Сюзън Кайл
Богата наследница (5)

Глава пета

Брад приключи сделката в Монтего Бей, но не побърза да се върне в Опал Кей. Наистина имаше проблеми. Трябваше да намери начин да покрие облозите си, преди да е загубил нещо много по-ценно. Трябваха му пари в брой, бързо. Единствената му надежда беше да убеди Джош да го спаси още веднъж. Но това съвсем не бе вероятно. Джош не разбираше слабостите, защото сам той нямаше никакви. Беше неуязвим. Животът му се състоеше от правилно пресметнати бизнес решения. Беше един от най-силните хора на света, който никога не разчиташе и не изпитваше необходимостта да разчита на други. Как би могъл да проумее страстта към залаганията? „Но — размишляваше печално Брад, — все пак бих могъл да се откажа, когато пожелая. Следващият път, със сигурност.“

Нещо хладно изведнъж се разля по ръкава на костюма му.

— О, Боже Господи, колко съжалявам! — изрече красивата сервитьорка.

Носеше къса поличка, която едва прикриваше горната част на бедрата й, и плътно прилепнала бяла блуза, разтворена над стегнатите гърди с приятен тен. Беше русокоса, синеока и невероятно секси. Толкова секси, че той не забеляза кафеникавото петно върху безупречно чистия си сив костюм, нито дори усети, че мястото е мокро.

— Здравей, котенце — поздрави я със сладострастен поглед.

— Здравей! — отвърна тя и се усмихна. Косата й бе изпъстрена с разноцветни дантелени панделки. — Аз съм Барбара, твоята сервитьорка.

— Брад Лоусън — представи се той, като не преставаше да я оглежда похотливо.

Ресторантът с пет звезди съвсем не бе препълнен тази вечер. С изключение на него и още четири-пет двойки, заведението всъщност бе почти празно.

Очите й се разшириха.

— Наистина ли? — попита тя. — Да не си брат на Джошуа Лоусън?

Големият му брат бе известен навсякъде. Запита се дали и Джош бе вкусил от тази наслада, но реши, че вероятността е твърде малка. Джош си падаше по брюнетките. Поне в това отношение, ако не в друго, бе предсказуем.

— Да, точно така — потвърди с неудоволствие.

— Брат ти веднъж обядва тук — заговори тя, за да обясни откъде го познава. — Аз плачех, защото майка ми току-що бе откарана в болницата с инфаркт. Господин Лоусън уреди с шефа ми да имам повече свободно време, за да мога да стоя при нея. Толкова е добър.

Брад се усмихна.

— Да, добър е. Аз също, разбира се. Умен съм, и красив, и богат, и невероятно скромен.

Тя се засмя.

— Нима?

Той сложи ръка на сърцето си, забравил мигновено предишните тревоги.

— Скромен до дъното на душата си. Донеси ми порция пържени стриди и аз ще осъществя всичките твои мечти.

Тя се изчерви, но попита дръзко:

— Би ли могъл?

— Могат ли акулите да плуват? Хайде! Донеси тези стриди. Побързай, нямаме и секунда за губене!

— Добре. Би ли искал нещо за пиене?

— Чаша шампанско. Шампанско и стриди са тайната за успехите на Казанова, сигурен съм в това.

— Добре — промърмори многозначително сервитьорката, — ще видим дали е така, нали?

Тялото му настръхна от обещанията в блесналия й поглед. Усмихна се бавно и широко. Тази вечер нямаше да се върне в имението. Надяваше се Джош да не му вдигне твърде голям скандал.

 

 

Аманда се прибра в стаята си рано, отегчена от самотата. Чу когато Джош излезе, но бе заспала дълбоко, когато се прибра. Брад също не се бе появил.

Минаваше девет сутринта и реши да звънне по телефона на Мири в Сан Антонио, преди да слезе на закуска. Не беше говорила с най-добрата си приятелка от погребението на баща си.

— Добре ли си? — попита веднага Мири.

— Да, като се изключи факта, че трябва да се боря с Джош за всяко нещо — отговори тя.

— Настина ли? — разпали се приятелката й. — Колко вълнуващо!

Аманда беше доволна, че Мири не можеше да види предателското й почервеняване.

— Да, заради вестника, глупаче такова — каза с престорена веселост. Отпусна се назад върху резедавото спално бельо с въздишка, дългата й смолиста коса се разстла на леки къдри върху възглавниците. — Искам да кажа, че пътят към върховете на управлението няма да бъде лесен. Не иска да изслуша дори моите съображения.

