Сюзън Кайл
Богата наследница (10)

Глава десета

Цял ден Мири се опитваше да събере достатъчно смелост, за да покани Нелсън Стюърт на кафе някоя вечер след работа. Отношенията между двамата бяха станали толкова напрегнати, че той повишаваше тон и при най-елементарния въпрос, който му задаваше. Другите агенти започнаха да негодуват. Не можеше да продължава така. Мири или трябваше да спечели приятелството му, или да напусне. Вече нямаше друг изход.

Нелсън забеляза притеснението й, но не направи нищо, за да го отстрани. Целта му бе да я принуди да напусне сама агенцията. Интересът му към нея започваше да става пагубен. Бе добра, квалифицирана служителка, но трябваше да си отиде.

На всичко отгоре този ден тя бе по-неорганизирана от всякога. Нелсън се измори да иска една и съща информация по два пъти и да отговаря на телефона, защото Мири бе твърде разсеяна да го прави и да пише на машина едновременно. Най-сетне я повика в офиса си и затръшна вратата толкова силно, че всички останали обърнаха глави натам.

— Седни — нареди й кратко.

Тя се възползва от поканата му, треперейки от необичайна за нея свенливост. Погледна го и се изчерви. Огнената й коса бе в безпорядък, зениците й бяха потъмнели и разширени.

Той се настани зад бюрото си, така привлекателен в спретнатия си сив костюм, безупречно бялата риза и сива раирана вратовръзка. Гъстата му черна коса бе обърната назад, като откриваше приятното му лице и подчертаваше изпъкналите му скули. Тъмните му очи се спряха върху лицето й.

— Какво, по дяволите, ти става днес? — попита без никакво предисловие.

Тя стисна малките си ръчички в скута си и разтреперана изрече:

— Опитвам се да събера достатъчно смелост да те поканя на кафе след работа.

Той погледна към вратата, после към килима, за да се убеди, че е буден. Беше доволен, че седеше в момента. Втренчи поглед в нея.

— Моля? — попита бавно.

Тя се вгледа в строгите му черти. Почти замечтаното изражение на лицето му намали задръжките й. Премести се по-напред в стола си.

— Знам, че не ме харесваш — изрече бързо. — Но не бихме ли могли… искам да кажа, просто можем да пием по чаша кафе или нещо друго и просто… просто да поговорим? Не в агенцията.

Той никога не бе предполагал, че може да я види толкова несигурна, та да не е в състояние да каже едно смислено изречение. Едната му вежда се повдигна. Нейната нервност го успокои и той дори се усмихна.

— Къде тогава? — попита с плътния си, леко провлачен глас.

Очите й пламнаха от надежда.

— Има едно кафене на улицата, където живея. Не е нещо кой знае какво, но там правят най-хубавите спагети в града.

— По кое време?

Сърцето й заби лудо. Не бе и мечтала, че ще приеме поканата й. Устните й се разтвориха, за да успокои дишането си, а лицето й засия.

Нелсън остана смаян от промяната в нея, от омекотяването на чертите й, от задоволството в погледа й. Ако не грешеше, тя също го харесваше! Зави му се свят от тази мисъл.

— Живея на Айви стрийт — каза тя след минута. — Номер двеста и четиринадесет. Блок с апартаменти.

— Ще я намеря.

Мири се изправи.

— Съжалявам за всичките ми пропуски днес. Ще се оправя. Честна скаутска — и тя вдигна четири пръста.

— Четири^[1] пръста? — заинтригувано вдигна вежди той.

— Знакът на скаутите марсианци, сър — успокои го тя. — Ще те чакам тогава в седем. — Поколеба се, спряла до вратата. — Кафето е доста старомодно. Не сервират нито бира, нито вино…

— Аз не пия.

— Аз също!

По тялото й премина вълна на облекчение. Това бе едно от притесненията й. От години не понасяше алкохола дори в минимални количества вследствие на това, което й бе сторено. Никога не бе говорила за страховете си с друг, освен с Аманда, а сега й се струваше, че с Нелсън въобще нямаше да се наложи.

