Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Марист (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Даяна Палмър. Ловен инстинкт

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0379-0

История

  1. — Добавяне

Осма глава

В стаята си Джени смени вечерната си рокля с панталони и червена копринена блуза с къси ръкави, прибра русата си коса отзад й я завърза с червен шал. Въпреки чудесния си вид, тя бе неспокойна. Хънтър й бе казал довиждане и това, което той имаше предвид, означаваше, че дори и да работеха още десет години заедно, щяха да си останат само колеги.

Неговата нежност я беше изненадала и й бе доставила удоволствие, въпреки всичко. Защо не познаваше по-добре мъжете?! Бе й се случило да срещне мъж, който имаше толкова силна нужда от нея, но бе се оттеглил яростен. Но Хънтър не се гневеше на нея. Дори бе мил. Означаваше ли това, че не бе я желал достатъчно или се бе изплашил от нейните чувства? Имаше чувството, че изминалата нощ нямаше да се отрази на отношението му към нея пред другите.

Оказа се, че е права. Когато слезе за закуска в ресторанта, Хънтър и Юджийн се изправиха, за да я настанят на мястото й. Ала изражението на Хънтър беше каменно.

— Добро утро — усмихна й се Юджийн.

— Много си хубава — добави Синтия.

Не беше добра сутрин. Джени се чувстваше зле. Отбягна погледа на Хънтър и измърмори някаква любезност.

— Не беше ли великолепно снощи? — запита Синтия с въздишка. — Никога не съм се забавлявала толкова много.

— Да, беше чудесно — отвърна Джени, без да откъсва поглед от храната си.

— Забелязах, че Хънтър привлече вниманието на някои хора — подхвърли Юджийн. — Особено на сестрата на домакина.

— Тя искаше да разгледа колекцията ми от скалпове — усмихна се леко Хънтър и погледна към Джени. Тъмните му очи останаха безизразни. — Джени ме спаси. И двамата пожънахме успех и взеха да ни досаждат. Затова се върнахме в хотела.

— Съжалявам — каза Юджийн.

— Все пак ние спечелихме битката с елита — рече индианецът невъзмутимо. — Как вървят деловите въпроси?

— Чудесно — усмихна се Юджийн. — Успях да се договоря. Скоро ще ни изпратят документа, подготвят го. А вас двамата ви очаква още една пустинна мисия, за да довършите с локализирането на терените до месец. Искам да разговарям с още двама души днес. Утре сутрин летим за вкъщи.

Мисълта, че ги изпращат отново двамата в пустинята, накара Джени да пребледнее. Жилестата ръка на Хънтър улови нейната под масата. Той разгъна пръстите й и я погали по дланта, изпращайки огнени тръпки по цялото й тяло.

— Мислех, че няма да се наложи — рече Хънтър.

— Налага се — кимна Юджийн. — Отново познатата тактика, лагерувате на фалшиви места, за да заблудите нашите приятели, докато успеем да направим сеизмичните изследвания и прелетим ниско със самолетите си.

— Не мислиш ли, че агентите ще чуят взривовете, когато нашите геолози регистрират сеизмичните звукови вълни? — усмихна се Джени. Силните пръсти на Хънтър бяха топли и успокоиха тръпките й, но учестиха дишането й.

— Ще измислим нещо — каза Юджийн. Той я погледна настойчиво, факт, който я изнерви, особено в мига, в който пронизителните очи на Юджийн се спряха на Хънтър. — Е, вие нямате нищо против да прекарате още няколко дни в пустинята заедно, нали?

— Разбира се, че не — каза спокойно Хънтър.

— Нямаме — съгласи се Джени и дори се усмихна.

— Май премълчавате нещо — бавно поклати глава Юджийн.

Докато той и Синтия плащаха сметката, Хънтър дръпна Джени настрани.

— Не гледай така — каза й нежно той. Тъмните му очи потънаха в свенливия й поглед. — Всичко е наред.

— Как гледам…

— Объркано — пусна ръката й. — През нощта не направихме нищо, което може да има последици. Разбираш, нали?

— Да, зная — изчерви се тя и преглътна. Не можеше да го погледне в очите.

— Но нещо ти пречи да ме погледнеш?

— Да — прошепна тя.

Ръката му докосна косата й и той почувства, че за първи път не може да намери верните думи. Не знаеше какво да й каже. Тя не бе жената, за която я бе мислил. Трудно му бе да повярва, че една такава хубава жена е останала девствена.

— Ти си една изненада за мен, малката ми — прошепна й той.

— Предполагам и голямо разочарование…

— Не — леко подръпна той косата й и тя го погледна. — Не трябва да се тревожиш, че ще останеш с мен в пустинята. Ще се грижа за теб…

— Ще се опитам да не ти бъда в тежест — насили се да се усмихне Джени. — Аз… съжалявам, за онова, което се случи снощи.

