Андреа Кейн
Изпитания (37)

Глава 36

19:05

Деветнадесето управление

Изминалите час и половина бяха същински ад.

Рийд крачеше около бюрото на Хедман, наливайки се с черно кафе и чувствайки се непоносимо безпомощен.

Хедман и Олин направиха тон проучвания. Междувременно те си подхвърляха горещи идеи, а после се обаждаха по телефона да проверят дали някоя от тези идеи си струваше. Нищо.

Мич беше в отделна стая и разговаряше с Джейк, докато те двамата изследваха своите източници. Джонатан се беше отпуснал на стола, подпрял главата си с ръце. Рийд го помоли да ги придружи в полицейското управление, в случай че се натъкнат на нещо.

Цялото изпитание изглеждаше като вечност, но в забавен каданс. Часовникът тиктакаше. Гордън и Тейлър. Къде би могъл да я заведе? Сигурно някъде, където никой нямаше да ги намери докато той приключи с нея и се отърве от тялото й.

Колко пъти Рийд се бе сблъсквал с този сценарий като професионалист? Но този път не можеше да събере и късче професионализъм. Самата мисъл за това как Гордън докосва Тейлър, да не говорим за това как я изнасилва или я убива, бе нещо, което той не можеше да понесе, камо ли да го обсъжда спокойно.

Но все пак реалността пропълзяваше в мозъка му като някакво противно насекомо.

Бяха минали повече от два часа от отвличането на Тейлър. Само бог знаеше какво можеше да й е сторил досега Гордън.

Не. Не можеше да разсъждава така. Трябваше да повярва, че Гордън все още кара, че я води на някакво отдалечено място. Тейлър бе ужасена, но невредима.

Трябваше да е така.

Хедман в крайна сметка извика Алисън Кинкейд на разпит. Той запази спокойствие и добро отношение към нея, като само я помоли за съдействието й в разследването на убийствата на Бъркли и предложи да й изпрати патрулна кола да я вземе. Тя беше объркана, но послушна пред закона. Сега седеше в чакалнята, пиеше кафе и чакаше да бъде разпитана.

Рийд разбра притесненията на Хедман. Ако не беше толкова емоционално ангажиран, той самият би се замислил за тях. Алисън бе наивна като дете. Но именно тази наивност можеше да им навреди. Оставена сама, тя би могла да се издаде неволно пред Гордън. Ако той й се обадеше от пътя, просто за да поддържа нещата с новата си булка наред и тя споменеше за обаждането на Рийд, щяха да бъдат прецакани. Последното, което им се искаше, бе Гордън да разбере, че са по следите му. Точно в този момент той се чувстваше всемогъщ, в безопасност и далеч от всякакво подозрение. Това измамно чувство за сигурност би го накарало да свали гарда, да се държи така, както не би се държал ако имаше и най-малката представа за осведомеността на ченгетата, че той и Денис Кинкейд са един и същ човек. Сигурността щеше да подхрани неговата мегаломания. Той нямаше да бърза много да приключи с нещата. Щеше да му се иска да се изфука пред Тейлър за своите постижения и да се наслади на максималното си сексуално удовлетворение. Това щеше да му даде усещането за сила и доминация, за което той толкова жадуваше.

Това щеше да даде на Тейлър малко време. Ужасяващо време, но все пак щеше да отложи смъртта й.

Въпросът бе къде отиваха. Къде Гордън бе избрал сцената за тази последна среща?

Можеше да е навсякъде. Някъде далеч, където би могъл да си осигури уединение и свобода от чужда намеса.

Имението на Дъглас в Ийст Хемптън? Не. Твърде рисковано. Жилището бе заключено и добре охранявано от полицията. Гордън бе твърде умен, за да се напъха в такъв очевиден капан.

Северната част на щата бе друга възможност. Пътят бе дълъг и имаше много пустеещи земи. От друга страна, имаше възможност и да са на мястото, където Гордън бе живял през последните месеци.

