Даяна Палмър
Ловен инстинкт (3)

Трета глава

Джени се впечатли от ръста на Хънтър, когато вървяха към подземния гараж. Той стърчеше над нея и се движеше толкова леко, сякаш се плъзгаше по земята. Постави багажа в лимузината и й отвори вратата. Маниерите му са изискани, помисли си тя й се запита дали ги беше усвоил в семейството си, или по-късно. Толкова много въпроси искаше да му зададе, но знаеше, че той просто щеше да ги отхвърли, без да им отговори.

Шофираше уверено. Мудното движение и задръстванията не го тревожеха. Намаляваше и увеличаваше скоростта при необходимост и скоро пристигнаха на летището. Тя забеляза, че той не помоли местата да бъдат едно до друго, но стюардът очевидно сам реши, че се нуждаеха от това и за нейно тайно задоволство ги постави един до друг. В този миг разбра колко болна от любов беше, колко гладна бе за едно случайно докосване на ръката или на крака му. Трябваше да се овладее. Той седеше напълно спокоен, докато тя стискаше зъби и се опитваше да си спомни всички статистики за сигурността на въздушните полети.

— Сега какво има? — измърмори той, поглеждайки мрачно към нея, докато стюардите обхождаха пасажерите, за да им демонстрират приборите, използвани при аварийни случаи.

— Нищо — каза тя.

— В такъв случай защо си стиснала така облегалките на креслото си?

— По този начин няма да изхвърча от него, ако катастрофираме — отговори тя, стискайки здраво клепачите си.

— Никога не съм мислил, че си страхливка — засмя се той тихичко. — Същата жена, която ми помогна да заловим агентите само преди седмица.

— Беше различно — протестира тя. Прикова поглед в тъмните му очи и сякаш попадна в клопка. Въздъхна и се запита кое е по-страшно: самолетът или Хънтър.

Той като че ли не можеше да отдели поглед от нейния и това го вбеси. Отблизо тя беше толкова красива!

Беше като динамит в особеното състояние, в което се чувстваше. Виждаше нежните извивки на тялото й, чуваше модулирания й глас и не можеше да откъсне поглед от устните, които така жадуваше да целуне. Заплашваше го провал, ако позволи да го въвлече в непредвидена авантюра. Той си имаше принципи в живота и не искаше да ги споделя с една жена, особено с една бяла жена. Въпреки всичко, тя ухаеше изкусително на цветя и изглеждаше толкова красива и самоуверена. Прииска му се да разроши косите й.

Вече летяха във въздуха, без някой от двамата да се е решил да каже нещо.

— Тези хора, които мислиш, че ни следят, същите ли са, които нахлуха в апартамента ми? — запита тя тихо.

— Повече от вероятно. Тенденцията е търсенето на стратегическите метали да варира на световния пазар, когато се изнамери ново приложение. Незабавно поскъпват.

— И едно увеличаване на производството може да причини същото — допълни тя.

Той кимна. Умът й сечеше. Ценеше интелигентността й точно толкова, колкото харесваше и тялото й, но нямаше да й позволи да го узнае.

— Не можахме да заловим водача им, спомняш си. Успя да избяга — добави Хънтър и я погледна с укор.

— Аз не съм те молила да се спираш, за да видиш как съм — пламна тя.

Не обичаше да й се припомня колко безпомощна се бе почувствала в онзи миг.

Той знаеше това. Споменът, в който я виждаше да лежи неподвижна на пода, все още го преследваше. Това беше първият миг, в който разбра, че е уязвим. Оттогава се опитваше да забрави тази нощ. Агентите, неговата задача да охранява Джени и компанията, бяха забравени в мига, в който онзи мъж я повали в усилието си да избяга. Хънтър беше толкова стъписан от това, че Джени лежи просната на земята, че не можа да последва мъжа. И това беше, което го разгневяваше.

— Ще се прехвърлим на друг самолет във Финикс под различни имена — каза той, снижавайки глас. — Ако имаме късмет, агентите ще ни преследват до Калифорния, преди да разберат, че сме ги изиграли.