— Всички ние си имаме ахилесова пета — рече той и й се усмихна нежно. — Очевидно аз съм твоята. Всичко е наред. Ще се справим.

— Ти имаш ли?

— Какво?

— Ахилесова пета?

— Разбира се — тихо се засмя той. — Още ли не си разбрала това?

— Твоите прадеди — каза тя с неочаквана проницателност.

— Умна жена — рече той и въпреки че Юджийн им махаше, обгърна раменете й. Не можа да предотврати тръпката, която премина през тялото й, и почувства вина, че го окуражава. Но това ласкаеше гордостта му и вълнуваше сърцето му. Ако не запазеше дистанция, тя можеше да се превърне в неговото слабо място, по-слабо дори от произхода му.

През деня Джени отчаяно се опитваше да не гледа към Хънтър, потискайки чувствата си, но мислите й блуждаеха и тя се чувстваше нещастна. Юджийн имаше срещи до обяд, така че Хънтър отново ги придружи из града. Нищо не се бе променило на пръв поглед в отношението му към нея. Той не я докосваше, с изключение на случаите, когато се налагаше.

По време на вечеря той не сваляше очи от нея, нетърпелив да останат насаме, за да я целуне. А тя се чувстваше слаба и едва ли би го възпряла. Значи трябваше да измисли нещо, което да погълне вниманието му тази нощ.

Съдбата му помогна. Хънтър ги изпрати до горния етаж, докато Юджийн разговаряше с някакъв мъж. Първо тръгнаха към апартамента на Джени. Хънтър се опита да не обръща внимание на болката, изписана по лицето й. Точно когато завиваха по коридора срещу асансьорите, забелязаха някакъв човек да излиза от стаята й.

— Останете тук — нареди Хънтър и извади четирийсет и четири калибровия си автоматичен пистолет. Джени понечи да му извика да бъде внимателен, но замълча. Сърцето й биеше до пръсване, когато той се прокрадна след непознатия по коридора.

— О, Господи! — сподавено извика Синтия и прегърна Джени.

— Надявам се, че няма да нарани Хънтър. Вероятно е от същите, които проникнаха в апартамента ми преди време. Търсят картите.

— Но ти не ги носиш, нали? — запита разтревожено Синтия.

— У Хънтър са. Той знае как да ги скрие. Предполагам, че са се надявали да ги намерят в моята стая…

Хънтър се върна минута по-късно, прибирайки пистолета в кобура. Бе разгневен не на шега. Само при мисълта, че агентът може да проникне при Джени, когато спи, го хвърляше в паника.

— Избяга през аварийния изход — съобщи той. — Една кола го чакаше. Проклет късмет! Трябва да предприемем нещо за през нощта.

— Дженифър може да остане при мен, а ти да спиш при Юджийн — предложи Синтия.

— Не. Аз ще остана с Джени. Никой няма да посмее да влезе.

— Можеш да спиш на канапето — рече тя, трогната от загрижеността му.

— Ще успеем да заблудим противника — каза той и свали сакото си. Кобурът на пистолета му бе закопчан на широките му рамене. Тъмната му дръжка се открояваше на фона на бялата риза под лявата му мишница.

Дженифър потрепери при вида на оръжието и при мисълта за опасната работа на Хънтър. Понякога забравяше за това, но в такива моменти на опасност се страхуваше за него. Той забеляза как го гледа и сбърчи вежди.

— Няма да те застрелям по погрешка — прошепна сухо.

— Не е това — тя го прегърна и склони глава на гърдите му. — Те няма да се откажат, нали?

— Щом става дума за стратегически суровини, предполагам, няма да се откажат — той се притисна още по-плътно към нея. Силните му ръце обгърнаха раменете й. — Лягай и поспи, ако можеш. Утре сутринта ще си бъдем у дома. След това още няколко седмици в пустинята и после ще бъдем свободни да правим каквото пожелаем.

— Да.

И без повече преживявания от този род, помисли си тя, но не изказа мислите си на глас.

Той я наблюдаваше как прибира дрехите, които непознатият бе разхвърлял из стаята. Лицето й се изкриви при мисълта, че чужди ръце бяха докосвали нещата й. Подреди всичко и се приготви да си облече нощницата. Той стоеше на прага с мрачно изражение.

— Там ли ще стоиш? — запита го със сподавен глас тя.

— Ако остана, не би прекарала нощта сама — подхвърли шеговито той. Влезе и затвори вратата, опитвайки се да не мисли за нежното й голо тяло.

Нощта им се стори безкрайно дълга, но нищо не се случи. На следващата сутрин, когато Джени стана и се облече, Хънтър вече бе готов.