До края на деня той бе по-разсеян и от нея.

 

 

Точно в седем часа Нелсън Стюърт натисна звънеца на домофона. Тя му отключи входната врата и после застана до вратата на апартамента си в очакване, с опънати нерви.

За първи път от две години я отваряше за мъж.

Беше с панталон, кафява копринена блуза и кремав пуловер. Нарочно бе подбрала тези дрехи, за да не подчертава пищния си стил на обличане, който шефът й не одобряваше. Тази вечер не искаше да му се противопоставя.

Той беше с тъмен панталон и спортно сако. Изглеждаше не по-малко напрегнат от нея самата.

— Готова ли си? — попита припряно. — С колата съм, освен ако кафенето не е наблизо.

— Съвсем близо е — каза тя. — Малко разходка, сър. Този квартал е безопасен.

— Всички така твърдят — промърмори иронично той. — Но никога не е. Статистически погледнато…

— Искаш ли да си говорим за подслушвателни устройства? — прекъсна го Мири.

Нелсън се намръщи.

— Моля?

— Само да си взема чантата!

„Ще бъде истинска катастрофа — предрече си тя, — и със сигурност ще ме изхвърли от работа при първия удобен повод. Сигурно съм полудяла!…“

Сграбчи малката си ръчна чанта и се отправи към него, като спря само да заключи вратата си, преди да тръгнат.

 

 

Улицата бе тиха и спокойна. Повечето от търговците тук бяха възрастни хора, живели на нея с десетилетия. Носеха се слухове за строеж на нов комплекс, който да измести старите магазинчета, но на Мири никак не й допадаше подобна идея. Модерното високо строителство не можеше да замени малките бакалници, където собствениците те познаваха по име и знаеха предпочитанията ти.

— Много си тиха за жена, която искаше да говори.

Той запали цигара, като пушеше бавно, докато вървяха по тротоара, отдалечени един от друг.

— Опитвам се да измисля някоя безопасна тема.

— Има ли такива?

— От кога работиш в агенцията? — попита тя любопитно.

— От петнадесет години.

Мири не знаеше това. Шефът й не изглеждаше толкова възрастен.

Двамата се спогледаха.

Нежният й поглед го накара да почувства още по-осезаемо присъствието й. „Трябваше да се подчиня на инстинкта си за оцеляване и да си остана вкъщи“ — помисли си той раздразнено.

Тя посочи кафенето.

— Там е „Къщата на Мама“.

— Хубаво име.

— Собственичката е като майка за всички — обясни Мири. — Съпругът й почина миналата година, но тя успя да задържи заведението отворено с малко подкрепа от сина си. Макар да й беше много трудно.

Мири имаше добро сърце. Нелсън Стюърт знаеше, че беше състрадателна, но се опитваше да не го забелязва. Външният й вид достатъчно го вълнуваше, без усложненията да преценява и привлекателните черти на характера й.

Мама Скарлати беше около петдесетте, дребна, закръгленичка жена, с дежурна усмивка и приятен нрав. Тя ги настани на маса до прозореца и ги остави пред чаша горещо кафе и менюто.

На Мири й направи впечатление, че Нелсън Стюърт пиеше кафето си със сметана, без захар. Тя обичаше нейното черно и силно, без да му добавя нищо.

— Добре — каза той, като се облегна назад.

При движението сакото му се разтвори и отдолу се показа автоматичният му пистолет калибър 45, с който той не се разделяше.

— Изплюй камъчето!

— Сър?

— За какво искаше да говорим, което не можеше да ми кажеш в офиса?

— Няма да бъде лесно.

— Защо?

Мири го погледна над чашата си с кафе. Беше се гримирала почти незабележимо. Червеникавата й коса се стелеше на дълги къдри върху раменете й.

Нелсън я наблюдаваше съсредоточено.

— Можем ли да говорим откровено? — попита тя и обхвана с длани порцелановата чаша, за да ги стопли. — Господин Стюърт, знам, че ме мислиш за неуправляема напаст. Не ти харесва начинът, по който се обличам, външният ми вид, постъпките ми. Би искал да ме уволниш, но не можеш да намериш повод. Права ли съм?