— Как ще им се изплъзнем? Те в самолета ли са?

— Да — усмихна се той, без да я погледне, — на около пет, шест реда зад нас. Ще слезем, за да се поразтъпчем при междинното кацане и ще се прехвърлим на друг самолет.

— Какво ще правим, ако ни проследят?

— Аз ще разбера. Правило в преследването е никога да не позволяваш да бъдеш забелязан. Губиш играта. Не за първи път си играя с такива хора на котка и мишка. Познавам ги.

Това изяснява нещата, помисли си тя, но беше доволна, че може да остави всичко в ръцете му. Нейната работа бе теренната геология, не шпионажът. Позволи си да го наблюдава няколко секунди, възхищавайки му се, след което отклони поглед и си даде вид, че се зачита в едно списание. Същото направи и Хънтър.

Току-що бяха привършили закуската си, когато самолетът закръжи, за да кацне на летището в Тусан. Беше подготвил всичко. Резервацията в мотела, колата под наем. Всички дреболии. И всичко вървеше гладко, докато не стигнаха до рецепцията в мотела и администраторът им подаде два ключа за стаи на различни етажи.

— Не, това няма да стане — каза Хънтър с безизразно лице, без да поглежда към Дженифър. — Това е меденият ни месец. Искаме стая с две легла.

— О, съжалявам, господине. Извинете ме — усмихна се любезно служителят.

Мечтите се сбъдват, помисли си Джени, представяйки си всички внезапни затруднения в една обща стая. Служителят им подаде ключ, след като ги записа като госпожа и господин Камп. Хънтър бе измислил дори брачна фамилия, помисли си Джени и усети, че й става смешно. Когато останаха сами, той затвори вратата и се обърна към нея. Тъмните му очи се присвиха, когато видя лекото недоволство, изписано по лицето й:

— Не се паникьосвай — каза й остро. — Няма да те нападна. Това е най-добрият начин да поддържаме легендата, това е.

— Не съм казала и дума — изчерви се тя.

Той обиколи стаята с някакъв непознат за нея електронен апарат в едната ръка и провери завесите и лампите.

— Няма бръмбари — каза най-накрая, — но това нищо не означава. Сигурен съм, че ни следят. Не напускай стаята без мен и не споменавай каквото и да било за причината, която ни е довела тук, ясно ли е?

— Защо просто не отидем да лагеруваме в пустинята?

— Трябва да имаме допълнителна къмпинг екипировка — обясни той с подигравателно търпение. — Доста късно е да я купуваме сега. Вече е обяд. Ще обсъдим положението следобед.

— Добре — тя постави колебливо сака си до стената, която беше най-близо до банята.

— Кое легло избираш? — запита той сухо, докато наблюдаваше улицата през прозореца. — Аз мога да спя навсякъде.

И вероятно може, помисли си тя, спомняйки си някои от мисиите му, за които бе слушала. Сложи чантата с картите на леглото и мини компютъра си на масичката до него.

— Дай ми тази чанта — обади се внезапно той. Взе чантата с картите и я отвори, мушна в нея вестниците, които извади от куфара си. След това я постави в гардероба, като сложи една от ризите си върху нея. Картите мушна в един чифт джинси и ги постави в своя куфар. Джени повдигна учудено вежди. Ама че находчивост!

В този момент се зачуди как спи той — с пижама или гол?

Тя се засмя тихичко. Въпреки, че беше виждала в женските списания голи мъже, струваше и се, че има разлика между фотографии и един гол мъж на живо.

— Нещо тревожи ли те? — запита я той внезапно.

— Носиш ли пижама? — въпросът му я смути.

— Защо? — запита той безизразно. — Искаш да ти я отстъпя или искаш да ми купиш, ако нямам?

— Съжалявам — извърна лице тя. — Не съм свикнала да споделям стаята си с мъж. Това е.

