Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Escapade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
Надя (2013)
Корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Богатата наследница

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

САЩ. Първо издание

Редактор: Александър Александров

ISBN: 954-439-367-6

История

  1. — Добавяне

Глава трета

По повърхността на океана около Опал Кей се преплитаха всички нюанси на зеленото и синьото от спектъра на дъгата. Тук, както и покрай останалите Бахамски острови, водата беше кристална, чиста. Девствена.

Аманда се любуваше на естествено красивата природа и се молеше този прекрасен бряг с пясък, бял като захар, никога да не се превърне в туристическа атракция като много други прекрасни кътчета, които се гордееха с казината си и луксозните си комплекси.

Тя пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете на късата си бяла рокля. Току-що бе плувала и стройното й тяло все още бе мокро, както и дългата й черна коса. Тя я повдигна нагоре към лекия бриз, който никога не преставаше, и усети как топлият влажен вятър я развява и я изсушава. Под роклята беше с жълти бикини с червени връзки — първото нетрадиционно нещо след смъртта на баща й.

Знаеше, че би трябвало да изпитва нещо. Тъга. Скръб. Загуба. Празнота. Чувстваше единствено облекчение. Каква епитафия за Харисън Санфорд Тод!

— Сигурно съм безсърдечна — каза на глас.

— Защо? — прозвуча зад гърба й насмешлив въпрос.

Тя се обърна с широко разтворени бледозеленикави очи. Погледът й безпомощно омекна пред мъжественото съвършенство на човека, приближил се до нея. Нервно отдръпна няколкото кичура от лицето си.

— Мислех, че ще заминаваш за Насау.

— Не преди единадесет и половина. Сега е едва седем. Защо си излязла толкова рано?

— Мислех си за татко — отговори неохотно. Това не беше цялата истина, но поне беше близо до нея. Стисна юмруци в джобовете си. — Бих искала да ми липсваше.

— Той не беше точно човек за семейство, Аманда. Не си губи времето с ненужни угризения. Баща ти ти даде това, което можеше, както и ти на него. Достатъчно е — заговори Джош с плътния си тексаски акцент. Тъмните му очи проблясваха като слънчевите лъчи, които се отразяваха от водната повърхност. — Не ти ли споменах за подводното течение и опасността да плуваш сама?

— Вероятно — съгласи се тя. — Както вероятно и аз не съм те слушала внимателно. Но не съм ходила много навътре. Не съм чак такава авантюристка. Още не — добави с усмивка.

Той се засмя.

— Ще свикнеш. Светът е голям.

— И пълен с акули — замислено кимна Аманда.

Очите му се присвиха, извърнати към морето. Димящата пура висеше от слабата му загоряла ръка, чието единствено украшение бе златен часовник на тънка верижка, полускрита в гъстите косми над силната му китка. Беше с бели къси панталонки и сива тениска. Облеклото му беше едва ли не като вдигане на чужд флаг, защото иначе нямаше нищо, абсолютно нищо традиционно в Джошуа Кейб Лоусън, както противниците в бизнеса му бяха научили на собствен гръб.

Той се извисяваше доста над нея, въпреки че Аманда бе висока и стройна. Приятният му външен вид и съвършена физика привличаше жените като магнит. Скандалната му репутация бе затъмнена краткотрайно, докато се срещаше с Тери. Въпреки че Джош искрено я бе обичал, тя се раздели с него, защото той не искаше да се жени. Не беше способен да се отдаде напълно на нищо друго, освен на бизнеса си. Беше се посветил на него като работохолик.

Аманда, току-що завършила колеж, кипяща от идеи, разбираше съвсем малко силната страст, която можеше да й даде кариерата. Отчаяно искаше да й се отдаде възможността да разгърне пълните възможности на малката печатница към „Газет“. Настоящият мениджър, Уорд Джонсън, ръководеше вестника вече толкова отдавна, че всеки ден преминаваше по стария рутинен начин и никога не си правеше труда да промени нищо. Първата му любов беше седмичникът. Печатницата беше само придатък, който създаваше тревоги. И той, като Джош, искаше да я закрият или да продадат оборудването. Аманда не искаше. Беше убедена, че печатницата можеше да се издържа сама. Стига да се ръководеше правилно!

