Даяна Палмър
Ловен инстинкт (10)

Десета глава

Джени не можеше да реши какво да прави. Чувстваше се безкрайно нещастна. Вършеше вяло работата си, която преди толкова обичаше. Колегите й веднага забелязаха тихата болка, изписана по лицето й, но бяха достатъчно тактични да не я питат за нищо.

Юджийн бе получил правото да разработва молибденовите залежи. Бе спечелил битката и останалите претенденти се бяха оттеглили с гръм и трясък.

Хънтър си бе взел няколко седмици отпуск. Когато се върна в компанията, той преднамерено избягваше Дженифър, дори не я поглеждаше, когато се разминаваха по коридорите.

Отношението му я нараняваше дълбоко. Тя отслабна и изпадна в депресия. Подскачаше уплашено, когато някой се приближеше неочаквано. Правеше досадни грешки, нещо, което никога досега не бе допускала.

Юджийн я извика, за да обсъдят последната й грешка, която беше коствала на компанията доста пари. Една от сондите бе забита на погрешно място. Очевидно шефът й също бе много учуден, защото спря насред тирадата си намръщено. Сините му очи се присвиха и той се вгледа в нея. Облегна се на стола си и въздъхна тежко.

— Съзирам пръста на Хънтър в тази работа — рече той, клатейки глава. — Неслучайно той се оттегли за няколко седмици. Дори искаше да подаде оставка, но аз я отхвърлих, ще отхвърля и твоята, ако си замислила подобно нещо. Вие не трябва да работите повече заедно. Вече съм подготвил прехвърлянето му в клона във Финикс за няколко месеца. Заминава в края на седмицата.

Тя не знаеше какво да каже. Не можеше да направи нищо, за да промени нещата. Но остана учудена от факта, че Хънтър бе подал оставка. Знаеше колко много обича работата си.

— Учудена си, че той иска да напусне, нали? Какво се случи в пустинята? Опита се да ти досажда ли?

— Имаме някои различия във възгледите — рече тя и сведе очи. — И двамата сме на мнение, че би било по-добре пътищата ни да не се пресичат в бъдеще.

— Затова ли си толкова измъчена и правиш грешка след грешка?

— Знам, струва ти много пари — тя гордо вдигна глава и го погледна. — Така че държа да знаеш. Влюбена съм в него.

— А той?

— Господин Хънтър не показва чувствата си пред никого. Той открито заяви, че не иска да има нищо общо с бяла жена, каза ми да се махам…

— О! — подсвирна Юджийн.

— Опитвам се да не се мяркам пред погледа му, а когато случайно го срещна, той гледа през мен — болката пролича в гласа й и тя извърна лице. — Ако го изпратиш във Финикс, мисля, че ще го преодолея…

— Наистина ли? Аз не бих се обзаложил. И дори да проявява характер, той също има проблеми. Чувства се виновен, че е позволил да бъдеш простреляна.

— Грешката беше колкото негова, толкова и моя — каза Джени. — Не го обвинявам. Ръката ми е добре.

— Много е лошо, че не можем да кажем същото за главата ти — замислено рече Юджийн. — Решил съм, ще го преместя. Ще видим как ще се чувствате след няколко месеца. Ако всичко това отмине, той може да се върне.

Джени продължи да се измъчва и през останалата част от деня. Не бива да прави повече опити да говори с Хънтър, мислеше си тя с горчивина. Вече й бе дал да разбере, че продължава да му въздейства по стария начин. И все пак не можеше да не опита. Когато той се появи в коридора, преди заминаването си за Финикс, тя решително застана на пътя му.

— Юджийн каза, че те премества — рече тя, притискайки руло карти до гърдите си, за да успокои трепета на ръцете си.

Хънтър я погледна. Пролича колко убийствено трудно е за него да я напусне.

— Отивам си у дома за няколко месеца — каза той, не откъсвайки очи от нея, макар да се мъчеше да изглежда спокоен.

Тя го погледна в очите и вложи в този поглед цялото си сърце, без да се замисли колко силно ще го развълнува това.

— Ще ми липсваш…

— Нима? — той вдигна вежди и се засмя подигравателно. Джени прехапа долната си устна и не отговори. — Сексът е лоша основа за приятелство — той бръкна в джобовете си и продължи да се усмихва. — Аз още те желая. Всеки мъж би те пожелал. Но да бъдем заедно е невъзможно. Аз не искам бяла любовница, нито бяла съпруга. Когато се оженя, ако изобщо го направя, ще избера жена от моето племе. Достатъчно ясен ли съм?

— Да — прошепна тя, — каза ми го и преди.

— Всичко, което се случи, бе само игра. Съжалявам, мила, една нощ не струва колкото моята свобода, въпреки че е много вълнуващо да се любиш с девственица.

— Разбирам.

Той сви юмруци в джобовете. Струваше му невероятни усилия да се държи по този начин. Но трябваше. Беше толкова уязвим, че не би имал силата да се възпротиви, ако тя тръгнеше след него. Трябваше бързо да сложи край.

— Върви си и пристани да раздухваш стария огън. Получих от теб всичко, което исках.