За нищо на света не би повярвал, че не е спала с мъж.

— Нали трябва да повярват, че сме младоженци — каза той с лек сарказъм. — Странно би било да прекараме нощта в различни стаи.

— Разбира се — така й се искаше да сменят темата. — Къде ще обядваме? Ужасно съм гладна.

— Искам да се посъветвам с моите хора първо — каза той. — Имам двама оперативни работници долу, които разследват друг обект. Няма да се забавя — той излезе от стаята.

Джени се просна върху леглото, проклинайки прибързаните си думи. Хънтър се върна след един час.

Изтегна се на другото легло. Мощните мускули заиграха по жилавото му тяло и на нея й коства неимоверно усилие да отклони поглед. Той беше изключително добре сложен мъж. Олицетворение на женската мечта.

Джени включи още кодове и се концентрира в картите.

— Какъв материал търсите с Юджийн? — запита той с любопитство.

— Отгатни — сви устни тя и го погледна закачливо.

Разбра грешката си незабавно и прехапа устни. Той стана от леглото и се приближи към нея със заплашителна грация. Взе компютъра от ръцете й и я притегли към себе си. От близостта му коленете й отмаляха. Миришеше на одеколон и сапун, а дъхът му ухаеше на кафе, може би защото срещата му с оперативните работници се бе състояла в кафенето. Прегръдката му бе силна и вълнуваща. Винаги би копняла да усеща тялото му близо до своето. Вероятно несъзнателно това бе целяла, предизвиквайки го с противопоставянето си.

— Малките индиански момичета хвърлят камъни по момчетата, които харесват — прошепна до челото й той. — Това ли се опитваш да правиш? Защото, ако е това… — замълча той и затегна хватката си около китките й. Гласът му бе дълбок и дрезгав. — … бих се възползвал от един страстен антракт по време на работа, момиче от корица на списание.

Щеше да потъне в земята от срам. Най-лошото бе, че тя дори не се опита да отстъпи. Той я пронизваше с поглед. От висотата на възрастта и опита си, това не бе учудващо. Тя знаеше от колегите си, че той не си пада по бели жени. Вероятно защото виждаха повече възможност за екзотично изживяване, отколкото мъж у него. Тя не чувстваше нещата по този начин, но той не можеше да го проумее.

— Не се опитвам да привлека вниманието ти. Уморена съм, а когато съм уморена, ставам глупава — изрече тя бързо, склонила глава до ризата му, изтръпнала от страх, че ще се предаде. Странно, той дишаше на пресекулки и гърдите му се повдигаха така, сякаш имаше сърцебиене. Тялото й пламна.

— Така ли? Защо? — запита той, казаното беше отвлякло вниманието му.

— Казват, че мразиш жените — отговори тя, впивайки сините си очи в тъмните му зеници. — Особено… белите жени.

Той кимна бавно. Погледът му задържа нейния и се плъзна по прасковенорозовите й устни. След миг се закова върху твърдите й гърди, които почти докосваха неговите. Той си спомни една друга красива блондинка, онази, която го бе изоставила, когато беше на пет години. Нейното дете — наполовина бял, наполовина апах, се бе превърнало в бреме за нея в социалния кръг, в който се движеше. Освен това, бе хвърлила око на един мъж. А преди няколко години самият той бе попаднал на богата бяла жена. Един апах — придружител беше ексцентрично преживяване за известно време, докато той не бе споменал нещо за постоянно обвързване. Тя се бе изсмяла. „Господи, да се омъжа за човек, който живее в резерват!“ Тези спомени заръфаха сърцето му. Той пусна внезапно Джени с грубост, която не очакваше.

— Съжалявам — каза тя, когато видя изражението му и премигна, сякаш действително бе почувствала болката му. — Не исках да те върна към лошите спомени.

— Какво знаеш ти за мен! — в този миг изглеждаше страшен.