Аманда обичаше да работи във вестника. Въпреки че нямаше журналистическо образование, бе завършила мениджмънт и имаше някои доста новаторски идеи как да подмени остарялата техника, да реорганизира печатницата и да уплътни времето на хората, които работеха едновременно и на двете места. Потискана през цялото си детство от тираничния си баща, тя все още не бе научила как да се държи настъпателно, без поведението й да е обидно, а когато изказваше внимателно предложенията си, никой не й обръщаше внимание. Още по-малко пък мъжът до нея.

Тя го погледна, питайки се защо никога не се почувства потискана или манипулирана от него, дори когато той упражняваше властно своето покровителство. Почти цяла година, след като завърши училище в Швейцария и се завърна у дома, Джош я бе преследвал, докато тя не постъпи в местния колеж в Сан Антонио, доста късно — на деветнадесет години.

Джошуа я бе насочил към колежа, а баща й дори не бе забелязал, че тя не се занимава с нищо. Жените трябва да имат професия, беше настоявал Джош, а не да бъдат зависими от някого за препитанието си — дори и от съпруг, ако някога въобще се омъжеше. Аманда последва съвета му и записа първа специалност бизнес, а втора — маркетинг. Той дойде и на церемонията й при връчването на дипломите, докато баща й приключваше някаква сделка в Лондон.

Джош бе започнал бизнес с баща й преди осем години и въпреки че изглеждаше, че мрази всички, с които се свързваше, беше мил с Аманда от първия миг, в който я видя.

Спомняше си тази среща с удоволствие. Забързаният Джошуа Лоусън бе паднал върху бодлите на един кактус заради котарака й Буч — шесткилограмово чудовище с нрав на гърмяща змия. Аманда бе ужасена, че любимецът й ще бъде удушен, но съчувствието към Джош бе многократно по-голямо от страха й за Буч. Изтича да вземе пинсети и цели двадесет минути й бяха необходими, за да извади всички бодли от Джош. Правеше го толкова внимателно, докато изненаданият и озадачен Джошуа седеше покорно, оставил се в ръцете й — нещо, което не би позволил на никой друг. Но Аманда разбра това години по-късно, когато той й го призна в пристъп на умиление.

— На какво се усмихваш? — попита той.

— Сетих се за кактуса — отвърна незабавно тя.

— Да, онзи ужасно бодлив кактус! — засмя се Джош. — Какво стана със синеокия ти котарак?

— Умря, не помниш ли? Докато беше при Мири миналата година — отговори му леко натъжена.

— Тигрицата Лили — промърмори той.

Тя се засмя на сравнението му за Мири.

— Характерът й не е по-лош от твоя. Освен това е най-добрата приятелка, която имам.

— Не е като теб — вметна той. — Тя е невероятно потисната и затворена, и безнадеждно самотна.

— Благодаря за изчерпателния професионален анализ — отговори саркастично Аманда. — Не е възможно да си забелязал, че е потисната. Не прави подобно впечатление на непознатите.

— Знам. Добра артистка е, когато се облича като третокласна проститутка, с дебел слой грим на лицето, като маска, флиртува скандално с всеки срещнат и публично заявява, че би родила дете от когото и да било. — Джош се засмя. — А как само бягат от нея! Но някой ден ще се намери човек да разкрие истинската й същност. И тогава ще е достойна за съжаление.

— Надявам се да не се случи — каза Аманда.

— Аз също. Белезите й са достатъчно дълбоки. Като твоите. — Той я изгледа изпитателно. — Някой е трябвало да набие Харисън с камшик още преди много години. Самият аз изпитах желание да го направя един или два пъти. Отношението му към теб бе истинско престъпление. Но никога не успях да го накарам да го проумее.

Младата жена остана изненадана и развълнувана, че Джош е бил така загрижен за нея.

