Айрис Йохансен
Златният варварин

Пролог

Белайо, Тамровия

8 април 1797 година

Щеше да умре!

Тес усещаше как с всяка изминала секунда затъва все по-дълбоко в мочурището. Лепкавата тиня бе стигнала до раменете й и неотстъпно пълзеше нагоре. Божа майко, помогни ми! Тя не искаше да умре, не искаше да потъне в тази отвратителна кал и никога вече да не излезе на повърхността.

Всичко беше станало толкова бързо.

Аполон виеше и с мощни удари на лапите се опитваше да се пребори с коварната тиня.

Не, в никакъв случай не биваше да потъне. Ако умреше, Аполон също щеше да загине и всичко щеше да бъде напразно.

Тес придърпа кучето по-близо до себе си и помилва дългата му муцуна.

— Тихо, милият ми, няма нищо. Все ще ми хрумне нещо.

— Горя от нетърпение да разбера какво ще бъде.

По тялото й се разля вълна на облекчение. Кратък поглед през рамо й показа, че братовчед й Саша тъкмо е спрял коня си недалеч от опасното място. Какъв късмет, че я намери! Двамата с Аполон нямаше да загинат. И не само това. Може би поредната порция бой също щеше да й бъде спестена. Саша Рубинов не беше като другите възрастни около нея. Макар че с двайсет и петте си години беше много по-напред от нейните дванайсет, той не се отнасяше с малката си братовчедка като с празно пространство, освен това по-често се смееше на пакостите й, отколкото да се мръщи.

— Саша, не мога да се измъкна от тинята. Клонът се счупи и…

— Какво, по дяволите, става тук?

Втори ездач препусна към тях и спря зад Саша. Тес го удостои с изпълнен с нетърпение поглед. Този човек не виждаше ли, че няма време за глупави приказки? Това беше новият приятел на Саша, див обитател на чуждата страна оттатък границата. „Златният варварин на Саша“ го беше нарекъл баща й и тя се бе учудила, защото с маслинения си тен и тъмните коси и очи, той изглеждаше по-скоро бронзов, отколкото златен.

— Извади ни оттук, Саша — подкани братовчеда си тя.

Саша се ухили.

— Веднага. — После се обърна към мъжа, който бе спрял зад него: — Мисля, че все още не са те представили на малката ми братовчедка, Гален. Шейх Гален бен Рашид, позволете ми да ви представя Нейно Височество Тереза Кристина Мария Рубинов. Бъдете уверен, че тя невинаги е толкова мръсна. — Той смръщи вежди и замислено продължи: — Всъщност, като си помисля…

— Саша! — Тинята стягаше коварната си прегръдка около гърлото й. Все по-трудно й беше да държи муцуната на Аполон високо над лепкавата маса. — Престани да ме дразниш!

— Е, добре. — Той скочи от сивата си кобила и се огледа за някой по-дълъг клон. — И да не забравя после да смъмря най-строго гувернантката ти, малка братовчедке. — Обърна се към Гален и обясни: — С дванайсетте си години, Тес очевидно не е в състояние да прочете надписа „Опасност“ на табелата.

— Разбира се, че мога да чета — изфуча разярено момичето. — И познавам тази гора много по-добре от теб. Аполон е виновен! Той тичаше пред мен и пропадна в тинята. Започна да се блъска като луд и затъна още по-дълбоко. Аз се хванах за клона и…

— … и последва кучето в блатото. — Саша с въздишка се наведе да вдигне един дълъг клон, после се зае да изследва здравината му. — Не е било много умно от твоя страна, Тес.

— Нима трябваше да го оставя да потъне? — Тинята вече стигаше до брадичката й. Гърлото й се свиваше от страх. — Не можеш ли… да побързаш?

Саша протегна клона през тресавището. До Тес оставаха тридесет сантиметра.

— Ще се справиш. Пусни кучето, напъни се и го хвани. Аз ще те издърпам.

Клонът изглеждаше достатъчно здрав, а Саша притежаваше физическата сила да я изтегли и Тес го знаеше. Само след миг щеше да почувства здрава земя под краката си. Погледът, който отправи към клона, беше изпълнен с копнеж.

Ала поклати решително глава.

— Не мога да оставя Аполон. Той ще започне да бие около себе си и веднага ще потъне. Трябва да измислиш нещо друго.

Безгрижната усмивка на Саша се изпари.

— Тес, времето напредва. Не ставай глупава. Това е само едно ловно куче. След няколко минути ще потънеш.

Тес бе обзета от паника. Горещи сълзи опариха очите й. Значи, все пак щеше да умре.

— Не мога да изоставя Аполон.

От устните на Саша се изтръгна гневно проклятие.

— Ти само стой мирно — намеси се в този миг Гален бен Рашид. После съблече елегантния си сюртук от тъмносин брокат и го преметна през седлото, преди да скочи на земята. — Не се движи и чакай указанията ми. — Той смъкна блестящите черни ботуши от краката си и ги захвърли настрани.

— Да не искаш и ти да се озовеш в блатото при това своенравно момиче? — Саша поклати глава. — Това е работа за мен, приятелю.

— Един кралски принц, затънал до гуша в тинята? — усмихна се Гален. — Остави това на мен. Малко мръсотия върху един нецивилизован авантюрист не е нещо необикновено. Въпреки това дръж здраво този клон.

И той решително тръгна напред. Ръстът и теглото му бяха причина още след първата крачка да затъне до коленете. Когато се добра до Тес, тинята стигаше до кръста му.

— Ти дръж кучето — посъветва я Гален, докато потърси в тинята тялото й и го намери. — Не се опитвай да ми помагаш. — Вдигна главата й и заповяда: — Подай клона, Саша!

Тес пошепна няколко окуражителни думи в ухото на Аполон и внимателно премести ръцете си от врата към корема му.

— Ами, ако муцуната му затъне? Няма да може да си поеме въздух.

— Ей сега ще излезем на твърда земя. По-добре се погрижи за собствената си безопасност.

— Аз нося отговорност за Аполон. — Потънала в мислите си, тя прибави: — За мен ще се погрижите вие.

— Така значи?

— Да. — За нея нямаше никакво съмнение, че той ще я спаси. От мига, в който ръцете му обгърнаха кръста й и я издърпаха извън опасната зона, я обзе странно чувство за абсолютна сигурност. Тя срещна без страх погледа му. — Знам, че няма да ме изпуснете.

Хватката му инстинктивно се затегна.

— Разбира се, че няма да те изпусна. — Гален отвърна очи. — Вече се изцапах достатъчно, за да се откажа. Още няколко сантиметра, и ще се хвана за клона. Тогава Саша ще трябва да се понапрегне.

— Все пак е по-добре, отколкото да джапам из блатото — провикна се безгрижно Саша. — Нямам желание да си играя с калта. Като си помисля, аз дори ти правя услуга, скъпи ми Гален. В Седикан си лишен от подобни преживявания. Естествено, там имате пясъчни дюни, в които затъвате, но тук…

— Дай клона!

Саша протегна дървото по-близо към тях и Гален успя да го улови със свободната си ръка. Саша заотстъпва назад, теглейки клона и товара му през тинята. След минута, той протегна ръка и със силен тласък издърпа Гален от тресавището.

— О, господи! — провикна се Саша. Гален беше покрит от глава до пети със сиво-кафява тиня и при тази гледка приятелят му не можа да се въздържи и избухна в смях. — Merde! Страхотно! Как ми се иска твоите chéres amies да могат да те видят в този вид. Сигурен съм, че няма да бързат да се пъхнат в леглото ти.

— Аз пък мисля, че ще се разбързат още повече — гласеше краткият коментар на Гален. Той се обърна и издърпа Тес на твърда земя. — Не красотата ми е причина дамите доброволно да разтварят бедрата си.

— Ама, че си циник. Май нямаш голямо доверие на прекрасния пол.

— Това не е за детски уши — промърмори многозначително Гален и хвърли бърз поглед към Тес.

— Тя ли? — поклати глава Саша. — Може и да е дете, но е доста добре осведомена. Израснала е в двора и знае какво става по света. — Той се обърна към братовчедката си: — Прав ли съм, невъзпитано хлапе?

— По-късно. — Тес правеше отчаяни опити да освободи Аполон от упоритата тиня. — По-добре ми помогни.

Гален я избута настрана, сграбчи ловното куче за лапите и го измъкна на твърда земя.

Кучето, благородна хрътка, му се отблагодари, като разтърси стройното си тяло и калта се разхвърча на всички страни.

— Неблагодарен звяр — промърмори Гален и изтри тинята от бузата си.

— Той не е виновен. — Тес се почувства задължена да защити любимеца си. — Кучетата са такива. Не можете да очаквате… — Тя се обърна рязко към Саша: — Престани да се смееш. Благородният Бен Рашид се държа много смело и заслужава по-добро отношение.

В сините очи на Саша святкаха дръзки искри.

— Още едно завоевание, Гален. Малко е млада, но след няколко години ще разцъфти като…

— Не му обръщайте внимание — възмути се Тес.

— Не се бой. — Гален хвърли унищожителен поглед към Саша. — И без това не го правя.

— Къде е всъщност Паулина, Тес? — поиска да узнае Саша. — Мисля, че не са те пуснали сама в гората?

— Разбира се, че не. — Без да го погледне, момичето, коленичи до Аполон и се зае да почиства дългата му козина. — Но тя е заета с Мандли. Скриха се някъде още щом влязохме в гората и сигурно дълго време няма да забележат отсъствието ми.

— С какво са толкова заети?

— Вършат разни неприлични неща.

Като забеляза смайването, изписало се по лицето на Гален, Саша избухна в смях.

— Е, това занимание ще им отнеме доста време. Паулина не се задоволява с един път.

— Коя е тази Паулина?

— Паулина Калбрен е вярната и добродетелна гувернантка на Тес — обясни Саша. — А Мандли е един от конярите на милия ми чичо.

— Нищо не помага. — Тес се отказа от опитите си да почисти козината на Аполон и посегна към ръката на Гален. — Елате с мен. Оттатък хълма има езеро, в което можем да се измием. — Тя се обърна към коня му, но внезапно замръзна на мястото си и опули очи.

— Света дево, колко е красив! — Момичето пусна ръката на шейха и направи крачка към жребеца, който подплашено се отдръпна. — Как така не съм забелязала този великолепен кон?

— Това е разбираемо. Трябваше да положиш известни усилия, за да останеш жива — отбеляза мъдро Саша.

Тес не му обръщаше внимание.

— Как се казва?

— Телцан — отговори Гален.

— Телцан, аз нищо няма да ти направя — изчурулика примамващо малката и направи още една крачка напред. Неспокойно пристъпващият жребец се усмири веднага щом пръстите й докоснаха бялото петно с форма на диамант върху ноздрите му.

— Странно — промърмори младият шейх. — Обикновено Телцан не позволява да го докосват непознати.

— Той знае, че го харесвам. — Тес нежно милваше чувствителните ноздри на великолепното животно. — Нямаше да се уплаши от мен, ако не беше отвратителната миризма на тиня.

— Хм… Виж какво — намеси се Саша, — мисля, че аз също бих се отдръпнал по-далече от теб.

Гален се усмихна изненадано.

— Ти очевидно разбираш от коне.

— Когато не се търкаля в блатото, нашето диваче Тес прекарва цялото си време в конюшните на двореца — обясни Саша.

— Този кон не е бил в обора — отговори убедително Тес и се обърна към Гален: — Иначе непременно щях да го забележа.

— Настанил съм го близо до градската си квартира. Едва днес се появих в палата.

— От Седикан ли е конят?

— Да.

— Никога не съм виждала кон, с такава сила и чар. Има ли и други като него в…

— Тес! — Саша сърдито смръщи чело. — Веднага!

Тес кимна.

— До езерото ще вървим пеш. Не вярвам, че ще се качите на коня и ще го изцапате.

— Да, небето да ни пази, ако изцапаш коня си, Гален — отбеляза съвсем сериозно Саша.

— Струва ми се, че прекаляваш — отбеляза с измамна мекота приятелят му. — Най-справедливо ще бъде да отъркалям и теб в тинята. — Той вдигна Тес й я сложи на гърба на коня, после гъвкаво се метна на седлото. — Но ще го направя, едва когато съм напълно чист и мога да се насладя на превъзходството си.

— Ще изцапам цялото седло с тази ужасна кал — възпротиви се Тес. — Нали ви казах, че е по-добре да вървим пеш.

Гален заби пети в хълбоците на коня. Жребецът потегли в галоп към ниския хълм, който бе посочила Тес, Аполон хукна след тях и радостно залая.

— Телцан не се плаши от малко мръсотия. Преживял е и по-лоши неща.

Тес го изгледа сърдито през рамо.

— Не използвате ли шпори?

— Не и нямам навика да се вслушвам в нареждания на деца.

— Нищо не съм ви наредила. Просто казах, че е по-добре да вървим пеш.

— Все същото. — Гален изкачи хълма и след малко спря коня пред красивото езерце, заобиколено от стари борове. — Дълбоко ли е?

— Не.

— Добре тогава. — Той я вдигна от коня и я метна във водата.

Останала без дъх от падането в ледените вълни, Тес побърза да изплува на повърхността.

Гален, който все още седеше на седлото я наблюдаваше с очаквателна усмивка.

— Страхотно! — Тес с мъка си поемаше дъх. — Благодаря ви.

Усмивката му угасна, погледът му стана изпитателен.

— За разлика от песа си ти си била способна да изпитваш благодарност. Помислих, че ще се ядосаш.

Аполон, който беше скочил след господарката си, пръскаше в лицето й вода и тиня. Тес избухна в смях и побърза да се скрие, като потопи главата си във водата. След малко разтърси коси и попита:

— Защо? — Вдигна очи към Гален, мокра до кости, но със сияещо лице. — Аз бях мръсна и вие ми помогнахте да се изчистя. Защо трябваше да се разсърдя?

— Да кажем, че дамите от двора на Тамровия са много далеч от твоята издръжливост.

— Аз не съм придворна дама. — Тя отново се потопи, а след като изскочи на повърхността, започна усилено да изстисква кестенявите си къдрици. — Освен това няма да стане нужда да си блъскам главата над този проблем още поне четири години. Засега съм ученичка.

— Разбирам. — Гален скочи от седлото. — Тогава със сигурност няма да нараня чувствителността ти, като се окъпя с теб. — Той се хвърли във водата и закрачи навътре, докато се потопи почти до брадичката. — Господи, колко е студено!

— Сега е едва април. — Тес разтърси глава и отново се потопи. — И във вашата страна ли е студено по това време?

— Не чак толкова. Тамровия е балканска страна, а Седикан в голямата си част е пустиня. — Гален потопи глава във водата и се постара да почисти косата си като Тес. — Макар че езерата в хълмистите места зад Седикан, също не са кой знае колко топли.

Мократа му коса заблестя на слънцето като абанос. Под тъмния загар лицето му се бе зачервило от студа. Ярките слънчеви лъчи позлатяваха бронзовата му кожа и Тес се улови, че го е зяпнала възхитено. Чертите на лицето му не бяха толкова фини като на Саша. Високите скули бяха остро изсечени като гранитните блокове по брега на езерото. Тъмните очи се криеха дълбоко под гъсти мигли. Той се различаваше от придворните контета, както вълците от мекия и плах Аполон. Беше твърд, силен и див. Държанието му също беше различно. Без да губи време, се хвърли в отвратителната тиня, за да я спаси. Нито за миг не се поколеба, преди да спаси и Аполон. А Саша през цялото време се стараеше да стои по-далеч от тинята, макар че много обичаше братовчедка си.

Гален я изтръгна от мислите й, като внезапно зададе въпрос:

— Защо ме гледаш така, килен?

— Какво е това „килен“?

— На моя език означава „малката“ или „малко момиче“.

— Аха. — Тес отмести очи. — Само се питах, дали ви наричат „златен“ заради цвета на кожата ви.

Гален се ограничи с подигравателна усмивка, но след кратък размисъл отговори:

— Ах, значи и в училището се шепне за мен? Не, наричат ме така, заради златото в джоба ми и преди всичко, заради количеството пари, с които разполагам.

Тес му хвърли кратък поглед.

— Много ли сте богат?

— Като цар Мидас. Хълмовете зад Заландан са пълни със злато. — Устните му потръпнаха: — Толкова съм богат, че вашият великолепен двор не само търпи варварското ми присъствие, а дори го търси.

Той беше раним, Тес ясно усети това и инстинктивно поиска да заглади обидата.

— Варварски означава див, нали? Според мен дивото не е нещо лошо. Гората е пълна с прекрасни диви неща.

— Но те не се допускат в елегантните салони.

— Би трябвало обаче — промърмори упорито тя.

— След пет години ще говориш друго.

— Не, няма. — Следвана от Аполон, Тес закрачи към брега и се отпусна на затоплената земя. Беше загубила обувките си, кафявата й кадифена рокличка беше в ужасен вид. Наказанието за днешното приключение със сигурност щеше да бъде безмилостно, но сега не си струваше да мисли за това. Не й се случваше често да разговаря с възрастни, а Гален бен Рашид беше най-интересният човек, когото бе срещала. — Аз няма да се променя.

— Ще видим. — Гален също излезе на брега и се отпусна до нея. — Но не бих се учудил, ако удържиш на думата си. Твоята възхитителна майка не ме дарява с особено благоразположение.

— Страх я е от баща ми, а мисля, че той не ви обича.

— Защо я е страх от баща ти?

Тес учудено изгледа мъжа до себе си.

— Защото когато нещо не му е по угодата, я бие.

— Наистина ли? — Гален сведе глава, и внимателно я погледна. — И теб ли бие, когато не е доволен?

— Разбира се — отговори трезво момичето. — Мама казва, че всички бащи правят така с децата си. Вие не биете ли вашите?

— Нямам деца — отговори Гален. — Хората от племето Ел Залан нямат обичай да бият жените от семействата си. Има по-добри начини за укротяване.

— Какви например?

— Е, все едно.

— Вероятно ги биете, но не искате да си признаете. Мама казва, че някои мъже не желаят да си признаят, но че всички бият жените и децата си.

— Аз нямам жена. — Гален смръщи чело. — Но не бих посегнал на безпомощен човек.

— Не се сърдете. Вече няма да говоря за това. — Тес протегна ръка и помилва мократа козина на Аполон. — Не исках да ви обидя. Всъщност мисля, че ви харесвам.

— Това е чест за мен. — Мъжът се усмихна и леко склони глава.

Момичето се изчерви.

— Не, аз наистина говоря сериозно. Не са много хората, които харесвам, но вие сте ми симпатичен. — Тя се смути и прибави: — Искам да ви благодаря, че не ме оставихте да затъна в блатото. Много великодушно от ваша страна, че положихте толкова усилия.

— Направих го от чист егоизъм. Днес имам аудиенция при краля и всичките ми планове щяха да се провалят, ако трябваше да стоя и да гледам как претърсват тресавището за безжизненото ти тяло…

— Шегувате се — усмихна се несигурно Тес. — Спасихте и Аполон.

— Защо го наричаш Аполон? Защото е красавец ли?

Тя поклати глава.

— Заради Дафне.

— Дафне ли?

— Това не са истинските им имена. Преди година татко купи Аполон и Дафне от един руски граф, който ги наричаше Волф и Шеба. Баща ми беше решил да развъжда кучета и се надяваше да се сдобие с цяла глутница ловни хрътки. — Детето въздъхна. — Но Дафне не иска и да знае за Аполон.

Гален избухна в луд смях.

— Значи нарече Дафне на нимфата, която се превърнала в дърво, за да се отърве от любовните домогвания на Аполон?

Тес кимна.

— Надявам се, че Аполон скоро ще я склони. — Тя се намръщи загрижено. — Татко и без това е ужасно ядосан.

— Ще се ядоса още повече, ако не се върнеш веднага при възпитателката си.

Когато прокънтя тропот на копита, и двамата се обърнаха. Саша бавно се приближи до тях и подхвърли на Гален ботушите му.

— Изглеждате малко по-добре.

— Изглеждаме много по-добре — възмути се Тес. — Изчистихме се и вече не воним. — Тя се надигна неохотно. — Време е да вървя. — Поколеба се, защото й се искаше да постои още с двамата мъже. Саша винаги я разсмиваше, а приятелят му… Тя не можеше да даде име на обхваналото я чувство. Повечето хора бяха лесни за подреждане в една или друга категория, но младият шейх представляваше истинска загадка. Той беше… тайнствен. Е, не черен като греха. По-скоро тъмен като нощта. Но Тес открай време предпочиташе нощта пред деня. Когато паднеше мрак, всекидневните, очевидни неща ставаха великолепни, тайнствени и вълнуващи. Тя направи дълбок реверанс и плахо се усмихна на Гален. — Сбогом, господине.

Ослепителна усмивка огря лицето му.

— Срещата с теб беше интересно преживяване, килен.

Малката се обърна и затича към гората.

— Чакай! — извика след нея Саша. — Ще те взема на коня, за да…

— Не! — Тес енергично заклати глава. — По-добре е да ида сама. Паулина ще каже, че изобщо не е бивало да те замесвам. Тя ще се ядоса и… — В следващия момент крехката й фигурка, следвана от Аполон, се скри между дърветата.

— Върви след нея — настоя укорително Гален. — Не бива само дете да броди из гората. Ще се обърка или пак ще затъне в някое блато.

Саша поклати глава.

— Тес познава отлично гората и не може да се заблуди. Нищо няма да й се случи.

Гален стисна устни:

— С възпитателка, която се забавлява пред очите на детето? Ще кажеш ли на майка й?

— Не, защото тя веднага ще уволни Паулина.

— Много добре. Това и заслужава.

Саша отново поклати глава.

— Не, няма да е добре. Бедничката Тес се ползва с твърде малко свобода. Нали се запозна с милия вуйчо Аксел. Негово височество има славата на един от най-грубите и отвратителни хора в царството. Той се отнася към Тес също като към крепостните си. — Лицето му се изкриви в гримаса. — А като се разгневи, става страшен! С небрежна гувернантка като Паулина Тес може поне от време на време да се измъква от затвора на класната стая. — Той хвърли любопитен поглед към Гален. — Защо си толкова загрижен? Иначе не обръщаш особено внимание на морала на женския персонал. — Саша избухна в смях. — Освен ако този морал не застане на пътя на собствените ти намерения.

Реакцията на Гален беше изненада не само за Саша, а и за самия него. Искреността на Тес Рубинов и деловитостта, с която момичето се бе научило да се примирява със заобикалящата го грубост, го засегнаха по странен начин.

— Твоята братовчедка е смела, а това е качество, което ме възхищава. — Шейхът обу левия си ботуш и сви рамене. — Но това не ме засяга. Споменах го, само защото ти е роднина. — Той хвърли изпитателен поглед към Саша. — Май си твърде добре осведомен за липсващите добродетели на Паулина.

Саша кимна доволно.

— Миналото лято. — После пое дълбоко дъх и с щастлива усмивка си припомни преживяното. — Цели четири седмици се забавлявахме всяка нощ. Аз не се задоволявам лесно, но и двамата се наслаждавахме на всяка минута. Само като си помисля как викаше и стенеше…

— И къде се разиграваше всичко това?

— В стаята й.

Гален обу и втория си ботуш.

— Която е до детската?

Саша се намръщи.

— Да, защо?

— О, само така. От чисто любопитство. — Нищо чудно, че Саша беше толкова откровен с малката си братовчедка. Присъствието му в леглото на лекомислената гувернантка, и не само неговото, също бе допринесло за придобитите твърде рано познания на Тес. Гален се изправи, нахлузи копринения си жакет и се метна на седлото. — Да се връщаме в двореца. Мокрите дрехи ме карат да се чувствам неудобно. След три часа трябва да се явя на аудиенция при баща ти.

Саша кимна.

— Нали знаеш, че ако имах малко повече власт, щях да сторя всичко, за да ти помогна. — Той поклати глава. — Но роденият втори няма думата в една монархия.

Гален се усмихна и подкара коня в тръс.

— Ти направи повече, отколкото се надявах. Въведе ме в двора и убеди баща си да изслуша варварина от Седикан. Всичко това стана възможно само благодарение на застъпничеството ти.

— Не съм сигурен, че с това съм ти направил услуга. Както баща ми, така и по-големият ми брат смятат, че от мен няма никаква полза… За техния вкус аз съм твърде несериозен и лекомислен.

Гален знаеше, че зад привидното безгрижие на Саша Рубинов са скрити остър ум и добро сърце. Той бе осъзнал това много скоро след запознанството си с втория кралски син. Разбираше, че екстравагантностите му са следствие на скуката, от която страдаше. Светът, в който бе роден, посрещаше безгрижието и жизнеността му с недоверие. Гален често се питаше, какво ли би могло да излезе от Саша, ако беше възпитан като воин и бе закалил волята си в безброй битки.

— Ти ми направи голяма услуга. Благодарение на твоята помощ се приближих с още една стъпка към целта си.

Усмивката на Саша угасна.

— Не очаквай твърде много от тази аудиенция. В последно време баща ми все по-трудно взема решения.

— Трябва поне да опитам. Трябва да убедя баща ти, че съюзът между нашите две страни е от полза за всички.

 

 

Когато видя Гален да излиза от залата за аудиенции, Саша бутна стола и се надигна.

— Как мина… — Мрачното лице на Гален беше достатъчен отговор. — Значи всичко пропадна.

— Няма да има съюз — отговори рязко Гален. — Негово Величество не вижда полза от съюзяването с някакво примитивно племе, което не му предлага друга защита, освен празни обещания. — Гален прекоси залата, без да поглежда застаналите в редица лакеи. Всяка от крачките му беше заредена с дива енергия. — Такъв глупак! Толкова ли не проумява, че обединеният Седикан може да предложи на Тамровия много повече, отколкото тя на него?

— Говориш за височайшия ми баща — напомни му меко Саша, опитвайки се да се изравни с крачките му.

— Все пак е глупак.

— На всичкото отгоре, своенравен и упорит — съгласи се с усмивка Саша.

— Този съюз ми е необходим, за да събера неприятелски настроените племена в страната ми под силно централно управление. Със съюзник като Тамровия, моето племе Ел Залан може да посреща спокойно заплахите от вражеско нападение и така да спечели за обединението вождовете на останалите племена. Нищо не допринася такава полза за създаването на един съюз, колкото заплахата от чужда сила. — Гласът на Гален отекваше в куполния таван, покрит с фрески. — По дяволите, не искам тези постоянни войни. Те ще унищожат Седикан. Докъде ще стигнем, ако племената продължат да се изтребват взаимно?

Саша, който беше слушал безброй пъти тези думи, се уви в съчувствено мълчание.

— В сравнение с нашата военна мощ, тази на Тамровия е направо смешна. Баща ти е наистина глупак, ако мисли, че не можем с нищо да допринесем за защитата на границите ви.

Саша не се засегна от обидата към владетеля, защото имаше същото мнение за него. Но се ядоса, че оценяват пренебрежително военната мощ на родината му, и побърза да промени темата.

— Какво смяташ да предприемеш сега?

— Ще побързам да се върна у дома — отговори мрачно Гален. — Какво да правя тук? Ще се върна към войната и убиването и ще продължа да защитавам земята си. Такъв е животът в Седикан.

— Би могъл да останеш при нас.

— Тук, където всеки вижда в мен варварина? — Гален поклати глава. — Не, приятелю. Постоянните насмешки на придворните скоро ще ми омръзнат и ще им покажа как се държи истинският варварин. — Той се обърна към Саша: — Но защо ти не дойдеш с мен в Седикан? Животът в двора не е особено приятен и за теб, нали?

— Май ще успееш да ме убедиш… Казват, че жените ви са много красиви и посрещат с великодушие бедните мъже.

— Ела и се увери с очите си.

В очите на Саша проблясваха дяволити искрици.

— Мисля, че не е редно да прекарвам цялото си време в леглото. Но тъй като ти си решен да превърнеш Седикан в мрачно, мирно местенце… — Той впи очи в лицето на Гален. — Винаги съм се чудил, защо си избрал този път.

Гален не отговори.

— Никой не може да се мери с теб в боя с мечове, стреляш винаги точно, а и…

— Какво значение има това?

— Е, при мен поне е така, че искам винаги да правя онова, което умея добре.

— Аз… аз го правех прекалено добре — призна задавено Гален и извърна поглед.

Саша го изгледа смаяно. След малко осъзна смисъла на думите му. Зад привидно сдържаната фасада на Гален бен Рашид бушуваха силни чувства. Саша, комуто бе позволено да хвърли кратък поглед зад фасадата откри, че приятелят се отличава не само със смелост и буйност.

Как необузданата му същност реагираше на царуващите в Седикан междуособици, на насилието и убийствата?

Гален наблюдаваше чувствата, които се отразяваха върху лицето на Саша.

— Така е — потвърди тихо той. — В мен има много от дивака — повече, отколкото си мислят хората. — Той отново стисна устни. — Но не искам да бъда такъв. Притежавам интелигентност и силна воля. Мястото на раждане и вродените инстинкти невинаги осъждат човека на вечна нецивилизованост и варварство.

Ала между вроденото варварство на Гален и разума му сигурно се води ожесточена борба, каза си Саша.

— Кога ще напуснеш Тамровия?

— Утре на разсъмване — усмихна се Гален. — Не гледай така мрачно. Още не съм се предал. Щом не мога да се съюзя с Тамровия, ще се обърна към Франция и Наполеон.

— Франция и Седикан са много далече една от друга.

— Но Наполеон е жаден за още власт. Сигурно ще се съгласи да ме защитава, като узнае, колко злато има в Заландан.

— Майка ти не е ли била французойка?

— Да — отговори кратко шейхът и спря на мраморната стълба. — Французойка от Тамровия. — После побърза да смени темата: — Ще се върна в покоите си, за да наредя на Саид да се заеме с подготовката за пътуването.

— Ще се видим ли тази вечер?

Гален кимна. Усмивката му беше дръзка, когато каза:

— Разбира се. Ще се срещнем в тази зала в осем. Ще си потърсим няколко услужливи дами и аз ще ти покажа как се забавлява един воин от Ел Залан.

Преди Саша да успее да отговори, Гален беше изчезнал.

— Няколко? — промърмори любопитно младият принц. Внезапно усети, че го чака интересна вечер.

 

 

Някой го наблюдаваше. Гален веднага се събуди.

Продължи да лежи с напрегнати, готови за скок мускули, с полузатворени очи. Камата му беше на масичката до леглото, но трябваше да се пресегне през лежащата вляво жена, за да я достигне.

— Благородни Гален.

Мъжът стреснато отвори очи. От бялото, обкръжено от разбъркани кестеняви къдрици лице го гледаха две сиви детски очи.

Ръката на Тес Рубинов стисна по-здраво медния свещник.

— И вие ли пихте много вино? — пошепна тя.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — Мъжът скочи и инстинктивно посегна към завивката, за да покрие голотата си.

Тес въздъхна облекчено.

— Значи не сте пиян. Първо отидох в покоите на Саша, но не можах да го накарам да ме изслуша… — Тя отстъпи крачка назад. — Нужна ми е помощ. Не мога да се справя сама. Бихте ли… — Тя хвърли поглед към голата жена, която се бе свила на кълбо в другия край на леглото. — Две? Паулина никога не се е забавлявала с двама мъже. Защо трябва да…

— Как влезе тук? Не бях толкова пиян, че да не заключа вратата.

— През стаичката за обличане. Там има тайна вратичка, а ходникът обикаля повечето стаи на двореца. Открих го преди три години — отговори тихо Тес, загледана в златните коси на сгушената до Гален жена. — Това е лейди Камила, нали? Без дрехи изглежда доста слаба. Коя е другата?

— Това не те засяга — отговори намръщено Гален. — В гардеробната спи Саид.

— Слугата ви, нали? Аз бях съвсем тиха. Той не се събуди. — Момичето пренебрежително вдигна рамене. — Но това не е важно. Необходима ми е помощта ви. — Погледът й падна върху завивката, която бе придърпал върху себе си Гален. — Студено ли ви е? — Тя се обърна и посегна към червения му утринен халат, оставен на стол до леглото. — Ето, облечете се.

— Благодаря — отговори сухо мъжът и пъхна ръцете си в ръкавите. — Много си грижовна и въпреки това трябва да те укоря за проявената непредпазливост.

Камила се обърна на другата страна и простена насън.

Тес я изгледа небрежно.

— И двете спят като мъртви. Май са пили повече, отколкото трябва.

— Права си, наистина обърнаха по няколко чашки.

Тес огледа критично заспалите жени.

— Очевидно са били повече. Все пак не бива да рискуваме да ги събудим. Мястото ми не е тук.

— Мисля, че аз вече ти казах същото.

— Ще ви чакам в гардеробната. — Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Ако Саид се събуди, ще ти пререже гърлото, преди да съм ти се притекъл на помощ. Мъжете от нашето племе нямат вкус към среднощни посещения.

— Научих се да се промъквам незабелязано. Няма да го събудя.

— Тогава продължи към стаята си. И без това нямам намерение… — Гален занемя. Гърбът на бялата нощница, с която беше облечена Тес, беше изпъстрен с червено-кафяви петна. Петна от кръв.

Момичето се обърна и го погледна.

— Какво има?

— Нищо. Върви. Аз ще дойда веднага.

Тес отвори скритата в тапетите врата и изчезна.

Гален промърмори някаква ругатня, претърколи се внимателно през Камила и се измъкна от леглото.

След седем часа отдадени на секса и алкохола, нощната посетителка не беше добре дошла. Главата му беше малко по-ясна от тази на Саша, но настроението му не беше добро. Ако проклетият й баща я беше наложил с камшика, това беше работа на Саша, не негова. Тес не беше част от семейството му и нямаше причина да взема толкова присърце кървавите петна по нощницата й. Все пак, нали той я беше измъкнал от блатото. Трябваше да изслуша историята й и да я прати обратно в детската стая, след като й обещае, че ще говори със Саша.

Той отвори вратата към гардеробната и видя Тес, която търпеливо го чакаше, приседнала в едно кресло в отсрещния край на стаята. Господи, колко е слабичка, помисли неволно мъжът. Изглеждаше толкова нежна и крехка в затворената бяла нощница. Не на дванайсет, по-скоро на девет години. Свещта, която бе закрепила на ниска поставка до креслото, огряваше златните лунички по нослето й и хвърляше златни отблясъци върху разбърканите къдрици. Саид спеше мирно на дюшека си — точно срещу нея, както установи смаяно Гален. Как бе съумяла да не събуди прислужника му?

Гален влезе.

— Саид!

Саид Абдул надигна натежалата си глава. После рязко скочи.

— Какво има? — Видя детето в креслото срещу себе си и замръзна. — Кой…

— Това не е важно. — Гален не можеше да се сърди на смайването му. Когато прислужникът се оттегли за сън, женските същества, с които беше заобиколен господарят му, отдавна бяха надхвърлили детската възраст. — Остави ни сами. Ще те повикам, ако стане нужда.

Саид кимна като замаян, изтърколи се от леглото и уви одеялото около голото си тяло. В следващия момент беше изчезнал в спалнята.

Тес изправи гръб, когато Гален затвори вратата и се облегна на рамката.

— Трябва да бързам — прошепна тя. — Татко заповяда на мама да се грижи по-строго за възпитанието ми и тя сигурно ще дойде да ме види.

— Как е гърбът ти?

Тес го изгледа неразбиращо.

— Какво… Ах, сигурно пак кърви. Добре, че ми казахте. Ще потопя нощницата в студена вода. — Тя поклати глава. — Работата е там, че мама подозира Паулина в недостатъчни грижи за мен.

— Твоето присъствие тук е най-доброто доказателство, колко основателни са подозренията й. — Гален ядно стисна устни. — Все пак се радвам, че някои хора са загрижени дали си в леглото си или не.

— Естествено е родителите ми да се тревожат за мен — отговори учудено момичето. — Аз представлявам известна ценност за тях. Нямат син и очакват да сключа изгоден брак и по този начин да поправя грешката на майка си. Ако с мен се случи нещо, за тях не остава нищо.

— Разбирам. — Браковете по сметка бяха обичайни и в неговата страна, но кой знае по каква причина, Гален почувства огорчение, че това дете също е част от вечната борба за власт. — А за кого ще се омъжиш? — попита той.

— Това ще се реши по-късно. Макар че би трябвало да съм вече сгодена. — Тес се намръщи. — Сигурно баща ми се надява, че след няколко години ще изглеждам малко по-добре и ще получи по-изгодни предложения. — Погледът й се насочи към вратата на спалнята. — Като лейди Камила. Тя бе отрупана с предложения, преди да се омъжи за граф Евиан. След този старик в леглото, за нея сигурно е било голямо облекчение да прекара една нощ с вас.

Мъжът изобрази подигравателен поклон.

— Постарах се да направя добро впечатление. И мисля, че не я разочаро… — Той спря насред думата, защото осъзна, че разговаря с едно дете като с някоя опитна придворна кокетка. — Сега не е време да обсъждаме изневерите на дамите.

Тес го изгледа с кристално сивите си очи.

— Защо не? Не съм искала да ги обидя. Знам, че всички правят така. Първо се омъжват, после си намират някой силен, млад мъж за леглото, Паулина казва, че всяка жена има по един любовник, понякога по двама и по…

— Не ме интересува какво казва Паулина — прекъсна я раздразнено мъжът. — Защо дойде при мен?

Тес пое дълбоко въздух.

— Става въпрос за Аполон.

Гален беше очаквал всичко друго, само не това.

— За кучето?

Малката кимна и се залови още по-здраво за облегалките на креслото.

— Постъпих глупаво. Паулина побесня, защото роклята ми беше мръсна, затова й разказах за Аполон и затъването в блатото. Издаде ме на мама, а тя веднага отиде при баща ми. Той пък…

— Той те нашиба с камшика.

— Така е — отговори учудено Тес, — но на мен ми е все едно. Не съм и очаквала друго. Сега обаче става въпрос за Аполон. Татко беше ужасно разярен и ми изрева, че търпението му е свършило. Проклетите хрътки нямало да имат малки, а му стрували цяло състояние. — В огромните й очи затрепкаха сълзи, позлатени от светлината на свещта. — Заповяда да убият двете кучета.

Като я погледна, Гален бе обзет от странна нежност. Знаеше от опит, колко е болезнено да изгубиш любимото си четириного.

— Много съжалявам.

— Не съм дошла да ме утешавате. Нужна ми е помощ. — Тес нетърпеливо изтри очи. — Още не се е стигнало дотам и аз няма да го допусна. Едва ме заключиха в детската стая, когато се мушнах в тайния коридор и хукнах през двора към кучкарника. Говорих с надзирателя Симон. Той е добър човек. Обеща ми да забави изпълнението на присъдата, но кучетата трябва да бъдат мъртви, когато утре сутрин баща ми се появи в кучкарника.

— Значи искаш аз да ги махна оттам?

— Не. Исках Саша да го направи, но той…

— Той беше пиян като пън — довърши изречението Гален. — Значи аз съм втората възможност.

— Нима не разбирате? Аз не мога да осигуря убежище на кучетата и ако трябва да бъда честна, вие сте много по-подходящ за тази работа от Саша. — В гласа й звучеше доверие. — Дори ако Саша скрие кучетата в някое от именията си, това скоро ще стигне до ушите на баща ми и той ще си ги вземе насила. Но не вярвам властта му да стига чак до Седикан.

— Колко вярно. Кой би посетил това забравено от бога пустинно градче?

Тес не обърна внимание на ироничния му тон.

— Вие видяхте Аполон. Той има много мек нрав и е само на една година. Сигурна съм, че може да бъде обучен за лов или за куче пазач. А Дафне…

— Дафне не ражда малки.

— Бихте могли да я използвате за нещо друго — продължи с треперещ глас Тес. — Тя също е много мила. Щом я повикам, веднага дотичва и се сгушва до мен. Козината й е толкова мека… — Гласът й отказа да се подчинява и тя замлъкна. Когато продължи, думите едва се чуваха: — Толкова я обичам… Не мога да я оставя да умре. Моля ви, отведете и двамата!

Тъй като Гален възнамеряваше да пътува по суша, кучетата само щяха да му пречат по дългия път. Глупаво беше да се обременява с две четириноги, които при това бяха безполезни… Но той се чувстваше искрено затрогнат от молбата на Тес. Тя беше едно безкрайно самотно дете и отдаваше цялата си любов на двете кучета. А сега се беше принудила да потърси помощ от него. Гален примирено въздъхна.

— Къде са кучкарниците?

Лицето й грейна от радост.

— Наистина ли ще го направите?

Мъжът кимна колебливо.

— Макар че не мога да си представя, как ще се справя с тях по време на дългия път до Седикан. Ние със Саид не пътуваме с голяма свита и фанфари като благородните ви придворни.

Тес облекчено се отпусна в креслото. Напрежението беше изчезнало.

— Слава богу!

— Не бих искал да звучи еретично, но мисля, че аз също заслужавам известна благодарност. Все пак аз съм този, който ще трябва да положи доста усилия през следващите седмици.

— Благодаря и на вас. — Думите й бяха искрени и идваха направо от сърцето. — Обещавам да намеря начин да покажа признателността си.

Мъжът я изгледа изпитателно.

— Така ли? Какво би направила, за да изразиш благодарността си?

— Всичко — отговори просто момичето. — Всичко.

Тя говореше сериозно. Той усещаше почти физически, бликащите от сърцето й чувства.

— Без предразсъдъци? — По лицето му се изписа странен израз, защото му бе хрумнала невероятна мисъл. — Някой ден може би ще се възползвам от великодушното ти предложение. — После бързо прекоси стаята и я изправи на крака. — Не сега. Къде е тайният коридор?

Тес посочи забития в стената свещник.

— Този свещник трябва да се завърти наляво.

Гален го направи и част от ламперията се отмести.

— Бързо се връщай в стаята си. Аз ще се облека, и ще сляза при надзирателя на кучкарника. Той ще отведе кучетата в гората и ще ме чака там, докато пристигна със Саид.

— Ами ако не иска?

— Ще поиска. Златото притежава свойството да убеждава.

— Ще го подкупите ли?

— Твоят дълг нараства с всяка минута. — Гален й подаде медния свещник и я побутна към тъмния коридор. — Ако някой ден поискам ответна услуга, помни, че си ми много задължена.

— Ще помня — отговори Тес и хвърли бърз поглед през рамо. — Нали ще отведете кучетата на сигурно място? Обещавате ли ми?

— Разбира се — усмихна се Гален. — Давам ти думата си.

В следващия миг малката беше изчезнала в мрака. Вратата в ламперията се затръшна, но Гален продължи да стои неподвижен, втренчил поглед в свещника, с тиха усмивка на устните си.

Изглежда съдбата се бе намесила в негова полза. Щеше да бъде глупак, ако не се възползва от щастливото стечение на обстоятелствата. Необходими му бяха търпение, решителност и добро планиране, за да достигне целта си, но единението на Седикан беше делото на живота му и всички усилия си струваха.

Той се обърна и се запъти към спалнята. Трябваше да се облече и да съобщи на Саид, че незабавно потеглят към Седикан.

Не, не незабавно.

Първо трябваше да събуди Саша и да го накара да изтрезнее. Имаха да водят дълъг разговор.

Първа глава

Динар, пристанище в Тамровия

3 май 1803 година

Баркасът почти беше достигнал пристана, когато Тес забеляза високата, елегантна фигура на Саша. Братовчед й се бе облегнал с подчертана небрежност на струпаните по кея дървени сандъци.

Саша не се е променил ни най-малко, установи облекчено Тес. Кестенявата му коса, която толкова приличаше на нейната, блестеше на слънцето. Когато корабчето се приближи до брега, тя установи, че стройното му, мускулесто тяло е облечено с типичната за него безукорна елегантност. Днес носеше тесни, светли панталони от сърнешка кожа и жакет от златен брокат. Изкусно завързана връзка красеше блестящата бяла риза.

— Саша! — извика Тес, наведе се през парапета и оживено замаха с ръка. — Ето ме, Саша! — Тя чу как капитанът изкрещя нещо от кърмата, но не му обърна внимание и не престана да маха. — Саша!

Мъжът погледна към морето и се изправи. Радостна усмивка огря лицето му.

— Предупреждавам те, ако паднеш във водата, ще те оставя да се удавиш — извика й той. — За пръв път обличам този жакет и го харесвам повече от всичко.

— Приличаш на паун! — извика в отговор Тес. — Парижаните се обличат с дискретна елегантност.

— Нахално хлапе! Откъде знаеш какво се носи в Париж? Нали беше шест години в манастирско училище!

— Имам очи на главата си. — Когато баркасът хвърли котва, тя улови ръката, която й протегна Саша, и внимателно заслиза по стълбичката. — Паулина ми го каза.

— Аха! Как можах да забравя милата Паулина. — Саша обгърна с ръце тънката й талия и я свали на кея. После театрално простена и се олюля. — Merde, та ти тежиш цял тон! Ето какво става, като са те натъпкали с благочестие и какви ли не знания… — Той я изгледа от глава до пети и сините му очи засвяткаха подигравателно. — Слава богу, че не ти личи. Иначе никога няма да си намериш мъж.

Чувството на щастие обзело Тес, бе помрачено значително от представата, че й предстои женитба, но тя побърза да прогони тази неприятна мисъл. Макар че баща й надали би прекъснал учението й във Франция по друга причина, тя нямаше намерение да се тревожи заради буреносните облаци на хоризонта, докато слънцето грееше на небето и светът пред очите й беше весел и безгрижен.

— Не е вярно, че тежа цял тон! — Колко й се искаше да надебелее поне малко. Но колкото и да се тъпчеше, си оставаше дребна и лека — едва стигаше до средното копче на фината батистена риза на Саша. Тес вирна брадичка и надменно добави: — Ти си този, който е загубил силата си от безделие и разврат… Истинско чудо е, че татко ти е поверил грижата да ме отведеш в Белайо.

Усмивката му изчезна, очите се сведоха виновно.

— Време е да тръгваме. Каретата чака зад ъгъла.

— Само за момент — Тес се обърна към капитана, който тъкмо слизаше по стълбичката, й му протегна ръка. — Сбогом, капитане. Много ви благодаря, че проявихте любезност към мен. Пътуването беше много интересно. Надявам се скоро да ви видя в Белайо.

Посивелият капитан поднесе малката ръка в ръкавица към устните си.

— Ваше височество — отговори сухо той, — за нас също беше… „интересно“. Въпреки това не бих имал нищо против отново да попътувам с вас. — Той спря за миг. — След една или две години.

— Разбирам — кимна Тес, обърна се към Саша и го хвана под ръка. — Готова съм.

Саша погледна любопитно към капитана и поведе братовчедка си към чакащата карета.

— Този човек май не е бил особено въодушевен от присъствието ти на кораба му. Какво си му направила?

— Нищо. — Ала скептичният му поглед я принуди да обясни: — Е, това беше първото ми пътуване по море, по време на което нямаше кой да ме наблюдава непрекъснато и да ми казва какво да правя и какво не. Преди шест години, когато заминах за Франция, Паулина беше неотстъпно до мен и изобщо не ми позволи да разгледам кораба. — След като бе доставила повереното й момиче в манастирското училище „Света Маргарита“, Паулина беше заминала за Париж и само след няколко седмици се бе омъжила за един млад пекар. — Когато корабът потегли, Паулина дори не се мярна на кея и сестрите нямаха време да ми намерят друга компаньонка.

— И кои части на кораба реши да огледаш?

— Качвал ли си се някога по мачтите? Или в коша на наблюдателя?

— Какво? Да не искаш да кажеш, че си била най-отгоре, на върха на мачтата? Всемогъщи боже, не! Да не съм луд! Нали ще ми се завие свят!

— Гледката оттам е великолепна — промълви замечтано Тес. — Вятърът развява косите ти, а мирисът на море и сол е ненадминат.

— Позволяваш ли да попитам, как се качи дотам?

— Покатерих се по мачтата. Трябваше да си сваля обувките, но не беше по-различно от катеренето по дърветата в нашата гора. — Тес смръщи чело. — Само ревът на капитана ме смущаваше през цялото време.

— Мога да си представя колко е бил загрижен — отбеляза сухо Саша.

— Трябваше да почака с крясъците, докато стигна върха.

— Сигурно си му намекнала да млъкне.

Тес кимна.

— Така е, но той беше твърде ядосан и не ме слушаше. — Тя погледна Саша право в очите. — Свитата в хана ли чака?

— Не. Ще пристигне утре. Аз избързах. — Един млад слуга скочи от капрата и отвори вратичката. — Казах си, че ще ти дойдат добре няколко дни спокойствие, преди да тръгнем на път. Друсането в каретата ще продължи цели четири дни.

— На кораба имах много време за почивка. Поисках да помогна на моряците, но те отказаха. — Ако в Белайо я чакаше заплахата за женитба, наистина нямаше защо да бърза. — Не може ли да вечеряме в онова кафене? — Тя кимна с глава към близкия локал, на чиято фирма беше изрисувана протягаща се на слънцето русалка. — Никога не съм вечеряла навън, Саша. Моля те, не бихме ли могли…

Мъжът кимна благосклонно.

— От мен да мине, но не на пристанището.

Тес беше ужасно разочарована.

— Защо не? Моряците са изключително интересни. Разказват такива вълнуващи истории…

Саша й помогна да се качи в каретата.

— Най-често в приключенията им няма и капка истина.

— И на мен ми се иска да преживея нещо подобно… — Тес се приведе напред и лицето й поруменя от вълнение. — Един ден искам да обиколя Изтока, по следите на Марко Поло. Страхотно приключение, нали?

Саша я погледна и изражението на лицето му се смекчи.

— Истинско приключение. — Той се качи в каретата и седна насреща й. — Но в заведението с русалката няма да срещнеш нито един Марко Поло. Моряшките кръчми имат съмнителна слава.

— Какво значение има това? Нали ти си с мен. — Тес сбърчи носле. — Ако се боиш за добродетелта ми, мога да те уверя, че никой няма да ме погледне. Много съм дребна. Моряците на кораба гледаха на мен като на дете. — Тя се облегна назад, защото каретата подскачаше по паважа. — Сигурна съм, че когато ме види, избраният от баща ми годеник ще положи всички усилия да анулира договора. — Тя се ухили, защото й бе хрумнала чудесна мисъл. — Това е идея! Ще се направя на по-грозна, отколкото и без това съм, така ще минат години, докато татко ми намери съпруг.

Саша сведе очи, за да се скрие от погледа й.

— Нямаш ли желание за женитба?

— Защо да имам? В манастирското училище беше ужасно, но поне сестрите бяха мили. А съпругът… — Тя отвърна поглед и се загледа през прозореца. — Не, мисълта за съпруг не ме привлича особено.

— Не всички мъже са като баща ти — промърмори примирително Саша.

— Не, но всички се опитват да използват жените за собствените си цели. — Тес изпъна рамене и направи опит да се усмихне. — Нека не говорим за това. Разкажи ми с какво си се занимавал през тези шест години. Докато учех във Франция, получавах твърде рядко писма от мама и във всяко се говореше само за това, че трябва да се науча на подчинение и послушание. Да не си се оженил?

— Света дево! — В гласа му прозвуча истински ужас.

— Как успя да се избавиш от тази съдба? Доколкото знам, отдавна мина тридесетте.

— Избягвах двора и всички дами забравиха за съществуването ми. Освен това, тридесет години още не са възраст за женитба.

Тес се засмя и очите й заблестяха дяволито.

— Вече ти казах, че силите ти изневеряват…

— Ама че безсрамна женичка! — усмихна се Саша. — Радвам се, че монахините не са успели да изкоренят нахалството ти.

Той я изгледа с присвити очи и като се взря в острия му поглед, Тес проумя, че първото впечатление я е излъгало. Саша се беше променил.

Когато тя напусна родината си, той беше мек, отстъпчив, лесно раздразнителен. Въпреки подчертаната небрежност, която излагаше на показ, днес в него се усещаше заплашителна твърдост и нараснало самочувствие. Очевидно опитът от последните години беше заличил мекотата му.

— Защо не ми отговаряш? С какво си се занимавал през тези шест години?

— О, с разни неща. Пътувах, научих какво ли не.

— Какво си научил?

Мъжът се облегна назад и се засмя.

— Може би трябва да ти задам същия въпрос, госпожице Всезнайке. На какво те научиха в манастирското училище?

— Че за в бъдеще трябва да стоя далеч от подобни богоугодни заведения.

— Какво друго? — засмя се Саша.

— Шиене, тъкане, правене на свещи. Нищо важно. Е, разбира се, вероучение. — Тес склони глава и внимателно изгледа братовчед си. — Защо не искаш да ми отговориш?

— Всяко нещо с времето си. — Саша отмести очи към прозореца. — Ей сега ще стигнем. Наредих дъщерята на гостилничаря да ти прислужва като камериерка. Сигурно багажът ти вече е пристигнал…

— Защо си наел камериерка? Откъде знаеше, че Паулина няма да дойде?

Саша се поколеба, после се усмихна дяволито.

— Може да съм сметнал, че имаш нужда от млада, жизнена прислужница. Нашата прелестна Паулина е вече на трийсет и две. — Той въздъхна угрижено. — По-стара е дори от мое нищожество.

— Мъжът й сигурно се моли да се е оженил за някоя по-малко жизнена — засмя се Тес. — Женен е за нея само от пет години, а вече изглежда изтощен до смърт.

— Паулина е жена, която се задоволява, само когато е изстискала докрай партньора си… Обикновено тя самата задава темпото.

Каретата спря и слугата побърза да отвори вратичката. Саша скочи и помогна на Тес да слезе.

— Влез вътре. Гостилничарят ще ти покаже стаята. Аз ще остана да дочакам колата с багажа.

— Не може ли гостилничарят…

Но Саша вече се бе запътил към оборите и за Тес не остана нищо друго, освен да тръгне колебливо към отворената врата.

 

 

— Всичко наред ли е? — попита Гален, когато приятелят му влезе в конюшнята.

Саша спря до вратата и изчака очите му да привикнат с полумрака. Помещението беше празно. Само Гален беше коленичил пред жребеца си, настанен в един от боксовете, вляво от вратата. Беше свалил жакета и навил ръкавите на ризата си. В дъното на обора имаше огнище, над което вреше меден котел с вода. Мирисът на слама и конски тор беше примесен с аромат на билки.

— Не — отговори кратко Саша. — Нищо не е наред. Чувствам се като Юда Искариотски.

— Нямаш причини да се чувстваш като предател. — Гален обви предния ляв глезен на жребеца с топла влажна кърпа. — Вече изтеглих отровата. След ден-два ще може да се движи.

— Защо не предоставиш тази работа на Саид?

— Защото Селик принадлежи на мен, а аз се грижа сам за собствеността си. — Той вдигна глава и продължи с мека настойчивост: — Това важи за всичко, което ми принадлежи.

Саша знаеше, че това е вярно. Единственото обстоятелство, което правеше положението поносимо.

— Тя е още дете…

— Достатъчно възрастна е. Чаках дълго.

— Знам, но…

— Няма да приложа насилие.