И тези места не се изключваха взаимно. Алисън нямаше представа къде е живял съпругът й, преди да се оженят. Тази негова история, че се е местил от бордей в бордей, си беше пълна глупост. Гордън по никакъв начин не можеше да живее в бордей. Просто не е искал да й даде адреса си.

Беше й дал някакъв фалшив служебен адрес.

Рийд настоя той да контактува с WVNY. Независимо че това бе полицейска работа, служителите от радиостанцията не бяха само колеги на Тейлър, а и нейни приятели. Те биха направили всичко по силите си, за да помогнат — включително и това, че щяха да осигурят всякаква лична информация за Денис Кинкейд.

— Забрави за обаждането — посъветва го Хедман. — Ще изпратя двама детективи да разговарят с персонала и да претърсят работното място на Кинкейд.

— Пращай, когото си искаш — отвърна Рийд, който вече набираше личния номер на Тейлър в WVNY. — Но докато получиш заповедта си и изпратиш ченгетата, аз ще говоря с продуцента и програмния мениджър на Тейлър. Те ме познават. Ще разговарят с мен. Може и да знаят нещо или да имат по-добра представа къде да търсим.

Едва чу как Хедман промърмори, че е съгласен. Лора вдигна от линията на Тейлър. Свърза Рийд с Кевин още в минутата, когато той изрече думата спешно.

Кевин вдигна две секунди по-късно.

— Какво не е наред?

Рийд го информира възможно най-кратко и най-безпристрастно.

— Мамка му — изграчи дрезгаво Кевин. — През цялото това време е седял до мен и… — Продуцентът на Тейлър преглътна с мъка и възстанови самообладанието си. — С какво мога да й помогна?

Рийд му каза.

Минута по-късно Кевин преравяше работното място на Денис, сантиметър по сантиметър, търсейки всякакви улики, които биха могли да помогнат. В списъка от нещата, които трябваше да търси, бяха всякакви бележки по календара на Денис, особено за месец март. Също така бележки за напомняне, дори и неразбираеми. Ченгетата щяха да дешифрират онова, което Кевин не можеше. Колкото до личните вещи, Рийд инструктира Кевин да търси брошури за къщи в северната част на щата Ню Йорк, реклами за недвижими имоти в провинцията, дори разпечатки за маршрути и пътни карти. Всичко.

Докато преравяше работното място, Кевин прехвърли Рийд на Джак, който, чувайки историята, отиде до „Личен състав“ и изследва молбата за работа на Денис ред по ред. Адресът: фалшив. Беше дал номера на мобилния си телефон като домашен. Колкото до информацията при спешни случаи, мястото бе оставено празно — чак до миналата седмица. После той беше осъвременил информацията с домашния адрес и телефонния номер на Алисън. Беше вписал името й като Али Кинкейд, а роднинската му връзка с нея като съпруга.

Съпруга. Жената не знаеше нищичко за него. Нито къде е живял. Нито какво си е мислил. Нито кой е бил.

Боже! Постоянно задънени улици.

Рийд щеше да се побърка, когато телефонът на Олин звънна. Той го грабна, излая няколко въпроса в слушалката и после, две минути по-късно, го затвори и стана.

— Имаме солидна улика. Едно ченге, свободно от дежурство от Куинс, току-що е забелязало сребрист микробус — най-новия модел Додж гранд параван спорт — с двама души вътре, мъж и жена. Съвпадат с описанията на Тейлър и Денис. Ченгето се прибирало у дома си. Живее в Ронконкома. Тъкмо отбивал от магистралата на изход шейсет, когато микробусът профучал покрай него по магистралата и отпрашил на изток.

— Ийст Хемптън — заключи Джонатан и вдигна глава. — В крайна сметка Гордън сигурно я кара към имението на Дъглас.

— Не вярвам. — След като чу за уликата, Мич поклати глава. — Говорите за охраняван имот. Полицията от Ийст Хемптън редовно патрулира там. Ако там, без очевидна причина, се появи някой странен тип с паникьосана жена, те ще ги заловят на минутата. Гордън е дяволски умен и няма да поеме такъв риск. — Гримаса. — От друга страна, той очевидно се е насочил към Хемптънс, което означава, че е избрал друго, също толкова точно място. Нещо уединено и познато. Някакви идеи?