— Всичките ти усилия могат да останат напразни — въздъхна Мири. — Е, ако не успееш в началото…

— Аз и не очаквам да ми възложи ръководството на цялата компания. Твърди, че нямам достатъчно опит, и е прав. Надявах се поне на частичен контрол.

— Не настъпвай никого по мазолите — предупреди я приятелката й. — Властният редактор е изхвърлил много повече високообразовани и интелигентни служители, отколкото предполагаш. Той е непочтен и безскрупулен, когато трябва да запази топлото си местенце. Единствената причина, поради която държи Джошуа в неведение, е, че новият ти съдружник едва ли има време да погледне как стоят нещата.

— Твърде дълго работиш във ФБР — ухили се Аманда. — Започваш да говориш като специален агент.

— Нима не бих искала да съм такава? — въздъхна отново Мири. — Аз съм просто една несретница с големи мечти и лош късмет. Знаеш ли какво ми каза Нелсън Стюърт? Червеникавата ми коса била твърде крещяща за таен агент!

— Не предполагах, че имаш привилегията да разговаряш с Нелсън Стюърт.

— Той е старши агент — измърмори Мири. — Налага ми се да говоря с него. Мислех да опитам в юридически колеж. И когато му съобщих намерението си, той не пропусна да ме уязви.

— Как по-точно?

— Каза, че ми бил нужен мозък за това.

Аманда се засмя. Беше виждала безсърдечния господин Стюърт веднъж. Беше толкова тъмен, колкото Джошуа бе светъл, стегнат и слаб, с леденостудени очи. Двамата с жизнерадостната Мири враждуваха от първия й работен ден в офиса на ФБР в Сан Антонио. Положението не се бе подобрило през изминалите две години. Но напоследък приятелката й много по-често заплашваше, че ще напусне. Стюърт бе подал рапорт, с който настояваше да я преместят. Аманда често се питаше дали отношенията им не бяха израз по-скоро на пламенно привличане между двамата, отколкото на враждебността, с която се опитваха да го прикрият.

— Кога се прибираш? — попита Мири. — Там няма с кого да разговаряш, а Джошуа сигурно ти къса нервите. Не че не оценявам грижите, които полага за теб, но…

— Мисля, че го прави заради добрите стари времена — каза тихо Аманда. — Дължа му много. Но той заслужава по-добър живот от това да мисли само за компанията си. Жалко, че не се е оженил и няма деца.

— Джошуа Лоусън?! — възкликна Мири. — Женен? Ха! Това ще бъде чудо! Сега си спомням, че миналия месец се появяваше в Ню Йорк с онази латиноамериканка. Не се сещам за името й, но виждах снимките им в пресата. Джош е много красив, нали?

Аманда не искаше да мисли за жените на Джош. Знаеше, че ги има, но се чувстваше много по-добре да държи главата си заровена в пясъка като щраус и да не обръща внимание на това, което я притесняваше.

— Предполагам — отговори уклончиво. — Слушай, ще се върна вкъщи в края на седмицата. Можем да отидем да напазаруваме. Сега, след като работя всеки ден, открих, че нямам достатъчно дрехи за цялата седмица. Когато ходех на училище, можех да нося само джинси и тениски.

— Добре. Ще излезем двете на покупки, ако Джош те пусне да се прибереш толкова скоро. Може би предполага, че се нуждаеш от по-дълга почивка, и аз бих се съгласила с него. Грижите за баща ти и всекидневната ти работа си взеха своето.

— Мисля, че щом човек започне работа, отговорността си е изцяло негова. Обичам да работя. Татко имаше частни медицински сестри, благодарение на Джош. Той никога не разчиташе на мен, дори когато беше на предсмъртно легло.

— Той никога не ти обръщаше необходимото внимание — повтори студено Мири. — Точно като моя баща. Ако някой се грижеше за мен, когато бях девойка, може би сега нямаше да бъда такава емоционална развалина. Той ме бе разпуснал. Никога не се интересуваше къде излизам нощем сама, а аз бях твърде глупава, за да осъзнавам колко е опасно. — Тя направи пауза, гласът й бе изтънял от задушаващите я спомени. — Мили боже, колко неща щяха да ми бъдат спестени, ако майка ми не беше починала. Животът ми се промени, едва когато те изпратиха в моето училище.

— Добре че се срещнахме, Мири — каза Аманда с усмивка. — Какво щях да правя без теб?

— А какво да кажа аз? Ако не беше ти, щях да се самоубия онази нощ — сериозно изрече приятелката й. Замълча, припомняйки си с подробности онази фатална вечер. Те често нахлуваха в мислите й, но тя се осмеляваше да ги сподели единствено с Аманда. — Заведе ме вкъщи с теб, защото татко не беше в града. Плаках цялата нощ, след като се върнахме от болницата, а ти не се отдели от мен.