Но ще получи онова, което иска. През изминалите шест години Саша бе изпитал на собствения си гръб, колко е силна волята на Гален.

— Обичам малката — промълви той. — Винаги съм я обичал. Не заслужава да я използваме по този начин.

— Освен ако сама не се съгласи да бъде използвана. — Гален се надигна и потупа коня си по черните ноздри. — Нима всички ние не сме шахматни фигури, движени от висша сила?

Саша го изгледа мрачно.

— Какво би направил, ако те помоля да се откажеш от плана си?

Гален замръзна с ръка върху коня си.

— Бих размислил. Ти си мой приятел, а момичето ти е братовчедка.

— Ще размислиш, но няма да се вслушаш в молбата ми.

— Знаеш, че Тес е много важна за мен. Видя какво е в Седикан.

Да, Саша знаеше колко важна роля е отредена на Тес в плана на Гален. Чувството, че се разкъсва между две задължения, заплашваше да го надвие. Усмивката му беше крива.

— Често съм се питал, дали именно по тази причина не ме отведе в Седикан. Аз също ли съм само шахматна фигурка?

Гален се усмихна.

— Разбира се, че това беше една от причините да ти покажа родината си. Нима очакваш да го отрека? Но през всичките тези години, ти беше за мен много повече от малка фигура в голямата игра. — И той прибави съвсем тихо: — Нямам по-добър приятел от теб.

Да, двамата бяха истински приятели, закалени в битките, по-близки от братя. Саша замислено разтърси глава.

— О, по дяволите, наистина не знам какво да правя.

— Не прави нищо — отвърна Гален и остави коня. После се обърна и посегна към черния си жакет. — Аз ще отида при нея. Да видим какво ще каже.

— Още сега?

— Първоначално смятах да изчакам до вечеря, но сега мисля, че трябва час по-скоро да те спася от мъчителното раздвоение. — Той направи гримаса. — И тъй като съм вмирисан на кон и билков мехлем, разполагам с два допълнителни разумни аргумента, които ще спечелят Тес за мен. — Той закрачи към вратата. — Когато компресът изстине го натопи в горещата вода и отново превържи глезена. Ще поговоря с Тес и веднага ще се върна.

 

 

Стаята не беше прекалено луксозна, но поне беше чиста. Тес, която се просна на леглото, за да го изпробва, сърдито изкриви лице. Кораво като нара й в пансиона. Е, това й беше безразлично. Нямаше намерение да си разваля последните свободни дни с дреболии.

Тя се усмихна доволно, развърза панделките на шапката си, свали я и я захвърли небрежно на пода. Веднага се почувства по-добре. Открай време мразеше шапките, но Паулина настоя да й купи цяла дузина подобни дрънкулки, преди да се сбогува с нея в Париж.

Тес свали дългите бели ръкавици и разтърси косите си, при което от тях изпадаха куп фуркети и фиби. После отиде до масичката за измиване и наля вода в легена от украсената с шарка на цветя стомна.

В това време на вратата се почука.

— Entrez — извика тя и напръска лицето си с вода. — Много се забави, Саша. Скоро ще се стъмни, а аз умирам от глад. — Тес посегна към кърпата и бързо се обърна. — Искам да се върнем на пристанището… — добави тя и смаяно опули очи.

На вратата стоеше Гален бен Рашид.

— Мога ли да вляза?

Той не изчака отговора й, пристъпи без повече церемонии в стаята и затвори след себе си вратата.

— Дълго време мина — промълви той и направи лек поклон. — Както виждам, ти си се превърнала в млада дама.

— Пораснах само с осем сантиметра. — Ама че глупав отговор, ядоса се Тес, как не можа да ми хрумне нещо по-умно.

Погледът му се спря върху пристегнатия корсаж на роклята й.

— Понякога няколко сантиметра представляват огромна разлика.

Тес усети как по вените й се разля гореща вълна и бузите й пламнаха.

— Чакам Саша. Току-що се върнах от Франция… — Стига глупости! — Но вие сигурно го знаете. Вероятно сте придружили Саша. Не очаквах да се срещнем отново, след като напуснахте Тамровия.

— Аз обаче бях твърдо решен да те видя пак. — Мъжът прекоси стаята и се запъти бавно към нея. Тес неволно отбеляза животинската грация, с която се движеше. Гален беше по-едър, отколкото го помнеше, истински великан, и тя се улови, че се взира като хипнотизирана в играта на мускулите под тесните черни панталони. Беше облечен с копринен, черен жакет, но не носеше вратовръзка. Горното копче на снежнобялата риза беше разкопчано и разкриваше силния, бронзов от слънцето врат. Тес внезапно осъзна, че е почти шокирана, но и привлечена от мъжественото му излъчване. Макар да изглеждаше както преди, все пак се беше променил. Преди шест години не й ставаше горещо, когато беше близо до него.

— Трябваше да положа известни усилия, за да те видя отново — промълви мъжът и взе кърпата от ръцете й. — Лицето ти е мокро — пошепна той и попи капките вода от бузите й.

Действието му беше на слуга и въпреки това у Гален бен Рашид нямаше и следа от покорство. Той бършеше лицето й, сякаш беше в правото си да я докосва толкова интимно. Тес не помръдна, загледана в очите му, без да бъде в състояние да отмести погледа си. Блестящата черна коса беше сплетена на плитка, лицето му сякаш се беше удължило и изглеждаше по-тъмно от преди. Ала силата, която беше почувствала още тогава, и сега личеше под равнодушното изражение. Внезапно тя се задъха и най-после успя да отмести очи.

— Тъкмо се миех… — Още един глупав отговор! Какво ставаше с нея?

— Да — прошепна Гален и избърса брадичката й. — Кожата ти е великолепна. Повечето жени губят този копринен блясък, щом излязат от детските години — допълни той с тон на интимност.

— Така ли? — Тес беше толкова близо до него, че усещаше мириса на кон, билки и сапун, който се излъчваше от тялото му. Имаше чувството, че усеща дори топлината му. Взе кърпата от ръцете му и я остави на масичката. Забеляза, че ръката й трепери, но не се учуди. — Как са Аполон и Дафне?

— Радват се на добро здраве.

— Чудесно. Често мислех за тях. — Тя отстъпи крачка назад и попита: — Със Саша ли дойдохте?

— Не — усмихна се едва забележимо мъжът. — Саша дойде с мен. Не особено охотно, както трябва да отбележа. Изпълнен е със съмнение и вътрешна съпротива. — Той посочи към креслото до вратата: — Мога ли да седна?

— Очаквам Саша. Всеки момент.

Гален я погледна странно.

— Страх те е от мен. Невероятно. Не те помня такава.

— Глупости. Не ме е страх от вас. Просто се изненадах. Не ви очаквах и се почувствах натясно.

— Натясно? — повтори замислено Гален. — Значи постоянно си нащрек? — Погледът му потърси лицето й. — Да, мисля, че отгатнах. Като се сетя какъв живот си водила, вече не ми е чудно. — Той посочи стола до прозореца. — Моля те, седни. Аз не съм опасен.

— Саша ще…

— Саша ще дойде, едва когато завършим разговора си.

Тес се поколеба, но после прекоси стаята, приседна на края на стола и скръсти ръце в скута си.

Мъжът също седна, усмихна се и замълча. След малко забеляза украсената с пера шапка на пода, наведе се и я вдигна.

— Твоя ли е?

В тези загорели от слънцето, едри мъжки ръце шапката изглеждаше неописуемо глупава и фриволна. Красиви ръце, каза си разсеяно Тес. Дълги, прави пръсти, които се движеха в мек ритъм, въртейки насам-натам богато украсената шапка, за да може той да я разгледа от всички страни.

— Не ми се вярва, че изглеждаш добре с нея.

— Паулина я избра. Заяви ми, че е последен вик на модата.

— И ти й повярва?

Тес небрежно вдигна рамене.

— Тези неща не ме интересуват.

— Не. — Мъжът внимателно постави шапката на масичката до креслото. — Ти не си жена, която се кичи с пера и панделки. Аз бих ти избрал нещо друго. — Той се отпусна назад и сложи ръце върху облегалките на креслото. — Ако беше моя.

Тес втренчи поглед в лицето му и впи нокти в дланите си.

— Пак се уплаши — усмихна се Гален. — Думите просто се изплъзнаха от устата ми… Ние варварите сме примитивни, за съжаление. Ярко изразеното собственическо чувство е едно от нецивилизованите ни качества. — Той се приведе напред. — Нямаш причини за тревога. Научил съм се да се владея и необуздаността избликва само когато й позволя.

— Не разбирам за какво говорите — прошепна Тес и се намръщи.

— Веднага ще ти обясня. Искам да ти направя предложение. — Погледът му задържа нейния. — Трябва да се оженя за теб.

Очите й се разшириха смаяно, цялото й същество се напрегна, сякаш да отрази удар.

— Какво?

— Нужна ми е здрава връзка между Тамровия и племето Ел Залан, връзка, която да не може да се разкъса. Крал Лионел се противопоставя на съюза между двете страни. За него ние не представляваме нищо повече от едно диво бедуинско племе. В моята страна обаче, бракът е обвързващ не по-малко от политическия съюз. Братът никога не се бие срещу брат. Племената ще се съобразяват с факта, че бракът с член на кралското семейство на Тамровия означава за мен военна защита. — Той стисна тапицираните облегалки с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Трябва да обединя племената на Седикан под едно владичество. Единствената възможност, с която разполагам, е да докажа, че военната ми сила е по-голяма от тяхната. В Седикан мощта означава всичко. Съюзът с Тамровия ще…

— Един момент. — Тес разтърси глава като замаяна. — Защо идвате при мен? Аз нямам думата по този въпрос. Татко ще ми избере съпруг и…

— И изборът му няма да падне върху някакъв си див шейх от пустинята — завърши изречението той.

Тес бавно кимна.

— Не исках да ви обидя.

— Не ме обиди. Знам за какъв ме смятат в двора на Тамровия, затова се обръщам към теб. Утре ще се венчаем. — Той се усмихна. — И ще разкрием истината на баща ти, едва когато няма да е в състояние да предприеме нищо.

Тес се усмихна невярващо.

— Това е невъзможно. Не ви ли е ясно, че аз съм негова собственост? Ако се омъжа без неговото съгласие, ще помоли папата да анулира брака.

— Нима искаш да останеш негова собственост?

— Нямам друг избор.

— Аз обаче ти давам възможност да решиш сама, а това е случай, който рядко се отдава на жена от твоята класа. — Гласът на Гален се снижи и прозвуча като заклинание: — Предлагам ти свобода.

Тес усети как някъде дълбоко в нея покълна надеждата.

— Бракът не означава свобода.

— Напротив. В нашия случай ще означава именно това — усмихна се Гален. — Не си ли си помисляла, какъв е вкусът на свободата?

— Не. — Тя дори не си позволяваше да насочи мислите си в тази посока, защото болката беше неописуема. — Не е възможно.

— Аз ще ти помогна.

Тес скочи и отиде до прозореца, и се загледа с отсъстващ вид към двора.

— Вие не сте по-различен от другите мъже. Сам го казахте. Най-много държите на собствеността си.

— Казах също така, че умея да се владея. Ожени се за мен и след три години ще те изпратя в Париж или Лондон, където искаш. Ще ти купя хубава къща и ще се погрижа за всичко останало. Ще водиш живот на изискана дама, ще имаш елегантен салон. Ще живееш живота, който винаги си искала. — Той направи кратка пауза и прибави: — Без досаден съпруг. Аз ще си остана в Седикан.

— Следвайки една неестествена традиция.

— Не вярвам да държиш много на традициите.

Беше твърде хубаво, за да е вярно. Нямаше да се върне в Белайо. Нямаше да се подчинява на някакъв непознат и да играе ролята на покорна глупачка като майка си.

Тес се заразхожда напред-назад из стаята, скръстила ръце на гърба си.

— Планът ви е неосъществим. Татко ще ни задържи още преди да стигнем границата.

Гален поклати глава.

— Границата е само на ден път оттук.

— Той ще ни преследва чак до Заландан.

— Възможно е — съгласи се Гален. — Но щом стигнем Седикан, вече няма проблеми. Ние сме мъжествен народ. В сравнение с нас, тамровианците са мекотели.

Тес вирна упорито брадичка.

— Защо тогава се нуждаете от нашата защита?

— Невидимият меч е също толкова добър, колкото и истинският, стига неприятелят да вярва, че е насочен към сърцето му.

— Но демонстрацията на сила ще се окаже напълно безполезна, когато другите шейхове забележат, че Тамровия е против този брак!

По лицето му се изписа изненада.

— Мъдра забележка. Но няма да се стигне дотам. Нужни са ми само шест месеца, за да укротя гнева на баща ти и да го накарам да ме признае за свой зет.

— Надали ще разполагате с толкова време.

— Напротив. Може би имам и повече — отговори Гален и спря за миг. — Зависи кога баща ти ще реши да те вземе от манастирското училище и да те върне обратно в Белайо.

— Но той вече… — Тес веднага проумя какво беше станало. — Саша?

— Той направи официално посещение на вуйчо си и се възползва от случая да пише на майката игуменка и да постави под писмото печата на баща ти.

Тес се сети и за внезапното изчезване на Паулина в последния момент.

— Какво стана с Паулина?

— По пътя за Заландан, тя само щеше да ни пречи. Мога да те уверя, че гувернантката ти остана повече от доволна от обезщетението, което й платихме.

— Разбирам. Помислили сте за всичко.

— Смятам, че действахме цивилизовано — усмихна се иронично Гален. — Баща ми отвлече мама и след раждането ми я принуди да му стане жена. Но аз не съм като него — винаги съм смятал, че свободното решение е по-добро от насилието.

Тес го изгледа дръзко.

— Докато решението е във ваша полза.

— Защо бракът да не е от полза и за двама ни?

Тес прехапа долната си устна.

— Защо тъкмо аз?

— Ти си единствената дъщеря на брата на краля на Тамровия. — Гален срещна погледа й. — И ми направи силно впечатление със смелостта и целенасочеността си, качества, които са извънредно важни за осъществяването на плана ми.

— Значи след три години ще бъда свободна?

Мъжът кимна.

— Ще се увериш, че животът в Заландан не е непоносим. Разполагаме с доста удобства.

— Бих ли могла да получа кон? Някой прекрасен жребец като Телцан?

Лека усмивка заигра по устните му.

— Колко е добре, че не страдам от суетност, иначе можех да схвана като обида, че изискваш четириног подкуп, за да се омъжиш за мен.

— Все пак… ще получа ли кон? — настоя Тес.

Мъжът кимна сериозно.

— Най-добрия. Притежавам една кобила, която ще ти подхожда отлично.

Възбуда и страх се бореха в душата й.

— Не знам…

— Още нещо…

Вниманието й се събуди.

— Трябва колкото се може по-бързо да имаме дете.

— Дете? — изгледа го слисано Тес.

— Защо се учудваш? Не мисля, че искането е неразумно.

— Не, всеки мъж желае син.

— Не е нужно да бъде син. Просто дете, което да заздрави съюза. Баща ти ще срещне големи трудности да ти намери друг мъж, ако носиш дете под сърцето си. — Гален се изправи. — А в очите на моя народ малкото ще бъде живото доказателство за сключения договор.

От дете я бяха учили, че е неин дълг да ражда на мъжа си деца, докато има сили, но представата за това си бе останала мъглява, както и за мъжа, който щеше да ги създаде.

— Дете ли…

— Обещавам, че няма да ти създава затруднения. Когато заминеш, то ще остане при мен в Седикан.

Кой знае по каква причина, тази мисъл й причини пареща болка. Гален не откъсваше очи от лицето й.

— Какво има?

— И аз не знам — прошепна задавено Тес. — Когато взехте Аполон и Дафне, ме заболя много. Какво ще стане, ако…

— Предлагам да обсъдим съдбата на детето, когато то стане реалност — усмихна се Гален. — Като казах „колкото се може по-скоро“, нямах предвид утре. Ще почакам да свикнеш с мен, докато осъществя съпружеските си права. Чаках дълго и мога да почакам още известно време. А сега те оставям сама, за да размислиш над предложението ми. — Той тръгна към вратата, но се обърна още веднъж: — Смятам, че сделката е разумна. Ти получаваш всичко, което искаш. Нима предпочиташ Саша да те отведе обратно в Белайо? — Отговорът, който прочете на лицето й, беше повече от ясен. — Тогава прояви кураж, килен.

Вратата се затвори зад гърба му.

Тес се обърна и отново се загледа през прозореца.

Никога не й беше липсвала смелост, но днес обстоятелствата бяха други: стъпката, която той изискваше от нея, беше определяща за целия й по-нататъшен живот. Тя щеше да се опълчи срещу волята на баща си, да замине в непозната, дива страна, да заживее с мъж, чужд и варварски като родината си.

Ала Гален й направи предложението си напълно разумно и прилично. Вложи цялото си умение да я убеди, без ни най-малко насилие. Защо продължаваше да го смята за варварин?

Видя го да прекосява двора на път към оборите, без да бърза, с отмерени крачки, които обаче издаваха огромна физическа сила, подчинена изцяло на разума.

Гледайки го, тя осъзна, че това желязно самообладание е истинската причина за обаянието, което упражняваше върху нея. Докато й излагаше съображенията си, тя усещаше скритата дълбоко, ала готова всеки миг да избухне бруталност и сякаш очакваше тя да излезе на бял свят.

Каква глупачка беше! Ако той наистина беше насилник по природа, можеше да му откаже. Той й даваше възможност да избира. Но какво ли щеше да стане, ако отклонеше предложението му? Дали и тогава щеше да се държи спокойно и разумно?

Гален се скри в обора и Тес усети внезапно облекчение, сякаш се бе освободила от невидими окови. Окови? Каква странна мисъл! Нали току-що й бяха предложили свобода!

Тес обърна гръб на прозореца и се отпусна в мекото кресло. Подпря с ръка брадичката си и остана загледана пред себе си.

Свобода. Представата беше твърде привлекателна, изкушението почти неустоимо. Три години, и щеше да бъде свободна до края на живота си. Три години не бяха толкова дълъг срок. Тя бе издържала цели шест години в манастирското училище, а в Заландан сигурно се живееше по-добре, отколкото в мрачния пансион.

Свобода.

 

 

— Е? — попита нетърпеливо Саша, когато Гален влезе в конюшнята.

— Дадох й време да обмисли предложението ми. — Гален свали жакета си, преметна го през оградката на бокса и коленичи до Саша. — Аз ще продължа.

— Да ида ли при нея?

Гален вдигна вежди и скритом изгледа приятеля си отстрани.

— Не знам, защо продължаваш да мислиш, че съм готов да приложа насилие спрямо милата ти братовчедка. Точно обратното, държах се като джентълмен, учтиво и деликатно.

— Тя е още дете. Надявах се, че по време на учението си…

— Манастирските училища не допринасят особено за обогатяване на светските знания. — Гален потопи превръзката в топлата вода. — Само поради тази причина успя да убедиш баща й да я отпрати. — Той намаза превръзката с мехлем и уви глезена на коня. — Тя не е дете. Може и да й липсва опит, но ние и двамата знаем, че не е нито глупава, нито наивна.

Саша си припомни искрите в очите й, когато му спомена за намерението си да тръгне по следите на Марко Поло.

— Тя има свои мечти.

— Аз също. — Гален почака малко и свали компреса. — Седикан.

Саша изгледа намръщено превръзките.

— Докога ще продължаваш така?

Гален отново потопи парчето плат в горещата вода.

— Докато видя желания резултат.

— Цяла нощ?

— Ако е нужно. — Гален изстиска превръзката, намаза я с мехлем и внимателно го разтърка.

Внезапно Саша се почувства неловко. Беше осъзнал, че решителността на Гален в този не толкова значителен случай означава пълно отдаване и на голямата цел в живота му.

— Защо не я предупредиш? — предложи Гален, без да го поглежда. — Това е, което искаш, нали?

— Няма ли да се опиташ да ми попречиш?

— Защо да го правя? След като от това ще се почувстваш по-добре — усмихна се Гален и уви превръзката около глезена на коня. — Пък и думите ти няма да променят решението й.

— Вярваш ли, че си я убедил?

— Не — отговори тихо мъжът. — Знам, че я убедих.

 

 

— Не е нужно да се съгласяваш. — Саша не откъсваше очи от изправения гръб на момичето, което се беше обърнало към прозореца. — Трябва само да кажеш, че не искаш да се омъжиш за Гален, и още утре ще потеглим за Белайо.

— Ти си го направил, нали? — попита тихо Тес. — Знаеш ли колко се учудих, когато татко ми заяви, че ще замина да уча във Франция? Ти си го навел на тази мисъл. Защо?

— Гален стигна до заключението, че ти е необходима защита, и беше убеден, че само сестрите монахини могат да ти я предложат.

— Винаги ли правиш онова, което ти казва шейх Бен Рашид?

— Той ме убеди, че прави всичко за твое добро.

— Да, той умее да убеждава. — Тес се обърна към братовчед си и продължи: — Въпреки това се чудя с каква лекота те подчинява на желанията си.

— Не е точно така… — Саша спря за миг и изписа на лицето си разкаяние. — Вярно е, той положи доста усилия да оформи характера ми. Преди шест години бях само едно жалко конте, което се интересуваше повече от модната кройка на жакета си, отколкото от събитията по света.

Тес го изгледа изпитателно.

— Промяната е очевидна.

— Причината е в Седикан. В Гален. — Саша изгледа доволно новия си жакет от златен брокат. — Все пак трябва да призная, че все още нямам нищо против малко блясък и някое и друго лъскаво украшение.

— В това няма нищо лошо — усмихна му се с обич Тес. — А и благородният франт беше винаги мил с мен.

— Не е вярно. Трябваше да направя много повече, да ти помагам. Съчувствието не е достатъчно, трябва и действие.

— И това ли научи в Седикан?

— И това, и много други неща.

— Тогава страната трябва да е наистина интересна. Защо се опитваш да ме убедиш да стоя далече от нея?

— Защото се чувствам отговорен.

— Какво?

— Положението никак не е просто за мен. Не искам никому да причиня болка.

— Все пак си се съгласил да му помогнеш?

— Гален има нужда от теб. Седикан има нужда от теб. Пък и си казах, че сделката съвсем не е лоша.

— Защо сега си на друго мнение?

Саша вдигна рамене.

— И аз не знам. Гален е… Той невинаги е… — След доста дълга пауза продължи с тих глас: — В Заландан Гален е всевластен, народът му го обича. Властта му е по-голяма дори от тази на баща ми.

— Щом народът го обича, това не е толкова лошо.

— Ти не разбираш… Стремежът на Гален да обедини Седикан е страст, която помита всичко по пътя си. — Саша я погледна сериозно. — Не искам и ти да бъдеш пометена, Тес.

— Какво ме засяга всичко това? — засмя се братовчедка му. — Ще бъда гост в Седикан само три години. А може и по-малко.

Саша видя как страните й се зачервиха от вълнение и с мъка проумя, че думите му не са разколебали решителността й.

— Три години никак не са малко.

— Имам само един въпрос: мислиш ли, че Гален ще удържи на думата си? Може ли да се разчита на него?

— Да.

Тес пристъпи към него и нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти за загрижеността, Саша, но всичко ще мине добре. — Когато продължи, в гласа й прозвуча известна безнадеждност: — Знам, че за твоя приятел съм само малка фигурка в голямата игра, но кога съм била нещо друго? Ако се съглася с условията му, имам някакъв шанс да стана независима. Никой друг няма да ми предложи тази възможност. Ти си прав, той също е прав: сделката никак не е лоша.

— Окончателно ли е решението ти?

Тес кимна и отстъпи крачка назад.

— Трябва да му съобщя, че съм съгласна. Къде е той?

— В обора. Ще дойда с теб.

— Не, отивам сама. — Тя се усмихна дяволито. — И не се тревожи. Всичко ще се нареди.

Втора глава

— Какво правите тук? — попита Тес още от входа.

Гален се обърна. Светлината на залязващото слънце очертаваше стройния й силует и косите й светеха с тъмен пламък.

— По пътя към Динар конят ми бе ухапан от змия и раната се възпали — обясни спокойно той.

— Вече е тъмно. Трябва ви лампа.

— Тъкмо исках да потърся.

— Аз ще го направя. Вие се погрижете за коня. — Тес се запъти бързо към окачения на една греда близо до вратата фенер. На една издатина на стената под гредата беше оставено огниво и тя го удари с все сила в кремъка. Прескочиха искри и само след миг, Тес отнесе при Гален запаления фенер.

Тялото й се очертаваше примамливо под тънката синя батиста на роклята, с която все още беше облечена.

Тя остави фенера на пода близо до кофата и остана права, втренчила възхитен поглед в коня. После меко го помилва по ноздрите.

— Прекрасен е. Как се казва?

— Селик.

— Какво стана с Телцан?

— Използвам го за разплод. Селик е едно от жребчетата му.

— Има мек нрав. Необичайно качество за жребец.

Гален я изгледа странно.

— Какво знаеш за жребците?

— Малко. Трябва да науча повече. — Тя коленичи до него. — Отровна ли беше змията?

— Да, но ухапването не беше дълбоко.

— Какъв мехлем използвате?

— Билкова смес от горчица и райграс.

— Не сложихте ли и мента?

— Не.

— Тя охлажда болното място и благодарение на нея, животното понася по-горещи компреси.

— Откъде знаеш това?

— Използвах разни билки, когато една от кобилите на виконта си изкълчи крака. — Тя посегна към превръзката, разви я и освободи глезена на Селик. Помилва го нежно и продължи: — Вижте… какви фини кости само…

Твоите са още по-фини, каза си неволно мъжът. Имаше чувството, че едно-единствено необмислено движение ще я нарани. По дланите й блестяха синкави вени, слепоочията й пулсираха само на сантиметри от него.

— Необикновено.

— Непрекъснато се чудя как тези тънки кости носят толкова голяма тежест. — Тес потопи парчето плат в кофата и го изстиска. — Трябва ни още гореща вода.

— Ще донеса. — Гален се изправи, отиде до вратата, за да излее водата, после тръгна към огъня да напълни кофата от котела. — Кой е този виконт?

— Какво? — Тес беше смръщила съсредоточено вежди, отдадена изцяло на увиването на превръзката. — А, виконт дьо Санвен. Той беше собственик на имение близо до пансиона. Имаше голяма конюшня с расови коне, но никой от тях не може да се мери с този тук. — Тя приседна на петите си и вдигна изпълнен с възхищение поглед към жребеца. — Имате ли още коне като Селик?

— Всеки кон е различен от другия.

— Това е вярно.

— Нима сестрите ти позволяваха да посещаваш виконта?

— В началото не. Трябваше да се измъквам тайно — отговори с дяволита гримаса Тес. — Вече не помня колко пъти ме залавяха и трябваше да слушам поученията на достойната майка игуменка.

— На колко години е виконтът?

— Нямам представа — отговори момичето и сви рамене. — Не съм го питала.

— На колко изглеждаше? — От вниманието на Гален не убягна остротата на собствения му тон и когато Тес го погледна учудено, той побърза да обуздае надигащия се гняв. — Млад ли беше?

Тя поклати глава. Гален облекчено остави до нея кофата с вряща вода.

— Харесваше ли ти?

— Конете му ми харесваха — усмихна се Тес. — Отначало ме посрещаше сдържано, но като забеляза, че мога да му бъда полезна в обора, стана почти мил.

— Почти?

— Ами да, вече не ме ругаеше, дори направи визита на майката игуменка и я убеди да ми позволи да го посещавам два пъти седмично.

— Как успя?

— Увери я, че ще бди над мен, освен това й каза, че имам дарбата да лекувам животни. Свети Франциск от Асизи със сигурност щял да одобри помощта, която съм оказвала на бедните четириноги същества. — Тес не можа да се удържи и изхихика. — За първи път ме сравниха със светец. Достойната майка игуменка остана смаяна.

— Значи добрият виконт се сдоби с безплатен оборски ратай?

— Това не беше важно за мен. Обичах конете. Те направиха престоя ми в пансиона малко по-поносим. — Тес се обърна към него с грейнало лице. — Един ден ще имам своя собствена конюшня и ще отглеждам коне като Селик и Телцан.

Гален се улови, че погледът му следва прелестната извивка на шията й, чак до меката издатина на малките гърди, разкрити от дълбокото деколте на роклята. Светлата кожа излъчваше омайващо ухание… Гледката го накара да се запита, колко ли е мека кожата й при докосване.

— Ще отглеждам и кучета, а може би и пощенски гълъби. — Тес разви компреса. — Това ще бъде прекрасен живот, не мислите ли и вие така?

— Значи не искаш изискан салон?

Тес се изсмя с глас.

— За какво ми е салон? Не мога да си представя нищо по-скучно от това да седя неподвижно, да чета стихове и да обсъждам произведенията на Русо и Волтер.

Силният аромат на билки се примесваше с мириса на лавандула и сапун, който се излъчваше от тялото й. Той се приведе по-близо до нея, пое аромата с ноздрите си и реакцията в слабините му не закъсня. Не го очакваше толкова скоро. По дяволите, това не биваше да се случва още сега. Тялото му беше готово да я вземе — а тя имаше очи само за коня му.

Тес вдигна поглед.

— Не можем да тръгнем за Седикан утре. Селик не е излекуван напълно.

Мъжът помисли малко и отговори:

— Другиден също е добре. — После попита нарочно небрежно: — Да приема ли, че това означава съгласие с предложението ми?

— Разбира се — отговори с искрено учудване Тес. — Вие от самото начало знаехте, че ще се съглася.

— Нека кажем, че оценявах шансовете като добри.

— Наричайте го, както искате. Знаехте, че няма да устоя на изкушението. — Тес потопи кърпата в горещата вода. — Смятам, че отровата не излиза достатъчно бързо. Трябва да сменяме компресите през цялата нощ. Аз поемам първата вахта. Вие ще спите.

— Ще се справя и сам.

— Защо? Когато сме двама, е по-добре.

Гален не възрази. Искаше връзката им да се заздрави, а общото преживяване можеше да бъде важно начало. Той се усмихна и се изправи.

— Имаш право. Когато сме двама, всичко върви по-добре. — Направи няколко крачки и се отпусна на свежото сено, натрупано в празния съседен бокс. — Ти поемаш първите два часа. Аз следващите два. — Очите му не можеха да се откъснат от дребната фигурка. Движенията й бяха пестеливи и въпреки това прелестни с целенасочеността и жизнеността си. Късите набрани ръкави на роклята разкриваха две съвършено оформени ръце с малки, сръчни длани, които докосваха коня с истинска нежност. Каква странна смесица от сила и огън под тази крехка външност! Той нямаше особен вкус към дребните жени, въпреки това сега усещаше как целият потръпва, представяйки си колко плътно ще го обгръща утробата й при всеки тласък…

Гален се опита да прогони тези неканени мисли, скри се в мрака и облегна глава на студената стена. Не искаше Тес да забележи как тялото му реагира на близостта й. Тя беше изпълнена с надежда, правеше планове за бъдещето… Нали точно тези чувства искаше да пробуди в душата й?

 

 

Някой я вдигна от сеното и я изнесе навън.

— Саша? — промърмори сънено Тес.

— Не. Тихо, продължавай да спиш. Ще те отнеса в стаята ти.

Гален. Клепките й бяха толкова тежки, че нямаше сили да ги вдигне.

— Как е Селик?

— Ей сега ще се изправи. Вече е сутрин.

Хладен нощен въздух помилва лицето й, когато Гален я изнесе на двора и Тес се оживи.

— Значи е време да слагаме студени компреси. Така ще облекчим отока.

— Вече започнах със студената вода, докато ти спеше.

— Не исках да заспивам…

— Работи усилено. Заслужаваш си съня.

Тес бавно повдигна ресниците си. Лицето на Гален беше непосредствено над нейното. Тя се вгледа замечтано в остро изсечените скули и добре оформените устни и сякаш ги видя за първи път. Големите тъмни очи доминираха на лицето и не позволяваха да се забележи останалото.

Гален сигурно усети изпитателния й поглед и я погледна право в очите.

— Спи, килен — усмихна се меко той. — Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Имай ми доверие.

Тес си припомни непоколебимата му решителност, припомни си и спокойната нежност, с която даряваше Селик, и си каза, че наистина може да му има доверие. После затвори очи и отново заспа. На сигурно място. В прегръдките на Гален.

 

 

Венчавката на Тес и Гален бе извършена в три часа на следващия ден от отец Франсис Деслепс, в катедралата на Светия Спасител. Гален живееше според мюсюлманските обичаи, но беше християнин… и ужасно много се понрави на отец Деслепс. Така успя да получи извънредно разрешение за венчавката, без необходимото трикратно обявяване и без останалите формалности.

Тес се чувстваше странно, коленичила до Гален пред олтара. Опитваше се да се успокои с мисълта, че с всеки друг мъж би се чувствала по същия начин. Тъй като човек се жени само веднъж, надали щеше да има възможност да свикне с тази церемония. Тя се усмихна.

— Усмихваш се вече от доста време — отбеляза Гален, след като благодариха на свещеника и закрачиха по широкия проход към портала. — Смея ли да попитам, кое е толкова забавно?

— О, просто си помислих, че е съвсем естествено да се чувствам странно. Все пак женитбата става само веднъж в живота.

— Става? Звучи, сякаш бракът е природно явление. — Той улови ръката й, за да й помогне при слизането. — Не е изключено да се омъжиш повторно. Животът в Седикан не е много сигурен, а богатите вдовици са много търсени.

— Няма да се омъжа втори път — отговори уверено Тес. — Защо да влизам доброволно в този капан? Животът ще бъде много по-приятен без съпруг, който да ми пречи.

— Съпрузите могат да бъдат и полезни.

— Искаш да кажеш, че осигуряват някаква защита? Мога да си наема достатъчно слуги, които да ме пазят.

Мъжът й помогна да се качи в чакащата пред църквата карета.

— Нямах предвид защитата. Говорех по-скоро за… съвместния живот.

— Повечето съпрузи не разбират нищо от съвместен живот. Те са толкова заети да преследват чуждите жени, че не им остава време да общуват със съпругите си. — Тя се облегна назад. — Не, жената се чувства много по-добре сама. Съпругът е досаден и й създава само ядове.

Мъжът също се облегна назад и на лицето му се появи усмивка. Каретата потегли с рязък тласък.

— Ще видим, дали ще продължиш да защитаваш това становище. Сигурно има и други причини, поради които хората се женят и живеят заедно.

Тес го изгледа учудено.

— Причините са чисто практически. Мъжът иска да е сигурен, че ще има наследници, а жената не може да допусне бащата на децата й да я изостави, след като първата страст е угаснала.

Тъмните очи оставаха неподвижни.

— Така било значи?

Тес кимна утвърдително.

— Разбира се. Самият ти го знаеш най-добре. Мога да се обзаложа, че си забравил напълно и лейди Камила и останалите, след като си постигнал онова, което си искал от тях.

— О, не, от време на време се сещах за тях.

— Така ли? — намръщи се Тес. — И кога?

— Винаги когато тялото ми пожелаваше жена.

Тя поруменя и побърза да отмести поглед.

— Това не означава да мислиш за някого, то е само похот. — Тя се приведе и погледна през прозорчето. За щастие гледката й беше позната. — А, ето го интересното ресторантче… Помолих Саша да ме заведе, но той отказа. — Тя се обърна към Гален: — Ще идем ли да вечеряме там… днес? — И побърза да добави: — Но, само ако Селик е добре.

— Разбира се, сватбеното тържество трябва да почака, докато оздравее Селик.

— Защо се подиграваш, Гален? И двамата знаем, че церемонията е без значение.

— Напротив, тя има огромно значение.

Тес реагира с нетърпелив жест.

— Знаеш какво искам да кажа… Важен е само съюзът. Ще ме заведеш ли на пристанището?

— Защо не? Дължа ти поне една вечеря за грижите, които положи за Селик, и се надявам преживяването да бъде интересно.

 

 

— Харесва ми — заяви Тес и отново зарея поглед към шумното множество. Дъските на пода бяха стари и разкривени, окачените по стените лампи бълваха пушек, който пареше на очите и оцветяваше въздуха в синьо. — Не е ли вълнуващо, Саша?

— Не биваше да идваме тук.

— Разбира се, че биваше. — Тя хвърли дяволит поглед към Гален, който й държеше стола. — Сега съм омъжена жена и имам пълното право да ходя, където искам. Правилно ли е това, господарю мой?

— В известни граници. — Лицето на Гален остана безизразно, докато оглеждаше помещението. — Макар да виждам твърде малко неща, които биха послужили като препоръка за заведението.

— Как можа да го кажеш! — Тес опря скритите си в ръкавици ръце на разнебитената маса. — Тук е просто божествено, а яденето със сигурност ще бъде много вкусно.

— Дано само няма хлебарки — промърмори Саша, седна до Гален и махна на една набита келнерка.

— Дори на кораба нямаше хлебарки в яденето. Храната беше доста еднообразна, но поне готвачът беше чист, а и съм сигурна, че… О, тази жена сигурно е проститутка? — Тес изгледа любопитно светлокосата жена в затворена зелена рокля, седнала в скута на един моряк. — Симпатична е, не мислите ли?

— По-симпатична от повечето от нейната порода — отговори Саша, докато келнерката без церемонии постави на масата три чаши и ги напълни с червено вино от кожения мях, който висеше на врата й.

— Порода ли? — попита намръщено Тес. — Тази дума не ми харесва. Сякаш жената е кон или крава.

Саша прогони келнерката с рязък жест, без да сваля очи от огромните й гърди, надничащи от дълбокото деколте.

— Трябва да признаеш, че има известна прилика.

— Нищо няма да призная. Тя е жена, а не животно. Продава се, защото няма друга възможност да се препитава.

— А какво ще кажеш за Паулина? — попита тихо Гален. — Тя непрекъснато сменя мъжете.

— Паулина не е уличница, тя е… — Тес спря и се замисли. — Не е много умна й няма други интереси. Може би го прави, за да не скучае.

Саша едва не се задави с виното си.

— Възможно е. Със сигурност го смята за приятен начин за прекарване на времето.

Тес знаеше, че двамата й се присмиват, но това не я тревожеше. Темата за физическото удоволствие не я интересуваше, макар че проявяваше известно любопитство. Но тук беше твърде интересно, за да си губи времето с баналности.

— Гладна съм. Няма ли да вечеряме?

— Разбира се — отговори с потръпващи устни Гален. — Дълг на всеки съпруг е да… да задоволява апетита на съпругата си.

 

 

— Престани, Саша! — захихика безпомощно Тес, когато братовчед й я завъртя в кръг и се понесе с нея през двора на гостилницата. — Прекали с пиенето. И двамата ще свършим като жалка купчинка на земята.

— Ти ме обиждаш — отговори със засегната физиономия Саша. — Да не мислиш, че виното не ми понася? Имаме повод за празнуване и аз съм извънредно щастлив.

— Ти си извънредно пиян — усмихна се снизходително Тес и го побутна към вратата. — Така си се развеселил, та човек може да помисли, че става въпрос за собствената ти сватба.

— Празнувам, защото не се женя аз. — Усмивката на Саша угасна, от очите му бликнаха сълзи, пръстите му нежно помилваха бузата й. — Бедното ми момиченце…

— Тя се държи по-добре от теб — обади се Гален, който ги беше настигнал. После блъсна вратата и продължи: — Ела, ще ти помогна да изкачиш стълбите.

— Не е нужно. — Саша направи огромен скок през вратата в посока към стълбището. — Мога и сам… — Спъна се още на второто стъпало и се просна в цялата си дължина.

— Можеш и сам да паднеш на носа си.

— Само се спънах — обясни с достойнство Саша. — Как да виждам стълбите, като са запалили само една свещ?

— Странно, защо аз нямам затруднения с виждането. — Гален му помогна да се изправи и го прихвана през кръста. — Имах си достатъчно грижи със Селик и нямам намерение да се занимавам с още един пациент.

— Да не ме сравняваш с кон?

— Само когато си трезвен. В пияно състояние ми напомняш на камила, полудяла от слънчевия пек.

— Сипеш обида след обида.

— Какво очакваш от един варварин? — Гален тръгна нагоре по стълбата. Саша се облегна на него с цялата си тежест и тихо затананика.

— Да повикам ли слугата ти? — попита Тес.

— Саша вече не пътува с прислуга. — Гален спря за миг, за да премести хватката, и преметна ръката на Саша през рамото си. — Когато сме на път, Саид се грижи и за двама ни.

— Наистина ли? — Тес затвори входната врата и проследи с поглед изкачването им. — Колко странно. — По-рано братовчед й пътуваше само с голяма свита, състояща се от готвачи, камериери и коняри.

— Никак не е странно. Когато прекосяваш пустинята, слугите само ти се пречкат. — Гален стигна до площадката и хвърли поглед към нея. — Иди в стаята си. Ей сега ще дойда.

Тес усети как усмивката замръзна на устните й. Побиха я ледени тръпки.

— Ти ще дойдеш?

— Разбира се.

— Разбира се — промърмори тя. Нима беше очаквала нещо друго? Все пак това беше сватбената й нощ. Детето беше част от споразумението, а тя не беше някоя глупачка, която няма понятие как става зачеването. Но той беше казал, че ще й даде време и тя си мислеше…

— Тес — проговори тихо и през рамо Гален, — иди в стаята си.

Тес кимна смутено и буквално полетя нагоре по стълбите, като едва не събори двамата мъже, за да стигне по-бързо в стаята си. Не биваше да допуска разочарованието й от Гален да я надвие. От опит знаеше, че много малко мъже удържат на думата, дадена пред жена. Затвори вратата и се облегна на нея с лудо биещо сърце. Страните й пламтяха като в треска. Когато свикнеше с него, любенето сигурно нямаше да й изглежда толкова ужасно. Нали Паулина се наслаждаваше на всяка нощ! Тес често я бе чувала как умолява мъжа по-скоро да я люби.

Но тя не беше Паулина.

Все пак бе дала съгласието си и трябваше да спази своя дял от уговорката.

Да се съблече. Това беше част от ритуала. За да се приготви за акта, трябваше да свали дрехите си. Гален трябваше да я завари гола.

Тес въздъхна дълбоко и се отблъсна от вратата. Пръстите й се заеха да разкопчават безбройните перлени копченца по гърба на царевичножълтата рокля.

Само след пет минути беше гола-голеничка и лежеше свита на кълбо под завивката. В стаята беше топло. Значи нямаше причина да трепери. Всичко щеше да мине добре. Паулина харесваше това, а жената в кръчмата очевидно нямаше нищо против мъжете да опипват гърдите й…

Вратата се отвори. Гален спря за миг на входа, вдигна лампата, която държеше в ръка, и като видя, че Тес се е свила уплашено до тежката дъбова табла в горния край на леглото, неодобрително стисна устни.

— Чудесно е да имаш толкова отзивчива невеста. Признавам, не очаквах да те намеря толкова покорна.

— Не съм покорна. — Гласът й трепереше и тя не съумя да отговори спокойно. — Това изобщо не ми харесва.

Недоволната му физиономия се разведри.

— Защо тогава се подчиняваш?

— Това не е подчинение. Това е въпрос на чест. Не можем да имаме дете, ако не те приема в тялото си.

— Разбирам. — Гален затвори вратата зад себе си. — Доколкото си спомням, аз ти казах, че ще изчакам с консумирането на брака.

— Одеве обаче каза… — Заля я вълна на облекчение. — Помислих си, че си променил намерението си.

— Държа на обещанията си. Ти си първата, която ще узнае, когато променя решението си. — Той остави свещника на масата, съблече жакета си и го преметна на един стол. — Нямам намерение да те принуждавам.

— Тук не става въпрос за принуда. Споразумението си е споразумение.

— Сигурно съм луд, но предпочитам страстта пред покорното търпение. — Гален разхлаби колосаната си вратовръзка и побърза да се освободи от нея. — Не ми харесва представата, че ще се налага да изтърпяваш всяко докосване със здраво стиснати зъби.

— Не мога да ти обещая страст. — Тес се уви още по-плътно в завивката. — Не мисля, че ще ми хареса. Трябва да призная, че всичко това малко ме обърква. Паулина го харесваше, но аз съм виждала кобили, яхнати от жребци, и те не изглеждаха никак… — Тя спря и затърси правилната дума. — Мисля, че не им беше приятно.

— Приятно? — усмихна се Гален. — Е, според мен това не е най-подходящата дума. Не мога да ти обещая, че ще мине без болка, но съм сигурен, че ще го намериш интересно. — Той разкопча ризата си и я свали. — Като ти покажа как става.

Погледът й бе привлечен от мощните мускули по раменете, ръцете и гръдния кош, после продължи към черния триъгълник на гърдите, изчезващ в колана на панталона. Кожата му блещукаше като бронз. Усети странно потръпване в стомаха.

— Защо се събличаш, щом няма да спиш с мен?

— За да си легна.

— При мен? Защо? Нали си имаш стая?

Устните му потръпнаха.

— За разлика от тамровианските аристократи, семейните хора в Заландан спят не само в една стая, но и в едно легло.

— Колко странно. Бих казала, че това лишаване от личен живот е истинско предизвикателство. — Тес вдигна рамене. — Е, смятам, че ще свикна.

— Със сигурност. Махни завивката.

Тес се вкамени и го изгледа с широко разтворени очи.

— Какво?

— Седни и махни завивката. Искам да те видя.

Страните й пламнаха.

— Не разбирам, защо е нужно да ме гледаш, след като няма да правиш нищо.

— Имам определена цел. Свали завивката.

Тес се принуди да разтвори ръка и да смъкне завивката до бедрата си. После вирна упорито брадичка и го погледна в очите, макар да имаше чувството, че в тялото й бушуват пламъци.

— Какъв е смисълът да се разголвам? Не съм красавица като лейди Камила. Сигурно няма да ти достави удоволствие да ме гледаш.

— Не, ти не си Камила. — Гален спря поглед върху раменете й, после продължи към гърдите. — Често малкото бижу притежава по-красиви диаманти.

— А понякога диамантите са толкова малки, че не може да се различи красиви ли са или не. — Тес едва дишаше. Гърдите й се втвърдиха и сякаш набъбнаха под погледа му. — Мога ли вече да се завия, господарю?

Мъжът бавно поклати глава, без да сваля поглед от гърдите й.

— Не мисля. Установявам, че сме постигнали напредък.

— Накъде вървим?

Гален се усмихна.

— Е, целта е да свикнем един с друг. От днес нататък ще спиш гола в леглото ми, а аз ще те милвам и ще те докосвам, където си искам. — Той се отпусна на креслото до вратата, свали левия си ботуш и го хвърли на пода. — Коленичи на леглото с лице към мен.

Тес не го погледна. Отметна завивката и застана на колене, обърната към него.

— Не вярвам да изпиташ удоволствие. — И десният ботуш бе захвърлен на пода. — Мисля, че го правиш, само за да се засрамя.

— Не ти ли харесва да те гледам?

— Даже ми е неприятно.

— Не бива да се чувстваш неловко. Ти си толкова възбуждаща.

Тес презрително изпухтя.

— Имам ужасна червена коса, очите ми са твърде големи за лицето и…

— Имаш най-прекрасните гърди и крайници, които някога съм виждал.

Тес пое шумно въздух, но не отмести поглед от стената зад рамото му.

— Не ми ли вярваш?

— Не — преглътна с мъка тя.

— Значи трябва да ти го докажа. Я ме погледни.

Погледът й се отдели неохотно от стената. Той стоеше пред нея, естествен в голотата си, леко разкрачен, истинска статуя от бронз и черно дърво.

Очите й се разшириха от учудване, когато погледът й се плъзна надолу по мускулестото тяло и откри възбудената мъжественост. Гален проследи погледа й.

— Ето доказателството — промълви тихо той.

— Изглеждаш различен.

— Различен от… кога?

— От нощта, в която те видях гол.

— Тогава беше дете — засмя се задавено мъжът. — Освен това ме видя след, а не преди или по време на забавлението. Доказателството невинаги е видимо. — Той спря за миг и продължи: — Макар че днес положих всички усилия да се овладея. — Той вдигна свещника и пристъпи към Тес.

Тялото й се скова, очите й не се откъсваха от лицето му.

— Чуй ме добре — заговори тихо Гален. — Аз наистина те намирам желана, толкова желана, че чак усещам болка. — Той спря пред нея и остави свещта на нощната масичка. — Още ли се съмняваш?

Тес не можа да промълви нито дума. Мъжът протегна ръка и докосна косите й с неизказана нежност.

— Толкова си крехка — зашепна той. — Миналата нощ те гледах и непрекъснато си мислех колко си тясна. Винаги, когато те гледам, се втвърдявам и се питам…

Тес имаше чувството, че се дави. Той едва я докосваше, а тя цялата тръпнеше — дланите, връхчетата на гърдите, дори стъпалата й. С мъка откъсна поглед от лицето му.

— Съмнявам се, че си подхождаме.

— Ти знаеш по-добре. Жената е създадена да приеме мъжа в себе си. — Ръката му се плъзна към гърлото й. — Създадена е да пожелае мъжа. Може и да ти се струва, че кобилата не получава нищо от акта на оплождане, но не си ли виждала как тя се устремява срещу жребеца, как отмята глава и размахва опашка? — Палецът му притисна извивката на врата й и Тес разбра, че иска да усети пулса й. — Знаеш ли колко искам да видя и теб такава?

Тес беше толкова шокирана, че едва не се задави.

— Аз не съм животно.

— Не исках да те обидя. Понякога използвам груби думи. — Ръката му се отдели от тялото й. — Още не съм се съблякъл. Помогни ми.

Тес го изгледа объркано. За какво говореше? Нали вече беше гол?

Мъжът се обърна с гръб към нея.

— Панделката, която държи косата ми. Развържи я вместо мен.

Тес се надигна и заразвързва с треперещи ръце черната кадифена панделка. Гърдите й докоснаха топлия му гръб и тя усети как по тялото му пробяга тръпка. Опита се да стои по-далеч от него, но като развърза възела, отново го докосна. Този път тръпките разтърсиха не само неговото, но и нейното тяло. Гърдите я боляха, зърната им бяха твърди като камъчета, между краката й нещо странно пулсираше. Какво ставаше с нея?

— Не мога… Направи го сам.

— Не. — Гласът му звучеше дрезгаво. — В Заландан е обичай да го прави съпругата. Това е знак, че тя единствена има правото да освободи мъжа си.

Ала този жест не освободи напрежението на Тес. С всеки миг, който отминаваше, чувството, че Гален я е завладял изцяло, се засилваше. Най-после успя да издърпа панделката от косите му. Хвърли я на масичката и с облекчена въздишка се отпусна на пети.

— Успях.

Мъжът разтърси глава и остана с гръб към нея. Светлината на свещите се отразяваше в блестящата черна коса, която стигаше до раменете, и огряваше потръпващите мускули на гърба. Внезапно Тес усети диво желание да протегне ръка и да докосне вълнуващите се мускули, да зарови пръстите си в гъстата коса и да го привлече към себе си.

Гален се обърна и я погледна право в очите — едър, див необуздан. Очите му искряха, един тъмен кичур беше паднал на лицето му. Ноздрите му се разшириха и той поглади подчертано бавно двете си бедра в открита покана. Тес се задъха, мускулите на корема й се свиха. Той не я беше докоснал, а тя имаше чувството, че я е привлякъл към себе си с един-единствен чувствен жест.

— Желанието може да събуди в нас животното, килен, и се надявам скоро да го разбереш. — Той пое дълбоко въздух и затвори очи. — Господи, дано е скоро…

След малко отвори очи и се отдръпна. Наведе се и духна свещта.

Тес искаше да почувства облекчение, но тъмнината само засили усещането за ранимост.

Виждаше тъмните очертания на едрата мъжка фигура, усещаше мириса на тялото му.

— Легни си. — Тихият глас на Гален трепереше от възбуда. — Вече не издържам. За днес е достатъчно.

Но той още не е започнал, помисли си объркано Тес. Докосна само косата и шията й, разгледа тялото й и промълви няколко думи за желание и копнеж. Защо отново я обзе чувството, че е окована в златни окови?

— Веднага!

Тя се пъхна под завивката и се премести в другия край на леглото. Само след миг усети как дюшекът поддаде под тежестта му.

Той лежеше до нея, без да я докосва, напрегнат и възбуден.

Тя лежеше до него с лудо биещо сърце и странно пулсиращи слабини.

— Не разбирам какво означава това — произнесе със запъване тя. — Защо?

Гласът му беше задавен, дъхът му идваше на тласъци в мрака.

— Или ще те взема, както аз искам, или изобщо няма да те взема.

— Става въпрос само за детето. Каква разлика има?

— Разликата е голяма. — Гален мълча дълго. — Ние сме двама цивилизовани хора. Аз няма да играя ролята на жребец. Ти не си кобила. — Той отново млъкна и когато пак проговори, тонът му беше разгорещен и отчаян: — Защото не съм варварин, за бога.

Трета глава

Когато на следващата сутрин се събуди и откри, че Гален е излязъл, Тес усети едновременно облекчение и разочарование. Присъствието му я вълнуваше, предизвикваше ума й, а в същото време тялото й бе обхванато от някаква странна жизненост. Ала не беше сигурна доколко е успяла да прецени въздействието му. Миналата вечер представляваше обезпокояващо преживяване. Той й даде да разбере, че се е свързала с един необикновен и непредвидим мъж.

Тя навлече набързо стария си тъмнокафяв костюм за езда, който не беше захвърлила въпреки молбите на Паулина, излезе от стаята и се затича надолу. На стълбището едва не се сблъска с млад мъж в дълга одежда на червени и бели райета. Белите шалвари бяха напъхани в кафяви ботуши от дивечова кожа. Лицето му й се стори познато.

— Тъкмо бях тръгнал към покоите ви, маджира — промълви с учтив поклон мъжът. — Маджиронът желае да потеглим след час. Ще позволите ли да събера багажа ви?

— Няма много неща за събиране. Сметнах, че е излишно да опаковам всичко за едно толкова кратко пребиваване — отговори Тес и замислено смръщи чело. — Ако не се лъжа, ти си Саид?

Мъжът отново се поклони.

— Саид Абдул, маджира.

— Не те познах веднага — примигна Тес. — Този път си облечен.

Той сведе очи, видимо смутен.

— Мога ли да започна с прибирането, маджира?

Господи, този човек беше сух и скован като майката игуменка!

— Разбира се — отговори тържествено тя. — Къде е шейхът?

— В обора. Да му съобщя ли, че желаете до говорите с него?

— Не, върши си работата — засмя се Тес и заслиза по стълбата. — Аз ще го намеря.

— Без придружител? — смая се Саид. — В обора е пълно с мъже, маджира!

Тес му хвърли нетърпелив поглед през рамо.

— Е, и?

— Не е прилично. Вие сте омъжена жена. Не е много разумно да…

— Аз ще я придружа, Саид — обади се Саша, който се бе появил в подножието на стълбата. — А ти се заеми с багажа.

Саид облекчено въздъхна.