— Да — каза той прямо.

Потвърждението му я нарани. Беше го подозирала, но й се искаше, поне да се бе престорил, че не е така. Това обаче не бе в неговия стил.

— Харесвам работата си. Доставя ми удоволствие да работя за теб. Ако се обличам не толкова крещящо — започна настойчиво Мири, — мислиш ли, че с това ще понамаля отвращението ти към мен?

Нелсън кръстоса дългите си крака, присви устни и започна да я изучава внимателно.

— Честно примирие. Аз ще бъда все така строг с теб. Мисля, че в един офис трябва да има добра атмосфера. Ние сме огледалото на агенцията, която представяме. Би трябвало да изградим подходящ обществен имидж, който да вдъхва увереност и уважение.

— Никога не съм се държала непочтително с никого — напомни му тя.

— Вярно е — наложи му се да признае. — Но да се разхождаш из офиса, облечена като пъстроцветна дъга, не допринася особено много за нашата репутация, нито ми се отразява добре.

— Забелязах.

— Дрехите ти тази вечер са напълно подходящи за работа. Защо не се обличаш така и в агенцията?

— Защото имам право да се обличам така, както смятам, че подхожда на мнението ми за самата себе си.

— Не и в офис, където стилът ти на обличане нарушава компактността на персонала — отвърна Нелсън.

— Какво лошо има в една пъстра пола?

Тъмните му очи се присвиха студено.

— Обличаш се така, за да привличаш вниманието върху себе си. Това е поквара.

— Ти не разбираш…

Мама Скарлати се появи с подноса и прекъсна разговора им, като сложи чиниите със спагети и ръжените хлебчета на масата. Посочи им подправките в малките бурканчета и се отдалечи, за да си гледа работата.

— Спагетите са хубави — каза Мири предизвикателно. — Разбира се, ако не ги харесаш, можеш да извадиш пистолета си, с който ходиш навсякъде, и да стреляш в чинията.

Той потисна смеха си. Мири беше непоправима, дори когато бе ядосана. Взе вилицата си и опита спагетите. Остана изненадан — това наистина бяха най-хубавите спагети, които бе вкусвал някога.

Хранеха се в напрегнато мълчание. Нелсън се чувстваше неловко след разпаления им спор. Мири имаше право да се облича както й харесва, но негово задължение бе да я следи, да не превърне атмосферата в офиса в нощен клуб.

— Виж — каза той, когато бе привършил с вечерята и допиваше второто си кафе, — как биха реагирали хората, ако се появя на работа с отрязани дънки и тениска?

— Всички, които работят там, ще припаднат — отбеляза тя, — а портиерът ще престане да пие.

Нелсън я изгледа сърдито.

— Не бъди саркастична. Знаеш какво искам да кажа.

— Хващам се на бас, че ти дори нямаш отрязани дънки, но разбрах какво се опитваш да ми подскажеш. Ще си купя траурен костюм и две черни блузи, за да ги сменям. Това достатъчно ли ще е или би искал да си сложа и черни чорапогащи?

— Винаги ли си толкова нахакана?

— Би трябвало да знаеш.

— Не си лоша машинописка и си умна. Ценя интелигентността в жените.

Мири го погледна изненадано.

Той се загледа задълго в големите й очи и, като че ли всички звуци около тях се стопиха внезапно. Бяха останали съвсем сами на света.

Устните на Мири се открехнаха лекичко, докато изпиваше топлината и силата на вперените му в нея очи. Сърцето й затуптя неудържимо.

Нелсън Стюърт почувства нещо подобно. Цялото му тялото тръпнеше от чувствеността, която тя пораждаше в него. Беше се отказал от жените през последните години, но Мири успяваше някак да се доближи до него. Тялото й бе толкова примамливо, че той започваше да си представя какви ли не удоволствия. Просто я желаеше. Досега не се бе замислял, че Мири би могла да изпитва нещо към човек със съвсем обикновен външен вид, като неговия. Но изражението на очите й бе така страстно. Предчувстваше, че тя беше доста опитна с мъжете.