Уединено. Познато. Точно.

Мозъкът на Рийд препускаше, спомняйки си всички неща, които Тейлър му бе обяснявала през последната седмица. Гордън беше болен човек и се бореше с демони, вкоренени твърде дълбоко в него, за да бъдат елиминирани. Беше обсебен от нуждата за отмъщение, за решение на проблемите си. Адриен бе оставила незаличими белези в живота му. По някакъв ненормален начин той се беше пречистил с убийството й. Виждаше я във всяка червенокоса жена, която преследваше, включително и в Тейлър. Да ги притежава. Да ги убива. Всичко това, от нуждата си да заличи Адриен.

Пълен кръг. Това търсеше той.

И можеше да намери само едно място за това.

— Яхтата — възкликна Рийд и скочи на крака. — Той я води на яхтата на Дъглас. Иска да приключи с това там, където е започнало.

— Да — съгласи се уверено Мич. — Ето това е разумно. Особено защото този път ролите ще бъдат разменени. Гордън ще доминира, няма да доминират над него.

— Къде е тя? — попита настойчиво Рийд и сграбчи Джонатан за раменете. — Къде е закотвена яхтата на Дъглас?

Нито миг колебание.

— В яхтклуба на пристанище Car.

— Бинго! Зима е. Яхтклубът ще е пуст. — Хедман се пресегна за телефона. — Ще се свържа с полицейското управление на Съфок Каунти в Йапхенк. Те ще звъннат на екипа в пристанище Car. Местните ченгета ще изпратят свои хора за минути.

— Искаш да обградят Малъри? — попита несигурно Олин.

Чу от партньора си отговора, който очакваше.

— Не.

— Защо не, по дяволите? — попита Рийд.

— Първо те могат да се появят там преди Гордън. Ако той спре на паркинга и види куп полицейски коли и детективи, които го чакат, ще изфучи от там като подплашен заек.

— Кажи им да чакат. Те могат да го заловят, след като слезе от колата. А ако ги изпревари, ще забележат сребристия микробус на паркинга. Могат да се промъкнат и да щурмуват яхтата.

— Да, могат. — Хедман се намръщи. — Но тази идея не ми е присърце. Гордън е убиец и психопат и ако разбере, че са го заклещили, ще стане отчаян. Това не е добра комбинация, като се има предвид, че той няма какво да губи. Ние с Олин познаваме и него, и делото му. А местните — не. Предпочитам ние да го арестуваме.

Рийд разбра и неизказаното.

— С други думи ченгетата там не се занимават с твърде много заплетени случаи. Ти се тревожиш, че ако те прецакат нещата, Тейлър ще бъде изкупителната жертва. Гордън ще се откаже от идеята за бавно убийство и ще приключи набързо, ще й строши врата, както на Дъглас.

Хедман се втренчи в телефона, избягвайки погледа на Рийд.

— Виж какво, Уестън. В полицейското управление на пристанище Car работят компетентни хора. Но, да, нюйоркската полиция се занимава с по-жестоки престъпления. И, както казах, това е наш случай. Така че…

— Просто ми отговори — прекъсна го Рийд.

— Да. За това се тревожех. Но ако изпаднем в безизходица, ще им кажа да действат. — Хедман набра номера на полицейското управление в Съфок Каунти. — Дръж се — подхвърли той на Рийд. — Ще се срещнем с тях там. — Той направи знак на Олин с кръгово, вихрено движение на ръката си и с показалец, протегнат във въздуха.

Олин реагира с бързо кимване, после вдигна телефона си.

— Как, по дяволите, ще успеем навреме? — попита Рийд и усети как в гърлото му се надига жлъч.

— Ще бъде напечено — отговори Олин. — Но Гордън има още път. Не забравяй, че когато тръгна, той попадна в пиковия час на движението. Отвлече Тейлър малко преди пет часа. А когато излезе от магистралата на Лонг Айлънд, ще трябва да кара и по местните пътища. Това означава ограничения на скоростта и светофари. Цялото пътуване ще му отнеме повече от три часа. Така остават около четирийсет и пет минути. — Той също набра някакъв номер.