— Както желаете, господарю.

Тес се загледа след него и поклати глава.

— Този човек не притежава и искрица хумор.

— Саид е добър слуга — защити го Саша. — Но прекалява със спазването на етикета. В Седикан се живее в друг свят.

— Лека-полека започвам да го осъзнавам и аз — усмихна се Тес и се запъти към него. — Какво означава „маджира“?

— Това си ти — ухили се Саша. — Съпругата на маджирона. В Тамровия биха казали „Ваше височество“.

— Значи Гален е маджирон?

— Това е една от титлите му — кимна Саша. Погледна я в лицето и усмивката му угасна. — Добре ли си?

Тес поруменя и избягна погледа му.

— Мисля, че съм по-добре от теб. Снощи прекали с алкохола. — Мина покрай него на път към вратата. — Отивам да видя Селик.

— Не отиваш ли при мъжа си?

Тес го изгледа и се ухили като хлапак.

— Когато го видях за последен път, беше здрав и телесно, и душевно. Селик обаче не беше.

— Селик е много по-добре.

Тес се обърна стреснато и се озова лице в лице със застаналия в рамката на вратата Гален. Погледът му беше невъзмутим, само устните му издайнически потръпваха.

— Радвам се, че ме обозначи като… здрав.

Тес чу зад гърба си трудно потискания смях на Саша и се изчерви, завладяна от спомена… Гален стоеше пред нея, великолепен в голотата си, с пламтящ поглед и нападала по раменете черна грива. За да не загуби окончателно самообладание, тя хвърли бърз поглед към косата му, която беше сплетена на плитка и завързана с черната кадифена панделка. Черният жакет от благородна материя беше допълнен с подходящ панталон, а вратовръзката беше завързана не по-малко изкусно от тази, която красеше шията на Саша. Цивилизованият му вид успя да възвърне самообладанието й.

— Готов ли е за път?

Гален кимна.

— Ала не бива да носи товар. Няколко дни ще го водя за юздата.

— Много разумно — отбеляза Тес.

— Радвам се, че одобряваш решенията ми — отговори с лек поклон Гален. — Купих от гостилничаря една кобила, която ще яздиш до Заландан. Вече е на възраст, но вярвам, че ще се справи успешно с дългото разстояние. Ако нямаш нищо против, ще отидем да закусим и веднага след това ще тръгнем на път. Свитата ни чака оттатък границата в оазиса Ел Дабал.

Пътуването до Седикан започваше. Кой би си помислил, че някога ще стане господарка на тази варварска страна? Внезапно я обзе нетърпение.

— Да тръгваме! Не съм гладна.

— Въпреки това, първо ще хапнеш нещо — отговори спокойно Гален. — До залез-слънце ще яздим без почивка и ще имаш нужда от всичките си сили.

— Неприятно ми е да ми заповядват, господарю — отговори със смръщени вежди Тес.

Усмивката изчезна от лицето му.

— По-добре да ти заповядвам аз, отколкото баща ти.

— Колко вярно — промърмори Тес и го изгледа с премрежени очи. — Но както много добре знаеш, аз често намирах начин да се противопоставя на нарежданията му.

— В Заландан няма да разполагаш с подобни възможности. — Гален видя как Тес се вкамени от изненада и изражението му се смекчи. — Което не означава, че ще те тиранизирам. Всичко се прави, заради твоята собствена сигурност.

— Баща ми също правеше всичко възможно да осигури живота ми. Една от тези осигуровки беше убийството на Аполон, който ме обичаше. — Тя срещна погледа му. — Би ли направил нещо подобно?

Мъжът я изгледа мълчаливо, после бавно и отмерено отговори:

— Ако се наложи.

Тес се уплаши. Не бе очаквала такъв отговор. Той беше спасил Аполон. А сега я гледаше с поглед, изпълнен с неумолима решителност. Очевидно говореше сериозно. Тя пое дълбоко въздух и се опита да потисне треперенето на гласа си.

— Тогава е добре, ако веднага се споразумеем по един въпрос. — Когато Гален понечи да възрази, тя го спря с нетърпелив жест. — Знам, че имам известна стойност за теб. Обещавам да не се излагам ненужно на опасност.

— Не исках да кажа…

— Разбира се, че искаше. Аз не съм глупачка. Знам какво значение имам за теб. — Тя се обърна и се запъти към гостилницата. — Сега ще закуся. Няма да обръщам внимание на подобни дреболии, защото знам, че си загрижен за моето благо. — Тя се обърна и му хвърли предизвикателен поглед. — Но ти ми обеща свобода и аз няма да позволя да наложиш волята си.

— Свободата ще дойде, когато ме напуснеш — усмихна се Гален. — В Заландан всичко става по моята воля. Така съм свикнал.

— Умирам от глад. — Саша пристъпи напред и посегна към ръката на братовчедка си. После умело се промуши между двамата. — Вече си хвърлихте ръкавицата, а сега е време за закуска. Хайде, Тес. Нали знаеш, че нежната ми природа не понася конфликтите. — Чу недоверчивото изпухтяване на Гален и го изгледа засегнато. — Ти, безчувствени човече, никога не си проявявал разбиране към нежната част на натурата ми. — Той се ухили и побутна Тес към вратата. — Освен това намирам, че и двамата ме дарявате с твърде малко внимание. Постепенно започва да става досадно.

 

 

Броят на шатрите накара Тес да помисли, че засенченият от палми оазис Ел Дабал е зает от армия. Когато малката група се приближи, насреща им препуснаха най-малко седемдесет ездачи в одежди на червени и бели райета, подобни на тази, която носеше Саид.

— Света майко! — Тес дръпна юздите на кобилата си и се загледа смаяно във връхлитащите ездачи. — Дори Негово величество не пътува с такава свита!

— Ала на крал Лионел не се налага да прекосява разкъсвана от племенни междуособици страна — отбеляза Гален. — В Седикан въоръжената свита не е само за показ.

— Поне докато Тамар гледа на граничните области като на свои — прибави с крива гримаса Саша.

— Кой е Тамар? — попита веднага Тес.

— Шейх Тамар Хасан — обясни с отсъстващ вид Гален, съблече шития по мярка жакет, преметна го на седлото, развърза вратовръзката си и отвори горните три копчета на ризата си.

— Какво правиш? — изненада се Тес.

— Свалям тези глупави окови. Вече съм в родината си.

Широката усмивка й позволи да види проблясващите на фона на бронзовото лице бели зъби. Тес се загледа като замаяна в него. Днес беше по-див и необуздан от вчера. Горещият бриз отвяваше косата от лицето му, в очите му святкаше едва потискана възбуда. Тя знаеше, че начинът, по който нарече „родина“ неплодородния златен пясък, който блещукаше под неумолимото синьо небе, идва направо от сърцето му. Гален беше част от тази безмилостна страна, изпълнена с екзотична хубост.

— Остани с нея, Саша. Аз ще избързам напред, за да се срещна с Халим. — Следван от Саид, Гален препусна напред.

Тес задържа коня си и проследи отдалеч радостното посрещане, което устрои на Гален свитата му. Отначало мъжете стояха неподвижни, само надаваха пронизителни крясъци. После обаче наобиколиха Гален и въпреки значителното разстояние Тес видя, че по лицата им бяха изписани привързаност и уважение, което граничеше с обожание.

— Те го обичат и уважават — прошепна замислено тя.

Саша кимна.

— Нищо чудно… Той пази живота на племето Ел Залан и се грижи за благото му.

— Не, това е повече.

Саша я изгледа с искрена изненада.

— Много си проницателна, малката. Гален е истински хамелеон. Той притежава способността да бъде всичко онова, което трябва. Пригажда се към всяка ситуация и се държи така, както се изисква от него. Дава на заланите онова, от което имат нужда, а в замяна те му отдават безрезервната си обич и вярност. Вече ти казах, че разполага с неограничена власт.

За първи път от началото на пътуването Тес се почувства неловко. Ако Гален наистина беше хамелеонът, току-що описан от Саша, мъжът, когото бе повярвала, че започва да разбира, вероятно не съществуваше. Внезапно се почувства изоставена и самотна в тази дива страна.

— Вече е късно за угризения на съвестта — промърмори Саша, който очевидно бе прочел мислите й.

Тес вдигна глава.

— Не изпитвам угризения. Само… е, може би мъничко. — Тя пришпори коня си и извика: — Да продължим пътя си! Умирам от глад.

Когато наближиха групата, воините замлъкнаха. Тес нямаше понятие как ще се справи със ситуацията и се радваше, че Саша е до нея. Гален разговаряше с впечатляващо красив млад мъж, възседнал великолепен червеникав жребец. Двамата бяха толкова задълбочени в разговора си, че Тес се почувства изключена… и страшно самотна.

— Има ли новини за Тамар? — извика Саша още докато препускаха.

— Няма и следа от него — отговори мрачно Гален. — Но това не означава, че не ни дебне някъде наблизо.

Красивият млад мъж до Гален се изчерви и побърза да го увери:

— Търсих го съвестно, маджирон.

— Това не означава нищо. Тамар е хитър като вълк. — Гален обърна глава и заговори съвсем тихо на мъжа до себе си.

Тес се ядоса, че съпругът й не й обръща внимание, но после се нарече глупачка и се опита да се запази с търпение. Споразумението им не предвиждаше Гален да прекарва цялото си време с нея и тя трябваше да се погрижи сама за удовлетворяване на потребностите си. Приближи се дръзко и дръпна юздите на кобилата точно пред него.

— Уморена съм и бих желала да се нахраня и да пийна нещо, господарю.

Гален вдигна глава и небрежно посочи мъжа до себе си:

— Халим, позволи ми да ти представя жена си. Тес, това е заместникът ми Халим Ранмир.

Учудване и сдържаност се изписаха по класическото лице на Халим. Той се поклони учтиво, но гласът му прозвуча хладно:

— Маджира.

— Благородни Халим. — Тес му кимна и веднага насочи вниманието си към Гален. — Както вече казах, господарю, аз съм гладна.

Упорството, което прозвуча в гласа й накара Гален да присвие очи. Той хвърли бърз поглед към нацупените й устни и гордо изправеното младо тяло и се усмихна.

— Тогава трябва да те снабдя с достатъчно храна, за да задоволя глада ти. Вече обсъдихме задълженията ми в това отношение. — Обърна се и повика Саид: — Отведи съпругата ми в моята шатра, Саид, и й донеси всичко, което желае сърцето й.

— Ще се присъединиш ли към мен… по-късно? — попита тихо Тес.

— Наистина ли желаеш това? — отговори с искрено учудване Гален.

— Ако ти го желаеш. — Тес се надяваше небрежното свиване на раменете да изглежда убедително. — Исках само да знам, дали да те очаквам. — Преди Гален да успее да отговори, тя се обърна и умело си проправи път през струпалите се воини, гордо изправена, с вдигната високо глава.

— Кой е този Халим? — попита Тес, докато яздеше със Саид към шатрата, окичена с цветовете на Гален. Тя беше издигната до извора, чиято синкава повърхност създаваше естествения център на оазиса.

— Той е заместник на маджирона. Халим е смел боец и се ползва с голямо уважение.

— А аз си мислех, че заместник на Гален е Саша.

— О, не — поклати глава Саид. — Това е невъзможно. Благородният Саша е чужденец. Той не е от племето Ел Залан.

Тес изкриви уста.

— Не може да е толкова чужд, щом е приятел с маджирона ви и се бори за вашата кауза.

Саид кимна.

— Нямах намерение да подценя услугите му. Той е истински приятел на заланите. Всички обичат благородния Саша.

Но дори след години вярно сподвижничество, не са го приели като един от своите. Чувството, че е нежелана тук, нарасна.

— Това е чудесно за Саша.

— Той се чувства добре. — Саид си позволи кратка и едва забележима усмивка. — Особено го харесват нашите жени. — Той като че ли се уплаши от откровеността си и усмивката му угасна. — Простете, маджира, не исках да проявя неуважение.

— Разбира се, че не. И тъй като ще прекарваме много време заедно, бих желала да си изясним едно недоразумение: аз не съм като жените на Ел Залан и нямам никакво намерение да се държа като тях. Предпочитам да се занимавам с коне, а не с женски клюки. И няма да се възмущавам, когато правиш недискретни забележки. — Тя спря за миг и продължи: — Напротив, такива разговори ще ме накарат да се чувствам по-малко… — тя потърси дума, която да прикрие лесната й ранимост, и накрая просто обясни: — … по-малко самотна.

По лицето на Саид се изписа нещо като съчувствие. Той скочи от седлото и побърза да й помогне.

— Няма да сте самотна. Дамите от двора ще се чувстват почетени да се сприятелят с вас. Маджиронът не би и допуснал нещо друго.

— Ще видим. — Тес се опря на ръката му и скочи леко от дамското седло на земята. — Ала ми се струва, че ще се наложи да се боря сама, без да разчитам на господаря ти.

Тя се обърна и се скри в шатрата.

След като й донесе вода да се измие, Саид се зае да й приготви вечеря. Разстла покривка върху многоцветния персийски килим, нареди приборите и сервира заешко рагу с пикантни подправки, много по-вкусно от яденето, което бяха получили предишната вечер в кръчмата на пристанището.

— Маджиронът и Саша няма ли да ми правят компания?

Саид поклати глава.

— Те вечерят с мъжете до огъня.

— Така ли? — Тес се чувстваше освежена и не се разтревожи особено от необикновената ситуация, в която се намираше. — Не е лошо и аз да поседя с тях. — Тя посегна към чинията си и понечи да стане, но Саид заклати ужасено глава. Изражението на лицето му беше повече от ясно.

— Не бива ли? — изненада се тя.

— Маджиронът ще се ядоса ужасно, ако ви пусна при огъня. Не е…

— Не е прилично — завърши изречението Тес. — Намирам, че за една варварска страна, обичаите ви са доста строги.

— Варварска? — обиди се мъжът. — Заланите не са варвари. Другите племена може и да са варварски, но ние живеем по законите на маджирона. — Той смръщи вежди. — Нали няма да идете при огъня?

— Не. — Тес беше твърде уморена, за да се ядоса на неодобрението му, а и нямаше сили да се опълчи срещу обичая на племето, при което щеше да живее. Освен това сърцето й все повече се пълнеше със симпатия към Саид и не й се искаше да го излага на гнева на Гален. — Но в шатрата е много горещо.

Саид помисли малко и предложи:

— Ще ви постеля един килим пред входа, за да седнете, и ще се насладите на нощния бриз. Ще угасим фенера, за да виждате, без да ви виждат.

— Нужно ли е това? — промърмори Тес и въздъхна: — От мен да мине. Както кажеш. Донеси килима, моля те.

Вечерникът беше приятно хладен и Тес седя дълго пред шатрата, охранявана неотстъпно от Саид, приседнал на килимчето си на почтително разстояние от нея. Всъщност хладината не я интересуваше. Щеше да понесе горещината в шатрата, но не понасяше да бъде изключена от ставащото около огъня, в другия край на извора. Чуваха се оживени разговори, гърмеше мъжки смях и тя усещаше почти физически другарството на воините, които споделяха трудния пустинен живот. Плахостта й изчезна. Ужасно й се искаше да се присъедини към веселата компания.

Забеляза Гален, приседнал от отсрещната страна на огъня. Като видя как отметна глава и сърдечно се изсмя на някаква забележка на Халим, очите й се разшириха от учудване. Видя как Халим се усмихна и как насядалите в кръг мъже неволно се приближиха към Гален, привлечени като с магнит от смеха му. Тази страна от характера му й беше непозната досега. Дали показваше топлота и откритост само в кръга на сънародниците си? Не, Саша също го познаваше добре. Все пак го следваше от шест години и дружбата им беше изпитана в безброй битки.

Сладък и същевременно горчив протяжен звук, който сякаш се бе изтръгнал от човешко гърло, накара Тес да се обърне учудено. Саид беше този, който изтръгваше нежни, умолителни тонове от простата си флейта, неизказано сладки, хармониращи с нощта, пясъка и огъня, сякаш създадени за това място и време. Когато най-после свали свирката от устните си, Тес промълви:

— Беше прекрасно, Саид.

Мъжът се смути и гласът му прозвуча необичайно рязко:

— Маджиронът няма нищо против. Това развлича, макар че за охранителя на маджирона не е…

— Не е прилично — довърши вместо него Тес. Тази дума започваше да й омръзва. — А би трябвало. Всичко красиво би трябвало да бъде прилично и подходящо. Изсвири още нещо.

— Няма ли да се приберете?

— Не, ще поседя още малко навън — отговори тя и побърза да добави: — Прав беше, ветрецът е много приятен. — Искаше да наблюдава лицето на Гален, докато той разговаряше с хората си. Може би щеше да се научи да го разбира, като го следеше в моменти, когато се чувстваше ненаблюдаван.

Саид отново поднесе флейтата към устните си, тя се отпусна удобно на килима и насочи възхитен поглед към съпруга си. Когато Гален се надигна от мястото си до огъня и заобиколи извора на път към шатрата, беше станало десет часа. Той спря пред Тес и я погледна изненадано.

— Мислех, че вече си си легнала.

Тес се надигна с известно усилие.

— Бях уморена, но не ми се спеше.

— Надявам се, че Саид те е снабдил с всичко необходимо?

— С всичко, освен с приятна компания — промърмори Тес и остро добави: — Която вие не си отказахте.

Гален вдигна платнището пред входа и тя влезе първа. Мъжът свали бурнуса си и го хвърли върху струпаните възглавници.

— Нямаше ме почти две седмици. Халим имаше да ми съобщи много неща.

— Нямахте вид на хора, разговарящи за държавни дела.

Той се обърна и я погледна с високо вдигнати вежди.

— Това звучи подозрително укорно и съпружески.

Тес се изчерви.

— За това и дума не може да става. Само бях любопитна… и ми беше скучно. — Тя го погледна намръщено. — Исках да седна при вас, но само споменаването на това намерение накара Саид да изпадне в паника.

— И с право.

— Защо? Когато дворът на Тамровия пътува, никой не заточава жените в горещите, задушни шатри.

— Не ти ли харесва шатрата ми?

— Сега не говорим за това. — Тес се огледа. Дебел килим с великолепни шарки покриваше пода, а купчината пъстри копринени възглавници, изкусно изработените месингови лампи и украсените с бисери сребърни свещници създаваха уют. — Познавам доста помещения в двореца, които съвсем не са обзаведени така луксозно — усмихна се тя и побърза да се върне на темата: — Но не ми харесва, че трябваше да седя тук като пленница.

— Ще помисля как да направя обстановката по-привлекателна.

— Не искам да стоя постоянно в шатрата. Не може ли вечер да седя с вас до огъня? Мъжете от двора…

— Мъжете от вашия двор не са живели седмици наред без жени — прекъсна я остро Гален. — В сравнение с воините на моето племе, вашите придворни са мирни като кученца.

Тес разшири очи от учудване.

— Мислиш, че някой ще прояви дързост?

— Не. Ти принадлежиш на мен. Никой няма да те нападне. Но ще те гледат, в слабините им ще пламне желание и ще страдат.

— Сурови думи — прошепна тя, поруменяла от срам.

— Самият факт е суров, би трябвало най-сетне да го разбереш. Не искам хората ми да страдат ненужно.

— Предпочиташ да страдам аз — отговори мрачно Тес. — А аз си мислех, че ще научиш хората си да се владеят. Освен това няма какво особено да се гледа.

Мъжът се усмихна едва забележимо.

— Смятах, че вчера сме изяснили въпроса за привлекателността ти.

Тес, която беше твърдо убедена, че бузите й не могат да пламтят по-силно, откри, че се е излъгала.

— Сигурна съм, че не съм по вкуса на всекиго. Мисля, че ти си малко обратен.

Гален избухна в смях и лицето му се разведри, също както в кръга на верните му хора, с които се шегуваше и се смееше.

— Мога да те уверя, че вкусът ми не е необичаен. Ти притежаваш едно качество, което се среща у твърде малко жени.

— И кое е то? — изгледа го подозрително Тес.

— Жизненост. — Погледът му улови нейния. Внезапно изразът му стана сериозен. — Никога не съм срещал жена, жизнена като теб, килен.

Тес усети странни тръпки в корема, толкова силни, че побърза да откъсне очи от неговите и се загледа в килима.

— Нима вашите жени не притежават жизненост и дух?

— Притежават и двете — отговори тихо той. — Но никоя не огрява така шатрата още с влизането си.

Тръпките отново се обадиха, като към тях се прибави и странна задъханост.

— Красиви думи. Но с тях казваш само, че трябва да си стоя в шатрата.

— Онова, което казвам е, да запазиш светлината си единствено за мен.

В сърцето й пламна смущаваща радост. Не бива да допускам този човек да наруши равновесието на чувствата ми, помисли си отчаяно Тес. Саша бе казал, че Гален предлага винаги онова, което се изисква от него. Сигурно сега си мисли, че тя желае да слуша ласкателства.

— Както вече казах, красиви думи. — Време беше да смени темата. — Изглеждаш ми толкова чужд в това одеяние — усмихна се тя и го погледна право в очите.

— И приличам на варварин.

— Не съм казала това — побърза да се защити тя.

— Но си го помисли — усмихна се горчиво Гален. — Приех някои от обичаите на цивилизацията, но нямам намерение да се откажа от всичко. Материята, от която са направени нашите дрехи е тънка, приятна и отразява слънцето. — Той разрови торбата в ъгъла. — Помня колко неудобно се чувстваше в кадифения костюм за езда. Време е да предприема нещо в тази посока. — Най-после намери онова, което търсеше: дълга роба, прилична на неговата. — Ето, облечи това. — Обърна се и хвърли дрехата в ръцете й. — Ще се убедиш, че е много по-удобна.

— Моят костюм също е удобен.

— И с нищо незабележителен, така че би трябвало да го носиш винаги пред моите воини — засмя се Гален и срещна погледа й. — Но не когато сме сами. Облечи това, ако обичаш.

Трябваше да се облече, за да му се хареса. Знаеше, че това е естествено за жените, но действието беше толкова… интимно. Атмосферата бързо се зареждаше с напрежение. Внезапно усети с цялото си същество колко тънка е памучната материя в ръцете й и сладките тонове на флейтата, които струяха отвън, проникнаха в дълбините на душата й.

— Е, добре — прошепна тя и се зае да откопчава кафявите копчета.

Гален я погледа известно време, после се обърна и тръгна към изхода.

— Отиваш ли си? — учуди се Тес. — А аз си мислех… — Тя не довърши и побърза да намокри с език долната си устна.

— Помислила си, че пак ще искам да те видя — усмихна се Гален. — И аз го искам. Но вчера в гостилницата беше много по-просто, защото бяхме заобиколени с постиженията на цивилизацията. Тук съм по-свободен и трябва да бъда непрекъснато нащрек. — Той вдигна платнището и само след миг застана отвън, огрян от лунната светлина.

Нямаше да я остави сама. Облекчението, което се разля по тялото й я изпълни със смущение и страх. Единствената причина, поради която търсеше близостта му, беше чувството на самота в чуждата страна, опита се да си втълпи тя. Затова не биваше да се засяга, ако съпругът й се върнеше при воините до огъня.

— Depeches toi — проговори тихо той, без да я погледне.

Тес се освободи с треперещи ръце от костюма за езда и побърза да се увие в меката памучна одежда.

Робата й беше твърде голяма, краят се влачеше по пода, ръкавите висяха. С тази дребна фигура сигурно изглеждам смешна и непривлекателна, каза си неволно тя. Разрови кожената торба и намери черен шарф. Уви го три пъти около талията си и го завърза на възел. След това нави ръкавите до лактите. Робата беше ушита от толкова много плат, че й се струваше ужасно неудобна, но за разлика от костюма й, памучната материя беше лека като перце. Прекара пръсти през косите си и закрачи решително към изхода.

— Изглеждам глупаво. Обещай ми да не се смееш.

— Защо да не се смея? — Гален се бе загледал към лагерния огън от другата страна на извора. — В свят като нашия, смехът е рядко нещо.

— Но аз нямам намерение да ти давам основания за смях — изсъска сърдито Тес и пристъпи към него. — Сигурна съм, че съм много по-различна от онова, което си си представял. Но вината е твоя! Вече ти казах, че не съм красавица.

— Да, каза го — отговори тихо Гален и се обърна. Първо потърси с поглед лицето й, после очите му се спуснаха към увитото в робата тяло. Устните му потръпнаха. — Изглеждаш малко… скрита. — Ала бързо стана сериозен: — Лъжеш се, килен. Одеждата отговаря много точно на намеренията ми.

— Така ли? — Тес се намръщи със съмнение. Как да разбере този човек, щом той се променя от минута на минута? Миналата нощ пожела да я види необлечена, сега настоя да се увие от глава до пети. Тя го погледна и вдигна рамене. — Прав си, това одеяние е много по-приятно от костюма за езда.

— Радвам се, че се съгласяваш с мен — усмихна се Гален. — Защото никак не ми е приятно, да не съм прав.

— Ти никога няма да го признаеш. Мъжете не го правят. Баща ми…

Гален смръщи чело.

— Омръзна ми да ме сравняваш с баща си.

Неодобрението му беше разбираемо.

— Съжалявам — отговори сериозно Тес. — Познавам твърде малко мъже и вероятно съм некоректна. Разбирам, че нямаш желание да те сравнявам с баща си, който в никакъв случай не би могъл да се нарече приятен човек.

По лицето му пробягна едва забележима усмивка.

— Наистина не е приятен. — После протегна ръка и меко докосна косите й. — Но ти не бива да се тревожиш заради него, килен.

— Не го и правя — сви рамене Тес. — Само си губя времето да размишлявам над неща, които не могат да бъдат променени. Много по-разумно е да приемем злото и да се наслаждаваме на доброто.

— Много по-разумно — повтори Гален. Пръстите му намериха път към очите й и очертаха тъмните пръстени под тях. — Не сме почивали от Динар насам. Измори ли те ездата?

Кожата й потръпна под докосването му и тя усети възбуда и страх, също като предишната вечер, толкова силни, че трябваше да положи усилие да не се отдръпне.

— Е, не съм толкова изнежена. Просто миналата нощ спах лошо. — Думите се изплъзнаха неволно от устата й и тя побърза да прибави: — Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш. Аз също не можах да спя. — Гален я обърна и я побутна към шатрата. — Затова цял ден налагах бързо темпо. Исках да се уморя и да заспя веднага. Лека нощ, килен.

— Няма ли да дойдеш?

— Ей сега. Лягай си.

Тес понечи да възрази, но напрегнатият му гръб я накара да замълчи. Въпреки това се поколеба, измъчвана от странно желание да продължи разговора.

— Кога тръгваме утре?

— На зазоряване.

— Кога ще стигнем в Заландан?

— След пет дни.

— А ще…

— Лягай си, Тес.

Трудно потисканата страст в думите му я уплаши и тя побърза да се скрие в шатрата.

— Добре де — промърмори тя, но забави крачка едва вътре. Нишата за спане беше отделена със завеса. Защо бързаше, след като Гален очевидно нямаше намерение да я последва?

Тя придърпа тънкото платно и се отпусна с доволна въздишка на възглавниците, струпани върху ниския, широк диван. Варварският начин на живот предлага доста удобства, помисли си уморено тя и зарови лице в меката коприна. Този диван е много по-мек от леглото в гостилницата…

Тъмните къдрици на Тес се очертаваха ясно върху светлата материя на възглавницата под главата й. Широката роба се бе разтворила и разкриваше крехкото рамо с кадифено мека кожа, която блестеше повече от копринената възглавница.

Тя се раздвижи под погледа на Гален и се обърна наполовина, така че изпод диплите на робата се открои добре оформен крак. Не пищно бедро, а мускулесто и стройно. Привличащо. Докато стоеше и я наблюдаваше, в слабините му се надигаше буря. Нарочно й бе дал широката одежда, за да не я гледа гола като предишната вечер, но май тази полуразголеност беше още по-възбуждаща.

Това е, защото се върнах в Седикан, каза си той. Не беше възможно бунтът на тялото му да е предизвикан единствено от това малко същество, полудете, полужена. На родна земя той винаги изпитваше клокочещо неспокойство и необузданост. Споменът за миналите изстъпления беше повече от жив, особено когато се намираше в пустинята. Ала дивото у него никога не се бе проявявало с такава сила. Досега не беше изпитвал такава неутолима жажда да направи една жена своя…

Ала трябваше да се владее. Можеше да се владее.

Защо? Нима тя не беше жена като всяка друга?

Не, не беше. Тя притежаваше почти мъжко чувство за чест. Беше сключила сделка с него и щеше да спазва поетите задължения. Можеше просто да протегне ръка и да я вземе. Можеше да докосне меките, къдрави косъмчета между краката й и да ги милва, както милваше Селик. Можеше да гали тайнственото скъпоценно място, докато тя не го помоли да я освободи от сладката мъка. Можеше да я постави на колене и да я принуди… да я принуди. Думата веднага го охлади. Само варваринът взема жената насила.

Гален побърза да се съблече, загаси свещите в медния фенер и се отпусна на възглавниците до Тес, полагайки усилия да не я докосва. Натискът в слабините му се засили. Обърна й гръб, но сърцето му биеше толкова силно, че заплашваше да разкъса гърдите му.

Той можеше да се владее. Не беше дивак, който се… Усети как възглавниците се раздвижиха. Аромат на лавандула и женственост го удари право в носа и той спря дори да диша, за да намали въздействието му.

След миг усети пръстите й в косата си. Всички мускули по тялото му се напрегнаха.

— Тес?

Чу се неясно мърморене, а пръстите й милваха тила му — сякаш в полусън.

— Какво… — Връхчетата на пръстите й докоснаха раменете му и по цялото му тяло се разляха сладостни тръпки. — Какво правиш?

Тя издърпа панделката от косата му и я захвърли на пода.

— Задължението на съпругата… — В следващата минута Тес се отдръпна от него и равното й дишане му показа, че отново е заспала дълбоко.

Задължението на съпругата? Гален едва не се изсмя с глас, обзет от горещо разочарование. Как му се искаше да й покаже кое е съпружеското задължение! Как му се щеше да се намести между бедрата й и да потъне дълбоко в горещата й утроба. Гореше от желание да подеме буйна езда, да обхване с две ръце стегнатото й задниче, да я почувства с всяка фибра на тялото си… Прогони с мъка натрапчивите мисли и разтвори стиснатите си юмруци.

Беше приключил с дивака в себе се. Необуздаността и изстъпленията бяха минало. Трябваше да мисли, да преценява, да чака. Боже небесни, как само страдаше!

 

 

— Един-единствен писък и ще разпоря тънкото ти вратле от едното ухо до другото.

Гърленият глас изтръгна Тес от дълбокия сън. Тя отвори стреснато очи, но различи само неясни очертания в мрака на шатрата.

… и блясъка на стоманата, когато камата се опря в гърлото й!

Щеше да умре. Това не беше честно. Не искаше да умре точно сега, когато животът започваше да я вълнува.

— Къде е той?

Веднага разбра, че става дума за Гален. Заля я вълна на облекчение. Това означаваше, че съпругът й е жив. Ножът прониза кожата й, нещо топло се стече надолу по врата й.

— Къде е?

— Тук. — Зад мъчителя й изникна тъмна сянка. Отново проблесна стомана и в гърлото на непознатия бе опряно студено острие. — Пусни я, Тамар!

Мъжът, който се бе свел над Тес, застина на мястото си.

— Ще й прережа гърлото, преди да си издишал, Гален.

— Е, и? Ще живееш толкова малко, че няма да успееш да се насладиш на успеха си.

Мъжът се поколеба, но следващата му реакция беше повече от странна — отметна глава назад и избухна в луд смях.

— Ах, Гален, открай време умееш да убеждаваш. — Камата бавно се отмести от шията на Тес. — Махни оръжието, за да можем да поговорим. Всичко свърши.

— Предпочитам убедителността на стоманата пред тази на езика — отговори сухо Гален. — Хвърли камата.

Мъжът небрежно захвърли оръжието си на пода.

— А сега я пусни… бавно.

— С голямо съжаление. Винаги съм се възхищавал на вкуса, с който подбираш кадъните си. — Мъжът освободи Тес и продължи: — Защо не запалиш свещ, за да мога да я видя?

— Ти ще я запалиш. Искам и двете ми ръце да са свободни.

— Злобен негодник. — Мъжът, наречен от Гален Тамар, направи няколко стъпки към медния фенер окачен на един кол. — Вече ти казах, че всичко свърши. — Чу се щракане на кремък и скоро във фенера затрептя пламъче.

Тес най-после можа да види лицето на Тамар. Мъжът беше млад, не по-възрастен от Гален, среден на ръст, с късо подрязана брада, дълга черна коса и тъмни очи. Когато се обърна към Гален, съразмерните черти на лицето му се озариха от широка усмивка.

— Много добре, приятелю. Като чух, че водиш със себе си жена, веднага разбрах, че ще спиш като мъртъв.

Гален навлече бялата си одежда и покри голотата си, без да пуска камата от десницата си.

— Докато разрязваше платнището, вдигна такъв шум, Тамар, че би събудил и мъртвец.

Мъжът изкриви лице в гримаса.

— Ти си този с крака на пантера, не аз. — И пак избухна в смях. — Помниш ли как една нощ се промъкна в харема на оня дъртак…

— Това е минало.

Тамар поклати угрижено глава.

— Знаеш ли как ми липсва това време! Какво ли не вършехме двамата!

— Защо си тук?

Тамар вдигна учудено вежди.

— Ами, дойдох да посетя стария си приятел Гален бен Рашид.

— Защо? — повтори Гален.

— Е, бях любопитен — отговори Тамар и сви рамене.

— Да не си убил някого от хората ми, докато си се промъквал в лагера, за да задоволиш любопитството си?

Тамар поклати глава.

— Никой не ми се изпречи на пътя.

— Ако ме лъжеш…

— Кога съм те лъгал?

— Винаги, когато ти е било изгодно.

— Може би да, но в този случай не беше нужно. — Тамар втренчи поглед в Тес. — Съгледвачите ми съобщиха, че имала червена коса. Кожата й е великолепна, но не прилича на другите ти кадъни. Май трябва да я поогледам по-отблизо, за да разбера с какво те е привлякла.

Тес се изправи като свещ.

— Гален, ще ми разрешиш ли да попитам кой е този човек?

— Говори с чужд акцент — отбеляза Тамар. — Да не си ходил за плячка извън границите на Седикан?

— Жената пристига направо от Франция. Открих я в една кръчма в Динар.

Този отговор направо слиса Тес.

— Аха. Трябваше да се сетя. Открай време имаш слабост към французойките — промърмори Тамар и закрачи бавно към леглото. — Добра ли е?

— Горе-долу. — Гален се обърна към Тес и се вцепени, забелязал кръвта по шията й. — Кучи сине, ти си я порязал! — Прекоси с големи крачки шатрата и се отпусна на колене до Тес. — Наред ли е всичко?

Тамар смръщи чело.

— Какво толкова? Само драскотина.

Гален не го удостояваше с поглед.

— Времето за посещение свърши, Тамар. — Той докосна раничката и прошепна: — Не се бой.

— Не се боя — отговори твърдо Тес и изгледа гневно Тамар. — Защо да се боя от мъж, който се промъква като змия в тъмното и напада спяща жена?

Тамар почервеня като рак, устните му се разкривиха в грозна гримаса.

— Ей сега ще ти дам да се разбереш, курво! — Като видя упоритостта, изписана на лицето й, добави безизразно: — Тази жена има нужда от възпитание, Гален. Не е лошо да ми я дадеш за известно време.

— Кога съм ти давал нещо, което е мое?

Очите на Тамар се разшириха от учудване.

— Та тя е само жена! Колко пъти сме споделяли жените…

— Имам я отскоро. Засега ми доставя удоволствие.

— Тогава ще сключим сделка. Дай ми я за две нощи, а аз ще те пусна да преминеш свободно през земите ми.

— Тези земи не са твои.

— Щом аз казвам, че са мои, значи са.

— Не, защото аз казвам друго. Думите не означават нищо.

— Но кръвта означава всичко — отвърна тихо Тамар. — А ти знаеш колко обичам вкуса й.

— Да, знам. Направо полудяваш, когато те обземе бойната треска — отбеляза уморено Гален.

Тамар го изгледа. По лицето му бяха изписани противоречиви чувства.

— Да не ме предизвикваш, приятелю?

— Предупреждавам те, Тамар.

Погледът на натрапника се стрелна към захвърлената на пода кама.

Гален напрегна мускулите на бедрата си и Тес усети, че е готов всеки миг да скочи. Ала Тамар оголи зъби в широка усмивка.

— Днес не, Гален. След два дни съм запланувал нападение над Ел Кабар. — Той изобрази подигравателен поклон. — Задръж си жената. В лагера Ел Кабар има достатъчно жени, които ще ми доставят удоволствие. — Той огледа шатрата. — Поднеси ми чаша вино и ще си вървя.

Гален не откъсваше поглед от раната на Тес. Устните му се опънаха в тънка ивица.

— Няма да пиеш вино под моя покрив, Тамар.

Мъжът го изгледа мрачно, после равнодушно сви рамене.

— Е, нищо. Дай си ми само камата.

— Ще я забия в голямата палма край извора. Вземи си я утре, след тръгването ни. Не мога да рискувам да прережеш гърлото на някой пост, само защото днес си претърпял несполука.

— Колко добре ме познаваш. — Тамар се изсмя дрезгаво и в следващия миг стана отново сериозен. — Но не познаваш самия себе си, стари приятелю. Ела в моя лагер и ти обещавам да се опознаеш.

— Сбогом, Тамар.

— До следващия път. — Тамар кимна небрежно към Тес. — Малко е мършава, но аз харесвам дребните. Мъжът се чувства като бик, като се качи върху някоя по-малка. — Той се поклони пред нея. — При следващата ни среща с удоволствие ще науча дамата ти, как да си държи езика зад зъбите. — Той се врътна и излезе от шатрата.

Тес, която дори не бе забелязала, че е затаила дъх, го изпусна шумно.

— Това беше… интересно.

— Интересно? Доколкото разбирам, имаш особени предпочитания към тази дума. — Учудването в погледа на Гален отстъпи място на уважение. — Да, Тамар наистина може да бъде наречен интересен.

— А ти как би го нарекъл?

— Убиец, насилник и бандит. В Седикан няма по-жесток човек от Тамар.

— Той се държеше така, сякаш те познава много добре.

— Израснахме заедно в Заландан. За известно време племето на баща му и Ел Залан бяха обвързани със споразумение. Когато Тамар дойде на власт, съюзът беше разтурен и той се върна на север. — Гален се надигна, отиде до фенера и духна свещта. — Продължавай да спиш. Той няма да се върне.

— Защо дойде? Не виждам смисъла.

Гален свали робата си и се върна на дивана.

— Кой може да знае, защо Тамар прави това или онова? Той се ръководи от настроенията си. — Отпусна се на възглавниците и изпъна крака. — Той е човек извън закона, разбойник, примитивен дивак.

— По-рано сте били приятели.

— Да, по-рано.

Той млъкна и Тес усети напрежението, което се излъчваше от него.

— Защо му надрънка тези лъжи за мен?

— Така беше най-добре. Тамар не желае обединяването на Седикан. Иска да продължи да живее, както досега. Ако знаеше, че си част от плана ми, сигурно щеше да те отвлече.

Тес си спомни каква дума бе употребил Тамар по отношение на нея и попита:

— Какво е кадъна?

— Проститутка.

— Не можеше ли да ме представиш като твоя жена и да запазиш самоличността ми в тайна?

— Може би да, но това щеше да го разгневи още повече. Тамар знае, че не изпитвам особено желание да се обвържа в брак.

Тези думи предизвикаха странно пробождане в сърцето й. Тес преглътна.

— Да, разбирам. — Остана да лежи неподвижна, премисляйки необикновените събития от последните минути. След малко заговори отново: — Ти твърдиш, че никой не знае, защо Тамар върши това или онова, но аз съм сигурна, че ти го знаеш.

— Да. Винаги съм предугаждал кое е следващото, което ще извърши.

— Как така?

Гален мълча толкова дълго, че Тес престана да очаква отговор.

— Защото той е моят огледален образ.

— Какво?

— Той е онова, което бях. Онова, което отново мога да стана.

— Но ти ми каза, че Тамар е безскрупулен бандит и убиец — изтърси уплашено Тес.

— Точно така.

— Авантюрист и насилник.

— Да.

Тя усети натрапчивата енергия, която се излъчваше от тялото му. Усети насилието, обуздавано с огромни усилия на волята, но нито следа от злобата, която изпълваше Тамар.

— Лъжеш се. Ти не можеш да бъдеш като него.

— Не се лъжа — пророни едва чуто мъжът. — Но това няма да стане. Не, ако остана твърд. Не, ако се боря. Не, ако съм постоянно нащрек…

Четвърта глава

— Гален ми съобщи, че сте имали нощен посетител — каза на другата сутрин Саша, докато помагаше на Тес да възседне кобилата си. — Не се бой, това няма да се повтори. Халим беше ужасен, че Тамар е успял да се промъкне покрай постовете.

— Гален му се накара, нали?

— Той рядко прави такива неща. Каза му само, че е разочарован от него.

— Странен начин за уреждане на нещата.

— Гален винаги си служи с него и досега има успех. „Разочарованието“ на маджирона е по-лошо от всяко наказание, измислено от кой да е водач на племе.

Тес сбърчи носле.

— Халим сигурно нямаше да има нищо против, ако Тамар ми беше прерязал гърлото. Няма как да не видя, че не се отнася със симпатия към мен.

— Само си въобразяваш. Как би могъл да не те одобрява, като изобщо не те познава?

Тес си припомни краткия, изпълнен с омраза поглед, който й бе хвърлил Халим по време на представянето, и поклати глава.

— Не си въобразявам. — В този миг забеляза Гален, който излизаше от лагера заедно с Халим. — Какво знаеш за Тамар?

— Почти нищо. През последните години между неговото племе и заланите непрекъснато възникват междуособици, но Гален се старае да го избягва.

— Защо?

Саша вдигна рамене.

— Нямам понятие. Гален не говори за него.

— Израснали са заедно. Може би все още е привързан към него.

Саша поклати глава.

— Гален никога не би допуснал едно приятелство да попречи на благото на народа му. Може би причината за редките им срещи е в отдалечеността на двете племена.

Обяснението беше повече от недостоверно.

— Е, може и така да е. — Тес посегна към юздите. — Да тръгваме. Гален има голяма преднина.

— Не е нужно. — Саша се метна на седлото. — Ти ще яздиш последна, аз ще те охранявам и така чак да Заландан.

— Мога да поддържам темпото — отговори засегната Тес. — Умея да яздя по-добре от теб.

— Не е там въпросът. Гален ще препуска напред с Халим. Иска да стоиш далеч от главната група.

— Света майко! — Тес стисна здраво юздите. — Първо ме затваря в шатрата, сега ме кара да гълтам праха му. Омръзна ми да се отнасят с мен като с…

— Аз съм този, който би трябвало да се чувства засегнат — прекъсна я Саша и изкриви лице. — Не си ме виждала години наред, а сега се оплакваш от компанията ми.

— Знаеш, че не е това…

— Само пет дни — опита се да я успокои той. — В Заландан всичко ще бъде по-различно.

Тес го изгледа мрачно.

— Да не искаш да кажеш, че ще бъда свободна?

— Е, поне в известна степен.

Тя пришпори кобилата си.

— Дано — процеди през стиснати зъби. — Не понасям тази постоянна опека. Няма да я търпя повече, щом пристигнем в Заландан.

— Маджира, почакайте!

Двамата се обърнаха изненадано. Към тях се носеше в галоп самотен ездач. Дръпна юздите точно пред тях и се поклони с широка усмивка.

— Поздравявам ви, маджира. Тъй като няма да яздите с главната група, Халим ме изпрати да ви служа и да ви охранявам. Името ми е Юсуф Бенардон.

— Смятам, че мога и сам да защитавам братовчедка си, Юсуф — отвърна сухо Саша.

Юсуф, чиито очи блещукаха като черни копчета на кръглото лице, го изгледа невинно.

— Много добре, тогава ще охранявам вас, Саша. И с това ще се справя.

— Да охраняваш мен? — смая се Саша.

Юсуф сведе ресници, за да прикрие бликащата от очите му подигравка.

— Смятате, че ви е оказана твърде голяма чест? Признавам, фактът, че са ви определили за защитник най-големия воин на Седикан, е достатъчно основание да шашнете и заслепите всички хора наоколо.

Саша затвори очи.

— Прилошава ми.

Юсуф направи изискан жест с ръка.

— Виждате ли? Маджирата ще има спешна нужда от мен, след като вие се отличавате с такава чувствителна натура.

Тес едва успя да потисне смеха си, когато Саша гневно отвори очи. Братовчед й непрестанно се шегуваше с чувствителността си, но не понасяше друг да го дразни с нея.

Юсуф регистрира с ъгълчето на окото си усмивката й и веднага се обърна към нея с ласкателна физиономия.

— Не ме изпращайте обратно при Халим. Сред свитата се чувствам самотен и изоставен, тъй като всички завиждат на силата ми. Предпочитам да яздя в ариергарда. Сигурен съм, че ще се разбираме много добре.

— Така ли?

Мъжът се усмихна учтиво.

— Аз ще се отдам изцяло на безкрайното удоволствие да бъда във вашата компания, а като ответна услуга ще ви разказвам истории, които ще ви развеселяват и поучават. Часовете на пътуването ще отлетят бързо, обещавам ви.

— Това е много желателно — отбеляза сериозно Тес.

— Ето че се разбрахме. — Юсуф я дари със сияйна усмивка. — Ще препусна напред, за да се уверя, че пътят е сигурен, но не се страхувайте, няма да ви оставя да скучаете по-дълго, отколкото е необходимо. — Той пришпори коня си и се понесе след отряда.

В отговор на полугласните проклятия на Саша, Тес избухна в луд смях.

— Не виждам нищо забавно… — Саша направи опит да се усмихне и не довърши изречението си. — Нищо чудно, че Халим го е пратил при нас. Тук поне не може да прави бели. Халим го познава много добре. Юсуф е в състояние само за няколко дни да настрои хората на Гален едни срещу други и да разцепи отряда.

— Нима не е голям воин?

— Не съм казал такова нещо. Той е един от най-добрите бойци, с които разполага Гален. За съжаление притежава и високо развит талант да върши лудории.

— Мисля, че ми харесва.

— Това не ме учудва. Повечето жени имат слабост към Юсуф. Още една причина да не се ползва с особена любов сред мъжете.

— Аха, значи е женкар? — Тес беше искрено учудена, тъй като външността на Юсуф съвсем не беше забележителна. Не можеше да се мери с Халим или Саша, да не говорим за привлекателността на Гален. Среден на ръст, той изглеждаше по-скоро пъргав и жилав, отколкото силен. С тези святкащи очи и кръглото, весело лице й напомняше игрива маймунка.

— Да кажем, че той също има слабост към женския род. Щом някоя жена му се усмихне, забравя дребните затруднения като съпрузи и бащи — обясни Саша и сви рамене. — Ти не се бой — той е дяволски смел, но не е луд. Няма да обиди своята маджира и със сигурност ще те забавлява. — Погледът му се помрачи. — Въпреки това смятам, че нямаме нужда от този безделник.

Тес сдържаше с мъка смеха си.

— Не, разбира се, че не.

Тя пришпори коня си и с удоволствие установи, че жизнеността й се възвръща. Макар да бе убедена, че Халим й е изпратил Юсуф съвсем не от загриженост за развлечението й, вечно склонният към шеги спътник щеше да направи петте дни път много по-поносими.

 

 

— Ей там е градът! — извика Юсуф, радостно възбуден, и посочи напред. — Заландан! — Той пришпори коня си в галоп, за да настигне отряда, който яздеше на четвърт миля пред тях.

— Не очаквах такова нещо. — Тес спря на хълма до Саша и заразглежда смаяно огромния, обграден със стени град в долината под тях. Късното следобедно слънце позлатяваше синкавите покриви и белите стени на къщите и те блестяха. Красотата на града проникна дълбоко в сърцето и душата й.

— Впечатляващо… Голям е почти колкото Белайо.

— С това приликата свършва — отбеляза сухо Саша. — Белайо се стреми да изглежда като западен град, докато Заландан е типично източен.

— Въпреки това, ти предпочете да прекараш тук последните шест години.

— Защото усетих повика му.

— Какъв повик? — учуди се Тес.

— Сама ще го почувстваш.

Двамата препуснаха надолу към града.

— Заландан има свое собствено лице — обясни Саша, докато минаваха през градските порти.

По време на бавната езда през оживените улици, Тес започна да разбира какво е искал да каже братовчед й. Търговци на подправки и коприна, продавачи, които мъкнеха огромни кафези, препълнени с гълъби и бели папагали какаду — всички те спираха моментално да крещят и да се карат и се взираха страхопочтително в големия отряд, който прекосяваше пазарния площад.

Юсуф се присъедини към Тес и Саша точно на пазара.

— Прекрасно е да се върнеш у дома — установи с доволна въздишка той и побърза да прибави: — Не, че не се насладих на всеки миг в компанията ви, маджира. Отминалите дни ще останат вечно живи в съзнанието ми…

— Достатъчно, Юсуф — прекъсна го разсеяно Тес, чието внимание бе привлечено от дюкяните и сергиите от двете страни на улицата. Внезапно тя посочи едно магазинче, в което бяха изложени множество ярко оцветени глинени съдове със странни дълги дръжки. — Какво е това? Никога не съм виждала вази с такава форма и всички с една големина!

Юсуф хвърли бърз поглед към магазинчето и небрежно обясни:

— Това не са вази. Наричат се каробели. Камар има най-добрия магазин за каробели в цял Заландан. — Той се ухили. — И най-красивата дъщеря. — После хвърли жален поглед назад. — Сърдечна, с великодушие, равно на красотата й. Осмелявам се да ви помоля… Тъй като вече пристигнахме в Заландан…

Тес отговори с примирено поклащане на глава. Трябваше да очаква, че Юсуф ще я забрави веднага след срещата с красивата и щедра дъщеря на занаятчията, ала веселият момък и шегите му щяха да й липсват. Благодареше на всички светии, че се сдоби с такива любезни придружители като Юсуф и Саша, защото след онази първа нощ, Гален почти не се мяркаше. Не, че това имаше някакво значение за нея, опита се да си внуши тя.

— Върви при занаятчийската щерка, Юсуф.

Мъжът се усмихна.

— Очаквам с нетърпение мига, когато отново ще ми позволите да се радвам на компанията ви, маджира. — Той обърна коня си и препусна към дюкяна.

— Е, имахме късмет, че този път издържа чак до градските порти, преди да се поддаде на изкушението — отбеляза сухо Саша. — Обикновено не е толкова сдържан. Всяка нощ треперех, че ще се отклони от пътя, за да си потърси някоя племенна красавица.

Вече бяха отминали пазара и Тес очакваше да забележи признаци на бедност, типични за Белайо и Париж. Ала малките къщи на Заландан бяха безупречно чисти, хората изглеждаха добре нахранени и бяха видимо доволни. Пристигането на Гален се посрещаше с усмивки и приветствени викове, а при наближаването на колоната всички почтително се разстъпваха да й сторят място.

— Палатът е пред нас — каза Саша и посочи обградения с висока стена парк в края на улицата.

Няма как да не го видя, каза си възхитено Тес. Постройката, макар и само на два етажа, беше прекрасна. Истински приказен дворец със сводести прозорци и изкусно изковани решетки по балконите, прилични на фина дантела. Светлите стени привличаха слънчевите лъчи и палатът блестеше като огромен бисер сред заобикалящия го двор.

— Завладяваща гледка…

Саша, от чието внимание не бе убягнало възхитеното й изражение, кимна многозначително.

— Нали ти казах… Усещаш повика му…

— Добре дошла в Заландан. — Гален беше скочил от седлото и бързаше към тях. Тес се стресна, изтръгната внезапно от замайването си. Мъжът я погледна и вдигна високо вежди. — Надявам се домът ми да ти хареса.

— Разбира се, че ми харесва. Защо не? Толкова е красив.

— Очевидно те е изненадал. — Той я вдигна с усмивка от седлото и я пусна върху покрития с мозайка под на двора. — Вече ти казах, че ние, диваците, се славим с любовта си към удобствата. А със злато всичко се купува. — Тя го изгледа учудено и той поклати глава. — Да, знам, че не съм те купил. Твоята цена беше много по-висока. Но златото ще направи пребиваването ти тук изключително приятно. — Той се обърна към Саид. — Отведи я в покоите и помоли Виане да се погрижи за нея.

— Аз ще я заведа — намеси се бързо Саша. — Нямам какво друго да правя.

Гален се обърна и втренчи поглед в него. Тес забеляза известна загриженост в очите му, но отговорът прозвуча добродушно:

— Както желаеш. — Гален се обърна отново към Тес и продължи: — Кажи на Виане, че ще вечерям с теб, щом се стъмни.

— Ако не си твърде зает…

Ироничният тон не убягна от вниманието му.

— Няма да бъда зает — отговори кратко той и се запъти към конюшните, където го очакваше Халим.

Възбуда, примесена с голяма доза разочарование, обзе Тес, докато го проследяваше как отиде при Халим и го поведе към конюшнята. Двамата не бяха вечеряли заедно от деня на сватбата си. По пътя към Заландан разговаряха рядко. Той оставаше до огъня с воините си и се прибираше в шатрата дълго след като тя беше заспала.

— Тес?

Младата жена се обърна стреснато и видя, че Саша я наблюдава с развеселена усмивка. Той се обърна и направи широк жест с ръка, с който я канеше да влезе първа в палата.

Тя хукна нагоре по стълбата и двамата пазачи побързаха да отворят тежката врата.

— Коя е Виане?

— Виане е несъща сестра на Гален.

— Дори не подозирах, че има сестра. — Всъщност неосведомеността й не беше учудваща. Общо взето, тя знаеше твърде малко за съпруга си.

— Майката на Гален починала, когато той бил на дванайсет години. Скоро след това баща му си взел нова жена. Виане е единственото дете от тази връзка. — Саша я поведе по блестящия коридор, с нетипична за него бързина и Тес го изгледа объркано. — Сигурен съм, че ще харесаш Виане.

Тес направи гримаса.

— Не се сприятелявам лесно с жени. Те ме намират твърде дръзка.

— Разбирам ги — ухили се Саша. — Не познавам много жени, които да предпочитат конюшните пред балните зали, но съм сигурен, че никога няма да се скараш с Виане.

— Нима тя обича да язди?

— Не, страх я е от конете, но това няма значение.

Тес го изгледа скептично. Не можеше да си представи, как ще се сприятели с някого, който не обича животните. Саша погледна физиономията й и избухна в смях.

— Наистина!

Той спря пред резбованата врата от тиково дърво, отвори я и отстъпи настрани, за да пропусне Тес.

Тъмнокоса млада жена в падаща свободно тъмносиня роба се запъти към тях. Когато се поклони учтиво пред Саша, маслинените й страни поруменяха.