Това предположение го охлади, но не задълго. Дългото му въздържание си казваше думата. Плати сметката, като пренебрегна протестите й. Мири го последва навън на улицата.

— Виж какво, аз те поканих на вечеря! — изрече тя.

— Така е.

— Трябваше аз да платя.

Нелсън спря, за да си запали цигара. Не пушеше много, само понякога. Но точно сега се нуждаеше от успокояващото въздействие на никотина.

— Не беше кой знае какво — каза той. — Работата означава много за мен. Понякога забравям, че хората може би имат различно отношение към нея.

— Аз също харесвам работата си — контрира Мири. — Наистина, ужасно мразя, да ми се нарежда как да се обличам или да се държа.

— Добре. Ще престана да се заяждам с теб, но ти поне можеш да се откажеш от дрънчащите си гривни и висящите обици, нали?

Тя се усмихна.

— Предполагам. Ако спреш да намекваш, че се обличам като сводница.

— Никога не съм твърдял подобно нещо. Виж, има невероятна разлика между начина на обличане и начина на живот — отвърна раздразнен.

Думите просто му се изплъзнаха от устата. Не трябваше да казва това, дори и да си мислеше, че тя има безразборни връзки.

Мири се засмя. Нелсън изглеждаше наистина смутен. Доставяше й удоволствие да го вижда в такова състояние. Не проумяваше точно защо, но й харесваше, че той също можеше да бъде уязвим. Никога преди не се бе държал така, нито с мъжете, нито с други жени. Само с нея.

Тънките му устни се свиха в безпомощен гняв. Караше го да желае неща, от които се бе отрекъл с години. Правеше го раним. Само заради това трябваше да я мрази. Трябваше да намери начин да я отстрани от агенцията!

Двамата тръгнаха рамо до рамо. Странно, колко сигурна се чувстваше Мири до него.

— Ще се опитам да се поправя. Наистина — обеща тя.

— Това ще бъде добре.

Бяха стигнали до апартамента й. Никак не й се искаше той да си тръгва. Искаше да научи повече за него, да го опознае. Това бе една от причините, да го покани да вечерят, но за съжаление, през цялото време двамата само бяха спорили.

— Благодаря ти за вечерята — каза му мило.

— Беше удоволствие за мен.

— Мога да готвя — добави тя.

Нелсън не й отговори. Мири пристъпваше от крак на крак като го гледаше с лукав поглед.

— Можеш? — попита той след минута.

Гласът му бе доста напрегнат. И той самият изглеждаше по същия начин.

— Тази вечер ти ми плати вечерята, друг път аз мога да приготвя твоята.

Нелсън не познаваше твърде добре женската природа. Но ако не грешеше, това бе предизвикателство. Защо иначе една дама би го поканила в апартамента си сама вечер? Усмихна се с едва доловимо задоволство, като си представи, как би могла да завърши вечерта и тялото му започна да пулсира от предвкусваното щастие.

— Кога? — попита дрезгаво.

— Събота — предложи тя. — Събота вечер, около шест. Мога да направя бифтек, ако обичаш.

— Обичам всичко с говеждо месо.

Мири имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Сигурно я харесваше, иначе нямаше да приеме.

— Тогава, в събота.

Нелсън кимна.

Тя се поколеба. Помисли си, че той би могъл да се приближи към нея и да я целуне. Но той продължаваше да пуши бавно цигарата си.

— Лека нощ — каза му.

— Лека нощ.

Нелсън тръгна към колата си, без да погледне назад. Мири въздъхна разочаровано и се прибра вкъщи. Чудеше се, дали той някога щеше да я допусне близо до себе си, за да научи нещо повече за него — нещо, което не бе свързано с работата.

 

 

Течеше обедната почивка на Аманда. Тя вече бе прекарала четиридесет и пет минути на бюрото си, за да чете ръководството за копирната машина. Когато го свърши, повика Лайза в офиса си и затвори вратата. Всички останали бяха излезли да обядват, но някой можеше да се върне ненадейно и да ги чуе.

