Йордан Матеев
Война на видовете (3)

V глава

През последните седмици почти не беше спал; майка му не го оставяше на мира. Пъшкаше, охкаше, страдаше или пък с измъчен глас го умоляваше да й даде чаша с вода, или нещо за хапване. Всъщност, тя изобщо не ядеше, но това не й пречеше да го държи под напрежение с постоянните си капризи на тежкоболна. Напоследък беше свикнал да живее в призрачния свят на една потискаща просъница, която упорито изсмукваше силите му. По-скоро психическите, отколкото физическите.

Ракът убиваше майка му неумолимо. В болницата нямаха лекарства за лечението й и понякога гузната съвест на персонала се израждаше в агресия, когато отиваше да проверява дали най-сетне са получили животоспасяващите медикаменти.

След десет месеца чакане, те все още не бяха изписани от Министерството на здравеопазването и животът на майка му безвъзвратно си отиваше.

Но не безкрайните безсънни нощи бяха най-тежкото за Михаил Соколов.

Измъчваше го и отвращението му от смяната на памперсите, но и това беше изпитание, от което не можеше да избяга.

Иронично си казваше, че ако един ден се задомеше и създадеше собствени деца, щеше да е виртуоз в подмяната на пелените им.

Но това, разбира се, бяха само фантазии.

Преди да се разболее, майка му тежеше повече от деветдесет килограма; болестта я беше стопила, но въпреки това тя си оставаше едра жена.

За да смъкне дрехите й, които се пропиваха от урината й и натежаваха от изпражненията й, му бе необходима сериозна мобилизация на силите.

След това идваше ред на отвратителната жълто кафява маса, която трябваше да обере с леглина и остатъците й да почисти с топлата вода от легена.

Налагаше му се да игнорира реалността; опитваше се да не забелязва подробностите, които един син не би трябвало да знае. Но, естествено, успяваше само от части…

Образите се вдълбаваха дълбоко в съзнанието му. Боеше се, че завинаги…

След измиването се поставяше новия памперс.

Задача, изискваща здрави мускули, тъй като майка му се отпускаше, създавайки впечатлението, че тежи поне един тон.

Веднъж, докато се мъчеше да подпъхне памперса под нея и да залепи краищата му за бледата й кожа, тя се изхлузи от дивана на персийския килим. Веднага се опита да я вдигне, но, разбира се, не успя. Беше толкова тежка и едновременно толкова безпомощна, че в усилието си да му помогне по някакъв начин, се изтърколи чак под полираната маса.

Безсилен и вбесен, той се скри в хола.

Но и тук молбите й достигаха до ушите му; така че бе принуден да се върне.

Сам не разбра как я постави обратно на постелята й, без да хване херния. Зави я грижливо със завивките и изтощен отиде в банята да се наплиска с вода.

Тогава още не знаеше, че й остава да живее малко.

На следващия ден отиде в клиниката, където чака до обяд да й разпишат рецептата с лекарствата.

Идваше за трети път през тази седмица. Дългоочакваните хапчета за химиотерапията най-после бяха „доставени“ и той с приповдигнато настроение се прибра в къщи.

Направи попара от прясно мляко на болната, но когато се опита да я нахрани, тя се задави и хриптящите й дробове се раздраха от мъчителна кашлица. Отказа се от попарата, защото се боеше да не я задуши. Подвоуми се какво да напазарува за обяд; та нали лекарството не биваше да се поема на гладен стомах и когато се върна в стаята да я попита… Долната й устна се беше отпуснала грозно и безволево; лицето й се беше сдобило с бездуховна маска, каквато само смъртта можеше да надене.

Погребаха я в самия край на гробището. Отвъд бяха само полето, линията на хоризонта и силуетите на някакви заводски постройки. Гробарите заровиха ковчега с безразличието на професионалисти. Свещеникът прошепна в ухото му, че му дължи четиридесет лева за опелото. След това си тръгна, потропвайки върху асфалтираната алея с изкаляните си обувки. Михаил Соколов остана сам, осъзнавайки, че от тук нататък ще бъде така.

От ниското небе започна да пада първия сняг за тази зима.

Пестеливата дневна светлина помътня и пронизващият вятър го обви във вихрушка.

С натежало сърце пое към колата си. Изведнъж си помисли, че всъщност никога не е имал майка. Това го накара да изтръпне вътрешно.

Кресчендото на скръбта му утихна по-бързо отколкото си мислеше. Беше си взел две седмици платен отпуск от фирмата, където работеше. Шефът му беше проявил разбиране и беше му подписал молбата без уговорки.

Но едва след пет-шест дни, него вече не го свърташе на едно място. Затвореният начин на живот не му допадаше. Беше закопнял за нещо по-вълнуващо от досегашното си ежедневие; нещо по-интересно от работата му на счетоводител.

И този внезапно пръкнал се копнеж към промяна, се реализира по един наистина зашеметяващ начин.

Първо се започна с една среща…

Беше късен следобед; до Коледа оставаха само няколко дни и той се беше замислил как да прекара празниците. След това се сети за майка си и естествено всичките му кроежи рухнаха.

Точно тогава домофонът прозвуча в натрапчивата тишина рязко като корабна сирена.

В слушалката чу глас, който въобще не беше очаквал да чуе сега.

Не че не беше мечтал за този момент; тъкмо обратното…

С одразгавял тон, Михаил покани дамата да се качи горе.

Слава богу, беше гладко избръснат и изглеждаше съвсем прилично.

Когато я зърна на прага, дъхът му секна в гърдите досущ както преди години.

Той неволно се втурна, докосна с устни ръката й и я въведе в дома си.

Съзнаваше, че се държи глупаво, но не можеше да се спре.

Мария Лазарова, изящна и стройна, го последва със смутена усмивка.

Не бяха се срещали от три години, а преди това бяха имали бурен роман, който едва не ги отведе под венчилото.

Но Мария реши да си спести неприятностите по развода; дали чувството й за дълг или вродената й практичност бяха надделели, не можеше да се каже точно, но те се разминаха в живота или поне така изглеждаше досега…

Въпреки своите 34 години, тя беше невероятна красавица; тъмнокоса, пъстроока, с фин овал на лицето и дълги крака, които кръстоса елегантно, отпускайки се на един от фотьойлите в хола.

Несръчен и развълнуван, Михаил Соколов се завтече в кухнята. Тук някъде бяха скътани кутийка с кафе и кристална захарница. Сложи на котлончето джезвето с водата и тръпнещ се завърна при гостенката си.

За чиновник беше забележително атлетичен мъж. Не пропускаше, винаги когато имаше възможност, да поддържа формата си с упражнения във фитнес залите. Косата му беше все още гъста, въпреки че наближаваше средата на четиридесетте си години; тук-там имаше по някоя сребърна нишка, ала това беше само лек намек за възрастта му. Широк в раменете и по момчешки свеж, той нямаше равен на себе си по обаяние.

— Моите съболезнования — промълви тъжно Мария, хвърляйки му кос поглед, изпълнен със съчувствие. — Видях некролога на майка ти на вратата…

Той смутолеви благодарност и изведнъж се сети за домакинските си задължение. Изтича пъргаво до кухненския бокс.

Върна се с един поднос.

Тя предпазливо отпи от парещото кафе, усмихвайки му се миньорно.

Искаше му се да я попита какво я довело при него, но с усилие подтисна нетърпението си.

Тя го измъкна от неудобната ситуация, прокашляйки се деликатно.

— Не си се променил изобщо — каза и закърши неспокойно пръсти в скута си. Продължи още по-неуверено: — При теб ме води неотложен проблем, Михаил…

Леко притеснен, той й кимна.

— Знаеш, съпругът ми е известна личност… — поде несигурно тя. — И често… ъъъ… сме имали неприятности…

Борис Лазаров-Фокси беше един от най-богатите бизнесмени в града. А може би и най-състоятелният мъж в страната. И като всеки субект на парите, често си бе имал главоболия с тях. В това нямаше нищо необичайно.

— Изнудват ли го? — равнодушно се заинтересува счетоводителят. Носеха се най-различни слухове за Фокси — за неизплатени кредити, за нечестни сделки и пране на пари. Но пък кой ли милионер в България бе с чиста съвест?

— Не! — внезапно възнегодува тя. — Не е толкова тривиално…

Той не знаеше как да й отговори. Бе очаквал друг разговор: може би по-сантиментален, по-интимен дори. Ала не и да обсъждат съпруга й.

Задоволи се с известна доза съчувствие. „Та кой ли живее днес спокойно!“

Мария повдигна отбранително длани.

— Не е така просто! — заяви тя с явно усилие. — Разбираш ли, той реши да се кандидатира за кмет съвсем неочаквано! Освен това ми се струва, че това не е моят съпруг!…

Той реши, че думите й са повече риторични.

— Това не е Фокси, Михаиле! — настоя Мария.

— Какво искаш да кажеш? — отреагира най-после той. Не криеше вече досадата си от този разговор.

— Променил се е корено… Ние отдавна не се разбираме, но преди поне беше той, а сега е някой непознат!

Михаил беше принуден да се размърда неспокойно на мястото си:

— Какво по-точно се случи, Мария?

— На пръв поглед нищо — пребледняла му отговори тя. — Преди няколко дни Борис заяви, че ще участва в изборите за местна власт… Беше много особен! Един такъв трескав, целият гореше, сякаш беше болен… Каза ми, че този град ще бъде негов, че ще го управлява като лично владение! Че всички ще му целуват ръцете…

„Колко политици в България се изживяват като феодали!“ — помисли си горчиво счетоводителят.

— Не е първият влиятелен човек, който се включва в политиката — подхвърли й той успокоително.

— Ти не разбираш! — избухна изведнъж красавицата. — Той изобщо не е цвете за мирисане, но винаги е ненавиждал политиците! Презираше ги! Наричаше ги лакеи, некадърници, паразити, които се угояват от човешката глупост и нещастие; никога не е искал да бъде в тяхната компания…

— Излиза, че съпругът ти е голям революционер! — засмя се суховато Михаил.

— Повтарям ти, не е светец, но в никакъв случай не е човекът, с който живея сега!

Михаил Соколов видя, че тя е искрена и се опита да я докосне приятелски по ръката. Жената се отдръпна, възкликвайки с все същия патос:

— Повярвай ми, има нещо гнило в цялата тая работа!

Мария Лазарова млъкна разстроена. Страните й бяха почервенели от прилива на чувства.

Той не я разбираше напълно, но все пак се обезпокои за душевното й равновесие. Взе порцелановата чинийка с полуразлятото кафе; след това я привлече в прегръдките си и я притисна нежно.

— Не се тревожи, котенцето ми…

Тя се остави да я прегръща, прошепвайки му с изтънял глас:

— Когато приключихме разговора, беше счупил чашата с коняка, който пиеше и дори не забеляза, че се е порязал! Това не беше Борис, Михаиле; беше някой друг…

„Жаждата за власт може да побърка всекиго!“ — помисли си той, докато я целуваше по устните.

Тя му отговори с отчаяна отзивчивост и те се вкопчиха един в друг, сякаш животът им зависеше от това.

Малко по-късно, Михаил я отведе в спалнята. Там за два часа се отдадоха на вихрушката от ласки и нежности, обзети изцяло от страстта си.

Когато се поуспокоиха, Мария изпуши една цигара, след това се облече и той тръгна с нея да я изпрати.

В коридора, тя му предложи да се срещнат отново, за да обсъдят ситуацията; помоли го за помощ.

Обеща й без да се замисля дори, въпреки че си нямаше никаква представа как изобщо щеше да й помогне.

Пред входа на блока светеше шейсет ватова крушка и хвърляше анемична светлина върху падналия сняг.

Вечерта беше тиха, достолепна — в хармония с опиянените им души.

Тръгнаха по изчистените плочки, които стигаха чак до бордюра на тротоара, където беше спряна колата на Мария.

Целуна я преди да се разделят, вкусвайки за последно от вълшебното биле на устните й.

Изчака докато светлините на стоповете на автомобила й се скриха в мрака. После вдишвайки бодро от мразовития въздух, пое обратно към блока.

Малко преди края на разчистения от снеговалежа плочник, зърна някакви мотаещи се фигури.

Не им обърна внимание; по това време все още се срещаха минувачи.

Докато вървеше в сърцето му се разля любовна нега и нищо друго не го интересуваше.

В същия миг някой болезнено го удари в гърба.

Той се отдръпна стреснат; повторна грубост едва не го събори върху заскрежените плочки.

След това всичко се разви мълниеносно.

Единият от нападателите се опита да му счупи челюстта.

Михаил блокира, на свой ред заби юмруците си в ушите му.

Костите на черепа изпращяха. Счетоводителят нанесе челен удар в междувеждието. Коста се огъна, пробивайки мозъка на противника му. Онзи рухна мъртъв.

Вторият мъж се опита да го стегне във „вълчи капан“.

Соколов го изрита в колената става. След това, изскубвайки се, го халоса в брадичката; хвана го за яката на дрехата му, засилвайки го в бетонната стена отсреща. Бандитът, който и да беше, си разби черепа с пукот, свличайки се бавно на снега.

Другият мъж реши да не рискува.

Измъкна нож с бляскаво острие, замахвайки обиграно към Михаил.