— Трябваше да приемеш психотерапията, която ти предложиха.

— Да говоря за… това… с група непознати? — не повярва на ушите си Мири. — Достатъчно лошо е, че Нелсън Стюърт ме гледа така, сякаш току-що съм излязла от долнопробен бордей. Смята ме за разюздана.

— Би могла да споделиш с него, че колоритният ти външен вид е просто маска.

— Да не си полудяла?! — избухна приятелката й. — Аз не струвам нищо в очите му, изобщо няма да ме изслуша!

— Ти си безнадежден случай.

— И ставам все по-зле. Виж, трябва да прекъсваме. Пази се.

— Ти също. Ще се видим скоро.

 

 

Когато Мири затвори телефона, усети чифт тъмни очи, вперени свирепо в нея.

— Използвате служебния телефон през работно време, госпожице Уолш, така ли? — попита Нелсън Стюърт с ледено изражение.

— Сега е почивката ми за кафе и освен това ми се обадиха. Аз не съм търсила никого. — Тя подпря брадичка на ръцете си върху бюрото и го изгледа дръзко. — Може ли да попитам нещо, господин Стюърт?

Той присви тъмните си очи.

— Какво?

— Това вашето истинско лице ли е, или маската, която си слагате всяка сутрин?

Заплашителният му поглед стана буреносен.

— Просто никога не се усмихвате, сър — продължи тя с неудържима усмивка. — Чудех се дали лицето ви ще се спука, ако опитате.

— Правилното използване на телефона е едно от задълженията ви — каза той вдървено. — Никакви лични разговори през работно време, независимо дали вие сте се обадила или не.

— Все още имам — тя погледна часовника си — две минути от почивката си. А ако не сте сигурен дали аз съм се обадила, веднага можете да проверите — предложи лукаво. — В края на краищата нали вие, агентите на ФБР, можете да получите достъп до телефонните записи на компанията?

Стюърт продължи, като че ли тя въобще не бе казала нищо.

— В допълнение, бих бил доволен, ако махнете от себе си тези непристойни дрехи и дрънкулки. Това тук е държавна институция, а не нощен бар.

Мири се огледа, от огромните си висящи кръгли златни обици до дрънчащите златни гривни.

— Искате да кажете, че бихте предпочел да се разхождам гола?! Господин Стюърт! Не ви прилича!

Тя повиши глас, защото точно в този момент двама от по-младите агенти влизаха в стаята. Те бързо извиха глави и изчезнаха в съседния офис, като с мъка потискаха смеха си, докато Стюърт се опитваше да възвърне нараненото си достойнство.

— Точно обратното, госпожице Уолш — процеди той през зъби. — Ако се появите гола в офиса, ще привличате много по-малко внимание, отколкото когато се обличате като панаирджийски клоун!

След което рязко се обърна и влезе в своя офис.

Мири остана загледана след него. После навлажни показалеца си и с усмивка изписа една цифра във въздуха.

— Едно на нула за мен — промърмори тържествуващо.

 

 

Джошуа излезе замислен от своя линкълн, с който току-що бе ходил до селото на другата страна на острова. Там поддържаше малка индустрия за сувенири, за да могат местните хора да подобрят начина си на живот.

Островитяните на Опал Кей, като много други бахамци, бяха изкусни занаятчии. Те изплитаха от палмови клончета сложни модели кошници, чанти, шапки, украшения за стени. На остров Ню Провидънс, където се намираше Насау, един огромен склад на кея Сейнт Джордж отдавна бе превърнат в закрит базар, където тези сувенири се продаваха на туристите, пристигащи с огромните презокеански кораби, спуснали котва в залива. Но от това се печелеше изключително малко, тъй като туристите просто се чувстваха задължени да се пазарят с приятелски настроените търговци и смъкваха толкова много цената, че плащаха по един долар за чанта или шапка, за изработването, на която е бил нужен цял ден.

Това дразнеше Джош, който знаеше много добре, че хората, които бяха в състояние да си позволят пътуване до Бахамските острови, можеха спокойно да заплатят не пет, а петдесет долара за ръчно изработена сламена шапка или чанта. Затова бе сключил договор с един приятел в Канзас, собственик на магазин за вносни стоки. Сувенирите, изработвани от неговите работници, се продаваха далече оттук, където подобни екзотични предмети бяха рядкост и получаваха заслужената си цена.