— На кого звъниш?

— На авиационното звено в нюйоркската полиция. Те са на летището Флойд Бенет в Бруклин. За по-малко от десет минути ще изпратят полицейски хеликоптер и ще го приземят на стадиона на Янките. Точно толкова време ни трябва да стигнем до стадиона с включена сирена. Полетът до пристанище Car е около четирийсет и пет минути. — Олин стрелна Джонатан с изпитателен поглед. — Колко е голям паркингът на яхт клуба?

— Голям е — потвърди Джонатан. — Клубът е един от най-големите в Хемптънс. Там хвърлят котва и океански увеселителни кораби, не само малки яхти и лодки.

— Добре. Ще уредим да приземим хеликоптера направо на паркинга. След час ще сме там. Да, Олин е. От Деветнадесето управление — обясни той по телефона. — Трябва да предотвратим потенциално изнасилване и убийство. — Докато говореше, той подхвърли на Джонатан молив и бележник. — Начертай ми схема на мястото, където е закотвена яхтата на баща ти — изсъска той. — Напиши и описание на яхтата — размер, цвят, име, всичко, за което се сетиш.

Хедман се надигна иззад бюрото и затвори телефона, след като предупреди полицейското управление на Съфок Каунти за ситуацията.

— Всичко е уредено. — Погледът му се премести към Рийд, забелязвайки измъченото му лице. — Малъри може да ни изпревари с петнайсет минути, максимум — каза той с прегракнал, ободряващ глас. — След това ще трябва да паркира микробуса и да отведе Тейлър на яхтата. Тя е умна жена, Уестън. Ще си спечели време.

— Да — съгласи се мрачно Рийд. — Искрено се надявам да си прав.

 

 

20:07

Яхт клубът на пристанище Car

Гордън мина бавно през главния вход, оглеждайки се докато напредваше. Не очакваше да намери никого, освен може би няколко диви момчета, изкарали яхтите си на риболов.

Паркингът бе буквално пуст. Отлично. Точно както го планираше.

Спря до клубния дом, който бе по-далеч от Бей стрийт и по-близо до частния басейн, където бе закотвена седемдесет и петфутовата яхта на Дъглас.

Изключи двигателя и се обърна към Тейлър, която се взираше напред с безжизнен поглед.

— Време е за купона — обяви той. Слезе от микробуса, заобиколи го и откопча предпазния колан на Тейлър.

Тя се отърси от вцепенението си и се дръпна от него докато той я изнасяше от колата и затваряше вратата.

— Мога да ходя — извика тя.

— Не и със завързани глезени.

— Ами отвържи ги тогава.

— Добър опит. Ако го направя, не само ще можеш да вървиш, но и да бягаш. — Той я понесе към яхтата, която се люлееше грациозно върху водата. — Много скоро ще ги развържа — когато имам нужда от това. Междувременно аз го правя само за твое добро. Ако побегнеш, ще бъда принуден да те накажа. Не го искаш, нали?

— Не искам теб — сопна му се тя. — Но аз постоянно ти го казвам.

— Не ти вярвам. А и няма значение. Защото аз те искам. Последния път те исках, когато и ти ме желаеше. Този път давай, бори се. Това само ще засили моето удоволствие и твоята болка.

Боже, това не беше възможно…

Тя отвори уста да изкрещи и бе спряна от груба, жестока целувка, която я задуши.

— Искаш да играем мръсно? — присмя й се Гордън, а в очите му проблеснаха ледени искри. — Добре. — Той бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и й запуши устата. — Още един звук и ще използвам хлороформ. Разбра ли?

Тя кимна, опитвайки се да контролира нарастващата си паника. Огледа района, молейки се да види някого на паркинга. Но клубът беше пуст. Колкото до намеса на полицията, това бе отчаяна надежда. Дори с подканването от страна на Рийд, ченгетата щяха да търсят Гордън Малъри, не Денис Кинкейд. Нямаше начин да направят връзката навреме.