Последният парира, изви с отработена хватка ръката на нападателя си, но негодникът не изпусна ножа.

Счетоводителят го блъсна в остъклената врата на блока.

Вратът на човека се заклещи между счупените стъкла и едно от тях — пльок! — хлътна безпроблемно в гърлото му.

Бликна кръв като от заклано прасе.

Мъжът пририта и издъхна, стискайки все още дръжката на ножа.

Леко задъхан, Соколов се огледа и тъкмо навреме, защото четвъртият от нападателите му беше извадил пистолет от джоба на якето си и се прицелваше в него.

Михаил мигновено направи кълбо; куршумът се заби в една от изкъртените плочки зад него.

Ръката на заклания бандит висеше току под носа му, „стиснала“ все още ръкохватката на масивния нож.

Той го грабна, завъртя се и в мига на втория изстрел, ловко го метна в нощта.

Усети слабо опарване в лявото си рамо. Драскотина. Но опонентът му не можеше да се похвали със същото. Острието на хладното оръжие се беше забило до предпазителя си в сърцето му през материята на подплатеното яке. И този беше мъртъв.

В същия миг силен ритник му изкара дъха. Последва още един шут в бъбреците; ако не се справеше с атаката незабавно, вътрешностите му щяха да станат на кайма. Той подсече новия си противник, същевременно чевръсто скочи на нозе и със серия от удари в гърдите на опонента си, му натроши ребрата, перфорирайки с ръбовете им белите му дробове.

Онзи издъхна с алена пяна на устата.

Михаил несигурно залитна на краката си.

Наоколо снегът беше почервенял от кръв.

Преброи пет трупа.

Вятърът тъжно виеше в счупеното стъкло на вратата.

Прозорците на горните етажи светеха, но не се чуваха никакви шумове от апартаментите.

Дъхът му — съскащ — излизаше на безформени валма пара.

Ужасено се вгледа в окървавените си ръце.

Едва сега си даде сметка какво беше направил.

Разтреперан, той се подпря на грапавата стена зад гърба си.

После заотстъпва назад към входа, докато не се блъсна в една жена, която излизаше навън.

Тя зърна касапницата отвън и запищя пронизително в нощта.

VI глава

Петър Горанов не възприе в буквалния смисъл съобщението по радиостанцията. Но когато най-сетне пристигна на местопроизшествието, разбра значението на идиома „да ти настръхнат косите от ужас“.

Първо го впечатлиха двете кървави следи, които се точеха като серпентини от зейналите врати на линейката и се губеха из дворовете на близките къщи.

Наоколо беше пълно с полицейски коли и сновящи нагоре-надолу полицаи.

Районът беше отцепен, както си му беше реда, хората — цивилни и униформени — мърмореха разтревожени под носовете си.

Нямаше как да бъде другояче — ужасяващото клане беше пред очите им.

Второто нещо, в което се убеди, бяха двата липсващи трупа.

Жертвите, които линейката превозваше до градската морга бяха изчезнали по най-необичаен начин, оставяйки след себе си две шокиращи алени дири.

Третият ужасяващ факт беше, че шофьорът на возилото, двойката санитари и охраняващият ги сержант бяха разпорени най-жестоко и вътрешностите им бяха разпилени, като че ли улицата бе кърваво бойно поле.

Очевидци се кълняха, че били избити от някакви страховити същества, изскочили като демони от линейката и избягали после в неизвестна посока.

Оказваше се, че точно по обяд, двама покойници бяха „възкръснали“ като библейския Лазар, след което бяха ликвидирали екскорта си, духвайки в града! Направо чудно!

Инспекторът стоеше леко разкрачен, само на метър от злополучната линейка.

Беше оставил колата си зад предупредителната лента с надпис „полицейско разследване“ и изпускайки дъха си на кадели пара, се беше приближил нерешително и някак си без ентусиазъм до местопрестъплението.

Само преди час, той беше правил оглед в един апартамент в една тиха кооперация, където съседка съвсем случайно беше открила два садистично обезобразени трупа: жена на 32 години и момченцето й — на 10.

Горанов още не беше дошъл на себе си от облените в тъмна кръв стени, мебели и подове.

След като експертите от оперативния екип си бяха свършили работата, бяха дошли и санитарите.

Те бяха натоварили труповете в линейката, отпрашвайки към моргата, където ги очакваше съдебният патолог.

А сега изтръпнал от погнуса, Горанов стоеше пред същата тая кола и гледаше с блуждаещи очи телата на насилствено умъртвените мъже от персонала. Трийсет и двегодишната Анета и десетгодишният й син, Валери, бяха изчезнали; според свидетелските показания, превъплащавайки се в някакви кошмарни създания!

Как беше фамилията на това злощастно семейство? Колкото и да се напрягаше, името все му убягваше от паметта…

Едно от цивилните ченгета се приближи до него, казвайки му нещо.

В първия момент, загледан все още в кървавата вакхания, той не го разбра и го помоли да повтори думите си.

— Направихме справка — докладва полицаят, — но не успяхме да открием съпруга. В болницата, където работи ни съобщиха, че преди няколко дни е заминал на визита в окръга и от тогава ни вест, ни кост от него…

— Как е името на изчезналия? — поинтерсува се разсеяно Петър Горанов.

— Карлов… Лукан Карлов — отговори му услужливо опартивният.

През остатъка от деня, се опита да организира разследването на убийствата. Естествено, рационалното му мислене отхвърляше всякакви свърхестествени обяснения.

Той знаеше, че съществува връзка между смъртта на жената и хлапето, и тая на служебните лица от линейката, но в никакъв случай не приемаше ирационалните решения. Това противоречеше на разбиранията му.

Сигурен бе, че има логичен отговор на всичките тези наглед невъзможни събития.

Горанов нареди издирването на Лукан Карлов, защото опита му на полицай му подсказваше, че изчезването на лекарят съвсем не е случайно и най-вероятно е свързано по някакъв начин с престъпленията през този мразовит ден.

До мръкване усилията на полицията се оказаха безплодни — местанохождението на медика си оставаше забулено в тайна, въпреки че последното му местоприбиваване бе известно: едно подбалканско селце. Опитите да разговарят по телефона с кмета на селището се оказаха неуспешни, а и докторът едва ли би се задържал там задълго. Все пак инспекторът си бе набелязал да изпрати хора да проучат на място.

Петър Горанов беше шокиран от безрезултатното разследване и както обикновено се случваше нещастието не беше дошло само. Някъде към 18:30, съдбата му нанесе нов удар.

Дежурният полицай му съобщи развълнувано по мобилния телефон за петторно убийство в центъра на града. Добрата новина бе, че този път убиецът е индефициран и бе само въпрос на време да го арестуват.

Но в разстояние на часове в града му бяха станали цели единайсет убийства, бройката бе прекалено шокираща за такава глуха провинция! Горанов беше преизпълнен с лоши предчувствия; страхуваше се, че най-неприятното тепърва предстои.

След десетина минути спря колата си пред петнайсететажния блок, пред който се беше разиграла драмата.

Според предварителните сведения, именно тук някакъв счетоводител беше убил петима души.

Господи, от кога счетоводителите се бяха превърнали в експерти по убийствата, помисли си с горчивина полицаят, докато крачеше, съсипан от умора в снежната нощ, към новото местопрестъпление.

* * *

При писъка на жената, Михаил се препъна, падайки болезнено на задника си. Тя профуча паникьосано край него, продължавайки с отчаяните си викове. Познаваше я. Беше около петдесетгодишна дама, но не можеше да си спомни името й. Живееше на горните етажи — почти всеки ден се срещаха в асансьора.

Той реши, че при тая объркана ситуация не можеше повече да остане тук. Не биваше да се предава на властите, когато в главата му цареше пълен хаос и всички факти сочеха против него.

Счетоводителят побягна в нощта, ей тъй, както си беше с окървавените дрехи.

Не гледаше някъде тича, стремеше се да избяга по-надалече от петте трупа и писъците на жената.

Неволно беше стигнал до кварталния супермаркет от веригата „Бурлекс“ и заслепен от светлините му, се почуди какво да прави понататък. Беше глупаво, защото от охраната го забелязаха веднага; един младеж изтича до патрулната полицейска кола, паркирала пред входа на магазина.

Охранителят се наведе до страничното стъкло, посочвайки го изобличително.

Това предизвика втората му грешка.

Затича се, а патрулката форсира двигателя си с рев след него.

На един заледен участък от улицата, Михаил Соколов се просна безпомощно по корем. Когато се изправи, полицаите бяха изскочили от колата, държейки го на мушка с пистолетите си.

„Провалих се!“ — упрекна се той, докато блюстителите на реда се приближаваха предпазливо.

Хрумна му, че ако се хвърли към тях, може би щеше да успее да ги събори на снега и да се измъкне в бъркотията. Но предупредителният вик на трети полицай зад гърба му го разколеба.

Беше се озовал в капан.

И какво обяснение щеше да им даде за убийствата на онези непознати мъже?

Обхвана го силен гняв, но какво, за Бога, можеше да направи по въпроса.

В този миг един нисичък мъж, с позанемарен вид и четина на бузите, изникна зад двамата сержанти. Те не му обърнаха внимание, а това си беше грешка.

Непознатият светкавично извади изпод диплите на дрехата си гладкоцевна пушка и използвайки я като тояга, подкоси двамата полицаи.

Движенията му напомняха на танц; сержантите изобщо не разбраха какво се случи с тях. Пистолетите им бързо смениха собствеността си, попадайки в джобовете на техния нападател. След това той ги удари премерено в слепоочията, оставяйки ги в несвяст.

Всичко това стана с такова темпо, че полицаят зад гърба на счетоводителя, въобще не можа да отреагира.

Михаил се възползва от объркването му, скочи към него, поваляйки го с точен удар в челюстта.

Закръгленият мъж му махна заповедно с ръка:

— Да изчезваме бързо!

За учудване на счетоводителя, той седна зад волана на патрулката.

Соколов нямаше друг избор, освен да го последва.

Спасителят му направи рязък завой и скоро се вляха в оределия автомобилен поток на булеварда.

След няколко минути свиха в една от пресечките — тук вероятността да привлекат нечие нежелателно внимание бе минимална.

Бяха определено странна двойка: окървавен мъж единствено по сако и съмнителен тип в размъкната винтяга.

— С кого имам честа… — попита пресипнало счетоводителят, но и така не можа да довърши.

Непознатият замахна лениво, но движението му се оказа точно толкова ефикасно колкото трябваше.

Михаил изгуби съзнание от допира си с юмрука му.

А заедно с това настъпи и дългоочаквания покой.

* * *

Цялото му същество се възпротиви срещу светлината, обляла очите му. Но въпреки неприятното изживяване усети настъпилата важна промяна. Не, не беше от факта, че се е свестил. Имаше някакво раздвояване на личността му, което още не беше проумял, но скоро щеше да разбере със сигурност.

Когато отвори очи срещу светлината, беше принуден да примижа. Всъщност тя се оказа мека и лазурно синя, но все пак го накара да се почувства некомфортно. Беше излъчвана от предмет, който някой бе насочил към клепачите му.

Осъзна, че между интензивното лъчене и просветлението в главата му съществува връзка.

— Какво, по дяволите?… — измърмори и сепнат установи, че говори на непознат гърлен език.

— Добре дошъл, Оби — чу да го приветстват на същото странно наречие.

Разбра, че разговаря с онзи дребосък, който го беше „приспал“ с удара си в полицейската кола.

Опипа брадичката си — все още го наболяваше слабо.

— Извинявай, Оби — със съжаление подхвана Пори; събеседникът му носеше това име и в действителност му беше стар приятел. Но го проумя едва сега, след въздействието на чудодейната светлина.

— Спри машинката — овладяно каза той. — Вече си спомням всичко.

Той се наричаше Оби, бяха от една раса с Пори и като него някога беше въдворител.

— Не исках, но бях принуден да те отзова обратно — обясни му с извинителен тон Пори. — Много си ми нужен, Оби!

— Ти беше партньор с Теид… Защо ти трябвам аз, Пори?

Дребничкият мъж се изгърби от скръб.

— Той е мъртъв, Оби, и това е причината да те потърся.

Оби потръпна целият. Смъртта на въдворител беше непрежалима загуба.

Той се огледа притеснен.

Бяха в хотелска стая с евтина мебелировка и едва мъждукащи аплици на стените с безвкусни тапети.

— Как се казваш сега? — проговори на местния език.

— Асен — отвърна му на български другият, — а Теид беше известен като Иван…

— Добре — каза Оби-Михаил, спомняйки си внезапно за кашата в която се беше забъркал. Дали нямаше връзка с появата на сънародника му?

— Зная, че ти харесваш този свят — примирително махна с ръка Асен. — Беше се влюбил в красива жена, предпочете да ти изтрием спомените от родния свят и да станеш обикновен човек… Но не можех да постъпя другояче; нужен ми е партньор, за да доведа до край мисията си! А и струва ми се, че ти вече си замесен в това… Засега не зная как точно, но си вътре…

Михаил се замисли дълбоко над думите му. Най-вероятно беше прав. Но за да научеше каква роля му беше отредена в тази история, му трябваше повече информация.

— Разкажи ми за мисията си — подкани приятелят си.

Нисичкият въдворител му предаде всичко.