— Прав си, почти нищо не знам — тя се усмихна извинително и се отдалечи. — Може би никой не те познава, Хънтър. Твоят живот е като заключена врата и за нея няма ключ. Но изглеждаш някак… — тя се обърна и го погледна, вдигна и отпусна ръце безпомощно. — Не зная. Изглеждаш наранен…

Проницателността й го смая. Тя си оставаше загадка за него и въпреки досието й в картотеката, той знаеше твърде малко за личния й живот. Не бе в близки отношения с никой от колегите си мъже, това той знаеше. Бе дискретна, дори нещо повече. Действително, помисли си, наблюдавайки я с присвити очи как взема компютъра си. Никога не бе чувал да се среща с мъже, през всичките тези години. Излизаше само с компанията си. Никога не бе я засичал да флиртува и дори онези мъже, с които работеше, се отнасяха към нея с уважение. Този факт не беше му идвал наум досега. Очите й бяха станали леденосини, а лицето й бе добило онази сдържаност, която го караше да й се възхищава. Хънтър не бе допускал колко много ще се издигне в очите му. Тежките му спомени укротяваха тлеещата му страст към тази бяла жена, защото се страхуваше да не изживее нови унижения. До края на живота си нямаше да забрави презрението на собствената си майка.

Той се извърна и се зае да проверява уредите за наблюдения, които бяха подредени в куфара му.

— Защо ни е всичко това? — запита неочаквано тя.

— А защо ни е всичко това? — кимна той към компютъра й.

— Той обезпечава работния ми процес — каза простичко тя.

— Отговори на собствения си въпрос — той погледна часовника си. — Хайде да хапнем нещо. След това ще хвърлим поглед на къмпинг екипировката.

— Ще направим големи разходи — измърмори тя, взимайки портмонето си и оставяйки очилата си на масата. — Чудя се дали Юджийн ми е предвидил хамак. Спала съм като малка в хамак. Лагерувахме до два потока и те ромоляха в мрака…

— Къде ще окачиш хамак в пустинята?

— Нужни са само две дървета…

— В пустинята е трудно да откриеш дори едно дърво. Не си ли гледала уестърни? — добави той и почти беше готов да се усмихне. — Помниш ли как индианците преследваха войниците във филмите с Джон Уейн. И войниците трябваше да се крият в пресъхналите корита на реките и в деретата…

— Да, но не мислех, че ти си го гледал — погледна го с интерес тя, но се изчерви и сведе очи.

— Защото все войниците печелеха битките ли? — запита той. — Ако трябва да сме точни от историческа гледна точка, апахите са побеждавали белите на няколко пъти. Луис Ламур им е посветил един разказ, озаглавен „Хондо“, по който бе направен филм с участието на Джон Уейн — той вдигна едната си вежда. — Този актьор успя да покаже апахите в добра светлина, но само веднъж.

— Чела съм за Кочис, за Мангъс Колорадъс и за Виторио…

— Все имена на апахи — рече той. — Кочис е Чирикахуа. Мангъс и Виторио бяха Мимбреняс.

— Ти… от кои си? — запита тя, чувствайки, че гласът й секва.

Той никога не беше говорил с нея така досега.

— Чирикахуа — каза той. Очите му потърсиха нейните. — Твоите предци от Севера ли са?

— От Германия — каза тихо тя. — А родът на баща ми е от Англия — очите й блуждаеха безпомощно по скулестото му лице.

Напрегнатият й поглед го смути по неочакван за него начин. Очите й бяха огромни, тъмносини, меки като на котенце. Той се страхуваше от начина, по който те го мамеха.

— По-добре да тръгваме, Джени.

Името й, произнесено от неговите устни, я накара да потръпне. С този мъж тя се чувстваше превъзбудена, както никога досега, макар да беше с него по задължение.

Дженифър тръгна към вратата, но той се обърна неочаквано и те се сблъскаха. Допирът предизвика пожар у нея.

— Съжалявам! — тя бързо се отдръпна. — Не исках да…

Той хвана със силната си ръка брадичката й и повдигна лицето й. Клепките й запърхаха като крила на птичка, почувствала истински страх от близостта му.

