Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (1)

Първа глава

ДАТА: ВТОРНИК, 13 ОКТОМВРИ, 14:03:14

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Синият микробус на Военновъздушните сили ги закара от базата „Кенън“ до Обединената банка в Кловис. Положението там можеше да стане доста напечено. Мъжът зад волана внимателно се взираше в ограниченията, поставени от двете страни на магистралата.

Тексас беше само на няколко мили на изток. Типичната за това време на годината суша беше изцедила и земята на Ню Мексико. Еднообразният пейзаж наоколо отегчи до смърт Питър Мартин. Той се чувстваше далеч по-добре из претъпканите улици на Източното крайбрежие.

И все пак не можеше да се отрече, че Кловис беше доста приятно градче. Улиците бяха широки, по лицата на хората грееха усмивки, а дърветата тъкмо започваха да сменят премяната си. Обагрените в червено, зелено и златистокафяво листа стоплиха по необясним начин душата му. Но нищо не можеше да се сравни с това, което изпитваше, когато се прибираше у дома, във Вермонт, за да се види с приятелите си. Помисли си, че напоследък тези срещи са пооредели. Трябваше да направи нещо по въпроса.

Мартин стигаше до този извод поне веднъж месечно, но досега нищо не се беше променило. За амбициозен човек с толкова твърди принципи и позитивни идеи той беше странно нерешителен, когато ставаше дума за личните му и социални задължения. А след случилото се тази сутрин вече не беше толкова сигурен и в професионалните си качества.

Нямаше никаква представа защо бяха изпратили точно него в тази забравена от бога пустош. Но едва ли някой можеше да пренебрегне силните препоръки на президента. Преди да излети от военната база „Ендрюс“, се беше опитал да изкопчи някаква информация от двамата си сътрудници във Вашингтон. Остана с впечатлението, че те също са в пълно неведение. Единственият факт, до който успя да се добере, беше, че по електронната поща се е получило някакво съобщение, адресирано до Белия дом. Явно президентът беше преценил, че ситуацията е достатъчно сложна, за да си позволи да похарчи малко държавни пари и да го изпрати в Ню Мексико.

Нейтън Грей — напълно непознат за него консултант — седеше заедно с Луан Ръсел на средната седалка на микробуса. Мартин се беше настанил на мястото до шофьора и дискретно ги оглеждаше. По всичко си личеше, че Грей е някакъв компютърен специалист. Ръсел обаче определено хващаше окото. Президентът я беше поставил начело на групата. Тя работеше във Федералното бюро за разследване, ръководител на отдела по компютърни престъпления. Мартин я видя за пръв път в шест и половина сутринта, но беше чувал името й да се споменава и преди. Помисли си, че не би имал нищо против да я опознае по-добре, и мислено постави идеята в графата „неопределено бъдеще“.

Всички заедно трябваше да се опитат да разберат дали предсказанията — според него на някакъв побъркан психар — можеха да се сбъднат.

Шофьорът намери свободно място за паркиране близо до остъкления централен вход на банката. Тримата слязоха от микробуса.

На вратата ги посрещна лично президентът на Обединената банка. Човекът трепереше от вълнение. Мартин огледа строгия му официален костюм и едрата отпусната фигура. Веднага го определи като консервативен републиканец. Посещението на тримата непознати, но несъмнено важни клечки от Вашингтон беше нещо извън обичайното му ежедневие. Той кършеше смутено ръце с напрегнато изражение на лицето. Личеше си, че откакто от ФБР накратко го бяха уведомили за предстоящата визита, не беше успял да мигне.

Той нямаше никаква представа на какво дължи такова внимание. Съобщението, получено от президента, веднага беше засекретено. Мартин обаче добре познаваше Вашингтон и знаеше, че то едва ли щеше остане в тайна повече от четиридесет и осем часа.

Настаниха ги в залата за конференции на приземния етаж на банката. Луан Ръсел показа служебната си карта и представи Мартин и Грей, без да уточнява ведомствата, за които работят.