— Добре дошли, благородни господине. — После се обърна с мека усмивка към Тес: — Откакто Гален ме извести за твоето идване, чакам с нетърпение. Добре дошла, маджира.

От Виане бен Рашид се излъчваше топлота. Двете раздалечени тъмни очи блестяха весело, съразмерните черти на лицето й сякаш бяха осветени отвътре.

— Името ми е Тес — представи се усмихнато новодошлата. Човек не можеше да не хареса Виане от пръв поглед. — Сигурна съм, че и аз щях да очаквам с радост първата ни среща, ако имах представа за съществуването ти. Никой не си направи труда да ме осведоми.

Виане се усмихна още по-широко.

— Радвам се, че си толкова открита. Откровеността е прекрасна добродетел. Аз съм възпитана твърде строго и не си позволявам да говоря честно като теб.

Тес избухна в смях.

— Някои го наричат грубост, не откровеност!

— О, не! — Лицето на Виане се помрачи. — Аз съм тази, която се държа неучтиво. Не биваше да се изразявам така нетактично. Исках да кажа…

— Знам — спря я Тес с едно движение на ръката. Първото впечатление от тихото достойнство на Виане я направи сляпа за факта, че сестрата на Гален не е по-възрастна от самата нея. Съмнително беше, че младото момиче познава значението на думата грубост. — Само се пошегувах. Такъв ми е обичаят. — Тя хвърли бърз поглед към Саша, който беше втренчил очи във Виане. — Така ли е, Саша?

— Какво? — Мъжът с мъка отдели поглед от лицето на Виане. — Да, ти открай време си остроумна и нахална.

Тес опули смаяно очи. Никога не беше виждала този израз по лицето на братовчед си, а Виане беше цялата поруменяла.

— Нека се погрижа за теб. — Виане сведе очи и се обърна към Саша: — Ще пожелае ли благородният Саша да ни остави сами?

Саша се намръщи и кратко кимна.

— Ще се видим утре, Тес. — После се обърна и излезе с бързи крачки от покоите.

Когато вратата се затвори зад него, Виане въздъхна с облекчение.

— Така, първо ще се окъпеш, а аз ще ти потърся нещо за обличане.

— Донесла съм целия си гардероб.

Ала Виане поклати глава, плесна с ръце, за да повика слугинята, и решително се запъти към големия, инкрустиран със седеф гардероб.

— Гален нареди да те облека с някоя от моите рокли. По-късно той сам ще избере гардероба ти.

 

 

Затворената рокля, избрана от Виане за Тес, беше изработена от бял шифон на сребърни ивици. Тя загръщаше меко крехката й фигура, без да разкрива нищо.

Когато надвечер влезе в покоите на жена си, Гален кимна признателно с глава.

— Изглеждаш много по-добре, отколкото в робата, която ти бях дал аз — отбеляза с усмивка той. — Утре ще се погрижим да попълним гардероба ти.

— Учудвам се, че се залавяш с подобни дреболии. Не вярвам да се интересуваш от дамска мода.

— Много пъти съм установявал, че най-незначителни дреболии създават големи ядове, ако не ги свършиш, както трябва. — Усмивката не изчезваше от лицето му. — А за мен е от голяма важност да облека жена си, както подобава.

— Даже, ако я криеш зад високите стени? — попита дръзко Тес.

— Просто пазя онова, което ми принадлежи. — Той пристъпи към дивана. — А и обстоятелствата се промениха.

— В какъв смисъл?

— Вече не сме обкръжени от отряд воини. — Той се отпусна на една възглавница пред ниската масичка, наредена от слугите с крехък порцелан и украсени със скъпоценни камъни чаши. — Сега не ни дели тънкото платнище, а здравата стена на палата. — Без да откъсва очи от нея, той прибави съвсем тихо: — Аз съм истински егоист. Не искам никой да чуе виковете ти.

Кръвта нахлу в страните й. Тес не беше в състояние да отдели погледа си от очите му.

— Разбирам — промълви едва чуто тя. Знаеше за какво става дума. От най-ранно детство беше слушала жени да крещят в момента на върховно удоволствие. — Може би ще те разочаровам. Винаги съм го смятала за… недостойно.

Гален избухна в луд смях.

— Толкова ли голямо внимание обръщаш на външната форма?

Тес се изчерви още повече.

— Може и да не съм достатъчно женствена, но не ми липсва достойнство.

Гален спря да се смее и в гласа му прозвуча искрена нежност:

— Да, ти имаш достойнство, и то от най-добрия вид. То не се основава на гордост, а на доверие в собствената личност.

— Наистина ли? — попита учудено Тес.

Мъжът кимна.

— Разбрах го, още когато беше дете. Чест и достойнство. Знаех, че ще се превърнеш в жена, на която може да се има доверие.

Тес усети непознато досега задоволство. Жена, на която може да се има доверие. Сякаш беше получила изключително скъпоценен подарък.

— Мислех, че Виане ще вечеря с нас.

Гален поклати глава.

— Виане се храни с жените.

— Защо? — попита със смръщено чело Тес.

Гален, който не пропусна да отбележи нападателния й тон, се усмихна.

— Не по мое желание. Виане е възпитана от майка си в духа на старите нрави и традиции. Чувства се по-добре, когато се храни в своите покои.

— Ти си бил длъжен да я запознаеш с новите обичаи.

— Това е борба, която не съм престанал да водя.

— Не и в собствения си палат.

— Не, наистина не. — По лицето му се изписа умора. — Не мога да водя непрекъсната борба — ден след ден, минута след минута.

Внезапно пламналото съчувствие прогони войнственото й настроение. Тя прекоси помещението и застана пред него.

— Няма нужда да се тревожиш повече за сестра си. Сега аз съм тук и ще й посветя цялото си внимание.

— Не се и съмнявам — усмихна се Гален. — Само те моля да не блъснеш Виане в някоя кална дупка.

— Никога не бих направила такова нещо. Тя ми харесва. — Тес се отпусна на възглавницата срещу него. — В палата има само няколко мебели в западен стил. Тъй като си прекарал много време в Тамровия, мислех, че си донесъл нещо…

— В Тамровия оставах само толкова време, колкото беше необходимо. Мястото ми е тук. — Гален говореше с искрена убеденост. — Вземам само онова, от което заланите и аз имаме нужда. Нищо повече.

— Не ти ли трябват маси за хранене?

— Подът е по-подходящ за ядене.

— Защо?

— Яденето е естествена дейност. Няма нищо по-естествено от това да седнеш непринудено на земята и да се нахраниш. Не се ли чувстваш по-удобно върху копринените възглавници, отколкото върху твърдите столове в родината си?

Тес кимна, защото съзнаваше, че той има право.

— Значи вярваш, че животът трябва да бъде прост и естествен?

— Доколкото е възможно. Достатъчно страдаме от раздори и войни и не бива да затрудняваме допълнително всекидневните си жизнени функции. А сега яж — усмихна се той. — Достатъчно ме разпитва.

— Имаш ли нещо против въпросите ми?

— Не, ти имаш пълното право да задаваш въпроси. — Той наля вино в украсения със скъпоценни камъни бокал и й го подаде. — А аз имам пълното право да откажа да ти отговоря.

Тес взе чашата и се загледа в червената течност.

— Имам още един въпрос.

— Да?

— Преди шест години, когато спаси Аполон и Дафне, аз ти обещах да изпълня всяко твое желание. — Тя вдигна очи и срещна погледа му над масата. — Когато ми направи предложение в Динар, не спомена за това обещание. Защо?

— По две причини. Първо, исках да ми имаш доверие. Трябваше да дойдеш доброволно с мен.

— А втората причина?

Гален се усмихна.

— Исках да си запазя обещанието за друг, по-изгоден случай. Исках да останеш обвързана с мен.

Внезапно атмосферата помежду им натежа от чувственост. Тес усети с цялото си същество уханието на букета от гардении в ъгъла, а лекият шифон се уви около гърдите й и я накара да се задъха. Гален продължаваше да я гледа настойчиво.

Тя побърза да поднесе чашата към устните си и изля виното в гърлото си. То я затопли и замая главата й.

— Много си откровен с мен.

— Винаги ще бъда такъв. — Той я изгледа изпитателно. — Искаш ли да видиш Аполон?

— Днес ли?

Мъжът поклати глава.

— Утре. Ще дойда при теб след сутрешната аудиенция.

Да дойде? Значи не възнамеряваше да прекара нощта при нея?

— Не. — Гален сякаш четеше по лицето й. — Правех всичко това, само за да свикнеш с присъствието ми в леглото. Сега обаче е време да поживеем малко разделени.

— Нищо не разбирам — намръщи се Тес. — И не съм сигурна, че всичко това ми се нрави.

В очите му блеснаха искри.

— На мен също, повярвай. Надявам се да сложим край колкото се може по-скоро. — Усмивката му беше уморена. — Тогава ще прекарвам всяка нощ в леглото ти, а нищо чудно и по няколко часа дневно.

Тес отново усети онези странни тръпки и приятното задъхване. Тя отпи още една глътка вино и кимна делово.

— Да, за да забременея…

Гален доля чашата й и отговори:

— Но разбира се. Нали това е причината да бъдеш тук?

 

 

— Мислех, че Аполон е настанен в оборите на палата. — Тес изгледа с недоверие малката бяла къща, пред която Гален спря след дълга езда през тесните улички на Заландан. — Защо не го задържа близо до себе си?

— Можех да го направя. — Гален скочи от коня си и вдигна Тес от кобилата. — Но реших друго.

— Защо? Сигурно по пътя ти е създавал много ядове, но все пак…

— Честно казано, пътят от Тамровия до Седикан беше същински ад — прекъсна я безизразно Гален. — Но не това е причината да го настаня далече от двореца. — Той отвори кованата желязна врата и й отстъпи да влезе първа в градината. — Подслоних Дафне и Аполон тук, за да разреша няколко проблема наведнъж. Аз пътувам много и не мога да им посветя цялото си внимание, както правеше ти. А не ми се искаше да ги затварям в кучкарник. — Той хвърли бърз поглед към Тес. — Доколкото помня, ти не искаше да заменят един затвор с друг.

— Не. — Лицето й си остана замислено. — Въпреки това съм обезпокоена. Винаги, когато мислех за Аполон, го виждах близо до теб.

— Ти повери кучетата на мен. Аз трябваше да взема такова решение, което да осигури живота им. — Той я поведе по алеята, която заобикаляше къщата. — Когато се върнах в Заландан, научих, че планинските племена отново се бият помежду си. Един от племенните водачи и жена му бяха убити. Оставиха петнайсетгодишен син. Доведох тук момчето, което беше останало съвсем само и се топеше от мъка, и го натоварих със задачата да дресира Аполон и Дафне.

— Да ги дресира? — смая се Тес — Наистина ли си се опитал да ги дресираш?

Гален кимна.

— Мисля, че постигнахме успех.

— За лов?

— Не, това не отговаря на природата на Аполон. В това отношение баща ти се е излъгал. Аполон няма инстинкт на убиец, но умее да търси следи. Сега може да проследи хора и животни, дори в пустинята — завърши с усмивка той.

Тес не можеше да повярва.

— Аполон?

Усмивката му угасна.

— Не можеше цял живот да си остане куче за игра. Не сме използвали принуда, нито сме били жестоки, но той също трябва да живее пълноценен живот.

През всичките тези години Тес си бе представяла Аполон като тромав и кротък четириног другар. Тя се помъчи да се усмихне.

— А какво стана с Дафне? Как реши проблема с нея?

— Тя не е толкова добра в разчитането на следи като Аполон, но също обича преследването. — Гален спря за миг. — Наскоро Аполон стана дядо.

— Какво? Нима Дафне най-после го прие?

— Да, и това не стана по принуда, а беше плод на свободно решение. Многократно съм установявал, че случаят и възможността за свободен избор винаги побеждават.

Случаят и свободата да избираш. Тес внезапно осъзна връзката между поведението му спрямо нея и спрямо кучетата.

— Аз… разбирам…

— Не, не разбираш. Нищо не разбираш. Освен удобния случай и свободата да избира, кучката трябва да пламти от желание!

Откровеността му я улучи като удар.

— Учудвам се, как не си се научил да направляваш и тази стихия — отбеляза хладно тя.

Гален се усмихна.

— Трябва да предоставим нещо и на природата, нали?

Усмивката му беше толкова чувствена, че Тес побърза да отмести поглед. В полезрението й попадна една къща, която стърчеше високо над всички съседни сгради.

— Прекрасен дом. Кой живее в него?

— Юсуф Бенардон.

— Юсуф? — учуди се тя. — Толкова ли е богат?

Гален кимна.

— Баща му беше един от най-заможните търговци на коприна.

— Защо е станал член на свитата ти?

Мъжът вдигна рамене.

— Градският живот е доста монотонен. Младите мъже често предпочитат битките пред търговията. — Направи кратка пауза и попита с подчертана небрежност: — Ти изпитваш жив интерес към Юсуф. Харесва ли ти?

— Разбира се — отговори веднага Тес, която продължаваше да се взира в къщата. — На кого не би харесал? Винаги ме разсмива.

— А намираш ли, че е красив?

— Да, мисля, че да. Колкото повече време прекарваш с него, толкова повече ти харесва.

Гален стисна устни.

— Може би направих грешка, като допуснах да свикнеш с близостта му. — Преди Тес да успее да отговори, той изсвири пронизително и към тях се стрелнаха две бели светкавици, надаващи оглушителен лай.

Тес бе обзета от луда радост. Шест години…

— Аполон! — Тя се отпусна на колене, но двете хрътки не й обърнаха внимание. Профучаха покрай нея и се втурнаха да поздравят Гален.

— Седни! — Гален простря ръка и двете кучета мигновено изпълниха заповедта. Само опашките им продължиха да се развяват приветствено. Разочарованата физиономия на Тес не бе убягнала от вниманието му. От гърдите му се изтръгна тихо проклятие. — Не се натъжавай. Та те са само кучета.

— Знам. — Тес се усмихна несигурно и се опита да скрие сълзите си. — Не биваше да очаквам, че ще ме познаят, но в манастирското училище мислех непрекъснато за тях… С времето ще си спомнят за мен.

— Времето не стои на едно място, Тес — промълви окуражително Гален. — Нищо не остава такова, каквото е било.

Тя се изправи и отупа праха от роклята си.

— Виждам, че са много привързани към теб, Гален. Сигурно си се отнасял добре с тях.

— За бога, не го правех, за да те лиша от обичта им!

— Не, разбира се, че не. Когато бяха малки, те бяха мои. Пропуснах годините на съзряването. — Тя се усмихна през сълзи. — Разбирам.

Мъжът промърмори нещо не особено прилично под носа си.

— Но те боли — проговори дрезгаво той. — Трябваше да го имам предвид.

— Ти не си ясновидец. Откъде можеше да знаеш, че животните ще реагират така безчувствено? — Тя протегна ръка и помилва нежно копринената козина на Дафне. — Постъпих глупаво, че… — Тя не можа да продължи, тъй като кучетата скочиха и се втурнаха към мъжа, излязъл от къщата. — Кой…?

Това беше Халим… но не сдържаният, сериозен Халим, когото познаваше. Този мъж се смееше като дете и прегръщаше двете хрътки, които танцуваха радостно около него.

Тес застина на мястото си.

— Какво прави той тук?

— Тук живее. Това е къщата, която му предоставих преди шест години, когато го доведох от планините след смъртта на родителите му.

— Значи онова момче е Халим? — Тя не преставаше да се чуди на сърдечното му отношение към кучетата. — Никога не бих го помислила.

— Халим има силно развито чувство за отговорност. Бил е принуден да стане мъж, още преди да остави зад себе си момчешките години.

— Ти го обичаш?

Гален кимна.

— И го разбирам. Когато баща ми умря и аз станах шейх на Ел Залан, бях само на седемнадесет години. — Той тръгна напред. — Сгреших, че те доведох тук. Ще поздравим Халим и ще си вървим.

Младежът вдигна глава и изгледа господаря си със същата сърдечна усмивка.

— Знаех си, че сте вие. Аполон изскочи от къщата като… — Забеляза Тес и спря насред изречението. Усмивката му угасна и той направи скован поклон. — Маджира.

Побиха я студени тръпки.

— Е, Халим, как сте? Трябва да ви благодаря, че сте бил толкова добър с Аполон и Дафне.

— Не го направих от доброта, маджира. Аз много обичам кучетата. — Той се обърна отново към Гален: — Ще имате ли нужда от мен през следващите дни? Ако не, бих желал да потегля към планините, за да посетя правуйчо си.

— Върви, но бъди предпазлив. Днес пристигна пратеник с вестта, че в областта Саид Абаба е имало няколко нападения.

— Аз винаги съм предпазлив. — Топла усмивка озари лицето му и той потупа весело кучетата. — Както сте ме научили, маджирон. В края на седмицата ще се върна с подробен доклад за положението там. — Той се поклони пред двамата и тръгна обратно към къщата.

Гален го проследи със загрижен поглед.

— Никак не ми харесва, че иска да тръгне сам.

— Ти си много привързан към него — промърмори смаяно Тес.

— Аз също имам чувства — отвърна подигравателно той, взе ръката й и я поведе към портата. — Привързан съм към Саша, към Виане и Халим и към много други хора, които ти още не познаваш.

— Но Халим изглежда толкова… — Тес побърза да замени нелюбезната дума с по-мека: — Толкова студен.

— Не е студен. Просто ти липсва разбиране.

— Надали ще го разбера някога. Той не ме одобрява.

— Да.

Тес беше очаквала съпругът й да оспори това твърдение, както бе направил Саша.

— Защо? Защото станах твоя жена?

— Отчасти. — Гален отвори портата: — Но главно, защото идваш от Запад.

— Не разбирам.

— Той е излизал много пъти извън Седикан и знае каква привлекателна сила упражнява Западът.

— Върху теб ли? — смая се окончателно Тес.

— Не, не върху мен — отговори кратко Гален и я вдигна на дамското седло. — Преди да умре, втората ми майка уреди брака между Виане и Халим. Сватбата ще се състои следващото лято.

— Със съгласието на Виане?

Гален стисна устни и се метна на седлото.

— Иначе не бих одобрил тази връзка. Ти продължаваш да ме мислиш за тиранин. Някои от старите обичаи са добри, но аз никога не бих затворил Виане в кафез. Нито нея, нито Аполон и Дафне.

— Къде отиваме сега? — попита притеснено тя, опитвайки се да препуска редом с него.

— Връщаме се в палата — отговори кратко Гален. — Направих грешка, но това не означава, че не мога да я поправя.

 

 

Златогривата кобилка беше висока петнадесет педи, козината й блестеше на слънцето.

— Името й е Павда. — Гален помилва меките като коприна ноздри. — Досега е била яздена само от конярчетата, за да свикне със седлото. Възнамерявах да я дам на Виане, но тя се страхува от нея.

— От този ангел? — Тес пристъпи напред и застана до Гален. — Защо, за бога? Виж само очите й — мека е като агънце, познавам това от пръв поглед.

— Кажи го на момчето, което я язди всяка сутрин.

— Сигурно не обича да е затворена — изгледа го многозначително Тес. — Разбирам я.

— Май долавям критика в думите ти? — изкриви лице Гален. — Щом проявяваш такова разбиране, от днес нататък става твоя. Приемаш ли Павда?

Тес погали кобилката с жален поглед.

— Виане е толкова мила… Не мога да й отнема това великолепно животно.

— Няма какво да й отнемаш. Тя никога не го е получила.

— Не мога да повярвам. Наистина ли ми я подаряваш? — Бузите на Тес се зачервиха от възбуда. Тя вдигна ръка и помилва ноздрите на коня. — И ще бъде моя?

— Нима това не беше част от споразумението ни?

— Да, но баща ми… — Тя млъкна насред изречението. — Все забравям, че не обичаш да те сравнявам с него. — После направи нетърпелив жест с ръка. — Знаеш не по-зле от мен, че много мъже изобщо не спазват обещанията, дадени на жени.

— Знам също, че много мъже са безсилни срещу женските оръжия.

— Глупости. Мъжете са тези, които държат в ръце цялата власт. — Тес говореше с отсъстващ вид, завладяна изцяло от Павда. — Наистина ли е моя? Няма ли да ми я вземеш?

— Твоя е — увери я Гален и тихо прибави: — Не е нужно да се бориш за обичта й. Тя не е имала друга господарка и никога няма да има.

Заля я топла вълна.

— Ти си моя — прошепна на кобилката тя. — Мога ли да я пояздя още сега?

— Не. По-добре утре.

— Но аз искам…

— Утре — прекъсна я твърдо Гален. — През останалата част на деня съм зает, а трябва да проведем няколко урока по езда.

— Уроци по езда? — слиса се Тес. — Та аз яздя прекрасно! Много по-добре от повечето мъже.

— С дамско седло. — Той взе ръката й и я поведе към вратата. — От утре ще се научиш да яздиш с истинско седло.

— Като мъж? — уплаши се Тес.

— Моята майка загуби живота си, по вина на проклетото дамско седло. Конят си счупи крак и я задуши под тежестта си. — Гласът на Гален звучеше гневно. — Няма да допусна да използваш повече тези смъртоносни играчки. — Забеляза смаяната й физиономия и избухна в смях. — Защо ме гледаш така? Смятах, че новата свобода ще ти хареса.

— Никога не бих… Винаги са ми казвали, че жената трябва… — Очите й засвяткаха, защото бе осъзнала разкриващите се пред нея нови възможности. — Не съм и помисляла, че мога да яздя по мъжки.

— Много неща, които по света изглеждат немислими, в Заландан са възможни — усмихна се Гален и се взря в грейналото й лице. — Трябва само да се откажеш от стария начин на мислене.

— Ти също държиш на много стари обичаи.

— Доброволно. Невинаги трябва да извършиш нещо, само защото ти се е отдала възможност да го направиш.

— Ти обаче не ми остави възможност да избера сама седлото.

— Това е друго.

— Отговор на мъж. Без логика. — Въпреки това Тес цялата сияеше от щастие. — Прощавам ти, тъй като ми подари Павда.

— Благодаря ти — поклони се леко Гален. — Надявам се благосклонността ти да се разпростре и върху избора на гардероб. Разреши ми да го сторя аз. Търговецът на платове и шивачът ще се явят в покоите ти в два часа.

— А, да. — Тес се намръщи. — Бих предпочела да постоя в обора и да се запозная по-отблизо с Павда.

— Направи ми това удоволствие — помоли той.

Младата жена вдигна рамене.

— Е, добре. Наистина имам нужда от костюм за езда.

Гален побърза да се обърне, но Тес забеляза усмивката му.

— Да, ездата е най-важното нещо на света.

 

 

След като излязоха от обора, Тес се отправи незабавно към палата, за да намери Виане. Покоите й много приличаха на нейните, с едно изключение: на терасата беше издигната голяма къщичка за птици с бели, разчупени стени, с дървета и храсти, пълна с многобройни птици от най-различни видове и разцветки.

Вратата на птичарника беше отворена. Тес спря пред нея.

— Виане!

— Влез, Тес! — извика отвътре Виане. — Тъкмо храня птиците.

— Предпочитам да остана отвън.

Тес хвърли предпазлив поглед през вратата. На рамото на Виане беше кацнал голям папагал. — Обичаш ли птиците?

— О, да. — Виане вдигна ръка и папагалът отлетя към близкото дърво. — Не са ли прекрасни?

— Много са красиви.

Виане тръгна към вратата, гледайки учудено Тес.

— Да не те е страх?

— Никак.

Виане не можеше да повярва.

— Каза, че обичаш конете. Нима е възможно да се страхуваш от тези мили пернати същества, а да не се боиш от онези огромни чудовища?

— Конете не те ощастливяват по всяко време с падащи дарове.

Виане избухна в смях.

— Вярно е, но въпреки това предпочитам да наблюдавам полета на птица, вместо да препускам върху гърба на някой полудял жребец.

Тес събра цялата си смелост и изтърси:

— Гален ми подари Павда. Мисля, че трябва да го знаеш.

— Защо? — Виане учудено вдигна вежди. — Нямам желание да я яздя.

Този път учудената беше Тес.

— Гален каза същото, но аз не можах да повярвам.

Виане, от вниманието, на която не убягна смайването на Тес, се усмихна меко.

— Опитай се да ме разбереш. Аз не съм като теб. Природата ми е различна, възпитанието също. Не съм смела и безстрашна, а и нямам желание да прекрача границите си.

— Откъде знаеш къде са тези граници, след като не се опитваш да ги прекрачиш?

— Ами, аз… — Виане отново се засмя. — Ето, нали виждаш, че сме различни. — Тя затвори вратата на птичарника и грациозно прекоси терасата. — Днес излезе много рано. Да ти донеса ли чай?

— Откъде знаеш кога съм излязла?

Виане виновно се изчерви.

— Моля те, не мисли, че те шпионирам. Ала след смъртта на мама прислугата очаква аз да ръководя домакинството и Гален не възразява — обясни тя и бързо продължи: — Но маджирата си ти и може би ще поискаш…

— Аз? — изгледа я смаяно Тес. — Ти май се шегуваш? За бога, не! По време на престоя си в Заландан възнамерявам да прекарвам повече време в конюшнята, отколкото в палата.

— По време на престоя ти… — Виане я изгледа смутено. — Какво искаш…

— Това гълъби ли са?

Виане кимна.

— Виконтът също имаше гълъби. Дресираше ги да носят писма на баща му в Париж. Беше много интересно.

— Гълъбите са пренасяли известия?

Тес кимна.

— Виконтът каза, че още преди две хиляди години използвали пощенски гълъби, и то на разстояния стотици, понякога хиляди мили. — Тя се обърна към Виане с поруменяло от вълнение лице: — Знаеш ли какво? Хайде да обучим и твоите гълъби!

Виане смръщи чело.

— Не мисля, че…

— Разбира се, че ще се справим — прекъсна я Тес. Очите й блестяха възбудено. — Защо не? Идеята е великолепна. Ти ще ме научиш на всичко, което знаеш за птиците, а аз ще те науча да се оправяш с конете. — Тя скръсти ръце зад гърба си и се заразхожда въодушевено по терасата. — Научих много неща от виконта. Той казваше, че всички гълъби притежават този инстинкт, трябвало само да им се даде възможност да го упражняват. Щом виконтът се справяше, ние също ще се справим, още повече, че той не беше особено умен. И когато напусна Заландан, ще знам всичко, което…

— Нима искаш да си отидеш? Но защо? Тук е родината на съпруга ти.

Тес не биваше да се поддава на въодушевлението си.

— Е, това още не означава, че ще остана завинаги тук. Нашият брак е нещо друго.

— Бракът е само един. Дори не бива да си помисляш такова нещо — прошепна Виане и прибави едва чуто: — Гален няма да ти позволи да го напуснеш.

— Ще видим. — Тес спря да ходи напред-назад и се обърна: — Чух, че следващото лято ще се омъжиш.

— Да. — Мека червенина оцвети страните на Виане и тя побърза да отмести очи към гълъбите, които бяха накацали по клоните на пипереното дърво. — Годежът стана по желание на мама. Халим е добър човек и е много мил с мен.

— Значи си доволна от съдбата си?

— Доволна съм, разбира се — произнесе задавено Виане. — Макар да смятам, че някои жени не са създадени за семеен живот. Като помисля за Халим ме обзема страх.

— Тогава не мисли за него — посъветва я Тес. — Кой знае какво ще се случи до следващото лято! — Тя се усмихна. — Уверена съм, че двете с теб ще си прекараме чудесно. И непременно ще дресираме гълъбите. Имат ли имена?

— Александър Велики и Роксана.

Тес избухна в смях.

— Ето, виждаш ли? Александър Велики е обиколил света. Сигурно си имала предвид съдбата му при избора на имената.

Виане се усмихна с копнеж.

— Уверявам те, и в най-смелите си мечти не съм предполагала, че ще използвам гълъбите си за предаване на известия.

— Но ще бъде великолепно, нали?

Меката усмивка на Виане стана още по-сърдечна, когато се взря в пламналото лице на Тес.

— Да, мисля, че наистина ще бъде великолепно, Тес. И много вълнуващо.

Пета глава

— Избери ти. На мен ми е все едно — отговори нетърпеливо Тес. Погледът й се плъзна равнодушно по топовете прекрасни платове, натрупани по столовете, масата и дивана в стаята й. — Омръзна ми да ги разглеждам.

— Някои неща ти омръзват много бързо. — Гален се облегна назад и протегна обутите си в ботуши дълги крака. — Почти не погледна платовете.

— Това не е важно. А и трае твърде дълго. — Тес бе забелязала, че слънцето бързо отива към залез. — Искаше ми се да занеса една ябълка на Павда, преди да е станало време за вечеря.

— Брокатът с цвят на среднощна синева е великолепен, маджира — опита се да я поласкае брадатият търговец.

Младата жена хвърли изпълнен с безразличие поглед към блестящата тъкан, разпростряна пред нея.

— Да, много е хубав. — Обърна се към Гален и попита: — Казах ли ти за гълъбите?

— Два пъти — отговори сериозно той.

— Хубав? — промърмори потресено търговецът. — Брокатът е донесен от Китай, а избродирането му с перли отне седем месеца.

— Колко мило — отзова се нетърпеливо Тес. — Наистина нямам нищо против стоките ви.

— Ще вземем броката! — Гален се надигна. — Също зеления и златния шифон. — Той обходи стаята, избра няколко материи, отхвърли други, доказвайки при това вкус и познаване качествата на платовете. — Вече имаш мерките на маджирата, знаеш и какви са желанията ми по отношение на кройките. Първата да бъде готова за проба следващата седмица!

— Разбира се, маджирон. — Търговецът въздъхна с облекчение и щракна с пръсти, след което младият му помощник започна да събира топовете. — Одеждите, които вече ми поръчахте, ще бъдат доставени утре в осем.

Тес се обърна и изненадано погледна Гален.

— Какви одежди?

— Преди всичко, новият ти костюм за езда. — Гален махна на търговеца и помощника му да излязат и отново седна. Като видя въодушевеното лице на Тес, прибави усмихнато: — Май най-после събудих интереса ти?

— Как изглежда костюмът? Панталон ли ще нося?

— Нещо подобно — отговори мъжът и направи гримаса. — Макар да нямам особено желание да те видя преоблечена като мъж. Костюмът представлява нещо като разделена рокля.

— От кадифе?

— В този климат? Накарах да го ушият от същия плат като моите одежди.

Тес се усмихна доволно, припомнила си мекия и прохладен памук и прекрасната, нежна коприна.

— Чудесно.

— Исках да се чувстваш удобно — усмихна се в отговор той. — Да ти е меко и приятно. Естествено няма да носиш нищо под него.

— Защо? — намръщи се Тес. — Не знам дали е прилично. Паулина ми разказа, че в Париж се носят какви ли не клюки за императрица Жозефина, която не носела нищо под робите си. Не мога да разбера как не й духа!

Гален едва не избухна в смях.

— Климатът в Седикан е много по-приятен, отколкото във Франция.

Този аргумент се стори на Тес разумен.

— Най-добре да изчакам и да се убедя лично.

Гален я погледна право в очите, после кимна с ясно доловима настойчивост.

— Много добре. Хайде да видим.

— Какво?

— Каза, че искаш да се убедиш лично. — Той развърза черния шал, навит около кръста му и го свали. — Ще се убедиш сега, още преди роклята да е готова. Съблечи се.

Внезапната смяна на ленивост с чувствено напрежение я свари неподготвена.

— Сега ли?

— Да, сега! — Гален държеше шала в дясната си ръка и леко милваше с него дланта на лявата. — Нямаме други занимания.

Тес наблюдаваше като замаяна как ръцете му си играят с шала, как красивите силни пръсти приглаждат с ленива чувственост гънките на плата. Сърцето й се разтуптя, особено като видя как пръстът му се мушна в една от гънките и се върна обратно.

— Няма да имаш време да посетиш Павда преди вечеря.

Тес откъсна поглед от ръцете му и смаяно установи, че напълно е забравила кобилката.

— Очевидно не можеш да решиш, дали искаш да ме гледаш облечена или необлечена — отбеляза остро тя. — Това е доста обезпокояващо.

— Е, може би намерението ми е именно да отнема спокойствието ти.

Тя пое дълбоко въздух и с треперещи ръце започна да разкопчава копчетата на роклята си.

— Ясно ми е какво правиш…

— Наистина ли?

Тя кимна и остави роклята да се свлече на пода.

— Опитваш се да ме дресираш, както си дресирал Аполон и Дафне — обясни тя и го изгледа мрачно. — А аз ти се подчинявам, защото трябва да изпълня своята част от споразумението. Но аз не съм животно и отношението ти никак не ми харесва.

— Въпреки това смятам, че ще изпиташ приятно чувство. Особено когато установиш, че си станала господарка на положението, все едно какви изисквания имам аз.

— Веднъж вече каза нещо подобно — промърмори тя и се освободи от долната риза. — Но не си прав.

— Макар да се противиш с цялото си същество, аз съм убеден, че ще намерим и друго основание да ми се подчиняваш.

— И какво е то?

— Любопитството. То е неотменима част от природата на жизнена жена като теб. — Погледът му я обхвана от горе до долу. — Впрочем, имаш великолепни гърди. Малки, ала съвършени.

По тялото й се разля гореща вълна. Нямаше как да не забележи парещата чувственост, която струеше от погледа му. Покашля се, но въпреки това думите й прозвучаха дрезгаво:

— Значи ти омръзна да чакаш?

— Това е още едно от нещата, които ни предстои да видим — отговори с усмивка Гален. — Радостното очакване придава на положението известна… жар, не мислиш ли?

Лекото, но недвусмислено подчертаване на думата не й убягна, защото в този миг и последната част от бельото й отиде на пода.

— Вече казах, че не съм като Дафне.

— Ако беше като нея, нямаше да стоиш пред мен. Щеше да си застанала на четири крака, а аз да прониквам в теб, отново и отново. — Той се усмихна криво, забелязал смайването й. — Мисля, че съм доста сдържан… за положението, което заемам.

— Какво искаш от мен?

— Жар — отговори задавено той. — Искам сама да дойдеш при мен, когато повече не издържаш.

Тес усети как коремът й се сви, а между краката й потече топла влага.

— Тогава го направи веднага, иначе може и да не дочакаш. Аз не съм като Паулина.

— Не искам това от теб. Ела тук.

Тя се поколеба, после си пое дълбоко дъх и тръгна към креслото, където беше седнал. Спря непосредствено пред него.

— Ето ме.

— Да. — Гален не помръдваше. Само седеше, устремил поглед в гърдите й, които се движеха в бърз ритъм.

— Какво сега?

— Не помниш ли? Искахме да видим приятен ли ще ти е платът. — Той вдигна черния шал и го уви около гърдите на Тес. Меката коприна й подейства като хладна милувка. — Как го усещаш?

— Много добре.

Той смъкна шала под гърдите й и го стегна с едно завъртане, за да ги вдигне.

— А тук?

Гърдите й се наляха, връхчетата се втвърдиха болезнено.

— Не е… неприятно.

Мъжът я остави да постои малко така, с треперещи от вълнение гърди, после разви шала и го издърпа толкова бавно от тялото й, че Тес усети почти физическа болка. Нищо не се промени. Гърдите й си оставаха твърди, напрегнати и болезнени.

— Това ли е… всичко? — попита безпомощно тя.

— Не съвсем. — Очите му искряха, а когато се изправи, страните му запламтяха. — Има още едно място, което бих желал да изследвам. — Тес затаи дъх, когато усети пръстите му по вътрешната страна на бедрото си.

Тя се задави и стъписано го изгледа.

— Какво…

— Понякога ездата ще бъде мека и равномерна. — Мъжът плъзна копринения шал между бедрата й, повтори това движение няколко пъти и Тес сякаш усети чувствен шепот в най-интимните си части. — Но тъй като природата ти не е особено кротка, ритъмът ще бъде по-често бърз и твърд. — Той изпъна шала и направи рязко, триещо движение.

Тес изпищя и се огъна, обзета от неописуемо блаженство. Много добре знаеше, че Гален няма намерение да й причини болка, ала триенето на коприната предизвика в тялото й истински еротичен шок. Посегна като сляпа към раменете на Гален, за да се опре, докато шалът продължаваше да се трие между бедрата й, да я дразни и възбужда. Никога не беше изпитвала такова нещо. Струваше й се, че гори в треска, че се напряга, изнемощяла от жажда…

— Гален! — Тя прехапа долната си устна, защото движението стана непоносимо бързо. — Много е…

Шалът изчезна веднага и мястото му бе заето от неговата силна, успокояваща ръка.

— Няма нищо. — Мъжът я притисна нежно във възглавниците на дивана. — Трябва да знаеш.

Какво да знам? — запита се зашеметено тя и вдигна очи към него. Че чувството, което изпита, беше в състояние да я подлуди, да я превърне в робиня, да я погълне изцяло? Направи опит да си поеме въздух и проговори:

— Защо?

Мъжът остави черния шал на възглавницата.

— Защото искам винаги, когато те докосва коприната, да мислиш за мен. Да помниш какво се случи днес. — Усмивката му беше загадъчна. — Това е един от моите егоистични, нецивилизовани импулси. — Гласът му трепереше. — Ще го помниш, нали, Тес?

Нима можеше да го предотврати? Тя продължаваше да трепери, слабините й се присвиваха, дъхът й идваше на тласъци.

— Да — прошепна тя.

— А когато яздим заедно и аз те погледна, ще знаеш, че мисля за това, което направих току-що. — Неговият дъх също излизаше на тласъци, които отекваха в тишината на стаята. — Ще си спомниш какво означава в теб да пламне жарава. — Бронзовите му страни бяха зачервени, тъмните очи искряха възбудено. — Мисля, че днес няма да вечерям с теб — заключи дрезгаво той. — Трябва ми време, за да… — И той се запъти към вратата. — Ще се срещнем утре сутринта в девет.

Вратата се затвори зад него.

 

 

Тес трябваше да събере цялото си самообладание, за да слезе по стълбите при очакващия я Гален.

— Добро утро. — Постара се гласът й да звучи подчертано равнодушно и тръгна към фонтана, където Саид държеше юздите на оседланите коне. — Как е днес Павда?

— Павда е добре — отговори Гален и вдигна вежди. — Селик също. Аполон и Дафне също не се чувстват зле. — Той спря за миг. — Аз също се радвам на сравнително добро здраве.

— Това щеше да е следващият ми въпрос. — Тес спря пред кобилата и помилва меките ноздри. — Макар да не бях особено загрижена. Ти си в състояние да се грижиш за себе си.

— Сърдиш се. — Гален пристъпи към нея и пошепна в ухото й: — Вчера те накарах да се почувстваш безпомощна и това те притеснява.

— Точно така.

— Не аз събудих тези чувства в теб. Те идват от собствената ти природа. Можеше да се възпротивиш. Трябваше само да кажеш „не“ и аз щях да престана.

Тес се изчерви.

— Ти ме завари неподготвена. Не очаквах да…

— Очакваше да взема нещо, но не и да си играя игрички, нали? — Гален поклати глава. — Не постъпвам така. — Той направи крачка назад и внимателно огледа Тес, от крачетата в ботушки до качулката, която меко загръщаше косите й. — Новият костюм за езда ти стои чудесно.

Тес избягна погледа му.

— Много е блестящ. Искаше ми се да е по-обикновен.

— Но той е съвсем прост. — Гален я гледаше изпитателно. — И съм уверен, че ще се научиш да го цениш.

Костюмът й харесваше, но тя нямаше намерение да му го признае, не и докато се чувстваше така лесно ранима. Широката пола-панталон не я пристягаше при ходене и й даваше усещане за свобода, неизпитвано никога дотогава. Правата, дълга до бедрата горна част беше обшита с бродерия и се полюляваше грациозно при всяко движение.

— Ще се справя. — Тя посегна към врата си и попипа златната верижка, която носеше днес. — Виане ми даде голямо ковчеже със скъпоценности и това беше в нея. Тя ме увери, че ти ще настояваш да го нося винаги, когато излизам. — Устните й бяха сърдито стиснати. — Накитите не ме привличат особено.

— Въпреки това ще го носиш.

— Не позволявам да…

— Това не е обикновен накит. Носят го само членовете на семейството ми.

Внезапно Тес се почувства белязана, взета в плен, безпомощна като миналата вечер, когато лежеше гола на възглавниците.

— Нека го носи Виане — възрази тя.

— Виане има същото и го слага винаги когато излиза в града. — Гален не откъсваше очи от упорито свитите устни. — Защо се противиш? То ще ти служи за защита.

— Ще си помисля. — Тес заобиколи Павда отляво, мина покрай Саид, който отчаяно се взираше настрани и много му се искаше да се разтвори във въздуха.

— Ще го носиш, иначе няма да излезеш от палата.

Тес реагира на строгостта с упорство.

— Нали казах, че ще си помисля.

Гален направи нетърпеливо движение с ръка.

— Саид, остави ни сами.

Мъжът тикна облекчено юздите в ръката на Гален и отговори:

— Разбира се, маджирон. — В следващия миг вече тичаше нагоре по стълбите.

— Тес, по тази точка няма да допусна спор — заговори тихо Гален. — Знам, че търсиш за какво да се заловиш, за да се скараме и да ме победиш, но по този въпрос не може да има и най-малко съмнение. Медальонът ти осигурява защита и ти ще го носиш.

— Какво? — Тес изобщо не го слушаше. Погледът й следеше бързащия по стълбите Саид. — Защо го отпрати?

Внезапната промяна на темата го накара да примигне смаяно.

— Вече казах, че възнамерявам да спечеля тази битка.

— И не искаше Саид да стане свидетел на поражението ми? — Погледът й беше учуден. — Странно. Баща ми никога не се тревожеше, че слугите виждат униженията на мама. — Той понечи да каже нещо и тя вдигна ръка, за да го спре. — Знам. Пак започнах да те сравнявам с него. Ще се опитам да си държа езика зад зъбите. Сега обаче ми помогни да се кача на седлото. Не съм сигурна дали ще успея да преметна крак през гърба на Павда. Не мислиш ли, че има някаква физическа причина жените да яздят с дамско седло?

Гален смръщи чело.

— Още не сме приключили.

— Разбира се, че приключихме — изгледа го сърдито Тес. — Както виждаш, тази глупост още виси на врата ми!

— Ще продължаваш ли да я носиш?

Погледът й се разведри.

— Помогни ми да се кача на коня. — Гален пристъпи напред, вдигна я и тя преметна тромаво крак през гърба на Павда. — Чувствам се… повече от странно.

— Това ще мине. — Гален остана неподвижен, без да откъсва очи от нея. — Защо престана да се гневиш?

— Не съм… — Тес млъкна, отговори на погледа му и обясни просто: — Прав си, не обичам да се чувствам безпомощна, но ще търпя, докато ми позволяваш да запазя гордостта си.

Гален отмести очи.

— Мъжът също се чувства безпомощен, когато го обземе желание. Страда, не може да спи и не желае нищо по-страстно от това да проникне дълбоко в утробата на някоя жена. Вчера излязох от стаята ти с намерението да отида при друга. При която и да е.

Тес застина на седлото.

— И… отиде ли?

— Не.

— Защо не?

— Та ние сме женени съвсем отскоро!

— Не те разбирам.

— Постъпките ми се следят най-внимателно. Не искам някой да остане с впечатлението, че не те намирам привлекателна.

Тес се изчерви.

— Не съм толкова неопитна. Знам, че всички мъже изневеряват на жените си. Нямаше да се разтревожа.

— За мен обаче, това е от голямо значение.

— Наистина ли? — намръщи се тя. — Странен човек сте вие, повелителю мой.

— Признавам. — Усмивката му стана несигурна. — Откакто те срещнах, действията ми стават все по-странни.

— Предпочитам връзката ни… да стане по-ясна. Не ми харесва как си играеш с мен на котка и мишка.

— Никак ли? Кажи ми, Тес, не намираш ли, че ситуацията е „интересна“? Нима сърцето ти не бие по-силно, защото не знае какво може да се очаква от мен?

— Може би, но това още не означава, че чувството ми се нрави.

Гален избухна в луд смях.

— С времето ще ти стане по-леко. Физическата жажда не трае по двайсет и четири часа в денонощието. Тя е на приливи и отливи.

— Това звучи като дълъг, изпълнен с усилия процес, а ти не изглеждаш много търпелив човек.

— Търпелив съм, само когато наградата си заслужава. — Гален протегна ръка и най-естествено докосна бедрото й.

Тес спря да диша, очите й потърсиха лицето му. Тя усети приятната тежест на дланта му през тънката материя и бе обзета от спомена за снощната интимност. Намокри устните си с език и пресекливо промълви:

— Стражите…

— Те не ни виждат. — Гален беше застанал така, че препречваше с тялото си гледката на застаналите пред портата стражи, и не преставаше да милва бедрото на Тес, без да откъсва очи от нейните. — Мога да проявя търпение, но не съм монах — продължи дрезгаво той. — Затова винаги ще има момент като този, в които трябва да те докосвам.

Ръката му я опари през плата и тя почувства как гърдите й се наляха и изпълниха корсажа. Гален я пусна и отстъпи назад.

— Научих се да чакам. — Метна се на седлото и продължи: — Научих се, дори да се наслаждавам на очакването, стига то да не трае твърде дълго.

— А ако се проточи? — попита несигурно Тес.

За част от секундата, овладяната фасада се пропука под напора на необуздана страст.

— Тогава природата ще вземе връх над волята. Да се надяваме това да не се случи. — Той се обърна и посегна към юздите на Павда. — Притискай здраво коленете си и дръж гърба изправен. Ще те водя за юздите, докато свикнеш с новия ритъм.

 

 

— Спри, по дяволите! — Копитата на Селик изтропаха точно зад гърба й и само след миг мощният жребец я задмина.

Тонът на Гален беше остър и може би трябваше да го послуша, но тя нямаше никакво желание да спре. Тази сутрин небето беше синьо, слънцето грееше, вятърът си играеше с косата й и отнемаше дъха й. Кръвта пулсираше в тялото й, Павда премина от тръс в галоп и Тес имаше чувството, че лети с копринено килимче. Отново заби шпори в хълбоците на кобилата, за да я накара да побърза.

Ала Селик се изравни с нея и Гален посегна с твърда ръка към юздите.

— Не! — извика сърдито тя. — Още не!

Чу дълбокия му гърлен смях, когато Павда премина в тръс.

— Още две мили, и ще бъдем на половината път до Саид Абаба. — Усмивката му изчезна. — Защо не ме послуша?

Тес се засмя щастливо.

— Павда има нужда да полудува. — Тя помилва врата на кобилата. — Освен това Селик е твърде бавен.

— Странно, как все пак успя да те настигне. — Гален стисна устни. — Никога повече не си позволявай да не ме слушаш, Тес! Особено когато сме извън градските стени.

— Няма опасност. Цяла седмица яздим по този път и не срещнахме никого. — Тес преброди с поглед пустинната местност, чак до зелените хълмове в далечината. — Няма жива душа. Вече ти казах… — Тя спря и посочи високата каменна постройка, кацнала върху втория хълм. Досега не я беше забелязала. — Какво е това?

Гален хвърли поглед към кулата и лицето му се затвори.

— Наблюдателна кула, издигната от дядо ми. Издигнали са я, за да следят товарите със злато, които пътуват към Заландан от разположените около хълмовете мини. По този начин се надявали да предотвратят нападенията на разбойниците. Кулата отдавна не се използва.

— Защо? Да не са се свършили разбойниците?

— Напротив, има ги и то доста. Някои неща не се изменят…

— Защо тогава…

— Да се връщаме. — Гален обърна коня си с бързина, която я стресна. — Тази сутрин пропилях достатъчно време.

Преди да заговорят за кулата, не смяташе ездата с нея за пилеене на време.

— Изглежда толкова… самотна. Веднъж Паулина ми разказа приказка… за вещицата, която затворила горещо обичаната си дъщеря в една висока кула, за да я предпази от суровия свят и никой да не може да й я отнеме.

— Не мога да повярвам, че жизнерадостна жена като Паулина се е заинтересувала от такава приказка.

Тес захихика.

— Почакай, още не съм свършила. Дъщерята оставила косата си да порасне и любовникът се изкачвал по нея. Всяка нощ заставал под кулата и викал: „Принцесо, принцесо, пусни косата си!“ Тя разплитала плитките си и любимият се качвал в кулата, за да прекара нощта с нея. Паулина беше възхитена от хитростта й.

— Как свършва историята?

— Нямам понятие. Паулина се интересуваше само от частта, която ми разказа. — Тес хвърли любопитен поглед към кулата. — Може ли утре да я разгледаме отвътре?

— Не! — Остротата на тона му я изненада. Погледна лицето му и затаи дъх. Ръката й неволно стисна по-здраво поводите. — Стой далеч от кулата, Тес.

— Защо?

— По дяволите, не ти ли е достатъчно, че аз го искам! — ядоса се още повече той. — Трябва ли да поставяш под въпрос всяко мое нареждане? Стой далеч от кулата!

— Твърде неразумно от твоя страна да не обясняваш причината — възрази засегнато тя. — Ако съществува някаква опасност, обясни ми.

— Да, в кулата дебне опасност. — Той изговори всяка дума с ясно доловима настойчивост.

— Бандити ли има?

— Не.

— Може би кулата заплашва да се срути?

— Не знам. От години не съм влизал вътре.

— Тогава не разбирам…

— Не е нужно ти обяснявам. — Очите му искряха, цялото лице беше напрегнато. — Достатъчно е да знаеш, че в кулата дебне опасност.

— Щом няма бандити… Не разбирам.

— Опасността идва от мен. — В думите му звучеше неприкрита заплаха. — От мен, по дяволите!

Той пришпори Селик и полетя в див галоп към портите на Заландан.

 

 

— Саша, вчера видях на един от хълмовете наблюдателна кула. Огромна, страшна кула. — Тес говореше подчертано равнодушно, очите й бяха втренчени в дъската за шах. — Гален каза, че е издигната от дядо му.

— Така ли? — Саша вдигна една фигура.

— Защо са престанали да я използват?

— Не попита ли Гален?

— Да.

— Щеше да ти каже, ако искаше да го знаеш.

— Ти си невъзможен. — Тес вдигна поглед и го изгледа мрачно. — Защо не ми позволява да зная?

— Не е нужно да знаеш всичко, малката ми. — Саша се облегна назад в креслото. — Цяла седмица ме влачиш по града и събираш сведения и забележителности като любопитно малко момиче.

— Заландан ме интересува. — Тес посегна към дамата от слонова кост. — Не разбирам, защо Гален обгръща кулата с такава тайнственост.

Усмивката на Саша избледня.

— Стой далеч от кулата, Тес. Онова, което ще намериш там, няма да ти хареса.

— Паяжини и мишки.

— И спомени.

— Спомени? — Тя го погледна в очите. — Значи знаеш нещо. Хайде, разкажи ми.

Саша поклати глава. От устните на Тес се изтръгна ядно проклятие.

— Спомените не са заплаха.

— Спомените на Гален са точно такива.

— Защо?

— Защото са по-диви и по-горчиви от тези на другите хора.

— Какви спомени?

Саша замислено поклати глава.

— Престани да се ровиш, момиче. — След кратка пауза прибави: — Гален се състои от двама души, които все още продължават да се борят помежду си. Докато владее спомените си, той не представлява опасност за теб.

Тес направи гримаса.

— Преувеличаваш. Гален умее да контролира чувствата си.

Саша се усмихна любопитно.

— Би ли искала да раздразниш тигъра?

— Със сигурност не. Само съм любопитна.

— И нетърпелива.

Тес не бе очаквала да я разкрият толкова лесно. Господи, дано и Гален не беше забелязал! Миналата седмица бе проумяла, че той нарочно минава от шеговит флирт към сурова чувственост, за да надвие съпротивата й. Посред някоя шега или спор се появяваха един поглед, едно докосване, една дума, които я запращаха безпомощна в дълбините на желанието. Напрежението в сърцето й растеше. Улавяше се, че копнее за сладките му, мъчителни думи и погледи. Понякога имаше чувството, че не издържа. Той трябваше само да протегне ръка и…

Тес се изчерви и се надигна.

— Не разбирам за какво говориш. Омръзна ми тази глупава игра. Ще дойдеш ли с мен?

Саша бе свел очи към дъската.

— Не мисля. Още днес тръгвам към Тамровия.

Тес се обърна като ужилена.

— Защо?

— Гален иска да знае, кога баща ти ще научи, че си напуснала Франция. Аз съм единственият, чието присъствие е логично и няма да събуди подозрения.

— Минали са само три седмици. Не вярвам татко да е узнал нещо…

— Наистина не е много вероятно. — Саша бутна стола си и се изправи. — Гален не желае да го изненадат откъм гърба.

Тес се разхождаше неспокойно по терасата, втренчила поглед в далечината.

— Струва ми се, че Белайо принадлежи към друг свят. Тук ми харесва много повече.

— И на мен.

— В началото ми се струваше невъзможно. Хората ми изглеждаха сериозни и строги, но веднага обикнах Виане. Сега обичам и Юсуф, и Саид и…

— Халим?

— Как да обикна Халим? Щом ме погледне, ме обзема чувството, че желае да се превърна в камък. — Тес направи гримаса. — Не мога да си представя, че ще стане съпруг на Виане.

— Аз също.

Горчивината, която пролича в думите му, накара Тес да се обърне и да го погледне смаяно. Изразът на лицето му я уплаши.

— Саша?

Засегнатата гордост отстъпи място на тих копнеж.

— Не се бой, Тес. Ще се справя някак.

— Виане? — Тес заклати изумено глава. — Не разбирам. Вие изобщо не си приличате.

— Може би именно това е причината да не мога да се откъсна от нея. Изглежда приликата не е предпоставка за голямата страст. — Мъжът вдигна рамене. — Знам само, че ми е достатъчно да я погледна в лицето, за да се почувствам спокоен, овладян, просто много по-добре, отколкото през целия ми досегашен живот.

— Спокоен? Ти?

— Може би съм търсил именно това.

По лицето й се изписа съмнение. Саша и спокойствие, тези неща нямаха нищо общо помежду си. Ала не беше нейно право да съди необуздания си братовчед.

— Значи трябва да я имаш — заключи твърдо тя. — Всъщност това не би трябвало да бъде проблем. Ти си много по-достоен за любов от мрачния Халим.

Саша избухна в смях.

— В твоите уста всичко звучи просто.

— Точно така. Трябва само да намерим начин да го осъществим. Гален няма нищо против, нали?

— Не, но Виане…

Тес направи нетърпелив жест с ръка.

— Ще я убедим да промени мнението си.

— Не можеш да промениш природата, само защото така искаш.

— Ще се опитам. Виане е мила и умна. — Тес смръщи чело. — Липсва й независимост и приключенски дух. Докато си в Тамровия, аз ще се опитам да й вдъхна малко от своята смелост.

Саша поклати глава.

— По-добре помисли за самата себе си.