— Ти наистина се страхуваш от мен — рече той във внезапно прозрение.

— Може би малко… — не й беше никак леко да го признае.

— Господи! — той дръпна рязко вратата. — Излизай!

Тя се изниза покрай него. Не беше очаквала признанието й да го разяри. Въздъхна тежко. Мисията им обещаваше да бъде тежка, ако това можеше да се приеме като някаква поличба. Той остана хладно мълчалив по пътя до ресторанта на мотела. Хвана я за лакътя, чак когато се озоваха сред хората.

По средата на обяда той заговори отново:

— От години не съм скалпирал никого — гневните му очи я пронизаха.

Вилицата падна от пръстите й с ужасно дрънчене. Тя я вдигна бързо, огледа се нервно, за да види дали някой от околните маси не е забелязал, но наблизо имаше само една възрастна двойка, увлечена в разговор и дори не беше забелязала Джени и нейния спътник. Тя трябваше да помни колко чувствителен е той на тема произход. Бе го накарала да си мисли, че се страхува от него, защото е индианец. Какъв, ли боен вик щеше да нададе, ако му признаеше, че се страхува, защото е влюбена в него. По-скоро би умрял от смях.

— Не се живее лесно сред белите хора — каза той. Не беше правил подобно признание пред никого досега.

— Мога да си представя — каза тя. Очите й потърсиха неговите. — Може би ще се съгласиш, че да си жена-геолог в една петролна компания, също не е много леко. Аз обичам камъните…

Тъмните му очи срещнаха нейните внезапно. Погледът му сякаш бе зареден с електричество. Като светкавица в пустинята. Тя я почувства как премина през тялото й чак до петите.

— Намирам, че ви е трудно, госпожице Марист — каза той след миг, — но мисля, че добре се справяте. Юджийн ни каза да лагеруваме на набелязаното място през втората нощ.

— Да — гласът й прозвуча ужасно бездушно.

Той се улови, че наблюдава ръката й, която беше отпусната на масата. Неволно я докосна. Каза си, че го прави от съчувствие. Но докосването го изпълни с удоволствие и Дженифър потръпна. Той се намръщи, почувства дългите й пръсти да се вледеняват. Очите му се върнаха към нейните.

— Ти трепериш…

Тя отдръпна ръката си и едва не разсипа чашата с вода.

— Трябва да си изям пържолата — засмя се нервно тя. — Ще затворят скоро магазините и…

— Да, така е — съгласи се той.

Извинението не мина, тя знаеше това. Той вдигна надменно брадичка и извърна глава. Необяснима гордост блестеше в очите му.

Изглеждаше заинтригуван. Една красива жена като Джени би трябвало да стряска мъжете, а не те да я плашат. Той плъзна поглед по нежните й устни, когато те се отвориха, за да хапнат малко парченце месо. И почувства, че тялото му се напряга.

През изминалите години само от време на време бе си позволявал да си представя как прави любов с нея. С възрастта започваше да става непоправим фантазьор. Нощите му винаги бяха самотни, мяташе се в леглото и кръвта му кипваше в миговете, когато си представяше устните й, отворени за него, ръцете й да милват гърба му, стройните й крака, вплетени в неговите в тъмнината. Тези нощи бяха ад.

В този момент си спомни, че те изпълняваха секретна мисия и вражеските агенти бяха по петите им. Стратегическите метали винаги докарваха неприятности не само на националните корпорации, които се бореха да сложат ръка на тях, но и на чуждите инвеститори, които бяха заинтересувани от същото. Той трябваше да се съсредоточи в работата си, а не върху Дженифър. Влязоха в магазина и тя го остави да подбере къмпинг оборудването. Той знаеше точно какво да вземе, от печката на Колиман, до неща от рода на спални чували и палатка, както и консерви за екстремни случаи. Джени бе участвала в експедиции и преди, но обикновено имаше къде да пренощува. Не беше възторжена от идеята да лагеруват сами. Хънтър определено застрашаваше покоя й и не би било никакво удоволствие да бъдат съквартиранти. Тя трябваше да се стегне, имаше нужда от упорство и воля.