— Понякога беше жесток — съгласи се тя. — Но не беше чак толкова лош. Осигури ми добро образование и винаги съм имала всичко, което съм пожелала.

— Всичко, с изключение на обич — допълни той и докосна брадичката й. Пръстите му бяха така силни и хладни, когато повдигна лицето й нагоре. — Някой ще има истински късмет с теб, Аманда, с цялата тази обич и топлина, която се е натрупала в тебе и само чака мига да се отприщи.

Тя се усмихна, като пренебрегна реакцията на тялото си.

— Стига да може да готви и да чисти с прахосмукачка — подразни го игриво.

Джош се засмя, без да се почувства засегнат. Погледът му отново се зарея към хоризонта.

— Поне няма да се криеш повече.

— Не, няма. — Внезапно осъзна, че сега имаше идеалната възможност да изложи позициите си. — Джошуа, какво ще кажеш за печатницата? Наистина ли ще застанеш на страната на Уорд Джонсън и ще я закриеш?

— Пак започваш — възропта той, като я изгледа сърдито. — Не можем ли да подминем този въпрос? Какво ли знаеш ти за това как се ръководи печатница?

Беше невъзможно да го накара да се разкрие. Отдавна бе разбрала, че той владее до съвършенство метода на Сократ — да отговаря на въпроса с въпрос.

— Знам повече, отколкото Уорд Джонсън. Той просто я унищожава. Джош, бих искала да се заема с ръководството на вестника и печатницата в Сан Антонио — най-после се престраши да каже.

— Обсъждали сме този въпрос и преди смъртта на Харисън. Мнението ми и сега не се е променило. Не! — каза той категорично.

— Би могъл поне да ме изслушаш, преди да вземеш някое прибързано решение! Мислих доста. Имам диплома за бизнес управление. Учила съм как се ръководи компания.

— Имаш образование, да. — Джош се обърна към нея, лицето му бе сурово и непроницаемо. — Но нямаш опит, нямаш нужното коравосърдечие да се справяш с хората.

„Ръководството невинаги изисква безсърдечие“ — помисли си тя, но не го каза.

— Работя във вестника вече от два месеца. Напоследък се наложи да се заема с всичко и забелязах доста пропуски…

— Ти просто си замествала Уорд Джонсън, когато е отсъствал от офиса. Това няма нищо общо с всекидневното управление. И какво искаш да направя с Уорд, да го изхвърля на улицата, след като петнадесет години е работил съвсем лоялно, за да можеш да си играеш на Мадам Изпълнителна директорка?

Тя пламна от гняв, зеленикавите й очи потъмняха заплашително.

— Забравяш, че притежавам четиридесет и девет процента от вестника — процеди през зъби. — И че той е бил собственост на семейството на майка ми почти сто години!

— Ще получиш контрол върху тези четиридесет и девет процента, след като изпълниш условията на завещанието — каза той с ледена усмивка.

— Ще го оспоря! — извика тя.

— Разсъдъкът на баща ти беше толкова бистър като моя. Нямаш законно основание, за което да се заловиш.

Аманда имаше чувството, че лицето й вече бе станало аленочервено. Смарагдовите й очи искряха от ярост.

— Докато не навършиш двадесет и пет години или не се омъжиш — напомни й Джон безцеремонно. — Дотогава ти предлагам да се подчиняваш на Уорд Джонсън. После пак ще говорим.

— Уорд Джонсън може да върви по дяволите! — изсъска тя вбесено. — А и ти можеш да му правиш компания, Джошуа!

Широката му уста се изкриви в ъгълчетата от удивление.

— Когато беше на седемнадесет години, имаше смелостта на зайче, родено преди не повече от два часа — отбеляза той. — Тогава започнах да те обучавам. Спомняш ли си?

— Да ме вбесяваш! — поправи го тя, като почти се задушаваше от ярост. Пое си дълбоко дъх, за да си възвърне самообладанието. — Вбесяваше ме толкова много, че даже хвърлях разни предмети по теб.

Той кимна.