— Искам да ти помогна. — Тес усети как очите й се пълнят със сълзи. — Саша, толкова те обичам…

— Искаш да пренаредиш света, само за да ме направиш щастлив. — Саша протегна ръка и помилва светлата къдрица, която се виеше по челото й. — Виане е част от този свят, Тес. Тук са корените й.

— А твоите не, така ли?

Саша поклати угрижено глава.

— Аз не съм от племето Ел Залан, а тук не приемат толкова лесно чужденците. Всъщност не знам къде е мястото ми…

Май и тя не знаеше… Тес усети пронизваща болка.

— Ти си принц на Тамровия.

— Това не означава нищо за заланите. Тук Халим се радва на много по-голяма почит от мен. — Саша се наведе и нежно я целуна по носа. — Тръгвам след час. Щом пристигна в Белайо, ще ти пратя вест, скъпа. Всичко хубаво!

— Ще сляза да се сбогувам с теб на двора.

Саша тръгна към вратата, но спря още веднъж и се обърна.

— Стой далеч от кулата, Тес.

Побиха я студени тръпки. Нямаше намерение да се поддаде на очарованието, което излъчваше тайнствената стара постройка. Нека Гален запази спомените и тайните си за себе си. Тя нямаше да остане дълго в тази страна и не биваше да прекрачва бариерите, които съпругът й издигаше около нея.

Въпреки това щеше да се постарае да убеди Виане, че Саша ще бъде прекрасен съпруг. Това нямаше да навреди никому.

Саша като съпруг. Тя се усмихна, осъзнала, че не може да си представи подобна гледка.

Но щом братовчед й си бе загубил ума по Виане, нейно задължение беше да му помага с всички сили.

Шеста глава

Час по-късно Тес чу тропот на копита и мъжки гласове, долитащи откъм двора. Тя изскочи навън, тъкмо когато Саша излизаше от обора. Тридесет увити в широки роби ездачи чакаха на неспокойно танцуващите си коне. Гален, който вече беше яхнал Селик, насочи жребеца към нея.

— И ти ли заминаваш? — попита тя, правейки усилия да скрие изненадата и разочарованието си. — Защо не ми каза нищо?

— Защото мразя с цялото си сърце сцените на сбогуване. Саид ще ме придружи, затова помолих Халим да ти съобщи по-късно.

— Колко любезно.

От устните на Гален се изтръгна полугласно проклятие.

— Ще отида само до границата. Халим ми разказа някои неща за планинските племена, които никак не ми харесаха. Саша отива в Тамровия по мое поръчение и аз трябва да се погрижа преминаването му през областта на Тамар да бъде безопасно.

— Няма нужда да ми даваш обяснения. Нямам намерение да се карам с теб. Всъщност се радвам, че оставам сама. — Тя вирна брадичка. — Просто съм на мнение, че щеше да бъде много по-учтиво, ако ми го беше съобщил лично.

— Вече казах, че сцените на сбогуване са ми неприятни.

— Приличието и учтивостта също. — Гласът й потрепери, макар и едва забележимо, и тя трябваше да положи много усилия, за да продължи: — Всички ние сме принудени да вършим неща, които не желаем. Защо иначе бих дошла в Заландан?

— За да ме тормозиш и измъчваш! Е, добре, не се държах достатъчно учтиво, но не съм искал да те засегна. Надявам се въпреки това да ми пожелаеш добър път.

— Но, разбира се. Желая ви добър и безопасен път, господарю.

— Ако имаш нужда от нещо, обърни се към Халим. По време на отсъствието ми той е най-важната личност тук.

— Сигурно ще се справи отлично със задълженията си. Високомерието му може да се сравни само с твоето.

— По дяволите, Тес, повярвай, че така е най-добре. — Тъмните очи святкаха заплашително. Изражението му издаваше напрежение. — Търпението ми свършва. Трябва да се махна от теб, поне за известно време.

— И както винаги, решенията взимаш ти. Караш ме да се чувствам като дребна фигурка, която местиш по свои собствени правила. — Тя го погледна право в очите. — Смятам, че е време да започнем нова партия шах, господарю.

— Така ли? — Гален застина на мястото си. След малко лицето му грейна в дръзка усмивка. — Ще поговорим за това, щом се върна.

Тес поклати глава.

— Няма да те има цяла седмица… Пък и не вярвам да се върнеш толкова бързо. Само от границата до Заландан ни трябваха пет дни.

— Тогава нищо не ме подтикваше да бързам. — Погледът му беше съсредоточен върху лицето й. — Сега обаче имам сериозна причина да препускам като дявол.

Тес усети как я залива гореща вълна и се задъха.

— Наистина ли? — попита едва чуто тя.

— О, да. — Мъжът не откъсваше очи от нейните. — Знаеш ли каква е тя?

Естествено, че знаеше. Напрежението, с което вече беше добре запозната, се появи отново и обгърна двамата с чувствеността си. Тес с учудване установи, че именно такава реакция е искала да предизвика у него. Може би Саша имаше право. Тя искаше да раздразни тигъра. Преглътна конвулсивно, обзета от непонятно вълнение.

— Надявам се ти да ми я кажеш.

— Добре. Нека го кажа с твоите собствени думи — усмихна се Гален. — Омръзна ми тази игра на котка и мишка.

Само след минута двамата със Саша вече излизаха от двора, следвани от въоръжения отряд, който не спазваше никаква дисциплина. Тес усети как сърцето й бие в гърлото. Радостното очакване на предстоящото приключение й действаше зашеметяващо.

Тя направи крачка напред и спря. Не можеше да се втурне подире му. Той веднага щеше да я отпрати. Трябваше да чака завръщането му.

Господи, как мразеше да чака!

Е, този път щеше да се примири със съдбата и да си потърси занимание, с което времето да мине бързо.

Тя се обърна и хукна по стълбата към входната врата, прекоси няколко коридора и стигна без дъх до покоите на Виане.

Младата жена, която беше застанала на терасата, се извърна смаяно, когато Тес нахлу в помещението като понесен от вихрушка лист, с пламнали бузи и сияещи очи.

— Реших, че не полагаме достатъчно усилия да обучим Александър и Роксана — обясни Тес и закрачи решително към птичарника. — Крайно време е да ги запознаем със задълженията им.

 

 

— Защо не можете да ме разберете? Казах, че желая да видя домакина… — Тес хвърли бегъл поглед покрай слугинята, която й бе отворила вратата, и видя бързащия по стълбите Юсуф. — Слава богу! — засмя се тя. — Ето го и него. — Втурна се покрай възмутената жена и застана пред Юсуф, който беше замръзнал на мястото си. — Добре, че се появи. Не можах да й обясня, че трябва да вляза и да говоря с теб. Вече си мислех, че ще се наложи да…

— Маджира! — Зяпналата му уста се затвори шумно. — Не се сърдете на бедната слугиня. В Заландан почтените жени не посещават мъжете в къщите им.

— Не само в Заландан. Където и да живеят, жените са ограничавани от железни решетки и глупави правила. — Тес направи пренебрежителен жест с ръка. — Все едно, с времето аз се научих да заобикалям повечето правила. Достатъчна е малко повече упоритост и решителност.

— Разбирам… — Юсуф прогони слугинята с небрежно махване и побърза да слезе по стълбата. Ужасеният му поглед претърси салона зад Тес. — Всемогъщи боже! Къде са придружителите ви?

— Я не ставай смешен. Нямам нужда от охрана, за да те посетя.

— Наистина ли сте сама? — прошепна с жалък вид Юсуф. — Аз обаче ще имам нужда от охрана, когато маджиронът узнае, че сте ме посетили сама, без придружител. Не е прилично да…

— Говориш като Саид. — Тес изкриви лице в сърдита гримаса. — Света Мария, как мразя тези неща! Не желая постоянно да бъда обкръжена от ято петли, които не престават да крякат.

По шокираното лице на Юсуф пробягна усмивка.

— Доколкото знам, петлите пеят, а не крякат.

— Разликата е незначителна. Още не си ме попитал, защо съм тук.

— Уплахата ми отне дар слово.

Тес избухна в смях.

Юсуф се ограничи с поклащане на глава.

— Ти изглеждаш сериозно уплашен, затова ще побързам да ти разкрия причината за идването си — каза Тес. — Искам да използвам покрива ти.

— Какво?

— Когато Гален ме заведе в къщата на Халим, забелязах, че домът ти е много висок. Покривът се извисява над целия град. Искам да се качим там, за да пусна Александър.

— Александър?

— Това е моят пощенски гълъб. Е, той всъщност не е мой, но аз съм се заела да го обучавам. Има още един, но Роксана е лишена от този инстинкт и трябваше да посветим цялото си внимание на Александър.

— Не можете просто така да идвате в дома ми — побърза да възрази Юсуф. — Не е прилично.

— Искаш да кажеш, че трябва да си потърся друга къща? Жалко. Сигурна съм, че никой друг покрив не е така висок като твоя, освен това ще се чувствам ужасно неловко да тръгна от къща на къща и да моля напълно непознати хора…

— Не! — прекъсна я ужасено Юсуф. — Не бива да правите това! — Той спря за миг й като забеляза решителната й физиономия, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. — Колко време ще използвате покрива?

Лицето й се разведри.

— О, не вярвам да е дълго. Ще идвам всеки ден и най-много след седмица всичко ще бъде свършено.

— Ала когато маджиронът се върне в града, трябва веднага да прекратите посещенията си.

Тес кимна.

— Надявам се, че Александър притежава достатъчна интелигентност и много бързо ще проумее какво се иска от него.

— Аз също се надявам. — Юсуф повторно въздъхна. — Ще отпратя прислугата, за да не тръгнат слухове. Мога само да се надявам, че посещенията ви ще останат незабелязани. — Погледът му остана прикован в червената й коса, която сякаш блестеше в пламъци. — Но май изисквам твърде много.

— Сигурна съм, че никой няма да узнае — отговори с усмивка Тес. — Много ти благодаря, Юсуф. Знаех, че мога да разчитам на помощта ти. — Тя се обърна и закрачи към вратата. — Ще дойда утре, малко след обед.

Юсуф кимна потиснато.

— За съжаление. Но ще ви чакам, маджира.

 

 

Пясъкът на дюните се раздвижи, надигна се и се понесе с призрачна прелест през огряната от луната нощ.

Пустинята изглеждаше необитаема, но впечатлението можеше да бъде измамно. Гален се взираше неотстъпно в безлюдната пустош.

— Смяташ ли, че Тамар ни дебне отдалеч?

Гален се обърна. Саша вървеше към него откъм палатковия лагер.

— Вероятно. Намираме се в неговата област.

— Дали ще ни създаде трудности?

— Не… ако не го прихванат дяволите. — Гален сви рамене. — Удвоих стражите. Щом прекосим границата с Тамровия, вече няма опасност.

— Освен опасността да припаднем от изтощение. — Саша изгледа критично приятеля си. — Никога не съм те виждал да пришпорваш така немилостиво хората си.

— Трябва да те отведа бързо до границата. Сред племената слуховете се разпространяват светкавично. Съществува възможност Тамар да е разкрил истинските причини за женитбата ми и да ги подстрекава към бунт.

Погледът на Саша беше скептичен.

Гален вдигна рамене.

— Е, добре. Неспокоен съм и искам да се върна колкото се може по-бързо в Заландан. — Той се обърна и тръгна към завивката си, просната пред лагерния огън. — През последните месеци оставах твърде малко там.

По устните на Саша пробягна усмивка.

— О, животът на владетеля наистина е натоварен с много отговорност и трудни държавни дела. — Той се отпусна върху одеялото с гръб към огъня и се приготви за сън. — Какъв късмет, че съм само едно конте от благороден произход, което винаги прави онова, което си иска.

Гален знаеше много добре, че Саша подозира истинската причина за бързането му. Двамата бяха живели твърде дълго един до друг. Саша непременно беше забелязал, че единствено физическото желание го подтиква да се върне по-скоро при Тес. Учудващо беше само, че той не можеше да му отговори по обичайния си открит начин. Саша знаеше, че Гален често изпитва нужда от жена, но знаеше също, че след завръщането си в Заландан владетелят не е посетил нито една от кадъните, които му бяха на разположение.

Той не се поддаваше на желанията си, не само защото не желаеше да опетни доброто име на Тес, или поне така му се искаше да бъде. Беше твърде зает, времето му беше запълнено и не можеше…

По дяволите, защо се самоизмамваше! Защо мамеше и Тес, и Саша! Той не искаше леки жени. Искаше само Тес.

Желаеше я още от онази първа вечер в обора и страстта и жаждата му да я има бяха нараснали дотолкова, че му стигаше само да я погледне и желанието заплашваше да го надвие.

Ето и сега, само щом помислеше за нея и го обземаше див копнеж.

Той измърмори някакво проклятие и се обърна към огъня. Пламъците горяха ярко като къдриците й. Не, не беше така. Косата на Тес пламтеше в огнени тонове, но те бяха по-дълбоки, по-меки.

Гален затвори очи, твърдо решен да прогони всяка мисъл за съпругата си. Щом я направи своя, нещата ще се променят. Властта, която тя упражняваше върху него, ще намалее, щом утоли жаждата си… и нежността…

Не, не искаше да мисли за нежността, която тя будеше у него, нито за начина, по който го развеселяваше. Беше съвсем естествено, че след няколко часа раздяла отново се стреми към нея. Тази жена искреше от жизненост и беше разбираемо, че се чувства привлечен от тази joie de vivre. Въпреки това беше най-добре да съсредоточи мислите си върху физическата наслада. Тя можеше да бъде задоволена. Тя нямаше да му причини болка.

По дяволите, и това не беше вярно! Нима сега не се чувствам адски зле, каза си горчиво той. Но времето на чакане свършваше. Щом се върнеше в Заландан, щеше да задоволи глада, който го мъчеше вече повече от месец.

Гален побърза да прогони по-далеч мислите за Тес, казвайки си, че още утре ще потегли за Заландан, но не се знае кога ще стигне. Колко ли време щеше да мине, преди да се съедини, с Тес…

 

 

Някой я следеше!

Тес ускори крачка и зави зад близкия ъгъл. Беше време за вечеря и улиците на Заландан бяха пусти. От двете й страни входовете на магазинчетата зееха като тъмни пещери. Младата жена потрепери.

Може би се лъжеше. Може би стъпките, които ускоряваха или забавяха ход заедно с нейните, бяха просто плод на въображението й… Кой би посмял да я следи?

Тя посегна инстинктивно към златния медальон на врата си. През изминалите дни бе открила, че може да се движи безпрепятствено из Заландан, макар че градът не беше лишен от разбойници и крадци. Медальонът. Тес беше убедена, че причината да се разхожда необезпокоявана е именно в него. Той я пазеше като невидима броня. Бронята на Гален.

Ала Гален бе заминал преди три дни. Може би преследвачът се интересуваше повече от златния медальон, отколкото от предупреждението, съдържащо се в него…

— Стой! — Гласът зад гърба й беше рязък, мъжествен, свикнал да заповядва.

Сърцето й направи скок. Тес хукна да бяга.

— Маджира!

Гласът й се стори познат и тя почувства облекчение. Обърна се и се озова пред едра мъжка фигура, загърната в широка роба. Халим!

— Ох, как ме уплаши, Халим! Не очаквах… — Тя си пое дълбоко въздух и се изпъна гордо, забелязала неодобрителното му изражение.

— Не бива да се разхождате сама.

— Какво може да ми се случи?

— Аз отговарям за сигурността ви… и за поведението ви, докато маджиронът отсъства. — Халим стисна устни. — От днес нататък няма да напускате палата!

В сърцето на Тес пламна луд гняв.

— Ще ходя, където си поискам.

В усмивката му нямаше и следа от веселие.

— Значи ви харесва да влизате в къщата на Юсуф Бенардон?

Очите й се разшириха от уплаха.

— По дяволите! Защо ме шпионираш, Халим?

— Само изпълнявам дълга си към владетеля. — Мъжът направи кратка пауза и продължи: — Когато ратаите в обора ми казаха, че не сте яздили Павда, откакто маджиронът е напуснал града, любопитството ми се събуди.

— Затова ли ме проследи днес?

— Считам, че имате нужда от защита. — Халим сведе глава. — Бях твърдо уверен, че сте излезли да си купите нещо от базара.

— От къде на къде?

— Имайки предвид произхода ви, трябваше веднага да се сетя. Жените от Запада рядко напускат сигурния си дом, заради някакви безобидни развлечения.

Тес го изгледа смаяно и след малко попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Смятам, че знаете много добре.

— Кажи го гласно!

Мъжът се усмихна. Мрачно.

— Юсуф е млад и силен, истински бик. Дамите много го харесват.

— Продължавай.

— Маджиронът го няма, а западните жени са нетърпеливи да задоволят желанията си.

— Виждам, че нямаш и понятие от западните жени — отвърна ядосано Тес.

Усмивката му се изпари.

— Знам достатъчно и няма да допусна приятелят ми да бъде обезчестен в очите на заланите. Забранявам ви да влизате в къщата на Юсуф.

— Ще ходя, където си поискам.

— Ако го посетите още само веднъж, ще го намерите мъртъв.

— Какво? — прошепна ужасено Тес.

— С вас мога да се разправя само със съгласието на маджирона, но във всичко останало разполагам с абсолютна власт. Юсуф ще бъде отстранен. — Халим направи кратка пауза. — Така ще обезвредя и всяка друга заплаха за маджирона.

Тес поклати замаяно глава.

— Само защото съм отишла в къщата му?

— Защото прекарахте три следобеда сама с него. Признавам, че проявихте дискретност, но ако продължава така, срещите ви ще станат предмет на клюки и това ще опетни честта на маджирона.

— И ще убиеш човек, за да го предотвратиш?

— Съпружеската невярност у нас не се радва на търпимост, както е във вашата страна. — Само очите блещукаха на неподвижното, сериозно лице. — А Гален няма да пощади невярната си съпруга. Макар да ви дава прекалена свобода, няма да допусне да имате и друг мъж, освен него.

Тес пое дълбоко въздух, за да обуздае гнева си.

— Ти ме обиждаш.

Лицето му остана безизразно.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не съм невярна съпруга?

— Западните жени отлично умеят да лъжат.

— Това е невероятно! — Тес едва не замахна да го удари. — Нямам намерение да се защитавам, срещу позорните ти обвинения. — Тя се обърна и забърза надолу по улицата.

— Не отивайте при Юсуф! — извика подире й той.

— Ще правя каквото си искам. — Тя му хвърли сърдит поглед през рамо. — Няма да допусна да се месиш в живота ми, Халим.

— Още само едно посещение в дома на Юсуф, и ще ви поднесат главата му в кошница.

Тес спря като закована и се взря ужасено в безмилостното му лице. По гърба й пробягаха студени тръпки. Едва сега повярва, че Халим ще изпълни заплахата си.

— Ти си истински дивак. Безсъвестен, нецивилизован.

— Понякога. — Халим отново се усмихваше. — Ще ви кажа още нещо и нека то ви послужи за предупреждение — Гален беше този, който ме научи на това още от дете. Сравнен с бесния от гняв Гален, аз съм кротък като агънце.

 

 

— Върна ли се? — Тес изтича на терасата и се опита да различи нещо в сянката на пиперовото дърво. — Наистина ли се върна?

— Преди час. — Виане излезе от птичарника с усмихнато лице. — Прави го вече за трети път.

— Даде ли му зърна?

— Разбира се — кимна Виане. — Веднага след като кацна до Роксана.

— Едва преди час? — Тес се намръщи. — Времето не е добро. Пуснах го от покрива на Юсуф преди цели два часа. Кой знае къде е обикалял.

— Какво значение има? — засмя се Виане. — Цяло чудо е, че намери пътя за дома.

— Не е чудо, а инстинкт! — Тес сви рамене. — Надявам се следващия път гладът да го подтикне да лети по-бързо. Виконтът твърдеше, че това е тайната на цялата дресура. — Бръчки прорязаха челото й. — Почвам да мисля, че гълъбите са ужасно глупави. До къщата на Юсуф се стига за не повече от час. Можех да се прибера по-рано от него.

— Какво? Нима си прекосила града пеш? — Виане я погледна с разширени от уплаха очи. — Нали знаеш, че не бива? Аз никога не бих…

— Не ме заплашваше никаква опасност. — Тес се проклинаше за бързия език. Трябваше да премълчи пред Виане, че не е яздила Павда. Сестрата на Гален и без това трепереше от страх, че снаха й се движи навсякъде без позволение. Трябваше да запази самообладание. — Когато първия път го отведох на кон, той толкова се изплаши от необичайния тропот, че едва успях да го успокоя. Мина много време, преди да полети.

Виане поклати глава.

— Е, да, като не пожела да те придружава някой коняр…

— Смятам, че е време да го пуснем на по-дълго разстояние — прекъсна я бързо Тес.

— Какво си замислила? — Виане застана нащрек. — Къщата на Юсуф е на края на града.

— Значи трябва да излезем извън градските порти — отговори решително Тес.

— Не! На жените от палата е забранено да излизат извън града!

— С Гален яздехме чак до хълмовете.

Виане я изгледа разтревожено.

— Знаеш, че никога няма да ти позволи да излезеш на езда сама, дори да те придружава коняр. До връщането на Гален, ще трябва да се задоволим с къщата на Юсуф. После може би ще го убедим…

— Да го убедим? — Тес недоволно изкриви лице. — Това е просто друга дума за „помолим“ и оставя в устата ми дяволски горчив вкус.

— Гален е много снизходителен към теб. Никоя друга жена не се ползва с такава свобода — обясни трезво Виане. — Трябва да знаеш, че за жените е необичайно да излизат на езда с мъжете си, да не говорим да се разхождат сами. Сигурно му се налага да слуша доста укори, че ти позволява толкова волности.

— Не вярвам да го е грижа.

— Той е свикнал да воюва — отговори замислено Виане. — След смъртта на татко полага всички усилия да приближи Заландан до западната цивилизация, но много от нашите хора не желаят да се откъснат от старите обичаи.

— Като Халим.

— И като мен.

— Ти?

Виане кимна.

— В това отношение двамата с Халим много си приличаме. Смятам, че старите обичаи са разумни и почтени.

— Какво му е разумното да стоиш затворена в стаите си? Също като птица в кафез!

— Домът на птиците е прекрасен. А и никога не гладуват.

— Никога не познават и вкуса на свободата.

— Александър вече знае какво е свобода — намигна й весело Виане. — Нали го пускаш да се носи по вятъра.

— Дори тогава го подкупваме с лакомства, за да се върне в кафеза. — Тес поклати глава. — Ако не беше толкова глупав, щеше да отлети и да се грижи сам за себе си.

— Тогава нямаше да имаме пощенски гълъб.

— Не — отговори с мрачно лице Тес, припомнила си последната среща с Халим. — Ти изобщо не приличаш на годеника си. Той е едно диво животно.

Виане вдигна смаяно тънката си вежда.

— Защо се гневиш? Какво е направил, за да те настрои така срещу себе си?

Тес не посмя да й разкаже за срещата с Халим.

— О, просто не мога да го понасям — промърмори недоволно тя.

— Понякога изглежда властен и рязък, но има своите основания. Израснал е в едно от дивите племена по границата и през целия си живот е видял само битки и проливане на кръв. Когато поиска, става много мил.

— Но не е забавен. От него можеш да чуеш само укори и напомняния за задълженията ти. — Тес направи кратка пауза и допълни: — Със Саша никога няма да скучаеш.

Виане се изчерви и отмести очи.

— Не, със Саша е невъзможно да се скучае.

— Той също може да бъде мил и добър… когато иска.

— Ти го познаваш по-добре от мен.

— Освен това е красив и представителен. Всички дами са на мнение, че Саша изглежда великолепно.

— Така е. — Виане прекоси терасата и се приведе над перилата, за да погледне към града и издигащите се зад него планини. — Защо говорим за Саша, Тес?

— Защото той те обича. Много.

— Знам…

— Ти също го обичаш.

— Той засяга някаква струна дълбоко в мен. — Виане сключи пръсти около каменните перила. — Това е наистина обезпокояващо.

— Със Саша ще бъдеш много по-щастлива, отколкото с Халим. Той ще ти даде свобода.

— Вече ти казах, че свободата няма особена ценност за мен.

— Би трябвало да има — отговори сериозно Тес. — Ако знаеше колко е прекрасно да…

— Не бих искала да говорим повече за това. Тревожа се.

Повярвала, че е постигнала, макар и малък напредък, Тес усети изкушение да продължи с убеждаването, но след миг реши, че засега е достатъчно.

— Добре. Желая ти само най-доброто.

Огромните очи на Виане блещукаха като скъпоценни камъни.

— Надявам се да не ми се разсърдиш, че отклонявам разговора. Ти си ми много скъпа…

— Така ли? — учуди се Тес. — А аз си мислех, че само ти… досаждам. Ясно ми е, че от време на време те побутвам доста грубичко…

— Да ме побутваш? — Виане избухна в смях и поклати глава. — Твоето побутване е все едно, че Селик ме влачи зад себе си в пълен галоп. — Тя се смути и побърза да добави: — Но това не ми пречи. Откакто си в Заландан, животът стана много по-приятен!

Тес не можеше да пропусне удобния случай и продължи с желаната тема:

— Саша е много по-интересен от мен. Нека ти разкажа… — Тя спря и се усмихна смутено на укорителния поглед на Виане. — Казвам истината. Още съм много млада, за да се меря със Саша, но горя от нетърпение да го надвия. — Усмивката й изчезна, гласът й прозвуча задавено: — Никога не съм имала приятелка, но вече те смятам за такава. — След кратка пауза прибави: — Това означава… ако ти искаш.

— Разбира се, че сме приятелки — отговори й с грейнало лице Виане. — Приятелки и сестри. Веднага разбрах, че ще стане така.

— Колко си… умна. — Тес се обърна и се загледа в залязващото зад хълмовете слънце. Знаеше, че само буцата в гърлото е виновна за дрезгавия й глас. — Винаги съм несигурна в отношенията си с хората. Надявам се… — Тя се покашля и продължи с подчертана бодрост: — Така, а сега е време да подготвим Александър за следващия полет.

Виане се намръщи.

— Мислех, че сме се разбрали да продължим да го пускаме от дома на Юсуф.

— Не, достатъчно досаждахме на Юсуф. — Тес избягна погледа й. — Стигнах до извода, че той се чувства неловко, когато ни предоставя покрива си.

— Неловко?

Тес си представи как главата на младежа се търкаля в плетена кошница и потръпна.

— Много неловко… наистина. Утре ще му пратя вест, че вече нямаме нужда от помощта му. — „Освен това щеше да му намекне, че е по-разумно да напусне града до завръщането на Гален.“ Хвърли бързо поглед към Александър, който се полюляваше на пръчката си в кафеза. — Ще му дадем малко почивка, преди да предприеме голямото пътуване.

— Какво пътуване? — попита разтревожено Виане. — Откъде ще го пуснем, щом не можем да използваме къщата на Юсуф?

— Трябва да помисля — отговори колебливо Тес. Нямаше намерение да разкрие веднага новия си план. Виане проявяваше смайваща упоритост, когато засягаха чувството й за приличие. Трябваше да използва следващите два дни за внимателни намеци и постепенно посвещаване в намеренията си. Огледа внимателно хоризонта. От това разстояние кулата не се виждаше, но не беше и необходимо. Можеше да си я представи — висока, мрачна, тайнствена, тя й махаше, както първия път, когато я видя. — Сигурно ще ми хрумне нещо интересно.

 

 

Халим пресрещна Гален пред градските порти.

— Бързо се върнахте, маджирон.

— Да, доста бързо. — Гален се извърна към палата и усети очакваното присвиване в слабините, примесено със смущаващо припламване на радост. „Не. Още не. Овладей се. Скоро и това ще стане.“ — Яздихме като дяволи. Всичко наред ли е?

Халим не отговори. Само пришпори коня си, за да се изравни с Гален.

Владетелят му хвърли поглед отстрани и се вцепени.

— Случило се е нещо лошо, нали?

Халим не го поглеждаше.

— В Заландан не е станало нищо, което да буди тревога.

Погледът на Гален се устреми към палата.

— Виане е много добре — отгатна неизречения въпрос Халим и добави: — Става въпрос за маджирата.

Сърцето на Гален спря. От устните му се изтръгна ядно проклятие.

— По дяволите… Нали ти наредих да се грижиш за нея. Да не е болна?

— Здравето й не може да бъде по-добро. — Халим се изчерви от смущение. Наобиколилите ги мъже го караха да се чувства неловко. — Мисля, че не бива да говорим тук…

Гален подкара Селик като луд и скоро двамата се озоваха начело на отряда. Спря едва в двора на палата. Дръпна юздите пред широката външна стълба, скочи от седлото и се обърна рязко към Халим:

— Защо трябва да ми съобщиш вестите си на четири очи?

Халим преглътна и отговори с подрезгавял глас:

— Не исках да опетня честта ви пред мъжете от отряда.

Гален застина на мястото си.

— Да опетниш честта ми?

— Тази седмица маджирата посети дома на Юсуф Бенардон три пъти и остана там по няколко часа. — Халим направи пауза. — Сама.

Гален имаше чувството, че някой го е изритал с все сила.

— Сигурен ли си?

Халим кимна.

— Отиваше пеш, без да вземе със себе си дори един слуга. Говорих със съседите на Юсуф и те ме осведомиха, че всеки следобед той отпращал слугите си. Но няма да има приказки и слухове — побърза да добави Халим. — Заплаших да предам на палача всеки, който разпространи вестта за позора ви.

Позор. Гален усети как в сърцето му се надига несдържан гняв. Тес в леглото на Юсуф, потънала във възглавниците, мъжът над нея… Кръвта закипя във вените му. Въпреки това се постара да разсъждава разумно.

— Понякога нещата са много по-различни, отколкото изглеждат.

— Попитах я, но тя не отрече. Държа се… дръзко.

Естествено, Тес щеше да реагира дръзко. Почти я виждаше как стои срещу Халим със святкащи от гняв очи и му отговаря надменно.

— Попитал си я?

— Казах й, че ако се срещне още веднъж с любовника си, ще му отсека главата — обясни разгорещено Халим. — За мен щеше да бъде удоволствие да го убия заради вас, маджирон.

Гален попита с учудващо спокоен тон:

— Продължиха ли посещенията й?

Халим поклати глава.

— Слугата на Юсуф ми каза, че на следващия ден е пристигнала вест от палата и господарят му е побързал да напусне града.

— Накъде е тръгнал?

— Към едно от планинските племена — отговори с въздишка Халим. — Но… това не е всичко.

Гален му обърна гръб. Не искаше никой да види изражението на лицето му.

— Какво друго имаш да ми съобщиш?

Халим отговори с искрена загриженост:

— Днес, малко след обед, маджирата напусна града. Сметнах за свой дълг да я последвам. — Той спря смутено. — Целта й беше кулата.

Гален се обърна като ужилен.

— Кулата?

— Не вярвам, тя да знае колко е позорно да урежда срещите си там — пошепна смутено Халим. — Сигурен съм, че не са я осведомили.

— Ако не тя, Юсуф знае всичко. — Гален стисна устни. — Както знае и че е лесно да стигне до кулата от планинския лагер.

В очите на Халим заблестяха сълзи.

— Повярвайте, не исках да ви кажа всичко това. Смятах да го уредя сам, преди да сте се върнали.

— Знам, Халим. — Гален усещаше, че момъкът е дълбоко засегнат, но не беше в състояние да го успокои или утеши. Цялото му същество бе съсредоточено в стремежа да обуздае бесния гняв, който бушуваше в гърдите му. Трябваше да мисли, да разсъждава. Не биваше да допусне дивата му природа да вземе връх над разума.

— Какво да направя? Ще отида до кулата и ще я върна.

— Не. — Гален се обърна и скочи на седлото. — Ти вече не носиш отговорност за случая, Халим.

— Позволете ми да ви придружа. Може би Юсуф е…

— Дано да е — усмихна се ледено Гален. — Тогава няма да се наложи да тръгна по следите му.

Халим сви ръце в юмруци.

— Знаех си, че жената от Запад ще ви донесе нещастие.

— Аз сам си го навлякох, Халим. Отдавна знам колко бързо започват да скучаят жените. Трябва винаги да ги държим под око. — Господи, вече говореше като баща си! И защо не? Измамен, бесен от гняв, жадуващ за кръв. — Трябваше да я взема с мен. — Обърна коня си и заключи: — Кажи на Виане, че няма да се върна до довечера.

Прекоси в галоп двора, препусна през града и след минути изхвърча през портите. Той не беше като баща си.

Но във вените му биеше неговата кръв. Дивото го зовеше.

Тес не беше безчестна.

Но смяташе Юсуф за красив мъж. Смееше се с него, шегуваше се.

В много отношения тя беше още дете.

И какво от това? В дните преди тръгването си той я възбуждаше съвсем съзнателно, подготвяше я да го приеме в леглото си. Преди да потегли на път, тя сама го предизвика. Беше готова да опознае мъжа.

Всеки мъж?

Гален изскърца със зъби и пришпори лудо препускащия жребец.

Трябваше да запази самообладание. Трябваше да остане спокоен и разумен. Трябваше да й даде възможност да му обясни.

Господи, ти, който си на небето, дано се удържи, дано не я набие!

Селик се носеше с неизменна бързина към хълмовете.

 

 

Тес извади внимателно Александър от кафеза му.

— Е, малкият ми, вече знаеш какво ти предстои. Трябва само да поискаш истински. — Тя се протегна, приведе се навън от прозореца и запрати гълъба далеч напред.

Александър запляска със сивите си крила, камбанките, закрепени на крачетата му, зазвъняха весело, той се издигна във въздуха, описа прелестен кръг… и полетя на запад.

— Не на запад, глупчо! — изкрещя Тес, която го следеше от кулата. — Защо летиш към Саид Абаба? Кой ще ти даде зрънца там?

Гълъбът продължи усърдно полета си — далеч от кулата… и от Заландан.

Тес се облегна на прозоречната рамка и подпря брадичката си с ръце, взряна разочаровано в бързо отдалечаващата се птица.

— Е, добре, надявам се скоро да се осъзнаеш. — Не се знаеше колко време ще трябва на глупавата птица да открие заблудата си. Тя трябваше да остане в кулата, в случай, че Александър се върнеше при нея, вместо да полети към къщи. Кой знае… може би птичето щеше да загуби ориентация и никога нямаше да намери пътя към палата.

Тес се опита да прецени как падат слънчевите лъчи в стаята. Реши, че ще минат най-малко два часа, преди слънцето да залезе и Виане да се разтревожи.

Щеше да остави достатъчно време на проклетата птица да се върне в къщи. Ако не се появеше до залез-слънце, тя щеше да се върне в палата, надявайки се, че Александър се е проявил като истински пощенски гълъб и се е завърнал у дома.

Междувременно щеше да огледа кулата, която й се струваше доста интересна. Освен това тя предлагаше добри условия за чакане. Помещението за стражите в партера беше обърнато с главата надолу. Масите и столовете бяха преобърнати и изпочупени, навсякъде висяха дебели паяжини, но покоите на етажа бяха обзаведени наистина луксозно. Офицерите, които са командвали този преден пост, изглежда са имали предпочитание към удобствата. Широкото легло край отсрещната стена беше закрито с тежки завеси от синьо кадифе, които предпазваха от хладината на пустинната нощ. Килимът в светлосиньо и бежово почти не се различаваше от този в стаята й. Ала изисканата мебелировка беше покрита с дебел слой прах, навсякъде се виждаха следи от плесен и гниене. Ако преценяваше правилно интелигентността на Александър, предстоеше й дълго чакане. Нямаше намерение да се изтегне на прашното легло, но не можеше и да дочака завръщането му, седнала на каменния под.

Тес избута големия стол, приличен на трон, пред огромната камина. Издърпа мръсните възглавници и ги захвърли небрежно на пода, свали наметката си и я разстла върху стола. После предпазливо се отпусна върху твърдата седалка и с въздишка се облегна назад.

Като цяло, кулата я беше разочаровала. Не откри интересни неща, да не говорим за тайнствени, и изобщо престана да разбира строгата заповед на Гален, да се държи далеч от това място. Единствените обитатели на кулата бяха мишките и паяците.

Тес беше наясно, защо дойде тук. Знаеше много добре, защо непременно държеше да види кулата. Не се чувстваше привлечена толкова от самата постройка, колкото от странната реакция на Гален при вида й. Надяваше се да открие някакво указание за непознатите черти в характера му. Той беше толкова затворен, че никога не би се разкрил доброволно, а тя усещаше, че след завръщането му връзката им ще навлезе в нов етап. Затова сметна, че ще се почувства поне малко по-сигурна, ако…

Сигурна? Странно как можа да й хрумне именно тази дума. Та тя не се страхуваше от Гален. Макар да осъзнаваше, че мъжът до нея може да стане опасен за околните, тя вярваше в умението му да се владее и беше убедена, че поне спрямо нея, той никога няма да се забрави.

Тази кула не можа да й обясни характера на Гален. Трябваше да изчака завръщането му, за да продължи да го изучава. След два, най-много след три дни той щеше да бъде отново в Заландан. Тогава щеше да започне новата игра. Тя се опита да потисне възбуденото треперене, което не закъсня да се появи в утробата й. Представата за близост с Гален беше повече от обезпокояваща. По-добре да мисли за глупавата птица, която летеше в посока към Саид Абаба.

Прашинките танцуваха весело в снопа слънчеви лъчи, който падаше през високия, тесен прозорец. Пътят до кулата беше дълъг и прашен. Слава богу, жегата вече отслабваше. Всъщност й беше много приятно да седи в това кръгло помещение, особено докато слънцето галеше лицето й…

 

 

Най-после Гален забеляза в далечината наблюдателната кула, чиито тъмни очертания се открояваха на фона на огнения залез. Павда беше завързана за едно дърво, израснало близо до обкованата с месинг входна врата. Нямаше друг кон. Тес беше сама в кулата.

Сигурно е станало недоразумение. Халим може да се е излъгал.

Не, Халим никога нямаше да го излъже. Сигурно има причина да е тук.

Разбира се, че има причина. Любовникът й я беше поканил на среща.

Принцесо, спусни косата си…

Тесният прозорец на кулата беше тъмен. Дали очакваше идването на любовника си, за да запали свещ?

Гален усети как сенките на кулата посягат с железни клещи към гърлото му, как го теглят навътре в мрака.

Той беше цивилизован човек. Трябваше да разсъждава, трябваше да открие истинските причини, които обясняваха присъствието й тук.

Колкото повече наближаваше кулата, толкова по-объркани ставаха мислите му. Сякаш се бе озовал с един скок в миналото. Мъжът, който бе възпитал у себе си, изчезваше. Дивото, необуздано момче, което беше някога, изникна сякаш от нищото.

В душата му избухна пламък. Гневът го обгърна, погълна го, завладя цялото му същество…

Седма глава

Би трябвало да изпитва страх, това й стана ясно, въпреки обзелото я замайване. Тес отвори очи и видя голямата тъмна фигура, като сянка пред кървавочервеното небе зад прозореца. Леката наметка се развяваше от вятъра и я караше да изглежда като див, обкръжен от огън сокол. Гален!

Но тя не се уплаши. Да се събуди и да види Гален, загледан в нея, беше нещо съвсем естествено. Зарадва се, че чакането е свършило. Годините минаваха бавно, самотата беше траяла твърде дълго.

— Гален…

— Да, аз съм. Съжалявам, че те разочаровах. — Острият му тон я изтръгна от състоянието на полусън. — Животът се състои от разочарования, не мислиш ли и ти така?

Тес разтърси глава и изправи гръб.

— Не би трябвало да бъдеш тук. Очаквах те най-малко след два дни.

— Кой съпруг не би бързал да се върне при любимата си? — Недвусмислената ирония в тона му я стресна. Той прекоси помещението и коленичи на пода пред камината. — Представи си, колко голямо беше разочарованието ми, когато открих, че си се изплъзнала от ръцете ми.

— Знаеш, че не съм твоята любов. — Тес го изчака да запали дървата в камината, съжалявайки, че стаята е тъмна и не може да прочете нищо по лицето му. Усещаше заплашителна промяна в поведението му, в тона на гласа. — Сърдиш ли ми се?

— Бях бесен, но това отмина.

— Знам, ти не искаше да идвам тук, но беше необходимо — изтърси тя. После смръщи чело, защото й бе хрумнало още нещо: — Откъде знаеш, че съм тук?

— Халим те е проследил.

— Халим… — Тя се приведе напред, опитвайки се да различи неясните му очертания. Едва сега проумя истинската причина за недоволството му. — Приемам, че ти е разказал каква глупост извърши…

— Не желая да говоря за Халим. — Прехвърчаха искри и струпаните съчки пламнаха. — Ролята му е приключена.

— Аз обаче трябва да говоря за Халим, ако искам… — Тя затаи дъх, когато Гален обърна лице към нея. Чертите бяха същите, но изразът им го караше да изглежда напълно чужд. Стори й се по-млад, по-твърд, тъмните очи блещукаха на светлината на огъня, устните бяха извити в хладна усмивка, съдържаща неприкрита жестокост. — Мисля, че е най-добре да си изясним някои неща — прошепна тя.

— Омръзна ми да говоря. — Гален свали наметката си и я пусна на пода пред камината. — Омръзна ми и да чакам.

Да чака. Думата пробуди спомена и извика на бял свят съзнанието за онова, което беше прозряла преди минути в полусънно състояние.

— Ти не си на себе си. Нека се върнем в палата и там да…

— Напротив, никога не съм бил толкова самият аз, както в този момент. — Той разкопча ризата си, свали я и я захвърли небрежно на пода. Тонът му беше мек, лекомислен, почти безгрижен и въпреки това Тес усети как цялото й тяло се напряга. Сякаш имаше насреща си диво животно. Сравнението беше подходящо, тъй като в този момент Гален наистина приличаше на великолепна дива котка, гъвкав, копринен, пронизан от властна чувственост.

Той отиде до прозореца, приседна на рамката и бързо се освободи от ботушите и панталона.

— Съблечи се. — Думите бяха изговорени небрежно. — Искам да бъдеш готова за мен. — Той вдигна очи към нея и се усмихна хладно, забелязал втрещеността й. — От днес нататък трябва да бъдеш готова за мен по всяко време на деня и нощта. Във всеки час, по всеки начин, който ще пожелая. Никога няма да узная дали детето ще е от мен или не, но няма да допусна още измами. Племето Ел Залан ще получи желания наследник.

— Детето няма да е от теб? — повтори смаяно Тес. Трябваше да се опита да го убеди, може би трябваше да усети страх, но тя установи, че изпитва само любопитство, че е възхитена от тази нова страна в характера на Гален.

— Удовлетворението ще даде резултат, щом не можа да го направи самият акт на създаване. — Той се разсъблече докрай и се запъти към нея. Тес отново почувства гъвкавата, животинска прелест на движенията му, видя играта на мускулите при всяка стъпка, прикова поглед във възбудената му мъжественост. — Стани — заповяда Гален.

Тес откъсна очи от тялото му и се изправи, макар и бавно. Тъмна възбуда завладяваше цялото й същество.

— Би трябвало поне да чуеш какво имам да ти кажа.

— Първоначално и аз смятах така — усмихна се мъжът. — После обаче си казах, че логиката може да заслепи мъжа, да замъгли погледа му в реалността. Защо да търсим мъчително решение на нещо, което е заложено в природата на жената? Ти си възпитана от една разпасана кучка и беше грешка от моя страна да очаквам от теб строги морални принципи. — Той се зае да разкопчава роклята й. — Направих всичко възможно да събудя чувствеността ти, а заминах, без да я удовлетворя. — Усмивката му стана още по-широка, когато усети как гърдите й потръпнаха под докосването му. — Никога вече няма да извърша подобна грешка. — Той разтвори корсажа на роклята и оголи гърдите й. Страните му пламнаха, гласът му предрезгавя: — Ще се научиш да доставяш наслада с тялото си само на мен — заключи той и обхвана с ръка лявата й гръд.

Тес прехапа с все сила долната си устна, за да не изпищи. Ръката му беше твърда и силна и по тялото й се разля странна горещина.

Палецът му се плъзна по набъбналото зърно и Гален веднага разбра, че то се втвърдява под милувката му.

— Това ти харесва, нали? Я, кажи, добър любовник ли беше Юсуф?

— Юсуф не ми е бил… — Тя не можа да продължи, защото палецът и показалецът се сключиха около зърното, не грубо, но натискът беше достатъчно силен, да я залеят горещи вълни. Тя се изви безпомощно в ръцете му. Не беше очаквала, че тялото й ще реагира така чувствено на едно просто докосване. Не можеше да си поеме дъх. Гърдите й се надигаха и спускаха неравномерно в старанието да поемат въздух.

— Нали нямаше да говорим за Юсуф.

— Не бях аз тази, която произнесе името му — пошепна задъхано Тес.

— Лъгал съм се. Не подозирах, че ще се ядосам толкова, само като чуя името му от устата ти. — Гален пое дълбоко въздух и продължи да масажира гърдата й. — Нищо не ми струва да ти причиня болка. Странно, защо тази представа ме отблъсква.

Той не правеше нищо друго, само притискаше гърдата й, но тази милувка предизвика необяснима, болезнена празнота между бедрата й. Тес навлажни с език пресъхналите си устни и прошепна:

— Няма да допусна да ми причиниш болка.

— В някои пози жената е наистина безпомощна… а ти ще се запознаеш с всички, така искам аз. — Ръката му се плъзна надолу и притисна гърба й. — Нетърпението ми нараства. Съблечи се веднага, ако не искаш да разкъсам всичките ти дрехи. Мисля, че ще ти е нужно нещо за обратния път.

Тес все още се колебаеше. Но трябваше да реши. Инстинктът я съветваше да продължи с обясненията, макар че той не желаеше да я слуша. Освен това… нали и тя самата го искаше? Очакването, което самият той бе посял в сърцето й, беше толкова силно, че тя трепереше от нетърпение да го познае. Трябваше да изпита това ново усещане. Защо да отрича, че го желае? Само защото думите му я ожесточаваха?

Тя се освободи бавно от костюма за езда и меката роба се свлече на купчинка пред краката й.

— Защо никой не изпитва съчувствие към вещицата? — попита задавено Гален.

— Какво? — изгледа го неразбиращо Тес.

— Вещицата сигурно е обичала много дъщеря си, щом е искала да я запази от световните тревоги. Симпатията е винаги на страната на онези, които мамят вещиците.

— Не знам какво…

— Все едно. Просто ми хрумна…

Тес прекрачи струпаните на пода дрехи, седна на стола и свали ботушките и чорапите си. После отново се надигна. Какво да прави сега? Какво искаше той от нея? Тя застана зад него и се зае да отвързва лентата, която държеше косата му на тила.

Гърдите й докоснаха мускулестия гръб и цялото му тяло се напрегна.

— Какво правиш?

— Нали затова ми обърна гръб?

— Не беше затова. — Гласът му прозвуча задавено. — Обърнах се, защото не исках просто да те вдигна и да проникна в теб, както си стоиш пред мен.

— Възможно ли е това? — попита любопитно Тес.

— Да. — Дъхът му идваше на тласъци. — И още как. Вероятно.

— Не си спомням да съм виждала Паулина… — Той се обърна и тя не продължи. — Ще боли ли?

— Не, ако си готова за мен.

— Откъде можеш да знаеш дали съм готова?

— Откъде? Юсуф май се е проявил като некадърник. Как можеш да не знаеш… — Той се прекъсна с подигравателен смях. — Какво да правя? Побеснявам, че той те е научил на любов, а не аз. — Той пристъпи по-близо, обхвана крехката й талия, помилва я и неусетно слезе по-надолу. Два пръста проникнаха в женствеността й и започнаха да я изследват. — Господи, колко си тясна.

Тези интимни милувки изтръгнаха от гърдите й задавен стон.

— Може би не бива…

— По дяволите! — изсъска гневно мъжът. — Ще го направим, макар и не веднага. — Той я положи върху наметката си, коленичи над нея и я погледна с искрящи от възбуда очи. — Много си малка.

Тя си припомни какво беше казал в сватбената им нощ.

— Ти ми каза, че жената е създадена да приеме мъжа.

— Не биваше да се изразявам толкова общо. Ти си създадена да приемеш мен. — Думите му звучаха все по-гневно. Той я притисна върху пода и разтвори краката й. — Не мърдай. Остави ме да те погледам.

Ала не се ограничи в гледане. Пръстите му се раздвижиха, проникнаха отново в женствеността й, погледът му бе прикован в най-интимната й част. Тес пламна от срам и бързо затвори очи. Искаше й се да потъне в земята. Гърдите й се надигаха и спускаха при всяко вдишване. Лежеше пред него безпомощна и ранима и по тялото й се разливаха горещи вълни.

Ръцете му се плъзнаха нагоре, помилваха бедрата и обхванаха тънката й талия.

— Божичко, колко си малка. Мога да те обхвана с две ръце. — Хватката му се стегна и Тес болезнено осъзна, каква мощ е скрита в мъжките ръце. — Ако реша, мога да те пречупя. — Той освободи талията й и отново се зае да изследва интимните й части, да си играе с нежните руси косъмчета. — Само луд може да разруши такава красота. А сега ме погледни — заповяда той, продължавайки да си играе с кичурчетата между краката й.

Тес отвори очи. Гален се приведе над нея. Тъмните очи блестяха диво на зачервеното лице, ръката му продължаваше да търси.

— Искам да видя как изпитваш наслада. Знаеш ли колко често съм си го представял? — Той намери чувствителната точка и я обхвана с палеца и показалеца си.

Тес го изгледа с разширени от уплаха очи. По тялото й пробяга гореща тръпка. Гален я милваше умело, без да откъсва очи от лицето й. Бдителният му поглед регистрираше всеки нюанс на изражението й.

— Пламна ли жаравата, Тес?

— Да… — Тес беше като замаяна и думата се изтръгна с усилия от устните й. Темпото на милувките му се ускори и тя трябваше да събере и последните остатъци от самообладанието си, за да не изпищи. Усещаше как всичко в нея се напряга, как гърбът й се извива като струна, как се устремява насреща му. — Божичко… какво правиш с мен?

— Не искам да ти причиня болка — прошепна задавено той, разтвори краката й и легна между тях. — Трябва да бъдеш готова за мен.

Тес се скова. Ръцете му веднага замилваха тялото й, меки, успокояващи, окуражаващи.

— Спокойно… — пошепна до ухото й той.

Каза го с отсъстващ вид, обзет изцяло от нахлуващата чувственост, и Тес се усъмни, че го е направил съзнателно. Макар все още да кипеше от гняв, той инстинктивно се опитваше да направи преживяването по-приятно за нея. Като осъзна това, в душата й се надигна вълна на топлота и нежност. Не бива да се страхувам, каза си решително тя. Това е съдбата на всяка жена. Обзе я нетърпение. Време беше да стане истинска жена.

— Хайде — пошепна тя. — Сега. Готова съм. — Той проникна в утробата й и от гърлото му се изтръгна задавен стон.

Тес също изпищя. Мощният тласък разкъса девствената преграда и тя усети режеща болка.

Чу проклятието, изречено с тон на изненада и уплаха, усети сковаването му, но не изостави усилията си да се нагоди към чуждото тяло в утробата си. Болката отслабна и отстъпи мястото си на великолепно чувство за пълнота.

— Готова била — изпъшка той. — Защо, по дяволите…

— Тихо. — Тес вече се наслаждаваше на съединението им и бързо разбра, че то е недостатъчно. Болезнената празнота изискваше повече. — Не говори. Движи се. Искам да те почувствам.

Мъжът застина неподвижен, макар и само за миг, после лицето му бе огряно от мека усмивка.

— Права си, много е късно за приказки. Сега ще ме почувстваш. — Той се отдръпна назад, после проникна навътре, променяйки непрекъснато темпото и силата. — Така ли?

Тес закима буйно, после отметна глава назад и тялото й се изви срещу неговото.

Мъжът спря за миг, за да обхване гърдите й.

— По дяволите, колко си тясна. Направо ме подлудяваш.

Да не беше сбъркала нещо? Но той нямаше вид на страдащ. Наведен над нея се движеше нагоре и надолу, тъмната коса падаше на кичури по раменете му, очите му бяха затворени, а по лицето се четеше болезнена наслада.

Тес се опита да се раздвижи, за да му помогне, но той загуби самообладание. Тласъците му станаха още по-мощни, ръцете му обхванаха твърдото й задниче и я повдигнаха от пода. Останала без дъх, тя се вкопчи като удавница в него.

Гален се претърколи по гръб, издърпа Тес върху себе си, мърморейки странни, неразбираеми думи, и продължи да се движи, този път нагоре, отново и отново. Но и това не успя да го задоволи. Изправи се и обви краката й около хълбоците си.

— Още не ти е достатъчно. — Скулите му бяха изпъкнали, устните му се извиваха чувствено, хълбоците му се движеха в трескав ритъм. — Искам те съвсем близо, като част от мен…

— Старая се. — Тес не разбра дали я е чул. Този необуздан, забравил се в чувствеността си мъж нямаше нищо общо с овладяния Гален, когото познаваше досега. Той отново промени позата и тялото й бе разтърсено от нови вълни на наслада.

Тес заби нокти в раменете му, понесена от увеличаващото се темпо. Не издържаше повече. Горещината ставаше непоносима, въпреки това всяка степен на увеличение се усещаше отчетливо. Прекрасно усещане. Глад. Жажда.

Дълбоките тласъци бяха придружени от все по-ускоряващо се дишане.

— Съвсем близо. — Гален стисна зъби. — Още по-близо. Не мога…

Сякаш някъде много отдалеч, Тес чу собствените си гърлени стонове, тихи, почти животински. Съединение. Великолепие. Съвършенство.

Тя чу тихия стон на Гален, видя как мъжът отметна глава и мускулестото му тяло бе разтърсено от силни тръпки.

Прекрасно, помисли си замаяно тя и се взря в наведеното над нея лице. Изразът му в този момент беше почти толкова прекрасен, колкото освобождаването, дошло с оргазма. Тя беше тази, която му помогна да преживее този момент на най-висша наслада, и съзнанието за това я изпълни с неописуемо задоволство.

Гален се наклони напред и се подпря на лакти. Гърдите му се надигаха и спускаха неравномерно, той се мъчеше отчаяно да си поеме дъх. Макар да не се помръдваше, Тес усещаше тръпки в утробата си, както и мощното биене на сърцето му до нейното.

След известно време Гален се надигна, бавно и колебливо, все още задъхан. От устните му се изтръгна тихо проклятие. Освободи я от тежестта на тялото си и се изправи. Закрачи с боси крака към камината, взе от стола наметката й и се върна. Тес продължаваше да лежи пред камината.

— Седни.

— Още не. — Тя не искаше да се движи. Не беше сигурна дали изобщо е в състояние да се помръдне. Умората е толкова сладка, помисли си замаяно тя. По-приятна дори от буйните усещания, които я предхождаха.

Гален се намръщи и се приведе към нея.

— Причиних ли ти болка?