Разкошната яхта на Дъглас се издигаше точно пред тях. Беше осветена от първите лунни лъчи и Тейлър премигна като видя името „Красивата Адриен“, изписано на носа.

— Точно моите забравени чувства — промърмори Гордън.

Той стигна до края на пристана и с внимателно и балансирано действие захвърли Тейлър на яхтата, оставяйки я седнала на главната палуба. После я последва и се качи на борда.

Клекна и се втренчи в очите й.

— Ще те развържа, за да можеш да се обърнеш и да слезеш по стълбата до каютите. Ще вървя точно зад теб. Не се опитвай да правиш глупости.

Тя кимна. Каквото и да планираше да опита, сега не му беше времето. Нито пък за съпротивата, която демонстрира директно. Трябваше да преодолее паниката и да използва мозъка си. Знаеше какво може да задвижи Гордън. Трябваше да натисне точните бутони, а не онези, които го караха да отмъщава, да гледа на нея като на Адриен.

Трябваше да изчака благоприятен случай — и да спечели време.

Седна много спокойно, наведе се напред докато Гордън развързваше китките й, после се изправи докато той развързваше глезените й. Тя ги разтърка енергично и едва не заплака от облекчение, когато болезнените убождания сигнализираха за връщането на притока на кръв. Разтърси ръце, после посочи безмълвно към устата си с въпрос в погледа.

— Добро момиче. — Гордън изглеждаше искрено доволен. — Ти питаш. Да, можеш да махнеш кърпичката.

Тейлър я измъкна. В устата й имаше вкус на картон. Тя облиза устни и се закашля.

— Долу има вода. Можеш да пийнеш малко ако продължиш да се държиш добре.

— Благодаря — успя да промълви тя.

— Време е да се раздвижим — инструктира я Гордън.

Тейлър направи три опита да стане. Успя чак когато Гордън я дръпна и я изправи на крака.

— Възстанови равновесието си — нареди й той.

— Ще го направя. — Тя се клатушка още минута-две. С повече би насилила късмета си. — Сега съм добре.

— Добре. — Той посочи към стълбата.

Без да спори, Тейлър започна да слиза, колкото може по-бавно, но внимаваше да не събуди подозренията му. Напомни си, че си има работа с един много умен мъж. Само някакъв намек, че го манипулира, и щеше да бъде малтретирана.

Палубата с каютите беше луксозна, с кухня, дневна и бог знае колко спални.

Тя откри много скоро.

— Главният апартамент е на кърмата — информира я Гордън, пристъпвайки от най-долното стъпало на палубата. — Отпред има още две спални, но те са по-малки и не са толкова луксозни. За теб избрах главната.

Тейлър се сдържа да не потрепери.

— Сега може ли да пийна малко вода? — попита тя.

— Да отложиш неизбежното?

— Не. Да премахна вкуса на сух лен от устата си.

— Много справедливо. — Очите му се присвиха, сякаш я преценяваше, и той посочи към пейката в кухнята. — Седни там, за да мога да те виждам.

— Добре. — Тя се подчини. — Не съм идиотка, Гордън. — Погледът й не потрепна, когато срещна неговия. — Разбирам с кого си имам работа. Би било много глупаво от моя страна да се стрелна към стълбата докато ти вадиш бутилката с вода. Няма да стигна и до третото стъпало, преди да ме сграбчиш.

— Вярно. — Той надигна едната си вежда. — Бях забравил какво предизвикателство си ти. Интелигентна. Фина. Възхитителна смесица от финес, чувственост и психологическа манипулация. Права си. Не мисля, че би опитала сега. Ти би изчакала по-добър момент, когато имаш високи шансове за успех. Много е зле, че този момент няма да дойде. — Той извади водата. — Ето.

— Благодарна съм ти. — Тя отпи, почина си и отново отпи. — Може ли да използвам тоалетната?

Той махна с ръка по посока към нея.

— Чувствай се свободна. Тук няма странични отвори. О, и не си прави труда да търсиш мобилния си телефон. Той изчезна, както и чантичката ти.