— Нуждаеше се точно от това. Харисън те бе превърнал в безволева кукла — добави със сурово изражение на лицето. — Малка кукла, на която дърпаше конците. Научих те да се бориш за оцеляването си.

Постепенно гневът я напусна. Да. Той бе направил наистина това. И след като започна да се противопоставя на баща си, животът й се промени. Тя, която никога не бе вдигала ръка в училище, която никога не бе отвръщала, когато я обиждаха, изведнъж бе в състояние да се опълчи на всеки.

— Изглежда добре съм се научила — подхвана след минута, като го погледна с обезсърчена усмивка. — Но все пак не е приятно да се бориш.

— Или да губиш. Но и при двата случая се научават ценни неща.

За няколко секунди очите му станаха почти безизразни. Би могъл да й каже, че знае не по-зле от нея какво означава да бъдеш потискан. Детството му съвсем не бе весело и безметежно. Но той никога не говореше за това. Дори с Брад.

Пристъпи встрани и смукна дълго от пурата.

— Отвратителен навик — промърмори недоволно, после извади от джоба си малък касетофон и натисна бутончето за запис.

„Дайна, напомни ми за онзи семинар за отказване от пушенето в «Шератон» следващата седмица. Имам заседание на борда на директорите същата сутрин, така че сигурно ще забравя.“

Аманда се усмихна скришом, развеселена от жеста му. Дайна му беше секретарка от десет години, след ненавременната кончина на баща му вследствие сърдечен удар. Беше невероятно изпълнителна и стриктна, понякога дори чак плашеше със способностите си. Аманда неведнъж се питаше, и то съвсем сериозно, дали Дайна не е психо, защото като че ли винаги предвиждаше всяко следващо движение на Джош. Дори и сега вероятно имаше програмирана аларма в компютъра си да му напомни за този семинар.

— Защо се подсмихваш така? — попита той рязко. — Пак някоя закачлива мисъл?

Усмивката й изчезна, ръцете й се свиха в юмруци в джобовете, докато се готвеше за следващия си безполезен аргумент.

— За печатницата…

— Не — прекъсна я леденостудено Джош.

Тя разпери ръце.

— Бих могла да получа повече от една каменна стена!

— Там има. — И той посочи вълнолома пред къщата. — Опитай.

Раменете й увиснаха. Беше изтощена да води повече битки този ден.

— Не би ли погледнал поне счетоводството на печатницата, преди да я ликвидираш? — попита тихо.

— Добре. Но това е всичко, което ти обещавам. — Плътният му бавен говор, типичен за Южен Тексас, бе измамлив. Съвсем не означаваше сговорчив нрав. Всъщност, значеше точно обратното. — И няма да изритам Уорд Джонсън.

— Не бих искала всъщност да отидеш толкова далече — призна тя. — Той има проблеми вкъщи.

— А ти колекционираш счупени вещи и разбити хора — отбеляза укорително Джош. — Като бездомната котка, която беше ухапана лошо от съседското куче и се нуждаеше от грижи. Или гълъбът със счупеното крило. А после се появи и онази змия, която градинарят беше прерязал с косачката!

— Беше съвсем малко змийче — защити се Аманда.

— Кървящото сърце на света — присмя се той. — Грижиш се прекалено много за нещастните.

— Все някой трябва да го прави.

— Вероятно. Но не очаквай това от мен. Аз имам своя бизнес. — Той извъртя рязко китката си и погледна часовника. — Трябва да се приготвям за Насау.

— Не ти ли се е искало да си вземеш някога един свободен ден? — попита тя и се засмя на изненадата му. — Свободен ден — това е, когато не работиш цял ден. Плуваш, правиш си слънчеви бани или разглеждаш забележителности…

— Дяволски глупаво прахосано време!

— Ще се изхабиш вътрешно — продължи Аманда. — Първо мозъка, после стомаха, накрая сърцето. Много скоро ще бъдеш само жив скелет от кожа и кости, подобие на човек, без нищо вътре.