— Чела ли си това?

Лайза поклати отрицателно глава.

— Нямам време — оправда се тя. — Уорд прави всичко непоследователно. Коректурите винаги са объркани, защото не мога да разчета забележките му, а и никой друг, освен мен, не отговаря на телефона.

— Това ще се промени. Повярвай ми. Да предположим, че започнем да правим нещата малко по-различно.

Очите на Лайза се разшириха.

— Как?

— Първо, искам Джени да идва във вторник след сутрешните си часове в колежа, за да отговаря на телефона, да приема абонамента и поръчките за печатницата и да отказва реклами, които са пристигнали след крайния срок. Така ти ще имаш време да се занимаваш с коректурите, без да те безпокоят. Искам да науча Тим да използва копирната машина правилно, за да привлечем някои от клиентите, които тичат до Сан Антонио за печатни услуги.

— Знае ли господин Джонсън за това?

— Ще научи. Освен това, искам да те изпращам един или два дни да търсиш реклами за вестника и да привличаш нови клиенти за печатницата.

— Но той никога няма да се съгласи!

— Напротив, ще се съгласи. Довери ми се. Имаш ли нещо против, ако успея да го убедя?

Лицето на Лайза се промени.

— Винаги съм мечтала да правя точно това! — възкликна тя. — Връзки с обществеността. Продажби. Изкарах два курса по маркетинг в колежа и обичам да се срещам с хора. Не съм много добра машинописка. Но господин Джонсън никога не ми позволява да правя нещо друго. Тим вече е толкова отчаян от печатницата, че е готов да напусне.

— Не бива. И за него имам планове. Ще преобърнем това място, дори да ми се наложи да наема няколко доброволци, които да ми помагат.

— Напълно те подкрепям — заяви Лайза. — Какво мога да направя?

— Остави на мен — отговори Аманда замислено. — Ще трябва доста работа, но вече съм измислила начина.

 

 

Бъдещата наследница притисна Тим същия следобед, когато Уорд замина да отнесе вестника в градската печатница в Сан Антонио. Тяхната печатница бе малка, можеше да извършва дребни услуги, но нямаше необходимото оборудване за отпечатването на „Газет“. Това винаги бе правено на друго място.

Аманда му обясни какви са й плановете да обнови печатницата. Тим я слушаше и очите му ставаха все по-огромни и блестящи, докато тя говореше.

— Дай ми малко време да организирам атаката — увещаваше го. — Не напускай все още. Ти си адски добър в професията си. Не искам да те изгубя.

— Джонсън ме предупреди, че ще закриват печатницата.

— Джош Лоусън обаче не го е казал. Докато той не реши, все още имаме шанс. Тим, носят се слухове за издаването на нов вестник само с реклами. В такъв случай печатницата може да се окаже единствената ни надежда да не фалираме.

— Не споря за това — каза той. — Но господин Джонсън няма да се съгласи, а той има последната дума. Опитвал съм се да го накарам да повишим цените и качеството и преди. Той се интересува само от новините и от вестника. Откакто съм дошъл тук преди пет години, той непрекъснато се опитва да унищожи печатницата.

— Няма да го направи — засмя се Аманда. — Има начини да се заобиколят всички препятствия. Следващата седмица ще започнем с промените, ако си с мен.

— Как бих могъл да откажа? — Тим се усмихна. — Бях готов да напусна и да отида в Ел Меркадо да продавам сламени шапки. Нямам какво да изгубя.

— Добре. Ще видим какво можем да направим тук, преди господин Джонсън да ни е уловил.

— Давай — насърчи я той. — Може да ни убие, но не може да ни изяде.

Аманда мислеше по същия начин. Тя се надяваше, че ще успее да прокара начинанията си, докато господин Джонсън се бе отдал на новия си личен живот. Ако разбереше за подмолните й действия прекалено рано, дори намесата на Джош нямаше да я спаси.