Никаква изненада. Тя и не очакваше той да й осигури връзка с външния свят.

Отиде до тоалетната, после си изми ръцете и лицето. Поглеждайки отражението си в огледалото, едва се позна. Очите й бяха огромни и уплашени, с тъмни кръгове под тях. Лицето й бе бяло като платно, а косата й — ужасно разчорлена. Тя огледа банята, желаейки да види някой скрит отдушник, през който да пропълзи, някакъв панел в тавана, през който да се надигне и да стигне до безопасно място.

Затвори очи. Умът й препускаше. Хващаше се за абсурдни сламки и го знаеше. Но тя бе сама с един убиец. И беше ужасена.

Сви юмруци и се изправи срещу студените, мъчителни факти.

Въпросът не бе в това да спечели време. Никой не знаеше къде е. Въпросът бе да спаси живота си. Защото единствено тя можеше да го направи.

Отвори тихо аптечката и я прерови. Никакъв бръснач. Никакви ножици. Нямаше дори пинсети, с които да се въоръжи. Обезкуражена, тя затвори врата на аптечката, облегна лакти върху мивката и отпусна глава в ръцете си. Не можеше да се откаже. Щеше да излезе от банята, да се върне в кухнята и да прегледа всички останали каюти, възможно най-ненатрапчиво, оставяйки Гордън да говори през цялото време. И бог да й помага, ако се стигнеше до това и той я насилеше да отиде там, щеше да прерови и главната спалня. Трябваше да има нещо, някъде, което да използва като оръжие.

Тя мислено прехвърли в главата си техниките за самозащита, на които я научиха Рийд и Мич. Всичките онези кръгови движения нямаше да й помогнат — не и в това тясно пространство. А да избяга? Забрави! Особено след като я заклещи в главния апартамент. Бягството бе невъзможно. Никога нямаше да успее да се измъкне покрай Гордън. Не и докато той не бъдеше физически изваден от строя.

Преглъщайки с мъка, Тейлър прие неизбежното. Жертвата трябваше да се превърне в нападател. Това бе единственият начин да се измъкне. И при коварния ум на Гордън, при силовото му превъзходство и по-голямата му вещина в бойните изкуства, съществуваше само един интервал, през който тя щеше да има надмощие до такава степен, че да успее.

Когато той я положеше на онова легло.

Той щеше да е разсеян. Физическите му сили и умствената му концентрация щяха да бъдат намалени.

Ето тогава щеше да действа тя. Със или без оръжие. Ще изчака Гордън да постави мръсните си ръце върху нея. После щеше да удари като свита кобра.

В гърлото на Тейлър се надигна жлъч, а вълната от паника я обля отново. Как можеше да го направи? Как щеше да оцелее след неговото докосване? И как щеше да сполучи с цялата тази история на Супер жената? Беше взела само няколко урока по самозащита и бе направила също толкова практически тренировки.

Как, за бога, можеше да превърне приятелските тренировки в истински бой — спасявайки живота си?

Отговорът беше прост. Трябваше да го направи. Защото алтернативата бе немислима.

 

 

20:12

Рийд се втренчи през прозореца на полицейския „Бел 206 джет рейнджър“, наблюдавайки светлините на града отдолу. Видя ги как се приближават и му се искаше да накара проклетия хеликоптер да лети по-бързо.

Но всички те вече действаха със скоростта на светлината.

Полицията в пристанище Car се обади с доклад преди пет минути. Бяха обградили яхтклуба и чакаха инструкции от Хедман. Гордън току-що бил пристигнал и занесъл Тейлър на яхтата. Китките и глезените й били вързани, но тя изглеждала будна.

Това беше то. Рийд не можеше да понесе мисълта за това, което ставаше сега.

Той удари с юмрук по крака си. Чувстваше се дяволски безпомощен. Но трябваше да има вяра в детективите. Инстинктите на Хедман бяха добри. Колкото до Олин, той бе изключително точен.