— Не го казвай! — Джош сграбчи косата й с ръка и я дръпна, както когато беше дете. Само че сега главата й се отпусна леко назад, а очите му се спряха на меките розови устни и се задържаха там за миг, преди да заговори: — Дръзка си!

— Научих се, като те наблюдавах — отговори тя. Гласът й леко хриптеше. Не можеше да диша равномерно, когато бе така близо до нея, и се страхуваше, че можеше да забележи. — Джошуа, боли ме — прошепна неуверено.

Пръстите му се отпуснаха съвсем малко. Той се наведе към нея толкова, че тя усети дъха му на кафе и цигари върху устните си.

— Внимавай да не реша да те завладея — предупреди я Джош. — Ще бъдеш страхотна придобивка.

— Не бъди глупав. Няма да подхождам на декора в офиса ти въобще — отговори му престорено шеговито. Тялото й вече гореше. — Ти харесваш мургавите жени от Средиземноморието, а аз съм френски провинциален тип. Освен това си твърде зает.

— Наистина ли така мислиш? Че вместо мозък имам сметачна машина и логаритмична линия за сърце? От всички хора на света ти би трябвало да ме познаваш най-добре. — Гласът му й подейства така чувствено, както кадифе върху гола кожа. — Научих те да се бориш, но предполагам, че всичко останало ще трябва да научиш сама. Прекалено съм уморен, за да бъда добър учител. — Пусна косата й да се разстеле по раменете й отново и се обърна.

Тя оглеждаше широкия му гръб с трепетна наслада.

— Все някъде трябва да получа образованието си, Джош — прошепна после с такава прямота, че той повдигна едната си вежда. — Ако ти не се пожертваш за мен, ще ми се наложи да се предложа на някого, който ще го направи.

— Не, няма. Ти не знаеш как се играе тази игра. Когато се отдадеш на някого, това ще бъде завинаги.

Аманда го изгледа преценяващо.

— Изморен си. Защо не изпратиш Брад в Насау и не си починеш?

Загрижеността й почти взриви равновесието му. Не искаше съчувствие, нямаше нужда от него! Ръката му се сви в юмрук. Дръпна от пурата си и издиша голямо кълбо дим.

— Защото Брад няма да стигне по-далече от казиното след моста на Парадайз айлънд и ти го знаеш много добре — каза безизразно. — Налага се да го пазя от изкушения поне докато не приключим сделката с арабите.

Аманда имаше своите собствени подозрения как Брад се пази от изкушенията, но не би го предала на брат му. Джош не прощаваше слабостите.

— С теб е трудно да се спори — призна тя.

— Тогава престани. Както и да е, нямам време — и той отново погледна часовника си. — Ще се опитам да се върна навреме за вечеря.

— Едва ли съм прекарала наведнъж повече от тридесет минути с теб, откакто съм тук, а наистина вече е време да се връщам в Сан Антонио.

— Минала е едва седмица след погребението. Остани малко по-дълго. Защо не дойдеш до Ямайка утре с мен? Ще се постарая да ми остане време и за теб.

— Не се напрягай излишно — отговори тя, раздразнена от настойническия му тон.

— Не се тревожи. Няма — успокои я Джош с развеселен глас.

Тя разпери ръце.

— Всеки път, когато съм покрай теб, се чувствам като че ли са ме влачили през плет.

На лицето му се изписа леко безпокойство. Докосна отново косата й, но този път отдръпна ръката си мигновено. Потърси очите й настойчиво и погледите им се срещнаха, а сърцето й щеше да изхвръкне.

— Вече не съм дете, Джош — произнесе дрезгаво Аманда.

— Но не си и зряла жена — отговори той. — Душевният ти мир е дълбок като океана, загадъчна си като напъпила роза. Възхищавам се на моралните ти ценности така, както се възхищавам и на духа ти. Не бих могъл да оскверня всичко това.

— Ах, ти, набеден пират такъв! — даде воля на желанието си да го засегне тя. — Старомоден си също като мен.

Той кимна бавно.

— Не го казвай на никого. Не бих искал да ми се разруши имиджът — отговори той със загадъчна усмивка и си тръгна.