Обясни му, че трябва да намери превъплащенеца Лукан Карлов, защото в противен случай човешката раса беше застрашена от гибел.

Сърцето на бившия счетоводител се сви болезнено. Сети се за голямата си любов — Мария; нали тя беше причината да се откаже от службата си на въдворител, за да се пресели тук завинаги. А ето че сега всичко беше заложено на карта!

Спомни си и за жената, която до преди минути смяташе за своя майка. Тя обаче се оказа част от прикритието му; тежкоболна за която се бе грижил до последно. Стана му тягостно и криво от тези разкрития.

Асен се размърда, ровейки в джобовете на винтягата си. Извади от там двата пистолета. Подаде му ги с дръжките напред.

— Ето — заяви сухо. — Ще ти потрябват!

Михаил Соколов ги прие, усещайки познатата им тежест.

Беше обучен да убива с различни видове оръжия, както и без тях.

Ловко ги завъртя на показалците си, затъквайки ги сетне отзад на колана си.

Асен се засмя пресипнало, пляскайки с длан в неговата.

— Партньори! — каза дрезгаво.

— Партньори! — отвърна му като ехо атлетичният мъж.

По устните на Михаил се появи особена, опасна усмивчица.

Опонентите му щяха да съжаляват, че бе влязъл отново в играта.

VII глава

Калчо с усилие откъсна очи от фиаското, което бяха претърпели неговите хора.

Не беше си помислял, че такива убийци могат да бъдат спрени от един най-обикновен счетоводител. Той се корегира веднага: та този книжен плъх буквално беше избил целия му екип от наемници, без да им даде никаква възможност да се спасят.

А уж всичко трябваше да мине гладко като по ноти.

Преди да отпраши с колата си, той се сети за още нещо важно.

Жената.

Бе сигурен, че е зърнал съпругата на Фокси с онзи изумителен убиец. Бяха се притиснали в нежна прегръдка. Какво ли щеше да направи патронът му, ако чуеше за тази прелюбопитна история? Но като си спомни за невъздържаното му поведение през последните няколко дни, взе най-правилното решение — без новини от личен характер.

За миг си представи призрачното лице на Борис Лазаров и веднага го побиха ледени тръпки по гръбнака. По-добре беше да не се навира сам между шамарите.

За това след като се втурна в кабинета на шефа си, предпочете сухия доклад, без излишни деликатни подробности. Беше оцелял толкова години, именно защото бе съумял да балансира на ръба — една погрешна стъпка би го запратила обратно в клоаката.

Но се изненада от реакцията на Фокси, който се разсмя, като разбра за смъртта на хората си.

Бизнесменът беше висок, четиридесет годишен мъж; изключително елегантен в скъпите си дрехи и аксесоари. Беше с гарвановочерни коси, сивоок; тялото му притежаваше котешка гъвкавост. Напоследък обаче кожата му беше лъснала от влага, сякаш току-що беше излязъл от банята. Предишният му безупречен вид бе придобил шокиращо невротичен отенък.

„Може пък да е болен от нещо“ — несигурно си помисли Калчо.

Но какво, по дяволите, беше странното му заболяване: душевно или физическо?

— Смъртта на онези убийци е без значение… — промърмори разсеяно Лазаров. — Имаме по-важни проблеми, а счетоводителят няма къде да се дене от нас.

— Както кажете, шефе. Но той беше истинска фурия!

— Не бъди толкова впечатлителен. Имам нова задача за тебе.

Борис Лазаров потърка изпотената си буза, поканвайки го небрежно да седне в едно от креслата.

Наля му маркова водка от бутилката на бюрото, учтиво подавайки му чашата.

— Ще елеминираш кмета Стоян Митрев — заяви изведнъж. — Не мога да спечеля изборите, ако той ми е съперник! Разбираш ли ме, приятелю?

Калчо изпи на един дъх питието си, за да прикрие притеснението си.

— Нямам подходящ екип за… подобна цел — измърмори несмело.

— Сам ще го извършиш! — трясна с юмрук по плота на писалището си босът му. Беше си прехапал устната от гняв.

Преди никога не беше се държал сприхаво, но напоследък нещата се бяха променили коренно.

— Както наредите… — раболепно отстъпи Калчо.

Той беше отличен снайперист — никой в града не можеше да се мери с него в това отношение. Но да убие такъв високопоставен човек си беше чисто безумие.

— Няма да е даром! — огледа се замаяно бизнесменът, сякаш не беше сигурен къде се намира. — Ще се къпеш в пари до края на живота си…

След това в телеграфен стил му изложи плана си. Докато си шушукаха заговорнически, изобщо не разбраха, че вече не са сами в жилището.

Мария най-после се беше прибрала от любовната си среща и ги подслушваше неволно през открехнатата врата на кабинета. Беше бледа като платно. Изглеждаше така, сякаш ще припадне всеки миг.

Господи, нима съпругът й беше подлудял съвсем.

* * *

Тя свенливо се дърпаше. Това допълнително го стимулираше, за това, когато се озоваха най-после пред огледалото, младата жена продължи същата игра.

Той наближаваше шейсетте, но беше в добра физическа форма и мъжествеността му вече беше наедряла.

Марина знаеше колко обича френска любов пред огледалото на тоалетната масичка, в което се гледаше като в порно филм.

Пое пениса му — той хлътна неочаквано дълбоко в гърлото й.

Тя го плесна по задника, но той беше увлечен като Нарцис по образа си, така че не забеляза предупреждението й.

Жената изплю еректиралия му член; сепнат от пльокването му, любовникът й най-сетне я погледна.

Тя клечеше гола в краката му. Имаше съблазнителни форми, с които би вкарала в грях дори владика. И бе наясно с въздействието на прелестите си.

Усмихна му се перверзно и без повече преструвки, активно заработи с устата си.

След няколко мига той получи оргазъм. Предпочете да го извади в последния момент, изпръсквайки лицето и гърдите й с белезникавото си семе.

По иначе аскетичното му лице се разля доволство.

Членът му „омърлушил“ се, продължи да капе, докато се изтягаше с омекнали крайници в леглото с колосаните чаршафи.

Марина побърза да легне до него, разпилявайки платиненорусата си коса върху гърдите му, обрасли с прошарени косми.

Знаеше, че един минет е предостатъчен на кмета Стоян Митрев, за да се почувства като полов атлет.

Той запали цигара, всмука жадно от дима й, издишвайки го след това като древен дракон.

— Добър политик, лош политик — промърмори провлачено. — Какъв политик съм аз, моето момиче? — В тона му се прокрадваше известна нотка на самоирония. Масажира с пръстите си зърното на лявата й гърда.

Една любовница, разбира се, можеше да му даде само положителен отговор.

— Зная, че съм направил много за града! — съгласи се с нея застаряващият мъж. — Но дали си струва да се боря за трети мандат?

„Алчността ти е безгранична!“ — помисли си тя, но на глас само каза:

— Хората те обичат, скъпи. Отново ще гласуват за теб.

Кметът се изсмя късо; угаси фаса в пепелника на нощното шкафче до главата си. Беше настроен на философска вълна.

— Това е истинска война! — заяви самодоволно той. — Война на видовете. От едната страна сме ние, елитна общност от индивиди, на които им е разрешено всичко! — Погали я с длан между разтворените бедра. — Кажи ми, пиленце, има ли нещо, което аз да не мога да направя? Няма! Всичко ни е позволено! Да крадем, да демагогстваме, да играем ролята на справедливи или безнаказано да нарушаваме законите! Във властта ни е да сторим всичко на другия вид! Онзи, по-многобройният, приемащ съвсем за естествено да бъде лъган, мачкан и ограбван! И въпреки това да ни служи с жалката си цел, че един ден може да проникне в редиците ни и на свой ред да безобразничи като нас! Война на видовете, момичето ми, не точно по Хърбърт Уелс, но не по-малко безжалостна…

Митрев се беше възбудил повторно от тирадата си.

Забележително постижение за дъртия пръч!

— А на Фокси ще му еба майката на местните избори! — процеди през зъби той.

След това с неочакван плам вдигна краката й, обладавайки я грубо.

Марина запъшка под трескавите му ласки, докато си мислеше каква свиня е всъщност.

* * *

В гласа на Мария звучеше нотка на неотложност, за това той реши да се срещне с нея, въпреки риска полицията да го залови. Беше й позвънил по мобилния телефон, за да я успокои, че не е убиец, а злощастна жертва на съдбата, но остана изненадан, когато тя му заяви, че знае и че трябва да се срещнат, за да му предаде важна информация.

Той се опита да й откаже, но тя беше непреклонна — тонът й съдържаше натрапчива убедителост, която го пречупи.

И сега, седнал на една пейката на площад „Независимост“, загледал се в новогодишната украса по околните сгради и дървета, очакваше тя да се появи.

На съседната пейка, Асен разсеяно следеше множеството от граждани, улисани в предпразнична суетня или излезли да се поразходят в мразовитата нощ.

Михаил беше нахлупил шапка с козирка, която се надяваше, че прикрива достатъчно добре лицето му. При поредното поглеждане изпод периферията й, видя младата жена да се приближава към него.

Скочи на крака, целувайки я по устните; след това се настаниха на пейката като влюбена двойка.

Тя нервно потрепери, докато му преразказваше случилото се през изминалата нощ в дома й. Изумен той й сподели, че едва сега разбира кой е изпратил убийците срещу него.

— Но защо, за Бога?! — удиви се Мария. — Защо Борис ще иска да те убие?! Самата аз не знаех, че ще подновим връзката си! Всичко стана така спонтанно!

Михаил я притегли нежно към себе си. „Едва ли е от ревност, момичето ми“ — помисли си той. Но не можеше да й каже, че е въдворител, че е израсъл в чужд свят, че много е вероятно Фокси да е мъртъв, а този, който се представяше за него да е бивш лекар, който също е претърпял физическа метаморфоза. Не, Мария щеше да го сметне за луд. А и опасността от подобно знание бе прекомерно голяма за нея.

— Значи съпругът ти планира да елиминира кмета по време на новогодишното му обръщение! — замислено каза той. — И това ще се случи утре вечер, пред очите на тълпата! — Той се опита да си представи паниката в полунощ на претъпкания площад в резултат на един такъв атентат.

Погали я по косата, прошепвайки й да си върви.

— Ще се погрижа за всичко! — обеща й.

Когато Мария Лазарова изчезна в стълпотворението от минувачи, Асен зае мястото й до него.

Беше подслушал целия им разговор.

— Едно чудовище се готви да узурпира властта — саркастично отбеляза дребничкият мъж.

— Чудовище или не — отговори му студено Михаил, — този тип се опита да ме убие. Първо ще науча защо, а после ще го изпратя в ада, където му е мястото!

* * *

Петър Горанов изпитваше чувството, че е преживял най-отвратителната Коледа в живота си, а и новогодишният празник не се очертаваше да бъде по-витален.

Новината за убийствата бе достигнала до главния комисар и веднага бе последвал неприятен разговор между тях двамата. Инструкциите бяха да се вземат бързи мерки за разрешаването на случаите, като че ли инспекторът не бе наясно с това!

Беше изпратил екип от оперативни в подбалканското селце да разпитат за лекарят, но и досега никакво известие от тях.

Нима винаги трябваше да върши цялата работа сам?

Унил, полицаят седеше зад писалището си и преценяваше какво може да предприеме, за да опази пенсията си.

Тази сутрин се беше погледнал случайно в огледалото.

Остана шокиран от торбички под очите си, от отпуснатите бузи на лицето си, което повече би подхождало на уморен от живота пенсионер, отколкото на полицейски инспектор.

А може би, му беше времето да се оттегли в заслужена почивка. Можеше да лови риба някъде в планинските ручеи. Да бере гъби или Бог знае какво.

Беше вече на възраст; физическото неразположение постоянно му припомняше за това.

В този миг телефонът на дъбовото му бюро оживя.

„Най-после се сетиха!“ — помисли си той, присягайки се към слушалката.

Не бяха неговите подчинени, които беше изпратил в планината; бе някакъв неузнаваем, електронно обработен глас. Каза му само няколко думи, но те бяха напълно достатъчни, за да смразят кръвта му.

Връзката отдавна бе прекъсната, но Петър Горанов все още не можеше да приеме факта, че в града му се подготвяше политическо убийство.

* * *

Първо видя едно „джобно гадже“, което се заливаше от смях и размахваше ръцете си в червени ръкавици. Подмина с безразличие миньончето, съсредоточавайки вниманието си върху високата елха, украсена с разноцветни лампички и разкошни гирлянди. Понататък сред развълнуваната тълпа, бе сцената с видеостената; там известни певци щяха да пеят след настъпването на новата година.

Калчо обаче не се интересуваше нито от Лили Иванова, нито от дует „Каризма“, той издирваше през оптичния мерник на пушката си патрицианската осанка на кмета Стоян Митрев.

След малко мишената му трябваше да произнесе тържествена реч, повдигайки с няколко пункта популярността си сред електората.

Площадът беше претъпкан от празнуващи граждани; снайперистът ги виждаше като на длан от покрива на Съдебната палата, където бе позицията му за стрелба.

„Какъв майтап!“ — помисли си иронично той. — „Да освиткам кмета от храма на самата Темида!“ И си каза, че всъщност през последните седемнайсет години правосъдието в България бе една продажна уличница.