Той натовари нещата в джипа, който ги очакваше на летището. Управляваше без никакво усилие черната машина и тя предположи, че е имал или има подобна кола. Тази мисъл я наведе на друг интересен въпрос — къде беше домът му. Знаеше, че има апартамент в Тулса, но прекарваше почивните си дни в Аризона. Някъде наблизо? Вероятно с жена?

Кръвта й застина.

— Потегляме утре сутрин — каза той, когато се върнаха в хотелската стая, след като заключиха цялата екипировка в колата. Всичко, освен нейния компютър и изследователското оборудване. Той не рискува да ги остави навън. — Искаш ли да вземеш душ първа?

— Ако нямаш нищо против — тя запристъпва от крак на крак притеснена.

— Давай, аз ще прегледам новините…

Тя занесе нещата си в банята, заключи здраво вратата, взе си бързо душ и облече чиста бяла риза. Почувства се освежена. Лицето й блестеше, изчистено от грима. Той беше се изтегнал на стола. Беше свалил обувките си и държеше кутия бира в ръка.

— Имаш ли нещо против бирата, да не те дразни миризмата й?

— Не. Баща ми обича бира — каза тя, прибирайки мръсните си дрехи.

Той довърши питието си и се изправи, събличайки ризата си.

— Ако си свършила, отивам в банята. След това ще измислим нещо за вечеря.

Тя го наблюдаваше така захласнато, както тийнейджърка би наблюдавала киноидола си. Беше хубав. Господи, не познаваше по-хубав мъж, помисли си тя с такова вълнение, не чак усети болка. Мускулите заиграха по тъмния му торс над ниско отпуснатия колан на джинсите до широките му рамене, когато се протегна и нейните очи се впиха в него със свенлива възхита.

Той съзнаваше, че тя го гледа, но си даваше вид, че не забелязва. Сгъна дрехите си, за да ги вземе със себе си в банята, забавлявайки се от факта, че тя отново се бе заела с компютъра си и се правеше на много заета.

Безпомощният й поглед вече бе предизвикал любопитството му. Той нарочно се застоя пред нея, откривайки й широкия си гръден кош.

— Не отключвай на никого — посъветва я със спокоен глас, наблюдавайки трепета на клепачите й в мига, когато вдигна сините си очи към него.

— Да, разбрах. Това ли е всичко? — запита тя бодро.

Той улови брадичката й с жилестата си ръка и палецът му докосна грубо устните й. Бавна, гневна интимност, която той проследи с напрежението на изследовател. Тя съзнаваше, че зениците й се разширяват от възбуда, докато го гледаше. Не можеше повече да контролира учестеното си дишане. Тя стисна устни, мъчейки се да прикрие трепета, който премина през тялото й.

Тъмните му очи не пропуснаха нищо. Нейната реакция, реши той, в никакъв случай не беше страх. Не можеше да разбере дали това откритие му харесва, или не.

— Не ме провокирай — каза й кротко. Гласът му бе с една октава по-нисък от обикновено и леко заплашителен. — Върши си работата — и се отдръпна, преди тя да му отговори с някаква нова провокация.

Джени седна до компютъра си, пръстите й трепереха върху клавиатурата.

Той затвори вратата на банята след себе си. Това, което направи, беше съвсем неочаквано. Нервите й не издържаха. Ако той имаше намерение да се държи по подобен начин през цялото време, по-сигурно би било да стои в клетка на лъв в зоологическата градина. Беше разколебана. Да бъдеш близо до него, се оказваше един тест за самоконтрол. Надяваше се, че ще го издържи все пак. Наивно бе мислила, че след като Хънтър мразеше белите жени, никога не спеше с тях. Но тя подозираше, че той е готов да го направи и страстният блясък в очите му безумно я плашеше.