— А сега, господин Белц, бихте ли ни разказали накратко за дейността на вашата банка?

Той се изкашля, прочисти гърлото си и каза:

— Да, разбира се, с най-голямо удоволствие. Това тук е централният ни офис. Имаме и малък клон във военната база „Кенън“ и единадесет банкови автомата, разположени на подходящи места. Три от тях са на територията на базата, а един е в района на Източния университет на Ню Мексико.

— Като изключим собствените ви телекомуникации, поддържате ли контакти с други учреждения?

Белц вяло се усмихна:

— Разбира се. По един или друг начин ние сме свързани по електронен път с почти всички финансови институции на света. Основно, когато се касае за трансфер на фондове.

— Предполагам, че хората от персонала на военната база и студентите са разкрили доста банкови сметки при вас?

Мартин реши, че косата й много му харесва. Тя беше гъста и тежка, с цвят на тъмен лешник, подстригана малко под ушите. Искаше му се да я беше оставила по-дълга, но директорът на ФБР сигурно би поспорил с него по този въпрос.

— Да, точно така.

— Надявам се, че след снощното ни обаждане сте изпълнили указанията ни и сте направили копия на цялата си финансова информация?

Луан имаше студени зелени очи, леко подчертани с молив. Високите й скули хвърляха нежна сянка върху бузите. Приличаше по-скоро на ирландско момиче от реклама на сапун за ръце.

— Опитахме, госпожице Ръсел, но се сблъскахме с един наистина странен проблем. — Белц изглеждаше доста притеснен.

— А именно?

— По някаква необяснима причина компютърът ни отказва да прави копия на файловете с данни. Програмата не работи. Цяла нощ нашите специалисти се опитват да отстранят причината. Надявам се, че скоро ще ми представят резултатите.

Дано само да успеят навреме. Мартин погледна часовника: 14:40. Обърна се към Нейтън Грей:

— Нещата сериозни ли са?

— И още как! — отговори Грей. — С всеки изминал ден ще се натрупва все повече информация. Ако не могат да се правят копия, евентуалните загуби ще нараснат неимоверно. Лентовите носители и дисковите устройства ще се наситят и могат да се подменят, но без дублиращата програма рискът е прекалено голям.

Мартин попита:

— Не можем ли просто да инсталираме локални версии на програмата?

Белц слушаше разговора с нарастващо безпокойство.

— Може, но това много оскъпява нещата.

— Господин Белц, съветвам ви веднага да наредите на хората си да извадят всички ленти, дискети или каквито там носители използвате от копирните устройства — намеси се Ръсел.

Белц побърза към телефона в другия край на залата.

— Не ставаме ли малко параноични? — тихо попита Мартин.

— Просто залагаме на сигурно, Питър. Като се има предвид тази внезапна невъзможност на банката да борави с електронните си копия, мисля, че нашият… атентатор вече е започнал да действа.

— Атентатор!?

— Не мога да се сетя за по-подходяща дума в момента. — В студените й очи проблеснаха зелени пламъчета. Тази жена никак не обичаше някой да оспорва мнението й.

С други думи, истинско предизвикателство.

Мартин огледа строгия сив костюм на агентката. Сигурно беше избран специално, за да държи мъжките погледи на разстояние. Трудна работа, с тези хубави бедра и добре оформените гърди. Тя седеше леко приведена на тапицирания стол, поставила ръцете си с дланите нагоре върху облегалките. Позата му се стори твърде изкусителна.

Когато Белц отново се присъедини към тях, Луан го попита:

— Можете ли да ми кажете какъв точно е обемът на електронния ви трансфер?

— Аз, разбира се, не съм експерт в тази област, госпожице Ръсел. Ъъ… в трансферната ни система са включени и банковите автомати. В останалите области прехвърлянията рядко надвишават обичайните количества. Често работим с федералните ъъ… федералния банков резерв в Албъкърк. Обемът на плащанията се увеличава само в дните за получаване на заплати във военната база. Тогава и автоматите се използват най-много.