Най-после кметът се появи придружен от антуража си, — съпругата си, колеги-общинари, съратници — заемайки със самочувствие мястото си зад микрофона.

Гологлавата му глава изпълни телескопичния мерник на оръжието. Калчо хладнокръвно обра спусъка на пушката; оставаше само да изчака края на обръщението, после и първите фойерверки, за да възпроизведе смъртоносния изстрел.

„Ще го застрелям като куче!“

В същата минута, на стотина метра от него, си проправяха път в гъстата навалица, Михаил и Асен. Въдворителите бяха решили да предотвратят покушението. Трябваше да заловят Калчо жив, за да го разпитат подробно. И двамата бяха уверени, че Борис Лазаров-Фокси всъщност е Лукан Карлов, но бяха им необходими по-убедителни доказателства за предположението им.

Независимо от тях, към Съдебната палата, бързаше и Петър Горанов, следван по петите от най-добрите си хора. Всички до един бяха цивилни; не желаеха да привлекат вниманието и да подплашат по тоя начин притаения снайперист.

„Ако изобщо има такъв!“ — мрачно размишляваше инспекторът — „Мога да стана за смях в очите на подчинените си, вдигайки много шум за нищо!“

Не разполагаше с никакви доказателства, че се готви атентат срещу Стоян Митрев, но не можеше и да пренебрегне с лека ръка сигнала по телефона!

Беше се опитал да разговаря с кмета за безопасността му, но онзи му се беше подиграл с думите: „Аз не съм Кенеди!“.

„Известно ми е, че не си Кенеди, мошеник такъв!“ — беше го наругал наум полицаят, но въпреки това трябваше да си върши работата.

За това запотен, разбутваше с лакти празнуващите си съграждани, които с усмивки или недоволни гримаси, му правеха забележки къде да стъпва.

Трябва да се добера до Съдебната палата, преди да е станало твърде късно, си мислеше ченгето, напрягайки мускулите си, за да преодолее последните метри до целта си.

* * *

Кметът беше привършил обръщението си, а тълпата възторжено отброяваше последните секунди до настъпването на новата година.

— Шест!… — Гръмогласно ревяха хиляди гърла на площад „Независимост“; убиецът спокойно намести приклада на пушката си на рамото си.

„Кръстчето“ на оптическия мерник се закова в набразденото от бръчки чело на кмета.

— Пет!…

Човешкото множество се люшкаше като развълнувано море, но стрелецът го игнорираше, съсредоточен единствено върху мишената си.

— Четири!…

Калчо успокои потрепващата китка на лявата си ръка, бавно поемайки си дъх. В мига на изстрела не биваше да диша, за да не попречи на точността му.

— Три!…

Грижливо дообра спусъка, замръзвайки в очакване на първия залп от празничната заря в безоблачното среднощно небе.

— Две!…

Хорските гласове почти бяха достигнали кресчендото си; на Стоян Митрев му оставаше да живее още малко време; в неведението си, той броеше усмихнат сетните си секундите заедно с останалите.

— Едно!!!

Убиецът се вкамени. Куршумът всеки момент щеше да излети към целта си, изпълнявайки смъртоносната си задача.

Възгласите на празнуващите се сляха в едно с пукотевицата на избухващите илюминации; Калчо стреля, но заедно с това се случи нещо неочаквано, което го разсредоточи.

Люкът, водещ към покрива на съда, се разтвори с трясък, удряйки капака си в сгурията, разпръсната наоколо.

Калчо зърна това с крайчица на окото си, помръдвайки съвсем леко при изстрела.

Бе сигурен, че е улучил мишената си, но нямаше време да провери резултата през окуляра на мерника; беше разкрит и трябваше да се спасява.

Той захвърли оръжието си, претъркули се към ръба на сградата, закрепяйки стоманената халка на колана си към алпиниското въже, висящо в бездната. С учудваща бързина се плъзна по него от пететажната сграда в съседната градинка.

Михаил и Асен го видяха тъкмо, когато скачаше от покрива. Първо сметнаха, че се самоубива, след това се досетиха за въжето.

Соколов изтича, вдигайки изоставения снайпер.

Застина с него на фона на лумващите фойерверки в кобалтовосиньото небе.

Долу глъчката на тълпата се беше превърнала в объркана и изплашена. Явно покушението не беше останало без последици.

В тоя миг през отворения люк се изсипаха полицейският инспектор и хората му.

Горанов се вторачи гневно в атлетичния мъж с пушката, моментално стреляйки в него със служебния си пистолет.

Куршумът профуча на милиметри от главата на счетоводителя.

Той на свой ред захвърли оръжието, осъзнавайки едва сега, че е оставил отпечатъците си върху него.

Двамата въдворители се хвърлиха към спасителното въже на атентатора, изчезвайки като фокусници в нощта.

Когато полицаите се опитаха да ги проследят, те вече се бяха скрили в разбуненото множество.

Инспекторът извади ядосано радиостанцията си; тези мръсници нямаше къде да избягат, разполагаше с описанието им и щеше да ги хване много скоро!

VIII глава

Клошарят внимателно огледа вътрешността на контейнера, дирейки сред отпадъците нещо полезно.

Вече беше събрал внушително количество хартии и вестници, които утре щеше да предаде в пункта за вторични суровини, за да препечели някакви мизерни средства за преживяването си.

Той недоволно сбърчи нос в мразовитата нощ, но освен миязмите на натрупания боклук, нищо друго не усети. Нямаше нито стъклени шишета, нито остатъци от храна; липсваха дори картонените кутии от съседните магазинчета, които можеше да добави като бонус в изкорубената си количка, която му служеше за „превоз“.

Не, контейнерите вече бяха отарашени от колегите му по съдба, които не бяха оставили нищо интересно за него.

Бездомникът беше около шейсетгодишен; забравил беше откога е безработен и как беше стигнал до дъното на собственото си падение.

Беше оглупял от мизерията, в която живееше от години, за това и не видя веднага изпруженото в мръсния сняг тяло.

То беше проснато между сребристобоядисаните казани, но от него се забелязваха само краката, обути в излъскани до блясък боти.

Торсът и главата бяха скрити, ала и така беше ясно, че става въпрос за заможен човек, който по някаква причина бе пострадал.

Дали беше в безсъзнание или беше мъртъв?

„Господи!“ — изтръпна клошарят. — „Дано да не са го претрепали!“

Напоследък убийствата не бяха рядкост.

Бандити си разчистваха необезпокоявани сметките, наркомани убиваха минувачи заради джобните им пари, озверели от мизерията цигани трепеха когото им падне.

Това бяха брутални и безмилостни убийства, но и държавата през последните години беше създала общество, пораждащо само ескалиращо насилие.

Най-близката улична лампа хвърляше призрачна бледа светлина.

Клошарят пристъпи боязливо към тялото — на мъж очевидно — и в същия миг някой го издърпа от полезрението му.

Старецът стреснат, се притаи благоразумно зад контейнерите.

Зърна как някакви фигури носят към спрелия на улицата камион неподвижното тяло на непознатия.

Побиха го тръпки, сега вече беше сигурен, че става нещо нередно!

Крушката на уличната лампа се пръсна зловещо на малки късчета в нощта.

Бездомникът беше готов да побегне от застрашителните сенки и тялото, което те натикаха безцеремонно в покритата с брезент каросерия, но опасението му, че ще бъде хванат го възпираше.

Вместо това, бавно подбутна количката с хартиените отпадъци, опитвайки се да се оттегли незабелязан в мрака.

От устата му струеше гъста пара от учестеното му дишане, което не можеше да контролира.

Едва направил две крачки, усети как нещо го стяга за глезените.

Ужасен установи, че това са отблъскващо белезникави филизи от мъртвешки студена плът.

Те го дръпнаха силно и той се озова безпомощен, заровил разстроеното си лице в натрупалия сняг.

— Я виж ти! — подигравателно възкликна един от мъжете, обслужващи камиона. — Сами взеха да ни се натискат! — И избухна в сардоничен смях.

В същия миг огромни нокти сграбчиха възрастния мъж за вмирисаната му, парцалива дреха; повдигнаха го над уличния паваж и едва сега той разбра, че е бил влачен от същество с гол череп и пламтящи очи на звяр.

Създанието го захвърли във вътрешността на каросерията.

За известно време старецът бе в несвяст, усещайки инстинктивно с фибрите на тялото си, че потеглят по нощните улици; около него имаше и други безразборно нахвърлени тела.

Той беше в полусъзнание, когато най-сетне го изкараха отново на чист въздух.

Беше тъмно; тялото му се тресеше от силния шок и носачите-мъже го отнесоха в нещо като склад, осветяван от луминисцентни осветителни тела.

Метнаха го на един рафт като торба с картофи.

Крайниците му се преплетоха с тези на друг човек.

„Да не съм в моргата!“ — помисли си ужасен старикът; в същия миг познатата хищна лапа изсвистя, пращайки го окончателно в забвение.

— Полунощ е, а свършихме добра работа! — обади се единият от товарачите. — Защо да не си починем малко, а, шефе?…

Отговори му зъл вой; човекът се сви боязливо и забърза към чакащия го за нов курс камион.

* * *

Вечерният мрак зад прозореца бе черен като катран.

Вече трети ден пациенът в болничното легло лежеше, омотан в тънки кабели и тръбички, непрекъснато следящи за жизнения му цикъл.

Беше прескочил трапа по една щастлива случайност, но все още организмът му не беше укрепнал достатъчно.

Въпреки че бе пострадал сериозно, не изпитваше чувството, че е болен; тъкмо обратното — изгаряше от нетърпение да излезе от болницата, за да отмъсти на враговете си.

Но засега това беше невъзможно.

Лекарите не разрешаваха изписването му.

Бяха поставили и двама полицаи пред вратата му, загрижени за сигурността му.

Раздразнен, той преглътна лепкавата сухота в устата си.

Пиеше му се марков коняк, освен това му се пушеше, ала нямаше никакви цигари.

Подвоуми се дали да не си поиска от охраната отвън, но си представи възмутените физиономии на медицинския персонал и се отказа от идеята си.

Не го ловеше нито сън, нито душата му откриваше покой; беше изпълнен с негодувание към хората, отговорни за сегашното му състояние и това го караше да крои най-разнообразни планове за отмъщение.

По едно време чу съмнителен шум, който го стресна.

Бързо се досети за произхода му.

Нещо се беше блъснало в стъклото на прозореца.

Може би клон, разклатен от вятъра?…

Глупости, стаята му беше на осмия етаж и над нея беше само беззвездното небе.

В тоя миг прозорецът се отвори безшумно.

Двете му крила се опряха в стените, боядисани в бяло.

От перваза на мокета, пъргаво скочи дребно уродливо създание.

„Какво, по дяволите, е това?!“ — вцепенен от страх си помисли болният.

Малкият изрод подскочи към него на задните си лапи.

Езикът му се плъзна като змийски между дебелите му бърни, прибирайки се отново в устата му.

Освен че беше обезкосмено, съществото лъщеше от слуз като новородено.

Пациентът се опита да изкрещи за помощ, ала чудовището се нахвърли върху него.

Острите му нокти се впиха безпощадно в кожата му.

Вкараха в кръвта му заразата, която щеше да го превърне в превъплащенец.

— Помощ!… — изкрещя най-после заразеният.

Охраната нахлу светкавично с извадени пистолети.

Завариха Стоян Митрев раздърпан, сякаш до преди миг се беше борил със самия Сатана.

Тюлените завеси на прозореца се мятаха, подхванати от пронизващия вятър.

Единият от охраната го затвори внимателно, защото студът беше нахлул в стаята.

Кметът продължаваше да се гърчи полузамаян и издраскан в леглото си.

Полицаите безпомощно го гледаха, докато притичалите лекари и сестри се опитваха да го успокоят, и да превържат раните му.

* * *

Петър Горанов не вярваше на ушите си; това, което му докладваха оперативните по телефона от планинското селце, където ги беше пратил да търсят изчезналия лекар, му звучеше като сценарий на холивудска приказка.

Според доклада им селището бе изоставено.

Обезлюдено напълно, сякаш бе древно индианско поселище, мистериозно зарязано от жителите си по неизвестни причини.

Да, там се беше разиграла ужасна битка, но не бяха открили никакви трупове. Селото се беше превърнало в селище-призрак.

Или някой се беше постарал специално да укрие пострадалите му обитатели, или те бяха изчезнали по най-фантастичен начин.

„Много тайнствени събития се струпаха напоследък!“ — каза си ядосано полицейският инспектор.

Ето че вече цяла седмица нямаше никакъв напредък по разплитането на случаите с бруталните убийства, станали на територията на града му. Изводите, до които бе стигнал, съдържаха все ирационално зърно, а с това той никога нямаше да се съгласи.

Всичко беше откачено, като инцидента с кмета Митрев, който като лунатик повтаряше, че бил нападнат в стаята си от чудовище, покатерило се по високата фасада на медицинския център, където се лекуваше след покушението срещу него.

Лъч надежда даваше само днешното обаждане на една възрастна жена, която се кълнеше във внуците си, че е разпознала издирваните от полицията бандити, заподозрени като атентатори срещу градоначалника.