Споменът се опита да се пребори с мъглата, останала след преживяната буря.

— Малко… в началото.

— Ти си виновна. Що за глупост… Знаеш ли какво можех да направя! — Гневният тон не можеше да я излъже. Ръцете, които я увиваха в наметката и едновременно с това милваха тялото й, бяха толкова меки. — Трябваше да ми кажеш, че Юсуф не те е докосвал.

— Ти не поиска да ме чуеш.

— Трябваше да ме принудиш. — Той приседна до нея и обгърна с ръце коленете си. Мускулите на раменете и ръцете му силно изпъкнаха. — Това беше много важно.

— Щеше ли да ми повярваш?

Гален помълча малко, преди да отговори:

— Вероятно не. Аз… не бях на себе си.

Тес обаче беше на мнение, че дивата страст, която бе открила днес, е също част от същността на Гален, както и умението му да се владее, което вече познаваше.

— Защо тогава се сърдиш?

— По-скоро въпросът би трябвало да звучи така: защо ти не се сърдиш, макар че те принудих?

— Защото не беше принуда. — Тес седна и се загърна по-плътно в наметката си. — Би трябвало да го знаеш. По дяволите, самият ти разпали до крайност любопитството ми.

Гален я изгледа пронизващо.

— Надявам се, че задоволих не само любопитството ти.

Тес кимна изтежко.

— Разбира се, че не. Насладих се на всяка минута. Нищо чудно, че Паулина го вършеше непрестанно.

По устните му пробягна почти незабележима усмивка.

— Значи вече не смяташ, че тя го прави само защото не й хрумва нищо по-добро?

Тес сбърчи чело и потъна в дълбок размисъл.

— Много е… — Тя затърси подходящата дума. — … силно. Дори не подозирах…

— Трябваше сама да го изпиташ. — Гален помълча малко и попита: — Още ли те боли?

— Струва ми се, че съм малко разранена. — Тес смръщи носле. — Но не повече, отколкото след първата езда с мъжко седло. Твоите тласъци са много по-меки от тези на Павда.

По лицето му се изписа учудване. След малко отметна глава назад и избухна в луд смях.

— Господи, когато не ме сравняваш с баща си, търсиш прилики с коня си.

Тес също се засмя.

— Пада ти се. Често съм слушала мъжете да се хвалят, че са жребци.

Усмивката му се изпари.

— Това е игра за пред уличници. Девственицата заслужава нежност.

— Нищо не ми стана. Напротив, беше много интересно. Сигурно не съм била истинска девственица.

В очите му проблеснаха весели искри.

— Девственицата или наистина е такава, или изобщо не е девствена.

— Знаеш за какво говоря. — Тя избегна погледа му. — Бях дива… както винаги. Но беше прекрасно.

— А за мен представляваше безкрайно удоволствие.

— Наистина ли? — погледна го изненадано тя.

— Разбира се. — Отговорът прозвуча тържествено. — Но не съм и очаквал нещо друго от жена като теб. — Той докосна косата й с върховете на пръстите си. — Ти си самият живот, килен.

Прониза я буйна радост. Главата й се замая от нахлулите чувства, които прогониха с един замах сладостната умора. Усмивката й беше сияеща.

— Толкова се радвам, че не си възмутен от моята липса на сдържаност. Иначе щях да… — Тя се прекъсна внезапно, когато пред прозореца се чуха добре познатите звънчета и пляскане на крила. — Александър!

— Какво?

Тес захвърли наметката, скочи и хукна към прозореца.

— Александър се върна!

— Кой, по дяволите, е Александър?

Тес остави въпроса без отговор, заета да отваря прозореца.

— Влез, глупчо. Цяло чудо е, че си намерил пътя дотук, въпреки тъмнината.

Александър влетя в стаята и кацна на перваза на камината.

Гален се взря смаяно в едрия гълъб, който се разхождаше възбудено по широката лавица.

— Каква е тази птица?

— Той не е просто птица. Това е моят пощенски гълъб. Разказах ти за него още в деня след пристигането в Заландан.

— А, да… Как можах да забравя толкова важно нещо? — Гален проследи с поглед как Тес вдигна птицата и я понесе към върбовия кафез под прозореца. — Трябва да призная, че главата ми беше пълна с дреболии. Бандити, разпри между племената, единството на страната… Доколкото разбирам, именно Александър е причината да бъдеш тук?

— Точно така — изгледа го учудено Тес. — Халим заплаши, че ще отсече главата на Юсуф. Пък и полетите от покрива на Юсуф вече не представляваха истинско предизвикателство за Александър. — Тя изгледа строго любимеца си. — Не, няма да получиш нито едно зрънце. Не заслужаваш. Трябваше да полетиш към Заландан. — Затвори вратичката на кафеза и обясни: — Александър поставя на изпитание търпението ми. Ама, че глупава птица! Сигурно е прелетял цялото разстояние до Саид Абаба и обратно.

— Използвала си къщата на Юсуф, за да дресираш гълъба, така ли?

— Покривът му е най-високия в цял Заландан. Александър не е особено умен и си казах, че ще намери пътя към палата, ако може да го види. — Тя изгледа неодобрително тихо гукащата птица. — Чуваш ли как ми се подмилква. Вероятно дори не подозира, че е объркал всичко. — Тя извади три зрънца от кожената торбичка до кафеза и ги мушна през пръчките. — И запомни: това не е награда. Просто не искам да гладуваш.

— Защо не каза на Халим?

Тес не го поглеждаше.

— Нямаше да ми повярва. Той не ме харесва. — Тя се обърна и упорито вирна брадичка. — И изобщо — защо да му давам обяснения? Защо да му позволявам да ми нарежда какво ще правя и какво не?

— За да си спестиш неприятностите.

— Не съм имала неприятности — отговори намръщено тя. — Освен няколкото мига на събуждането при появата ти в кулата, когато поведението ти не беше особено прилично. Защо се държа толкова странно?

Гален се обърна и се загледа в огъня.

— Вече ти казах, че не бях на себе си. Това място ми е омразно.

— Защо?

— Напомня ми за миналото. — Той стисна устни. — Днес отново станах онова, което бях преди.

— И смяташ, че това е лошо?

— Ти не смяташ ли?

За момент Тес усети несигурност и самотност под бдителната фасада, която му служеше за защита. Поиска да му помогне, да го утеши, макар да знаеше, че той няма да го допусне. Все пак бе открила утеха, която доставяше наслада и на двамата и която той щеше да приеме.

— Не — отговори решително тя и безстрашно срещна погледа му. — Не. — Прекоси помещението и застана пред него. — Не е лошо. Различно е и… интересно.

Той поклати глава.

— За теб целият свят е интересен.

Тя кимна.

— Ала познавам разликата между интересно зло и интересна възбуда.

— Каква е тази разлика?

— Тамар е интересно зло. Не искам да съм близо до него. — Тя помилва тъмните косъмчета по гърдите му. — А теб докосвам с удоволствие.

Гален не помръдна.

— Какво щастие за мен.

— Бих го направила пак… сега.

— Наистина ли?

— Ако не ти е много трудно. — Тя не устоя на погледа му и се хвърли в обятията му. Притисна буза до твърдите му гърди и продължи: — Установявам, че ме обзема желание… Само като те погледна, и искам да го направим пак.

— Не си ли много разранена?

— Не. — Тя вдигна глава и продължи едва чуто: — И искам да ме целуваш. Никога не си го правил.

— О, да. — Устните му докоснаха нейните, той я прегърна и я положи меко на пода. — Има много начини за целуване и аз с удоволствие ще ти покажа всичките. — Той раздели бедрата й и се намести между тях. — Трябва да направим живота ти интересен — с всички средства.

 

 

Тес бе облегнала глава на ръката си и се взираше доволно в кротуващия в кафеза си Александър. Малките тъмни очи отговориха на погледа й, от гърлото му се изтръгна тихо гъргорене. В този момент младата жена се чувстваше странно свързана с птицата. Също като нея, тя се бе издигнала високо в небесата. Когато днес следобед влезе в кулата, дори не подозираше, че след няколко часа ще лежи на пода, доволна като никога досега и изпълнена с учудване, че физическата любов дарява такава наслада. Успя да разкрие малка част от загадката, която представляваше Гален. Все още искаше да го опознае и сега имаше удобен случай да се върне на темата.

— Какво се е случило в тази кула? — Тес се обърна с лице към него. — Защо не ми позволяваше да я разгледам?

Гален мълча толкова дълго, че тя почти престана да очаква отговор.

— Мама намери смъртта си тук.

— В кулата? Нали ми каза, че е загинала след падане от коня?

— Умря, когато избяга от кулата. — Той се взираше в трепкащите пламъчета, които лижеха дървата в камината. — Татко уби любовника й долу, в помещението на стражите. Мама излезе навън, скочи на седлото и се втурна да бяга. — Той отново спря. — Намерихме я след петнадесет минути на пътя за Саид Абаба, задушена под падналия кон.

— Намерили сте я? — Тес се скова от ужас. Гален беше казал, че майка му е умряла, когато той е бил само на дванадесет години. — Ти си бил тук?

Мъжът кимна едва забележимо.

— Татко узнал, че мама се среща с любовника си в тази кула и ме повика при себе си. Каза ми, че моята майка е курва, че мами и двама ни и трябва да бъде наказана. Каза, че тя никога не е изпитвала дори искрица обич към него или към мен и че искала да избяга с любовника си в Саид Абаба.

— Сурови думи.

— Верни думи. Аз и без това знаех, че тя не ме обича. — Гален направи поредната пауза. — Но не исках тя да умре. Смятах, че ще намеря начин да я спася, затова тръгнах с татко към кулата.

— Мисля, че се лъжеш. Повечето майки са привързани към децата си.

Гален поклати глава.

— Тя ме мразеше и не го криеше. — Той вдигна рамене. — Може би имаше основания. Татко я видял на улицата в Диран и това било достатъчно основание да я отвлече и да я доведе в Заландан като своя наложница.

— Това е грях на баща ти, не твой.

— Тя виждаше в мое лице единствено баща ми. Веднъж ми каза, че от мен ще излезе същия варварин, какъвто е той, и че й се искало да съм умрял още в утробата й.

Тес усети как я побиват студени тръпки.

— Твоята майка е била безчувствена. Дано поне баща ти е бил по-добър.

— Какво? Как варваринът ще е по-добър от курвата?

— Той беше ли… варварин?

— Да, много по-страшен от Тамар. Възпита ме в същия дух. На тринадесет години бях дивакът, за който ме смяташе мама. — Той откъсна очи от пламъците и погледна Тес. — Помня каква оргия устроих тук по случай шестнадесетия си рожден ден. Поканих няколко приятели, които по нищо не ми отстъпваха. Естествено не липсваха уличници. — Не му убягна ужасът в очите й. — Намираш го грозно, нали? Е, такъв бях някога. Двамата с Тамар плюскахме и мърсувахме дни наред. В това място има нещо, което ме докарва почти до лудост.

Отчаяние. Буйство. Тес не изговори тези думи. Само се притисна още по-плътно до него.

— В пристъп на пиянска лудост Тамар удуши една от проститутките. — Гален отново се загледа в огъня.

— Не му ли попречи?

— Бях не по-малко пиян от него. Когато на следващата сутрин се събудих, момичето лежеше между нас на кревата. За момент помислих, че съм го направил аз. Започна да ми се гади от ужас и отврата. Погледнах Тамар и внезапно осъзнах, какъв ще бъда след време, не, какъв вече съм станал. Тогава си казах, че има и друг път, че трябва да се сложи край на беззаконията и проливането на кръв. — Той се надигна и разбута съчките в камината. — Оттогава не съм пристъпвал прага на тази кула.

Тес потрепери и се обърна да огледа просторното помещение. След като узна на какви оргии и насилия са били свидетели стените му й се стори, че хладният камък излъчва нещо тайнствено, заплашително. Онова, което Гален беше преживял тук, болката и разочарованието, беше в състояние да пречупи всеки човек. А той бе излязъл закален от нещастието, по-силен и упорит. Въпреки това мястото продължаваше да го потиска. Тес седна и побърза да се наметне.

— Стига толкова. Достатъчно видях. — Тя се изправи, намери роклята си и я облече. — Вече не ми е интересно. Искам да се върна в палата.

— Сега? — Гален се обърна изненадано. — Не е ли по-добре да почакаме до разсъмване?

Тес поклати глава.

— Не ми е възможно да заспя в такова място. — Тя приседна на големия стол и обу ботушите си. — Чувствам се… несигурна.

Гален, който продължаваше да седи на пода, направи опит да се усмихне.

— Мисля, че бих могъл да отклоня вниманието ти и да те задържа чак до сутринта.

— Убедена съм в това — усмихна му се Тес. — Любовната игра започва да ми харесва, а ти си истински майстор, нали?

— Старая се да доставям удоволствие на дамите — Гален понижи глас и прикова поглед в гърдите й — като доставям удоволствие на себе си.

— Е, всичко това можем да имаме и в палата. — Тя се изправи, събра дрехите и му ги подхвърли. — Сигурна съм, че там ще се чувстваме много по-добре. Александър също ще бъде по-щастлив в къщичката си.

— А, да, пътешественикът Александър! — усмихна се Гален. — Как можах да го забравя!

— Не е никакъв пътешественик — отговори със сърдита гримаса Тес. — Твърде е глупав за това. Но се надявам да поумнее. Имам три години, за да го науча на всичко необходимо.

Гален спря насред обличането.

— Поставила си си определен срок?

— Разбира се. Обикнах Виане и дресирам Александър, за да си разменяме писма, когато напусна Седикан.

— Аха. — Гален издърпа енергично ботуша си и се изправи. — Значи вече подготвяш заминаването си? Ще позволиш ли да ти напомня, че трябва да бъдат постигнати още някои цели, преди да ти позволя да напуснеш Седикан?

— За детето ли говориш? — Тес пристъпи към прозореца и се наведе за кафеза. — Това няма да трае дълго, особено след като поставихме толкова добро начало. Аз съм млада и здрава и ако иска бог, през есента ще бъда в напреднала бременност. — Тя се обърна към него. — Вече не искам да използвам тази кула. Трябва да потърсим друго подходящо място, от което да пускам Александър. Идва ли ти нещо на ум?

— Ще помисля. — Гален тръгна към вратата. — Сигурно ще намеря нещо…

Той е ядосан, установи учудено Тес. Въпреки разстоянието помежду им тя усещаше излъчващите се от него напрежение и недоволство.

— Не е нужно да идваш с мен. Само ми кажи къде е…

Мъжът се обърна рязко.

— Виж какво — заговори той, — от днес нататък ще бъда зад теб, до теб или в теб. Щом се върнем в палата, ще споделяш покоите ми и леглото ми. Няма да яздиш сама извън града, няма да излизаш с друг придружител. Щом ми даваш само три години, те ще бъдат изцяло мои.

Преди да успее да му отговори, той разтвори вратата с трясък и ботушите му затропаха по стълбите.

Тес остана загледана след него, не знаейки какво да мисли. Александър не преставаше да гъргори.

— Млъквай, сега тръгваме — промърмори отсъстващо тя.

Сви рамене и тръгна надолу по витата стълба. Поведението на Гален беше смущаващо и неразгадаемо, но нощта й донесе повече добри неща, не на последно място удоволствието, на което я беше научил той. Освен това вече имаше представа за обстоятелствата, които бяха оформили характера му, за битките, които беше водил и продължаваше да води.

Не, тя не съжаляваше, че бе дошла в кулата.

Осма глава

Тихи гласове, топлина, която внезапно й бе отнета. Усетила, че Гален се надига, Тес измърмори нещо недоволно.

— Няма нищо. Продължавай да спиш.

Тес отвори очи и видя изправения пред дивана Саид, който полагаше отчаяни усилия да не поглежда към нея.

— Какво има?

— Саид казва, че Халим иска да ме види. — Гален скочи от леглото.

Тес погледна към защитения с решетка прозорец. Първите розови лъчи на зората огряваха стаята. Двамата с Гален се бяха прибрали късно след полунощ и не бяха имали много време за сън.

— По това време? — учуди се тя.

— Халим казва, че е важно.

Тес се подпря на лакът.

— Къде е той?

— В преддверието. — Гален спря за миг. — Не се бой, няма да го пусна вътре. Аз ще отида при него.

Тес го погледна учудено.

— Защо? Той не ми харесва, вярно, но не съм толкова срамежлива, че да забуля лицето си пред него.

Гален не сваляше очи от дръзките млади гърди под копринения чаршаф.

— Не съм искал да скрия лицето ти. По-скоро сметнах, че ще се чувстваш… безпомощна.

— Победена, искаш да кажеш. — Тес поклати глава. — Това не е вярно. Никой не ме е победил. Нито ти, нито Халим. Просто се придържам към споразумението ни, а в него няма нищо безчестно. — Тя направи повелителен жест с ръка. — Саид, кажи му да влезе.

— Добре, че ми показа колко съм сгрешил в предположенията си — отговори сериозно Гален. Той кимна на Саид, легна си и издърпа завивката над голото рамо на Тес. — Надявам се, че нямаш нищо против, ако не позволя да лежиш разголена пред чужд мъж. Откривам у себе си някакво примитивно собственическо чувство.

Тес смръщи чело.

— Нямам нищо против, но не го разбирам. Струва ми се неразумно да…

— Простете, че ви попречих, маджирон. — Халим влезе и се запъти с бързи крачки към леглото. — В планините е имало нападения и плячкосвания! Пристигна пратеник от лагера Ел Сабир.

— Ел Сабир! — Гален скочи като ужилен. — Кой се крие зад нападението?

— Не може да се каже със сигурност. — Халим се поколеба. — Вероятно Тамар.

— Толкова далече на юг? — Гален поклати глава. — Той никога не е нападал заланите.

Халим вдигна рамене.

— Описанието на водача на бандата си схожда с външния вид на Тамар. Откраднал е коне и жени, освен това злато! Бил е много придирчив в избора на конете. Нали знаете, че Тамар обича расовите коне.

— Кой донесе вестта?

— Юсуф. — Халим старателно избягваше погледа на Тес. — Не е бил в лагера по време на нападението, но е пристигнал там малко след него. Именно той съобщи, че ако се съди по описанието на водача, отново си имаме работа с Тамар.

Гален се усмихна с едва доловима подигравка.

— Спести си прекалената дискретност, Халим. Уверявам те, че снощи Юсуф не беше в компанията на маджирата.

Халим кимна безизразно.

— Ако беше така, днес той нямаше да се радва на добро здраве, сигурен съм в това.

— Прав си. — Гален се надигна и посегна към халата, подаден му веднага от Саид. — Освен това узнах, че моята съпруга е проявила симпатия не към Юсуф, а към къщата му. Нужен й е бил висок покрив, за да пуска пощенския си гълъб.

— Гълъб ли? — Халим примигна безпомощно.

— Всъщност гълъбът е на Виане. Учим го да… — Тес не продължи по-нататък. Защо да дава обяснения на Халим? — Къде се намира Ел Сабир?

— Това е един от планинските лагери, издигнати за защита на златните мини. Племето Ел Сабир е васално на Ел Залан. — Гален посегна към чашата с вино, поднесена му от Саид. — Дотам са четири часа път на кон. — Той отпи една глътка и попита Халим: — Какви щети са нанесени?

— За съжаление значителни. Лагерът е бил подпален, има и шестима мъртви. — Халим помълча малко и добави: — Един от тях е дете. Синчето на Ханал.

Гален промърмори някакво проклятие.

— Кога най-после ще спрат да се избиват? — Той бутна чашата в ръцете на Саид, обърна се и закрачи към стаята за преобличане. — Тръгваме след половин час. Събуди цялата свита. — И се скри в стаичката, следван от Саид.

Халим се обърна да си върви, но на половината път спря и се обърна към Тес:

— Значи съм се излъгал? — Гласът му звучеше задавено.

Тес го гледаше, без да отговори.

— Трябваше да се защитите. Трябваше да ми кажете…

— Че не съм уличница? Защо да се защитавам? Да не мислиш, че мнението ти има значение за мен? — Тя вирна брадичка и продължи: — Отдавна зная, че не изпитваш приятелски чувства към мен.

Халим се изчерви.

— Може би не, но никога не бих навредил на невинен човек. — Той направи скован поклон. — Съжалявам, ако постъпката ми ви е причинила неприятности. Позволете ми да изкупя вината си.

Тес го изгледа с разширени от учудване очи. Халим беше горд мъж и тя не бе очаквала извинение. Едва сега осъзна, че той е многостранна личност и може би не е толкова зъл, както бе предполагала по-рано. Склони глава и попита, пламнала от любопитство:

— Въпросът не е само в това, че идвам от Запад, нали? Ти просто не можеш да ме понасяш.

— Нямам такова право. Вие сте съпруга на владетеля. Би трябвало…

— За бога, остави това. — Тя го изгледа укорно. — Кажи ми истината!

Халим отвори уста и бързо я затвори, без да е казал нито дума. Най-после заговори несигурно:

— Не сте права, че не мога да ви понасям. Аз се боя от вас.

Още преди Тес да се е оправила от шока, причинен от думите му, той се бе обърнал и бе изскочил навън.

Младата жена остана загледана в затворената врата. Не само съдържанието на думите му я бе потресло, а и самото признание. За нея Халим беше олицетворение на всичко странно и чуждо в Заландан, но в един кратък миг тя бе открила зад студената, горда фасада чувствително и лесно ранимо човешко сърце.

А може би тя дойде тук с твърде големи очаквания? Защо вярваше, че хората ще я посрещнат сърдечно, след като не бе сторила нищо, за да спечели сърцата им? Заживя в Заландан, но не положи никакви усилия да се запознае с народа на Ел Залан. Играеше си с гълъби като дете, излизаше на езда с Павда и си търсеше развлечения.

— Ако всичко мине добре, утре вечер съм тук. Но бог знае, че не мога да бъда сигурен. — Гален излезе от стаичката напълно облечен. — Вероятно ще седя часове наред в шатрата за съвещания и ще се мъча да възпирам буйните глави, тръгнали да забъркват нови междуособици. Моля те, Тес, не излизай извън града, макар да се съмнявам, че Тамар дебне някъде наблизо. Обикновено той нанася удара и отвлича плячката в лагера си. Все пак е неразумно да се излагаш на риск — заключи той и се запъти към вратата.

— Почакай — изплъзна се от устните й. — Искам да дойда с теб.

Гален поклати глава.

— Не съм тръгнал да се забавлявам. Няма да има шатри и копринени възглавници. Ще яздим бързо и ще спим на голата земя.

— Знам това. Все пак искам да дойда.

— Защо? — погледна я настойчиво той.

— Не мога да ти обясня. — Тес навлажни с език пресъхналите си устни. — Мислех си, че мога да се науча… — Тя разтърси глава и безпомощно заключи: — И аз не знам.

— Ще видиш неща, които няма да ти харесат.

Тя кимна и пръстите й стиснаха конвулсивно завивката. Материята беше мека и гладка, какъвто беше и целият й досегашен живот. Но в тази страна имаше и други, по-сурови материи, имаше хора, за които не знаеше почти нищо.

— Ще ми позволиш ли да дойда?

Гален кимна кратко.

— Имаш право да видиш със собствените си очи, защо те доведох в Седикан. Облечи се. Ще се срещнем след половин час в двора.

 

 

Пожарът в лагера на Ел Сабир беше догорял и бе оставил големи разрушения.

Тес усети миризмата на дим от две мили разстояние. Когато влезе в лагера редом с Гален, очите й пареха и тя не знаеше дали това е от дима или от сълзите й. Повечето шатри бяха станали жертва на пламъците. Гледката на семействата, които се ровеха из развалините в търсене на овъглени остатъци от имуществото си, беше сърцераздирателна. На бял свят излизаха изкривени тенджери, скъсани завивки, парцалени кукли.

— Трябвало ли е да изгори шатрите? — попита дрезгаво тя.

— Не. — По лицето на Гален се четяха омраза и гняв. — Направил го е, за да си достави удоволствие. — Той дръпна юздите на коня си пред една овъглена шатра, чието платно висеше на парцали. — Това е домът на Дала, майката на убитото дете. Не е нужно да влизаш с мен.

— Ще вляза.

Гален скочи от седлото, заобиколи коня си и й подаде ръка.

— Може би ще съжаляваш.

Тес наистина съжали. Едва бе влязла в малката шатра, когато забеляза детето.

Момченцето проснато на сламеника, беше най-много на три годинки. Дълги мигли почиваха мирно върху загорелите от слънцето бузки, меки като коприна и пухкави като на бебе. Малкият изглеждаше заспал, но нямаше сън, тъжно неподвижен като този.

Слабичката женица, коленичила до него, едва беше излязла от детската възраст, ала когато вдигна очи при влизането на Тес и Гален, в тях се четеше прастара болка.

— Тъгувам с теб, Дала — проговори меко Гален. — Мога ли да сторя нещо, което да облекчи болката ти?

Жената поклати глава.

— Те го стъпкаха, маджирон — зашепна без глас тя. — Втурнаха се с конете си през него, сякаш на пътя им се бе изпречило улично коте.

Гален я прегърна през раменете.

— Видяха го. — Жената клатеше глава като замаяна. — Видяха го и въпреки това не отбиха встрани. Той нямаше и три годинки!

— Къде е мъжът ти?

— Седи с другите в шатрата за съвещания. — Очите й се напълниха със сълзи. — Не може да понесе гледката на мъртвото си дете. — Тя протегна ръка и помилва немирните къдрици, нападали над челцето му. — А аз не мога да понеса мисълта, че трябва да се разделя с него.

Тес усети как гърлото й се сви, но не откъсна поглед от жената. Много й се искаше да обърне гръб на това място на тъга и смърт, да се качи на коня си и да препусне надалеч. Господи, каква пронизваща болка!

— Ще ти го пратя — промълви Гален.

Жената поклати глава.

— Трябва да приготвя сина си за погребение. Мъжът ми усеща моята болка като своя. Не може да носи двоен товар.

— Къде са жените от селото?

— Те се грижат за собствените си семейства. Дошло е тежко време.

— Аз ще остана. — Тес не повярва, че думите бяха дошли от нейната уста. — Тя пристъпи напред и коленичи до жената. — Ще позволите ли? — Господи, как можа да й хрумне такова нещо! Не искаше да остава тук.

— Все ми е едно — отвърна глухо жената. Погледът й беше прикован в детето. — Както желае маджиронът.

— Наистина ли искаш да останеш? — попита тихо Гален.

— Не — отговори с треперещ глас тя. — Но трябва да го направя.

Очите й бяха приковани в мъртвото детско телце. Божичко, та то беше почти бебе! Как ли щеше да се чувства, ако беше нейно?

Гален се колебаеше. Тес усещаше настойчивия му поглед.

— Върви — прошепна тя. — Тук вече нищо не можеш да направиш.

Чу как се раздвижи, след малко усети лек полъх на вятъра, когато вдигна платното на входа. Възцари се тишина. Какво да прави сега? Дала беше вцепенена от мъка, а Тес нямаше опит в общуването с хора. Ала трябваше да предприеме нещо, и то веднага.

Е, добре. Не знаеше как да се справя с хората, но конете познаваше добре. Щеше да приложи при Дала онова, което знаеше за конете. Младата майка беше поразена от съдбата и не искаше нищо друго, освен да легне и да се отдаде на мъката си. Но да позволиш на болния кон да легне, често означаваше край. Трябва да я накарам да се раздвижи, каза си решително Тес.

Прегърна тесните рамене на младата жена и я разтърси.

— Знам, че ви е тежко, но трябва да ме научите.

Дала я изгледа с помътнели от тъга очи.

— Какво?

— Искам да ви помогна, но не зная как да започна. Какво трябва да направим?

Решителният глас на Тес изтръгна жената от вцепенението й. Тя се раздвижи, потърка слепоочията си и прошепна:

— Първо трябва да го окъпем.

Тес кимна в знак на съгласие.

— Тогава започваме. Ще кажа на Саид да донесе вода. — Тя се изправи и отиде до входа на шатрата. — Това звучи разумно.

Нима съществуваше разум в този свят, в който убиваха невинните деца?

 

 

Тес напусна шатрата на Дала едва на смрачаване. Когато излезе навън, седналият пред входа Саид веднага скочи.

— Трябва да хапнете нещо — проговори почтително той. — Лагерът ни е недалеч от потока. Убихме достатъчно дивеч за вечеря. Да ви донеса ли една чиния?

— Не сега. — Тес беше толкова изтощена, толкова изпълнена с тъга, че не й се мислеше за ядене. — Къде е съпругът ми?

Саид направи знак с глава към голямата шатра на неколкостотин метра от тях.

— Все още се съвещават.

— Заведи ме при него.

— Не е прилично една жена да смути събранието…

Тес стисна ръце в юмруци.

— По дяволите! Нямам никакво намерение да смущавам свещеното мъжко събрание! Макар че само господ знае, защо не позволявате на жените да вземат участие в него, след като убиват децата им. — Тя се извърна настрана. Саид не беше виновен, че животът е несправедлив към жените. Не, вината беше и в него, и в Гален, в баща й и във всички мъже, които караха жените да раждат деца, а не им осигуряваха мирни дни. — Ще почакам, докато събранието свърши, но въпреки това настоявам, колкото се може по-бързо да говоря с маджирона.

За нейно голямо учудване Халим не беше в шатрата за съвещания, а седеше на ниско столче пред входа.

— Защо не участваш в събранието? Смятах, че Гален има нужда от твоята подкрепа.

Халим поклати глава.

— Аз съм роден в планините и израснах сред тази хора. Гален знае, че няма да мога да се въздържа.

Тес обходи с поглед опустошенията наоколо.

— Гален успява ли да запази самообладание?

— Никак не му е лесно. — Лицето на Халим потъмня. — Но той е по-силен от другите.

— Бедното дете. — В душата й отново се надигна гняв. — Негодници! Веднага бих тръгнала да преследвам Тамар.

— Каква буйност! — Кратка усмивка пробяга по лицето му, но веднага изчезна. — Защо сте тук? С какво бих могъл да ви помогна?

— Би могъл да изведеш съпруга на Дала от шатрата и да го пратиш при жена му. — Тес прокара ръка през косите си. — Аз направих всичко, което можах. Сега е негов ред.

— Ханал не може…

— Всемогъщи боже! — избухна Тес. — Какво ме е грижа за желанията му! Дала ще погребе сина си утре сутринта и сега има нужда от мъжа си. Може би трябва аз да вляза в шатрата и да го изведа?

Халим я гледа в продължение на няколко мига, после се обърна и тръгна към входа на шатрата.

— Не е нужно. Ще го изведа навън и ще се погрижа да иде при жена си.

— Наистина ли ще го направиш?

— Защо се учудвате? Нима дивак като мен смее да се усъмни в мъдростта на западната жена?

Тес не обърна внимание на подигравката.

— Защо го правиш?

Халим й хвърли бърз поглед през рамо.

— Защото сте права — отговори просто той. — Ханал не бива да се отдава на собствената си мъка и да крещи за отмъщение, без да е утешил близките си.

Веднъж решил да действа, Халим прояви завидна енергия. Само след няколко минути той излезе от шатрата с мрачен вид, повел със себе си ожесточен млад мъж. Поведе го към шатрата на Дала, като през цялото време го побутваше.

— Какво има? — Тес се обърна и видя Гален, който също бе излязъл навън. — Защо Халим изведе Ханал?

— Защото му заявих, че ако той не го направи, аз ще вляза и ще го измъкна със собствените си ръце — отговори сърдито Тес. — Дала има нужда от него.

— Как е тя? — попита разтревожено Гален.

— Мисля, че е малко по-добре. Държах се с нея като към болен кон и това даде резултати, макар че…

— Какъв кон? — смая се Гален.

— Не разбираш ли! Непрекъснато я карах да се движи.

За момент напрежението и умората изчезнаха от лицето му и то бе огряно от топла усмивка.

— Много умно.

— Не знам дали беше умно. Но не ми хрумна нищо друго.

— В ситуации като тази, инстинктът почти винаги е правилен.

— Така ли? — Тес поклати глава. — Не знам. Никога не бях попадала в такава ситуация. Все пак смятам, че се справих добре — прибави бързо тя. — В момента обаче Дала има много по-голяма нужда от Ханал, отколкото от мен. А ти не биваше да напускаш събранието.

— Справяш се великолепно — отвърна меко той. — А що се отнася до събранието, ще ги оставя да се карат помежду си. — В думите му се усещаха умора и досада. — По-късно ще вляза пак. — Той улови ръката й и я потегли към шатрите, издигнати от хората му в края на опожарения лагер. — Тук е по-лошо, отколкото си мислех. Ще накарам да ти приготвят храна и ще те изпратя обратно в Заландан. Халим ще те придружи.

— Саид вече се е погрижил. — Тес поклати глава. — Няма да се върна. Обещах на Дала да стоя до нея и да кажа сбогом на сина й. — Погледът й обхождаше обгорените шатри. Тук има още много работа.

— Твоя работа ли е това?

— Вече съм тук. Защо да не бъда полезна? Трябва да поръчаме храна и запаси от Заландан. Ще обиколя всички семейства, за да установя от какво имат нужда. — Тя вдигна рамене. — Освен това смятам, че за нея е добре да се заеме с нещо след погребението. Не ми се вярва мъжът й да я раздвижи, затова ще я убедя, че имам нужда от помощ. Това ще й помогне да се възстанови по-бързо.

— Обмислила си всичко най-подробно. — Гален я гледаше учудено. — Все пак проблемът не е твой. Не е нужно да се забъркваш.

— Хората имат нужда от мен.

— Така е — кимна Гален. — Имаме нужда от всяка възможна помощ.

— Нека не спорим повече за това. Ще остана, докато и ти се върнеш в Заландан. Как мислиш, ще успееш ли да убедиш хората от Ел Сабир да не преследват Тамар?

— Ако разполагам с красноречието на Луцифер и търпението на Хиос…

— Те са изгубили домовете си.

— Ще изгубят много повече, ако тръгнат да отмъщават на Тамар. Той е бандит и има опит в битките и преследванията.

— Би могъл да им помогнеш — посъветва го колебливо тя.

— Така е, но няма да го направя. Време е да се сложи край на проливането на кръв. — Влязоха в лагера и той пусна ръката й. — Трябва да има и друг път. — Той присви очи. — Проклетият Тамар!

Само ден, откакто виждаше със собствените си очи насилието и болката, и тя вече се чувстваше наранена и белязана. А колко по-страшно беше това за Гален, който беше израснал сред непреставащи междуособици и проливане на кръв.

— Какво мислиш да предприемеш?

Той поклати глава.

— И аз не знам. Вероятно ще се върна и ще продължа да ги убеждавам. — Той помилва тъмните сенки под очите й. — И за теб денят не беше лесен.

— Не толкова, колкото за Ел Сабир. — Тес не съжаляваше, че е дошла. Отминалите тъжни часове по странен начин я бяха обогатили, бяха я направили по-мъдра. Имаше чувството, че е тръгнала по нов път, от който няма връщане. — По-лек и от твоя…

Още едно прозрение. Трагедията, с която се бе сблъскала днес, я бе направила сляпа за душевните терзания на Гален, но сега ги осъзнаваше повече от ясно.

Той е по-силен от другите, бе казал Халим.

Но каква цена плащаше за самообладанието и силата си?

— Не се връщай на събранието — помоли тихо тя. — Много си изтощен. Почакай до утре.

— Загрижеността ти е затрогваща.

Тес направи гримаса.

— Но няма да промениш решението си.

Изразът му се смекчи, но поклащането на главата издаваше непоколебимост.

— Духовете са разгорещени. Трябва да ги успокоя. — Той хвърли бърз поглед към шатрата за съвещания. — Сега би трябвало да бъда там, сред тях.

— Глупости. Можеш поне да се нахраниш. Седни тук! — Тя го натисна да седне на отсечения пън до лагерния огън и тръгна към голямото гърне, в което вреше вечерята. — Ще ти донеса една чиния рагу и чаша чай.

— Нямам време за…

— Разбира се, че имаш време — изгледа го укорително тя. — Почини си поне малко.

Весел лъч, примесен с искрена нежност, озари лицето му.

— Както заповядате, маджира.

 

 

Скоро щеше да се разсъмне. Тес се събуди, когато Гален се мушна под завивката до нея и я притегли към себе си.

— Добре ли мина всичко? — пошепна сънено тя.

— Не. — Мъжът протегна дългите си крака и зарови лице в косите й. — Продължавай да спиш.

— В никакъв случай. — Тя се прозя и се обърна към него. — Ако искаш да спя, трябваше да ме излъжеш. Ще преследват ли Тамар или не?

— Съгласиха се да почакат три месеца. Ако дотогава не успея да изправя Тамар пред съда, ще нападнат лагера му.

— Какъв съд?

— Съдът на обединените племена на Седикан — отговори след кратка пауза Гален.

Тес отвори широко очи.

— След три месеца? Нали каза, че може да трае години!

Гален присви подигравателно устни.

— Това беше единственият компромис, с който се съгласиха. Така задоволиха и мен, и собствената си жажда за кръв.

— Какво ще правиш сега?

— Какво ще правя ли? — Дръзка усмивка огря лицето му. — Ще обединя тази проклета страна само за три месеца.

Възхитена от непоколебимата му вяра, Тес не откъсваше очи от него.

— Значи не си разколебан?

— Как да се разколебая? Положението е много повече от смешно, то е напълно невъзможно!

Въпреки това той реагираше на предизвикателството с въодушевление и устрем, които Тес не бе преживявала досега. И всичко това, защото чакането свършваше, осъзна внезапно тя… Може би шансовете за успех бяха незначителни, но той имаше свобода на действие и можеше да тръгне напред.

— Искаш да се бориш срещу вятърни мелници, така ли?

Мъжът поклати глава.

— Искам да ги убедя, че е крайно време да спрат да въртят крилата.

Въодушевлението на Гален запали искра и в нейната душа. Тя се надигна с бляскащи очи.

— Как ще го направиш?

— Първо ще посетя шейховете на деветте най-големи племена и ще се опитам да постигна съгласие за едно голямо събиране, на което да обсъдим въпроса за обединението.

— Ще дойдат ли?

— Да, ще дойдат. Ще организирам „каробел“.

Думата прозвуча познато, но Тес не можа да си припомни значението й.

— Какво е това?

— Празник. Ядене, музика, танци и надбягване с каробели. Някои шейхове не се интересуват от обсъждането на обединението, но празникът ще ги привлече. Щом ги събера, шансовете да наложа волята си се увеличават.

— Къде ще се състои празненството?

— В подножието на планината, недалеч от Заландан. Това е, така да се каже, неутрална земя. — Той намръщи замислено чело. — След като не постигам успех, посещавайки всяко племе поотделно, трябва да ги събера заедно. Възможно е да се възползвам дори от нападенията на Тамар. Повечето шейхове се боят от нарасналата му сила и са ожесточени от разбойническите му набези. Заплахата, която представлява Тамар, и нарасналият ми престиж след женитбата с принцеса от Тамровия ще им окажат силно въздействие и ще ми помогнат да ги убедя в ползата от обединението.

— Защо тогава не вземеш принцесата от Тамровия със себе си и не им я представиш?

— Какво!? — В гласа му звучеше неподправен ужас.

Тес се подпря на лакът и го изгледа сърдито.

— Нима това не е най-важната причина за брака ни? — Лицето й поруменя от вълнение. — Вземи ме със себе си.

— Наистина ли искаш да дойдеш?

Тя закима въодушевено.

— Ще ни трябват няколко дни, за да помогнем на Ел Сабир, но след това съм свободна и тръгвам с теб. — Тя сбърчи чело. — Трябва да уведомя Виане, за да продължи с обучението на Александър. Не бива да му позволяваме да се отпуска.

— О, разбира се, първата грижа е за Александър. — Гален я погледна замислено. — Ти си огън и пламък. Защо?

Тес не беше сигурна в себе си. Беше естествено, че искаше да вземе участие в проблемите и делата му, а и не можеше да пропусне едно такова голямо приключение. Ала всяко от тези обяснения би издало уязвимостта й, а тя не искаше да я признае — поне засега.

— Сключихме сделка. Честта ми изисква да изпълня своята част, колкото се може по-бързо.

Гален се вкамени.

— За да се освободиш от мен и да напуснеш Седикан, така ли?

Да напусне Седикан? Та тя дори не бе помислила за това. Макар да се почувства обидена от въпроса му, тя побърза да се овладее и отговори хладно:

— Точно така.

— Тогава няма какво да говорим повече. Тръгваш с мен. — Гален я притегли към себе си и притисна бузата й в рамото си. — Щом не ми остава много, ще се възползвам от всяка минута на присъствието ти.

Девета глава

Тес, която поздрави стария шейх с учтива усмивка, пожъна само високомерен поглед.

Само след две минути й стана ясно, че посещението при шейх Садрум Хаким от племето Ел Кабар е всичко друго, само не и приятно. Постара се да запази усмивката си, питайки се с цялата си сериозност, как ли ще постъпи старият мърморко, ако излезе напред и издърпа бялата му брада.

Тази представа толкова я развесели, че я накара да забрави умората и унинието, когато старецът неучтиво й обърна гръб и заговори с Гален:

— След час ще се храним с най-възрастните мъже от племето, а преди това искам да говоря с теб. — Щракна с пръсти и една забулена, облечена в черно жена притича към тях. — Отведи маджирата в шатрата за посетители.

— Донесли сме си своя шатра — намеси се Гален. — Не искаме да ви затрудняваме.

— Нима отказваш гостоприемството ми?

Гален сви рамене.

— Не съм имал такова намерение. Исках просто да ти спестя усилията. — Той се усмихна. — Разбира се, ние сме съгласни с всичко, което правиш за нас. — Гален кимна на Саид, застанал плътно зад господаря си. — Погрижи се маджирата да получи всичко, от което има нужда.

По лицето на стария шейх се изписа злобна усмивка.

— Ти я глезиш! Племето Ел Залан стана мекушаво, откакто построи красив град и престана да броди свободно из пустинята. Жените на Ел Кабар знаят мястото си и се отнасят с подобаващо уважение към мъжете. Камшикът ги учи на подчинение. — Той протегна ръка по посока към Тес. — Само я виж — та тя дори не е забулена.

— Съпругата ми идва от Тамровия, а в тази страна жените не крият лицата си.

— Чух, че в Заландан е същото. Каква слабост!

— Имаш право на собствено мнение. — Гален говореше с непроницаемо изражение. — Само че преди два месеца Тамар ви нападна и отвлече пет жени и шест от най-добрите ви коне. Уж сте силни, а не можахте да го предотвратите.

Хаким се втренчи злобно в госта си, но не отговори.

— Може би за в бъдеще имаме нужда от друг вид предпазни мерки — продължи тихо Гален.

— Пак ли ще ми разправяш за единството на страната? — Старият шейх се поколеба, после рязко се обърна, изправен и скован, което го накара да изглежда още по-едър и мършав. — Е, бихме могли да поговорим още по този въпрос. Смятам, че няма да ни навреди. Да вървим.

Гален се постара да върви в крак с него и двамата се запътиха към голямата шатра.

— Елате, маджира — проговори меко Саид. — Сигурно ще минат часове, преди да…

— Знам. — Тес направи нетърпелив жест с ръка. — Съмнявам се, че ще видя Гален преди изгрев-слънце. — Тя се обърна и последва забулената жена през лагера, усещайки болезнено слънчевите лъчи, които пареха откритото й лице. Всички жени, които срещаха по пътя си, бяха облечени в черно и поглеждаха страхливо Тес и Саид изпод плътните си була. Около очите им бяха изрисувани черни кръгове. Никога дотогава Тес не се беше чувствала толкова чужда. Сравнен с този племенен лагер, Заландан беше рай на свободата. Е, аз имах достатъчно време да свикна с новия си живот, каза си изтощено тя. Ел Кабар бяха седмото племе, което посещаваха, и навсякъде се бяха сблъсквали с недоверие. Е, не беше точно така, досега ги посрещаха сдържано и с любопитство, но никъде с тази враждебност.

Погледът на Саид беше устремен съчувствено в лицето й.

— Маджиронът каза, че ще останем тук само една нощ. Нападението на Тамар направи шейха податлив на разумни аргументи. Следващото племе, което ще посетим, не се отнася толкова строго към жените.

— Искаш да кажеш, че им позволяват да ходят с открити лица и не изискват от тях да се кланят на господарите си и да коленичат пред тях? Колко великодушно! — Тес не сваляше очи от жената, която бързаше пред тях.

— Господи, колко ми е жал за тях. Страшно ми се иска да ударя някого или…

— Не! — Погледът на Саид издаваше обзелия го страх. — Не бива да правите това. Само ще затрудните още повече задачата на маджирона.

— Не се бой. — Тес зарови пръсти в косата си. — Знам, че няма да постигна нищо. Само ще ме изгледат смаяно и ще… — Тя разтърси глава: — Нали и майка ми е същата. Ако баща ми живееше в Седикан, мама също щеше да носи було, това е извън всяко съмнение.

Жената спря и отметна платнището на една малка шатра, после с жест ги покани да влязат.

— Благодаря — каза Тес.

Жената се ограничи с кратко кимане и побърза да сведе поглед.

Господи, тази нещастница са страхуваше дори от нея! Тес усети как чувството за безпомощност я задушава. Направи крачка в полумрака и замръзна на мястото си.

Горещо, мрачно, опушено.

Различи наредените по пода предмети, натрупаните възглавници, толкова чужди и странни… Като в кафез.

Не можеше да си поеме въздух.

Обзе я паника, сърцето лудо се заблъска в гърдите й.

Усещането, че е попаднала в затвор, стана непоносимо.

— Не! — изплака тя, обърна се и изскочи от шатрата. Толкова бързаше да избяга, че влетя право в ръцете на Саид. Атмосферата навън беше не по-малко гореща, но не толкова задушна и потискаща. Тес се бореше отчаяно за глътка въздух.

— Толкова сте бледа. — Саид я подкрепи внимателно. — Не ви ли е добре?

Тес поклати глава и отново се опита да прогони разтърсващите я тръпки.

— Не мога да остана в онази шатра. Къде е Павда?

Саид посочи кобилката, вързана на края на лагера.

— Да повикам ли маджирона?

— Не, разбира се, че не. — Без да обръща внимание на смаяните погледи на жените, Тес забърза да се отдалечи от шатрата. — Скоро ще се почувствам по-добре. Трябва само да се махна оттук. Ще пояздя малко и…

— Ще отида да доведа конете.

— Защо не ми възразяваш, Саид? Няма ли да кажеш, че поведението ми е неприлично?

Мъжът поклати глава.

— От време на време, трябва да отхвърляме по някой стар обичай. Знам, че последните дни не бяха никак леки за вас. — Тес го изгледа учудено. — Знам един малък оазис на две мили оттук. Там ще поседите и ще си отпочинете, а аз ще ви посвиря на флейтата. — Той направи кратка пауза. — Позволявате ли?

Тес видя загриженото му лице и усети как в сърцето й се надига топла вълна на симпатия и привързаност. През изминалите седмици двамата бяха започнали да проявяват разбиране един към друг и Саид я приемаше, макар все още да не одобряваше много от онова, което тя вършеше.

— Оценявам високо намерението ти да ми правиш компания, Саид.

 

 

Луната се бе издигнала високо в небето, когато Тес видя препускащия към оазиса самотен конник. Гален.

Тя погледна към Саид, приседнал под близката палма и попита:

— Ти ли го извести накъде сме тръгнали?

— Направих го само от учтивост, маджира — отговори с усмивка мъжът и отново поднесе флейтата към устните си.

Тес си каза, че е трябвало и сама да се сети за това, но тогава не мислеше за нищо друго, освен да се махне веднага от задушната шатра… да не вижда тъжните и уплашени очи на жените. Освен това беше сигурна, че разговорите между Гален и шейха ще се проточат до късно през нощта.

Гален спря до дървото, където беше вързана Павда, и се плъзна от седлото. Дали й се сърдеше? Не можеше да разбере, защото лицето му бе скрито в сенките на дърветата.

— Е, как мина разговорът?

— Горе-долу добре. — Гален се приближи и коленичи пред нея. — Какво ти е? Защо си дошла тук?

— Нищо ми няма. Исках само да се махна… — Тес побърза да се прекъсне. — Вече съм по-добре. Можем да се върнем в лагера.

— Сигурна ли си? — Той седна до нея и заповяда на Саид: — Върни се в лагера и предай на шейха извиненията ми. Кажи му, че маджирата е болна и мога да се срещна с него едва утре сутринта.

— Не! Нали ти казах, че нищо ми няма. Ей сега ще…

Без да обръща внимание на протестите й, Саид скочи на коня си и се отдалечи в галоп. Тес се обърна сърдито към Гален:

— Не ставай глупав. Шейхът и без това те смята за слаб мъж, който прекомерно е разглезил жена си. Ходът не е особено умен.

— Не ме е грижа какво мисли шейхът. Не завися от мнението на чужди хора.

— Сега е важно единствено обединението на Седикан. След всичко, което преживях през последните месеци, няма да допусна да се провалиш в последния момент. — Тес се отпусна на постланото одеяло и строго нареди: — Хайде, върни Саид и…

— Защо? — прекъсна я развеселено Гален. — Ще се справя и без него. — После се излегна до нея и скръсти ръце под главата си. — Ще останем още малко тук. За първи път от началото на пътуването ни се чувствам свободен и необременен с тежки грижи.

— Ами шейхът?

— Шейхът ще си каже, че жените са слабото ми място — усмихна се уморено Гален. — Ала аз ще съумея да го убедя, че във всички други области не съм слаб и мекушав. Възможно е дори да се зарадва, че има нещо, в което е по-силен от мен.

— Не е нужно — поклати глава Тес.

— Не беше нужно, заради мен да се примиряваш със самотата и неволите — отговори тихо Гален. — Не беше нужно да стоиш там и да се оставяш да те обиждат, докато аз се отдалечавах от теб, без да мога да те защитя.

Тес го изгледа смаяно.

— Но аз знаех, че не можеш да ме защитиш. Това би означавало отслабване на позициите ти.

— Не бях сигурен, дали ще проявиш разбиране. — Гален протегна ръце и я притегли към себе си. Главата й полегна на рамото му. — Мога да воювам само с един враг. Първо ще осигуря единството, после ще се заема и с другите проблеми.

Тес усети как се отпуска, как унинието и умората изчезват от тялото й. Сгуши се в него, сякаш искаше да поеме част от силата му.

— Заради жените — призна изведнъж тя, макар че нямаше намерение да му го казва.

Гален мълчеше и я чакаше да продължи.

— Те са робини, затворени, сплашени и осъдени на вечно подчинение. Влязох в шатрата и се почувствах като в кафез. — Усмивката й беше несигурна. — Мисля, че това ме уплаши.

— Ти си се уплашила?

— Да. Обзе ме истински страх… че и с мен ще се случи същото. Цял живот съм мечтала да бъда свободна, макар да знаех, че жените са лишени от свобода. Ако съдбата ми се бе обърнала, можех да попадна в същия кафез като… — Тя спря за миг, но после продължи с неочаквана буйност: — Не е справедливо! Не е редно на жените да се гледа като на част от мъжкото имущество. Бедните жени едва ли не пълзят през лагера, страх ги е дори да вдигнат очи… Ами Дала, която изгуби сина си, а нямаше право да се намеси, когато ставаше въпрос за съдбата на убиеца? Не е честно, Гален.

— Съгласен съм.

— Отдавна знаех, че не е честно, но го приемах. Казвах си, че така върви светът. Господи, та дори свещениците ни проповядват да се подчиняваме и да изпълняваме задълженията си! — Тя се взираше право пред себе си в мрака. — Дълго мислих и накрая стигнах до извода, че не само мъжете са виновни. Ние също имаме вина. Защо допускаме всичко това? Нямаме кураж да се борим и да докажем стойността си. Това трябва да се промени.

— Готов съм да отговарям за собствените си грехове, но не съм съгласен да поема върху себе си всички мъжки прегрешения.

— Ти си много по-добър от тях.

Гален се усмихна и склони глава.

— Премного съм ти благодарен за тази необичайна похвала. — Усмивката му изчезна. — Вече ти казах, че не мога…

— Ти не ме слушаш. Не те моля за нищо. Ние винаги очакваме мъжете да действат вместо нас, затова не заслужаваме да спечелим.

— И ти възнамеряваш да се впуснеш сама в лютата битка? — Гален нежно отмахна падналата на челото й къдрица. — Господ да ни е на помощ!

— Господ е помагал достатъчно на мъжете. Време е да помогне и на нас.

— Кога ще преминеш в атака?

— Още не знам. Задачата е много трудна.

— Тази задача изисква повече време, отколкото си мислиш. — Гален не преставаше да милва слепоочията й, макар че не я поглеждаше. — Особено ако си решила да се пребориш за правата на жените от Седикан…

От думите му я заболя. Тес знаеше, че Гален цени високо насладите, които му доставя тялото й, и заедно с това я познаваше достатъчно добре, за да знае, че тя ще му създаде големи трудности. Тя беше чужденка в страната му, а през последните седмици имаше достатъчно случаи да се убеди, с какво недоверие посрещат тук чужденците.

— Те имат спешна нужда от помощ — отговори с подчертано спокойствие Тес и побърза да промени темата. — Хаким ще участва ли в надпреварата с каробели?

Гален кимна.

— И вероятно ще гласува за обединението. Изтърпял е твърде много и не може да не се възползва от предлаганото лекарство за страданията си.

— Остават ни само двама шейхове. Освен ако не възнамеряваш да поканиш и Тамар.

— Да не съм луд! Ще избухне война, още преди да сме влезли в шатрата за съвещания.

— Той сигурно ще побеснее от яд, че не е поканен. Дали няма да се опита да попречи на срещата?

— Няма да го допусна.

— Как ще…

— Не бих искал да говорим повече за това. — Гален започна да разкопчава костюма й за езда. — И без това ще имам нужда от цялото си красноречие, когато се върна при Хаким. — Той сведе глава и започна да милва с устни връхчетата на гърдите й. — Днес Хаким ми предложи най-добрата си кадъна, за да ми достави удоволствие — пошепна й той.

Тес се вкамени.

— Какво му отговори?

— Какво можех да кажа? Заявих му, че ти си истинска богиня на любовта и че те разглезвам прекомерно, само защото между бедрата ти се чувствам като в рая.

Тес усети познатата болка в утробата си, когато зъбите му нежно загризаха зърното на гърдата й, и преглътна.

— Не биваше да го лъжеш.

Гален се надвеси над нея, издърпа роклята й и раздели бедрата й.

— Не съм излъгал…

 

 

— Прилича на малко село — промърмори полугласно Тес, докато двамата с Гален разглеждаха от малко възвишение терена, на който щеше да се състои празненството.

В лагера, съставен от стотина шатри, цареше трескава суетня. Над огньовете висяха големи гърнета и жените непрекъснато разбъркваха врящото в тях ядене; мъжете ходеха напред-назад, смееха се и бъбреха; расови коне с блеснала на слънцето кожа пристъпваха от крак на крак в ограденото пасище на другия край на лагера.