Тя се извърна и побягна, преди той да е млъкнал. Сълзи се стичаха по страните й. Никой досега не беше я наранявал така. Влезе в офиса и затръшна вратата. За щастие колетите й все още бяха на обяд. Изтри сълзите си, помъчи се да се успокои и се залови за работа. Знаеше, че никога няма да забрави жестоките думи, които Хънтър й бе казал.

В същото време Хънтър пътуваше към летището и се чувстваше като животно. Сега всичко, което му оставаше да направи, бе да свикне с мисълта, че я бе прогонил завинаги от живота си. Джени вече не беше заплаха за него.

Прости думи, но когато седмиците се превърнаха в месеци, той си оставаше все така мрачен. Да не вижда Джени за него бе по-лошо, отколкото да живее близо край нея. Тя му липсваше. Дори дядо му бе забелязал състоянието му. Една вечер, когато двамата гледаха конете в ограденото място, той въздъхна.

— Бяла жена, нали? — запита го на апахски дядо му, Санчес Бухала.

— Да — отвърна Хънтър мрачно.

— Върви при нея тогава — посъветва го старецът.

Хънтър стисна перилата на оградата.

— Не мога. Тя никога няма да може да живее тук.

— Ако те обича, ще може — старецът докосна рамото му. — Твоята майка не обичаше баща ти. Тя го намираше за различен от другите мъже. Просто едно попълнение в колекцията й, както човек избира расови коне. Когато започна да й става безинтересен, тя го напусна.

— Никога не си ми казвал това.

Старецът вдигна рамене.

— Не беше необходимо. Сега е необходимо. Тази жена… Тя обича ли те?

— Да. Но аз я прогоних — Хънтър впери поглед в далечината.

— Любовта е дар. Човек не трябва да я отхвърля.

— Мислех, че не мога да й отдам свободата си — погледна го Хънтър. — Мислех, че тя ще ме предаде, както майка ми.

— Когато човек обича, трябва да мисли със сърцето си, не с главата — мъдро произнесе старецът. — Ти я обичаш, нали?

— Да — каза дрезгаво Хънтър.

— В такъв случай върни се, докато не е станало късно.

— Но тя е бяла! — изръмжа Хънтър.

— Какъвто си и ти… поне в начина си на мислене — усмихна се старецът. — Това е истината, която ти не искаш да признаеш. Ти се чувстваш толкова добре в света на белите, колкото и тук. Може би дори по-добре, защото всичко, което си постигнал, е в техния свят, а не тук. Човек може да живее с един крак и в двата свята. Ти го доказа.

— Не би било справедливо към детето — каза бавно Хънтър.

— Човек трябва да има син — засмя се старецът. — Много синове. Много дъщери… Ако те са обградени с обич, ще си намерят мястото в живота. Тази бяла жена… хубава ли е?

— Тя е като залеза в прерията — промълви Хънтър, — като първия цвят на кактуса. Тя е като тишината на нощта, като красотата на зората…

— Ако тя е всичко това… — очите на стареца се замъглиха от някакъв спомен — … ти си глупак.

— Да. Глупак съм — погледна го Хънтър.

 

 

Хвана самолета за Тулса още същия следобед.

Да се каже, че появата му шокира Юджийн, би било омаловажаване на факта. Възрастният мъж седеше до бюрото си и зяпна от изненада, когато Хънтър влезе в кабинета му.

— Изпратих те във Финикс…

— Върнах се — отвърна рязко Хънтър. — Дженифър не е ли тук? Къде е?

Юджийн вдигна вежди.

— Само не ми казвай, че си се загрижил за нея.

— Къде е тя? — тъмното лице на Хънтър се изопна.

— В апартамента си, взе си отпуск.

— Разбирам.

— Преди да си се поддал на някоя налудничава мисъл, трябва да ти кажа, че от известно време тя се вижда с един геолог.

— И това с геолога… сериозно ли е?

— Не зная. Срещат се от няколко седмици. Изглежда малко по-свежа, по-малко уязвима.

— Добре ли е? — стисна той юмруци в джобовете си.

— По-добре е от времето, когато ти я изостави — каза Юджийн. — Казал си й достатъчно ясно, че ненавиждаш белите жени и най-накрая тя повярва. Какво искаш сега, да я тормозиш още ли?

— Майка ми беше бяла — Хънтър извърна лице и се загледа през прозореца. — Тя напусна баща ми, когато бях на пет години. Мислех, че не го е обичала достатъчно, за да остане при него, но дядо ми каза, че тя никога не го е обичала. Това… променя нещата. Да промениш начина си на живот не е малко нещо. Но където има любов, има и надежда.

— Обичаш ли я? — омекна Юджийн.

— Да — Хънтър се обърна отново към него. — Животът ми без нея не е живот. Какъвто и да е рискът, не може да стане по-лошо от това, което преживях през последните месеци.

— Малко е късно за извинения.

— Убил ли съм чувствата й? — Хънтър взе някакви документи и погледна възрастния мъж в очите. — Говори ли за мен изобщо?

— Честно казано, не — въздъхна Юджийн.

Хънтър се извърна и напусна кабинета. Дали Джени би говорила с него? Дали щеше да бъде гневна, хладна и недостъпна. Трудно би забравила жестоките думи, които й бе казал на раздяла.

През целия път до апартамента й той се измъчваше от подобни мисли. Когато натисна звънеца, усети, че едва се владее.