„Може и да е блъф, но съм длъжен да си опитам късмета!“ — изпълнен със скептицизъм си мислеше инспекторът, докато нареждаше на специалния полицейски отряд и подчинените си полицаи, да се подготвят за акцията.

Пенсионерката твърдеше, че подозрителните лица, живеели на квартира в тяхната кооперация и че външността им с абсолютна точност, съвпадала с описанието, разпостранено от медиите.

Категоричността й хвърляше известна сянка на съмнение върху достоверността на информацията й, защото свидетелите, често пъти подвеждани от развихрилото им се въображение, объркваха съвсем невинни хора със закоравели престъпници.

Но понякога такива донесения се оказваха и златна мина.

Затова Горанов потегли без колебание в мразовитата януарска утрин, заедно с „шерифската“ си команда, на посочения от бдителната гражданка адрес — улица „Световит“ № 51.

* * *

Качулатите мъже бяха влезли във входа и общувайки си с жестове, се изкачиха до третия етаж, където според сведенията, бе квартирата на престъпниците.

Спецполицаите работеха в пълен синхрон, така че мълчаливо заеха позиции срещу набелязания апартамент.

Двама от тях носеха таран, с който възнамеряваха да разбият вратата, проправяйки път за действие на колегите си.

Горанов, с изваден пистолет, беше на междинната площадка, откъдето им даде знак с ръка да започват.

Ченгетата в бронежилетки и автомати през рамо, се втурнаха с „овена“ към боядисаната в слонова кост врата.

Бяха набрали инерция и в момента на замаха с обкования таран, не знаеха, че вратата е отключена. Нещо повече, тя се открехна и двамата таранещи, влетяха в апартамента, без да успеят да запазят равновесието си.

Те се проснаха тежко в коридора; някой се беше погрижил да ги подкоси. В същата секунда вътрешната метална врата бе затръшната и залостена, за да спре полицаите, останали отвън.

Преди да шукнат, баретите бяха обездвижени, обезоръжени и завлечени в една от стаите на жилището.

Михаил и Асен ги оковаха в служебните им белезници; след това се върнаха при двойната врата.

— Имаме заложници! — извика високо пълничкият Асен. — Искаме да преговаряме с началника ви!

От другата страна се засуетиха; чуха се тихи псувни; щракане на затворите на оръжията; явно още не можеха да се съвземат от случилото се.

Най-после бе въдворен ред и след възцарилата се тишина, един пресипнал мъжки глас отговори:

— Добре, момчета, нека преговаряме! Само не вършете глупости!

— Не се тревожете, командире! — отвърна му Михаил и додаде веднага: — Вие също не правете дивотии и ще се разберем по човешки!

* * *

Горанов усилено обмисляше тактиката си в тази усложнена ситуация и най-накрая взе решение. Даде служебното си оръжие на помощник-инспектора, нареждайки му да ръководи оперативната група, докато отсъства. Не знаеше дали ще успее с плана си, но трябваше да опита нещо, за да спаси акцията от пълен провал.

Почука силно с юмрук по вратата и извика:

— Предлагам да се заменя с взетите от вас заложници! Аз командвам операцията и най-добре ще е да преговаряте лично с мене!

Изчака известно време, докато вътре обмислят думите му и му отговорят. Всички наоколо се бяха умълчали при смелото му изявление; никой обаче не посмя до го оспори. Беше доказал неведнъж, че знае какво върши и най-важното — как да постига ефикасни резултати.

След няколко минути атентаторите обявиха, че са съгласни с предложението му. Двойната врата на апартамента — дървената и металната — се открехнаха предпазливо.

Полицейският инспектор влезе спокойно. Все някога трябваше да се мре; нека поне да бъде с чест и достойнство, в името на служебния дълг.

Престъпниците го отведоха в дневната на жилището; Горанов видя двете ченгета, вцепенени от напрежение на ориенталския килим.

По-ниският от бандитите ги подкани да се изправят; държейки ги под прицел с пушка-помпа, ги заведе до входната врата. След това се върна в стаята, докато колегата му обискирваше щателно новия им заложник.

— Чист е — каза по-високият, бутайки ченгето да седне в един стол.

— Ние сме невинни — заяви тантурестият с помпата. — Зная, че не ни вярвате, но истинските убийци са други!

Инспекторът искаше да ги попита какво тогава са правили на онзи покрив в нощта на атентата, когато изведнъж се развихри най-кошмарното преживяване в живота му.

Отначалото той реши, че неговите командоси са подхванали самоинициатива, започвайки щурм без да им е наредено. Стъклата на прозорците бяха пръснати на хиляди парченца и през тях като фурии нахлуха нападатели.

Но това не бяха спецполицаите в сивочерните си униформи.

Бяха някакви страховити същества с оголени зъби, уродливи тела и невероятно големи черепи.

Едното от тях мълниеносно посегна с ноктите си към пълничкия мъж с пушката.

Онзи чевръсто се завъртя около себе си, стреляйки от упор в агресора.

Чудовището излетя обратно през разбития прозорец от ударната сила на 12-калибровия куршум.

Други две същества се опитаха да сграбчат атлетичния му партньор, но той ги преряза на две с къси откоси от трофейното оръжие, пленено от двамата командоси.

За миг изглеждаше, че създанията са отблъснати, но нови екземпляри се включиха в инвазията, изсипвайки се като скакалци по стените на блока в жилището.

Въдворителите обаче стреляха точно, унищожавайки зверовете, излезли сякаш от ада.

Горанов с изкривена от ужас гримаса, се беше свил в ъгъла на дневната, забравил окончателно за какво е дошъл.

Едно от чудовищата се беше опитало да го докопа, но едрият атентатор, за когото знаеше, че е счетоводител, му размаза главата с приклада на оръжието си.

Мозъкът на изчадието се плисна върху лицето на полицая, карайки го да повърне върху килима.

Спецполицаите алармирани от безразборната стрелба в апартамента, също се бяха влели в битката.

По възклицанията им обаче се разбираше, че не са очаквали подобни противници.

— Да изчезваме! — кресна Михаил, сграбчвайки за лъкътя шокирания инспектор. — Оттук, през балкона!

Спуснаха се на мускули от грундираните перила на втория етаж; оттам се прехвърлиха на първия, а след това скочиха във вътрешното дворче на кооперацията.

Тук момчетата от специалния отряд водеха истинско сражение с изникващите отвсякъде изроди. Бяха прекалено заети с ужасяващите си врагове, за да обърнат внимание на бегълците и Петър Горанов, който ги следваше по петите.

* * *

— Какви бяха тези върколаци?! — попита дрезгаво инспекторът. — Господи, още ми призлява от тях!

— Те са дреболия, ако не спрем разпространението на заразата — заяви със спокоен тон Асен, докосвайки замислено наболата си брада.

— Каква зараза?! Накъде биете, момчета?!…

— Аха, вече не сме престъпници — подметна иронично Михаил.

Той беше седнал от дясната страна на полицая; Асен — от лявата, кръстосал нехайно малките си нозе.

Пейката беше в градския парк. Алеите бяха безлюдни; ослепителни в искрящата си зимна белота. Снегът беше натрупал по клоните на боровете и елхите като пух.

— Може да ми разкажете! Не съм звяр, ще ви изслушвам… — подкани ги Петър Горанов.

Пренебрегвайки хапещия мраз, те му описаха одисеята си, без да изпускат нито една подробност.

Когато приключиха бяха премръзнали, но той трябваше да им даде отговора си. Изчакаха го търпеливо.

— На ваша страна съм — каза най-сетне инспекторът, докато разтриваше вкочанените си от студа длани. — Ще ви помогна с каквото мога.

Все още не можеше да повярва, че човечеството бе заплашено. Но кошмарните му спомени от изминалия ден, му говореха точно за това.

Изведнъж се почувства самотен и изплашен.

Погледна крадешком към новите си приятели.

Поне нямаше да бъде сам в битката си със злото.

IX глава

Йордановден.

Езерото в парка бе замръзнало, но организаторите се бяха погрижили да го почистят поне отчасти, за да може обредът да се състои.

Една дузина смелчаци по бански, зъзнещи от студ, се бяха скупчили около свещеника в тъмното расо.

Той вдигна кръста над главата си, хвърляйки го пред любопитните погледи на тълпата във водите на изкуственото езеро.

Младите мъже го последваха в мътните талази, където плуваха парчета лед.

Множеството се люшна напрегнато напред.

Десетки очи следяха да видят кой ще е щастливеца през тази година.

Оказа се младеж на около седемнайсет години, с полегати рамене и гръден кош на спортист; той бе изпреварил всички, измъквайки разпятието изпод носовете им.

С гордост го подаде на свещеника под радостните възгласи на публиката.

— Късметлия! Ще е здрав като камък през цялата година — засмя се Мария Лазарова, притискайки се още по-силно към Михаил.

— Време е — подкани я той.

Двамата пресякоха улицата, покрита със заледен сняг и разпръсната луга.

Влязоха в невзрачния хотел, носещ гръмкото име „Амбасадор“.

Бяха предплатили стаята си, така че не се бавиха на рецепцията.

Още със захлопването на вратата, той започна да я разсъблича. Беше закопнял за ласките й.

Телата им се сплетоха в чаршафите на леглото.

Беше ужасно превъзбуден и направи два неуспешни опита да проникне в нея.

Тогава яхна гърдите й.

Подхвана я за тила, привличайки лицето й към пениса си.

Тя му се подчини с готовност.

Михаил вкара члена си в устата й; главата й беше между бедрата му.

Започна да движи таза си, като слабо я придърпваше за ушите.

Беше мръснишко, разбира се, но и двамата бяха зажаднели за любов.

Семето му избухна като бомба, опръсквайки очите и бузите й.

Простенвайки, той се отмести, отпускайки се до изпотеното й тяло.

— Обичам те — прошепна й, докато слабините му се обливаха в сладостни вълни.

Жената изведнъж го стисна за тестисите, изтисквайки и последните спазми оргазъм от тях.

По-късно облада Мария три пъти, карайки я да вика от удоволствие.

На излизане от хотела, те бяха дотолкова увлечени от себе си, че не забелязаха кокалестия мъж, с навъсено лице, който ги гледаше с омраза.

„Тази курва ме е издала! Нямя кой друг да е!“ — помисли си със злоба Калчо.

Спомни си как счетоводителят му беше налетял заедно с приятелчето си в нощта на атентата.

Нямаше кой друг да го е осведомил за операцията, освен тая кучка!

Убиецът захвърли цигарата си върху заледения тротоар, отдалечавайки се в студения предиобед, изпълнен с кроежи за отмъщение.

* * *

Инспекторът спря колата си в сянката на неосветената уличка точно срещу входа на склада.

Беше изгасил габаритните светлини, следейки внимателно през предното стъкло какво става отвън.

Така беше вече трета нощ и беше сигурен, че още десет нощи да дежури в глухата пресечка, щеше да е все същото — закритият камион щеше да прави курсовете си по график, оставяйки товара си в складовете зад бетонната стена.

Беше му ясно, че тук става нещо нередно, но за да проучи въпроса му трябваше заповед за обиск; такава обаче никой нямаше да му даде, защото сградите бяха собственост на Борис Лазаров-Фокси, евентуалният бъдещ кмет на града.

Напоследък в сводките непрекъснато се съобщаваше за изчезнали хора.

Наистина, това бяха предимно аутсайдери, за които никой не се беше загрижил, но трябваше ли полицията да бездейства?

Горанов беше използвал информаторите си, за да се добере до склада на Фокси.

Недостъпен като крепост и точно толкова загадъчен.

Докато размишляваше какво да прави понататък, товарният камион премина още веднъж през портала.

Какво ли, по дяволите, превозваха в него!?

Накрая полицаят взе решение.

След като законът не позволяваше, щеше да предприеме някои нерегламентирани мерки.

Набра мобилния телефон на Михаил Соколов и когато той се отзова, му обясни сбито какво се иска от него и партньора му.

Въдворителите разбраха веднага — трябваше да обявят една малка война.

* * *

— Тръпки ме побиват! — каза единият от служителите, прокарвайки дланта си по острите си скули.

— И при мен е така! — отговори колегата му, плешив тип със занемарен вид. — Чувствам се като лайно като ги видя!

— Дали това наистина е семейството на онзи доктор? — попита по-слабият, който беше подхванал разговора.

— Чух такова нещо. Били първите превъплащенци в града. За това им възложили задачата с камиона… — плешивецът замълча, но все пак продължи — …да набират нови последователи. Като си представя само онова дребно изродче, сън не ме хваща!

Кльощавият го изгледа ядосано.

— По-тихо, могат да ни чуят!

Камионът беше пристигнал преди няколко минути и сега го разтоварваха от телата в складовете.

Вече разполагаха с цяла армия от превъплащенци, захвърлени в безпомощно състояние по рафтовете. Когато настъпеше часа, те щяха да се преобразят в чудовищни създания и щяха да атакуват всяка цел, посочена им от господарите им.

Кой беше измислил този дяволски план, охранителите дори не смееха да си помислят.

Плащаха им добре, за да си затварят очите, а останалото беше работа на шефовете.

Камионът беше опразнен; двете ужасни същества — по-дребното и по-едрото — скочиха в закритата му каросерия. Товарачите също ги последваха.