— Не извършвате ли големи трансфери и за други клиенти?

— Не, обикновено не. Може би за няколко автомобилни дилъри и две-три брокерски къщи.

— В какви количества?

— Понякога до двеста-триста хиляди долара.

— Разбирам — каза тя.

Мартин попита:

— Господин Белц, какъв е средният обем на сумите за базата „Кенън“?

— Хм. Вероятно се движи някъде между девет и десет милиона долара.

— Това е доста по-малко от очакванията ми.

— Включени са само парите в брой и под формата на чекове. Част от платежната ведомост е предназначена директно за служителите. Много от тях имат сключени договори и процент от доходите им отиват директно във финансовия център на базата. Оттам се разпределят в спестовни, разплащателни и други влогове из цялата страна. Ние, разбира се, непрекъснато увеличаваме участието си, за да можем да покриваме поне местния баланс. Част от персонала има открити сметки в нашата банка.

— Ще стане доста интересно, когато някой беден летец с жена и две деца внезапно остане без спестяванията си — каза Мартин.

Белц го погледна изненадано.

Когато часът стана три без пет, Луан Ръсел помоли президента на банката да ги придружи до компютърната зала, разположена в сутерена. Тримата го последваха по коридорите. Охраната провери документите им за самоличност няколко пъти. Явно посещенията в залата бяха максимално ограничавани.

Дузината експерти вътре работеха усилено на различните терминали. Върху лицата им беше изписана умора и отчаяние. Мъжете бяха леко брадясали, а очите на всички — зачервени от безкрайното взиране в мониторите. Мартин разбра, че решението на проблема все още им се изплъзва.

Белц застана до празния екран на един от компютърните терминали.

— Пуснете някаква програма — помоли Ръсел. — Без значение точно каква.

Белц се обърна към една от операторките:

— Синтия, покажи ни, ако обичаш, инвестиционната сметка на банката.

Мартин усети желанието на Белц да покаже на посетителите от ФБР, че в работата на неговата банка няма и не може да има нередности. Не дай си боже на някой да му хрумне, че Обединената банка в Кловис има проблеми, свързани с платежоспособността.

Синтия написа няколко команди и сивият екран на монитора се изпълни с черни символи. Дългите подредени колони с числа бяха мечтата на всеки счетоводител.

Белц започна да обяснява:

— Това тук е текущият баланс на инвестициите в…

Изведнъж написаното изчезна.

— Ъъ, Синтия, направи нещо!

Тя опита.

— Тогава ни дай да видим анализа на платежния баланс.

Нищо.

В залата цареше гробна тишина. Мартин се огледа. Всички екрани бяха абсолютно празни.

Нейтън Грей наруши настъпилото мълчание:

— Позволете ми да опитам, госпожице.

Синтия му отстъпи мястото си. Грей започна да натиска клавишите с невероятна скорост. Мартин би се заклел, че изписва стотици думи в минута.

След малко Грей се завъртя на стола си.

— Съжалявам. Банката вече не разполага с финансовите си данни. В компютърната памет няма и следа от оперативна система.

— Май ще ви се наложи да изкарате добрите стари калкулатори от чекмеджетата — отбеляза Мартин. Ръсел трепна. Зелените пламъчета просветнаха раздразнително.

Президентът на Обединената банка стоеше напълно вцепенен. Лицето му беше пребледняло. Мартин се уплаши да не получи инфаркт.

— Но… но… — заекваше Белц.

Мартин се чудеше как ще успеят да се справят в дадената ситуация.

Той беше изработвал военни стратегии във Виетнам, участвал в разузнавателни операции в Тайланд, Германия и Москва и дори издавал смъртни присъди на видни агенти от вражески страни. Обаче никога преди това не се беше сблъсквал с невидим противник, който можеше да достига навсякъде по света с електронните си пръсти.

Той се обърна към Ръсел и Грей:

— Тая работа започва да става дяволски сериозна.