Джошуа доставяше суровините за изработването на сувенири от островитяните и уреждаше транспорта и пласирането им. Не искаше да му плащат наем за помещенията. В края на краищата, нима този остров не беше техен? Лист хартия според него не даваше правото на претенции върху земята, обичана и обработвана от поколения наред. Една медицинска сестра живееше там постоянно, имаше и малка поликлиника, в която един лекар французин преглеждаше два пъти седмично местните жители. Джошуа бе осигурил и съвременни удобства като електричество и течаща вода, но само за тези, които искаха. Не се опитваше да налага насила никакви промени на никого. Изучавайки американската история, се бе убедил, че да се опитваш да асимилираш дадена култура и да я промениш напълно, не беше нищо повече, освен бавен геноцид. Това, което правеше в Опал Кей, бе само да даде възможност на хората да правят каквото желаят със собствената си култура. Бяха поискали да назначи управител на печалбите им, с което той се бе съгласил. С инвестициите си и осигуровките си те се бяха обезпечили доста добре. Ако нещо се случеше с него или с неговата империя, нямаше да останат на милостта на някой пришълец, който можеше да купи острова и да извлича печалба от местното население.

Чувстваше се отпаднал. Смъртта на Харисън Тод го бе пренатоварила и той усещаше сега тежестта на безкрайните разговори и преговори, с които трябваше да се справя сам. Брад беше изключително контактен човек, магьосник в областта на обществените отношения, способен да очарова абсолютно всекиго. Но ако го попритиснеха, брат му можеше и да се поддаде при някоя сделка. Джош по-скоро би умрял, отколкото да отстъпи и на сантиметър.

Задържа се в кабинета си, за да си налее малко бренди. Беше планирал да отиде пак до Насау, за да поговори с министъра на образованието за осъвременяване на компютърната система в училищата, но господинът не беше в града и той успя да си уреди среща с него едва през следващата седмица.

Наистина беше изморен. Брад не се бе върнал от Монтего Бей, нито беше телефонирал, а това можеше да означава две неща: или беше налетял на някоя неотразима островитянка, или се бе отдал отново на покер. И той не знаеше кое от двете представляваше по-голяма злина. Обикновено Брад беше внимателен, но порядките в това райско кътче на земята бяха доста рискови за истински донжуан като него. Неговата собствена слава беше повече мит, отколкото реалност, предназначен да държи жените настрани от себе си. Но Брад напълно заслужено си бе спечелил името.

Както седеше, загледан сърдито в чашата си с бренди, бе изненадан от влизането на Аманда. Облечена с джинси и бяла тениска, със сплетена дълга коса, тя спря на вратата.

— Не те чух да се връщаш.

Той огледа с наслада фигурата й, стройна и елегантна.

— Представяш ли си — да държа линкълн, за да го карам само на този мъничък остров. Екстравагантно, нали? Но посетителите ми се впечатляват.

— Без съмнение.

Харесваше му как изглеждаше, млада, свежа, непринудена. Сърцето му тръпнеше болезнено само като я погледнеше. Неволно пристъпи напред и допря чашата с бренди до долната й устна, която дори не бе с червило.

— Опитай.

— Не обичам бренди.

— Свиква се. Пробвай.

Тя не можа да устои на подканата. Отпи малка глътка и лицето й се изкриви, когато течността опари езика й.

— Защо ме насилваш? — попита, гледайки го как оставя чашата върху барчето.

— Защото ми харесва.

Тя се усмихна, доволна от шеговития му тон, но в същия миг замръзна, защото той съвсем преднамерено обви ръката си около кръста й. Сърцето й се разтуптя от близостта на силното му тяло. От такова разстояние той изглеждаше неимоверно висок и заплашителен. Много по-красив, с отражението на светлината върху русата му коса, с присвитите тъмни очи, които я гледаха чувствено.

Дъхът й спря, когато пръстите му започнаха да я галят по врата. Очите му търсеха нейните. Тя усещаше дъха му върху леко разтворените си устни. Гласът му прозвуча плътно и нежно сред настъпилата тишина.

— Когато съм близо до теб, изпитвам неутолима страст.

Аманда потрепери и въздъхна при намека за подобна интимност.

Той повдигна вежди и прекара пръст по извивката на малиненочервените й устни. Тя го желаеше, това бе несъмнено. Продължаваше да се бори с изкушението да се отдаде на чувствата си, но с всеки изминал ден му ставаше все по-трудно.

Отдръпна се рязко от нея и отново посегна към чашата.

— Трябва да съм по-изтощен, отколкото предполагам — каза сковано и наведе глава, за да запали пура. — Къде мислиш да вечеряш?

Аманда все още трепереше вътрешно, но щом той можеше да се пребори с изкушението, и тя можеше.

— Аз все така обичам морската храна.