Пазачите побързаха да вдигнат бариерата на входа. Душите им бяха изпълнени с малодушие. Имаха семейства, които да изхранват, а бяха на такава възраст, че ако ги изхвърлеха от работа, щяха да останат безработни за неопределен срок от време.

* * *

Не се наложи да следят дълго охраната.

Плешивият излезе, за да отиде до тоалетната, оставяйки кльощавия да пази сам.

Михаил се вмъкна ловко в будката, нанасяйки саблен удар на служителя. Върза го, запушвайки устата му с кърпа от масичката, на която се бяха хранили по-рано; през това време Асен се оправяше с другия.

Пълничкият мъж се върна, кимвайки с глава, че всичко е наред; беше приковал плешльото с белезници в миниатюрната тоалетна.

За всеки случай го беше фраснал в слепоочието, а след подобен удар не се идваше лесно в съзнание.

— Да видим какви тайни крие това местенце — каза Михаил, тръгвайки заедно с тантурестият към мрачните складове.

Вратите им бяха отключени, така че влязоха безпроблемно.

Картината навсякъде беше потресаваща: мъже и жени, оставени в полусъзнание върху скарите, с лица и тела, сгърчени от болка.

Накои бяха в различни стадии на трансформация и представляваха ужасяваща гледка. Беше потискащо и отблъскващо да ги гледат, бяха като скверни „творения“ на природата.

— Те вече са мъртъвци! — прошепна Асен. — Трябва да ги унищожим!

Нисичкият въдворител носеше брезентова торба с експлозиви. Не разполагаха почти с никакво време; трябваше да минират помещенията, преди камионът да е пристигнал.

След това щяха да взривят това гнездо на ужаса.

Отново се разделиха, за да поставят динамита на съответните ключови места.

След двайсет минути се срещнаха пред будката на охраната, леко задъхани от бързане.

От камиона нямаше и следа, но бяха длъжни да го изчакат, за да приключат с прочистването както трябва.

Той се появи след десетина минути, боботейки монотонно с мотора си.

Тъй като нямаше дежурен, човекът седящ до шофьора, слезе и вдигна бариерата сам.

Колата направи плавен завой в заснежения двор, спирайки, без да изгася двигателя си.

Никой обаче не слезе от нея и това се проточи неестествено дълго време, придавайки зловещ нюанс на ситуацията.

Михаил и Асен, спотаени в тъмнината, преценяваха какво да правят; дали да се изнесат тихичко и да задействат ексползива, чиято мощ щеше да унищожи всичко или да изчакат още малко.

Не, помисли си счетоводителят, тук има нещо нередно.

Той кимна на партньора си, да се приближат предпазливо към пърпорещия камион.

Едва бяха направили няколко крачки, когато някой отзад ги обсипа с куршуми.

Плешльото!

Какъв пропуск! Асен беше забравил за резервните ключове на белезниците му и ето че охранителят се беше освободил, когато беше дошъл на себе си. След това се беше прокраднал в будката, за да се въоръжи и сега стреляше като луд по тях.

Кльощавият също беше изникнал, жестикулирайки нещо към паркиралата товарна кола.

Ето кой беше предупредил мъжете в нея, че им е подготвен капан.

Михаил измъкна двата пистолета, затъкнати отзад на колана му; после тръгна към плешивия, стреляйки непрекъснато с двете цеви.

Онзи, оголил зъби в налудничава усмивка, също пое към него, бълвайки огън от пистолета си.

Въдворителят прецизно наниза куршумите си като в тренировъчна мишена: три в сърцето и един — контролен — в изпъкналото му чело.

Онзи се преметна в „салто мортале“, просвайки се по гръб в почервенелия от кръвта му сняг.

Кльощавият се насочи веднага към счетводителя. В ръцете си стискаше пушка-помпа, стреляйки като смахнат с нея, явно загубил разсъдъка си от случващото се.

Атлетичният въдворител се претъркули, зае позиция на коляното си, изпращайки два куршума в дясното око на лудналия.

Главата му бе раздробена, обвита в алена мъгла и дребни костици, гарнирани с мозък.

През това време Асен стреляше с пушката си по камиона.

Капакът на двигателя му изхвърча от болтовете си, завъртя се около себе си и с трясък се заби в предното стъкло.

Изкривеният метал преряза сънната артерия на шофьора, убивайки го на място.

Обстрелът на дребничкия въдворител предизвика експлозия.

Камионът се превърна в голяма клада и горещината облъхна лицата им.

Мъжът до мъртвия шофьор се изтърколи от кабината, обхванат от пламъци.

Загърчи се в снега, надавайки нечовешки писъци.

Асен прекрати мъките му с един изстрел от пушката си.

Въдворителите побързаха да се отдръпна; камионът отново лумна в буйни пламъци, които едва не подпалиха собствените им дрехи.

Явно всичко беше приключило; Михаил Соколов махна на партньора да си вървят.

Тепърва предстоеше суперфоейрверкът, а за него ложа на първия ред не бе препоръчителна.

В същия миг в пламъците нещо помръдна, сякаш разрушените части на возилото се бяха съживили.

— Господи! — простена Михаил.

От горящата кола изскочиха два кошмарни силуета.

Изправени на задните си крайници, те с безмълвна агресия настъпваха към тях.

Бяха наклонили главите си, като че ли бяха влечуги, дебнещи с пресметлив интерес плячката си.

По-едрото същество се насочи към Михаил.

В очите му светеха злоба и жестокост.

По-малкото избра за своя жертва пълничкия въдворител.

Описвайки нещо като дъги, чудовищата напреднаха неумолимо към двамата мъже.

Изведнъж Михаил си спомни какво му беше разказал инспекторът за изчезналите трупове от злополучната линейка.

Нима това бяха те — синът и съпругата на Лукан Карлов?!

Мили Боже, каква участ им беше отредил докторът!

По-голямото същество атакува светкавично счетоводителя, опитвайки се да го разчлени с ноктите си.

Атлетичният въдворител стреля. Ударниците на пистолетите му изчаткаха глухо — беше останал без патрони.

Въпреки това той избегна лапите на връхлитащото го чудовище.

Просна се по гръб; на пръв поглед му оставаше да живее колкото да си каже „отче наш“.

Звярът надвисна над него.

В погледа му грееше зловещ триумф.

После замахна с лапата си с пълна сила.

За миг гръдта му остана открита; Михаил извади изпод дрехата си смъртоносния самурайски меч на Иван-Теид, който Асен му беше подарил.

Блестящото острие потъна до кръглия ефес в корема на създанието.

Михаил безмилостно го завъртя, вътрешностите на превъплащенеца се посипаха на димяща купчинка в снега.

Зимириса на отвратителна леш.

Разтреперан въдворителят се изправи на крака.

Бе оцелял като по някакво чудо.

В същото време Асен изпразваше боеприпасите си в дребния изрод, който издъхна, превърнат в кайма от куршумите.

— Да се махаме — каза Михаил отвратен от преживяното. — Почти свършихме тук!

Секунда преди колата им да завие с поднасяне зад ъгъла на улицата, Асен задейства детонатора.

Никой от тях не се обърна да погледне огнения стълб, издигнал се високо в среднощното небе.

Бяха се нагледали на унищожение.

* * *

Фокси видя от прозореца на къщата си впечатляващия взрив.

Крясъкът му на гняв и безсилие, разбуди Мария от сън.

Тя също зърна огненото кълбо в черния небосвод и се досети какво означава това.

Разсънена и разтреперана, жената заплака със сълзи, напомнящи по-скоро за агония.

X глава

Нощта беше напреднала, а и температурите бяха паднали доста под нулата, за да продължи да обикаля пустите улици.

Реши да подежури на пиацата, където освен неговото такси имаше само още едно; после щеше да се прибере в къщи, и без това с жена си се виждаха рядко напоследък.

Хвърли един поглед на часовника си — наближаваше 23:30; други клиенти едва ли щяха да се появят. След ескалацията на насилието в града, населението се беше изплашило здравата.

Хората предпочитаха да си стоят по домовете, пък и кой ли в днешните времена на недоимък имаше излишни пари за заведения и таксита.

Той се прозя уморено.

Беше около трийсет и пет годишен мъж, с похабен от живота вид. Косата му беше пораснала дълга и чорлава; от време на време се опитваше да я оправи с дланите си.

Вече му беше писнало да чака тук: освен тримата полицаи, които за трети или четвърти път минаваха по полирания от леда тротоар, други минувачи нямаше.

Шофьорът подкара таксито по замръзналата настилка. Следеше някое бездомно куче да не налети случайно под гумите му, че понякога катастрофите ставаха, ей така, от нищото.

Зави по булевард „Христо Ботев“, пъплейки едва-едва към бизнес хотела, чиито двадесет етажа стърчаха като блестящо острие в нощното небе.

„Ама че кучешко време!“ — възнегодува, надувайки парното до дупка. Беше изгладнял ужасно. Устата му се беше изпълнила със слюнка. Едва се удържаше да не завие с жълтата кола и да не отпраши към къщи.

И тогава го видя.

Беше мъж с дълго палто, гологлав, въпреки арктическия студ навън; явно беше излязъл току-що от хотела, където имаше казино с рулетка за любителите на хазарта.

А този тип беше червив от пари.

Виждаше се от пръв поглед.

Махна небрежно с ръка и водачът побърза да закове автомобила си пред него.

Баровецът заобиколи пред заскреженото торпедото, отвори вратата, пропускайки за миг лютия мраз вътре и се настани до него.

Ухаеше на скъп парфюм, под вълненото си палто носеше марков костюм, а около бялата яка на ризата си, беше пристегнал зелена вратовръзка, която му отиваше много.

Беше самоуверен и спокоен човек — истински тузар.

Каза му лаконично адреса си.

Беше извън града — във вилната зона.

Таксиджията си направи сметката, че с един такъв курс би могъл да избие загубите си за вечерта, а не беше изключено и да получи солиден бакшиш накрая. Кимна, че е съгласен.

На междуградското шосе ги посрещна свирепа буря.

Добре, че беше поставил вериги на гумите си; това му помогна да се справи с поледицата.

След двайсет минути изнуртелно шофиране, най-сетне бяха успели да се приближат до посочения адрес.

Вилите тънеха в мрак, само тук-там мъждукаше по някой прозорец или улична лампа.

През цялото време, му се струваше, че познава отнякъде пътника си. Но откъде, не можеше да се сети.

През последните минути мъжът беше започнал да се държи неспокойно. Вече не беше така самоуверен както преди, кожата му блестеше от капчици пот; прехапваше напрегнато долната си устна.

Явно нещо го глождеше отвътре.

— Спрете, ако обичате — каза изведнъж. Изглеждаше наистина зле: трескав, силно притеснен, сякаш се беше поболял внезапно.

— Да не ви е лошо? — попита разтревожено шофьорът. Само това му липсваше, да търси медицинска помощ в тая виелица.

— Ще се оправя. Трябва ми само глътка свеж въздух!

Мъжът беше разкопчал всичките си дрехи; изскочи навън почти разгърден.

Ледената вихрушка го поде, но той не се стресна от нея.

— Какво, по дяволите?!… — възкликна изумено шофьорът, моментално забравяйки неприятностите си.

С клиента му ставаше нещо непонятно; първо се беше прегърбил, после рязко се беше сгърчил назад.

В същия миг таксиджията си спомни откъде му е познат.

Беше онзи бизнесмен, кандидатът за кметския пост. Плакатите му бяха разлепени навсякъде из целия град, а в центъра се издигаше внушителен билборд с образа му.

Силен вой разцепи зловещо нощта.

От изискания политик не беше останал и помен.

Вместо него някакво невъобразимо създание се зъбеше с жълтите си зъби през страничния прозорец на автомобила.

Нещастникът дори не успя да гъгне, огромните лапи го извлякоха навън, проснаха го в снега, а иглените нокти го разпориха от чатала до гръкляна. Карантиите му се посипаха върху пряспата, обагряйки я в червено.

Замириса на кръв и изпуснати изпражнения.

Преди да издъхне, шофьорът видя как чудовището изтръгва още туптящото му сърце, поднасяйки го лакомо към устата си.

Когато кървавата вакханалия приключи, Борис Лазаров-Фокси си възвърна човешкия облик.

За една нощ четири трупа бяха предостатъчни.

Утре градът щеше да осъмне, скован от ужас и страх.

* * *

Денят беше започнал нормално, но само два часа по-късно населението беше потресено и шокирано.

Бяха намерили четирите трупа, обезобразени и разфасовани до неузнаваемост.

Три от убийствата бяха извършени извън града; едно — в пределите му — в една изолирана, усамотена уличка. В нито един от случаите нямаше свидетели. Нито някой беше чул или забелязал нещо.

От полицията твърдяха, че почеркът на убийствата си приличал — най-вероятно бяха дело на един и същи извършител.

Петър Горанов беше заявил пред свиканата набързо пресконференция, че по-брутално насилие не бе виждал през цялата си полицейска кариера.

Медиите побързаха да поднесат зловещите подробности. Лошите новини следваха една след друга.

В града упорито плъзна слуха, че на свобода вилнеел маниакален убиец, прикриван от корумпираните власти.

Десетки таксиметрови коли потеглиха с пронизителни клаксони, докато накрая шествието прерасна в митинг пред внушителната сграда на общината.