— Не виждам деца — отбеляза Тес. — Нали е празник. Къде са децата?

— В каробела участват само навършилите тринайсет години — обясни Гален и подкара коня си надолу. — Децата остават в къщи под грижата на възрастните.

— Защо?

— Състезанието и наградите са само за възрастни. Тук се отнасяме много сериозно към каробела. — Гален посочи откритото място в западния край на лагера: — Ето я и Виане.

— Така ли? — Но Тес вече бе забелязала дребната фигурка на зълва си. Младата жена се движеше грациозно и с отмерени крачки през навалицата. Тес пришпори Павда в галоп и кобилата изпревари жребеца на Гален. — Виане! — провикна се отдалеч тя.

Виане се обърна и на лицето й грейна усмивка. Спря и зачака Тес да слезе от седлото.

— Колко се радвам да те видя пак! Изглеждаш чудесно.

Тес я прегърна с обич.

— Донесе ли Александър?

Виане избухна в смях.

— Знаех си, че това ще бъде първия ти въпрос. Разбира се, че го донесох. Нали три пъти ме предупреди да не го забравям? Кафезът е в шатрата ми и можем да го пуснем, когато поискаш. Наредих на прислужницата да го нахрани след връщането в палата. — Тя вдигна ръка, защото Тес гореше от нетърпение да я прекъсне. — Да, да, не престанахме да го обучаваме. Халим много ми помогна.

— Халим? — смая се Тес.

Виане кимна.

— Всяка вечер го отнасяше в къщата на Юсуф и го пускаше от покрива. — Тя спря за миг. — Миналата седмица го пускаше от различни краища на града. Така го научихме да се прибира у дома от всички посоки.

— Халим не спомена нищо за това в писмата си до Гален.

— Това е разбираемо. Обучението на Александър не е държавно дело.

— Вярно. — Беше учудващо, че Халим е пожертвал време и усилия за проекта й, но Тес не беше сигурна, че това й е приятно. — Ако Саша беше тук, той също щеше да ти помогне.

Виане с мъка скриваше усмивката си.

— Може би.

— Напротив, със сигурност — настоя упорито Тес. — Тук ли е Халим?

— Разбира се. За състезанието с каробели пристигат хора отвсякъде. Участието е традиция за всички високопоставени личности.

— И за Гален ли?

Виане кимна.

— Той казва, че е много важно да продължим да съблюдаваме някои малки традиции, ако искаме да премахнем големите. — Усмивката й изчезна. — За съжаление, нямам време за приказки. Има толкова работа, макар че празникът започва едва вдругиден. Трябва да се погрижа за яденето. — Тя посочи голямата шатра. — Там ще се настанят кадъните.

— Кадъни? Тук?

— Разбира се. Не знаеше ли, че е обичай победителят в състезанието да бъде възнаграден с най-красивата кадъна? В началото често се е стигало до бой, защото победителят избирал жената или дъщерята на друг състезател, и в крайна сметка решили да довеждат най-красивите кадъни. Така се избягват конфликтите. — Виане вдигна рамене. — Освен това жените успяват да обслужат всички мъже още преди края на празненството. Водачите на племената и хората им идват тук не само заради пиршествата и състезанията. Традицията изисква всеки мъж да се позабавлява поне веднъж с изкуството на кадъните.

— Да… разбирам. — Тес можеше да си спести учудването, защото междувременно беше открила, че жените и наложниците отдавна са се примирили със съществуването на кадъните. — Пристигнаха ли вече?

Виане поклати глава.

— Утре. Трябва да се погрижа за обзавеждането на шатрата им. Ще имат много посетители.

— Това може да се очаква.

— Донесла съм ти цял куфар с подходящи дрехи, сложих в него и ковчежето със скъпоценности — каза Виане. — Сигурна съм, че ще пожелаеш да подкрепиш плановете на Гален с подходящ външен вид. — Тя погледна неодобрително прашния костюм на Тес и добави: — Предлагам веднага да се преоблечеш. Повечето шейхове вече пристигнаха.

— Има време. — Тес не откъсваше очи от шатрата на кадъните. — Много ли са красиви?

— Разбира се, нали сама ги избрах. — Виане изглеждаше учудена. — Как иначе ще послужат за награда?

— Не знам… просто…

— Здравей, Виане. — Гален спря коня си до тях, докато погледът му обхождаше внимателно чистия и подреден лагер. — Справяш се отлично.

Виане поруменя от радост.

— Има още много работа. Тъкмо казвах на Тес… Утре всичко ще бъде готово. — Тя изгледа Тес и строго настави: — Крайно време е да се преоблечеш.

— Добре де, добре. — Тес изкриви лице. — Но категорично отказвам да скрия лицето си, все едно какви ще бъдат последствията за Гален.

— Колко жалко. — В очите на мъжа святкаха весели искри. — Старият Хаким щеше да го възприеме като голяма победа на традицията.

— Никакво було — повтори упорито Тес. Сети се за пристигащите проститутки и добави колкото се може по-небрежно: — Но не виждам, защо да не облека нещо красиво.

— Много съм ти задължен — отговори сериозно Гален.

— И без това костюмът за езда ми е омръзнал до смърт. Нося го цели два месеца. Освен това съм възприемчива към разумните доводи.

 

 

Единственото украшение на скромната брокатена рокля с висока талия беше перлена брошка, върху дълбокото квадратно деколте.

Тес хвърли изпълнен с копнеж поглед към гладкото бронзово огледало пред себе си и си каза, че няма с какво да запълни корсажа. Е, поне златото подчертаваше блясъка на косите й.

Гален се настани удобно на дивана и подпря брадичка с ръцете си.

— Прекрасно изглеждаш — отбеляза със задоволство той.

— Би трябвало да допълня тоалета си с обшита с ресни наметка и глупаво чадърче за слънце — усмихна се Тес и попипа деколтето си. — Роклята не ми изглежда особено добродетелна. Май наистина имам нужда от наметка. Хаким пак ще ме пронизва с поглед.

Гален вдигна вежди.

— Неприятно ли ти е?

— Ами… Виане каза, че не бива да уронвам престижа ти. — Тя се погледна още веднъж в огледалото и прибави уж между другото: — Тя изглежда е на мнение, че и ти ще споделиш традицията на празника.

— Ако е нужно.

— Тя каза, че повечето мъже посещават шатрата на кадъните.

— Това е вярно.

— И ти ли? — Тес не смееше да го погледне. — Не, че това има някакво значение за мен. Просто искам да го знам.

— Щом няма значение, защо се интересуваш?

— Това не ми харесва — отговори сърдито Тес. — Смущава ме.

— Защо?

— Откъде да знам? — избухна безпомощно тя. — Дори самата представа ми е неприятна… — Тя се отказа да обяснява. — Е, ще отидеш ли при кадъните или не?

— Ако не го направя, ще наруша традицията. — Гален стана и пристъпи към нея. — Другите мъже ще се усъмнят в мъжествеността ми.

— Глупости.

— Хаким сигурно ще си помисли, че съм обезумял.

— Престани да ме дразниш. Ще отидеш ли или не?

Гален помилва перлената брошка и меката кожа под нея.

— Да не би да си облякла тази рокля, само за да ме отклониш от това посещение?

— Не, разбира се, че не.

— Това е добре. Защото не си на прав път.

— Как така? — пошепна несигурно Тес.

— За да ме спреш, трябва да се съблечеш изцяло. Предпочитам те без дрехи. — Той се усмихна. — Ала се радвам, че не ти е приятно да се отдавам на удоволствия с други жени. Смятам, че е почтено да се стремиш да ми харесаш. Ако се откажа, ще принеса голяма жертва. Кадъните са обучени да доставят на мъжа всякакви наслади. — Той пъхна ръка в корсажа и докосна зърното на гърдата й. — Искаш ли да се запознаеш с някои от уменията им?

Тес усети как тялото й се разтапя под докосването му.

— Смяташ ли, че това би ме заинтересувало?

— Сигурен съм.

Тес навлажни пресъхналите си устни.

— Тогава не виждам причина да…

— Гален, Тамар пристигна! — изкрещя задъхано втурналият се в шатрата Халим.

— Тамар? — Гален пусна Тес и се обърна. Тялото му потръпна от напрежение. — Сигурен ли си?

Халим кимна.

— Аз лично го видях да влиза в лагера.

— Колко души води със себе си?

— Идва сам.

Напрежението на Гален отслабна.

— Добре. Значи няма непосредствена опасност. Доведи го тук.

Халим кимна и излезе от шатрата.

— Тамар… — пошепна слисано Тес. — Празникът дори не е започнал.

— Очаквах появяването му. По-добре сега, отколкото по-късно. — Гален я погледна с нежност. — Иди в шатрата на Виане. Не искам той да види…

— Гален, как може да си толкова негостоприемен? — Тамар влезе в шатрата, без да чака покана. — Кога съм празнувал каробел, без да те поканя?

Лицето на Гален остана безизразно. Гласът му прозвуча равнодушно:

— Ти сам се осъди с нападенията си. Повечето от гостите ми не хранят добри чувства към теб. Нима очакваш да те посрещнат с добре дошъл?

— Какво ме интересува как ще ме посрещнат онези жалки копелета! — сви рамене Тамар и си избра една смокиня от голямата дървена купа. — Но ти винаги се радваш да ме видиш, нали? — Той захапа смокинята със силните си зъби и отправи поглед към Тес. — Изглеждате великолепно. Като истинска принцеса, каквато всъщност сте. — Гласът му беше тих и мек като коприна. — Много умно от страна на Гален, че не се издаде какво възнамерява да прави с вас. Чух, че двамата сте обиколили страната. Е, впечатлихте ли нашите жалки глупаци с великолепието си?

— Вярвам, че постигнахме значителен успех — отговори хладно Тес. — Присъствието ми също допринесе за това.

Тамар отново захапа мекия плод.

— Каква надменност. — Белите зъби святкаха изпод тъмната брада. — Мисля, че принцесата ми харесва повече от уличницата, Гален. Да ти кажа ли защо?

— Не. По-добре кажи, защо си дошъл.

Тамар втренчи поглед в стария си приятел.

— За да ти дам последен шанс да се вразумиш и да престанеш с глупостите си. Изпрати онези овце по родните им места и веднъж завинаги престани да ги убеждаваш в необходимостта от някакво си единство. Никой не вярва в него, освен теб.

— А ти изобщо не го искаш.

— Признавам, че то не се вмества в плановете ми. Природата ми се бунтува срещу оковите, които налага едно такова единство. — Усмивката му стана още по-широка. — Твоята също, сигурен съм в това. Готов съм да се обзаложа, на каквото поискаш, че само след половин година ще нарушиш създадените от самия теб закони.

— Лъжеш се, Тамар.

Бандитът поклати глава.

— О, не, аз те познавам добре, стари приятелю. Глупавите ти идеали ще издържат само докато се намери достатъчно привлекателно основание да ги разрушиш. — Усмивката му изчезна. — А аз те уверявам, че съм в състояние да ти го осигуря. Отпрати тези хора, Гален.

Гален издържа на погледа му.

— Те ще си отидат, само след като постигнем обединението на Седикан.

Тамар измърмори някакво проклятие.

— А мен ще поставите извън закона, така ли?

Гален кимна.

Тамар го изгледа мрачно.

— Май е време шегата да престане. Отиваш твърде далеч. Предупреждавам те… — Той се постара да обуздае надигащия се гняв и изписа на лицето си крива усмивка. — Несполучливо решение, Гален. — После се обърна и тръгна към изхода на шатрата. Спря още веднъж и изгледа презрително Тес. — Не поискахте да ме чуете, но аз въпреки това ще ви кажа, защо принцесата ми харесва повече от уличницата. Защо никога не съм се забавлявал с принцеса. — Той направи заплашителна пауза. — Още не.

В следващия миг беше изчезнал.

Тес се опитва да потисне треперенето си. Този път Тамар не извади нож, но днешната среща беше много по-страшна от първата.

— Ще те изпратя обратно в Заландан — проговори безизразно Гален.

Тес се обърна като ужилена.

— Само защото Тамар е толкова отвратителен? — Тя поклати решително глава. — Няма да се махна. Трябва да изпълня своята част от задачата. Все ми е едно дали шейховете одобряват присъствието ми. Видът ми им напомня всеки миг за съюза с Тамровия.

— Ще тръгнеш утре сутринта. Халим ще те придружи.

— Веднага щом ме остави в Заландан, аз ще обърна коня си и ще тръгна след него. Нима предпочиташ да яздя сама, без свита, вместо под твоя защита?

Гален стисна ръце в юмруци.

— Ти не познаваш Тамар. Той няма да… — Като видя решително стиснатата й уста и упорито вирнатата брадичка, от устните му се изтръгна ядно проклятие. — Господи, колко си своенравна! Защо не искаш да разбереш? Тамар не се задоволява с празни заплахи.

— Той заплаши не само мен.

— Това е моя борба. Не е твоя. — Той разпери безпомощно ръце и промърмори още някакво проклятие, преди да се завърти на токовете си и да изскочи от шатрата.

Той се лъже, каза си сърдито Тес. Нима не знае, че неговите битки са и мои? Докато съм жива, ще…

Докато е жива?

Втрещена от ужас, тя се взираше в отметнатото платнище на входа, през който бе изчезнал Гален. По дяволите, откъде й дойде тази безумна мисъл? Нали не искаше да се обвързва с никой мъж?

Въпреки това тя беше обвързана с Гален бен Рашид, не само чрез брачните клетви или плътската наслада. Връзката им беше много по-дълбока.

— Не! — Тес не искаше да се чувства съпричастна с проблемите на Гален и страната му. Искаше да захвърли оковите, да бъде свободна. Не, тя не обичаше Гален. Уважаваше мъжа и необикновените му качества и й доставяше удоволствие да се люби с него. Споразумението и общата цел ги бяха сближили повече, отколкото беше необходимо, но не беше възможно да…

Той не я обичаше.

Болката заплашваше да я надвие. Защо, защо я болеше, след като тя също не го обичаше?

Тя погледна новата си рокля — златния брокат, който беше облякла, само за да го отклони от намерението да иде при друга — и внезапно осъзна колко опасна е реакцията й.

Не биваше да се заслепява от насладите, които й доставяше. Веднъж и Паулина се топи цели два дни по един от любовниците си, но скоро се вразуми.

Не, Тес не беше Паулина и нямаше да забрави толкова лесно Гален.

Сега не биваше да мисли за това. Щеше да си потърси някакви занимания, за да не й остава време да размишлява за странната връзка между двамата. И щеше да се държи на разстояние от него.

Да, това беше най-доброто, което можеше да направи. Щеше да лекува и себе си по начина, по който бе постъпила с тъгуващата Дала.

 

 

Полунощ беше минала, когато Тес чу Гален да влиза в шатрата и да се съблича. Задиша леко с надеждата той да повярва, че спи.

Не мина много време и съпругът й се изтегна до нея на меката постеля. Мълча дълго, после се обърна към нея.

— Още не спиш, нали? — Погледът му я пронизваше въпреки мрака.

— Не.

— Щях да се прибера по-рано, но Хаким държеше да обсъдим законите и…

— Няма нищо.

Той помълча малко и продължи колебливо:

— Не исках да ругая пред теб, но… бях много загрижен.

— Чувствата ми не са толкова крехки, че да подскачам при всяка остра дума.

— Така ли? — Той протегна ръка и помилва бузата й. — Мисля, че са, килен.

Тес стисна здраво очи, за да задържи напиращите сълзи.

Каква лудост! Разлялата се по тялото й чувствена вълна беше просто пристъп на лудост. Само защото я бе докоснал нежно, не биваше да избухва в плач като малко дете. Да, решението да се държи далеч от него беше много по-умно, отколкото мислеше в началото.

— Лъжеш се. Будна съм, само защото жегата не ми дава да заспя.

— Странно. А според мен нощта е хладна. — Той обхвана гърдата й. — Ти също си студена. — Засмя се, усетил как зърното се втвърди под милувката му. — Но жаравата е тук, въпреки всичко.

— Добре си ме дресирал. Или поне така си мислиш. — Тес отблъсна ръката му и се отмести настрана. — Много се съмнявам, че Дафне се е показала толкова усърдна и е овладяла толкова бързо задължението си.

— Задължение?

— Да ти доставям удоволствие, да родя детето ти. Нима това не е мое задължение? — Гласът й издаваше обзелото я вълнение и тя трябваше да положи усилия, за да говори по-спокойно. — Дълго мислих и реших, че достатъчно съм ти доказвала покорството си.

Гален застина неподвижен.

— Така ли?

— Не искам повече да ме докосваш.

От устата му се изтръгна проклятие.

— По дяволите, Тес, нали ти казах, че съжалявам…

— Думите ти нямат нищо общо с решението ми… Любовната игра беше забавна, но смятам, че се наситих на милувките ти.

Гален се изсмя недоверчиво.

— Тази сутрин още не беше. Яздеше ме като демон и…

— Не искам да говоря за това. — Не биваше да мисли за изминалите нощи. Дори само споменът караше тялото й да тръпне. — Ще ти кажа, когато настъпи промяна в чувствата ми.

— Благодаря ти. — Ироничният му тон граничеше със сарказъм. — Благодарен съм за всяка трохичка, която благоволяваш да ми подхвърлиш. Все пак трябва да стигнем до споразумение. Нямам намерение… — Той млъкна рязко и когато отново заговори, тонът му беше ласкав. — Тес, кажи ми какво ти тежи. Не крий тревогите си от мен.

— Нищо ми няма. — Тес затвори очи и се отдръпна още малко. — Изтощена съм до смърт. Искам да спя.

— Искаш да спиш? — Възмущението и разочарованието прогониха мекотата от гласа му. — Докарваш ме до лудост и просто заспиваш?

— Да.

— Това е… — Тес усети, че мъжът до нея полага отчаяни усилия да потисне чувствата и да възвърне самообладанието си. — Е, добре, спи. — Той й обърна гръб. — Мога да чакам.

Цял живот трябваше да чака. Да чака обич, която никога не идваше, да чака края на войните, осъществяването на целта си. Господи, как й се искаше да го помилва, да го утеши! Трябваше да го притисне до себе си, да го залюлее в прегръдките си като бебе, да му каже…

Тес стисна здраво ръце в юмруци, за да не се поддаде на порива си. Не биваше да го докосва. Ако издържеше тази нощ, утре щеше да се почувства по-добре.

Само да не го докосва.

Десета глава

Тес стана на разсъмване и оттогава не си позволи нито минута почивка. Гален спря за миг пред входа на шатрата на Хаким и се загледа намусено в жена си, която тичаше насам-натам с Виане, бъбреше с нея и оживено жестикулираше. Когато се събуди, нея вече я нямаше, а през цялата сутрин успя да я зърне само един или два пъти. Тес тичаше след Виане като кипяща от енергия вихрушка, помагаше й в подреждането на шатрите, наглеждаше масите с освежителни напитки и храна. Не му убягна и сериозното изражение, с което опитваше яденетата, които се готвеха в огромни гърнета на открити огньове.

По дяволите, Тес бе започнала да се интересува от готвене! А в Заландан категорично бе отказала да се погрижи за кухнята на палата, обяснявайки, че бъркотията е досадна. Щом сега се навеждаше над тенджерите, нещо с нея не беше наред. Какво ли беше то, по дяволите?

Тя изглеждаше променена. Отнасяше се с него хладно и го избягваше, макар че студенината беше в пълно противоречие със същността й. Никой не беше по-открит от Тес. Когато последната нощ се отвърна от него, той се почувства измамен и ограбен.

В сърцето му се надигна гняв, сякаш отказът й го бе лишил от някаква скъпоценност.

Наслада. Тя го бе лишила от възможността да се наслаждава на тялото й. Беше сключила сделка с него и нямаше право да бяга от задълженията си. Днешната му чувствителност не беше болка, а разочарование, защото беше свикнал с тялото й и никоя жена не беше в състояние да го задоволи така, както тя. Трябваше да й заяви, че не възнамерява да приеме още един отказ. Трябваше да я принуди, за да получи онова, което му се полагаше…

— Нещо не е наред ли?

Гален се беше вдълбочил в мислите си и не забелязва идващия към него Халим.

— Какво да не е наред? Шейховете на деветте племена вече пристигнаха и дори се вслушват в онова, което имам да им кажа.

— Беше толкова намръщен, та реших, че си загрижен — вдигна рамене Халим. — Дойдох да ти кажа, че получих съобщение от едно планинско племе.

Гален замръзна на мястото си.

— Тамар ли?

Халим поклати глава.

— Тамар е потънал, вдън земя. Не, става въпрос за Саша Рубинов. Видели са го на половин ден път оттук.

— Саша? — Вероятно приятелят му носеше лоша вест. Не току-така беше решил да напусне Белайо и да се върне в Седикан. В последно време Гален все по-често усещаше липсата на сухия му хумор. — Изпрати отряд да го посрещне. Съмнявам се, че Тамар наистина е изчезнал от лицето на земята.

— Отрядът вече е на път — усмихна се Халим. — Аз не съм глупак, Гален.

— Не. — Погледът на Гален отново потърси Тес. Той беше глупакът, той, че не изпускаше от очи съпругата си като болен от любов хлапак, вместо да посвети вниманието си на много по-важни и нетърпящи отлагане неща. — Ще прекарам следобеда в компанията на Ломед и Хаким. Уведоми ме, когато Саша пристигне.

— Да го доведа ли при теб?

— Не. — Гален не сваляше очи от Тес. — Изпрати го при маджирата. — Може би тя ще довери на братовчед си, с какво я е засегнал съпругът й. — За бога, той нямаше да издържи дълго на това положение!

Иронията, съдържаща се в тази мисъл го накара да се усмихне подигравателно. Почти двадесет години се беше упражнявал в търпение и бе чакал осъществяването на мечтата си за обединен Седикан, а само след една нощ, прекарана далеч от обятията на крехката му червенокоса съпруга, беше готов да скърца със зъби от гняв и да вземе насила онова, което му бе отказано.

— Кажи му да дойде довечера в шатрата ми. Ще вечеряме заедно и ще обсъдим всичко.

 

 

— Саша!

Тес изскочи от шатрата на Виане и се хвърли в прегръдките на братовчед си. Ала само след миг сбърчи носле и се отдръпна.

— Ауу, как вониш на пот и кон!

— Ти ме обиждаш! — Саша се престори на дълбоко засегнат и също се отдръпна. — Не стига, че бързам да поздравя първо теб, ами трябва да чуя от устата ти ужасни обиди!

— Можех да почакам с поздравленията, докато се изкъпеш. Е, няма нищо, ще се постарая да не дишам. — Тес отново го прегърна и се притисна до него. — Какви вести ни носиш?

— За съжаление неприятни. — Усмивката на Саша угасна. — Майката игуменка попитала с писмо баща ти, дали си се прибрала благополучно у дома и дали капитан Бракстън се е проявил като достоен за оказаното му доверие.

Тес го изгледа с разширени от уплаха очи.

— Новината наистина не е добра.

— Е, не е чак толкова страшно, малката ми. — Саша почука с пръст по носа й. — Баща ти имаше намерение да тръгне за Динар в деня след заминаването ми, да открие капитана и да го разпита. Надявам се, че добрият човечец отдавна вече е в открито море.

— Може и да не е. — Тес прехапа устни. — Татко не знае, че си замесен и ти, нали?

— Още не.

— Не заподозря ли нещо, когато внезапно реши да заминеш?

— Достойните ми баща и брат бяха намислили да организират риболовен излет по река Зандар и аз уверих баща ти, че възнамерявам да се присъединя към тях. — Саша изкриви лице. — Предлогът не беше много сполучлив, като се има предвид отношението ми към кралската екстравагантност, но свърши работа.

— Ала не за дълго. Хановете в Динар не са чак толкова много, а гостилничарят със сигурност те е запомнил. — Тес намръщи чело. — А Гален непременно се е запечатал в паметта му.

— Още една обида към личността ми — промърмори угрижено Саша. — Гален впечатлява само теб, хлапенце.

— Прощавай. — Мисълта й усилено работеше. — Баща ми не е глупак. Той ще тръгне да събира сведения в Динар и непременно ще научи за женитбата ми. Сигурно веднага ще потегли към Заландан, за да… — Тя спря за миг и се опита да пресметне. — Колко време ни остава?

Саша се отказа да я успокоява и реши да й каже истината:

— Седмица. А може и по-малко.

Тес въздъхна облекчено.

— Вече се страхувах, че той е по петите ти. Смятам, че имаме достатъчно време. Утре ще се състои надпреварата с каробели, а съветът ще се събере веднага след нея. Гален може да прокара обединението, преди да е пристигнал баща ми.

— Май след заминаването ми събитията са се надпреварвали? Кой е причината за това? Тамар? — Тес кимна. — Всяко племе, което срещахме по пътя си, беше осведомено за разбойничествата на Тамар. — Той се обърна и тръгна към шатрата. — Май е най-добре да последвам добронамереното ти, макар и малко грубо изразено предложение и да се окъпя. Разбрах, че ще вечерям с Гален. Приемам, че ти също ще присъстваш?

— Не.

Саша се обърна рязко. По лицето му се четеше учудване.

Тес положи усилие да се усмихне.

— Имам много работа. Ще вечерям с Виане и ще се присъединя към вас по-късно.

Саша я изгледа замислено, след което прие равнодушно изражение.

— Както искаш. — Помълча малко и тихо попита: — Как е Виане?

— Добре е — отговори намръщено Тес. — Време беше да се върнеш. Халим беше много усърден в обучението на гълъбите.

— Приемам, че забележката ти съдържа дълбок смисъл, но не смятам да си блъскам главата над разгадаването й. — Саша повдигна платнището. — Халим ще участва ли в състезанието?

— Да. А ти?

— Вероятно. Обикновено е много забавно.

— Забавно ли? Какво всъщност представлява това състезание?

— Нима не знаеш? — вдигна вежди Саша.

— Занимавах се с подготовката на празненството. Гален каза само, че се касае за надбягване с коне.

— Да, но има някои особености. Шестте мили разстояние минават през пустиня и негостоприемни хълмове.

— Има ли препятствия?

— Пет — кимна Саша. — При прескачането им повечето каробели се чупят.

— Какво?

— Каробелът представлява глинен съд, висок около две стъпки. Пълнят го със силно напарфюмирана вода, затварят го и го окачват на гърба на ездача. Съдовете са изключително тънки и само най-добрите ездачи, с най-сигурна стойка върху седлото успяват да ги върнат здрави в лагера. Повечето се прибират вонящи на парфюм.

— Това е истинско предизвикателство. — Тес беше огън и пламък. — Сигурно е страшно интересно.

Саша престана да се усмихва.

— Това не е за теб, малката ми.

— Не съм казала, че искам да участвам. Казах само, че изглежда много интересно.

Саша я изгледа скептично.

— Участниците ще побеснеят, ако се включи и жена.

Тес вирна брадичка.

— Обзалагам се, че мога да ги победя. Може би ще им е полезно да видят, че една жена умее да язди по-добре от тях.

— Ти си маджирата на Ел Залан. Подобно поведение ще накара шейховете да се разбунтуват и може да провали преговорите.

Оживлението отстъпи място на разочарование.

— Прав си. Това беше само една мисъл. Е, значи нищо не може да се направи.

Саша въздъхна облекчено и отново се обърна към шатрата.

— Зрялото обмисляне води до най-добри резултати.

— Откъде знаеш това — тъкмо ти? — попита сухо Тес.

Саша й намигна през рамо.

— Не от собствен опит. Срещнах тази мъдрост в един от досадните томове, които трябваше да прочета по заповед на учителя си.

Тес се върна в шатрата късно вечерта. Саша си беше отишъл, но лампата още светеше. Гален седеше на дивана напълно облечен.

Тес беше подготвена за някои неща и боязливо го изчака да вдигне очи от натрупаните върху ниската масичка документи. Лицето му беше безизразно.

— Вече се питах, дали изобщо ще се прибереш.

— Никога не бих те поставила в подобно неловко положение. — Тя пристъпи по-близо. — Саша каза ли ти, какво възнамерява баща ми?

Гален кимна.

— Това няма значение. Докато пристигне, аз ще съм обединил Седикан и това ще му направи силно впечатление. Или пък…

— Какво или пък?

— Или ще завари глутница биещи се помежду си кръвожадни вълци. — Усмивката му беше мрачна. — Но както и да е. И в двата случая няма да му е приятно.

Тес не посмя да срещне очите му.

— Нали няма да ме предадеш на баща ми?

— Обещах ти, никога вече да не се връщаш при него. Колко пъти трябва да ти повтарям, че не съм като баща ти?

— Мислех си… Когато Седикан се обедини, задачата ми ще е изпълнена.

— Ще бъде изпълнена, когато аз кажа.

— Следователно все още имаш нужда от мен?

Гален сведе очи към разтворените на масичката документи.

— Сключихме споразумение. Обеща ми дете и аз нямам намерение да се откажа от него.

Нямаше да я напусне. Облекчението, което се разля по вените й, беше толкова огромно, че Тес се уплаши. Побърза да му обърне гръб и тръгна към отделения със завеса креват.

— Вече не ти е необходимо дете.

— Аз решавам от какво имам нужда. — В гласа му се долавяше трудно сдържана ярост. — Аз решавам и какво ще взема.

Неприкрит гняв и възмущение изпълниха шатрата с ясно доловимо напрежение. За втори път Тес осъзна, че зад овладяната фасада на Гален е скрито потискано насилие.

— Няма да вземеш нищо, което…

Остър писък прониза нощната тишина.

Тес се вкамени.

Още един писък. Писък на жена!

— Остани тук! — Гален скочи на крака и изтича към входа.

Да стои в шатрата и да слуша бездейно писъците на нещастницата?

Господи, ами ако беше Виане?

Гален беше доста напред, когато Тес излезе от шатрата.

Още един ужасяващ писък!

Полуоблечени мъже изскачаха от шатрите със запалени фенери в ръка.

Тес се втурна през поляната към шатрата на Виане.

— Какво става, Тес? — Младото момиче вдигна платнището и хвърли уплашен поглед навън. Камериерката й бе застанала зад нея. — Кой пищи така?

— Не знам.

Изглежда, Гален знаеше, защото затича право към северния край на лагера.

Тес хукна подире му. Навлязоха в лагера на Ел Кабар. Тук шатрите бяха тъмни и тихи.

Още един писък, този път някъде отблизо.

Тес зави покрай една шатра и едва не се сблъска с Гален, който бе спрял и наблюдаваше какво става пред шатрата на Хаким.

— Какво се е случило?

— Нали ти казах да си стоиш в шатрата — отговори Гален, без да я погледне.

Крехка фигура, облечена в черно, беше коленичила на коравата земя. Жената беше забулена, но гърбът й беше оголен и осеян с червени ивици и кървящи рани. Хаким стоеше над нея с окървавен камшик в ръка и тъкмо замахваше за нов удар.

— Не! — изкрещя Тес и понечи да хукне към тях. Гален я сграбчи за китката и макар и с мъка, успя да я удържи. — Нима не виждаш какво прави той! Защо стоиш така?

— Гален! — Хаким вдигна очи към тях и погледът му се помрачи. — Очевидно виковете на жена ми са те събудили. Извинявам се, че смутих съня ти, но малката е не само несръчна, а и страхлива. — Той вдигна рамене. — Е, тя е само на тринайсет. Има достатъчно време да се научи на послушание.

Гален избягваше да поглежда към коленичилата жена.

— Всички имаме нужда от спокойствие, за да се представим добре на утрешното състезание. Не беше ли по-добре да отложиш наказанието за друг ден?

Хаким поклати отрицателно глава. Белите му къдрици бяха разбъркани.

— Тя строши най-добрия ми каробел и ще получи още три удара. Жените трябва да бъдат наказвани веднага след простъпката си, за да има резултат. Те са като кучетата или конете — твърде глупави, за да запаметят някои неща. — Погледът му се отмести към Тес. — Помни думите и делата ми и може би ще я превърнеш в истинска жена.

Ярост пламна в гърдите на Тес, толкова силна, че бе готова да се нахвърли върху стареца.

— Ако не я биеше, тя нямаше да се страхува и да проявява несръчност…

— Млъкни! — Гален затисна с ръка устата й.

Тес го отблъсна, но той просто я грабна и я преметна през рамо. После се обърна и закрачи към шатрата им, без да обръща внимание на протестите й.

— Точно така! — извика подире им Хаким. — Добре го направи, Гален. Нито дума без твое разрешение.

Тес заудря с юмруци по гърба му.

— Веднага ме пусни!

Двамата вече бяха навлезли в лагера на Ел Залан, когато до ушите им отново достигна гласът на Хаким:

— И не се тревожи, Гален, жена ми няма повече да смущава съня ти. Ще сложа в устата й парцал.

Гален пусна Тес едва когато влязоха в шатрата. Тръшна я на дивана и побърза да спусне платнището. Тес веднага скочи и се втурна към изхода.

— Не! — Гален я погледна с едва сдържана ярост. — Посмей да излезеш навън и ще те вържа за леглото. — Сграбчи я за раменете и я разтърси. — Чуй какво ще ти кажа: ако се намесиш, ще се видя принуден да те накажа, както Хаким наказва онова бедно дете. За него твоята намеса е тежка обида, която може да бъде заличена само с телесно наказание.

— С камшик, нали?

— По-добре да те набия аз, отколкото Хаким. Сега не е моментът да предизвикваме недоволството му.

— Той е звяр, животно! — Гласът й трепереше от възмущение. — Господи, заради някакъв си глинен съд!

— Хаким се гордее с ездаческото си изкуство и с участието си в състезанията.

— Ти го защитаваш!

— Не, само обяснявам, че каробелът не е прост глинен съд.

— Трябваше да се намесиш.

— Да, и да погреба веднъж завинаги мисълта за обединението. Нуждая се от Хаким. Той има силно влияние върху планинските племена.

— Каза ми, че у вас не бият жените.

— Говорех за племето Ел Залан. Народът на Хаким има други обичаи и закони.

— Нищо ли няма да направиш?

— Първо трябва да се обединим. Трябва да създадем общи закони.

— А дотогава те ще продължават да бият жените си и да ги ритат с крака като кучета, така ли?

— Да не мислиш, че ми достави удоволствие да гледам какво прави с момичето? — отговори гневно Гален. — Знаеш ли, колко често съм присъствал на такива сцени, без да мога да се намеся? — Той спря и тежко си пое дъх. — Не искам да те заблуждавам. Дори след обединението ще минат години, преди да променим законите, отнасящи се до положението на жената. Не мога да променя за един ден нещо, установено преди столетия.

— Ние не сме животни. — Тес сви ръце в юмруци. — Той заслужава наказание. Някой трябва да го вразуми.

— Така е — отговори уморено Гален. — Престани, за бога! Вече ти казах, че не мога да предприема нищо. Още не. Сигурно ще мине много време, преди да съм в състояние да променя нещо. — Той се зае да събира разпилените по пода документи. — Легни си.

— Да не мислиш, че ще мога да заспя? Той е натъпкал в устата й парцал, за да не чуваме виковете й!

Гален измърмори някакво проклятие и се обърна към нея с мрачно изражение на лицето.

— Защо се вълнуваш толкова? Баща ти също те биеше с камшик и ти приемаше боя безропотно. Сама ми го каза!

— Тогава бях дете, бяха ме наплашили и мислех, че нямам друг избор. Промених се, и то из основи.

— Не можеш да промениш света.

— Защо не? Ти също се опитваш.

— Това е друго. Аз съм…

— Мъж, нали? А аз съм само жена, която могат да бият и заключват като домашно животно. — Тес разпери отчаяно ръце. — Ти си същият варварин като Хаким. — Гневът й внезапно се изпари, като видя изражението на лицето му. Ударът й го засегна болезнено. Бе употребила единствената дума, която беше в състояние да го нарани.

Ала изразът на ранимост бързо изчезна. Лицето му се превърна в каменна маска.

— Ако бях варварин, нямаше да чуеш писъците на жената. — Той се усмихна като същински сатана и пристъпи по-близо до нея. — Ти щеше да крещиш, защото щях да те любя, отново и отново. — Той посегна и улови косата й. — Щях да те хвърля на леглото още с влизането ти в шатрата и да те подлудя от желание.

— Щях да се отбранявам.

— Да не мислиш, че варваринът го е грижа за такива неща? — Той дръпна косата й и главата й се отметна назад. — Варваринът се наслаждава на всяка битка. — Усмихна се и помилва изпъкналите кости на врата й. — Имало е мигове, когато ми се е искало да те видя на колене. Може би Хаким е прав и трябва да… — Той пое дълбоко въздух, пусна Тес и отстъпи назад. — Не. — Обърна се и прекоси шатрата. Повдигна с треперещи ръце платнището и понечи да излезе.

— Къде отиваш? — пошепна Тес.

— Какво те интересува? — Погледът му беше изпълнен с горчивина. — Може би в шатрата на проститутките. Няма ли да дойдеш и да видиш как се забавляват варварите?

— Думите ми бяха необмислени — проговори колебливо Тес. — Не исках да кажа това.

— Напротив. Това обяснява много. Днес ще те оставя на мира, защото се наситих на насилия. — Той спря за миг. — Но това не означава, че утре няма да променя решението си.

Преди Тес да успее да отговори, той излезе от шатрата.

Младата жена остана загледана след него. Наистина ли щеше да отиде при кадъните или го беше казал, само за да я засегне?

Всъщност какво я интересуваше? Да върви, където ще!

Не, интересуваше я!

Хаос от гняв, възмущение, болка… и съжаление бушуваше в главата й.

Тя го нарани. Запрати в лицето му обвинение, с което още майка му го бе засегнала дълбоко. Той се беше борил цял живот срещу варварското в себе си, а тя му заяви, че борбата е била напразна.

За всичко беше виновен онзи стар дявол Хаким. Ако не беше толкова възмутена от насилието му, нямаше да хвърли тази силна дума в лицето на Гален. Вече имаше двойна сметка за уреждане с Хаким.

Тес пристъпи към изхода на шатрата и се загледа в мрака. Старият дявол трябваше да бъде наказан. Не само защото биеше с камшик младата си жена, а и защото Гален беше дълбоко засегнат от необмислените й думи. Ала мъжът й каза, че не може да предприеме нищо…

Това не означаваше, че и нейните ръце са свързани. Не беше толкова просто да измисли наказание за Хаким, особено в сегашното положение, но тя не беше глупава. Щеше да намери някакъв начин, стига само да помисли достатъчно дълго и да вземе под внимание всички страни на проблема…

 

 

Гален пристегна по-здраво кожените ремъци на боядисания в тъмночервено каробел и предпазливо се намести на седлото. В другия край на лагера двадесет и шест ездачи вече бяха заели местата си пред опънатото напреки въже, което показваше старта. Всички каробели бяха боядисани в ярки цветове и блестяха на силното слънце. Мъжете бяха облечени само в леки ризи и панталони. Почетната задача да хвърли така наречената „камоса“, жълта копринена кърпа, с която се даваше началото на състезанието, беше поверена на един от най-възрастните племенни вождове на Ел Залан. Старецът се разхождаше гордо пред опънатото въже. На лицето му беше изписана тържествена сериозност.

Хаким кимна на Гален без следа от усмивка и насочи коня към опънатото въже. Старият негодник, все пак си е намерил подходящ каробел, каза си ожесточено Гален, като видя светлосиния глинен съд на гърба му.

— Желая ти успех, Гален.

Мъжът отмести поглед от Хаким и се обърна срещу нехайно крачещия към него Саша.

— Ти няма ли да се включиш в състезанието? — попита смаяно той. — Снощи ме уверяваше, че ще участваш.

Саша потупа Селик по врата, без да вдига очи към ездача му.

— Вече нямам желание. Чувствам се изтощен. Костите ме болят от пътуването. — Лицето му се разведри. — Пък и без това успявам да стигна само до четвъртото препятствие, след което каробелът ми се счупва и се обливам с парфюм. Нямам желание да седя цял ден в банята, за да го отмия. — Той отстъпи назад и посочи зрителите, които се блъскаха зад опънатите въжета и очакваха с напрежение старта. — Предпочитам да остана тук и да наблюдавам.

За разлика от братовчед си, Тес нямаше намерение да гледа. Гален хвърли бърз поглед към шатрата и неволно стисна юздите на коня си. След снощното им скарване не беше очаквал да му пожелае успех в надбягването и въпреки това бе изпълнен с разочарование и гняв.

— Опасни ли са препятствията? — попита Саша, който продължаваше да оглежда зрителите.

— Не по-опасни отколкото при всяко друго надбягване.

— И това е много — промърмори като на себе си Саша.

Гален изви подигравателно вежди.

— Трогваш ме със загрижеността си.

Саша се усмихна принудено.

— Камосата скоро ще се спусне. Време е да заемеш мястото си.

Гален кимна и заби шпори в хълбоците на Селик. Трябваше да прогони всички други чувства и да се съсредоточи върху надбягването. Не беше нужно да излезе победител, важното беше да се представи добре пред другите шейхове и каробелът му да остане цял. Откъсна очи от шатрата си и побърза да се присъедини към заелите стартова позиция ездачи.

Сред зрителите се възцари мълчание.

Жълтата камоса падна на земята.

 

 

Второто препятствие беше дърво със стърчащи, чворести клони, положено напряко на пътя.

Селик, който с готовност прелетя над дървото се приземи несигурно, но продължи да препуска. Гален чу проклятията на следващия го по петите Хаким, когато каробелът на гърба му се размести. Той пристегна собствените си ремъци и продължи да пришпорва Селик. Съдбата на много ездачи след тях беше друга. Един кон падна и започна да бие диво с копита в усилията си да се изправи. Конят на Ладар, младия шейх на Ел Забор, се подплаши и запрати ездача си право в близкото дърво. Момъкът се удари в стъблото и каробелът му се строши. Тежък, сладък аромат се смеси с натежалия от прах въздух.

— Ладар, ако уличниците миришат като теб, няма да ги погледна — извика весело Халим, когато конят му прескочи дървото и каробелът остана невредим. — Ето, видя ли как се справя истинският боец!

Гален се приведе на седлото и прошепна нещо в ухото на Селик.

— Какво става? — Викът на Хаким беше толкова възмутен, че Гален хвърли бърз поглед през рамо.

Успя да види само как следващият ездач прескочи без усилие дървото и прелетя покрай Халим.

Привързала на гърба си огненочервен каробел, Тес се бе привела ниско над седлото и пришпорваше Павда в див галоп. Изпревари Хаким, изравни се с Халим и скоро беше съвсем близо до Гален.

— Какво си въобразяваш, по дяволите! — изкрещя той, когато можеше да го чуе.

Отговорът беше възбуден смях. Червената й коса блесна на слънцето, когато се приведе още по-плътно над гърба на кобилата.

Чу се ядното проклятие на Хаким, когато копитата на Павда вдигнаха прах пред муцуната на коня му.

При скока над водното препятствие Тес беше вече непосредствено зад Гален. Двама ездачи паднаха, каробелите им се строшиха и силно парфюмираната течност се изля в потока. Халим не удържа на темпото и изостана. Хаким прескочи потока и се понесе след тях.

Миля по-нататък ги чакаше четвъртото препятствие — купчина трева и клони, висока четири стъпки. Гален все още водеше, но Павда го следваше по петите. Като наближиха купчината, мъжът извика през рамо:

— Това е много опасно за Павда! Мини отстрани, по дяволите!

Тес само поклати глава. Страните й горяха, в очите й святкаха искри.

Гален избълва някакво проклятие и устреми очи напред, тъй като Селик вече се готвеше да скочи. Жребецът преодоля препятствието, макар и трудно. Гален побърза да се обърне назад и видя как Павда прелетя на сантиметри от купчината вършини.

Облекчената въздишка дойде от дъното на сърцето му. Като видя как Тес се изправи в безукорна поза на седлото с невредим каробел на гърба, към гнева от лудешката й смелост се примеси гордост.

Господи, сега трябваше да внимава, защото упоритата хлапачка щеше да надмине и него! Имаше да й гълта праха като Хаким…

Гален шибна леко гърба на коня си и Селик моментално реагира, напрягайки всичките си сили. Двамата достигнаха почти едновременно до последното препятствие, осеяно с коприва, но по последната права към лагера, Селик отново пое водачеството.

Гален хвърли бърз поглед назад. Хаким, Халим и още няколко ездачи продължаваха състезанието. След секунди Селик прекоси финала на няколко дължини пред Тес. Зрителите избухнаха в приветствия, но Гален не им обърна внимание. Обърна се назад, за да види как Павда прекосява финала.

Малката кобила мина през линията без ездачката си.

Тес лежеше в пясъка само на няколко метра от целта, неподвижна, засипана с парчета от счупения каробел.

 

 

Обзета от паника, Тес се мъчеше да си поеме въздух. Не беше очаквала, че земята е толкова твърда. Падна с такава сила, че въздухът излезе от гърдите й.

Чу как Гален крещи нещо с необичайно дрезгав глас, но беше твърде замаяна, за да разбере смисъла на думите му. Усети как ръцете му я освобождават от стягащите гърба й ремъци, а после опипват тялото й.

— Ранена ли е? — Гласът на Саша, загриженото му лице, което се сведе над нея.

— Не знам — отговори треперещият глас на Гален. — Не се е помръднала.

— Не съм… ранена — прошепна с мъка Тес. — Само не мога да… дишам.

— Слава богу — промърмори облекчено Саша. — Предупредих те колко е опасно, малката ми.

Гален го удостои с мрачен поглед.

— И въпреки това си й помогнал да извърши тази лудост, нали? Не вярвам да се е справила сама.

— Не я подценявай — усмихна се Саша. — Уверен съм, че щеше да го направи и без мен. — Кимна с глава и продължи: — Вярно е, аз й дадох моя каробел и й показах как да се скрие в храстите и да чака ездачите да минат покрай нея.

— И едва не я уби — озъби се ядно Гален. — Защо го направи?

— Тя ме убеди. А и много добре знаеш, че открай време не понасям Хаким.

— Саша… не е виновен. — Тес правеше усилия да седне. — Аз… трябваше…

— Да се изложиш на опасност? — прекъсна я Гален. — Миналият път имаше двама загинали.

— Трябваше… да покажа на Хаким. — Тес най-после можа да си поеме дъх. Но веднага съжали, защото силната миризма на парфюм я удари право в носа. Господи, как вонеше! — Аз не съм… животно. — Тя застина на мястото си, защото прекосилият финала Хаким се отправи към тях, все още на кон.

Старецът спря пред нея и я изгледа със злобно задоволство.

— Виждаш ли какво става, когато жените забравят подчиненото си положение и дръзнат да се мерят с мъжете? Свършват унижени в праха. — После се обърна към Гален: — Ще я накажеш ли?

— Бъди уверен, че ще чуеш писъците й — отговори горчиво Гален. — Имам достатъчно време за това, преди да се съберем за окончателното гласуване.

— Добре. — Шейхът обърна коня си и се запъти към шатрите на Ел Кабар.

Саша пристъпи напред.

— Гален, знам, че си побеснял от гняв, но трябва да признаеш, че постъпката на Тес е оправдана. Не го направи от любов към приключенията…

— Иди потърси Виане. Кажи й да стопли вода. — Гален се намръщи. — Господи, каква воня! — После се обърна към Тес и попита с леден глас: — Можеш ли да ходиш?

— Разбира се. — Тя се изправи, първо на колене, после стъпи на краката си. — Вече казах, че не съм ранена.

— Тогава се прибери в шатрата и ме чакай. — Гален посегна към юздите на Павда и Селик, за да ги отведе на пасището. — Павда има нужда от повече грижи. При четвъртото препятствие можеше да я убиеш.

— Бях уверена, че ще се справи. Никога не бих сторила нещо, което да застраши живота й.

Без да я удостои дори с поглед, Гален тръгна към оградената ливада.

Загледан след него, Саша подсвирна тихо.

— Бъди нащрек, малката ми. Никога не съм го виждал такъв.

 

 

Тес тъкмо беше излязла от ваната и Виане я увиваше в голяма хавлия, когато Гален влезе в шатрата. В ръка стискаше къс камшик за езда.

— Остави ни сами, Виане.

Сестра му гледаше ужасено камшика.

— Не беше ли достатъчна малка пръчка?

— Хаким ми изпрати камшика в знак на добра воля… и като напомняне, как се наказва една жена. Мило е от негова страна, нали?

Виане не искаше да излезе.

— Сигурна съм, че Тес не е искала да ти създава неприятности. Не би ли могъл…

— Тя причини нарочно цялата тази бъркотия — отговори рязко Гален. — Остави ни сами и кажи на прислужницата си да нарежда багажа. Халим ще събере свитата и още днес следобед ще ви отведе в Заландан.

— Гален, Тес наистина не е искала да ти стори зло. Не би ли могъл да й простиш?

— Не, тя отиде твърде далеч. Ако не получи заслуженото наказание, ще изгубя гласа на Хаким.

— Тази злобен стар дявол. Какво те е грижа…

— Той е прав, Виане — обади се тихо Тес. — Няма друга възможност. Върви си сега.

— Не очаквах да проявиш такова разбиране — проговори студено Гален. — Толкова ли държеше да унижиш Хаким по време на надбягването?

— Да — отговори сърдито Тес и гордо вирна брадичка.

— Принуден съм да ти възразя. — Той застана плътно пред нея. — Нищо не беше чак толкова важно, че да се сравни с ужаса, който изпитах, като те видях да лежиш в пясъка и помислих… — Той се прекъсна и сведе очи към лицето й. — Помислих, че падането от коня ти е струвало живота.

— Не съм паднала от коня — възмути се Тес. — Никога не падам по време на езда.

Гален застина на мястото си.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, паднах, но само защото така исках — отговори намръщено тя. — Нямах представа, че ударът ще бъде толкова силен. Не съм падала от кон, откакто бях дете. Освен това смятах, че пясъкът е мек.

— Би ли ми обяснила малко по-ясно, ако обичаш? — попита смаяно Гален.

— Вече ти казах, че паднах нарочно — вдигна рамене Тес. — Не исках да раздразня до крайност Хаким и останалите, като ги победя. Така щях да проваля решаващото съвещание и обединението щеше да отиде по дяволите. Казах си, че ако падна пред финала и счупя каробела си, гордостта им няма да пострада особено. — Тя посрещна спокойно мрачния му поглед. — Хаким си заслужаваше наказанието. Някой трябваше да му покаже, че може да бъде победен от жена.

— Ти не го победи. Отказа се от победата в последния момент.

— И това беше достатъчно — изгледа го сърдито тя. — Не, може би не беше. Чувствах се отвратително, когато лежах в пясъка, а той стоеше над мен и ми се подиграваше. — Тя си пое дълбоко въздух и заключи: — Е, за днес беше достатъчно. — Погледна камшика и попита: — Да коленича ли?

— Не, само се обърни.

Тес му обърна гръб.

— Пусни хавлията.

Младата жена безропотно остави кърпата да се свлече на килима и се напрегна в очакване на първия удар.

Смая се, когато вместо опашката на камшика усети по гърба си нежното плъзгане на устните му.

Погледна през рамо и видя, че Гален е коленичил на килима и е притиснал лице в кожата й. Камшикът беше захвърлен надалеч. Обзе я луда радост.

— Няма ли да ме накажеш? — пошепна задавено тя.

— Не съм казал, че ще те нашибам с камшик. Казах само, че ще те накарам да крещиш. — Той обхвана задничето й и нежно го притисна. — Имам намерение да удържа на думата си.

Ръцете му продължиха нагоре към кръста й и той я придърпа да застане на колене.

— А аз си мислех, че си ми ядосан.

— Точно така — отвърна дрезгаво мъжът. Притисна я да легне на килима, докато ръцете му продължаваха да я милват и възбуждат. — Господи, как ме уплаши с това проклето падане! Заслужаваш си наказанието… макар и не с камшик.

Би трябвало да се съпротивлявам, помисли си замаяно Тес, но тялото й вече тръпнеше от желание. Очакваше удари с камшик, а сега я заливаха вълни на наслада, за които не беше подготвена.

Гален разтвори бедрата й, проникна с три пръста в утробата й и от гърлото й се изтръгна задавен писък. Тялото й се изви чувствено към него.

Тес усети как Гален издърпа ръката си и се приведе над нея. Скоро усети топлия му дъх от вътрешната страна на бедрата си.

— Има и други, по-изискани мъчения. — Езикът му се плъзна навътре и Тес отново бе разтърсена от сладостни тръпки. — Ето, виждаш ли?

Ръцете му обхванаха задничето й, повдигнаха го и го приближиха към лицето му.

— Няма нищо по-лесно от това да изтръгна от теб викове и всички да ги чуят.

И се зае да приведе в изпълнение думите си.

Устата му…

Тес скимтеше, плачеше и отново скимтеше. Той я гонеше от оргазъм към оргазъм и отказваше да я освободи. Позволяваше й само миг спокойствие, преди да я поведе към следващия връх на насладата. Тес загуби всякакво чувство за време. Не знаеше колко пъти е изпитала мъчение и сладостно освобождаване. Когато Гален се надигна и легна между бедрата й, тя трепереше с цялото си тяло и се вкопчи безпомощно в силните му рамене.

Тъмните очи на мъжа искряха, гърдите му се издигаха и спускаха възбудено.

— Никога вече — изпъшка той. — Забранявам ти да излагаш живота си на опасност. — Всяка дума бе придружена от силен тласък. — Няма да го понеса.

Тласъците му се усилиха и само след няколко секунди той също достигна върха.

Макар и в мъгла от тотално изтощение, Тес усети как в душата й се надига плаха надежда, слаба, но ясно доловима.

— Трябваше да го направя. Не беше толкова опасно. Знаеш, че съм добра ездачка.

Усети как мъжът в нея потрепери с цялото си тяло.

— По-добре да яздиш мен, отколкото Павда.

— Признай, че се справих добре.

Гален се усмихна и отмахна нападалите на челото й къдрици.

— Когато не бях обзет от диво желание да те спра и да те натупам, бях ужасно горд с теб.

— Наистина ли?

— Наистина. — Той се отмести от нея и посегна към хавлията, която Тес бе хвърлила по негова заповед. — Свършихме онова, което се искаше от нас. Време е да вървя на събранието.

Тес се изчерви до корените на косите си.

— Мислиш ли, че са ме чули?

— Без съмнение. Пищеше така, че са те чули чак в Заландан.

Руменината й стана още по-гъста.

— Не очаквах това…

Гален започна да се облича.

— Надявам се, за в бъдеще да си винаги подготвена. — Тръгна към изхода и кратко нареди: — Чакай ме тук, докато събранието свърши. — Вдигна платнището и изгледа през рамо Тес, която продължаваше да лежи немощно на килима. — Изглеждаш предоволна, а нямаш и белези. Ще наредя никой, освен Саид да не влиза в шатрата.

— Разбира се, че си ми оставил белези. — Тес посочи синината на бедрото си, причинена от силното притискане на палеца му. — Или това не се брои? — Облегна се на лакът и го погледна замислено. — Вярваш ли, че ще гласуват за единството?