— Ченгето ще те чака до вратата — рече закачливо той. — Тръгваме за летището след трийсет минути.

— Ще бъда готова.

Хънтър кимна и затвори вратата след себе си.

 

 

Отлетяха за Тулса същата сутрин. Дженифър имаше време колкото да се отбие в апартамента си, преди тя и Хънтър да се озоват отново в самолета, който ги откара в Аризона.

— Старата пиеса, действие второ — прошепна тя, когато потеглиха с екипировката към пустинята, преминавайки през всички перипетии — от наемането на джипа, до покупките на къмпинг оборудването. Издигнаха палатката на мястото, където бяха лагерували и през първата нощ. Намираха се на около шест километра от истинското находище, но все пак беше достатъчно близо и сеизмичните колебания можеха да бъдат уловени с прецизната апаратура. Но Юджийн беше стара лисица и пробите, които му бе доставила, вече бяха изследвани. Той използваше сеизмични тестове, когато търсеше петролни залежи, а молибденовите находища можеха да бъдат открити и с други методи.

— Още ли си нервна? — запита я Хънтър, когато разпънаха палатката.

— Малко — призна Джени.

Той запали огън й се зае да приготви храната с умение, което я впечатли.

— Хънтър, из тези места ли си израсъл?

— Бродил съм из тази област като момче. Никой не ме ограничаваше, разбира се. Влизах и в резервата.

— А сега?

— Сега си стоя в Тулса.

— Каза, че имаш коне.

— Да. В резервата. Притежавам малка конеферма. Къщата там е моето тайно убежище. Всъщност земята е собственост на племето и племенният съвет решава. Не ни е позволено да продаваме земя и да разполагаме с нея без разрешението на властите. Дълга история, не ми се иска да навлизам в подробности…

— Добре — каза тя тихо.

— Май си настроена сантиментално.

— Да — тя обгърна коленете си и се загледа пред себе си.

Той я наблюдава една минута. Спомни си онази нощ, когато бяха сами до друг лагерен огън, голите й гърди на лунна светлина… Тази мисъл го накара да се изправи внезапно.

— Ще огледам наоколо. Можеш да отидеш да си легнеш. Денят беше дълъг.

— Да, така ще направя — съгласи се бързо тя. Влезе в палатката и се вмъкна в спалния чувал.

Дните се занизаха прекалено бавно. В края на седмицата нервите й бяха опънати до краен предел и тя бе готова да се нахвърли върху Хънтър. И самият той не беше в по-добро настроение. Това че Дженифър лежеше край него в палатката нощ след нощ, го подлудяваше. Ароматът й, тихото й дишане, образът й, всичко се бе запечатало в съзнанието му и той я чувстваше като част от живота си.

— Трябва ли да държиш тези скенери непрекъснато включени — запита го тя, когато полицейската апаратура взе да й играе по нервите в петък през нощта.

— Да, трябва — раздразнено отвърна той. — Ще отида да хвърля един поглед наоколо. Стой близо до палатката. Пушката, която ти дадох, под ръка ли ти е?

— Да — отговори Джени. — Но едва ли бих я използвала, ако се наложи…

— Ако знаех, че ще се наложи, нямаше да се отдалечавам — троснато отговори той.

— Е, аз не съм обучен агент, така че невежеството ми е простено — отвърна Джени. — Върви и стреляй! Няма да заплача за теб, ако…

— Не съм го и очаквал — отвърна той и се качи на джипа, без да я погледне.

След известно време шумът на някаква кола я сепна и тя скочи. Хънтър е, помисли си с облекчение. Изтича на разбития път с пушката в ръце точно навреме, за да бъде уловена от фаровете на непозната кола. Дочу нечии ругатни и някой стреля. Дженифър усети нещо като внезапно ужилване по ръката, докосна мястото и усети, че е влажно. Колата направи рязък завой и отпрати в обратна посока. Всичко се разви със светкавична бързина.

Тя погледна надолу и забеляза тъмно петно. Ръката й бе изтръпнала. Вдигна пръсти и ги помириса. Кръв!

Улучиха ме, помисли си тя, недоумявайки. Господи! Застреляха ме! Върна се и тежко се отпусна край лагерния огън все още с пушката в ръка. Къде се бавеше Хънтър! Тя беше сама и се страхуваше. Не знаеше какво да предприеме.

Излязла от първоначалния шок, тя усети остра болка в ръката. В този миг отново дочу шум на кола. Но този път не изтича срещу нея. Вдигна пушката, примижа от болка и я насочи към тъмната фигура.

— Това е прекалено! — извика Дженифър.

Двигателят и светлините загаснаха. Вратата се отвори.

— Стреляй, дявол да те вземе! — прозвуча дълбокият глас на Хънтър.