Тъй като до изборите за местна власт оставаха броени дни, страстите се разгоряха до крайност.

Към побеснелите шофьори се присъединиха и възмутени граждани. Появиха се агитки, скандиращи обидни лозунги срещу общинската управа и кметът Стоян Митрев.

Отнякъде пристигнаха дебеловрати момчета с джипове, които връчиха на протестиращите плакати, транспаранти и знамена. Някой се беше погрижил да донесе и чучело на градоначалника, което веднага бе изгорено на площада.

Чуха се викове: „Долу!“ „Убийци!“ „Вървете си!“

Една група от тийнейджъри започна да хвърля павета и кошчета срещу стъклобетонната фасада на общината.

Понесен на ръце над човешките глави, неочаквано се появи опонетът на действащия кмет — Борис Лазаров-Фокси.

Той яростно размаха юмруците си към общината, сякаш това беше новата Бастилия и поиска от митинга разрешение да говори.

Разбира се — дадоха му го.

Призивът му беше към спокойствие и ред; обърна се с молба към демонстрантите да не рушат нищо. „Защото ние не сме като тях!“ — добави саркастично, посочвайки импозантната сграда зад гърба си.

Протестиращите ревнаха мощно и яростно.

— Не се поддавайте на страха! — викаше в мегафона, подаден му от някого, Фокси. — Не се примирявайте със съдбата си на аутсайдери, отредена ви от политическите мафиоти! Вие заслужавате много повече! Борете се с виновниците за съсипания си живот! Кметът, общинските съветници, политиците-престъпници! Не се оставяйте да ви мамят и лъжат!

Последните думи на оратора заглъхнаха в гневния ропот на тълпата.

Хората вече знаеха, че трябва да поемат нещата в свои ръце.

От кабинета си на последния етаж, с безизразна гримаса, кметът Стоян Митрев наблюдаваше митингуващите.

Беше се променил много след изписването си от болницата. Зараждащото се насилие, което в друг случай би го ужасило, сега само пробуждаше адреналина му.

Кръвопролитието не го притесняваше; напротив — той предусещаше удоволствието от него.

* * *

Всеки миг наелектризираното множество можеше да щурмува общинската администрация.

Инспекторът беше разположил полицейските си сили в кордон пред стълпотворението от протестиращи, но бе наясно, че това няма да свърши никаква работа.

Петър Горанов извади радиостанцията си, за да повика на помощ още подкрепления, когато събитията взеха неблагоприятен развой.

Борис Лазаров, който неуморно подстрекаваше тълпата към бунт, също млъкна озадачен.

На мраморната площадка пред общината, разчистена старателно от снега, с енергична походка се появи Стоян Митрев. Не личеше да е разтревожен или изплашен от нещо.

След атентата беше отслабнал още повече, но за сметка на това в очите му гореше такъв ярък пламък, че за миг инспекторът се усъмни в душевното му здраве.

Кметът се изсмя късо срещу човешката гмеж, плесна с длани по бедрата си, впервайки погледа си във Фокси, който държеше безмълвно мегафона в дясната си ръка.

— Ах ти, хитрец такъв! — закани му се с пръст Митрев.

И тогава пред смаяните очи на всички с него започна да се случва нещо невероятно.

Тялото му се сгърчи, уголеми се, дрехите му се разкъсаха на парцали и под тях се показаха яки възлести мускули, които също наедряха, преобразявайки високия, слаб мъж в чудовищно същество.

То се залюля на огромните си задни крайници и изрева заплашително срещу хората.

Петър Горанов извади пистолета си. С един замах чудовището го отхвърли в близката градинка, сякаш бе някакво нахално насекомо, дръзнало да му досажда.

Полицаят припадна сред вечнозелените храсти.

Съществото без усилие разкъса шпалира от униформени, втурвайки се сред митингуващите.

Хората се разкрещяха от ужас.

Този път страхът им бе двоен.

С Борис Лазаров-Фокси също се случваха разни неща.

Бизнесменът бе захвърлил мегафона, раздирайки на ивици елегантните си дрехи.

Фигурата му бързо придоби гигантски размери.

Сега между него и опонентът му нямаше никаква разлика.

И двамата бяха чудовища, които бяха решени да се счепкат и унищожат.

Фокси си проби път сред протестиращите, които и без друго бягаха от него като от чумав.

Той се втурна по булеварда на изток, към двайсететажния бизнес хотел, който се извисяваше само на триста метра от общината.

Кметът, или поне това, в което се беше превърнал той, хукна по петите му като хрътка.

След няколко минути съществата, достигнаха целта си, предизвиквайки хаос и паника около себе си.

Бизнесменът изрева заканително към ниското небе и започна да се катери по фасадата на хотела.

Все по-нагоре — към далечния покрив.

Стоян Митрев не се поколеба да го последва със същата маймунска ловкост.

Скоро чудовищата се изкачиха на хотелския покрив, вкопчвайки се едно в друго в смъртоносна битка.

Ударите, които си разменяха бяха брутални и жестоки.

Тълпата се беше стекла в подножието на хотела, откъдето ги наблюдаваше като омагьосана.

Хората бяха забравили за протеста си, погълнати изцяло от страховитото зрелище.

Тези, които до преди минути бяха човешки същества, сега се биеха като обезумели.

Все още никой не вземаше превес, въпреки че телата им бяха окървавени и покрити целите в рани.

Чудовищата дотолкова се бяха увлекли в омразата си, че не забелязаха кога в перленосивото небе се бе появил полицейски хеликоптер.

От машината се подаде стрелец, който започна да ги обстрелва.

Дори от улицата зяпачите виждаха алените пръски, хвърчащи от телата на биещете се създания.

Картечарят от хеликоптера почти ги беше разполовил с огъня си.

Въпреки голямата кръвозагуба, Борис Лазаров-Фокси надделяваше в битката.

Бяха изкъртили огромната сателитна антена на бизнес хотела и стоманената й стойка стърчеше като шпил към небето.

Фокси се възползва от това обстоятелството, грабна тялото на противника си, повдигна го над главата си, нанизвайки го с все сила в острия винкел.

Кметът Стоян Митрев се сгърчи два-три пъти в конвулсии, преди да издъхне окончателно.

Желязото бе пробило гръдния му кош и бе щръкнало почервеняло от там.

Фокси се заудря победоносно в гърдите.

Като че ли не усещаше пронизващите го куршуми.

Все пак изрева от силната болка; беше изчерпал силите си, но подлудял от гняв, замахна към бръмчащата като оса машина.

Разби кабината й, пречупи и една от перките й.

Множеството се разкрещя ужасено, разпръсквайки се, за да избегне горящите отломки, летящи към него.

Величествено изправен на фона на сивото небе, Борис Лазаров нададе последен рев като някакъв уродлив Кинг Конг.

Тълпата онемяла гледаше как тялото му бавно пада от покрива.

Дори и в тоя сетен миг от живота си, бизнесменът не можа да се помири със себе си; сърцето му се пръсна от злоба, още преди да е достигнал до края на бездната.

XI глава

„Трябва да се видим!“

Михаил не приемаше възражения; не я молеше, а й нареждаше да се срещнат.

Мария остана леко шокирана от тона му; Борис беше тръгнал рано сутринта по своите си работи, но тя не се притесняваше от отсъствието му. Напоследък се бяха отчуждили напълно. Странно, но това вече не я впечатляваше.

През последните дни се чувстваше неуравновесена. Настроенията й се люшкаха от еуфория до пълно отчаяние, понякога политаше като гълъбица в синьото небе, друг път едва-едва креташе като костенурка сред буците от разкопана пръст.

Беше ли щастлива? И изобщо съществуваше ли такова понятие като „щастие“?

Отдаваше състоянието си на двойнствения си живот, който водеше, откакто бе възстановила връзката си със стария си любовник.

Ясно бе, че не обичаше съпруга си. Но дали физическото удоволствие, което изпитваше при общуването си с Михаил беше истинската любов?

Жената облече коженото си палто и се качи в автомобила си.

Бяха се разбрали да се срещнат пред входа на градския парк, близо от хотела, където се бяха се любили наскоро.

Михаил бегло й беше споменал, че са се случили някои извънредни събития, които засягаха и двамата.

Нищо повече не й беше обяснил.

Но ако се съдеше по тона му, очевидно ставаше дума за нещо драматично.

Докато караше по заледените улици, Мария бе обзета от странното усещане, че всичко в живота й бе подредено акуратно като в аптека.

Помисли си, че може би се е случило някакво нещастие с Борис, но колкото и ужасно да звучеше, това не я разстрои.

Спря колата си в една пресечка и тръгна към красивата мраморна колонада, която оформяше входа на градината.

Не се мяркаха почти никакви минувачи, най-вероятно заради свирепия студ; но и тези, които видя, бяха някак си сковани и нервни.

Тя си спомни нощта, когато бяха взривили складовете на Фокси; тогава се бе почувствала зле, сякаш се бе разделила с някого завинаги.

И беше плакала, без да знае защо.

Сигурно имаше някакво рационално обяснение за поведението й, но тя не го знаеше… Видя Михаил приветливо да й маха с ръка и заряза любителската си психоанализа; изпълнена с радост, се отправи към него.

* * *

Калчо вкара патрон в затвора.

Целият му живот се беше преобърнал след смъртта на шефа му; битието му вече не беше същото, каквото беше през последните 18 години. Беше предан с кучешка вярност на Фокси и въпреки че той се беше разболял от някаква ужасна болест, която го беше убила най-накрая, килърът си оставаше лоялен, дори и след гибелта му.

Калчо седеше до таванското прозорче на една от кооперациите, намираща се срещу парка.

Благодарение на „бръмбъра“ в слушалката на домашния й телефон, бе подслушал разговора на Мария Лазарова с любовника й. Разбира се, беше му провървяло, ако бяха разговаряли по мобилния й, нямаше да научи нищо.

Убиецът държеше снайпера на коленете си; беше благодарен, че не му се налага да чака дълго. Студът вече го пронизваше болезнено в костите.

Фигурата на жената се появи на малкия площад, пред входа на побелялата от снега градина.

Той намести оптическия мерник пред окото си. Сега я виждаше отблизо — кучката, която беше провалила живота на двама мъже — неговия и този — на боса му. Но сега щеше да си плати с лихвите!

Калчо се прицели старателно; този път нямаше да има пропуски; никой нямаше да се притече на помощ на жертвата му; никой нямаше да попречи на точната му стрелба.

Затаил дъх, постави пръст на спусъка.

— Мъртва си! — измърмори полугласно, обзет от злорадство.

* * *

Михаил видя как Мария се приближава към него. Изпита истинско облекчение, защото след смъртта на съпруга й, тя бе изложена на опасност.

Враговете на Фокси не бяха никак малко и, без съмнение, щяха да сторят всичко по силите си, за да си отмъстят за минали загуби или нанесени обиди.

Мария изглеждаше в добро настроение. Михаил не можеше да откъсне погледа си от красивото й лице, от тази изящна извивка на лебедовата й шия…

Сърцето му се изпълни с такава нежност, каквато не подозираше, че е способен да изпитва.

Тръгна към нея с намерението да я прегърне и дипломатично да й съобщи новината, че от два часа е вдовица.

Тя също се забърза към него.

Двамата протегнаха ръце един към друг, нетърпеливи да се докоснат, когато прозвуча изстрела.

Беше като пукот от отварянето на шампанско, но Михаил безпогрешно го разпозна; не видя откъде се стреля, тъй като не можеше да отмести очите си от нея.

Гримасата й изразяваше само почуда и известна нотка на страдание.

На гърдите й беше избило влажно петно. То се разрастваше и аления му цвят го вцепени; притича се, за да я подхване и да се опита да спре кръвотечението.

Успя само да я прегърне, и то за кратко.

Двама полицаи напрегнато се бяха втренчили в него. Единият извади някаква снимка, подавайки я на колегата си. Бяха го разпознали. Съвсем беше забравил, че е обявен за издирване. Петър Горанов не беше отменил официално тази заповед.

Разтърсен от непоправимата загуба, положи безжизненото тяло на любимата си в снега и побягна.

* * *

Бяха десет бойци. Най-опитните наемници, които можеха да се намерят в страната, най-безмилостните изпълнители на смъртни присъди над двата пола и всички възрасти. Изпълняваха поръчките само на богати клиенти, можещи да си позволят огромните им хонорари. Наричаха ги „Бригадата на смъртта“, защото печелеха парите си от убийства.

В случая от тях се изискваше да отстранят двама души. Наистина извънредно опасни индивиди, но като професионалисти те нямаха право на избор.

Не им беше известно кой е анонимния им клиент, само трябваше да елиминират поръчаните мишени.

За това предпазливо обкръжаваха къщата, намираща се в покрайнините. Нощта беше дяволски мразовита и светла. Луната разпръскваше призрачната си светлина върху преспите, правейки очертанията на предметите и прокрадващите се хора прекалено отчетливи и ясни за случайните погледи.

Убийците бяха навлекли бели камуфлажни униформи, прокрадвайки се като привидения към постройката, чиито прозорци бяха тъмни с изключение на един.

Водачът им бе осведомен, че там са двамата мъже с опасната репутация.