— Не знам какво да мисля. Целта е толкова близо… — Ръката му стисна конвулсивно платнището. — Може би не смея да се надявам.

Тес знаеше, че би трябвало да запази разстоянието помежду им, но не беше в състояние да прояви сдържаност, когато го виждаше самотен и унил.

— Аз ще се надявам вместо теб — проговори меко тя.

— Наистина ли, килен? — Лицето му грейна в усмивка. — Нека всичко стане, както е писано. Надявам се съдбата да е решила в наша полза.

 

 

Гален едва бе влязъл в шатрата, когато Тес разбра какво е било решението.

— Обединихте се, нали? — извика тя и се хвърли в прегръдките му. — Кой бе определен за владетел?

— Моята нищожна личност. — Той я вдигна на ръце и я завъртя в кръг. — За съжаление сме още далеч от същинската си цел. Първо трябва да изработим общи закони, а съм сигурен, че много племена ще се съпротивляват ожесточено. Е, все пак единството е факт и аз ще намеря начин да запазя съюза.

— Сигурна съм, че ще се справиш. Кой друг е в състояние да постигне толкова много? Никога няма да допуснеш да разрушат целта на живота ти.

— Не. — Гален я положи на възглавниците, без да я изпуска от прегръдката си. — Слава на бога, най-после сме единни! — Лицето му грееше с младежка дързост. — Успяхме, Тес! — Той се смееше и я люлееше като дете.

— Как гласува Хаким?

— Като другите… за единството.

— Коя е следващата стъпка?

— Връщаме се в Заландан. Ще напишем законите така, че да отговарят на моите схващания, а не на тези на Хаким. Шейховете се уговориха да се срещнат отново след месец…

— Виане потегли днес следобед за Заландан — каза тихо Тес. — Помоли ме да ти предам поздравите й за сбогуване. — Посочи оставения в ъгъла кафез. — Остави ми Александър. Тъй като не знаех накъде ще тръгнем след събранието на съвета, сметнах, че ще мога да пращам вести на Виане с негова помощ.

— Все ми е едно, дори ако ти предостави всички птици от птичарника си. Не се интересувам от тези неща. — Гален удостои птицата в кафеза само с един небрежен поглед и отново посвети цялото си внимание на жена си. — Обединихме се… най-после! — повтори щастливо той.

Обичам го, каза си Тес.

Вече нямаше вътрешни борби, нямаше самоизмами. Съзнаваше собствените си чувства и нямаше намерение да бяга от тях. Гален беше мъж, който заслужаваше да бъде обичан, и тя го обичаше. Всичко беше толкова просто.

Не, не беше. Тя се стремеше отчаяно към свобода, и това в страна, която не позволяваше свобода на жените. Радостта, която й бе позволено да сподели с него, беше предвестник на близкия край. Съюзяването на племената означаваше, че скоро той няма да има повече нужда от нея.

Дете. Той все още желаеше дете. Тес се вкопчи отчаяно в тази последна надежда. Дете, което щеше да прилича на него. Как щеше да го обича…

— Защо се умълча? — Устните му милваха ухото й.

Та тя не беше глупава! Все щеше да намери начин да преодолее препятствията. Склони глава и го изгледа с любов.

— Мисля, че трябва да празнуваме.

— Така ли?

Тя кимна и се зае да развързва панделката, която държеше косата му. Издърпа я и я захвърли на възглавницата.

— Празникът трябва да бъде специален. Обеща да ме научиш как кадъните забавляват мъжете.

— Май ще се наложи да сдържа обещанието си. — Гален я положи на дивана и започна да я съблича. — Права си, това е великолепен начин да празнуваме.

Тес зарови пръсти в разпуснатите тъмни къдрици. Изразът на лицето му беше изпълнен с нежност и едновременно с това издаваше дива чувственост.

— Знаех си, че ще се съгласиш — прошепна задъхано Тес.

Дете…

Единадесета глава

През нощта Тес на няколко пъти се събуди от тропот на копита и скърцащи колела. На зазоряване издигнатият за празника лагер бе опустял. Единствените останали шатри бяха на племето Ел Залан.

Когато Тес излезе навън, Саша, който я очакваше пред шатрата, вдигна подигравателно вежди.

— Каква плавна походка, какви пламтящи бузки! Състоянието ти е твърде добро за жена, изтърпяла бой с камшик.

Тес го дари със сияйна усмивка.

— Нали знаеш, че се възстановявам бързо.

— Все пак, би трябвало да има видими последствия от наказанието. — Той се улови за челото с добре изигран ужас. — Какви викове, какво отчаяние!

Тес се изчерви и тихо попита:

— Чул си ме да викам?

— Нямаше как да не те чуя! Бях готов да ти се притека на помощ, когато ми стана ясно…

— Какво?

— Че вече съм чувал нещо подобно — ухили се той. — И се надявам да го чувам още много пъти, преди да стана немощен старец.

Тес побърза да смени темата.

— Какво правиш тук?

— Изпраща ме Гален. Трябва да се погрижа да се приготвиш бързо за път. Преди малко пристигна пратеник от планинските племена и сега той разговаря с него.

— Да няма лоши новини? — уплаши се Тес.

Саша вдигна рамене.

— Трябва да попитаме съпруга ти. — И посочи с глава приближаващия се Гален. — Не ми изглежда много радостен.

— Не. — Лицето на младия владетел беше мрачно.

— Пак ли Тамар?

Гален поклати глава.

— Въоръжен отряд от Тамровия е бил забелязан да се движи в посока към Заландан.

— Баща ми?

— Вероятно. Кой друг?

— Близо ли са?

— На два дни път.

По гърба й пробягаха студени тръпки. Сякаш отново бе станала дете, треперещо пред бащиния гняв.

— Ще ги пресрещнем и ще разговаряме с тях. — Тя изпъна рамене. — Готова съм.

Гален отново поклати глава.

— Не, ти не. — После се обърна към Саша: — Имаш ли нещо против да ме придружиш? Присъствието ти може да се окаже много полезно, макар че с тази постъпка ще се изправиш открито срещу кралското семейство.

— Да не мислиш, че бих пропуснал възможността да подразня малко любимия си вуйчо?

— Не ме е страх да застана пред баща си — намеси се твърдо Тес.

— Твоето появяване само ще усложни положението и ще налее масло в огъня — отвърна Гален. — Ще останеш тук под защитата на Юсуф, докато пратя да те повикат. Баща ти ще постъпи глупаво, ако нападне Заландан с този малък отряд. Предполагам, че по-скоро иска да ни стресне, отколкото да ни обяви война.

— Защо да се крия? Не мога да…

— Ще останеш тук — отговори остро Гален. — Не мога да рискувам да те изгубя.

Щастието й беше безгранично. Собственическото му поведение не оставяше място за съмнения.

— Добре, ще остана.

Саша тихо се изсмя.

— Какво послушание! Наказанието, което си й наложил, очевидно е отнело малко от ината й. Май старият Хаким има право…

Гален не му обърна внимание. Той пристъпи към Тес и нежно приглади падналата на челото й къдрица.

— Ще те повикам, щом реша, че е сигурно. Ще посрещна баща ти, както подобава на военната сила и богатството на Заландан. — Усмивката му стана още по-широка. — Не се бой, Тес, преговорите с владетеля на една обединена страна са нещо много по-различно от сблъсъците с шейховете на отделни племена. Сигурен съм, че ще се споразумеем.

— Даже ако се наложи да постелеш пътя до Тамровия със злато? — попита сухо Саша.

— Без съмнение… защото си струва. — Гален целуна Тес по челото. — Ще оставя цял отряд на разположение на Юсуф. Обещай ми, че няма да вършиш глупости.

— Аз никога не върша глупости. — Ала изразът на лицето му беше толкова сериозен и загрижен, че по тялото й отново се разля вълна на щастие. — Обещавам.

Саша поклати загрижено глава.

— Това е само едно прекършено цветенце, сянката на някогашната Тес.

— Млъкни, Саша — прошепна Тес, без да го погледне. — Просто съм разумна.

— А, това ли било? Аз пък си мислех…

— Да вървим, Саша. — Гален се обърна и тръгна към пасището, където Саид вече оседлаваше конете.

Саша вдигна ръка за поздрав.

— Бог да те пази, малката ми. — Лицето му стана сериозно. — Бъди уверена, че ще сторим всичко, за да си в безопасност.

— Когато всичко свърши, сигурно няма да ти позволят да се върнеш в Тамровия — проговори замислено Тес.

Саша реагира с равнодушно свиване на раменете.

— Не е толкова трагично. Животът в кралския двор не предлага достатъчно забавления. Изключителният ми ум и острите ми шеги отдавна не се оценяват както трябва.

 

 

Бяха минали само няколко часа, когато в лагера пристигна Халим.

Неочакваното завръщане бе посрещнато с ужасени викове, които накараха Тес да изскочи от шатрата. Видът му я уплаши до смърт. Главата му беше увита с примитивна превръзка, подгизнала от кръв, от раната на рамото все още течеше кръв и мокреше бялата риза. По всичко личеше, че едва се държи на седлото.

Тес видя как Юсуф тича покрай коня на Халим и му говори нещо, а Халим само клати глава. Той не спря, докато не стигна при нея.

— Халим — прошепна едва чуто тя. — Къде е Виане?

— Остави ни сами — заповяда Халим на Юсуф и се смъкна от седлото. Ала едва бе докоснал земята, когато коленете му отказаха и трябваше да се хване за седлото.

— Халим, ти си ранен. — Юсуф пристъпи напред. — Нека ти помогна.

— Остави ни сами. — Халим се изправи и пусна седлото. — Трябва да говоря насаме с маджирата.

Юсуф промърмори нещо недотам прилично, обърна се и неохотно се отдалечи.

— Какво се е случило? — попита с треперещ глас Тес.

— Тамар… Нападна отряда ни с многократно превъзхождащи сили, когато едва бяхме навлезли в хълмистата равнина. Нямахме възможност да се защитим. Победиха ни.

— Къде е Виане?

— Взе я в плен. Всички останали са мъртви или пленници.

Тес отчаяно се опитваше да си поеме въздух.

— Как успя да им се изплъзнеш?

— Не съм избягал. — Халим се усмихна с горчивина. — Тамар ме изпрати като вестоносец.

— До Гален ли? Той замина още сутринта за Заландан.

— Знам. Тамар също го знае. През цялото време е наблюдавал лагера ни. — Халим помълча малко и обясни: — Посланието е за вас.

— За мен?

— Тамар не иска Виане — обясни едва чуто Халим. — Той иска вас… Смята, че единственото чрез вас може да въздейства на Гален. — Халим се взираше с неподвижно лице в нищото. — Готов е да замени Виане срещу вас. Каза ми да ви заведа в лагера му. Обеща да освободи Виане. Позволява дори да я заведа в Заландан.

— Света майко! — прошепна смаяно Тес.

— Ако не отидете, той ще предостави Виане на всички мъже в лагера си и после ще я убие. — Гласът на Халим беше безизразен. — Каза да ви съобщя и това.

Тес клатеше глава като замаяна.

— Къде е той?

— Някъде сред хълмовете.

— Не можеш ли да отидеш в Заландан и да уведомиш Гален? Той ще събере отряд и ще нападне лагера му.

— Тамар е опитен разбойник и не е глупак. Всяка нощ опъва шатрите си на друго място. Гален няма да го открие толкова лесно. — Халим продължаваше да се взира в празното пространство. — Настоява размяната да стане по обед… или никога.

Тес трепереше с цялото си тяло.

— Искаш да кажеш, че трябва да отида, нали?

Халим затвори за миг очи и когато отново ги отвори, те бяха изпълнени с нечовешка болка. Тес потръпна като от удар.

— Искам да кажа, че Тамар ще удържи на думата си.

— Трябва да направим нещо! — Тес зарови пръсти в косата си и започна трескаво да обмисля възможностите. Тамар бе заплашил, че ще принуди Гален да разтури съюза. Гален може и да не я обичаше, но притежаваше ярко изразено собственическо чувство и непременно щеше да тръгне да я търси. След като бе успял да убеди племето Ел Сабир, че не бива да предприемат нищо срещу Тамар, започването на нов военен поход с цел лично отмъщение, щеше да отслаби много собствената му позиция. — Не става въпрос само за мен, става въпрос за съюза. Сега не е време Гален да се забърква в племенни междуособици.

Халим не казваше нито дума.

— Помогни ми! — помоли отчаяно Тес. — Какво да сторя?

— Не мога. Трябва сама да вземете решение.

— Как да реша, като…

— Аз не мога да ви помогна — повтори упорито Халим. — Не проумявате ли? Той ще я убие, и то по моя вина. Не успях да я защитя. Тамар я изтръгна от ръцете ми, като че имаше насреща си кекав старец. Тя ще умре. Няма да ви убеждавам да не отивате, макар това да означава, че престъпвам клетвата за вярност към господаря си.

— Разбирам. — Измъченият му вид събуди в сърцето й съжаление, което се примеси с обзелото я чувство на безпомощност. Никога не беше помисляла, че скованият и строг Халим е способен на толкова дълбоки чувства. — Ти не можеш да ме посъветваш да не отида. — Сви примирено рамене и обясни: — Знам, че трябва да отида и ще го направя. Виане не е дорасла да се справи с коварен разбойник като Тамар.

— Не. Тя… тя беше изплашена до смърт. Знае какво може да се очаква от него. Още като дете е слушала за лудостите му.

Тес също беше изплашена, но в никакъв случай не смяташе да допусне страхът да замъгли разума й.

— Трябва незабавно да я освободим — отговори решително тя и се обърна. — Влез в шатрата да те превържа. Тъкмо ще помислим как…

— Не!

— Какво има пък сега? — изгледа го смаяно Тес.

— Не заслужавам да се занимавате с мен. Не съм достоен за добротата ви.

Тес усети как в сърцето й пламва луд гняв.

— Да не искаш да ти изтече кръвта? Как ще защитаваш Виане, ако си мъртъв? — Тя посегна към ръката му и го завлече в шатрата. Бутна го на дивана и замислено смръщи чело. — Първото, което трябва да направим, е да се уверим, че размяната ще се състои без мръсни номера. Ще вземем с нас Юсуф и целия отряд, за да защитават Виане. Ще се върнете в Заландан и ще уведомите Гален.

— Той няма да ми прости. — Халим говореше с мъка. — Той ми е по-близък от всеки друг, с изключение на Виане, а аз постъпих като…

— Я да мълчиш! — Тес го принуди да седи спокойно. — Нима би могъл да постъпиш другояче? Разбира се, че трябва да предприемеш нещо за спасението й.

— А какво ще стане с вас?

— Аз не съм Виане. — Тес развърза напоената с кръв превръзка. — Ти я обичаш много, нали?

— Бих дал живота си за нея — отговори просто младият мъж. — Честта ми вече е загубена след тази подла постъпка…

— Не знаех…

— Обичам я от дете… откакто едно малко диваче слезе от планините. — Халим говореше като в транс. — Не умея да говоря с красиви думи. Не съм привлекателен като братовчед ви. Аз съм само воин и… — Той сви безпомощно ръце в юмруци. — Виане не бива да умре.

— Не, тя няма да умре. — Тес прегледа внимателно раната на слепоочието му. — Не е толкова зле. Рамото боли ли те?

— Не, това е само една драскотина.

— Добре. Макар да съм почти сигурна, че ме лъжеш. — Тес тръгна към изхода. — Ще доведа Юсуф да те превърже и да ти даде малко лауданум. Справям се по-добре с лечението на конете, отколкото на хората. — Тя спря за миг. — Моля ти се, не ме гледай, като че се готвя да изкопая собствения си гроб. Нямам намерение да позволя на Тамар да спечели. Трябва да измисля някакъв начин да го предотвратя. Струва ми се, че не е толкова трудно.

Красиви, смели думи, каза си унило Тес, но те надали щяха да й помогнат да излезе невредима от лапите на Тамар и да предотврати избухването на нова война. Ако отрядът на Тамар беше толкова многоброен, колкото твърдеше Халим, тя не можеше да се спаси сама. Трябваше да чака Гален. Но ако Тамар местеше лагера си всяка нощ, Гален можеше да го търси дни наред…

Оръжие. Трябваше да има някакво оръжие, което да обезвреди Тамар. Да, може би тя притежаваше някои предимства, които можеха да се приложат с успех в неравната борба. Сети се, че подобно на Хаким, Тамар вижда в нея само безмозъчна, макар и високопоставена фигура в играта на Гален. Може би щеше да успее да… Тя застина на мястото си и отвори широко очи.

— Свето Дево, дали ще се справя? — Обърна се и хукна към шатрата. — Измислих нещо!

 

 

Тамар хвърли поглед към гордо изправената на седлото Тес, отметна глава назад и избухна в гръмък смях.

— Аллах да ми е на помощ, какво виждат очите ми! Да не си донесла със себе си целия лагер?

— Не виждам нищо смешно — отговори Тес и високомерно вирна брадичка. Огледа Тамар и отмести поглед към ухилените му воини, наредили се зад предводителя си. — Нима бих могла да тръгна на път без най-необходимото? Кой знае на кого ще ме продадете срещу откуп и колко време ще трае всичко?

— Най-необходимото? — Тамар плъзна поглед към смарагдовата огърлица, която красеше шията й, после вдигна очи към златното чадърче, разтворено над главата й. Гривата на коня й беше украсена със златни панделки, а вторият кон, който носеше товара, беше отрупан с куфари, чанти и украсен с разноцветни ленти, кафез за птици. — Суетна пуйка! Божичко, Гален се е оженил за пуйка!

— Оженил се е за принцеса от Тамровия — обясни отвисоко Тес. — Никога нямаше да се съглася, ако знаех в каква варварска страна ще ме доведе. — Тя изкриви устни и захленчи: — В Белайо не бих позволила да се отнасят с мен така пренебрежително. — Обърна се към Халим и нетърпеливо изсъска: — Хайде, по-скоро да свършваме. Вземи момичето и го махни оттук. Не издържам повече на седлото. Горещината е непоносима.

Халим изгледа въпросително Тамар. Погледът на бандита изучаваше любопитно Тес.

— Не ви ли харесва страната ни?

— В Заландан е поносимо, но пустинните местности са ужасни. — Тес избърса челото си с парфюмирана кърпичка и обвинително добави: — Карате ме да чакам!

— Прощавайте, Ваше височество. — Тамар направи подигравателен поклон. Щракна с пръсти, мъжете се разстъпиха и откриха дребна женска фигурка на кон.

Виане тръгна бавно към Тес. Лицето й беше бледо и сковано, очите потъмнели от болка. Тес усети как в душата й се надига луд гняв. Уплаши се, че Тамар ще забележи нещо и побърза да извърне глава.

— Глупаво момиче, колко ядове ни създаде.

— Много съжалявам — прошепна едва чуто Виане.

Тес сви рамене.

— Може би така е най-добре. Ако този уличен разбойник има поне малко ум и разум, двамата ще можем да се споразумеем. Може би ни е събрала волята на съдбата.

— Така ли? — учуди се Тамар.

— С вас ще говоря после — махна с ръка Тес и рязко заповяда на Халим: — Вземай я и изчезвай!

— Тес! — Виане спря коня си точно пред муцуната на Павда. — Много съжалявам. Никога не бих…

— Щом толкова съжаляваш, побързай да изчезнеш оттук, за да мога най-сетне да сляза от този звяр. Нима не знаеш, че не понасям конете?

Виане я гледаше смаяно.

— Какво говориш, Тес?

— Да вървим, Виане. — Халим грабна юздите на коня й и я поведе.

Дали Тамар ще ги пусне да си вървят? Тес наблюдаваше със затаен дъх как погледът на бандита проследи Халим и Виане. Знаеше, че ако отново го прихванат, няма да сдържи обещанието си. Гален го бе описал като човек, следващ спонтанните си пориви.

Трябваше да отклони вниманието му. Подкара Павда право към него, за да застане на пътя на погледа му.

— Така, а сега ви моля да изслушате предложението ми.

Тамар впи остър поглед в лицето й.

— Предложение ли?

Тя кимна.

— Защо иначе бих се съгласила с тази размяна? Това е чудесна възможност да напусна завинаги тази проклета страна. Ако сте решил да искате откуп, предложете ме на баща ми в Тамровия. — Тя изтри отново челото си и продължи с хленчещ тон: — Защо ме оставяте да се пържа на тази жега? Няма ли някъде наблизо сянка? Хайде, водете ме в лагера си.

— В лагера ли? — ухили се Тамар. — Не, Ваше височество, няма да ви отведа там. Шатрите ни са вдигнати. Предстои ни дълъг път, преди да се разположим за почивка. — Той се загледа след Халим и Виане, които бяха само малки точки в далечината, после някак нерешително се обърна към Тес: — Аз решавам, кога ще почивате. Скоро ще проумеете, че нямам нищо общо с Гален бен Рашид. Той винаги е бил мекосърдечен по отношение на жените. Онази мръсница майка му е виновна за всичко… — Внезапно той опули очи и избухна в луд смях. — По дяволите! — Удари се доволно по бедрото и продължи: — Всъщност, защо не? Хрумна ми нещо великолепно. — Обърна коня си и я подкани: — Да тръгваме, Ваше Кралско Височество. Ще ви заведа на едно чудесно място.

— Какво става е предложението ми? — извика подире му Тес и хвърли бърз поглед настрана. Като видя, че Халим и Виане са изчезнали зад завоя и очевидно са се присъединили към Юсуф и отряда, от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Целият съм слух — провикна се през смях Тамар. — Вие сте много по-забавна, отколкото си мислех в началото. Позволявам ви да бъбрите, каквото ви дойде на устата, стига само да ме забавлявате. Все пак имаме нужда от развлечения… в промеждутъците — завърши със зъл поглед той.

Тес се нацупи.

— И вие сте недодялан като съпруга ми. Повече няма да позволя да се отнасят така с мен. Горя от нетърпение да се прибера у дома, в моята цивилизована страна, където кавалерите не пестят учтивите си комплименти.

Тамар я изгледа толкова слисано, сякаш имаше насреща си невиждана досега животинка.

— Нима не разбирате, как ще постъпя с вас, за да… — Той не можа да продължи, разтърсен от нов пристъп на смях. — Невероятно! — Продължавайки да се смее, той пришпори коня си. — Започвам да съжалявам Гален. Какво ли е изтърпял, докато ви влачеше от племе на племе? Би трябвало да ме възнагради, че ви отвлякох.

 

 

— Всемогъщи боже, наистина ли я остави при него?! — Гален имаше чувството, че някой къса сърцето му парче по парче. — Остави я във властта на Тамар?

Халим трепереше с цялото си тяло.

— Не постъпих добре, но не знаех какво друго бих могъл да сторя. Виане беше…

Саша пристъпи напред.

— Как е Виане? Онзи… направил ли й е нещо?

— Не, тя е само преуморена и полумъртва от уплаха. По пътя към Заландан не размени с мен и две думи — отговори дрезгаво Халим. — Щом пристигнахме в палата, побърза да се скрие в покоите си, а аз хукнах насам.

Гален прекоси помещението и спря пред вратата.

— Къде стана размяната?

— В хълмистата местност над мястото на състезанието.

— Събери отряда. Тръгваме веднага!

— Гален, Халим е тежко ранен — обади се предупредително Саша.

Гален се обърна като светкавица, треперещ от гняв. Бунтуващата се в гърдите му ярост беше готова всеки миг да избие навън.

— Да не мислиш, че ме е грижа? Ако може да язди, тръгва с нас. Всички тръгваме. Да се благодари, че не го удуших! Трябва да я върнем!

Саша поклати със съмнение глава.

— Не можем да обикаляме безцелно. Нали познаваш Тамар. Той е непостоянен като вятъра. Ще претърсваме хълмовете дни наред.

— Точно така ще направим.

— Не — намеси се решително Халим.

— Не? — Гласът на Гален беше мек като коприна, но погледът му режеше като нож. Обърна се към Халим и заговори опасно бавно: — Ти май предпочиташ да оставя Тес при Тамар? Сигурен съм, че с готовност си я поверил на грижите му.

Халим побледня като мъртвец.

— Не можех… — Преглътна няколко пъти и продължи: — Заслужавам гнева ви, но маджирата ми нареди да ви кажа, че трябва да чакате тук.

— Да чакам? Тя няма и понятие какъв е Тамар!

— Тя знае всичко — отговори тихо Халим. — Каза, че ще ви изпрати вест къде се намира.

— И как ще го направи?

— Ще изпрати съобщение по гълъба Александър. Взе кафеза със себе си. Увери ме, че щом спрат някъде за почивка, веднага ще го пусне към Заландан. Освен това измисли ловък план да обезвреди Тамар и хората му.

Гален го гледаше смаяно, но в сърцето му постепенно кълнеше надежда. Не можеше да си представи, че Тес — безпомощна, изоставена на произвола на съдбата жена — ще успее да обезвреди Тамар и бандата му главорези, но гълъбът можеше наистина да донесе спасението й.

— Кога се разделихте?

— На обед.

Гален хвърли поглед към небето.

— Слънцето скоро ще залезе. Щом падне мрак, Тамар ще заповяда да опънат шатрите. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Саша, заповядай да оседлаят конете и да съберат воините. Халим, ти ели с мен и ми обясни в подробности плана на Тес. Ще чакаме пристигането на Александър в покоите на Виане.

Страхът стягаше с железни клещи сърцето му. Усещаше, че му се гади, че леден студ пълзи по тялото му. Искрицата надежда беше нищожна. Но това беше единственият им шанс.

Божичко, Тес непрекъснато повтаряше, че гълъбът не е особено умен! Даже ако й се удадеше случай да изпрати вест по него, той можеше да полети в съвсем друга посока.

 

 

Мили боже, не му позволявай да тръгне отново към Саид Абаба!

Тес гледаше след Александър, който беше разперил криле и се рееше високо в смрачаващото се небе. Отдалечаваше се в западна посока. Пак ли щеше да се разходи до Саид Абаба?

По витата каменна стълба се чуха стъпки и Тес побърза да обърне гръб на прозореца. Запрати празния кафез в сенчестата част на стаята и се втурна към отворения си куфар. Тамар отвори шумно вратата и влезе. Намираха се на първия етаж на изоставената кула.

— Не мога да намеря ковчежето със скъпоценности — изхленчи Тес. — Знаех си, че слугите са го сложили не където трябва.

— Напротив, то е точно там, където искам да бъде, а именно в чантата на седлото ми — ухили се злобно Тамар.

— Не можете просто така да откраднете накитите ми! — изфуча възмутено Тес. — Какво получих от този брак? Пясък, жега, междуособици, обиди и… и лунички. — Тя обходи с поглед помещението. — А накрая ме захвърлихте в тази полуразрушена, изоставена кула. Защо сме тук?

— Преди много време идвах тук с Гален. — Тамар отмести очи към широкото легло. — Сметнах, че кулата е подходяща за целта ми.

„В пияната си лудост Тамар удуши едно от момичетата…“

Припомнила си разказа на Гален за нощта, променила целия му живот, Тес се опита да скрие обзелия я ужас.

Тамар не откъсваше очи от леглото.

— Гален никога няма да се сети, че сме тук. Спомените му за кулата не са толкова приятни като моите.

— Искам да чуете предложението ми — заговори бързо Тес. — Бих желала…

— Не сега — прекъсна я разсеяно Тамар. Очите му святкаха коварно. — Остави ме на мира с приказките си. От време на време ми е приятно да съживя миналото.

Внезапно въздухът натежа, напоен със зло, с враждебност.

— Гладна съм. Няма ли да получа вечеря? — нацупи се отново Тес.

Мъжът откъсна поглед от леглото и се обърна към нея.

— Господи, ама че досадно женище!

— Къде е сандъчето с бутилките вино, което носех със себе си? Виното беше превъзходно. — Тес смръщи замислено чело. — Учудвам се, как един толкова див народ като Ел Залан създава такива прекрасни питиета.

— Моите хора също ме увериха, че виното е превъзходно, макар вкусът им да не е толкова изискан като вашия. Все пак оцениха качеството му. — Тамар се ухили злобно. — Естествено, моят вкус е по-благороден и ще мога веднага да ви кажа права ли сте или не.

— Бутилките са си мои! Щяха да ми стигнат за няколко години!

— Ще се опитам да ви запазя поне една. Всъщност… по-добре не. Искам ви будна и трезва за предстоящото забавление. — Усмивката му беше подигравателна. — Ще ме дарите ли с благоволението си, принцесо?

— Не разбирам за какво говорите, но съм сигурна, че е нещо отвратително. — Тес го гледаше със святкащи от гняв очи. — Гладна съм. Искам да вечерям!

Тамар й обърна гръб.

— Ще ви пратя някой от хората си с чиния чорба.

— Искам в собствената ми сребърна купа! — извика сърдито Тес.

Тамар й хвърли зъл поглед през рамо.

— Радвайте се, ако изобщо получите вечеря.

— Искам си купата!

Тамар тресна вратата зад гърба си. Гръмкият му смях отекна по каменната стълба.

Лека-полека напрежението в гърдите й отслабна и едва не й се зави свят от облекчение. Света дево, как не умря от страх! Погледът на Тамар, вторачен в леглото, й причини гадене. Как можеше Гален да вярва, че двамата с Тамар имат дори и най-далечна прилика? Тамар беше чудовище.

Тя се обърна и отново пристъпи към прозореца. Можеше само да се надява, че виното, което нарочно бе накарала да сложат в багажа й, ще отвлече поне за известно време вниманието на Тамар и бандитите му. Все пак трябваше да очаква, че Тамар ще поиска от нея и други забавления. Не предполагаше, че ще изпита такъв ужасен страх. Не беше и сигурна, дали ще издържи още дълго да се правила идиотка. Коленете й се разтреперваха, само щом Тамар се приближеше до нея.

Тя претърси с поглед небето, ала не откри Александър. Дали беше изоставил полета на запад и се бе отправил в източна посока?

— Не отивай към Саид Абаба — зашепна умолително тя. — Моля те, Александър, не лети към Саид Абаба. Лети към Заландан, към Заландан.

 

 

Буйният рев и гръмките смехове в стаята на стражата продължиха цели два часа, но най-сетне заглъхнаха и скоро в кулата се възцари мъртвешка тишина.

Тес се залови за облегалките на креслото и се вслуша напрегнато в мрака. Не се чуваше нито звук. Дали Тамар също беше пил от виното? Спасена ли беше?

Някой се затътри нагоре по каменните стълби. Господи, той пак идваше при нея! Тес отчаяно преброди с поглед полутъмното помещение.

Сребърната кана на масата й се стори достатъчно тежка, за да й послужи като оръжие.

Тамар блъсна вратата и нахлу с несигурни стъпки в стаята.

— Защо не почукахте? — изсъска Тес и с усилие освободи ръцете си от облегалките на креслото. — Не позволявам подобно неприлично поведение. — Тя се изправи и пристъпи към масата, по-близо до сребърната кана. — Забравихте вечерята ми.

— Всичко свърши. Виното също. — Тамар едва говореше. Погледът му издаваше враждебност и подозрителност. — Моите хора се учудиха, че виното веднага се качи в главите им. Питам се, как така… — Той пристъпи с олюляване към нея. — Питам се, как така се напиха толкова бързо и главите им натежаха, след като са свикнали с много по-силни питиета?

Тес му обърна гръб и изпъна рамене. Дано само успееше да стигне до каната…

— Виното беше много добро. Разбира се, че са се… — тя замлъкна, защото ръката на Тамар се отпусна тежко върху рамото й. Мъжът я обърна към себе си и се взря в лицето й.

— Какво имаше във виното?

— Не знам за какво говорите. Пуснете ме, ако обичате…

Тамар я сграбчи по-здраво и Тес едва не изпищя от болка.

— Е, какво имаше? Отрова ли?

Натискът се засили и Тес прехапа долната си устна.

— Какво?

— Лауданум.

— Много ли?

— Не знам. Всичкия, който намерих в лагера.

— Разигравахте ролята на придворна дамичка, за да ме накарате да повярвам, че сте глупава гъска и не сте способна на нищо! — Лицето му се разкриви от гняв, ръцете му се плъзнаха към гърлото й. — Курва!

„Тамар уби едно от момичетата в пиянската си лудост. Удуши го…“

За момент й се стори, че писъкът на бедното момиче отеква в каменните стени. Дали и тя беше осъдена да умре тук?

— Да не мислите, че наистина имам нужда от вас? — попита коварно Тамар, продължавайки да стяга хватката около гърлото й. — Смъртта ви може да се окаже още по-полезна. Гален ще се види принуден да отмъсти за убийството на съпругата си, макар да не ви обича. Искаше ми се да си поиграем малко, но вие успяхте да ме надхитрите.

Железните мъжки ръце около гърлото й прекратиха достъпа на въздух. Тес посегна сляпо към масата зад себе си с надеждата да достигне до каната, но Тамар я дръпна към леглото. Тя улови ръцете му с надеждата да отслаби смъртоносната хватка.

Божичко, каква болка!

Кръвта пулсираше в слепоочията й, ушите й бучаха.

Коленете й поддадоха и тя се свлече на пода. Обезумял, Тамар продължаваше да я стиска за гърлото.

Тес не чу как вратата се отвори с трясък, не чу вика, изтръгнал се от гърдите на Гален. Чу го само Тамар.

Разбойникът отслаби хватката си и се обърна към вратата, продължавайки да държи жертвата си. Гален. Саша.

— Пусни я веднага, Тамар! — Очите на Гален искряха на светлината на свещите, изпълнени с ярост като тези на някогашния му приятел.

„Той е моето отражение. Той е онова, което можех да бъда…“

Тамар изрева някакво проклятие и освободи гърлото на жертвата си. Зашлеви я с все сила през лицето и Тес се олюля. После светкавично посегна към камата в колана си.

— Не! — Гален се озова пред него с един скок.

Господи, лицето на Гален… Тес видя в него нещо, което беше очаквала. Видя нещо…

Ала движенията му бяха бавни. Тамар вече стискаше камата в ръка и я вдигаше срещу нея.

Гален закъсняваше!

Тя беше осъдена да умре.

Не, не сега. Не сега, когато знаеше, че Гален…

Острието блесна на светлината на свещите и изсъска като змия. Последното нещо, което Тес осъзна беше, че потъва в дълбок мрак…

Дванадесета глава

Носеха я силните ръце на Гален. Чуваше тропането на ботушите му по камъка.

— Не ме оставяй… да умра. — Думите излизаха с усилие от израненото й гърло.

— Не говори, Тес. — Гласът на Гален отказваше да го слуша. — Само тихо.

Тес отвори очи и видя над себе си бледото му лице. Нима не беше разбрал? Непременно трябваше да му каже, колко е важно тя да остане жива и двамата да бъдат заедно.

— Важно е…

Хладен въздух освежи лицето й. Посрещнаха я стотина воини със запалени факли, които чакаха на коне пред кулата.

— Няма да умреш — прошепна дрезгаво Гален. След малко я предаде в ръцете на друг, за да се качи на седлото.

„Това са ръцете на Саша“, установи Тес и се вгледа в милите на сърцето й сини очи.

— Кажи му…

— Не бъди толкова упорита, миличка — прекъсна я нетърпеливо Саша. — Причини ни достатъчно неприятности, сега поне ни пощади с жабешкото си квакане.

Заля я вълна на облекчение. Саша не би се осмелил да я сравнява с жаба, ако съществуваше опасност за живота й.

— Вината не е моя — отговори тя с толкова възмущение, колкото допускаше гласът й. — Аз… не можах да свърша сама всичко.

Саша не можа да удържи усмивката си.

— Все пак се опита. Упои хората на Тамар и ни уведоми къде си. По дяволите, остави ни твърде малко възможности да се проявим като герои. Май би трябвало да ти благодарим, че ни предостави Тамар.

— Не успях да достигна до каната…

— Дай ми я — чу се гласът на Гален.

Саша я положи внимателно върху разтворената в ръцете му наметка. Гален я уви добре и я притисна до себе си.

— Справих се добре, нали?

— Страхотно. — Гален се намести по-удобно на седлото. — А сега си отспи, докато ние свършим останалото.

— Какво стана с Тамар?

Тес усети как тялото му се напряга.

— Мъртъв е.

Огледалото се счупи… Не, това не беше вярно. Трябваше да каже на Гален, че се е лъгал.

— Огледалото е било криво. Той изобщо не прилича на теб.

— Тихо! — Той притисна бузата й до рамото си, обърна Селик и вдигна ръка, за да даде знак за тръгване. — По-късно ще говориш.

Скоро след това, равномерният тръс на Селик я унесе в сън. Тес вдъхваше дълбоко уханието на влажната от нощната роса трева, примесено с аромат на кожа и лимон.

— Трябва да си… поговорим. Има толкова неща за казване.

— По-късно.

Гален беше прав. Имаше време за всичко. Откакто бе видяла истината в очите му, можеше да чака безкрайно.

Тя се сгуши в него и промърмори в полусън:

— По-късно.

 

 

Слънцето огряваше покоите й. Когато Тес се събуди много часове по-късно, Виане седеше в едно кресло до ниския диван.

Чертите на младата жена бяха изопнати от напрежение. Тя се наведе над Тес и посегна към ръката й.

— Не се опитвай да говориш.

Тес попипа гърлото си и потръпна от болка.

— Ужасно…

— Шията ти е цялата посиняла — пошепна й Виане. — Толкова съжалявам. За всичко съм виновна аз…

— Глупости. — Тес седна в леглото и избута завивката. Майчице, грачеше като някоя стара врана! — От къде на къде ще си виновна ти? Тамар се нахвърли да ме души. Къде е Гален?

— Излезе преди малко. Цяла нощ седя до леглото ти.

Тес сметна това за добър знак, а като си припомни израза на лицето му миналата вечер…

— Трябва да го видя. — Тя стана и постоя малко, докато възстанови равновесието си. — Ще ми помогнеш ли да се облека?

— Би трябвало да останеш в леглото — изгледа я със съмнение Виане. — Освен това, Гален няма никакво време. Преди малко пристигна вест, че пратеници от Тамровия са били забелязани на миля от градските порти.

Баща й! Света дево, как можа да забрави тази заплаха! Ала Тес установи с учудване, че новината за пристигането му вече не я ужасява както по-рано. След сблъсъка с Тамар, заплахата от страна на баща й вече не й се струваше толкова страшна.

— Къде отиде Гален, в покоите си ли?

Виане кимна.

— Защо не можеш да чакаш? Халим бди навън в коридора. Можеш да пратиш вест по него.

— Мразя да чакам. Сама ще отида при Гален. — Тес вдигна вежди. — И Халим ли остана тук цяла нощ?

Виане се изчерви.

— Той е много загрижен и не иска да ме оставя сама. Твърди, че е сторил нещо непростимо.

Бих дал живота си за нея, беше казал Халим.

— Саша сигурно щеше… — Тес млъкна и поклати глава. Тези думи бяха не на мястото си тук. По-късно щеше обмисли въпроса по-подробно.

— Гален е непримирим. Още е сърдит на Халим, че те е пратил в ръцете на Тамар.

— Халим не е виновен. По-късно ще поговоря с Гален и за него. — Само не сега, когато гореше от нетърпение, най-после да сложи в ред собствения си живот. — Побързай, защото трябва да се срещна с Гален, преди да е пристигнал баща ми. — Тя тръгна бавно към вратата на гардеробната. — Ще облека смарагдовозелената рокля. Докато се мия и обличам, ти ми избери красив шал, за да скрия ужасните синини по врата си.

Освен това трябваше да положи усилия да говори нормално. Не биваше Гален да вземе решение, воден единствено от съчувствието си към нея. Каквото и да беше решението му, каквото и да й кажеше, то трябваше да дойде от дъното на душата му.

 

 

— Прибери се в стаята си — посрещна я неодобрително Гален. — И веднага си легни.

— Защо? Мястото ми е тук. — Тес затвори вратата зад себе си и го погледна. — Досадно е да лежиш в леглото, когато на друго място стават толкова интересни неща.

За момент мрачното изражение на лицето му се разведри.

— Много добре знам, че не ти е досадно и когато интересните неща се разиграват в леглото. — Усмивката му веднага изчезна. — Не искам да присъстваш на срещата с баща ти. Достатъчно изтърпя.

— Тази борба е и моя. Къде е баща ми?

— Скоро ще бъде тук. Саша отиде да го посрещне и да го придружи до палата.

— Значи ще го чакаме заедно. — Тес се усмихна. — Трябва да бъда тук, за да се защитя. Все пак съм само една безпомощна жена. Откъде да знам, дали просто няма да ме предадеш в ръцете му?

— Безпомощна? Ти май се шегуваш? Целият град говори как сме заловили Тамар благодарение на теб. — Гален се намръщи. — Нали ти казах, че никога няма да… Защо се смееш?

— Защото ми е весело. Много съм щастлива. — Тес пристъпи напред и застана плътно пред него. — Кажи ми, Гален, щом Тамар е мъртъв, заплахата за съществуването на съюза е много по-малка, нали?

— Да.

— Всъщност, ти вече не се нуждаеш от мен, за да го задържиш.

Гален застина на мястото си.

— Не съм казал това.

— Тогава ми го кажи сега. Искам да чуя истината.

— Не — процеди през стиснати зъби Гален.

Тес се усмихна.

— Тогава съм свободна. Щом баща ми си замине, ще потегля за Франция. Надявам се, че ще ми отредиш подходяща свита?

— Не! — Гален обхванах с две ръце раменете й. Погледът му заклеваше. — Ти ми обеща…

— Дете? Сега вече не ти е необходимо дете.

— Напротив, искам дете.

— Не заради съюза.

— Не, но детето ми е… нужно.

— Обеща да ме освободиш, когато вече не съм нужна за единството на страната ти. Нима няма да удържиш на думата си?

— Вече ти казах… имам нужда от теб!

— Престъпването на обещание е варварски обичай — прошепна едва чуто Тес. — Надявам се, че в този случай ще постъпиш като цивилизован човек, Гален.

По лицето му се четеше истинска мъка. Хватката около раменете й се затегна.

— Не! Все едно за какъв ме смяташ, но ще останеш тук, с мен!

— Докога?

— Завинаги! — изкрещя в самозабрава той и думите му отекнаха в помещението.

Тес го изгледа с блеснали от радост очи.

— Чудесно! — извика тя и се хвърли в прегръдката му. — Вече ме беше страх, че ще ми се наложи да те моля да ме задържиш, а това щеше да бъде много унизително за мен.

Гален, който не можеше да повярва на ушите си, я отблъсна.

— Какво… наистина ли искаш да останеш? Господи, дано знаеш какво говориш. — Той помилва с несигурни пръсти лицето й и повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Не мога да те пусна да си отидеш — обясни задавено той. — Ще те задържа при себе си, ако се наложи и със сила, както баща ми постъпи с мама. — Той затвори очи. — Велики боже, на какво заприличах!

— На мъжа, когото обичам — отвърна просто Тес. — И ако Бог е добър към мен, на мъжа, който ме обича.

Гален отвори очи и се усмихна с безкрайна нежност.

— О, да — отговори с треперещ глас той. — Мисля, че те обикнах още в мига, когато те видях затънала до гуша в блатото с Аполон в ръце.

— Много окуражаващо, като се има предвид, че бях покрита с тиня и вонях отвратително. — Тя се хвърли в прегръдките му и зарови лице в гърдите му. — Добре, че най-лошото мина още в началото. След като ме видя в блатото, във всички други ситуации сигурно съм ти изглеждала прекрасно.

— Миналата нощ не те направи по-красива. — Прегръдката му стана по-здрава. — Бледа и безжизнена… а вратът ти… — Той притисна лице в косата й. — Заклех се, че ако бог те остави жива, ще те пусна да си отидеш, но като те видях да влизаш тук… — Помълча малко и пошепна в ухото й: — Бях готов да продам душата си на дявола, за да те задържа. Изглежда дълбоко в себе си оставам варварин. Като баща си.

— Не си прав. — Тес се отдръпна и вдигна очи към лицето му. — Ти не си като баща си, не си и като Тамар. Може и да си варварин, но аз обичам варварското в теб, както обичам и всичките ти други качества. — Тя смръщи чело и затърси правилните думи: — Не разбираш ли? Ние сме такива, каквито сме. Аз съм импулсивна и открита и не искам да стана друга. По-малко ли ме обичаш заради това?

— Не. — Около устните му играеше едва забележима усмивка. — Макар да се надявам, че след време ще обуздая импулсивността ти.

— Надали ще ти се удаде, също както и ти ще запазиш до края на живота си някои варварски привички. Всъщност, важна е единствено борбата за по-добро и ние ще я водим заедно до края на живота си. — Тес го прегърна с цялата сила, на която беше способна. — Смятам, че животът ще стане още по-интересен.

— Дори ако не успея да ти осигуря мечтаната свобода?

— Ще ми дадеш всичко, което можеш, а другото ще си извоювам сама. — Тес вирна решително брадичка. — Това също е интересно, не мислиш ли и ти така?

Гален се престори, че трепери от страх.

— Велики боже, какво ли съдба ме очаква! Бедният Хаким!

— Заслужава си го! — Тес направи величествен жест с ръка. — Всички вие си го заслужавате.

Гален отметна глава и избухна в сърдечен смях. Лицето му стана младежко и безгрижно.

— Бедничкият Гален!

— Не. — Тес се надигна на пръсти и сля устни с неговите. — Аз ще те обичам вечно и винаги ще те защитавам. Няма да ти позволя да се самосъжаляваш.

— Вечно и завинаги — повтори Гален, устремил очи в нейните.

Думите му прозвучаха като клетва и Тес сякаш се издигна високо в небесата. В очите й заблещукаха милиони радостни искри.

— Всъщност, би трябвало да съм благодарна на Тамар, който те накара да осъзнаеш, че ме обичаш.

— Знаех го много преди това, още когато падна преди финала и помислих, че си умряла.

— Не съм паднала. Много добре знаеш, че нарочно… — Тес го изгледа слисано. — Знаел си? Защо не ми го каза още тогава?

— А ти, защо не ми каза, че нямаш намерение да ме напуснеш?

— Заради споразумението. Страх ме беше, че…

— И с мен беше същото. — Гален видя разширените й от учудване очи и продължи: — Никога, през целия си живот не съм изпитвал такъв страх. Струваше ми се невъзможно да останеш при мен доброволно и бях твърдо решен да те задържа насила.

Той очакваше и тя да го напусне, както го беше напуснала майка му.

— Аз няма да те изоставя — отговори уверено Тес, целуна го още веднъж и се отдръпна. — Това беше, което исках да кажа. Сега ще седна в онова кресло и ще седя мирно и тихо, докато ти разговаряш с баща ми… Престани да се смееш! — Тя не можа да се сдържи и също избухна в смях. — Е, ще положа всички усилия да си държа устата затворена.

И двамата млъкнаха, когато Саша се втурна в стаята, без да почука.

— Какво става, по дяволите?

Тес се обърна към братовчед си и веднага разбра, защо Гален е задал този въпрос. Лицето на Саша беше бледо, той изглеждаше объркан.

— Какво ти каза баща ми? Много ли беше разгневен? — попита бързо тя.

— Кой?

— Баща ми! — извика нетърпеливо тя.

— Аксел? — Саша поклати глава. — Не знам колко е разгневен. Той не е тук.

Тес го гледаше, без да разбира.

— Не е тук? Посредник ли е изпратил?

— Да, посредник. В момента Аксел не може да напусне Тамровия.

— Саша, какво става с теб? — попита настойчиво Гален.

Тонът му изтръгна младия мъж от замайването.

— Те са мъртви. И двамата са мъртви.

— Кой е мъртъв?

— Баща ми и брат ми. Удавили са се. Лодката им се преобърнала по река Зандар и те се понесли към водопадите, преди да успеят да им се притекат на помощ. Станало е два дни, след като напуснах Тамровия. Аксел е поел управлението от мое име. — Той вдигна глава и ги изгледа невярващо. — Аксел води държавните дела в мое отсъствие. Аз съм новият крал на Тамровия. — Внезапно той избухна в луд смях. — Господи, това е смешно! Аз съм цар!

— Сигурен ли си? — попита Гален.

— Граф Мазлек ме увери, че дворът и народът очакват с нетърпение възкачването ми на трона. — Той се усмихна не без горчивина. — За първи път ще ме приветстват при завръщането ми в двора. — Помълча малко и продължи: — Вероятно би трябвало да тъгувам за смъртта на баща си и брат си… но не съм лицемер. — Сви рамене и обясни: — Докато бяха живи, не ги обичах, нито ги уважавах, затова и днес не тъгувам за тях.

— Какво ще стане сега? — попита тихо Тес.

Саша я изгледа безпомощно.

— Ще се наложи веднага да потегля за Тамровия. — Той се запъти към вратата, но спря и се обърна към Тес: — Ще наредя да опаковат багажа ми. После ще заповядам на прислужницата ти да събере и твоите неща, Тес. Ще се срещнем след четири часа в двора.

— Моите вещи? — уплаши се Тес.

Лицето му остана сериозно.

— Мое задължение като крал на Тамровия е да те омъжа за благородник от твоята родина.

Тес го изгледа с разширени от ужас очи.

— Саша!

Сините очи бяха студени като лед, тонът му не по-малко хладен:

— Съжалявам, но смъртните случаи, които засегнаха кралското семейство, изискват осигуряване на трона. Бракът ви ще бъде анулиран и най-късно след година вече ще си омъжена за подходящ по знатност аристократ.

— Какво? — Тес усети как Гален я прегърна успокояващо през кръста.

— Ами да, не подобава на принцеса от кралския двор на Тамровия да живее с варварски шейх… — Внезапно Саша се прекъсна и избухна в гръмък смях. — Господи, ако можеше да се видиш, малката! — Той се облегна на вратата, защото целият се тресеше от смях. — Нима наистина ми повярва?

— Чудовище! — Тес го изгледа унищожително. — Разбира се, че ти повярвах!

— Смятам, че се представих успешно в ролята на крал. Също като баща ми! — Саша потрепери. — Ама че отвратителна мисъл! — Усмивката му беше невесела. — Гален беше готов да посегне към камата и да я забие в гърдите ми, само и само да те остави тук.

— И за мен не беше особено забавно — призна Гален, без да изпуска Тес от ръцете си. — Първото ти действие като монарх щеше да тласне Тамровия във война.

— По дяволите! — промърмори уплашено Саша. — Забравих, че от днес нататък трябва да обмислям внимателно последиците от деянията си. Колко неприятно… — Смутеното свиване на раменете издаваше неловкост. — Не вярвам, че ще се примиря с новото си положение. Не съм създаден за владетел.

 

 

Четири часа по-късно Тес стоеше до Гален на стълбището на палата и наблюдаваше как Саша се качва на коня си.

— Ще ми липсва — прошепна унило тя.

— Не се сбогуваме завинаги — отговори Гален.

Ала и двамата знаеха, че животът на Саша взема нов обрат, който ще го отведе далеч от тях. Въпреки опасенията му от новото положение, Тес вече забелязваше признаци на властност и авторитет в поведението му, особено когато се обърна към граф Мазлек и нетърпеливо го подкани да възседне коня си.

— Саша се променя.

— Ние всички се променяме. — Гален нежно докосна с устни слепоочието й. — Животът би бил много досаден, ако оставахме все същите. Това не би харесало и на теб, скъпа моя.

Тес заслиза по стълбите.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Вече бях при Саша. Сбогувахме се в стаята му. Дългите сцени на сбогуване не са по вкуса ми.

Саша изгледа с усмивка приближаващата се към него Тес.

— Не прави такова тъжно лице, малката ми. Заландан не е много далеч от Белайо, а и вече знам пътя.

— Сбогува ли се с Виане?

— Да. — Усмивката му угасна. — Доколкото успях, защото Халим стоеше на пост до вратата. Виане се държа много… учтиво. — Въздишката му беше искрена. — Май започвам да ставам меланхоличен.

— Глупости.

Саша опули очи.

— А аз си въобразявах, че симпатизираш на чувствата ми.

— Отначало бях на мнение, че трябва да имаш Виане, щом я искаш. — Тес срещна погледа му. — Но сега ми е ясно, че тя не ти е достатъчна. Ние с теб много си приличаме. Ти я искаше, защото търсеше сигурността и убежището, от което сме лишени и двамата. Но само след три месеца щеше да полудееш от скука. Халим ще бъде чудесен съпруг на Виане. Той ми каза, че би дал живота си за нея.

Саша се намръщи страховито.

— Аз също не съм лишен от смелост.

— Тук не става въпрос за смелост — обясни нетърпеливо Тес. — Именно затова тя не е жена за теб. Ти с удоволствие ще рискуваш живота си за нея, но какво ще правиш после? Ще хукнеш да търсиш нови предизвикателства. Кажи ми, защо бързаш да напуснеш Седикан, след като шест години си живял тук?

— Може би, защото никога преди това не са ми предлагали трон — отговори сухо братовчед й.

Тес поклати глава.

— Не си съгласна? — вдигна вежди Саша. — Тогава ми го кажи ти.

— Нали не искаш да станеш крал? Отиваш си, защото с обединяването на страната бе сложен край на войните и опасностите, макар че ни предстоят още много битки. Не разбираш ли? Ти нямаш нужда от убежище. Трябва ти приключение, истинско и голямо! Виане не е твоето голямо приключение, Саша.

Мъжът се вгледа в сериозното й лице и изражението му се смекчи.

— Гален обаче е твоето голямо приключение, нали, малката ми?

— Така е — отговори тихо Тес.

— Значи няма да тръгнеш по следите на Марко Поло?

— Някой хубав ден може и да го направя — усмихна се дяволито тя. — Но и тогава ще взема Гален със себе си. За съжаление кадъните играят важна роля в Седикан и са твърде добре приети за вкуса ми. — Тя стисна с обич ръката му и отстъпи назад. — Върви с бога, Саша, и се върни при нас, когато можеш.

— Ще се върна — усмихна се Саша. — А ако дойдеш в Белайо след година или две, със сигурност ще установиш някои промени в двора. — Той обърна коня си и се присъедини към граф Мазлек и свитата си. — Много отдавна съм на мнение, че известно оживяване няма да им навреди.

Тес се засмя тихичко и се загледа след бавно отдалечаващия се конник с развяна руса коса и безупречна, макар и небрежна стойка на седлото. Представи си как Саша се е излегнал на трона на Тамровия с високомерно святкащи очи, а обсипаната с бисери корона е нахлупена на една страна.

— Бог да им е на помощ — изплъзна се неволно от устните й.

— Тес! — извика я Гален.

Младата жена се обърна. Съпругът й я чакаше на стълбата. Вятърът рошеше тъмните му коси и той я гледаше с нетърпение, но и с много любов. Гален беше сложна личност и надали щеше да й се удаде да го разгадае докрай. Човек, който се променяше всеки ден и който никога нямаше да престане да расте. Тя вече се радваше на следващото интересно предизвикателство, което щеше да й сервира, да, дори го чакаше с нетърпение.

— Идвам — извика с усмивка тя.

После тръгна през двора към своето истинско, голямо приключение.