.

Дете?

И Монти бе озадачен. Тичаше наоколо в кръг, като се опиваше да улови следата.

Внезапно спря и се обърна на изток.

Дете?

— Какво има, момчето ми?

Кучето вдигна глава, сякаш се вслушваше в нещо. Господи! Трепереше, а козината на гърба му настръхна. Какво, по дяволите, ставаше?

Друго дете.

Хукна да бяга на изток.

Друго дете. Друго дете. Друго дете…

 

 

— Открихме я — докладва Сара. — На склона на падината е, под няколко големи камъка. Едва не я подминахме.

— Добре ли е?

— Студено й е, но не е премръзнала. Монти лежи до нея, за да я сгрее. Веднага след като си поема дъх, тръгваме обратно.

— Идваме при вас.

— Недей. Искам да се раздвижи в този студ. Дадох й якето си, ходенето ще й се отрази добре.

Ив помаха на Джо, който слизаше по хълма.

— Добре е.

— Слава богу. — Хвърли поглед през рамо нагоре. — Жалко, че Спиро вече не е жив, за да му натрием носа.

— Да не би?…

Джо поклати глава.

— Не ме вини. Вече беше мъртъв, когато отидох да проверя как е.

— Нямаше да те виня, дори да му бе помогнал да пукне. Самата аз бих го убила, вместо да рискувам да го оставят на свобода.

— Господи, колко си се променила.

— Да, промених се.

Погледна нагоре към хълма: свещите продължаваха да светят. Дом я бе променил. Но не по желания от него начин. Въобразяваше си, че ще я увлече надолу, ще я изключи от живота. Не си даде сметка, че вместо това я накара да протегне ръце към живота. Колко ли щеше да му е неприятно, ако можеше да го узнае.

— Полицията пристига. — Очите на Джо бяха приковани във фаровете на двете патрулни коли, които се движеха по пътя към тях. — Предстои да дадем някои обяснения.

— Така е.

Хвана го за ръката. Ръкостискането му бе топло, силно и стабилно като скала. Видя ли какво ми даде, Дом? Живот. Любов. Светлина, където преди имаше само тъмнина.

Гори в ада, негоднико.

Стисна ръката на Джо, когато поеха надолу по пътя.

— Няма да имаме никакви проблеми. Двамата ще се справим чудесно.