Трябваше да ги хванат в капан и да ги убият. По принцип това си беше рутинна операция, но не и в този случай. Поръчителят ги беше предупредил — жертвите им бяха смъртоносни като кротали.

Едно недоглеждане би довело до непредвидими загуби, за това трябваше да затворят клопката много внимателно.

Докато се приплъзваха като живак към целта си, бойците бяха изненадани.

Входната врата на къщата се отвори, пропускайки една фигура.

За миг я видяха на фона на светлината, избликнала отвътре.

Беше по-високият от двамата мъже, укриващи се в квартирата.

Той забързано прекоси заснежения двор, изчезвайки в нощта.

Водачът си отдъхна. Сега бяха десет срещу един. Щяха да извършат чисто и бързо убийство; после щяха да изчакат другия да се прибере, за да ликвидират и него.

Командирът дори не предполагаше колко много се заблуждава в преценката си този път.

* * *

Михаил се върна следобед и Асен веднага усети, че нещо не е наред.

— Убиха Мария. — Беше краткото, изпълнено с неподправена горест обяснение.

Въдворителят се тръшна на дивана, потъвайки за часове в мълчание. Някой непосветен би възприел състоянието му като признак на черно отчаяние, но не беше точно така.

Пълничкият мъж знаеше, че партньорът му обмисля в детайли случилото се, планирайки понататъшните си действия.

Оказа се прав.

По едно време приятелят му скочи на крака, приглади разрошените си коси и набра по мобилния си телефон някакъв номер.

По разменените реплики, Асен разбра, че разговаря с Петър Горанов. Разговорът им се завъртя около атента срещу бившия кмет Стоян Митрев.

Михаил настоя за сведения имали в града опитен стрелец-снайперист, принадлежащ към структурите на организираната престъпност.

Описа лаконично мъжа, който беше засякал на покрива на Съдебната палата.

След кратък размисъл, инспекторът му даде едно име.

— За убийството на Мария Лазарова ли става въпрос? — поинтересува се напрегнато полицаят.

Калчо Раков бе един от най-преданните хора на Борис Лазаров-Фокси и това като че ли осветляваше смъртта на Мария. Поне така подсказваше интуицията на Михаил, а тя никога не го подвеждаше.

Той поблагодари на смутения инспектор, след това изключи джиесема си.

— Трябва да свърша една работа — заяви на нисичкия си колега. — Ще се върна възможно най-скоро. Чакай ме тук.

Без повече коментарии, излезе в спусналия се навън мрак.

Беше дотам погълнат от собствените си мисли, че изобщо не забеляза натрапниците, обкръжаващи къщата.

* * *

Мъжът седеше в дълбокото кресло, почти невидим за очите им. Виждаха само част от плетената му шапка. От трепкащия екран на телевизора вилнееше чалга; той се беше съсредоточил в нея или просто си подремваше на ритмичната музика.

Водачът вдигна ръка; десетте дула на войниците му се заковаха в една-едничка цел — мъжът с шапката.

Последва беззвучна заповед; цевите моментално забълваха огън.

Креслото буквално се разпадна на съставните си компоненти: пружини, пълнеж, тапицерия. Въздухът се изпълни с частици от мазилката и паркета.

Шапката на мишената също беше разкъсана. Помещението бе задимено и вонеше непоносимо на кордит. Миг по-късно разбраха, че фотьойлът е бил празен.

Командирът бързо приклекна; в същата секунда главата на боеца до него се пръсна. Белите му дрехи почервеняха от плисналата кръв. Втори изстрел уби друг наемник, разпилявайки вътрешностите му на пода.

Останалите се опитаха да се прикрият, но куршумите ги застигаха безмилостно.

Операцията се превръщаше в лобно място за целия отряд. Това не бяха го сънували дори и в най-лошите си кошмари.

Паникьосани убийците започнаха да стрелят хаотично.

Някой се опита да хвърли граната, но тя се взриви в ръцете му, убивайки го на място.

Взривната вълна изхвърли командира през вратата.

Малко по-късно той се свести.

Къщата гореше в съскащи жълто-оранжеви пламъци; хората му бяха мъртви или умираха. Той самият не беше съвсем сигурен дали е оцелял.

Кръвта се процеждаше отвсякъде по тялото му, за щастие се оказа чужда.

Като по чудо се измъкна от разбушувалия се пожар без наранявания. На двора алчно вдъхна от мразовития въздух.

Звучеше невероятно, но беше загубил екипа си от десет души в битка с един-единствен противник.

Изведнъж почувства как някой забива цевта на оръжие в кръста му.

— Кои, по дяволите, сте вие? Кой ви плати да ни отстраните? — запита го със зъл тон Асен.

Командирът си беше създал своя извратена представа за дълг и достойнство. Беше дал дума, че ще изпълни задачата си и бе получил пари в кеш срещу това обещание…

Безмълвен издърпа предпазителя на гранатата, окачена на колана му.

След секунди последва взрив.

Двете тела се разлетяха, обезобразени и мъртви из двора.

Водачът беше защитил „честта“ си — поне отчасти.

* * *

Беше изморен, за това реши да си почине в бара, който посещаваше редовно през последните няколко месеца. Тук беше в свои води и сервитьорките му донасяха поръчките, дори без да ги е помолил за това.

Тази вечер се чувстваше отвратително. Кожата му беше потъмняла от изтощението и сякаш от тена й бе дошло, и името му, Калчо.

Изпи на един дъх питието си, поръчвайки си веднага второ.

Гаврътна на екс и него, и без всякакъв свян си поръча трето.

„Ако продължавам така, ще се напия като свиня“ — помисли си с досада и реши да се вземе в ръце. Тук го познаваха; всяко отклонение от нормите щеше да се запомни добре.

— Мамка му — измърмори под носа си, почувствал приятното отпускане от алкохола. — Мамка му и скапан живот…

Тази вечер клиентите бяха по-многобройни. Но бяха някак си неспокойни и нервни; разговаряха заговорнически по масите, сякаш очакваха да ги сполетят нови беди.

Без малко да се изсмее.

Убийството на Мария Лазарова бе останало в сянката на екшъна, който се бе разиграл на покрива на бизнес хотела.

Медиите го отразиха съвсем бегло.

Калчо Раков изпи набързо и третата си порция с водка, и се замисли за следващите си ходове.

Не му се прибираше вкъщи, адреналинът му се беше повишил, зареждайки го с нова доза енергия. Беше готов за приключения, макар и да не осъзнаваше точно за какви.

Изпита силен глад; нямаше да е зле да сложи нещо в стомаха си, преди да посегне отново към чашката.

Поръча си сандвичи с шпеков салам и кашкавал, и в същия момент замръзна като истукан.

Причината беше в мъжа на бара.

Познаваше го отнякъде.

Не беше от абонираните кибици, висящи в заведението от сутрин до вечер; всъщност беше онзи смъртоносен тип — любовникът на Мария Лазарова.

Над барплота имаше огледало; килърът жадно се взря в отражението.

Беше сигурен, че е той!!!

Но как го беше открил или всичко беше плод на злощастна случайност?

Калчо не вярваше на случайните съвпадения; едва ли онзи беше дошъл тук, воден от сляпата съдба.

Раков бе стопроцентов професионалист. Ненапразно Фокси му беше доверявал най-заплетените задачи през годините.

Стана от масата си и със специфичния за случая притеснен вид, се запъти към тоалетната.

Направи го така, че мъжът от бара да го види добре.

Докато вървеше към двете нули, със задоволство забеляза, че човекът се е хванал на номера му.

Беше се надигнал от високото столче и беше го последвал.

Калчо побърза да влезе в тоалетната, притаявайки се в засада в една от клетките.

Миришеше остро на дизифектанти, но нямаше други клиенти. След миг атлетичният мъж довтаса, оглеждайки се внимателно.

Калчо го изчака да подмине напред, сетне изскочи зад гърба му, сграбчвайки го здраво за гърлото.

Заби сгъваемия си нож под лявата му плешка. Острието хлътна безпроблемно, предизвиквайки моменталната смърт на човека.

Завлече го до клетката, настанявайки го на фаянсовото клекало.

Претараши дрехите му, откривайки пистолет и кожен портфейл. Оръжието можеше да бъде проследено, за това го захвърли, но портфейлът прибра в джоба си.

Някой влезе и започна шумно да уринира в писоара. Калчо изчака пикльото да си измие ръцете на мивката, след това се измъкна в предверието.

Спокойно се върна в залата на заведението, плати на сервитьорката, взе сандвичите и напусна тая изпълнена с гъст тютюнев дим душегубка.

Разбира се, щяха да намерят трупа, но едва ли щяха да го свържат с него.

Не беше разговарял с непознатия, нито пък го бяха видели да го намушква. А жестоките убийства в градчето им се бяха превърнали вече в „традиция“.

След десетина минути, Калчо отключваше вратата на апартамента си.

Живееше сам.

Рядко канеше гости, не контактуваше със съседите си, така че бе почти невидим за тях; беше ги заблудил, че е някаква важна клечка в бизнес средите.

Захвърли анурака си на дивана и бързо отиде в банята.

Извади портфейла; любопитен беше да изследва съдържанието му, но преди това взе от аптечката два аналгина, които погълна с вода от крана.

Първото нещо, което видя в преградките на портфейла, го вцепени от ужас.

Беше полицейска карта.

Беше убил ченге след като го беше припознал по най-идиотския начин с любовника на Мария Лазарова.

Спомни си колко опасен беше онзи тип и колко професионалисти беше убил, а той се беше справил с него с лекота. Само това би трябвало да му подскаже, че е сбъркал човека.

Изруга злобно, захвърляйки удостоверението на пода.

Нещо мимолетно проблясна в огледалото пред него. Смътна сянка, придружена от суров глас, каза:

— Нима си въобразяваше, че ще се измъкнеш просто ей така?

От корема му щръкна почервеняло острие и собствените му кръв и злъч рукнаха на теракотените плочки като миниатюрен водопад.

Михаил завъртя острия меч, прекъсвайки гръбнака на убиеца.

Не усети никакво удовлетворение от немия ужас в очите на издъхващия Калчо.

Беше се нагледал предостатъчно на смърт.

* * *

Пожарът беше осветил нощта и нямаше смисъл да отива чак до къщата, за да разбере, че там се е случило нещастие.

Сърцето му изстина при мисълта, че Асен може да е мъртъв.

Всъщност беше сигурен, че е точно така. Имаше духовна връзка между двамата, която внезапно се беше прекъснала. И обяснението бе, че приятелят му е загинал.

Пред къщата бяха спрели полицейски и пожарникарски коли. Светлините им тревожно мигаха в нощта, но Михаил знаеше, че драмата е приключила и вече никой не може да поправи последствията от нея.

Каза на таксиметровия шофьор да го откара до центъра на града.

Нае стая в същия хотела, където се бяха любили необуздано с Мария.

Злочеста млада жена, която като всеки жив човек се бе надявала на щастие и в крайна сметка беше загинала.

Беше изтискан емоционално.

Всичките му близки бяха покойници.

Враговете му също бяха мъртви, но това не стопляше сърцето му.

Включи телевизора и се загледа с невиждащ поглед във вървящите кадри.

Като въдворител си беше свършил работата.

Беше унищожил превъплащенците. Лукан Карлов, превъплатил се в Борис Лазаров-Фокси, беше елиминиран. Семейството му беше ликвидирано в складовете на Фокси; кметът Стоян Митрев беше убит на хотелския покрив; не беше оцелял нито един пришелец, заплашващ съществуването на човешкия род.

Следователно от него вече нямаше нужда.

Извади пистолетите си, които все още носеше затъкнати на колана си.

Впери поглед в тях.

Защо да живее повече?

Един изстрел би сложил край на терзанията му.

Можеше, естествено, да се завърне в родния си свят; да се включи в други мисии.

Всъщност какво правеше той? Убиваше. Не беше ли прекалено добър в това? Нима в насилието имаше някакъв смисъл или морал?

Обзет от отчаяние, заби дулото на единия от пистолетите под брадичката си. Бам и щеше да приключи с проблемите си. И нямаше да го вълнува вече нищо.

Изведнъж джисиемът му забръмча.

Включи го неохотно.

В ухото му прозвуча гласа на Петър Горанов.

Той потвърди заключението му, че Асен е убит. Попита го къде е и дали е възможно да разговарят. Въпросът бил спешен.

Михаил запокити телефона на пода.

Беше приключил с тези работи.

Взе пистолета и го вдигна отново към челюстта си.

В същия момент до съзнанието му достигна коментара на журналиста от новинарската емисия.

Съобщаваше за един мистериозен инцидент, станал този път в градската морга.

Беше изчезнало тялото на простреляната днес Мария Лазарова, съпруга на известния бизнесмен Борис Лазаров-Фокси.

Репортажът показваше празна метална маса; кървави отпечатъци от стъпки по бетонния под, сякаш мъртвата си беше отишла сама.

Водещият припомни за поредицата от необясними събития, случили се напоследък и ги нарече „кошмарна епидемия“.

Стаята се завъртя пред очите на Михаил и той безпомощно изтърва оръжието си.

Мария беше изчезнала от моргата!

Това можеше да означава само едно.

Сърцето му за миг застина в ступор.

След това започна да бие на бързи обороти.

Обзе го едно страшно предположене.