— Тогава иди да се преоблечеш и да вървим.

— Добре, но… — Изглеждаше обезпокоена.

Джош въздъхна.

— Можеш да ми се довериш. Нямам намерение да те прелъстявам на масата.

— Жалко — промърмори в отговор тя. „Мога да се науча да играя неговата игра, щом се налага“ — помисли си развеселена.

Той сви вежди.

— Казах ти. Не съм такъв човек. Искам гаранции, иначе няма да напусна острова заедно с теб.

Тя се засмя доволно. Трябваше да се справи с бушуващите си чувства и хуморът бе единственият й шанс да се предпази.

— Е, добре, имаш ги.

Погледът му се плъзна по нея безизразно, въпреки че в очите му блестяха някакви непознати огънчета.

— Щом си готова, ми се обади — каза той тихо и кой знае защо думите му й прозвучаха двусмислено.

— Когато съм готова за какво?…

— Ще се облечеш ли най-сетне? — попита той с любезна настойчивост. Протегна ръка и погледна часовника си. — Защото очаквам да ме потърсят по телефона след три часа и трябва да съм тук.

— О, извинявай. Ще побързам.

Докато тичаше нагоре по стъпалата, си мислеше, че той беше най-противоречивият човек, когото бе срещала. Не приличаше на себе си напоследък. Беше напрегнат и бдителен. Искаше му се да я целуне, но като че ли винаги се въздържаше точно навреме. Аманда искаше да го предизвика да загуби самоконтрола си и да види какво ще се случи. Нещо го тревожеше, нещо дълбоко лично. Би желала да се престраши и да го попита.

 

 

В Монтего Бей отчаяният Брад бе прекарал вечерта и сутринта в безплодни опити да съблазни една жизнерадостна, дребничка русокоса сервитьорка. Не постигна обаче успех, а и собствените му тревоги го гнетяха.

Току-що му се бяха обадили от Лас Вегас — един лакей, работещ за собственика на казиното, където Брад дължеше цяло състояние. „Може би — помисли си той, — ако поговоря със самия собственик, ще получа отсрочка, докато събера кураж да призная на Джош в какви неприятности съм се забъркал.“

Той вдигна слушалката в апартамента, който бе наел, и избра номера в Щатите.

— Казино „Десърт парадайз“ — дочу мек, прелъстителен глас.

— Бих желал да разговарям с Марк Донър.

— Един момент. Ще проверя дали господин Донър е тук. Мога ли да запитам кой го търси, моля?

— Предайте му, че е Брад Лоусън.

Настъпи много дълга пауза, преди да му се обадят.

— Донър. — Гласът бе плътен, без акцент, безкомпромисен. Слабо напомняше на Брад за собствения му по-голям брат.

— Работя върху парите, които ви дължа — каза бързо. — Засега съм в Опал Кей. Ще ги имам след няколко седмици, по един или друг начин.

— Мислиш, че брат ти ще ти даде? — достигна до него саркастичният отговор. — Джош Лоусън не е известен с великодушието си към комарджиите.

— Че затова пък за него се знаят други неща — каза Брад отбранително.

— Разбира се. Парите му и безмилостният му подход в бизнеса. Но и той няма да те спаси, ако се опиташ да не ми платиш — замърка мазният глас. — И между нас казано, не мисля и че ще се опита. Той не обича комарджиите. Дори тези, които са му роднини.

— Кръвта е по-гъста от водата.

— Странно, че точно ти говориш за кръв — изрече Донър нехайно. — Не ме лъжи, Лоусън. Дори не си го помисляй.

— Казах ти. Работя по въпроса.

Кръвта на Брад замръзна в жилите му. Името на Донър бе свързано с две убийства, въпреки че никога не стигна до съд. Но не можеше да вини никого, освен себе си. Той всъщност не се надяваше наистина Джош да го измъкне от това положение. Не, трябваше сам да се оправя с тази каша.

— Ще ти се обадя следващата седмица.

— Ще бъде добре. Знам как да те намеря.

— Като че ли не ми е известно!

Въздъхна и затвори телефона. Трябваше му значителна сума в брой, незабавно. Беше опитал късмета си на рулетката, но без успех. Знаеше, че Донър бе прекалено умен, за да го убие и да го захвърли в някоя канавка, макар да приличаше повече на борец, отколкото на собственик на казино. Вероятно щеше да се появи на събрание на борда на директорите и щеше да направи сцена там. Тогава Джош нямаше да има избор, щеше да плати дълговете му и да го изгони от компанията. Брад се намръщи при тази перспектива. Трябваше да намери някакъв изход — какъвто и да е.