Трябваха им осем минути да стигнат до стадиона на Янките. Пилотът току-що бе приземил хеликоптера, когато Рийд, Мич, Хедман и Олин притичаха през стадиона, за да се качат. Оставиха Джонатан — и не само защото в хеликоптера имаше четири места. Той щеше да бъде пречка, не предимство. Самият той призна, че не е сигурен дали ще може да се овладее като види Гордън, независимо от това дали е маскиран като Денис или не. След всичко, което го бе накарал да изтърпи брат му, можеше просто да го стисне за гърлото.

Заради Тейлър, заради всички, Джонатан се върна в апартамента си, където остана залепен за мобилния си телефон. Когато имаха новини, той щеше да ги чуе.

Според последното съобщение на пилота — което бе обявено преди минута и половина — те щяха да се приземят точно след девет минути. Олин отново беше точен. Ченгетата от пристанище Car бяха нащрек и ги очакваха. Засега Хедман им каза да не предприемат нищо.

Рийд се молеше това да е правилното решение.

— Това е интересно — беше отбелязал Олин, преглеждайки доклада, който му бяха дали, когато изхвърча през вратата на управлението.

— Какво е? — попита потресен Рийд.

— Проверката ни за Денис Кинкейд. Истинският Денис Кинкейд е починал преди петнайсет години в малко градче в Небраска. Нямал семейство. Никакви връзки. Гордън е избрал победителя. Трябва да е изровил информацията за Кинкейд от стари броеве на местните вестници, от некролозите. Малките градчета имат склонност да пишат много персонална информация в своите некролози. Нали разбираш, роднините на починалия — или липсата на такива — възраст, дата на раждане, причина за смъртта, имената на родителите — всичко. След като е изровил моминското име на майката на Кинкейд, той е имал всичко необходимо, за да си извади дубликат от свидетелството за раждане с приложен паричен ордер. Вероятно си е взел фалшива карта за социални осигуровки и лична карта. С тях вече е можел да си извади паспорт. И, ето, един цял нов-новеничък Денис Кинкейд. Трябвало е само да си направи няколко нови снимки след операцията и да започне всичко отначало. Или да се върне, в този случай.

— Страхотно — промърмори Рийд. Не слушаше внимателно.

— След като се е завърнал от Тайланд в САЩ — което е било през ноември, между другото, не през септември — нашият приятел Денис Кинкейд тръгнат към Средния изток, където работил по месец в няколко радиостанции, за да си създаде делова автобиография. И познайте какво? Никакви данни за челен удар с автомобил в градовете, където е работил. Нито през септември, нито през октомври, нито през ноември. Всъщност не е имало никакви произшествия с участието на Денис Кинкейд. Най-смешното е, че той дори няма шофьорска книжка. Никакви корени, никакви кредитни карти, никакви приятели. Боже, той сякаш не е планирал да остава в страната.

— Изненада, изненада — отговори отвратен Хедман. — Гордън е планирал да изчака Джонатан да бъде осъден, завещанията на Бъркли да бъдат легализирани, а Алисън да наследи всичко. Обзалагам се, че после щяха да напуснат страната възможно най-бързо.

— Те? — Олин сбърчи недоверчиво чело. — По-вероятно той. В този момент Али вече нямаше да му е необходима.

— Вярно. Но, хей, нека да дадем на този тип предимството на съмнението. Може би е планирал да подари на жена си един закъснял меден месец преди да я зареже някъде на другия край на света. Нали разбираш — голямо международно пътешествие като последно сбогом.

— Късаш ми сърцето.

Рийд не се разсмя на шегата. Всъщност му идваше да изскочи от кожата си, когато усети, че хеликоптерът започва да се спуска.

— Приземяваме се. — Той вече разкопчаваше предпазния си колан.

— Готови за скачане щом хеликоптерът докосне земята — инструктира ги Хедман. — На пилота е наредено да се разкара незабавно от тук, та ако Малъри чуе бръмченето да си помисли, че е прелитащ самолет на път към летището.

— Съмнявам се, че ще слуша — отговори мрачно Рийд, наблюдавайки приближаващото се пристанище. — Умът му е зает с други неща — като например как да убие Тейлър.